Джудит Гулд
До края на времето (25)

Пет

— Готов ли сте? — попита Сам.

Бийнър кимна. Започна да конфискува касетите като доказателство, за да ги изгледа в управлението, но реши, че след като Сам толкова желае да ги види, може да ги изгледат още тук. Да приключат с тях.

В затъмнената библиотека Сам пъхна касетата във видеото и седна до Бийнър с дистанционното в ръка. Преди това двамата с детектива слязоха в мазето, където се намираха всички охранителни конзоли, и извадиха касетата от камера шестнайсет, която покриваше района около басейна.

Бийнър каза на Ерминда да изчака в антрето докато те прегледат записа, но тя не се подчини и отиде в кухнята, където, съдейки по шума, който вдигаше, очевидно приготвяше нещо за ядене.

Сам си пое дълбоко дъх, а ужасните му предчувствия се подхранваха както от известното, така и от неизвестното. Поколеба се за момент, после натисна бутона на дистанционното.

Големият телевизионен екран оживя, сив и зърнест. После, след миг, сензорите за движение на камерата се включиха от забележимо движение в района.

Внезапно Мини се появи на екрана, съвсем жива, а камерата автоматично увеличаваше и фокусираше движенията й. Инвалидната й количка се изтърколи и спря рязко до парапета на басейна, отстрани до трамплина. Движенията й бяха резки, като на марионетка, защото камерата отрязваше автоматично междинните кадри, свързващите движения. Получената картина бе като серия от неподвижни кадри, съшити заедно.

Сам внезапно усети студени тръпки по целия си гръб, после по врата и още по-нагоре, чак до темето. Изби го студена пот, за втори път в живота му. Първият бе, когато научи за парализата на Мини. Повторението бе като смътен спомен за някакво незабравимо зло.

Той стисна дръжките на стола, за да прикрие треперенето на ръцете си, и се втренчи напрегнато в екрана, хипнотизиран от гледката на жена си там, съвсем жива и…

Какво, по дяволите?

Мини беше сама.

Не се виждаше добре, но той можеше да се закълне, че изражението на лицето й бе пусто, лишено от всякакви емоции, отразяващо — нищо.

Тя се наведе леко напред и настрани, стисна с две ръце трамплина и се измъкна от количката. Ръцете и раменете й, заякнали от годините, през които ги използваше с количката, компенсиращи безполезните й крака, сякаш го направиха лесно, особено с резките движения на записа. Но Сам знаеше, че въпреки силата й, това не е било чак толкова лесно. Той разпозна стоманената решителност, проблеснала в очите й, замествайки предишния й вцепенен, тъп поглед.

Тя се измъкна от количката, завлече крака до парапета с едно-единствено, синхронизирано усилие, после пусна трамплина. Чу се плясък.

Като счупена кукла, помисли си Сам.

Камерата моментално се фокусира върху тялото й под водата, после картината помътня и посивя. Движението, което я бе включило — движението на Мини — бе престанало. Но мина само миг преди сензорите да се включат отново.

Сега на повърхността се появи очевидно безжизненото тяло на Мини, носещо се по очи върху развълнуваната от вятъра вода. Камерата веднага се фокусира върху него — само за миг — после отново угасна.

Сам се хвана за главата — шокът от ужасните образи, подобни на марионетки, бе почти непоносим.

След минута Бийнър погледна към него и поклати бавно глава.

— Исусе! Никога не бих повярвал — той въздъхна тежко. — Дори за милион години.

Сам седеше като ням, неспособен да каже нищо.

Детективът стана, приближи до Сам и взе дистанционното от ръката му. Натисна бутона за връщане назад, изчака един момент — записът продължи само около минута, — после натисна бутона за изваждане. Извади касетата от видеото и се втренчи в нея.

— Ще трябва да взема това с мен. Момчетата няма да повярват. Самоубийство.

Сам вдигна поглед към него.

— Не разбирам — промълви той.

— Е, Никълсън, виждал съм го и преди — обясни детективът. — Когато човек иска да се самоубие, може да извади сила за пет души. Все едно да арестуваш някой откачен. Виждал съм четиридесет и пет килограмов мъж да се опира на пет-шест ченгета. И да ги отблъсква. Като някакъв сумо борец — той спря и погледна към касетата в ръката си. — Жена ти е била решена да го направи.

— Нямах това пред вид — отвърна Сам. — Имах предвид защо? Защо? Исусе! Тя имаше почти всичко на света, заради което си струваше да живее.

— Може би й е писнало да бъде инвалид — изтърси безцеремонно детективът. — Кой знае? Не разбирам обаче защо се е опитала да ви натопи за това.

— Имате предвид бележката? — попита Сам.

— Да — въздъхна Бийнър. — Беше с нейния почерк, така че със сигурност не говореше във ваша полза.

— Не знам — отвърна Сам. Беше потънал в мислите си. — Сигурно е сметнала, че охранителната система е изключена — реши най-накрая той. — Не е знаела, че ще бъде записана. Не е взела предвид това, че Ерминда е включила системата, преди да излезе. Аз просто не разсъждавах трезво. Сметнах, че е била изключена, защото Ерминда бе тук преди това. Исусе, ако Ерминда не беше…

Изведнъж Сам се почувства напълно изцеден, сякаш в него не бе останал и грам живот. Точно сега не искаше да обсъжда това. Какво се бе случило и защо. Не искаше да обсъжда Мини и историята им заедно, не и с този непознат. Отношенията им не му влизаха в работата.

Детективът потупа с касетата по ръката си.

— Най-добре да тръгвам. Вие ли ще се погрижите за мис Гомес или искате моите хора да я върнат?

— Не се безпокойте за това. Аз ще се погрижа за нея.

Той изпрати полицаите и изтича до офиса в кухнята. Искаше да се обади на Леони веднага.

Набра номера й, все още толкова разтреперан, че сгреши три пъти. Чакайки я да вдигне, той прелисти пощата на бюрото. Беше я трупал тук в продължение на дни, без да я погледне. Сметки, брошури, каталози, списания, още каталози, няколко писма.

— Ало? — Леони вдигна.

— Аз съм.

— Мили боже — възкликна тя. — Направо се побърквах от тревога. Добре ли си?

— Да и не. Полицията беше тук. Най-накрая.

— И? — попита тревожно Леони.

— Няма да повярваш.

— Какво — попита тя, по-развълнувана от всякога.

— Мини се е самоубила.

— Какво? — извика Леони. — Откъде знаеш, Сам?

Той й разказа за записа.

— Не мога да повярвам, че не съм проверил. Но ти знаеш колко мразех цялата тази параноична охранителна система тук. Просто никога не й обръщах внимание.

— Сигурно си съсипан. Да разбереш, че е била толкова нещастна, за да се реши на това.

— Да — въздъхна той. — Просто не мога да си го представя.

— Но поне сега, въпреки всичко, надявам се, че чувстваш известно облекчение. На чисто си.

— Да — съгласи се Сам. — Наистина съм на чисто. Слава богу. Но си остава загадката за това защо Мини е поискала да се самоубие. Изобщо не разбирам. Никога не бих повярвал, че точно Мини би се самоубила. Тя не беше такъв тип.

— От онова, което си ми казвал — започна Леони, — и от онова, което знам от Моси, аз също не бих повярвала. Както каза, тя не изглеждаше такъв тип.

— Не — заяви решително Сам. — Тя беше много силна дама. Боец — той спря и отново разрови пощата.

— Просто не знам какво да мисля, Леони. Както и да е, ще трябва да се погрижа за Ерминда, Бог да я благослови. Макар да е била ядосана, а и както ненавиждаше Мини, тя все пак се е сетила да включи охранителната система, преди да излезе.

— Тя в Ню Йорк ли се връща или остава тук? — попита Леони.

— Не знам — отвърна Сам. — Ще трябва да си поговоря с нея. Мислех да приключа с това и да тръгна към теб.

— Добре — съгласи се Леони.

— Как върви? — попита Сам. — Хората ми държат ли се добре?

— Невероятно е — информира го Леони. — Ще отнеме не повече от седмица. Може би малко повече. Боядисването почти приключи, залепиха и някои от тапетите. Започнаха сутринта. Сега мис Милър е тук, подготвя калъфите, а аз й помагам. Опитвам се да почистя след всеки възможно най-бързо. Отварям всички врати и прозорци, за да прогоня вонята на полиуретан. Наистина е ужасно.

Сам се разсмя.

— Няма да е за дълго. Нека всичко е добре проветрено, за да не вземе някой да припадне.

— Ще се погрижа. Значи ще те видя след малко?

— Да. След малко съм при теб. И… Леони?

— Хммм?

— Обичам те!

— Аз също те обичам, Сам…

Сам затвори телефона и се захвана да изхвърля каталозите и брошурите в кошчето до бюрото. После подреди сметките на куп и ги прегледа отново. Изведнъж погледът му се спря на едно писмо. Беше адресирано до него и отбелязано като лично, със старомоден на вид черен шрифт.

Какво, по дяволите? — учуди се той. Разкъса го и видя, че е върху канцеларската хартия на доктор Натансън, лекарят на Мини в Манхатън. Защо до мен? — учуди се Сам. Той винаги изпращаше сметките си до Мини.

Но после видя, че това изобщо не е сметка.

„Уважаеми мистър Никълсън,

Пиша ви с голяма загриженост и може би нарушавам медицинската етика, но трябва да споделя с вас състоянието на жена ви, Мини Ван Вехтен Никълсън, макар че тя ми каза да не ви информирам за последната й диагноза при никакви обстоятелства.

След много размишления аз реших, че трябва да ви съобщя неприятната новина за това, че Мини е диагностицирана с раков тумор на гръбначния стълб и не й остават повече от шест месеца живот, макар че може и да е въпрос само на няколко седмици.

Технически…“

Сам продължи да чете, а писмото трепереше в ръцете му. Когато приключи, той седна изумен, невярващ на очите си, за втори път този ден, с хиляди въпроси, които се въртяха в съзнанието му, но в същото време мистерията за смъртта на Мини — за нейното самоубийство, припомни си той — най-накрая бе разрешена.

Сърцето му се изпълни със скръб. Макар че отношенията им бяха станали толкова отвратителни, Сам не можеше да се отърси от мисълта, че Мини Ван Вехтен, красивата и богата наследница, е получила лоши карти в живота. Катастрофата, която я осакати, нещастният брак и накрая ужасният рак, който буквално пречупваше гърба й. Нямаше как да получи по-лоши карти.

Не е честно, помисли си той. Изобщо не е честно.

И се зачуди дали ще може да устрои живота си след всичко това? Дали няма да бъда преследван вечно от мрака на последните няколко години?

Очите му се просълзиха. Дали няма да бъда някакъв ужасен талисман, носещ лош късмет и за Леони?