Анри Ардел
Пробуждането на любовта (26)

Глава XXVI

Жилиан слушаше и разпитваше леля си с най-голям интерес, но щом старата госпожица си отиде, тя отново беше обладана от мислите си.

С бавно, почти несъзнателно движение, тя взе едно от писмата, оставени на масата. Взе писмото от Ришар, но не го прочете, макар да беше първото, което получаваше откакто се бяха разделили. Съпругът й не й беше писал досега, защото тя сама бе пожелала това мълчание. Младата жена смяташе всички обяснения за излишни и невъзможни, защото за нея брачните връзки бяха безвъзвратно разкъсани. Тя дори се бе постарала да избегне мъчителното сбогуване и беше заминала преди определения час, докато съпругът й отсъстваше от дома, оставяйки му само няколко реда.

И в Париж, както във Флоренция, Ришар се беше подчинил и беше зачел желанията й. Той отгатваше много добре какво мислеше тя, но не можеше да направи нищо, за да облекчи мъката й.

Ришар не пишеше, но всяка седмица изпращаше цветя на Жилиан. Скъпи цветя, които редовно украсяваха огромния олтар на селската черква, защото младият мъж беше продължил да ги изпраща, въпреки че беше предупреден за съдбата на следващите.

Имаше ли смисъл да се изпращат тези цветя, чийто език беше толкова ясен и толкова безполезен? Жилиан знаеше много добре, че той съжалява, задето й бе причинил страдания, защото не беше лош, а само беше свикнал да се подчинява на собствените си желания.

Но той съжаляваше, че тя бе научила. Колко приятно щеше да е за него да има и двете, а може би и други. При съпругата щеше да намери спокойствие, при любовницата — опиянение…

Но тя бе узнала и бе отказала да го дели. Бе скъсала с краткото си любовно минало, а бъдещето й беше безразлично и в него нямаше място за Ришар.

Младата жена продължаваше да държи между треперещите си пръсти листа, изпълнен с почерка на Ришар. Сега тя знаеше какво е правил той, откакто се бяха разделили.

Понякога Жилиан предполагаше, че Ришар и Катерина Арвенеско прекарват някъде приятни мигове, че младият мъж забравя край несравнимата си любовница последните мъчителни сцени, причинени от досадната му съпруга.

Но след като прочете неговото писмо, тя не допускаше вече нищо подобно.

Жилиан сведе очи и зачете отново писмото, изпратено от Осло.

„Жилиан, подчиних ви се, за да не ви досаждам. Оставих мълчанието да изпълни своето дело. И все пак, не мога да не ви кажа, че никога не съм бил така близо до вас, както през тези дни на далечно и самотно странстване.

Не сте ли почувствали, че моята мисъл ви търсеше и зовеше непрестанно? Не сте ли чули тя да ви намеква всичко, което трябваше да разберете, преди да вземете решението си за нашето бъдеще?

Пиша тези редове и чувствам, че те няма да стигнат до вашето сърце. Чета във вашите очи, които никога не лъжат, и виждам присъдата си… И все пак, Жилиан, изслушайте ме…

След няколко дни ще бъда в Париж… Позволете ми да дойда при вас! Не, за да се защищавам, не… Вашите упреци бяха справедливи и аз ги приемам, но аз искам да бъда спрямо вас толкова честен, колкото вие бяхте спрямо мен. Искам да ме изслушате и тогава да решите какво ще стане с нашите два живота. Но преди да бъде взето крайното решение, ние трябва да се видим отново.

Нали мога да дойда? Вие проникнахте така дълбоко в живота ми, Лиан, че не мога вече да си го представя без вас. За нещастие аз го разбрах твърде късно, едва когато пред мен се изправи възможността да ви изгубя.

Лиан, моля ви, изпълнете молбата ми.“

Младата жена остана неподвижна, загледана в далечината. Лицето й беше затворено и студено като сърцето й.

Защо да го вижда? За да слуша съжаления, молби и обещания, които нямаше да изтрият нищо от миналото. За да бъде увещавана да поднови едно съществование, в което щеше да срещне нови страдания. Не, той не беше човекът, когото бе обичала! Новият Ришар, когото бе открила, не й вдъхваше нито уважение, нито любов. Вярата й в него беше мъртва. Той й беше по-чужд от всеки непознат.

Жилиан беше толкова убедена в чувствата си и сигурна в решението си, че без да се колебае написа:

„Не, не идвайте!

Има ли смисъл да се виждаме, когато сме и не можем да бъдем друго, освен чужди един на друг. Всичко, което ще ми кажете, няма да внесе никаква промяна в решението ми. Нито вие, нито аз ще забравим, затова, моля ви, спестете ми това мъчително изпитание… Нямам сили да го приема.

Вие знаете не по-зле от мене, че ние се излъгахме взаимно, като искахме един от друг това, което не можехме да дадем.

Не бях жена, способна да ви задържи, а пък самата аз очаквах твърде много от вас. Малко невежо момиче, не познавах още мъжете, не подозирах още как обичат и какво правят със сърцата на жените, които им даряват себе си, надявайки се, че ще получат дар, равен на своя.

Повтарям, не мога да направя нищо, за да потисна у себе си чувството, което ни разделя. Вашите думи се разбиват в това чувство. Още от най-ранните си години чувствах нужда да срещна справедливост, искреност и честност, за да мога да обичам.

Не, не идвайте… И двамата сме твърде горди, за да говорим за прошка, защото прошката е унизителна, когато не се дава и приема с любов.

Много, много размислях, откакто съм сама тук, в този край, където намерих призрака на моята младост, а и разбрах, че не ни остава друго, освен всеки да поеме своя път. Да се разделим, понеже и без това между нас не същества никаква връзка.“

— Никаква връзка!… — устните й прошепнаха думите, които беше написала и ръката й престана да движи перото.

Да, това беше вярно, никаква неразривна връзка не ги свързваше, понеже дете нямаше… нямаше още.

Младата жена поклати глава, сякаш за да отстрани една мрачна мисъл, едно съмнение, което я смущаваше от няколко дни… Но какво си въобразяваше тя? Не, между тях не съществуваше никаква връзка.

Жилиан се наведе отново над листа и продължи да пише:

„Направете и кажете каквото е необходимо, тъй че моето отсъствие да се види горе-долу естествено на вашите приятели. Пътувайте. Като не ни вижда, светът ще ни забрави. Така нашата раздяла ще стане без сплетни и без хорско любопитство. След време може би и ние ще можем да преценим спокойно нашия няколко месечен съвместен живот. За вас той бе една грешка с мъчителни последствия. За мен… О, за мен… Има ли смисъл да го пиша, вие го знаете добре! Не, не, не идвайте! Безполезно е.

Сбогом, Ришар! Оставете ме да забравя. Това е единственото нещо, което можете да направите за мен. Не ми го отказвайте. Моето клето сърце е още така измъчено от всичко, което го накарахте да изживее… Сега то се страхува от вас.“

Да, тя се страхуваше от Ришар, защото го бе обичала така, както никога никого нямаше да обича… И какво бе получила в замяна?

В този миг Жилиан си припомняше неговата походка, погледа му, устните му, от чиито палещи целувки сякаш все още гореше.

Но Катерина Арвенеско също беше получавала от тези целувки, а може би и други, които тя не бе изпитвала.

Младата жена потръпна.

С рязко движение тя сгъна писмото, взе един плик и написа името и адреса. Очите й бяха сухи, но изпълнени с мрачно отчаяние. Те не виждаха бляскавата светлина на лятната сутрин.