Анри Ардел
Пробуждането на любовта (28)

Глава XXVIII

Когато се прибра в стаята си, Жилиан видя едно писмо, получено по време на нейното отсъствие. В същия миг лицето й стана неспокойно. От една седмица, откакто бе изпратила отговора си на Ришар, всяко писмо събуждаше у нея мъчителна тревога. Тя се страхуваше от това, което той можеше да й пише, искаше да не бъде нарушено мълчанието между тях… и все пак, по едно странно противоречие, което не признаваше и пред самата себе си, това мълчание я караше да страда.

Но и този път писмото не беше от него. Жилиан позна почерка на Люк Морланд. По време на краткото си пребиваване в Париж тя беше получила едно писмо от него в отговор на няколкото реда, надраскани набързо, които му бе изпратила, преди да замине от Флоренция.

Какво ли й пишеше сега той? Понеже денят преваляше, тя се приближи към прозореца и разкъса плика.

Младата жена си припомни слабото лице и живите, проницателни очи на Морланд. Толкова пъти я бяха ободрявали неговите топли приятелски чувства. О, в него поне можеше да бъде сигурна!…

И тя прочете:

„Утре сутринта и аз на свой ред напускам Флоренция, моя малка, скъпа приятелко. За мен вие сте станали до такава степен душата на този град, че тази вечер, когато го напускам, не мога да устоя на изкушението да се обърна към вас.

Спомняте ли си за светлите утрини, за тихите черкви с мозаечни прозорци, за старите дворци, в които живее миналото, за кипарисите и цъфналите лаврови храсти във Фиезоле, за залеза над Флоренция?

Напоследък посетих всички места, които вие толкова обичахте. Тъй добре ги познавам сега! И това поклонение възкреси толкова живо отлетелите дни, че тази вечер чувствам твърде мъчително вашето отсъствие… Надявам се, че ще ме разберете и ще ми простите това признание.

Твърде дълго живях с мисълта за вас днес… и после тази вечер нощта е тъй тиха, тъй прозрачна. От близката градина долита миризма на жасмин и разпръсква странно опиянение. Цялата тази красота ме лишава от обичайната ми разсъдливост, аз ставам един беден мъж, подобен на моите братя.

Колко много бих искал да видя още веднъж вашите очи, да чуя нежния ви глас, да ви видя да идвате насреща ми, да вървите рамо до рамо с мен… Бих искал отново да ме оставите да чета мислите ви — не се обиждайте — за мен беше неоценимо удоволствие да търся съкровищата, които вие криехте тъй ревниво.

Малка скъпа, много скъпа приятелко! Не се обиждайте, защото тази вечер имах слабостта да ви оставя да прочетете в мен това, което вие сама вложихте… Дълго време ще мине, без да ви видя, започвам отново моите безконечни скитания по света, понеже смятам, че понастоящем нищо няма да бъде по-благотворно за мен.

Когато се срещнем отново, аз ще съм станал пак скептичен и разумен стар ерген, който няма да страда, задето е зърнал земния рай, но никога няма да влезе в него. Ще бъда отново един спокоен, студен господин, комуто са напълно достатъчни историята, философията и човешката комедия…

Утре, след като напусна Флоренция, започвам да прилагам на практика тази строга добродетел и ще се старая с всеки изминал ден да забравям повече… Но тази вечер, тази последна вечер, си позволявам да си припомням и да съжалявам… Не ми се сърдете, че ви изповядвам всичко това, защото знайте, че го казвам с много нежност и много уважение. Тези, които заминават, се нуждаят от снизхождение. Знае ли някой дали някога ще се завърнат?

А сега ви изпращам моето сбогом и включени в него моите най-хубави чувства… Чувства, за които по-добре е да не говоря… Впрочем вие трябва да сте ги отгатнали, нали, скъпа приятелко?

Но преди всичко, искам да знаете колко много държа на вашето щастие… и ви го желая горещо, макар че тихо, съвсем тихо, моето мъжко сърце ревнува…

Сбогом, приятелко, не ме забравяйте напълно.

Винаги и навсякъде оставам ваш,

Люк Морланд“

Жилиан свърши четенето. Тя не се помръдваше, не вдигаше очи от листовете, които треперещите й пръсти държаха. Малко по малко редовете се смесиха под погледа й и една сълза падна на хартията. В душата й се надигаше буря. Мислите й се блъскаха като вълни.