Джудит Гулд
До края на времето (7)

Седем

Мъглата се вдигна и се показа една утрин, истинска синя мечта, небето — като ясносиньо платно без никакво облаче. Няколко пойни птички, събудени от първите лъчи, постепенно издигаха глас, за да се чуе една истинска битка от симфонии без диригенти, и на Леони й се стори, че е насред гигантски птичарник. После, когато птиците се захванаха сериозно да си търсят закуска, те утихнаха, изцяло погълнати от лова и кълването. Тя наблюдава известно време червеношийките, главите им подскачаха нагоре-надолу докато се хранеха на ливадата, и се заслуша в шумния брътвеж на катериците, които си играеха в гигантските стари бели борове. Някъде наблизо до конюшнята гукаха гълъбици, а в една от старите цветни лехи видя две бели пеперуди, изпълняващи pas de deux^[1].

Старата градинска маса, оставена край къщата, свърши добра работа на Леони. Тя я издърпа на една от каменните тераси зад къщата и я покри със слънчево жълта памучна покривка, нашарена с червени цветя. Беше я купила много отдавна в Прованс. В центъра й разположи кана от бежов порцелан, натъпкана с ароматни виолетови люляци, израснали по огромните стари храсти в имота. Сложи две кремави стари метални чинии с подходящи купички, чаши и подложки, голяма чиния с боровинков пай, който току-що бе извадила от фурната, купички с ягоди и праскови, кана със сметана, прясно изцеден портокалов сок и кана, пълна с разкошно горещо кафе. Руските й прибори от началото на деветнадесети век блестяха на слънцето.

Тя стана рано и бързо си сложи малко грим, после обърна специално внимание на облеклото си, много изчистена, бяла, селска памучна рокля. Като Кармен, с волани и изрязана около врата, чак до раменете. С нея обу семпли бели сандали.

Докато оглеждаше масата си помисли, че тя е живописно красива и че би впечатлила всеки мъж.

Всеки мъж с поне мъничко чувствителност. И макар да се убеждаваше, че би положила подобни усилия за всеки гост, дълбоко в себе си знаеше, че се е опитала да направи изключително добро впечатление, защото очакваше Сам Никълсън!

Миналата седмица тя и Сам се срещнаха и отново говориха за имота, този път по-подробно. След като обсъди нещата с нея, той доведе и няколко технически експерти, които да дадат съвети за септичната система, за котела, за кладенеца, за пречиствателната система за водата — всички основни системи. Не много привлекателна, но важна работа. Накрая тя и Сам останаха насаме да прегледат предварителните му планове, спецификациите и грубите финансови изчисления.

Леони бе изключително впечатлена от неговия професионализъм, от огромната работа, която бе свършил за толкова кратко време, от проницателността и от избора му. Тя можеше да избира между съвършено, приемливо и просто изпълнимо — но никога неприемливо, така че сега трябваше да одобри бюджета. Повече от всякога бе поразена от усещането, че и двамата са на една и съща вълна за това от какво се нуждае къщата, за да й се вдъхне нов живот. Постигнаха пълно съгласие след продължително обикаляне от стая в стая, изучавайки плановете му, вслушвайки се в предложенията си. Накрая стигнаха до решението, че той ще свърши работата ако тя одобри окончателните му планове и сметки.

Тази сутрин той идваше с тях и с договора, който тя трябваше да реши дали да подпише. Леони обмисляше възможността за някоя спънка, която би и й попречила да му даде картбланш, но тази възможност бе близка до нулата. Само че една практична жена като нея знаеше, че всичко може да се случи. Ремонтът в дома й в Саутхемптън я бе научил на това. Там постоянните промени, предоговарянето на условията, уволняването, наемането, заместването и така нататък бяха ежедневие. И цареше един едва контролируем хаос.

Но това беше първият й проект и накрая се оказа необикновено успешен. Направо триумф. Architectural Digest^[2] отпечата къщата й на корицата си, събуждайки завистта на много нейни съгражданки.

Тя чу характерния звук от рейндж роувъра на Сам по чакълената алея и сърцето й заби ускорено. Тази сутрин очакваше пристигането му с притаен дъх. Все още усещаше почти непреодолимото физическо привличане, може би по-силно от всякога, след няколкото часа, които прекараха заедно.

Тя се стрелна бързо в банята и провери грима и прическата си. Поглеждайки в огледалото, прокара ръка през кестенявата си коса с оттенъци на тъмно пурпурно и рубинено, за да я поразроши малко. Voila^[3], каза тя на образа си и се стрелна обратно към масата, където кацна на металния градински стол, опитвайки се да не прилича на прекалено развълнувана ученичка, очакваща първата си среща.

Сам паркира и излезе от рейндж роувъра. Изправи се и се втренчи в гледката пред себе си, с куфарче в ръка и ролка с планове, стърчаща от голяма кожена чанта. На лицето му се появи усмивка, разкривайки онези съвършени бели зъби. Докато вървеше към нея с тези дълги, мускулести крака, тя бе изумена като винаги от бездънните му тюркоазни очи, от загорялата му кожа и от момчешката коса — всичко това върху едно тяло… Добре, спри до тук, каза си тя.

— Какъв е този пир? — попита добродушно Сам. — Изглежда страхотно.

— Мислех си, че с малко смазка ще успея да те уговоря да смъкнеш цената — подхвърли весело Леони.

Сам се разсмя.

— Всъщност идеята не е лоша — той дръпна един стол и седна срещу нея. — Но честно, мисля, че няма да помогне.

— А, Сам — пошегува се Леони, — ти си цяло разочарование за една нюйоркска девойка, която е свикнала да се пазари постоянно.

— Сериозно — възкликна той — мисля, че ще останеш доволна от изчисленията. Положих дяволски усилия да запазя цените ниски без големи компромиси с качеството.

— Сигурна съм — отвърна тя. — Искаш ли да прегледам договорите и сметките сега или след като похапнем?

Върху лицето на Сам грейна подкупваща усмивка.

— Искам да се насладя на тази прекрасна храна.

Леони му се усмихна, наля кафе и сок и сервира боровинков пай, ягоди, праскови и сметана.

Той се нахвърли веднага, похапвайки с апетит.

— Много е вкусно — избъбри между хапките той.

— Благодаря, Сам — рече скромно в отговор Леони. — Радвам се, че ти харесва. Всъщност е много просто, но понякога простите неща са най-добрите.

— Няма как да не се съглася с теб — той я погледна изпод вежди над чашата си с кафе и усети как същата онази чувствена тръпка преминава през тялото му. Както винаги. Боже, помисли си той, тя е толкова красива, толкова умна и толкова дяволски прекрасна. Как може някой мъж да я напусне? Искаше да се изправи и да седне до нея, да я прегърне докато се хранят, да почувства бляскавата й кожа, допряна до неговата.

Леони забеляза, че я наблюдава и лицето й пламна. Бързо погледна встрани, ирационално уплашена, че той може да прочете мислите й. Мъжественото му присъствие, сексуалността му все още притежаваха силата да я смутят и тя просто не можеше да контролира фантазиите, които преминаваха през главата й още от първия път, когато го видя. Искаше да го докосне, да го прегърне, да почувства силното му тяло до своето, а понякога усещаше натрапчива празнота, защото не можеше да го направи. Но не, каза си тя, не мога да го имам. Не трябва.

Сам усети неудобството й и остави кафето си. Изкашля се и започна да обсъжда къщата.

— Техническите доклади бяха по-позитивни отколкото се надявах — поде той.

Леони се съгласи прибързано.

— Бях готова за най-лошото — призна тя. — Така че съм приятно изненадана. Вече не строят така както тогава, нали?

— Не — съгласи се Сам, — не строят. За щастие този имот изглежда в много по-лошо състояние, отколкото е в действителност.

Леони се усмихна.

— Мисля, че наистина извадих късмет, а ти?

— Да, Леони — отвърна той. — Мисля, че е така. А и целият район извади късмет заради това, че ти прояви интерес към имота. Той си стоеше тук, неизползван, като някаква грозотия, в продължение на много време — той я погледна в очите. — Така че всички ние спечелихме от пристигането ти.

Леони отпи от кафето си и отвърна на погледа му.

— Благодаря, Сам — усмихна се тя. — Това е… това е особено мило от твоя страна.

Приключиха бавно със закуската, разговаряйки за долината, за природните й красоти, за историята й и за архитектурното разнообразие, осеяло целия пейзаж наоколо.

Най-накрая Леони неохотно заговори за работата.

— Добре — започна тя. — Достатъчно дълго отлагах неизбежното — тя го погледна. — Колко ще ми струва това? Нека да видя изчисленията ти.

Сам вдигна очуканото си старо куфарче от телешка кожа на масата, отключи го и извади сноп хартии, защипани с кламер. Подаде й ги през масата, а Леони ги взе и започна да изучава първата страница.

— Намалил съм всички разходи — обясни Сам. — Труд, материали, архитектски хонорар и така нататък. Също така съм разделил разходите за всяка постройка — къща, хамбар, конюшня и басейн. Дори балкона и беседката. Ще ти е лесно да се ориентираш какви точно ще бъдат разходите за всяка една постройка, ако искаш да ограничиш нещо или да направиш някакви други промени.

— Добре — отвърна Леони, оглеждайки внимателно числата.

— Можеш да видиш къде отива всяко едно пени — обясни Сам, наблюдавайки я, търсейки признаци, които да издадат мислите й.

Накрая Леони приключи с прелистването на страниците с разходите и ги пусна на масата. Сам я погледна с любопитство.

— Е — попита той, — какво мислиш?

Леони го погледна и кимна.

— Това, което виждам, ми харесва — отговори делово тя.

Сам изглеждаше облекчен.

— Готова съм да подпиша — допълни тя, — ако договорът ти ме устройва.

— Мисля, че няма да възразиш срещу нищо в него — заяви той. Извади едно копие от договора от куфарчето си й го подаде. — Ако искаш да ти обясня нещо, само кажи.

— Добре — кимна Леони и започна да чете.

Сам я наблюдаваше, възхищавайки се от сериозния, практически подход към нещата. Изглежда тя е такава във всичко. Нямаше нищо общо със сащисаната, безпомощна жена, каквато се очакваше да бъде една богата разведена дама. Той се надяваше и се молеше тя да подпише, защото в този момент нямаше нищо на света, което да искаше повече, искаше само да работи с това изключително същество през следващите няколко месеца, да бъде колкото е възможно по-близо до нея.

Леони прочете договора и го остави.

— Добре — тя вдигна поглед към него. — Нямам никакви проблеми с това. Имаш ли химикалка? — и се усмихна.

— Разбира се. — Сам отвърна на усмивката й. Извади от куфарчето си писалка Картис Паша — много скъп подарък, получен някога от Мини — и й я подаде. — Ето. Има и още едно копие.

Леони взе писалката и второто копие. Подписа и двете, после върна писалката и единия договор на Сам.

— Единият е за мен, нали? — попита.

— Да — отговори той. Пъхна договора и писалката в куфарчето си, затвори го и протегна ръка. — Май че вече си имаме сделка, а?

— Да — потвърди Леони и стисна ръката му. — Така е. Кога започваме?

— Утре сутринта — отвърна Сам.

— Утре сутринта? — попита изненадана Леони.

— Към седем — кимна Сам.

— Седем сутринта? — повтори Леони.

Той се усмихна.

— Точно така — искаш да приключим бързо, нали?

— Да — промълви Леони. — Е, предполагам, че е дошъл краят на спокойните ми дни в долината — тя вдигна поглед към него. — Ще бъда готова и ще ви чакам тук.

Никога през живота ми не ме е чакала толкова работа, помисли си тя.