Куно С. Щойбен
Към златните извори на фараоните (4)

4

„Ако някой крокодил успее да те хване — все едно, че си мъртъв. Несъмнено крокодилите убиват повече хора, отколкото което и да е друго животно на земята…

Най-изразителната, снимка, която някога съм виждал, беше на едно новоизлюпено крокодилче. Една част от неговото тяло още се намираше в черупката на яйцето, а то вече посягаше да захапе един пръст, който някой показваше пред носа му.“

Х. Зергел

Може би не най-голямата опасност, но сигурно най-голямата злина по Синия Нил са крокодилите. Няма никакви туземци, които да ходят на лов за крокодили в отдалечените области на каньона. А цялата област между езерото Тана и моста на Нил, и оттам до Судан, е в истинския смисъл на думата отдалечена. Най-близките търговски селища са на такова голямо разстояние и транспортът на тежките кожи е толкова труден, че изобщо не може да става дума за професионален лов на крокодили. Всеки крокодил — ветеран, който през последните двеста-триста години е преживял всички битки със своите съперници, притежава собствена територия в реката — най-често в близост до някой много посещаван водопой. Такива чудовища могат да достигнат девет метра дължина! Най-големият крокодил, който аз видях, беше по-дълъг от шест метра; но съм сигурен, че там има и по-големи.

Един от странните обичаи на крокодилите, с който изобщо не можах да свикна, беше да следват моя сал по цялата дължина на своя участък. Като подводници. Почти неподвижно. Виждаха се само едно съвсем слабо накъдряне на водната повърхност — от движенията на опашката — и съвсем леката следа от малко издадените над повърхността ноздри. От време на време изплуваха и изпъкналите очни гърбици, а стъкленозелените очи се взираха за няколко секунди в мен. След това главата изчезваше като призрак, без да остави и най-малка следа в реката. По водата нямаше мехури, нямаше кръгове, нямаше нищо. Това постепенно появяване, приближаване и безследно изчезване, което по-скоро се чувствуваше, отколкото забелязваше, превръщаше тези мигове в кошмари. А те се повтаряха десет-двадесет-петдесет пъти на ден…

* * *

Първото открито нападение преживях четири дни след моя старт. Ловях риба. На това място долината беше широка. Бях опнал палатката си в една малка горичка. Клоните на високите дървета растяха толкова гъсто, че макар поради сушата да бяха почти голи, все пак хвърляха достатъчно сянка. Един тесен, мъртъв ръкав на реката се врязваше между дърветата и една стръмна скала в странична долина. Той не беше нито дълъг, нито широк, но сигурно имаше около два метра дълбочина. Мястото изглеждаше добро за риболов. Взех две найлонови корди и завързах краищата им за клоните на един храст. Исках само да заложа въдиците и после да се върна. Пружиниращите клони щяха да предотвратят евентуалното скъсване на влакното и аз щях отдалеч да забележа кога рибата кълве. На двете куки сложих за примамка по половин жаба и ги хвърлих във водовъртежа, образуван при вливането на страничния ръкав. Втората кука едва беше потънала, когато усетих нещо да кълве първата. Засякох и почнах да навивам влакното. Теглех предпазливо, отпусках и пак прибирах — така, както желаеше рибата. Прецених, че тежи около пет килограма. Но изведнъж усетих страшно дърпане. Не успях достатъчно бързо да отпусна влакното и то се скъса. Когато го изтеглих, видях, че е разкъсано и че липсват куката и оловото.

Тогава нещо клъвна и втората въдица. Стана точно както и първия път. Рибата диво побягна на десет или петнадесет метра, преди да се реша да я спра. Тя се бореше бясно, изтощи се и след минута се отпусна: типично държане на африканския сом. Сега вече можех да го изтегля. Но изведнъж той пак започна да се бори. Изглежда, беше забравил цялата си умора. Сомът силно потегли, но този път аз внимавах и успях да отпусна кордата. После рибата и влакното се омотаха в средата на реката. Ново внезапно дърпане — и влакното се отпусна. Изтеглих го и установих, че куката се беше изправила. Бях много заинтригуван да разбера каква беше тая риба, която си играеше така с мен. Върнах се при палатката да взема други влакна, тежести и куки и направих нов опит с по-здрави въдици. Рибата отново клъвна, още преди да успея да хвърля втората въдица във водата.

— Сом, най-малко пет килограма! — определих аз.

Задърпах рибата, направих три крачки във водата, хванах плячката си за хрилете и я измъкнах. Когато се изправих, видях, че рибата кървеше. От средата на нейното тяло до опашката имаше пресни драскотини. Виждах, че е била нападната, след като е захапала въдицата. И другите риби също! Та тук в реката не можеше да има хищна риба, която да захапва цели петкилограмови сомове? А може би крокодил? Естествено крокодил — това беше решението на загадката.

В същия момент забелязах някакво движение в реката. Един малък водовъртеж по повърхността на водата се приближаваше срещу течението към мен. Беше само на два метра от краката ми. Незначителна промяна в цвета на водата, един дълъг тесен силует. Движението замря. Аз скочих назад. Когато вдигнах пушката си, на мястото във водата, където току-що се бях намирал, имаше вихрушка. За миг изплува назъбената горна страна на крокодилска опашка, после една V-образна вълна се оттегли към средата на реката.

Зарекох се да намеря този крокодил и да го убия. Повървях малко надлъж край брега и видях осем крокодила… Не стрелях по никой от тях, но реших в бъдеще да бъда по-предпазлив.

И така, да се стреля по крокодили съвсем не е трудно. Вярно, ако под „стреляне“ се разбира само „улучване“. Но ако искате да одерете кожата на животното, работата става съвсем друга. Дори с дузина куршуми в тялото един крокодил ще намери сили да се плъзне във водата и да направи маса пакости, преди окончателно да потъне. Затова всички африкански ловци, които държат на името си, имат собствени специални трикове за лов на крокодили. Някои казват, че трябвало да се улучи мозъкът — а крокодилският мозък е по-малък от кокоше яйце! Други казват:

— С първия изстрел трябва да се раздроби гръбначният стълб непосредствено зад главата. Тогава крокодилът остава да лежи парализиран.

Или трябвало да се стреля отпред под остър ъгъл в очите. Някои пък твърдят, че най-доброто и сигурно попадение си остава прострелването на сърцето. Но или крокодилите по Синия Нил още не бяха чували за тези „смъртоносни изстрели“ и затова не знаеха, че в известна степен са длъжни да умрат на място, или пък за лова с тях е необходима наистина тежкокалибрена ловна пушка, а не остаряло чифте, каквото имах аз.

Скоро въобще се отказах да стрелям върху по-големите крокодили. Изглеждаше като че ли парченцата олово не правят на дебелата им кожа нищо повече, отколкото на нас хората — ухапванията на насекоми. Но когато след време видях на един тинест нанос спокойно да спи триметров красавец, реших да направя последен опит.

Крокодилът лежеше отдалечен на пет метра от брега и очевидно правеше слънчева баня. Промъкнах се на десет метра до него. Едната цев на пушката заредих с патрон, най-едри сачми, а другата с куршум за ловна пушка — патронът с единственото, но голямо колкото коркова тапа оловно ядро. По мое мнение от това късо разстояние той трябваше отведнъж да пробие дебелата кожа и да разкъса вътрешностите на крокодила като куршум „дум-дум“. Стоях косо към моята плячка зад един храст близо до брега. Седнах, опрях лакътя си на коляното и дълго и грижливо се мерих в сърцето. Крокодилът във водата изглежда зъл и опасен. Крокодилът на суша е само грозен и противен. Късите силни крака, неподвижните очи с техните гърбици, устните, които приличат на покрити със струпеи парцали кожа, стърчащите напред зъби… От всичко обаче най-лошо е зловонието, което един такъв крокодил разпространява. То е непоносимо. Като от купчина мърша.

Да се стреля по спящо животно не е точно това, което се разбира под „спортсменство в лова“. То прилича по-скоро на разстрел, на убийство. Въпреки това натиснах спусъка. Чух пляскащия удар на куршума. За част от секундата видях и кръглата входна рана — точно на мястото, където се мерех. Крокодилът се изправи с фучене. Той шибаше не само с опашката, но и с цялото си тяло. С бясна скорост крокодилът се въргаляше около собствената си ос, после изведнъж се отпусна спокойно. Куршумът беше преминал през тялото му. Изходната рана беше толкова голяма, че в нея можеше да се вмести футболна топка. Скочих, стрелях с втората цев и улучих черепа на една педя над очите. Поради късото разстояние сачмите не можаха да се разпръснат и целият заряд попадна в главата като едно-единствено парче олово. Първоначално изглеждаше като че ли крокодилът се гърчи в последни конвулсии. Обаче след втория изстрел той отново оживя. Фучейки и с прекъсващо мучене, той побягна на зигзаг край мен и се гмурна във водата. Като ударен от гръм аз гледах пушката си, гледах мястото, където лежеше крокодилът, и реката, където беше изчезнал. Отворих механично пушката, заредих я отново и отидох до мястото на брега, където свършваше кървавата диря. Крокодилът повече не се показа.

Употребих единствените сполучливи, но неподходящи за печат думи, с които повечето хора имат обичая да резюмират подобни положения, и реших вече да не пилея нито един патрон за подобен лов. Само две минути по-късно видях множество крокодили да плуват нагоре срещу течението. Те се движеха тържествено и с достойнство — отиваха на погребение. Гладните наследници се събираха на погребален пир. Водата течеше бавно, никакъв белег не разкриваше какво става под нейната повърхност.

* * *

Има най-ужасни разкази за „жестоките и опасни крокодили“. Често се питах дали крокодилите действително са толкова различни и дали разликата не зависи по-скоро от авторите, които са ги описвали. Още си спомням добре колко дълбоко бях поразен, когато, отплувал от моста на Нил, видях зад близкия завой на реката първите крокодили. Салът изведнъж ми се стори много малък и съвсем не толкова сигурен. Твърде скоро обаче свикнах с отвратителната гледка и разбрах, че крокодилите не са „носещи смърт чудовища“, за каквито ги смятат. Обикновено те повдигаха само главите си, когато вървях пешком по брега или минавах край тях със сала. Те ме наблюдаваха, докато се приближа на двадесет-тридесет метра, и тогава се смъкваха от брега в реката. Никога не се движеха бързо или уплашено. Не бягаха. Те просто се плъзгаха във водата, като че ли вършеха това по свое собствено желание. Крокодилите се чувствуват несигурно на суша и когато ги обезпокоят на брега, те инстинктивно се обръщат към спасителната вода. Естествено, ако някой има нещастието да се изпречи на пътя на спускащ се във водата крокодил, тогава лесно може да се случи нещо, което да се оприличи на нападение, но в действителност не е.

Веднъж, през първите седмици, исках да спра с моя сал край един гъсто обрасъл стръмен бряг. Хвърлих котвата в един храсталак и тогава, докато течението тласкаше сала към брега, неочаквано насреща ми се плъзна един двуметров крокодил. Той се изправи и оттам се хвърли в реката. Салът издържа и не се преобърна. В една обикновена лодка не бих преживял това приключение. След този ден винаги се движех на шест до осем метра разстояние от бреговете и спирах само на гладки наноси, които можех да огледам добре.

* * *

През сухия сезон по реката се срещат средно един до два малки или големи бързея на всеки километър. Между бързеите се намират вирове с тинести наноси, през които водата тече бавно. Те се владеят от крокодили. Когато след дъждовния период водата спадне, животните са принудени да водят съвместен живот в най-тясно пространство. И тъй като с намаляването на водата повечето риби се изтеглят надолу по реката, крокодилите остават гладни. При това състояние те не бива да се винят, че посягат на всичко и на всеки, който се приближи до тях. Един възрастен крокодил може без затруднение да се справи с голяма брадавична свиня или с петстотинкилограмова антилопа. Дори се твърди, че може да хване бивол и даже слон! Затова не трябва да се учудваме, че крокодилите се решават да нападат човек, лодка или сал. На всеки километър от течението на горния Сини Нил се падат най-малко пет или шест възрастни, достигнали пълния си ръст крокодили. С оглед на този факт мога да кажа, че по време на цялото си пътуване за щастие не преживях повече от седем истински нападения от тяхна страна.

Когато говоря за „истински нападения“, нямам предвид тактиката на сплашване, която винаги и на първо място използуват както младите, така и старите крокодили. Видът на една разтворена крокодилска паст кара всяко създание да се вцепени на място. И крокодилите знаят това. Ето защо те винаги и навсякъде опитват този номер. Те го опитаха и с мен. Появяваха се отзад и отстрани срещу сала — много рядко крокодилите нападат отпред — и ми показваха редиците на своите неправилни дълги зъби и небцата си с цвят, подобен на тиня. Те изчакваха няколко секунди да видят какъв е резултатът и тъй като нищо не се случваше, светкавично щракваха своите челюсти и изчезваха. Сигурно аз бях голямо разочарование за тях. С време така свикнах с това появяване и изчезване, с мнимите нападения, че даже не посягах и към пушката си. Тяхното поведение вероятно почиваше на същия импулс, който кара пъстървата или щуката да захапе изкуствената примамка. Рибите виждат по водата неестествено да се движи нещо непознато. Те искат да разберат какво е то и посягат към него. Също така постъпваха и крокодилите. Туземците, които от време на време прекосяват каньона, не познават никакви лодки. Те винаги преминават реката през плитки бродове. А никога преди мене друга лодка не беше напредвала толкова надолу по течението. Трябва ли при тези обстоятелства да се сърдим на крокодилите от Синия Нил, които с право се считаха за господари на реката, за това, че искаха да разберат какво е това съвършено ново и непознато нещо, което минава през тяхната територия? Ако една лодка оцелее след проявата на тяхното любопитство — т.е. ако не се преобърне, което биха могли да изтълкуват като паническо бягство, а продължи спокойно да плува — крокодилите загубват интерес и се оттеглят. Те могат да се славят като най-злите и нападателни чудовища, като „преднамерени убийци“, но в никакъв случай не са храбри борци. Въпреки това аз винаги се сещах за предупреждението на един германец в Адис Абеба преди отпътуването ми, което ми беше направило дълбоко впечатление:

— Крокодилите няма да ви изядат веднага! Щом хванат някого, те го завличат в дълбоката вода и стоят там, докато се удави. Именно те, крокодилите, не могат да дъвчат! Затова ще разкъсат тялото ви на парчета и ще ги скрият из дупките в тинята под водата. След това ще чакат наблизо, докато месото стане донякъде годно за ядене, или по-точно, докато се разложи и угние. Едва когато месото почти само започне да се отделя от костите, те ще ви опитат, едва тогава те ще ви изядат с истинско удоволствие!

От крокодилите, по които бях стрелял досега, само два действително останаха на място. Единият беше едно четиридесетсантиметрово крокодилско бебче, което хванах с ръце в един почти пресъхнал страничен ръкав на реката и чиято кожа одрах цяла. Другият беше онзи, чийто чер дроб не понесох и който изоставих, без да взема кожата му. Тъй като обаче за Судан ми трябваха няколко по-големи кожи, реших да ловя крокодили с въдица. Да ги хващам с кука и въже.

Огънах във вид на кука едно метално колче от палатката си, източих върха му и го завързах за котвеното и резервно въже — двете дълги около стотина метра. За примамка взех главата и кожата на една маймуна, с която бях обядвал, и заложих „въдицата“ в плитката вода край брега. След като завързах края на въжето около едно дърво, седнах зад някакъв храст и зачаках. На петдесет метра по-надолу реката правеше доста широк и дълбок завой. Там сутринта бях издебнал няколко средно големи крокодила.

Половин час не се случи нищо. Исках да отложа вече моя „риболов“ за вечерта и тъкмо се канех да ставам, когато видях как водата пред стръвта се разтвори и едва забележимо промени цвета си — сигурен белег, че ще изплува крокодил! Виждаха се вече върхът на носа му и очните гърбици, след това се появиха гърбът и главата… Както винаги при това появяване нямаше никакво пляскане, никакви пръски или кръгове във водата — никакъв звук, даже и най-малката следа от тях. Крокодилът се появява изведнъж, без преход, като мираж из нищото.

Макар да бях свикнал с това явление, по гърба ми полазиха тръпки. Не вярвах на очите си: онова, което излезе от водата, беше истинско изчадие на дявола, някакво чудовище! Най-малко шест до шест и половина метра дълго! Най-големият крокодил, който някога съм виждал! Бавно, но без колебание той приближаваше моята въдица. Тъй като брегът беше съвсем плитък, по-голямата част от тялото на крокодила се подаваше над водата. Ако един мъж би го яхнал, нямаше да му бъде възможно да достигне земята с краката си — толкова висок и широк беше този гръб!

— Никога не мога да се справя с това чудовище! — помислих си. — Ако драконът глътне въдицата, ще се лиша от нея завинаги!

Изскочих зад храста, махах с ръце и виках. По-точно аз исках да викам, но не можех да издам нито звук. Естествено би трябвало да стрелям веднага, но поради силната възбуда тази мисъл въобще не ми мина през ум. Крокодилът не се смути. Той се плъзгаше напред, повдигна примамката с върха на устата си, обърна се и се върна в дълбоката вода. Моето „въдичарско влакно“ се размотаваше. Котвеното въже беше вече почти на края, когато се сетих да го хвана. Крокодилът се обърна най-напред към средата на реката, а след това надолу по течението. Той не криволичеше, не дърпаше. Той плуваше упорито, с еднаква скорост натам и като че ли нищо на света не би могло да го спре. Опитах се да задържа въжето. Единственият успех беше този, че прежулих ръцете си. Постепенно започна да се размотава и дебелото сантиметър и половина резервно въже и аз едва сега забелязах, че от глупост бях завързал по-здравото котвено въже пред по-тънкото резервно. Още двадесет метра и то щеше да се свърши. Щеше да се опъне и най-вероятно да се скъса. И то в по-тънкия, задния край. Без въжетата обаче аз не бях в състояние повече да закотвям сала, нито пък да го привързвам. Нямаше да мога също и да го поправям. Чувствувах се така изигран, че ми идеше да се разрева като малко момче. На всичко отгоре кракът ми попадна в една примка на развиващото се въже, но за щастие в момента, когато крокодилът — чудовище се приготви да легне на речното дъно. С надежда, че той още не беше погълнал стръвта, започнах да тегля въжето. Със същия успех бих могъл да дърпам с въдицата някое потънало дърво — драконът не се помръдваше. Той здраво държеше стръвта. Изминаха десет минути — сториха ми се цяла вечност. Дръпнах с всичка сила. Нищо! Вече бях убеден, че въжето сигурно се е замотало, около някоя подводна скала, когато то изведнъж изхвърча из ръцете ми. Преди да го хвана отново, последните метри се изнизаха, въжето се опна — и се отпусна.

Почнах да го навивам с голяма бързина. Благодаря на небето, отново имах въжетата си, макар и плячката да беше загубена. Наблюдавах без съжаление изправената празна кука.

Естествено за този ден се отказах да ловя крокодили. Но от идеята не се отказах. Случи ми се нещастие, че още от първия път попаднах на динозавър. Трябваше да опитам да закача с въдицата някой „младеж“, с който можех да се справя. Преди всичко обаче трябваше да подобря своя въдичарски уред. Не можеше да става и дума още веднъж да поставя на карта котвеното си въже. Но може би бих могъл да направя нещо с дебелото сантиметър и половина резервно въже. Може би то щеше да издържи, ако към него привържех някой от плавоците на сала и хваналият се крокодил би се видял принуден по този начин да се бори до изтощение срещу подемната му сила.

Но тук съществуваше още една проблема: привързаната непосредствено зад куката бензинова туба щеше да се стори подозрителна на всеки крокодил — смелчага, колкото и гладен да е той. От друга страна, тубата нямаше да изпълни своята задача, ако се влачи на пет или десет метра зад куката, защото реката беше два, най-много три метра дълбока. Аз опитах по следния начин: за куката — повторно огънатото колче от палатката — завързах един метър от дебелото котвено въже и направих на края му една двойна примка. Това беше поводът. През примката прокарах половината от дългото шестдесет метра резервно въже, завързах краищата в един подвижен възел, а към него привързах здраво бензиновата туба — така, че куката всъщност висеше на една голяма примка. Това имаше предимството, че крокодилът можеше да плува тридесет метра с примамката и куката, преди да дръпне тубата. В случай че той продължеше да плува, или ако аз започнех да издърпвам другия край на въжето, примката щеше да се стегне и автоматически да придвижи тубата към крокодила, т.е. към повода с куката. Тубата трябваше да действува като постоянна и все по-силна спирачка и да предотврати едно внезапно опъване и евентуално скъсване на въжето, след като то се размотае докрай. И по-нататък: подемната сила на двадесетлитровия бидон трябваше рано или късно да накара всеки крокодил да изплува.

Бях ужасно горд с изобретението си и се учудвах само как досега не съм дошъл до тази славна идея. Представях си, че моята система ще може отлично да се използува и при лов на акули, и твърдо реших да я изпитам, щом се измъкна от каньона и отново заплувам някъде по море.

Тъй като не исках в никакъв случай още веднъж да се залавям с някое огромно животно, измислих още нещо: да преметна тънка найлонова корда през един клон на някое крайбрежно дърво, да вържа единия й край за примамката, а с другия в ръка да се скрия. Нахвърлеше ли се върху примамката голям крокодил, който имаше изгледи да спечели в „дърпането на въже“, нужно беше само да изтегля влакното и стръвта щеше да се издигне във въздуха към дървото…

Отлично! Едва имах търпение да дочакам изпитването на моето „изобретение“.

Два или три дни по-късно спрях на подходящо място в средата на един дълъг и дълбок вир. Брегът също отговаряше на изискванията. Опнах палатката си на една тясна площадка в крайречния склон — само на петнадесет метра от мястото, където исках да заложа стръвта. Найлоновото влакно прекарах през един чатал на надвесило се над брега дърво. Единия от краищата завързах за опашката на избраната за стръв маймуна, но само толкова здраво, колкото да издържи нейната тежест. Ако някой крокодил захапеше примамката, възелът щеше да се отпусне. Водата на брега под дървото достигаше едва петдесет сантиметра дълбочина. Забих куката изцяло, така, че само отново наточеният й край се подаваше от устата на маймуната. Бидона на въжената примка замаскирах с клони, края на въжето завързах здраво за един дънер. Всичко беше готово и на място. Седнах в палатката, заредих пушката си с патрон дремки за сърни, взех още няколко патрона, убедих се, че ножът и секирата ми бяха готови под ръка, и тогава плъзнах маймуната по найлоновата корда от дървото във водата.

Една минута по-късно се появи първият крокодил, който правеше впечатление на извънредно гладен. Без колебание той плуваше стремително към стръвта. Този път нямаше никакво предпазливо промъкване към плячката, касаеше се за открито нападение, атака! Но крокодилът се оказа бебче, нямаше даже петдесет сантиметра. И понеже не желаех това сукалче да ми развали стръвта, дръпнах кордата и маймуната се върна на дървото. Крокодилчето беше смаяно. То се застоя като ударено от гръм и гледаше люлеещата се насам-натам маймуна. Изглеждаше, като че наистина размишлява за причините на това странно явление. Надявах се, че скоро щеше да изгуби интерес и да изчезне. Но то остана. Крокодилчето плуваше възбудено подир падащите от маймуната капки кръв. Десет минути по-късно към него се присъедини втори, още по-малък крокодил. Двамата взаимно разпалваха лакомията си — беше просто смешно. В продължение на четвърт час наблюдавах комедията, после станах да прогоня малките. След около тридесет минути направих още един опит — напразно, защото отново се появиха само двете предишни момчета.

Отказах се за известно време от играта и отидох да се разходя. Когато по-късно се промъквах към палатката, видях малко надолу по реката главата на един средно голям крокодил да плува срещу течението по посока към дървото, на което висеше примамката. Животното сигурно беше надушило маймуната и аз я спуснах във водата. Веднага едно от крокодилчетата се стрелна от своето скривалище, но направи кръгом, щом видя своя по-голям брат да се приближава все по-бързо и по-бързо към мамещата стръв. В плитката вода можах да разпозная, че големият беше дълъг около три и половина метра. Той захапа маймуната, обърна се на място и потъна във водата. Размота се само половината от двойното въже — приблизително петнадесет метра. Крокодилът легна на дъното в средата на реката, за да погълне там, необезпокояван, своята плячка. Почаках пет минути, после отидох до брега, взех примката, дръпнах я бавно и предпазливо, докато почти се опъна — и „засякох“, за да забия куката. Усещах само твърда съпротива, но нищо не се случи. Посегнах към завързания около дървото край на въжето и започнах да го навивам. Примката се стесняваше и придвижваше тубата към крокодила. Всичко вървеше отлично — точно така, както си го бях представял. При издърпването на последните метри трябваше да преодолея подемната сила на тубата и можех да я държа под водата само като увих още веднъж въжето около дървото.

Не се случи нищо. Изминаха две, три, пет минути. Тогава в реката стана истинска експлозия. Крокодилът изхвръкна с по-голямата част от тялото си във въздуха, като ядосано биеше водата около себе си с грозната си глава. После се нахвърли върху тубата. Вероятно мислеше, че тя е виновна за болките, които търпеше. След това почти побеснялото животно се опита да разкъса бензиновата туба и аз вече се уплаших, че щеше да сполучи. Не можех обаче да направя нищо. Не се решавах да стрелям. Един патрон сачми в кожата можеха да накарат крокодила да побеснее още повече, а неговите събратя щяха да се нахвърлят върху моята плячка от всички страни, след като усетят кръвта от раните му. Но жертвата скоро промени тактиката си. Крокодилът опита да се потопи във водата и когато това не му се удаде, започна да удря с опашката към тубата. Понеже поводът беше дълъг само един метър, тубата подскачаше встрани всеки път, щом опашката на крокодила искаше да я удари. Нито един удар не попадна в целта. Нямах повече какво да правя, освен да държа отпуснатото въже и да наблюдавам бясната борба. След четвърт час крокодилът показа първите признаци на умора. Колко радостен бях, че плячката ми трябваше да се бори с бензиновата туба! Никога в живота си не бих могъл да се справя с чудовищната сила на това животно. У нито една от големите морски риби, които бях закачал на въдицата си и изваждал, не бях срещал подобно държане. Наистина крокодилът познаваше всички трикове, които обичаха да използуват в борбата притиснатите на тясно риби. Както те, така и той се въртеше с бясна скорост около собствената си ос, както те и той танцуваше на опашката си, правеше внезапни скокове и побягваше ядосано напосоки. Междувременно обаче той често и дълго се залежаваше неподвижно на дъното на реката и ако не беше подемната сила на тубата, в тези паузи животното би могло да си почине и да събере нови сили. Така обаче то нямаше възможност за истинска отмора. На края крокодилът изплуваше все по-често и по-често и видимо изтощен се движеше по повърхността. След един час се стигна дотам, че можех вече да тегля въжето, без да срещам съпротива. Крокодилът изобщо не помръдваше. Но когато се приближи, той ме забеляза и разчекна устата си. Очите му бяха изпълнени с омраза: сега той знаеше кой беше виновен за неговите мъки. А аз знаех две неща: първо — видях, че куката се беше забила в гърлото му. През време на борбата крокодилът сигурно беше нагълтал много вода, което вероятно беше причината да се признае относително скоро за победен. Второ — поводът! Той представляваше жалка гледка. Три четвърти от него беше проядена. Куката се държеше още само на нишки от въжето. Посегнах към пушката. В този момент крокодилът се хвърли напред, после подскочи назад и заплува по течението на реката. Мислех, че полудявам. Въжето се свършваше, а аз не се решавах да го спра. Поводът можеше всеки момент да се скъса. Ловиш ли риба с пръчка и макара, тогава не е толкова трагично, ако някое хубаво парче се откъсне и избяга. Понякога изпитваш не по-малко вълнение и задоволство от това, че си изгубил една засечена риба, отколкото ако я извадиш на брега. Но когато за първи път в своя живот хванеш крокодил — при това голям — и го разиграваш до състояние на пълно изтощение, тогава би трябвало и да го получиш, защото честно си го заслужил.

Но моят крокодил започна отново и още по-ядосан, отколкото преди, да се бори с тубата. Така поне ми се струваше. След всеки тласък, след всяко опъване на въжето с намиращия се в плачевно състояние повод аз малко по малко губех надежда. Чувствувах се преобразен в малко момче, което с лесковата си пръчка е хванало своята първа едра риба и трябва само да я изтегли, без помощта на кука и кепче. Треперех от възбуда. Без да искам, дрънках разни глупости. Ако преди по време на борбата бях уморен и безразличен, то сега изведнъж всичко се промени. Видът на повода при куката ме караше да забравя всичко друго на света: сега най-важното беше крокодилът — а той висеше „на косъм“.

Вторият бунт на крокодила продължи само пет минути. Той се отпусна и аз бавно го притеглих. Отново разтворената му уста и погледът даваха ясно да се разбере, че той далеч още не е изпаднал в апатия и че не е склонен да се предаде. Когато най-после легна с главата и предните си крака в плитката вода край брега, хванах въжето с лявата си ръка, а с дясната вдигнах пушката като пистолет. Стрелях по животното отдолу, през небцето в главата. Отново двойна експлозия: крокодилът зашиба водата с опашката си и тръгна обратно към средата на реката. Захвърлих пушката и се опитах да задържа въжето, да го спра. Със същия успех бих могъл да опитам да спра един тръгващ локомотив. Ръцете ми бяха като изгорени. Увих ги с ризата си, за да не се наложи да пусна въжето. Крокодилът изплува след десет метра. Успях да го изтегля наблизо и стрелях втори път в главата му само от три метра разстояние с патрон дремки за сърни. Крокодилът се завъртя още няколко пъти около собствената си ос и се отпусна. Той издаваше звуци подобни на кашлица. Заредих пушката и стрелях трети път.

Крокодилът беше мъртъв. Само потрепваше. След малка почивка започнах да изтеглям влечугото на брега. Здрачът беше вече отстъпил място на тъмнината. Бях много уморен, за да мисля още и за одирането. Имаше време за това. Но сега в реката отново се появиха крокодилите, които се бяха изплашили от пукотевицата на моята пушка: те всички плуваха срещу течението, като над водата се подаваха само ноздрите и очните им гърбици. Знаех, че са усетили кръвта на своя брат и чакаха. Ако не исках през нощта да ми отнемат толкова трудно спечелената плячка, трябваше да я махна от техния обсег на действие. С последни усилия ми се удаде да извлека трупа нагоре по склона, през храсталаците, до моята палатка. Макар още отсега да вонеше страшно, исках да бъда близо до него, за да не рискувам нищо. Вмъкнах се в палатката, убедих се, че пушката ми беше заредена, а патрондашът е наблизо, и заспах така дълбоко и здраво, както никога през моя живот.

Когато на следната утрин се събудих, веднага забелязах, че нещо не е в ред. Малко по-късно разбрах: не вонеше. Излязох навън — плячката ми я нямаше! Следи показваха, че най-малко пет крокодила се бяха изкачили по склона, за да отнесат своя мъртъв другар у дома му, и че някой от тях беше се приближил на половин метър от входа на палатката ми. Бях спал като в рая и не бях чул нищо, абсолютно нищо. Разглеждах покритите си с разкъсани мехури и кръв ръце, от които кожата висеше на парцали, прибрах палатката си, отвързах сала и заплувах нататък с допълнителното бреме на един гнетящ опит.

* * *

Няколко дни по-късно имах друго нощно посещение. Но този път то не дойде изненадващо и не остана незабелязано. Бях опнал палатката си при последните лъчи на слънцето и бях отишъл да ловя риба. Щом чух малко по-надолу по реката да пръхтят хипопотами, изтичах до палатката, за да взема фотоапарата и светкавицата. В бързината не обърнах внимание дали палатката е затворена добре. Когато се върнах с една риба и две снимки, вече се беше стъмнило. Не можех да видя дори ръцете си. Джобното фенерче отдавна беше престанало да ми служи. Пропълзях в палатката си толкова уморен, че даже не чувствувах глад. Завързах най-напред вървите на входа, а после затворих ципа на москитната мрежа. Съблякох се, поставих както обикновено заредената пушка и ножа си край мен и се изтегнах върху спалния чувал. Почти бях заспал, когато върху краката ми се плъзна нещо тежко, студено и сухо на пипане. То се движеше ритмично, бавно и с плъзгане. В мозъка ми се оформи представата и моите вкочанени устни я превърнаха шепнешком в една дума:

— Змия!

Влечугото се движеше предпазливо и ритмично, с разпускане и свиване. То като че ли опипваше пътя с главата си.

Вцепенен от ужас, без да се мръдна, очаквах онова, което трябваше да се случи: убождане някъде по краката от два остри като игли зъба — и след това все по-лоши болки. Изпитвах толкова голям страх, че желаех вече всичко да се е свършило. Змията се плъзгаше сега с края на опашката си върху единия ми крак. След това повече нищо не усетих. Животното се беше свило някъде в палатката. Някъде. Палатката ми се намираше на един склон и аз лежах с главата си към входа.

Каква ли беше змията? Някои видове са отровни, повечето — не. Макар вече да бях срещал и убил в каньона няколко змии, те никога не ми бяха изглеждали така опасни и нападателни, както ми ги бяха описвали. В действителност в Африка възможността да бъдеш ухапан от змия е много по-малка, отколкото например да попаднеш в някой голям град под колелата на автомобил. Но сега, когато змията беше в моята палатка, фантазията ми рисуваше ужасни картини: след ухапването — силни, от минута на минута увеличаващи се болки, виене на свят, гърчове, кръвоизлив от носа, очите и ушите. След три минути — парализа и изгубване на съзнание, след пет минути — смърт.

Така ми бяха казвали.

Беше тъмно. Не можех нищо да видя. Имаше само една възможност да установя на място дали змията е отровна или не: като се оставя да ме ухапе. Двамата бяхме затворени в палатката, змията и аз, и дали сега желаех или не, имах другарка по легло. От дълго време вече копнеех за общество, но решително не за такова. За момент размислих дали да се пресегна за пушката си и да стрелям. Но беше тъмно. Змията можеше да лежи до краката ми или близко до моята глава, или пък някъде встрани. Единственото, което можех да направя, беше да остана да лежа спокойно, за да не дразня змията. Да лежа до сутринта, до зазоряване. Толкова близко до екватора нощта продължава от седем часа вечерта до пет часа сутринта. А в дълбините на каньона утринният здрач се прокрадва едва един час по-късно.

Никога от сътворението на света не е имало по-дълга нощ. Копнеех за слънцето като за самото спасение. Не трябваше да заспивам. В съня си бих могъл да мръдна. И така аз лежах неподвижен и изтръпнал. Змията също беше спокойна. Видях я, когато на сутринта през лененето платнище на палатката се прокрадна първата светлинка. Беше метър до метър и двадесет дълга и лежеше навита в единия ъгъл до краката ми. Гърбът й беше черен, главата триъгълна. Можеше да бъде отровна змия, но аз не познавах този вид. Никога още не бях го срещал. Възможно най-предпазливо и бавно протегнах лявата си ръка и започнах да разтварям ципа на москитната мрежа. За първи път през четирите години, откакто притежавах палатката, ципът заяде. Змията се размърда. Главата й се издигна над навитото й на кълбо тяло. Най-сетне ципът се разтвори. Светкавично разхлабих вървите на входа на палатката. Змията наблюдаваше с интерес. Погледнах косо към ножа си: в случай че влечугото нападнеше и ме ухапеше, трябваше най-напред да му отсека главата, а след това да разрежа мястото на ухапването и да изтискам кръвта. Първият възел се развърза, после вторият, третият — палатката беше отворена. Едва се решавах да дишам. Бавно, съвсем бавно изтеглих краката към себе си. Змията наблюдаваше всяко мое движение. Аз я гледах със същото съсредоточение. В дясната ръка държах ризата си, за да я хвърля срещу змията, в случай че тя ме нападне. Бавно се проврях заднишком през москитната мрежа. Щом тялото ми излезе навън, не можех повече да се владея: измъкнах краката си от палатката, преобърнах се назад и се изправих. Сега змията лежеше в палатката разпусната, с вдигната глава, но не ме последва. Искаше ми се да крещя от облекчение, обаче не можех. Гърлото ми беше залепнало и съвършено сухо. Мокър от пот, аз се заклатих като пиян надолу към реката, за да се изкъпя и си почина. Когато след близо час се върнах, влечугото още се намираше в палатката. С един дълъг клон разтворих москитната мрежа и човърках из палатката дотогава, докато змията излезе. Тя, изглежда, се страхуваше не по-малко, отколкото аз. И без да ми хвърли даже поглед, се скри в най-близкия храст. Вярвам, че змията също не е била щастлива с мен като нощен партньор.