Анри Ардел
Пробуждането на любовта (25)

Глава XXV

Госпожица Тревенек се връщаше от черква и крачеше спокойно по кестеновата алея.

На терасата пред къщата тя зърна бялата рокля на Жилиан.

Опряла лакти на масата, където бяха пръснати писма, навела глава, младата жена стоеше неподвижна и гледаше към морето. През клоните на дърветата слънцето струеше върху тъмните й коси, върху ръцете й, по които липсваха всякакви пръстени, дори и венчалната халка.

Жилиан трябва да беше много погълната от мислите си, защото не забелязваше приближаването на госпожица Тревенек…

Колко пъти, откакто се беше завърнала внезапно в Бретан, леля й я заварваше така унесена, с тъжни, замислени очи и устни без усмивка! Старата жена започваше да се тревожи. Дали Жилиан нямаше някоя голяма грижа, която криеше от тях?

Какво значеше това продължително отсъствие на съпруга й. Не личеше ли в думите й разочарование, огорчение, ужас от света? Защо упорстваше толкова да поднови живота, който беше водила някога като младо момиче?

При това тя проявяваше непостоянство и прищевки, които изненадваха и объркваха госпожица Тревенек. Младата жена ту беше жадна за занимания, ту изоставяше всяка работа, изчезваше с часове, правеше дълги, самотни разходки, от които се връщаше с разстроено лице, с необичаен блясък в очите и с клепачи, възпалени от вятъра… поне така уверяваше тя.

Жилиан беше пожелала да стане отново секретарка на дядо си и старецът кротко се оплакваше от нейната разсеяност. Често той я смъмряше с тъжна усмивка:

— Малката, малката… къде ти е умът? При съпруга ти ли?

Ако старецът не беше толкова погълнат от работата си, щеше да види, че внучката му потреперваше при тези обикновени думи, но само госпожица Тревенек забелязваше… Тя забелязваше още, че Жилиан никога не говореше за Ришар и сякаш нито го очакваше, нито смяташе да се върне при него… Но не беше само това. Жилиан беше изгубила своята набожност… Тя не присъстваше на утринната служба, отиваше на черква само в неделя, защото тогава не можеше да откаже, но не слушаше нищо и често не знаеше за какво се е отнасяла проповедта.

И ето, че в тази бляскава утрин тя стоеше пак тъй унесена в мислите си. Старата жена извика отдалече:

— Добър ден, дете. Хубав ден, нали?

Раменете на младата жена потрепериха. Тя обърна глава към леля си и стана веднага. Боязлива усмивка се появи на устните й:

— Разхождате ли се, лельо?

— Връщам се от черква, моето момиче. Трябваше да поговоря със свещеника за предстоящия свят празник.

— Да… вярно…

Младата жена побутна един стол към леля си и седна отново. Усмивката бе изчезнала от устните й.

Докоснати от вятъра, листата шумоляха над главите им. Някакво насекомо прелетя, като бръмчеше. Бели пеперудки се въртяха над цветята.

Понеже на масата бяха разпръснати писма, старата госпожица запита несъзнателно:

— Да не би да си подочула новина от съпруга си? Какво пише, ще дойде ли?

Жилиан кимна бавно с глава.

— Да, Ришар ми пише… Но не става въпрос да дойде да ме вземе. Той знае, че ще остана тук дотогава, докато искам… А…

Тя спря за миг. Леля й я гледаше неспокойно. После младата жена завърши някак особено:

— А аз искам да остана тук още дълго време… дори завинаги… Лельо, ще ме приемете при вас, нали?

Кроткото лице на госпожица Тревенек изразяваше смайване.

— Мое малко момиче! Каква лоша шега! Какво би казал Ришар, ако те чуеше да говориш така!

Жилиан повдигна рамене. Устните й се свиха подигравателно.

— Лельо, не се шегувам… Казвам ви само това, което мисля.

— Но, мое дете, ти мислиш лоши неща! Размисли… Ти знаеш не по-зле от мене, че мястото на жената е при съпруга й!

Отправила очи към морето, Жилиан повтори глухо:

— Мястото на жената е при съпруга й, когато това донася щастие и на двамата, но ако не е така, има ли смисъл? По-добре е всеки да си има свобода, да живее както му е угодно, без да разиграва комедии! Да поддържаш насила един съюз е унизително мъчение, което всеки човек, имащ съзнание за собственото си достойнство, би се постарал да отхвърли… И аз… аз смятам да направя така!

Очите на госпожица Тревенек се разшириха:

— Жилиан, дете мое, ти ме плашиш! Както ти е? Боже мой! Какво се е случило между тебе и съпруга ти?

Младата жена не отговори. Струваше й се, че устните й са запечатани. Нима щеше да облекчи сърцето си, като разкрие истината? И после, невъзможно й беше да изкара наяве пред госпожица Тревенек всичката кал от лъжи и измами.

Но като видя тревогата, която причини на леля си, Жилиан каза това, което бе мислила толкова пъти.

— Лельо, истинска лудост бе да се съберат две толкова различни същества като Ришар и мене, които предварително бяха разделени от вяра, възпитание, чувства… от собственото си минало, впрочем той е знаел много добре какво прави, но аз, аз бях дете. О, не е малко нещо да обвържеш така живота на едно доверчиво същество!

Повехналото лице на госпожица Тревенек бе станало съвсем бледо.

— Жилиан, за нас ли се отнася това? Уверявам те, ние бяхме искрено уверени, че ще бъдеш щастлива с Ришар Воврей.

Тихият старчески глас трепереше. Угасналите сини очи бяха пълни със сълзи. Жилиан се наведе нежно към старата жена:

— Лельо, мила лельо, сигурна съм, че вие действително сте били убедени, че аз ще бъда щастлива… Но вие не знаехте… Никой не знаеше… Ние отивахме към една страшна неизвестност. Как наивно обичах аз живота, но вече не е така… научих толкова много неща, ето защо, сега искам да си почина, да забравя всичко при вас, където всичко е добро, чисто и искрено… Лельо, позволете ми да остана в Тревенек, без да ме мъмрите, когато съм тъжна, обезсърчена или мълчалива, без да ме разпитвате… Лельо, толкова съм уморена!

Госпожица Тревенек я гледаше уплашено.

— Мое мило дете, остани при нас дотогава, докогато пожелаеш, толкова, колкото съпругът ти ще позволи.

Лицето на Жилиан се сгърчи веднага.

— Моят съпруг разбра, че аз имам нужда да поживея известно време в Тревенек. Бъдете спокойна, мила лельо, и не се тревожете за нищо. Обещавате ми, нали? И после… и после да не говорим за тези неща, моля ви, няма смисъл, това няма да допринесе нищо. Най-добре е да се отнасяте с мен като с болна.

Неспокойните очи на госпожица Тревенек се взряха отново в лицето на племенницата й.

— Жилиан, кажи ми истината… Не се ли чувстваш добре? Има дни, в които изглеждаш толкова уморена… Би трябвало да се посъветваш с лекар…

Болезнена усмивка се изписа на устните на младата жена.

— Лельо, само душевното ми състояние е разклатено. Дайте ми малко време да се съвзема в скъпия Тревенек до вас и дядо. Да не говорим повече за мен, най-добре ще е да забравя, разкажете ми какво решихте със свещеника.

Госпожица Тревенек започна да разказва послушно, само за да разсее младата жена…