Анри Ардел
Пробуждането на любовта (12)

Глава XII

Когато Жилиан се прибра в дома си, й оставаха само няколко минути, за да се облече за вечеря. Това отговаряше точно на желанията й, защото тя не искаше отново да затъне в мислите си, да събуди мъката, която посещението й у госпожа Шамбел бе разсеяло или поне притъпило.

О, какво внезапно успокоение бе настъпило у нея, когато се бе озовала в салона, осветен от лампите и от огъня в камината, топъл и уютен, изпълнен с уханието на цветя. Жанин седеше на един нисък диван до камината. Закачливите й очи блестяха весело, тя се усмихваше. Наоколо се бяха пръснали гостите, които не бяха многобройни — неколцина мъже и няколко много елегантни жени. Близо до масата за чай стоеше една от тях, съвсем млада, с хубаво и живо лице. Тя бъбреше с висок и хубав момък, който усърдно й предлагаше от закуските.

Шум от разговори и смехове оживяваше голямата гостоприемна стая. И този шум обгърна Жилиан като радостен лъх, който стопи тревогата й. Тя остави да я завладее тази нова атмосфера, почувства се радостна, освободена от кошмарите. Разговорите бяха лекомислени, но духовити. Те разсейваха. При това всички присъстващи бяха хора, които живееха с настоящето и не се опитваха да проникнат в тайната на невидимия свят!

С наслада младата жена се приобщи към общия разговор. Той отскачаше от тема на тема, подхващан от тези мъже и жени, които се познаваха добре и можеха да говорят за всичко. Тя се забавлява заедно с тях, смя се и се шегува като всички.

И при все това Жилиан не преставаше да усеща, като запечатано в мозъка й, видението на залата, в която бе говорил Морланд. А още по-дълбоко в нея бе проникнало впечатлението от неговите думи.

О, това впечатление! Защо не можеше да изчезне? За миг, докато шеговитите думи се преплитаха около нея, тя си помисли какво ли смайване би се изписало на лицата на присъстващите, ако им откриеше тревогата, която изживяваше. Какво ли би казала Жанин със своя критичен и подигравателен ум? Какво би казала девойката с живото лице, която все повече се увличаше във флирта? И какво ли би помислил този, който в настоящия миг не се намираше в салона, нейният съпруг, отнасящ се тъй скептично към всичко? О, тя знаеше много добре с какъв насмешлив поглед, с какво любопитство и подигравателно снизхождение той би посрещнал нейната изповед. Господи, колко далече беше тя от всички тях! От тези мъже, които говореха около нея; за театър, за спорт, за книги, за любов. За тях религията беше само една дума и то твърде рядко произнасяна. Не бяха по-близо до нея и тези хубави светски жени, тъй лекомислени, тъй повърхностни. За тях всичко сериозно и смислено беше досадно, отегчително.

Тези хубави създания бяха много загрижени преди всичко за собствените си удоволствия, за успехите си като жени, за любовта, която ги затваряше в един приказен свят…

Не беше ли най-разумно да стане като тях, защото занапред трябваше да живее техния живот?

Тогава с едно свръхусилие на волята си тя успя да отклони мисълта си от мрачната насока, която взимаше и лека-полека се увлече от живия разговор.

Сега в стаята си тя се обличаше с особено старание. Донякъде, за да се разсейва и от друга страна, заради Ришар, чийто вкус и изисквания знаеше вече. Той не се бе върнал още, но Жилиан слагаше пръстените си, когато звънецът отекна. Сигурно беше той.

Жилиан се погледна във високото огледало, което я отразяваше цялата. Тя се видя гъвкава и стройна в роклята от черен тюл, обсипана с блестящи перли. Косите й падаха на меки, тъмни вълни.

— Наистина не можех да постигна нищо повече — прошепна тя подигравателно.

Младата жена се обърна бързо и се запъти към малкия салон, където обикновено Ришар я чакаше. До него тя щеше съвсем да забрави! Ако той искаше, тя щеше да стане като другите жени, които не се опитват да погледнат навън от собствения си живот и се задоволяват напълно с любовта.

Тя влезе и спря рязко. Не Ришар беше дошъл преди малко. Пред нея във вечерно облекло се покланяше Люк Морланд.

Той прочете веднага изненадата в очите на младата жена и запита бързо:

— Не ме ли очаквахте? Нали тази вечер ме поканихте на вечеря у вас, за да отидем тримата заедно на генералната репетиция на пиесата на Доней? Ако съм се заблудил, бъдете така добра да ми го кажете, без да се стеснявате. С това ще ми докажете, че вече не ме чувствате тъй чужд. Аз ще ви извиня и ще си отида веднага.

Всъщност тя бе забравила за тази покана, макар че беше направена от съпруга й пред самата нея. Младата жена се усмихна смутено и се опита да заглади впечатлението от първоначалния прием:

— Напротив, ни най-малко не сте се заблудили! Бъдете добре дошъл! Аз мислех, че тук ще намеря Ришар. Разбирате ли сега, че се изненадах, защото видях вас вместо него?

— Ришар още ли не се е прибрал?

— Не…

— Толкова по-добре! Страхувах се, че много съм закъснял. Днес целия ден бях много зает, а и следобед имах работа до късно.

— Да… зная.

Жилиан беше седнала така, че отблясъците на огнището падаха върху лицето й. Морланд бе поразен от изражението на това лице, чиито устни не се усмихваха.

Какво ставаше с нея? Каква грижа я правеше да изглежда така далечна, така различна от това, което беше обикновено? И Морланд запита със симпатия:

— Какво знаете?

— Че днес сте имали лекция.

— Кой ви каза?

— Ришар. Той не можеше да дойде да ви чуе и изпрати мен.

— Вие слушахте моята лекция?

Той зададе въпроса си почти грубо. Младата жена не забеляза нищо. Тя съжаляваше вече, че се бе поддала на някакво неясно желание да разчопли с него мъчителните въпроси.

— Да, аз ви слушах и можах да установя какъв голям успех пожънахте.

Морланд стана от мястото си и се приближи към младата жена, която гледаше пламъците в огнището.

Сега лицето й беше в сянка. Светлината обливаше само ръцете й, които бяха обгърнали коленете.

Той повтори:

— Успехът, който пожънах? Предполагам, че говорите с ирония, нали? Чудя се как Ришар е могъл да ви изпрати на подобна лекция. Тя не беше за слушателка като вас.

— Защо?

— Защото аз не можех да направя друго, освен да я нараня… и виждам, че съм ви засегнал! Ах, разбирам, сега защо ме посрещнахте така! Аз съм ви обидил, засегнал съм ви във вашите вярвания и сега вие гледате на мене като на неприятел, опасен неприятел. Така е, нали?

След известно мълчание, тя каза:

— Вярно е. Страхувам се от вас, защото вие наранихте душата ми.

Морланд се наведе към нея и запита с този глас, който покоряваше слушателите му и с много по-голяма тревога, отколкото тя предполагаше:

— Кажете ми… с какво ви наскърбих?

— Като ми посочихте как и защо може да съществува съмнението.

— Но вие и без това сте го знаели! Колкото и да сте млада, колкото и затворено да сте живели, трябва да сте срещали безбожници, които не са споделяли вашата вяра.

— Да, но сега за първи път разбрах, че и хора, много по-просветени и издигнати от мен, могат да се колебаят пред вярванията, които винаги са били за мен… как да ви кажа… сила, цел… същността на моя живот… Разбрах, че това, което винаги ми се е струвало неоспоримо и очевидно, в друга светлина може да изглежда само като предположение… или като една великолепна легенда.

Това бяха точно изразите, които той самият беше употребил. Те звучаха странно, произнесени от тази млада жена. Жилиан ги беше изрекла с нисък глас, съсредоточена сякаш в собствените си мисли. Силна тревога личеше на лицето й. Сведените й отново клепачи скриха погледа й.

— Е, и после?

— Тогава разбрах какво значи за едно същество, което върви спокойно, с увереността, че следва правия път, да се озове изведнъж пред една пропаст, чието съществование не е и подозирало. Откакто ви слушах, имам чувството, че се намирам пред някакво празно пространство.

Морланд я слушаше, уплашен, че бе могъл да я засегне така, той, който зачиташе толкова много чуждите убеждения. Младият мъж имаше желание да поправи злото, което бе сторил, но поне засега това му се виждаше невъзможно. Той разбираше, че този ум, който търсеше истината във всичко, щеше да намери отново спокойствие само със сигурността, придобита в една или друга насока… Но на каква цена?

Никога Люк Морланд не бе подозирал, че една жена може да изживее такава мъка, когато вижда, че религиозната й вяра се разколебава. А Жилиан беше напълно искрена!

О, тя и не помисляше дори в какво странно противоречие бяха сериозността на нейните думи и блестящата й вечерна рокля с голи рамене.

Но той усещаше много ясно всичко необикновено, което имаше в техния разговор сред елегантната и задушевна обстановка на малкия салон, където други думи биха били по-подходящи. Люк разбираше много добре, че тя страда и заговори благо, със съчувствие:

— Моля ви, не се поддавайте така на обзелото ви смущение! Кой човешки ум би се осмелил да твърди къде е истината? Може би точно вие сте я открили, а аз, макар с искрено сърце и мисъл, все още се лутам и я търся.

Тя вдигна глава към него.

— На вас ви се струва невъзможна вярата, такава, каквато я изисква Църквата, нали?

Той не можеше да се покаже по-малко искрен от нея.

— Невъзможна… да… поне така ми се вижда засега.

— Въпреки това други… други, които по интелигентност са равни на вас.

— Които ме превъзхождат дори — поправи я той, отгатвайки какво мислеше тя.

— … други са имали тази вяра, която за вас изглежда невъзможна.

— Да, така е.

— Значи… учението, което съм възприела, е приемливо не само за слабите женски умове, които възприемат без дълбоко размишление всички направени им разкрития… без да разбират… без да преценяват и оспорват?

— Учението, което сте възприели, ми се вижда толкова красиво, то притежава такава благотворна сила, че никога не бих желал да го унищожа в една душа. Ако случайно бях научил, че имате намерение да дойдете на моята лекция, щях да ви помоля да не го правите. Анализи, като този, който чухте, са опасни като отрова. Трябва предварително да бъдеш имунизиран, за да можеш безнаказано да се изложиш на тях.

Жилиан разбра, че той беше съвсем искрен и вече не се чувстваше тъй далече от него. Тя беше доволна, защото гледаше на него като на приятел и не искаше да го загуби. В какво го упрекваше, впрочем? Че не мислеше като нея, че имаше съвсем други убеждения, които, макар и да смяташе за верни, никога не бе споделял с нея. Той винаги бе зачитал вярванията, към които знаеше, че е привързана.

Тя прошепна със страстно огорчение:

— Вие смятате за легенда всичко, в което ме научиха да вярвам. И все пак, казвате, че е за предпочитане да не узная истината.

— Истината? Казах ви го и преди малко. Знае ли някой къде е тя?

— До днес аз бях напълно убедена, че истината е това, което са ме учили от малка. Но следобед, когато слушах, зави ми се свят и още не съм дошла на себе си. Сега виждам, че истински щастливи са само тези, които притежават известна сигурност, дори нещо повече, най-щастливи са безразличните към всички тези страшни загадки, невярващите, спокойните в отрицанието… Боже мой! Какво е всъщност вярата? Тъй лесна за едни и тъй мъчна, тъй невъзможна за други!

— Вярата?

Той млъкна, защото се страхуваше да не я наскърби отново. Но тя повтори след него:

— Вярата? Кажете ми всичко, което мислите.

— Е, добре… за мен тя е въпрос на схващания. Някои умове са устроени така, че са склонни да вярват непоколебимо, въпреки възраженията, въпреки съмненията и бунтовете на разума… Други, каквото и да правят, винаги остават неспособни за подобна вяра… Така едни са създадени със склонности към изкуството, други към науката, трети към поезията… И всичко това може да се докаже от историята на човешката мисъл.

И тя си припомни светите думи: „Божият промисъл просиява навсякъде.“ В умовете на артисти, на поети, на учени… Тя знаеше, че между тях имаше еднакво и вярващи и невярващи… Но младата жена не каза нищо, сигурна, че по този въпрос в никакъв случай нямаше да се разбере с Морланд. За него всичко, което тя смяташе за божествено, се явяваше като следствие от чисто човешки влияния.

Отпуснала ръце върху роклята от черен тюл, леко навела глава, тя размишляваше.

Морланд я наблюдаваше вече не като психолог, а като приятел. Смущението, което собствените му думи бяха предизвикали у нея, му създаваше грижи. Пред тази неочаквана драма на съвестта той нямаше желание да поучава, а изпитваше само съчувствие.

Понеже Жилиан мълчеше, той запита тихо:

— За какво мислите?

Тя трепна и се изправи. После, с уморено движение, прокара ръка по челото си.

— Мисля за вашето схващане за вярата. То ми се вижда странно. Мисля, че бих предпочела никога да не ви бях чула! Че бих искала да забравя всичко, което вие ми открихте, показахте, обяснихте! И все пак, какво е една вяра, която не може да издържи никакво изпитание, никакво противоречие и съпротива?

Морланд щеше да отговори, но спря, като видя, че вратата се отваря и на прага й се появява Воврей.

Той също беше във вечерно облекло. Гласът му прозвуча весело и ясно. Младият мъж целуна ръка на жена си и се обърна към Морланд:

— Добър вечер, стари приятелю. Как си? О, Жилиан, моите поздравления. Вие сте прекрасна с тази рокля! Извинявам се, че закъснях. В клуба се бяхме заловили с партия бридж, която изглеждаше, че няма да има край. Когато погледнах часовника, видях, че трябва да тичам за вкъщи, без да губя нито минута.

Толкова ли беше късно? Нито Жилиан, нито Морланд бяха забелязали. И докато слушаха Ришар, те имаха чувството, че се връщат от някакъв свят, където не трябва да проникват тези, които вечно търсят опиянението от живота.