Куно С. Щойбен
Към златните извори на фараоните (3)

3

Представата, че се храниш, така да се каже, от „плодовете на природата“, че всяка вечер опъваш палатката си на ново идилично място, че палиш огън, за да държиш далеч от себе си дивите животни, и отиваш на лов с пушката, за да се сдобиеш с вечеря, беше без съмнение част от романтичната илюзия, с която започнах пътешествието си. Но тази представа трябваше да си остане илюзия. Да живееш от „плодовете на природата“ няма нищо общо с романтиката. Много скоро всичко се превърна в навик и тъй като за остатъка от пътуването ми бях длъжен да се задоволявам само с лов и риболов, трябваше преждевременно да разбера, че това „прекарване на времето“ съвсем не беше толкова приятно, колкото го рисуваше моята фантазия. Тъкмо напротив — то беше един тежък, заангажирващ всичките сили труд!

В началото нямах никакво основание да се безпокоя. За двата месеца, които ми бяха необходими да стигна до първите селища в Судан, разполагах още с малко кафе, чай, може би сто грама сол, съвсем малко подправки, три фунта ориз, една кутия мляко, една отворена консерва със сладък лук, два и половина кашона цигари и едно полупразно шише уиски. През нощта тези неща се намираха при мен в палатката, в кухненския сандък. Освен провизиите бяха ми останали още пушката и около шестдесет патрона, всичките ми фотографски принадлежности, половината от заснетите филми, една малка кутия 2 лекарства, дневниците ми, готварска тенджера и чайник, кибрит, рибарски куки и корди. Случайно патроните бяха добре подбрани: приблизително една четвърт с едри сачми, една четвърт с ловни куршуми и остатъкът със сачми №3, №4 и №5. Тъй като освен това разбирах малко и от залагане на примки, а каньонът буквално гъмжеше от дивеч и Нил от риба — мислех, че всеки ден ще мога да се снабдявам с достатъчно храна. Това направо щеше да бъде детска игра. Аз отново добих кураж.

През целия ден плавах без прекъсване надолу по реката до залез слънце. Имаше много плитчини и аз напредвах бавно. Въпреки това този ден поставих най-добрия рекорд досега: над двадесет и пет километра. Беше се стъмнило вече, когато опнах палатката си. Не се решавах да запаля огън и хапнах само няколко резенчета билтонг (сушено месо). На следната утрин, още щом се зазори, отново потеглих. Истински трудности още не срещах: бързеите не бяха много силни и не попаднах на „непроходими, бучащи водовъртежи“, на „всичко унищожаващи водопади“, както ми бяха предсказвали. Затова бях радостен.

Само два бързея изглеждаха малко опасни. Аз разтоварих багажа си, пуснах сала да преплува сам, вързан за котвеното въже, и след това отново го натоварих. Но и тук можех да си спестя тези затруднителни предохранителни мерки. Салът плуваше превъзходно. Но не исках да рискувам. Всякога, когато чувах пред себе си реката да шуми по-силно, спирах, за да вържа сала, и продължавах пешком край брега. Едва когато от сушата запомнех най-добрия път през бурната вода, връщах се, минавах оттам със сала и се движех по-нататък до следващото съмнително шумолене. Естествено този начин на действие отнемаше много време и беше изморителен. Но аз не трябваше да се впущам направо. Не съществуваше никаква точна карта, никакво описание на речното течение: зад всеки завой на реката можеше да следва водопад…

Стените на каньона ставаха по-стръмни, долината се стесняваше, краищата на високото плато се приближаваха един до друг. Скалните стени често приличаха на замръзнали водопади. Жълто-червен пясъчник, висок шестстотин метра. Жълто-червен със сиви и тъмносиви оттенъци. Почти черни скални пластове до първата тераса. Изсъхнал трънак. Самата река се промъкваше между базалт. Нямаше вече толкова много ниски пясъчни наноси, както в началото. На места стените на каньона се извисяваха отвесно до първата тераса от едната страна, докато от другата сипей притискаше речното корито. Огромни, с остри ръбове каменни блокове стърчаха над водата. Салът трябваше да понася силни удари. Всеки път благодарях на своя създател, че не се намирах в някоя малка лека лодка.

Когато късно следобед от дясната страна се откри една неголяма странична долина, аз спрях в малкия защитен залив, по-долу от пресъхналото корито на потока, който минаваше през нея. Реших да остана тук един ден да си почина. През двата дни, откакто туземците бяха ограбили моя сал, бях изминал приблизително четиридесет и пет километра и вярвах, че имам достатъчно преднина. Ако туземците искаха, може би щеше да им бъде възможно да изминат пешком край брега това разстояние. Обаче според моята преценка за тази цел щяха да им бъдат необходими най-малко четири дни. Отвесните стени, непроходимите гъсталаци от тръни и приличните на джунгла галерийни гори, тръстиковите блата и стръмните сипеи те можеха при известни условия да преминат за три дни.

Но не и ако трябваше да мъкнат със себе си храна или да ловуват по пътя.

Макар че всъщност трябваше само да се оставя на сала да ме носи, тогава се чувствувах така изтощен, че си внуших незабавно да почина един ден в безопасност. Беше дивно красива местност и затова назовах делтата на страничния приток „Райски къмпинг“. Но когато по-следващия ден прибирах палатката си, бях принуден да ревизирам своето становище и в дневника си покръстих делтата на „Къмпинг на виещите хиени“.

Над цялата широка пропаст с нейните фантастични скални образования се носеше глухият шум на един огромен бързей. Гъсто обраслите с храсталаци скали се издигаха отвесно двеста до двеста и петдесет метра до първата тераса и образуваха дълбока котловина. Слънцето се отразяваше в базалтовите пластове. От мястото, където бях опнал палатката си, виждах двадесет и два крокодила. Двадесет и два крокодила от всички големини. Те лежаха гъсто един до друг и един зад друг върху гладкия тинест нанос на отвъдния бряг на реката. Докато спирах, във водата плуваше само един крокодил, а в тинята на залива, където закотвих сала си, открих няколко следи от тези влечуги. По тази причина направих бивака си малко по-навътре в сушата, на една равна полянка, където можех да се чувствувам сигурен срещу изненадващи нощни посещения поне от страна на крокодилите. Съвсем близо до палатката по скалата ромолеше вадичка. Изворът й сигурно се намираше на ръба на първата тераса. Само малко вода стигаше до дъното на котловината, тя беше леденостудена и необикновено бистра. Наоколо растяха високи колкото човешки бой папрати, а от дърветата и скалите висяха диви лози.

Прекарах следобеда при най-долния разлив след бързея и когато надвечер, както обикновено, се появи вятър и стана по-хладно, се върнах отново към палатката. Направих си кафе, изядох остатъка от билтонга и след една глътка уиски пропълзях в спалния чувал. Десет минути по-късно премина стадо маймуни. Бяха от вида, който най-често се среща в каньона, но аз никога не можах да науча техните истински имена. Приличаха на шимпанзета, но заради тяхното поведение аз ги наричах „шифта“ — разбойници. Те се разположиха по дърветата около моята палатка и очевидно се съвещаваха. Някои от тях късаха малки клонки и парчета кора и ги хвърляха върху палатката ми. Аз не се помръдвах. Те ме ругаеха. После се спуснаха на най-долните клони, а най-храбрите от тях скочиха дори на земята, за да могат по-добре да огледат палатката ми. И все повече стесняваха своя кръг. Наблюдавах ги през мрежата против москити и се забавлявах, без каквото и да е лошо предчувствие.

Изведнъж един от бандата предприе истинска „атака“ и се хвърли право към моя чайник, който бях оставил пред изхода на палатката. Грабна плячката си и се затича към най-близкото дърво. Преди още да мога да отворя ципа на москитната мрежа, той достигна дървото и се заизкачва нагоре — с чайника в едната ръка. Неговите братя и сестри скимтяха от удоволствие. Аз се затичах след него, като се наведох да взема няколко камъка. В това време изгубих от погледа си злосторника с чайника. Стадото се разбяга.

Силно ядосан, обикалях четвърт час из гъсталака под дърветата, след което се отказах от преследването и се върнах в палатката, защото ставаше все по-тъмно. Не самата загуба, колкото и неприятна да беше, ме бе ядосала, а фактът, че маймуните се бяха осмелили да откраднат чайника просто под носа ми. Зарекох се да им отмъстя. Но трябваше да призная, че бях загубил вече „доброто си име“ и голяма доза от самоуважението си. Едва се бях мушнал отново в спалния чувал, когато за мой ужас чух съвсем наблизо да ръмжи един леопард. Грабнах пушката си и вдигнах куроците. Миг по-късно чух шумолене — първо отдясно и след това току зад палатката. Малко след това отново ръмжене, прилично на кашлица. Чуваше се съвсем близо, стръвно и възбудено. Държах пушката си в лявата ръка, за да мога да гръмна предупредително през москитната мрежа, и барабанех като луд с една лъжица върху готварската тенджера. Отвън се изквича малко уплашено. Прошумоля и всичко утихна. Никога още не бях чувал, че леопардът квичи. Бавно отворих палатката и предпазливо погледнах навън…

Не беше леопард. Бяха павиани, които уплашени избягаха към близките дървета.

Опитах се да заспя отново. Цвъртяха скакалци, щурци полагаха ядни усилия взаимно да се надсвирват, а и жабите започнаха да подемат своята партия в този оркестър. Въпреки това аз пак бих потънал в сън, ако някой не се беше изкашлял отново в непосредствена близост до мен. Този път „леопардът“ се оказа брадавична свиня. Когато след това се стъмни напълно, долу по реката почнаха да тръбят хипопотамите, а една нощна птица си избра тъкмо баобаба над палатката ми, за да отвръща оттам на тъжните плачливи викове на някаква друга птица. Нещо изръмжа в гъсталака. Изпращяха клони. Вейка падна върху палатката ми. Беше тъмно като в рог. Изведнъж отвън се чу смях. Съвсем близо. Беше такъв див смях, че по гърба ми полазиха тръпки. Един проточен дяволски смях, който завърши с детски кикот.

След това за няколко секунди бе мъртва тишина.

После отново смехът. Бях така ужасен, че едва си поемах дъх.

След малка пауза отдалеч отвърна пронизителен и проточен вой.

И отново смехът — трети, четвърти път.

Хиени!

Всички други шумове в каньона бяха замрели. Птиците не издаваха никакъв звук, а щурците продължаваха своя концерт от време на време и в заглушени тонове. Гласовете на хиените се извисяваха и замираха. Вероятно хищниците бяха шест или седем. Те се смееха и ридаеха от различни места. Всеки имаше свой собствен и особено отвратителен регистър. Те никога не се смееха или не виеха в хор — единият сменяше другия след по-продължителни или по-кратки прекъсвания. От рева на лъв чиния може да подскача на масата, но хиените с техния репертоар от вой и смях могат да накарат човек да полудее. Много скоро заглъхнаха и жабите и от минута на минута ставаше все по-зловещо. Изглеждаше като че ли зверовете се приближават. Можеше да се помисли, че рота буйствуващи хора търчи наоколо из каньона. Запушвах си ушите, но нищо не помагаше. Постепенно ме обзе парализиращ ужас. Устата ми пресъхнаха, а стомахът ми беше близо до разбунтуване.

Исках да гръмна веднъж, за да ги сплаша. Но веднага ми хрумна, че това може да са туземците… Възможно ли беше да са ме застигнали? Да са открили моя сал, да търсят сега палатката ми, да искат с тези крясъци да ме примамят?

Но не — виковете звучаха толкова неземно, че не можеше да произлизат от хора.

След два или три часа изгубих окончателно нервите си. В своего рода пристъп на буйство изскочих от палатката и гръмнах наслуки с двете цеви на пушката по посока на реката, като при това изкрещях всички ругатни, които знаех. Тичах в кръг наоколо и удрях с приклада на пушката по най-близките гъсталаци, докато изведнъж забелязах, че хиените бяха замлъкнали. Вместо тях сега една през друга крещяха всички изплашени птици в долината. Около мене в тъмнината се шумолеше и пращеше. Хипопотами пляскаха в панически ужас нагоре по реката, а високо от скалите зад мен чувах ядосаното ръмжене на едно животно, което този път действително изглеждаше да е леопард. Постепенно се осъзнах. Смутен и засрамен пропълзях обратно в палатката си.

Рано на следната утрин дойдоха на посещение разбойниците-маймуни и ме събудиха. Изпълзях от палатката с готова за стрелба пушка в ръка, решен да отвоювам обратно своя чайник. Бавно тръгнах срещу маймуните. Те също така бавно заотстъпваха. Аз закрачих по-бързо — и те по-бързо побягнаха. Тръгнах по-бавно — те също. Ние се движехме в голям кръг. След един час аз все още не се бях приближил достатъчно, за да мога да видя дали някоя от маймуните носи моя чайник. Мислите ми за разплата отдавна се бяха превърнали в дива ярост.

— Изглежда, на животинчетата им прави удоволствие да ме водят за носа! — скръцнах аз. — Още никой не е убивал някое от тях и те не знаят какво нещо е пушка. Но те вече разбраха колко бавен и тромав е човекът и не се страхуват да използуват по най-безсрамен начин по-голямата си ловкост и телесно превъзходство… Ако все пак ми се удаде да ги примамя да слязат от дърветата? Озоват ли се веднъж на полянката, тогава бих могъл веднага да застрелям онази с чайника.

Естествено това беше решението! Аз излъсках малко готварската си тенджера с пясък и я завързах с три парчета въдичарска корда за корените на баобаба край палатката. При това умишлено правех много шум, после взех пушката и без да се оглеждам, се махнах. Тръгнах напреко през полянката към пресъхналото корито на потока и продължих нагоре по него. Бях сигурен, че ме следят най-малко тридесет чифта любопитни очи. След като прецених, че те вече не ме виждат, направих кръгом и се запромъквах обратно, предпазливо и наведен под дърветата. Бях само на около сто и петдесет метра и скоро чух маймуните да крякат на полянката. Съвсем тихо, ходейки на четири крака, аз се приближих. Последното разстояние припълзях както индианец по пътеката на войната. Погледнах през крайните храсти и видях, че полянката беше изоставена и пуста и че привързаната готварска тенджера вече не беше на старото място. Значи, маймуните бяха идвали, макар сега от тях да не бе останала и следа. Търсех предпазливо навсякъде из дърветата. Не се чуваше никакъв звук, освен високото, вибриращо цвъртене на скакалците. Моите мъчители, изглежда, бяха пропаднали вдън земя.

Изведнъж изпитах странното чувство, че някой ме наблюдава отзад. Аз рязко се обърнах и установих, че през цялото време маймуните са ме следвали плътно по петите. Те ме бяха открили дълго още преди да достигна полянката, бяха се промъкнали край мен и докато пълзях напред, са вървели отзад и са наблюдавали мълчаливо и със злобно задоволство моите смешни усилия.

Половин час по-късно си бях вече толкова отдъхнал, че поисках да направя втори опит. С обмислена небрежност и най-безобидно изражение на лицето, с преметнатата през рамо пушка аз тръгнах бавно и спокойно по посока на маймуните. Те също ме наблюдаваха привидно без всякакво внимание, но нагласиха така работата, че между нас постоянно оставаше едно и също разстояние. Срещу всеки мой трик те изиграваха друг, по-добър, докато на края трябваше да се призная за победен. Никога вече не видях своя чайник.

По-късно, когато запасите ми от патрони все повече се стопяваха, тези маймуни-разбойници трябваше да се превърнат в мой основен източник за храна. Тяхното месо наистина беше тлъсто и доста жилаво, но относително големият черен дроб беше направо превъзходен. Дори днес по всяко време бих отстъпил срещу него един гъши дроб! С течение на времето аз развих една действително сложна, но никога неотказваща техника при тяхното ловуване: когато видех стадо маймуни, тръгвах право срещу него, без да правя най-напред опит да бъда тих и предпазлив — маймуните и без това щяха да ме открият. Приближех ли се, те във всички случаи изчезваха. Не изоставаше нито една. Никакъв вик и никакво шумолене в дърветата не издаваше пътя на бягството им. Но те и не бягаха. Те само се криеха зад стеблата на дърветата и дебелите клони и изчакваха, докато премина. Обаче аз спирах винаги там, където ги бях видял за първи път, навеждах, се, шумолях в опадалата шума, разривах я малко насам-натам, правех кръгом, изминавах десет или петнадесет крачки и мигновено се обръщах. В повечето случаи и тогава също не можеше нищо да се забележи, но аз бях сто процента сигурен, че поне няколко маймуни не са в състояние да противостоят на своето любопитство, че са се подали извън скривалищата си и ме наблюдават. Като правех десет-петнадесет крачки в обратна посока, т.е. към тях, две или три маймуни винаги мислеха, че любопитството им е станало причина да ги открия. Тогава тези две или три се изплашваха и стремително побягваха, а останалите, които не можеха да знаят какво се е случило, ги следваха в паническо бягство. Много пъти ми се удаваше с патрони №5 да убия с един изстрел три или четири маймуни.

* * *

Това, което също се научих да ценя като храна, беше крокодилското месо. Само веднъж, когато ядох крокодилски дроб, ми потръгна зле. Беше първият, освен това сравнително голям крокодил, който убих на Синия Нил. Той дремеше на вечерното слънце в един плитък страничен ръкав на реката, когато аз насочих моя сал към тясното и плитко устие. Чудовището се събуди с шест дряма^[1] в главата и свърши, преди да може да размисли накъде да избяга. След като го изтеглих на брега, веднага започнах с одирането на кожата. Исках да имам цялата кожа — от носа до върха на опашката и с всичките четири крака, включително и ноктите. Притежавах известен опит в одирането и препарирането на животински кожи, защото веднъж през училищната ваканция работих като доброволец във франкфуртския музей Зенкенберг. И така, аз разрязах тялото от долната челюст до опашката, т.е. исках да го разрежа. Но след като разпорих половината корем, на крокодила изведнъж му се прииска да ме захапе. Трябваше да му завържа муцуната с въже. Когато му изтръгнах вътрешностите, животното подскочи във въздуха и опашката му ме улучи отстрани. В стомаха намерих две полусмлени риби глави и едно копито от антилопа. Крокодилът лежеше по гръб, но беше извил главата си встрани и изглеждаше, че ме наблюдава със злобни, мразещи очи, които поред непрекъснато се отваряха и затваряха. Първоначалното ми отвращение от изкорменото животно се превърна постепенно в ужас, когато държех в ръката си неговото все още разпущащо се и свиващо се в ритмични движения сърце. Трябваше да прекъсна. Но и след половин час — междувременно бях опънал палатката и разтоварил багажа си от сала — крокодилът продължаваше да се движи. Щом го приближех, краката му започваха да рият, очите се въртяха и опашката потрепваше. Чудовището просто се противеше да умре. Струваше ми се, че то като че ли напряга всеки свой нерв, за да предотврати одирането на кожата си. И това му се удаде: стана тъмно и трябваше да прекратя. Взех само дроба му, за да го изпека. Вкусът му не беше лош. Но омразата на крокодила, изглежда, го беше отровила. Всеки случай наложи ми се да повърна, получих силни болки в стомаха, на следната утрин имах треска и диария. През целия ден ме боляха очите и виждах всичко замъглено. След като изпих цялото шишенце с рициново масло, което имах, и изгълтах половин кутийка таблетки въглен от аптечката, най-сетне се почувствувах малко по-добре. На последния ден отново бях на крака.

* * *

За да не допусна да се създаде грешна представа, още отначало искам да изясня, че съвсем не се числя към онези известни африкански ловци, които познаваме от книги и филми. Аз не притежавам херкулесовите способности на легендарния „Хуайт Хънтър“^[2]. Не мога от двадесет метра разстояние с първия изстрел на пистолета и без да се меря, да разцепя на две кибритена клечка. И даже с една добра ловна пушка не бих могъл да стрелям никога върху животно, което е отдалечено на повече от сто метра, освен ако имам оптически мерник. Не мога да разбера по едно пречупено стръкче трева дали е минала томсонова газела^[3] или антилопа импала. Не бих рискувал всичко онова, което за прословутите африкански ловци изглежда всекидневие: никога на шега не бих дръпнал за опашката един носорог, не бих могъл никога да застрелям с моята пушка, елегантно и без да се премервам, един нападащ леопард, и никога не бих имал куража да се впусна сам срещу цяло племе кръвожадни туземци.

Точно казано, това беше първият път в моя живот, когато се намирах в гъсталаците на Африка и бях зависим изключително от лова. Наистина и по-рано през седмичната си почивка бях ходил няколко пъти на лов в Западна Африка и после в Алжир, веднъж също ловувах цяла зима в Северна Скандинавия, но при всички тези случаи бях съпровождан от приятели или познати — никога не съм бил както сега сам-саменичък. По онова време ставаше дума повече или по-малко за спорт. Но тук, на Синия Нил, всичко беше съвършено друго. Ако не исках да умра от глад, трябваше да се науча да живея от това, което страната можеше да ми предложи. Следователно налагаше се да ловувам и да хващам риба. Хранех се с месо и риба и нищо друго.

В първите дни, когато още разполагах със своите провизии, срещах в каньона всички видове животни и трябваше само да избирам между тях. Многократно изненадвах при водопой водни антилопи, когато плувах със сала край брега. Но след като опитах месото на една — само бърчех носа си, когато отново ги срещах. Месото на тези огромни и лесни за убиване антилопи беше жилаво и миришеше сладникаво. Кожите им бяха обложени с гноящи рани, които гъмжаха от малки ларви и от които изтичаха мазно-лепкави секрети и воняха отвратително. Тлъстината им беше като лой и замръзваше в месото, веднага след като се свалеше от огъня. Брадавичните свине също не бяха вкусни, с изключение на най-младите. Но причина за това може би бяха в голяма степен моите готварски способности. Обикновено пържех вътрешностите в тенджера и изпичах парче месо на шиш върху открит огън. Остатъка нарязвах на ивици и го сушех: билтонг. Но сушеното месо, което приготвяха от газели, не можеше да се сравнява с това от свинете. След седмица то ставаше наистина сухо и жилаво, но просто не искаше да изсъхне и да се втвърди напълно. Имаше отвратителна миризма на гнило и всякога трябваше да се насилвам да го ям. Най-вкусни ми бяха токачките. Те бяха — както всички кокошки — най-глупавите птици, които човек може да си представи. Все едно дали става дума за червеношиестите или жълтошиестите, за големи или малки — има около двадесет различни вида — всички те можеха еднакво лесно да се убият и бяха извънредно вкусни.

Обикновено те бяха големи колкото угоени домашни кокошки и имаха съвсем бяло месо — чак долу до кълките. Те въобще не бяха наплашени и се хващаха невероятно лесно. Все едно, че вървиш в селски двор и си избираш кокошка за клане. Даже белите яребици в Арктика не са толкова несъобразителни. Не намирах, че е съвсем спортсменско да стрелям по тези токачки със сачми, но те бяха великолепна храна и освен това пестях патрони. Не беше нужно човек да ги дебне, нямаше нужда да пълзи — трябваше само да се разходи из околността. Рано или късно те му пресичаха пътя — една или две дузини на куп. Сега беше нужно само да ги следваш и да изчакаш, докато се съберат и тръгнат една след друга. Тогава стреляш от едната цев по линията на главите, а от другата по останалите още живи птици, които се опитват да излетят.

По-големи животни се мъчех да убивам само край брега на реката, където можех да опна палатката си до плячката. Веднъж преследвах една импала далеч в някаква странична долина и на края я убих. От чиста ловна страст обаче не помислих как ще пренеса плячката си до палатката. Напразно се опитвах да вдигна на плещите си животното, както лежеше. Тежестта беше извънредно голяма. Не ми оставаше нищо друго, освен да го изкормя на място и да го разрежа на части. Наведнъж можах да отнеса само половината от най-хубавите парчета и когато се върнах да взема остатъка, върху него вече се беше нахвърлила дузина лешоядни птици.

* * *

Колкото, по-надолу слизах по реката, толкова по-рядък ставаше дивечът и толкова повече се топяха моите запаси от патрони. Опитвах се колкото е възможно да внеса разнообразие в листа си за храна: печех маймуни на шиш, печех сомове в тяхната собствена жилава кожа в гореща пепел. Ако убиех по-голямо животно, пържех дроба, сърцето и бъбреците, както и няколко парчета филе в собствената му мазнина, която отделях от вътрешностите. А от главата и от големите кокали правех супа. Останалото месо сушех. На месец можех да мина с десет до петнадесет патрона. Но дори и тогава, когато едва можех да сложа още само една хапка в уста, когато стомахът ми беше толкова пълен, че трябваше да полегна, все още изпитвах глад — силен глад за зеленчук, плодове и сладкиши. Подправките, които бях взел със себе си от Адис Абеба в достатъчни количества и бях складирал във варелите, изгубих наведнъж през нощта, когато туземците при своя грабителски поход ги бяха опразнили. Бяха ми останали само стотина грама сол и една кутийка подправки. Това можеше да стигне при крайно икономична употреба за двадесет дни. После трябваше да живея без никакви подправки, което щеше да направи ограничената ми храна още по-непривлекателна. Положението с кибрита беше същото. Най-големият запас беше опакован във варелите, а остатъкът без една-единствена кутия се намокри, когато веднъж при спиране се подхлъзнах и паднах във водата. Лупата, която трябваше да ми служи като резерва, за нещастие изгубих или забравих някъде една седмица след моя старт. В спасената кутия кибрит имаше петдесет и шест клечки. Десет от тях и малко драскало увих като „последен запас“ в пластмасово фолио и го прибрах при фотоматериалите във водонепроницаемата гумена торба. Останалите клечки увих отделно по четири или пет също във фолио и ги сложих в една празна кутия от кафе. Поставих си за правило да използувам на ден само по една клечка. Така паленето на огън всяка вечер се превърна в тържествена церемония. Рядко, само много рядко не ми се удаваше да запаля огнището отведнъж. В тези случаи се придържах към правилото — ядях студено: билтонг.

* * *

Понеже огънят беше толкова важен за мен, прекарвах често много часове пред огнището и наблюдавах танцуващите пламъци. Аз глезех огъня с най-хубавите, най-сухите дърва и се отнасях с него толкова нежно, като че той беше чувствуващо живо същество.

Лагерен огън може да замени огнище, дом или дори обществото. С лагерен огън в „джунглата“ се чувствуваш защитен и сигурен. За него копнееш още през деня и запалването му вечер е като завръщане у дома. Когато после, след храна, легнеш край него, отпочиваш си и през пламъците се взираш в тъмнината, която те обгръща като висок зид, забравяш най-бързо трудностите от деня. Изгледът на елин лагерен огън поражда същото възвишено чувство, което те обхваща, ако седиш сам в празна катедрала или пък самотен се унасяш в залеза на слънцето; то е нещо като безмълвно богослужение. Заглушените и все пак ясни, далечни и тъжни викове на кукумявка, ромолещата река, шумящите листа и тихото пращене в храсталаците наоколо бяха само декори.

Аз осъществявах мечтата си. Бях на Синия Нил в една от най-уединените области на Африка. И бях способен да си пробия път! Понякога се чувствувах като сомнамбул: страхувах се, че ще се събудя и ще се озова на съвсем друго място — зад някоя писмена маса или в университет, или пък в някой голям град. Това, което най-много ме объркваше, беше, че аз твърде бързо привикнах към новата обстановка. След първата — втората седмица всичко изглеждаше толкова естествено, толкова разбираемо. Не намирах вече нищо особено в това, че денем минавам край крокодили, че виждам маймуни да се премятат по дърветата и че нощ след нощ лежа в палатката и слушам някакви диви животни да обикалят отвън. Всичко беше дотолкова естествено и разбираемо, че едва можех да го проумея.

Какво правех тук — на горното течение на Синия Нил? Какво търсех? Исках сам да се изпитам ли? Или да разбера колко страх мога да събера? Исках ли да открия какви и колко психически и физически натоварвания мога да понеса? На изпитание ли исках да подложа самоувереността си? Или просто желаех да видя своя късмет? „Враждебна атмосфера“ ли търсех? Или гонех дъгата? Кой бях аз всъщност и около какво се въртеше моят живот? Познавах ли своите цели? Не — поне не с разума си. Бях ли дошъл на Синия Нил затова, че не исках да се приспособя към обществените форми, защото не исках да призная законите на живота в „цивилизования социален свят“? Може би. Но това не можеше да бъде главната причина. Хората трябва да познават своите собствени мотиви, вътрешните причини на своите действия, на своя начин на живот. Но нямат ли и мечтите своето оправдание? Та всеки някога мечтае за „свобода“, за „независимост“. За едно съществуване далеч от действителния живот. Накъде отлитат такива мечти? Защо не можем винаги да летим заедно с тях? Нашите криле ли са недоразвити? Или парализирани, или само неукрепнали? Или не си правим труда да се научим да летим? Възхищавам се от целеустремените мъже, които за всичко имат своите определени цели и мотиви, които винаги знаят точно защо вършат това или онова — признак на неуязвимост и вътрешна уравновесеност. Но за себе си държа на мечтите. Всеки човек мечтае някога за „велик, свободен живот“. Само че в моя случай беше за учудване, че аз вече реално осъществявах тази мечта за абсолютната свобода, осъществявах я наистина и действително безнаказано и вече от години…