Куно С. Щойбен
Към златните извори на фараоните (5)

5

Бях устроил лагера си в една горичка от огромни дървета, чиито имена не знаех. Дебелите восъчни листа оцветяваха сянката в стоманеносиньо. Бях задрямал след късния обед. Събудих се два часа преди залез слънце. Верига от розови облаци висеше над западната страна на каньона, а един непостоянен, но силен вятър се спускаше от стръмните скали на пропастта и се измъкваше през страничните долини. Малки вихрушки от прах и листа се носеха надолу по реката.

Лежах на сянка пред палатката и се опитвах да си представя какъв е вкусът на чаша студена бира. Няколко големи, пищно оцветени бекаси се появиха и изчезнаха в тревата, а непосредствено зад тях тичаха токачки. Не бях гладен и нямах желание да ставам. Още дълго време чувах тяхното „кваранг-кваранг“. Освен един павиан, който клечеше от другата страна на реката и от време на време ме лаеше, и като изключим няколко дребни птици, за това време на деня наоколо ми беше необичайно спокойно. Струваше ми се, като че ли никога досега в каньона не е било толкова тихо. Но аз определено знаех — през нощта ще има буря!

Дълъг, широк бряг от дребни речни камъни се простираше между реката и дърветата. Сред камъните се виждаха растения, подобни на тиква, и някакви високи кичури трева.

Дали тези растения, ако бяха в състояние, биха се оплакали от своята съдба, размишлявах аз. От съдбата, която бе отговорна за тяхното появяване и съществуване и която им бе предписала като единствено занимание да пуснат корен, да растат и да се размножават?

През следващия дъждовен период те всички ще бъдат отнесени от водата, всички, които сега растат тук. И само техните семена ще преживеят. Реката ще отнесе семето и то ще попадне може би на някой тинест нанос, който през зимата излиза на суша. Тогава щеше да се появи ново растение и ако имаше възможност на него да се посвети една житейска хроника, в нея щеше да пише: „Родено тук, оплодено, умряло на същото място“. Един целеустремен, съдържателен живот.

Не знаех дали трябваше да съжалявам растенията или да им завиждам.

* * *

Изведнъж зад себе си почувствувах някакво движение. Без да мърдам тялото си, бавно извърнах глава. Онова, което видях, спря дъха ми. На разстояние само четиридесет метра стоеше най-красивата куду^[1] на земята: един мъжкар-великан! Тя стоеше на една V-образна просека между дърветата в коритото на малък пресъхнал поток. Стоеше съвсем свободно, осветена от лъчите на залязващото слънце. Беше по-голяма от най-голямата куду, с най-дългите рога, за която въобще бях чувал.

Рогата на възрастна куду — едва ли някой ловец ще отрече това — са дълги между седемдесет и пет и сто сантиметра. Рога между метър и метър и двадесет и пет са добър трофей и аз познавам ловци, които са ги закачили в домовете си над камините и страшно се гордеят с тях. Куду с дължина на рогата от един и тридесет до един и четиридесет е отличен екземпляр и дори най-капризният ловец не би се поколебал да я убие. Бях на един банкет с още петдесет души, даван в чест на една куду с рога един и тридесет и два, която домакинът беше убил. Най-голямата в света куду, убита от Бауман, е отбелязана в „Rowland-Ward-Register“ с дължина на рогата петдесет и девет инча — почти един метър и половина.

Моята куду обаче беше по-голяма. Никоя антилопа не можеше да се мери с нея.

Тя стоеше тук, виждаше ме, но не ме подушваше. Не беше страхлива, а само внимателна. Държеше главата си високо изправена. Нейната брада сочеше към мен. Рогата се извиваха в две спирали на гърба и далеч надхвърляха къча на антилопата. Виждах точно: рогата бяха по-дълги от световния рекорд — най-малко с десетсантиметровите си бели като слонова кост върхове. Почна да ме тресе, трябваше да убия тази куду. При всички обстоятелства! Но не се решавах да посегна към пушката си. Сетих се, че най-напред трябва да сменя патроните. Сутринта, когато исках да ударя една малка дива гъска, я бях заредил с патрони със сачми №5. Сега трябваше първо да взема патрондаша, който бях преметнал над палатката си…

Всичко това обмислих за няколкото секунди, през които антилопата гледаше насам. Знаех, че трябва да лежа неподвижно и да чакам, докато тя мине край мен. Едва тогава можех да заредя пушката си и да се промъкна след нея. Трябваше на всяка цена да я имам, да я притежавам! В момента не съществуваше нищо друго на света, освен мене и антилопата. Никога през целия си живот не бях изпитвал толкова силно желание да убия едно живо същество. Аз никога не убивах с удоволствие, но обичах лова. Откакто съм проходил, винаги съм се увличал от лова и рибарството. Но гледката на стоящата в просеката куду беше съвършено различна от всичко, което въобще бях преживял по време на лов. Бях като хипнотизиран, като в транс. Сърцето ми се качи в гърлото. Антилопата беше повече от някакъв трофей. Тя беше символ на всички животни в Африка, чисто и просто символ на африканската земя и живот. Виждах нейната красота, нейното великолепие. Трябваше да я задържа в ръцете си, да я притежавам. Не виждах повече в нея живото същество, а нещо възвишено, нещо вечно. Бях сигурен, че тази прастара антилопа нямаше да загуби нищо от достойнството си, когато умре. Нейното тяло трябваше да бъде нещо повече, отколкото един безсилен, грозен, опръскан с кръв колос от хиляда и петстотин фунта месо, кожа и кокали. Не исках да я убия, защото желаех нейното месо. Исках да я убия, защото желаех нейното великолепие. Почти всекидневно през последните седмици убивах животни в каньона. Забравях за тях още щом изяждах месото им. Но споменът за тази куду няма никога да умре, докато съм жив.

Желаех антилопата.

Може би затова я желаех така силно, защото нямах почти никакви изгледи да я получа. Чифтето ми не предлагаше големи възможности. С една автоматична пушка, евентуално дори с помощта на оптически мерник, щеше да бъде лесно да я убия от разстояние 150 или 200 метра. Но тогава надали щях да я желая така страстно. С обикновена пушка за съжаление работата изглеждаше съвсем друга. Трябваше да се приближа най-малко на двадесет крачки до антилопата, за да разчитам на сигурно попадение. А това щеше да бъде трудно.

Ходенето на лов трябва да е винаги равнозначно на един поход от десет мили през места без пътеки, на продължително пълзене „по корем“ през блата или трънливи храсти. То трябва да е свързано с облаци москити и мухи „цеце“, с прах, с ярка светлина, страшно студени нощи и безмилостно жарко слънце…

Това оправдава лова. Оттам идва удоволствието.

Исках да убия антилопата, но не исках да оправдая убийството. Възнамерявах да убия едно същество, защото му се възхищавах.

* * *

Когато антилопата приближи и спря полускрита зад един храст, тя обърна главата си точно към мен и аз видях как ноздрите й душеха въздуха. Но вятърът духаше срещу ми. Антилопата беше видимо обезпокоена, макар да не подуши нищо. Не можеше да разбере какво не беше в ред. Ако беше виждала хора, когато и да било в своя живот, тя междувременно отдавна би избягала през девет гори в десета — изплашена и завинаги изгубена за мен. Тя можеше да ме види. Беше отдалечена на не повече от тридесет метра и ме поглеждаше. Козината й беше сплъстена и много прашна, но въпреки това относително тъмна, с осем или десет светли, тесни, вертикални линии по страните. Срещу антилопата грееше слънцето, а аз лежах неподвижно на сянка. Тя трябваше да забележи също и палатката ми. Куду отново тръгна бавно и ме приближи още повече. Сега изглеждаше повече любопитна, отколкото страхлива. Едва се решавах да дишам. Антилопата продължи, без да души, приближи се на двадесет метра и величествено премина склона в полукръг през тинестия нанос надолу към каменистия бряг и плитката вода. Преди да изчезне зад последните храсти, тя се спря, обърна глава и отново подуши въздуха по направление към мен. Куду още веднъж показа своите прекрасни, извити като тирбушон рога, които се клатушкаха леко нагоре-надолу, като че ли кимаха. Тогава тя се спусна надолу край брега. Не можех повече да я виждам, но знаех, че ще нагази в плитката вода, за да пие. Вдигнах пушката си и пропълзях до палатката. Взех патрондаша. Когато отварях пушката и вадех патроните с дребни сачми, ръцете ми трепереха. В дясната цев поставих едно „едро момче“ — куршум за ловна пушка, а другата цев — шоковата — заредих с един специален винчестеров патрон дремки за сърни. Затъкнах още няколко от тези патрони в патрондаша и запълзях в посоката, която антилопата беше поела преди минута. След десет метра спрях. Имах чувството, че някой ме наблюдава. Огледах се и видях две антилопи импала да стоят в пресъхналото корито на потока точно на същото място, където преди пет минути се появи куду. Тези антилопи трябва да са ме наблюдавали през цялото време, докато аз съм пълзял встрани от тях. Почувствувах как вратът и ушите ми се зачервиха. Чувствувах се като малко момче, което са заварили да се криви пред огледало.

— Махайте се вие… — прошепнах аз. Не се решавах да изрека думите високо, защото се страхувах, че куду също може да ги чуе и разбере.

Женската импала стоеше малко по-назад, но малкият мъжкар направи крачка напред и приглушено замуча. Изправих се наполовина, за да изплаша и двете. Но те очевидно любопитствуваха да видят как ще продължи моето представление. Положението беше комично, а същевременно и отчайващо. Никога досега не бях срещал в каньона толкова доверчиви животни. Положението ми припомни една карикатура, която някога бях виждал: ловец, който най-напред трябва да отстрани няколко крави и телета, за да може след това да стреля върху един лос.

Не можех безогледно да изплаша импалите. Трябваше да върша предпазливо това, за да не могат те да разтревожат куду. Когато се приближих, мъжкарят отново измуча, но след това се обърна кръгом. Преди да изчезне двойката, мъжкарят се обърна още веднъж и изрева толкова продължително и силно, колкото можеше. Очаквах всеки момент да чуя как куду бяга през храсталака. Но или този прадядо на всички антилопи беше толкова стар и немощен, че освен своя харем не само беше загубил обонянието си, но и беше оглушал, или той просто не знаеше що е страх. Изглеждаше, че нищо не е в състояние да смути вечерния му водопой. Но на вятъра аз въпреки това не трябваше да се излагам, защото това абсолютно сигурно щеше да го накара да побегне.

Вятърът се въртеше. Да припълзя повече не смеех. Значи, оставаше ми да дебна!

Куду не можеше да тръгне наляво заради надвисналите непосредствено до брега скали, нито пък да премине реката заради крокодилите. Тя имаше две възможности. Или трябваше да се върне по пътя, по който беше дошла, или да се обърне надясно и да тръгне по протежение на брега, за да може, след като пресече чакъления нанос на другия му край, да изчезне там в гъсталака. Беше най-вероятно да избере последната възможност, защото допусках, че край дърветата е забелязала не само мен, но и палатката. Но какво щеше да стане, ако тя все пак се върне от любопитство по пътя, по който беше дошла? В този случай тя трябваше отново да използува коритото на потока, понеже храстите от двете страни бяха непроходими. Какво щеше да се случи, ако й преградех този изход?

Да! Взех от палатката спалния си чувал и пропълзях с него към коритото на потока. С помощта на няколко клони успях да го издигна като бариера напряко през потока. Ако това не беше достатъчно да спре стадо тичащи биволи, бях готов да ми отрежат главата! Цяло село туземци не можеше да мирише по-силно на човек, отколкото моят спален чувал!

Внезапно се издигнаха вихрушки прах. Далеко, далеко в каньона тътнеше гръмотевица. Нямаше нужда повече да бъда толкова предпазлив и тих. Изтичах прегърбен от коритото на потока през окрайнината на гората към горния край на свободния склон на брега. В същия момент, когато слънцето се скри зад ръба на каньона, достигнах едно изкоренено, довлечено от водата старо дърво, което предлагаше добро прикритие. Антилопата трябваше да премине най-много на двадесет метра разстояние от мен… Естествено, ако моите разсъждения се окажат правилни.

Едва залегнах зад дънера и намерих добра опора за пушката, когато куду започна да се изкачва по брега. Движеше се точно тъй, както предполагах. Нейните движения бяха грациозни, като на малка газела. Тя носеше рогата си тъй, като че те никак не й тежаха. Чувствувах как възбуждението ми расте. Устата ми изсъхна и аз напразно се мъчех да преглътна. В съзнанието ми се запечата миризмата на въздуха и нежното ромолене на реката. Чух токачките да се оплакват тихо една на друга. Но аз виждах само антилопата. Тя се отклони от реката и се насочи към моето скривалище. Пушката ми лежеше заредена на един чатал, предпазителят бе освободен. Куду беше още на около тридесетина метра и вървеше точно срещу мен. Светкавично насочих пушката си в нейните гърди и се прицелих. Прикладът лежеше удобно на рамото ми. Сърцето ми започна лудо да бие. Затворих очи. Чудех се защо ръцете ми не трепереха.

„Тази куду няма вече семейство — мислех си аз. — Тя е самотна. Отблъсната.“

Когато отново отворих очи, антилопата се намираше на около двадесет метра разстояние и продължаваше още да се приближава.

Тя се движеше без колебание. На осем или девет метра пред мен се намираше един храст.

— Когато мине край него, ще стрелям! — реших аз.

Куду се спря малко зад храста и откъсна няколко листа. След това се появи пред него. Целех се в средата на гърдите и се учудвах, че бях напълно спокоен, когато дръпнах спусъка. Антилопата спря като закована и погледна изненадано към мястото, където лежах. Тя не беше засегната. Изведнъж ме прониза мисълта, че аз въобще не чух изстрел. Наистина чу се твърдото щракане на спусъка, но пушката отказа да гръмне. Обезкуражен разглеждах затвора, спусъка… Точно в този миг обаче патронът експлодира. Пушката ритна силно, но аз все пак видях кървавата дупка в плешката на куду. Тя се изправи с рев, понечи да се обърне и падна. Скочи веднага пак, завъртя се и побягна през тинестия нанос към гората. Вдигнах курока на втората цев, но вече беше късно. Куду падна още веднъж. Когато искаше да прескочи един висок треволяк, тя подклекна с предните крака, препъна се, вдигна се отново и изчезна в гъсталака.

Цялата възбуда, както и ловната треска от последния половин час бяха изчезнали. Стана ми лошо. Пожелах въобще да не бях виждал антилопата. Или най-малкото — да не бях стрелял по нея. Куршумът беше разкъсал само нейната плешка, беше направил дълга, дълбока рана. Само я бях ранил.

Аз ще я намеря! Трябва да я намеря, ако това би продължило даже и седмица!

Заредих отново пушката и забързах към мястото, където куду беше изчезнала. Вятърът налетя с вой и по-силно откогато и да било. През последните минути не бях обърнал внимание на небето и внезапната промяна на времето ме свари неподготвен. Центърът на бурята се беше приближил и без всякакво предупреждение и преход започна да вали. Затичах се, спасих спалния си чувал, като го хвърлих в палатката. Взех ножа си, малко билтонг и парче мушама, за да предпазя затвора на пушката от дъжда. Грижливо затворих палатката и тръгнах.

Слънцето наистина беше изчезнало от каньона, но аз разполагах още с час или час и половина време, преди да се стъмни, за да открия антилопата. Тя беше променила пътя си през гъстите храсталаци на галерийната гора и беше побягнала нагоре по пресъхналото корито на потока, по което беше слязла към реката. Дъждът беше измил веднага всички кървави следи, но дълбоките отпечатъци от копитата в размекнатата пръст се виждаха ясно. Можех бързо да следвам антилопата, но правех усилия да се придвижвам напред колкото е възможно по-предпазливо и тихо, за да не подплаша отново животното, ако го застигнех.

След половин час за първи път изгубих следата на куду. Там потокът минаваше през широк сипей. Пресякох го направо и се опитах пак да хвана дирята от другата му страна. Дъждът беше хладен и отдавна ме беше намокрил до кости. Страхувах се да не би патроните да се намокрят, но срещу това не можех нищо да предприема. Светлината гаснеше все повече и повече и аз пълзях на четири крака в широк полукръг около сипея, като търсех пресни следи в малките пясъчни ямки. Трябваше три пъти да претърся горния край във все по-голям радиус, докато отново намеря следата. Междувременно дъждът се беше усилил. Следата водеше през един гъсто обрасъл с трънливи храсти склон и след това по-високо към планината — по една утъпкана от диви животни пътека. По-нататък тя водеше на серпентини до първата тераса, на височина повече от сто и петдесет метра над реката.

Изтощен достигнах ръба и се покачих на една висока, издигаща се над всичко наоколо скала, за да си почина и да се огледам. Беше една малка тераса, която всъщност приличаше повече на малко плато. Като изключим страната, от която бях дошъл, тя се ограждаше от високи стръмни скали, които можеха да се изкачат само на три-четири места по дълбоко врязани корита на малки рекички. Още на идване гъст трънлив храсталак ми беше издраскал ръцете и лицето, беше ми раздрал ризата. Но този, който сега се намираше пред мен, изглеждаше непроходим. Антилопата сигурно се беше скрила някъде там, ако не беше вече пресякла платото и не беше тръгнала нагоре по коритото на някой поток.

Стъмни се бърже и макар че дъждът постепенно отслабваше, трябваше да се откажа от търсенето. Беше много късно за връщане до палатката, а ако пренощувах на платото, спестявах си трудното изкачване на следната утрин. Обаче скалите бяха неудобни за нощен лагер. Не се решавах да спя и на някоя малка полянка сред гъсталака. Най-сигурно място ми се стори коритото на един от потоците от другата страна на платото и аз започнах да търся път през трънливите храсти. Стана толкова тъмно, че не беше възможно повече да оглеждам за следите на куду. Освен това, за да бъда искрен, трябва да кажа, че бях премного уморен.

Аз все не можех да намеря пътя през гъсталака, попадах на глухи просеки, трябваше да се връщам и много да заобикалям. Колкото повече бързах, толкова по-малко напредвах. Не ми оставаше нищо друго, освен да пренощувам там, където бях. Изведнъж, точно пред мен, чух шумолене и пращене от счупени клони. В следния миг видях да изскача нещо голямо, което побягна в направление на най-близкия поток, точно там, където исках да отида и аз. Случи се така неочаквано и аз бях така уплашен, че не реагирах достатъчно бързо. Преди да сваля предпазителя и да вдигна пушката, привидението вече беше изчезнало. В тъмнината аз наистина не можах да разпозная нищо, но когато след няколко метра се натъкнах на едно опръскано с кръв леговище, разбрах: беше моята куду! Аз я последвах по една тясна, отъпкана от дивеч пътека и само след петстотин метра излязох на просторното, широко корито на пресъхнала рекичка. Намерих едно място с измит ситен пясък и легнах да спя. Беше неспокойна нощ. Москитите бяха усетили моето пристигане и бяха изпратили посрещачи да ме поздравят. Недалеч от мен имаше някакво животно, което хъркаше на правилни кратки интервали и нарушаваше техния ритъм само когато в гъсталака се чуваше кашлица „като на леопард“. През цялото си пътуване не можах да се науча да разпознавам кашлицата на леопарда от кашлицата на павиана и затова винаги се чувствувах несигурно. Понякога ми се струваше, че павианите подражават на леопардите, понякога — обратното. Беше доста изтощително за нервите и аз спах крайно неспокойно. Все пак нощта мина без произшествия. Рано сутринта отново се опитах да хвана дирята на куду. Повече от дванадесет пъти пълзях напряко из речното корито, за да търся на различни места отпечатъци от копитата. Напразно. Най-сетне, беше около обед, тръгнах наслуки нагоре по рекичката. След един широк завой се изкачих на друга тераса, откъдето можех да огледам доста голяма част от околността. Изядох последното парче сушено месо и зачаках да свърши денят. Надявах се, в случай че антилопата беше тежко ранена, да се появят лешояди и със своите кръгове във въздуха да ми открият скривалището й. Следобед действително се появиха два орела, но те отлетяха на различни страни. Късно следобед трябваше да се откажа от търсенето. Не можах да намеря вода и нямах нищо за ядене. Трябваше да се върна при палатката.

От ловната ми треска не беше останала и следа. Бях изтощен и безразличен. Днес дори не си спомням вече как преживях тогава загубата на куду. Но се сещам много добре, че сам се мразех. Не считах, че е недостойно да стрелям по антилопата. Но мисълта, че само я бях ранил и че тя може би щеше да умре мъчително, беше непоносима. Чувствувах се като човек, извършил убийство в гръб. Прекарах нощта в палатката, а сутринта взех храна, кибрит и едно шише с вода и се изкачих по пътя до първата тераса. Търсих в продължение на два дни, но не видях моята куду…

Никога вече през остатъка от пътуването си не стрелях по животно, ако не бях принуден. Стрелях винаги само за защита или когато се нуждаех от храна.

* * *

С течение на времето обаче научих, че съвсем невинаги стрелбата по животни означава още пълна тенджера. Така например с блестящо оперените египетски гъски имах само ядове. Когато плувах надолу по реката, често ги виждах да стоят на брега, откъдето ме наблюдаваха доверчиво и с благородство. Първия път, когато стрелях по такава гъска, бях заредил пушката с патрон №5. Гъската беше отдалечена от мен на десет-дванадесет метра. Всъщност не беше гъска, а гъсок. При това доста тежичък. Той имаше стоманеносини пера по крилата си, шия, която блестеше в зелено, жълто и червено, и гърди с безброй цветни вариации. Да се убива птица при такива обстоятелства изобщо няма нищо общо със „спорта“. Не беше по-спортсменско, отколкото да излезеш на пазара и да си избереш коледна гъска. Нужен беше съвсем обикновен изстрел и бе невъзможно да не улуча гъсока.

Целият заряд сачми попадна в гърдите му. Но въпреки това той започна да бяга по водата, да пляска с крила и да кряка. След тридесет метра гъсокът се вдигна във въздуха и изчезна зад следващия завой на реката: повече не го видях.

Няколко дни по-късно минах край ято гъски, които стояха нагъсто една до друга. От петнадесет метра стрелях по тях от двете цеви с патрони №3. Изглежда, бях улучил само една гъска. Тя изпърпори с криле няколко метра и падна в реката. Въпреки всичките й опити тя не можа да се вдигне отново във въздуха. Заредих с патрони дремки за сърни и стрелях още веднъж. Улучих гъската с всичките сачми, но тя продължи да бие водата с криле и крака и бързо взе аванс от сто метра пред моя сал. Изведнъж настана вихрушка и плячката ми беше замъкната под водата. В продължение на две седмици бях толкова ядосан на тези гъски, че предпочитах изобщо да не ги поглеждам, когато минавах край тях. Само веднъж още стрелях по един особено строен „младеж“. И за моя изненада след изстрела той наистина падна мъртъв. Бях улучил гъсока едновременно в главата, врата и гърдите. Той тежеше цели тридесет фунта. Но скоро след това разбрах, че при яденето тези гъски оказват също такава твърда съпротива, както и при стрелбата по тях!

* * *

Един ден реших да опитам вкуса на млад павиан. След като бях изминал половината от разстоянието по течението на реката, по което още не беше плувал човек, вече не бях така придирчив към менюто си. При това налагаше се да пестя и патроните. Една дива или брадавична свиня например с половин дузина куршуми в тялото си все още може да се държи на крака, докато маймуните след първото попадение веднага умират или най-малкото падат в несвяст. Веднага след изстрела те се строполяват, все едно дали са улучени тежко или леко. Така естествено се пестят муниции и затова този път взех на мушка един млад павиан, който беше дошъл на брега да пие вода. Улучих го в гърдите и след изстрела повече нищо не се чу. Успях да спра тридесет метра по-надолу, привързах сала и се върнах по брега назад, за да прибера плячката си. Преди да стигна мястото, чух в дърветата ядосано крякане, което бързо се превърна в гневни викове. Бях обграден от три страни от буйни, силни и жадни за отмъщение павиани. Ядосани, павианите са животни, с които е по-добре да не се захващаш. Два павиана например могат лесно да убият леопард. Със своите дълги жълти зъби те несъмнено могат с едно захапване да откъснат човешка ръка.

По движението на клоните и шума в дърветата разбрах, че подлуделите отмъстители се приближават. За мен имаше само един изход: назад към сала и към реката. И така побягнах с всички сили, скочих върху сала, развързах въжето и се отблъснах в реката. Мислех, че там ще бъда в безопасност. Надявах се, че маймуните ще ме оставят на мира, за да дадат „първа помощ“ на ранения. Но те ме следваха по брега, а и от другата страна на реката към тях се присъедини някакво приятелско племе. Течението беше бавно и лъкатушеше от бряг на бряг. Трябваше да полагам усилия, за да държа сала в средата на реката. Двете орди павиани ме преследваха почти два часа. Слушах със смесени чувства техните ругатни и шума в дърветата, по които скачаха от клон на клон. Намирах се в малко комично положение. Ако чуех пред себе си шума на бучащ водопад и след това се опитах да насоча сала към спасителния бряг, както от лявата, така и от дясната страна на реката щяха да ме чакат войнствени павиани — мъжкари, които, изглежда, не обичаха да се шегуват. Те фактически ме накараха да рискувам и сляпо да се доверя на един тесен бързей с високи бели насрещни вълни, което не бих сторил толкова лесно, ако не беше тази заплаха отляво и отдясно. Държах се здраво за въжетата и се бях вкопчил в стеблата на сала, за да не бъда изхвърлен във водата. Едно огромно изкоренено дърво, довлечено от последното наводнение, се беше заклещило напряко между скалите и преграждаше по-голямата част от бързея.

Голите му клони стърчаха над водата. Течението ме влечеше точно срещу него. Салът се блъсна в дървото и се изправи. Изпращяха клони. Водата ме заливаше. Тогава салът се освободи по някакъв начин, завъртя се наоколо и като се блъскаше в скалите, се стрелна надолу с кърмата напред. Веднага след първия следваше втори бързей и аз не можех да направя нищо, освен да предоставя на сала сам да избира пътя си. Той на два пъти се блъска в скални отломъци, изправяше се, полягаше настрана и всеки път мислех, че това ще бъде краят. Но салът плуваше отлично. Само за четвърт час той стремително измина пет мили надолу по реката между стръмно издигащи се крайбрежни стени и остави далеч зад себе си буйствуващите орди маймуни.

Час по-късно спрях и построих бивака си. Никога вече по време на моето пътуване не стрелях по павиани, а и през целия си живот не ще се опитвам отново да правя това.