Джудит Гулд
До края на времето (15)

Осем

Утрото дойде.

Сам обаче го нямаше.

Блестящата светлина на лятото, на въздуха и небето бяха като освежител за духа й, напълно съвършени. Истинско синьо небе, хладен въздух, които постепенно щеше да се затопли, и приятен, пречистващ бриз. Тягостната горещина и влажност все още не бяха се спуснали в долината.

Леони изскочи от леглото с повече от обичайните си изобилни енергийни ресурси, очаквайки деня с ново и — така му се наслаждаваше по-добре — тайно вълнение.

Сърцето й все още пееше след снощната любов — защото се случи точно това, каза си тя. Това не бе едно просто търкаляне в сеното. Сега тя усещаше, че нищо — нищо! — не може отнеме блясъка на деня й, че нищо не може да пробие отново укрепената й защита.

Усети, че се усмихва без очевидна причина, подсвирква си и пее. Това е усещането за неукротимост, предположи тя.

Вчера, реши тя, бе един ден на истински ад, а нощта — на един чист рай. И нямаше нищо по-ценно за духа й.

Докато различните работници пристигаха, тя поздравяваше весело всеки един от тях, разменяха си любезности и обсъждаха напредъка на къщата. Както правеше почти всяка сутрин откак започна работата, тя свари кафе за Сам и за себе си, пъхна малко хляб в тостера, после се зае с градината. Плевене, подрязване, торене. Това бе тежка работа, но градината вече й се отблагодаряваше. Розите цъфтяха изобилно в цветната градина и се катереха буйно по балкончето, тъкмо навреме, за да сменят колоритната изложба на божурите и люляците, които приключиха шоуто си за този сезон.

След като Сам не пристигна до средата на сутринта, Леони реши да отиде при Скип Къртис, бригадира. Не искаше да изглежда прекалено любопитна, но после реши, че това е малко глупаво. Осъзна, че колебанието й е само заради снощи. В крайна сметка Сам ръководеше проекта — нейния проект — и все още не бе пропускал нито ден. Винаги беше на лице и командваше парада.

— Скип — попита небрежно тя, — чувал ли си се със Сам?

— Имах съобщение тази сутрин — отговори лаконично Скип. — Каза, че ще дойде по-късно. Ако успее.

— Просто се чудех — продължи Леони. — Не е типично за него да не се появи.

— Не е — съгласи се Скип. — Сам винаги е там, където има нужда от него.

— Благодаря, Скип — кимна тя и се върна вътре. „Възможно ли е…? О, боже! Дали е заради снощи?“ — учуди се тя.

Е, няма да се тормозя, реши веднага, осъзнавайки, разбира се, че в момента прави точно това.

Чу кола по чакълената пътека и погледна нетърпеливо навън, надявайки се да зърне рейндж роувъра на Сам. Но беше безупречно бялата акура на Моси.

Леони остави инструментите си и изтича да я посрещне докато тя още слизаше от колата.

— Мамка му — извика Моси, потупвайки електриково оранжевото си валмо коса. — Каква гледка си за тези махмурлийски очи.

Леони се разсмя.

— Ама хич не изглеждаш посърнала, Моси — додаде тя.

Двете си размениха въздушни целувки и влязоха в кухнята, хванати под ръка.

— Искаш ли кафе? — попита Леони. — Готово е.

— Аха — отвърна Моси, дръпна един стол от кухненската маса и седна.

Леони наля по чаша кафе и ги остави на масата, после приседна и тя.

Моси извади цигара от чантата си и я запали, поглеждайки свещите.

— Май снощи си останала без ток — предположи.

— Да — кимна Леони. — За малко.

— Това е нещо, на което винаги можеш да разчиташ в този район — обясни Моси. — Постоянно се случва. Дъжд, сняг, лапавица. Каквото щеш — тя сипа в кафето си захар и обезмаслено мляко.

— Започвам да свиквам — рече Леони. — Имам си свещи, а когато пуснат тока, тичам насам-натам и сверявам всички премигващи часовници.

— О, божествено! — възкликна Моси. — Кафето е точно каквото трябва да бъде. Еликсир за тези стари кокали, пропити от уиски.

Леони я изгледа с подозрение.

— И с какво точно си се занимавала, за да се докараш до това състояние? — попита весело тя.

— Скъпа моя — Моси издиша дима от цигарата си. — Не ти трябва да знаеш. Една много мръсна история за нежните ти ушенца.

— О, хайде, Мос — започна да я придумва Леони, знаейки, че Моси не иска да й разкаже, защото тази сутрин тя бе в най-драматичното си настроение, само възклицания и удивителни знаци. — Престани.

— Добре… — започна тя — … щом трябва да научиш…

— Да! — натърти Леони. — Разкажи всичко.

— Ами, в града има един нов момък — започна Моси. — Ооох, божествен! Висок! Чак до тук! — Моси махна театрално с ръка към тавана. — А онова! — Тя спря и погледна многозначително към Леони. — До тук долу! — и размаха ръка към пода.

Леони за малко не се задави с кафето си, избухвайки в смях.

— Колко си безсрамна — изписка тя.

— Отби се за един коктейл — продължи Моси, изпълвайки трапезарията с дим. — И какво да направи в тази ужасна буря, бедното момче не можа да си тръгне. Има голям Харлей Дейвидсън. Не можех да го оставя да се измокри до кости, нали?

— О, не — откликна Леони. — Можеше да се стопи.

— Разбира се — кимна Моси. — И… едното води до другото. И, разбира се, с тази положително вагнерова буря… и след колко коктейла в повече… мятахме се под прозорците на покрива с часове! Часове! — тя погледна палаво към Леони. — Те са толкова по-енергични и схватливи, когато са по-млади, не си ли съгласна?

— Сигурна съм, че е така — кимна Леони. — И кога се запозна с този нов… amour!

— О, той идва с най-добрите препоръки — отвърна бързо Моси. — Поправя климатици или нещо такова. Много полезен. Просто му звънни ако ти се скапе старият климатик.

— Значи твоят климатик се скапа и ти си обади за техник…? — попита Леони, отпивайки от кафето си.

— Неееееее. Нищо такова! — възрази Моси. — Нали ме познаваш. Никога не си ползвам климатика — тя изгаси цигарата си в пепелника и запали нова, издишвайки дима пред ноздрите си. — Както и да е, той случайно бе в една от старите ми кръчми. Нали знаеш! Онова скучно заведение нагоре по пътя, където следобед висят лесбийките.

— О — подразни я Леони, — значи той е лесбийка!

— Скъпа моя — кресна напевно Моси. — Последното нещо на света! Те винаги изчезват по здрач. Както и да е, отишъл там за едно вечерно питие, като мен — тя се отпусна назад, изпълнена с копнеж. — Джарет, така се казва. И… направо библейско! Не мислиш ли? — тя дръпна още веднъж от цигарата си. — Останалото, както се казва, е история.

— Ще се видиш ли отново с него? — попита Леони.

— Кой знае? — отвърна Моси. — И на кого му пука? Остава ми споменът за онзи огромен…

— Престани! — изписка Леони. — Трябва да те затворят!

Моси внезапно я погледна през масата, напълно смаяна.

— Мили боже — възкликна тя, — аз съм се разбърборила като луда, а вчера ти пътува до Саутхемптън.

Леони кимна сериозно.

— Даже не мислех, че днес ще си тук. Рискувах. Бях тръгнала да показвам една къща надолу по пътя — тя погледна изпитателно към Леони. — Какво правиш тук? Мислех, че поне ще преспиш там.

Леони й изложи една бърза интерпретация на събитията от предишния ден.

Когато приключи, Моси остана да си седи с опулени очи, направо втрещена.

— Смаяна съм! — възкликна тя. — Надявам се, че планираш да си купиш един много голям нож и да им отрежеш пишките. Това е начинът! Решението на Лорена Бобит! Единственият начин!

— Трябва да призная, че първата ми мисъл бе за някакво отмъщение — изрече искрено Леони. — Но реших, че най-доброто за мен е да опитам да простя и да забравя.

— Какво свято и скучно решение — разфуча се Моси и се намръщи.

— Може да е скучно, но в никакъв случай не е свято — възрази Леони. — Просто искам да оставя всичко това зад гърба си. Започвам нов живот, Моси. Знаеш го по-добре от всеки. Не искам старият ми багаж да ми тежи и да ме спира. Мисля, че правя най-доброто за себе си.

— Колко си мъдра — подхвърли саркастично Моси. После видя сериозното изражение на Леони и гримасата й внезапно изчезна, заменена с изражение на загриженост и възхищение.

— Трябва да ти го призная — продължи Моси, а подигравателният й тон бе изчезнал напълно. — Направо си чудесна. Знам, че аз бих била погълната от разни фантазии за отмъщение. И то в продължение на години.

— Е — кимна рязко Леони, — достатъчно за това — тя отпи от кафето си и остави чашата. — Слушай — продължи тя, — трябва да отида до Ню Йорк за няколко дни, да взема тапети и плат. Някои украшения, такива неща.

— О, мини през онези приказни магазини за декорация в сградата на D анд D — предложи й Моси.

— Не — заяви категорично Леони. — Ще мина покрай приказните мазета за разпродажби на „Орчард стрийт“ и „Гранд стрийт“. Нали знаеш, Бекенщайн и всички онези магазинчета в Лоуър Ийстсайд. Не забравяй. Имам си бюджет.

— Това е безкрайно по-интересно. Наблизо до тези приказни квартали. Китайският квартал! Малката Италия! Пънкари и наркомани!

Леони се усмихна.

— Да. Добре, както и да е, мислех, че ако успееш да се измъкнеш, би искала да дойдеш с мен. Можем да си поделим цената за хотелската стая. Какво мислиш?

— Направо прекрасно! — възкликна Моси. — Ще трябва да се измъкна от работа, разбира се.

Телефонът звънна и Леони стана да го вдигне.

— Извини ме за секунда, Моси.

— Няма проблем — отвърна Моси и отпи от кафето си.

Леони грабна слушалката.

— Ало.

— Леони, Сам е.

Тя усети тръпка от топло вълнение по цялото си тяло веднага щом чу гласа му и се обърна към Моси, боейки се, че може да издаде нервното си безпокойство.

— Добро утро — поздрави тя с възможно най-спокойния си тон. — Чудехме се къде си.

— Слушай, Леони — започна той. Гласът му звучеше доста мрачно, с една сдържана нотка, която тя не познаваше и бе сигурна, че не вещае нищо добро.

— Цялата съм в слух — тя се опита да придаде весела нотка в гласа си, да се усмихне, макар че усещането за нещо ужасно вече я обземаше.

— Трябва да поговорим. Веднага, ако е възможно.

— Разбира се — отвърна Леони, вдигна една гъба и избърса разсеяно кухненския плот.

— Какво ще кажеш да мина и да те взема — попита той. — Да кажем след около половин час?

— Чудесно — отговори тя.

— Ще се видим след малко — и той затвори.

— Чао — извика Леони в прекъснатата линия.

„О, боже, не. Заради снощи е! Просто съм сигурна! Ще ми каже, че повече не трябва да се виждаме. Че всичко е свършило преди още да е започнало. Но как бих могла да го обвинявам? Та той е женен, за бога! Женен!“ Изведнъж я обля вълна от чувство за вина, изгори я с мощния си огън, свивайки стомаха й на гаден възел от угризения. Лицето й почервеня от срам. „Какво си мислех, по дяволите?“ — запита се тя. „Как, за Бога, можах да направя това?“ Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да успокои все още треперещата си ръка. „Как си позволих да направя нещо толкова… срамно?“

Ужасена и опасявайки се за най-лошото, тя затвори телефона, пое си дъх и се обърна към Моси, надявайки се изражението й да не издава опасенията й, вината, която със сигурност бе изписана на лицето й.

— Сам — обясни просто тя и отново седна.

— Разбирам — отвърна Моси, изучавайки приятелката си внимателно и подозрително. — И къде е днес приказният мистър Никълсън?

— Нещо го е задържало — отговори небрежно Леони.

— По дяволите, Леони. Не можеш да ме заблудиш. Надявам се, че не се забъркваш в нещо, за което със сигурност ще съжаляваш — тя направи пауза, издишвайки струйка дим. — Но моят много надежден нос със сигурност надушва, че се е задвижил някакъв плътски план.

— О, Мос — въздъхна Леони, — стига. Моля те…

— Съжалявам — извини се бързо Моси. — Не исках да се меся, скъпа — тя изгаси цигарата и грабна чантичката си. — Най-добре да вървя. Трябва да покажа онази съборетина надолу по пътя.

— Не исках да те гоня — извини се Леони.

— Не, не. Наистина трябва да бягам — тя се изправи на крака и метна чантата си на рамо. — Мисля, че ще е много забавно.

— Аз също — Леони стана и изпрати Моси до вратата, където двете си размениха въздушни целувки.

— Чао — махна Леони. — Да ти се обадя ли довечера?

— Страхотно — отвърна Моси. — И вземи да сложиш тази гъба на мястото й. Не е много модерна! — И с това тя тръсна оранжевото гнездо на главата си и изчезна.

Леони сведе поглед и с изненада видя, че още стиска гъбата в ръка. Обърна се и се върна в кухнята, където седна и се започна да се чуди: Защо? Защо трябваше да е толкова хубаво? Само за да свърши.