Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Till the End of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джудит Гулд. До края на времето

ИК „Компас“, Варна 2007

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 978–954–701–205–9

История

  1. — Добавяне

Единадесет

Сам се почувства изгубен.

Той се носеше в един свят, който бе чуждо, самотно място, за чието съществуване бе забравил откак срещна Леони. Когато й каза, че тя ще му липсва — преди толкова дни, когато се любиха в рейндж роувъра, — той говореше сериозно, но нямаше представа колко верни ще се окажат думите му. Празнота като тъмна дупка зейна в самото му същество и не спираше да го терзае.

Ако не беше работата по осмоъгълната къща — нейната къща — и трескавият ритъм, с който пришпорваше хората си, нямаше да знае какво да прави.

Чудеше се как се е справял в такава негостоприемна среда, преди да я срещне, но мислеше, че знае отговора: „Аз се затворих. Закрих всички прозорци към света. Не си позволявах да чувствам нищо. Носех се през живота, вършех правилните неща, като някакъв автомат без сърце.“

В същото време осъзнаваше, че чрез откриването си към Леони поема голям риск. Ставаше уязвим за повече болка и скръб, за възможността от отхвърляне. И, разбира се, трябваше да се съобразява и с Мини. Това си бе доста страшничко и той го осъзнаваше, но алтернативата бе още по-страшна. Не искаше да се връща към онова празно състояние без любов, в което просто съществуваше, и то прекалено дълго време.

Междувременно преследваше всеотдайно една цел: трябваше да е сигурен, че Леони ще се върне при почти завършения проект и че той ще се вмести в бюджета.

Сега, докато препускаше по магистралата към къщата, лятната жега бе най-потискаща. Извадиха късмет, че през цялото лято имаше само няколко такива дни. Пейзажът изглеждаше някак си не на фокус, някаква мъгла сред маранята от влажност и жега.

Скоро Сам осъзна, че жегата и влажността вероятно ще докарат една свежа, хладна и ободряваща есен. Още една причина да притиска работниците и себе си до краен предел. Коледа бе крайният срок за приключването и той бе убеден, че ще се справят. Но знаеше, че много от довършителните работи — детайлите, които бяха толкова важни за цялостния изглед — могат да глътнат много време и пари.

Влезе в алеята на Леони и заобиколи конюшнята. Скочи от рейндж роувъра и реши да инспектира набързо басейна и постройките в двора, преди да влезе вътре.

Предния ден бе огледал завършването на каменните стени около басейна, доволен от това, че станаха точно така, както ги искаше Леони.

Поглеждайки ги отново днес, той се опита да ги види през нейните очи. Помисли си, че приличат на дългия, правоъгълен отразителен басейн, който тя искаше, черен отвътре, макар че дъното се виждаше през водата. Имаше вградени стъпала, спускащи се в единия край, но иначе бе без никаква украса, освен единствената лампа, която го осветяваше отвътре през нощта. Ефектът бе поразително красив — снощи той го видя — дори без засилването му след оформянето на градината, което щеше да стане скоро.

Чудеше се какво планира тя. Каза му, че ще направи оформлението сама, но той знаеше, че каквото и да бъде, ще бъде красиво.

Проверявайки съществуващите каменни тераси, той забеляза, че всички те са фугирани и ремонтирани, където бе необходимо. После отиде до конюшнята. Сега тя представляваше модерен гараж за две коли с голям апартамент на втория етаж за персонал или за гости. Беше напълно завършен, с изключение на вътрешното боядисване и украсата. Това щеше да започне след завръщането на Леони от Ню Йорк с платовете и тапетите. Знаеше, че тя вече е избрала цвета. Беше поръчала и уредите за малката кухня в апартамента още когато поръча и уредите за къщата. Трябваше да пристигнат през следващите две седмици.

От там отиде до хамбара. Сега той бе напълно завършен, с изключение на боядисването, с две помещения, идеално подхождащи за офиси, които си имаха и бани в съседство. Останалата част от огромното пространство, с гигантските греди, дялани на ръка, беше предназначена за ателие на художник или за работилница. Северната му фасада имаше огромни прозорци и остъклен таван, за да пропуска северната светлина при рисуването. Боровите подове бяха поставени и сега чакаха доставката на мебелите, които Леони му каза, че ще изпрати от някакъв склад в Ню Йорк следващата седмица. Мебели, които тя би могла да използва за обзавеждане на къщата, и които можеха да се продадат с добра печалба ако бъдещите купувачи ги искаха.

Леони присъстваше през по-голямата част от работата, разбира се, но Сам се надяваше, че ще е доволна от заключителните щрихи, добавени през последната седмица.

Тя не беше виждала външното боядисване, което едва започваше и определено придаваше нов живот на тази стара вдовица. Леони избра охра, базирайки се на архивни документи, която обаче се срещаше по-често в европейските сгради, особено в старите сгради в Средна Европа. Тя щеше да бъде допълнена с чисто бяло за первазите на прозорците и за корнизите. Кепенците и вратите щяха да бъдат боядисани в най-тъмното зелено. В началото Сам таеше съмнения за избора, но сега, след като боядисването започна, вече видя, че не е трябвало да се съмнява в нея. Ефектът се оказа още по-удивителен отколкото го описваше, и определено надминаваше всичко, което си бе представял.

Той се обърна и влезе в къщата, където на всеки етаж имаше дърводелци и водопроводчици. Шумът от електрически резачки и чукове вдигаше врява, която бе като музика за ушите му, а миризмата на прясна дървесина, както винаги, бе като сладък парфюм за носа му.

Цялото изкормване на къщата бе приключило и сега течеше процесът на ремонт или замяна на подовете, дървената ламперия и гипса. Сега кухнята бе като празна черупка, но след още няколко дни тя щеше да изглежда забележително. Мебелите и другите дървени елементи, които трябваше да бъдат извадени, бяха почти завършени. Оригиналните греди на тавана се виждаха ясно, а старият боров под бе готов за ошкурване, байцване и лакиране.

Полиците на камините бяха свалени за боядисване, почистване и полиране. Дървените елементи бяха подготвени за боядисване, а всичките стари тапети бяха изчезнали и скоро щяха да бъдат заменени с нови.

Той изпита огромно удовлетворение като видя резултатите и помисли, че дори ако изкараше по-малко пари, отколкото предвиждаше първоначално, защото се престара в използването на някои материали, нямаше да съжалява за това.

Това беше за Леони. Неговата Леони. Насочваше се към големия апартамент на третия етаж, когато мобилният телефон на колана му звънна.

— По дяволите — промърмори той. Много малко хора имаха този номер и той нямаше ни най-малка представа кой може да е.

— Ало — обади се, след като спря да откопчее телефона и да отговори.

— Сам! Къде си? — беше Мини.

— В осмоъгълната къща, Мини — отговори спокойно той, макар че тя със сигурност знаеше къде е.

— Моля те — изстена тя, — ела си у дома.

Сетивата на Сам се наостриха като при тревога.

Гласът й, помисли си той, бе подозрително непретенциозен, което можеше да означава само едно: неприятност.

— Какво става, Мини? — попита спокойно. — Работя, нали знаеш?

— Нещо много важно — промълви мистериозно тя. — Трябва да поговорим веднага — и внезапно затвори.

— Мамка му! — изсумтя Сам, натисна бутона за край на разговора и закопча телефона на колана си.

Поколеба се за момент, мислейки си, че вероятно трябва да не обръща внимание на заповедта на Мини. И е точно това, помисли си той. Заповед. Но просто не можеше да се насили да постъпи така.

— Мамка му! — изръмжа отново той, после се върна покорно надолу по стълбите и до рейндж роувъра. Форсира го, изригвайки чакъл докато се откъсваше от алеята, ускори по пътя, а настроението му бе в пълен синхрон с времето — горещо.

Няколко минути по-късно той спря рязко пред портата на имението Ван Вехтен, а след още малко натисна спирачките пред страховитата входна врата на самата къща. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои и изскочи от колата. Направи съзнателно усилие да контролира гнева си, не затръшна вратата на колата и не хукна нагоре по стълбите, както му се искаше.

Още преди да стигне до вратата, Ерминда я разтвори широко.

— Мистър Никълсън — възкликна тя, а очите й грейнаха от удоволствие като го видя.

— Здрасти, Ерминда — поздрави я той. — Къде е Мини?

— Мисис Никълсън — отговори тя — е в оранжерията.

— Благодаря, Ерминда — мина бързо през антрето, прекоси библиотеката и стигна до оранжерията.

Мини бе седнала с гумена помпа за клизма в ръка и поливаше внимателно една огромна, хищна на вид орхидея; множеството й цветове, бели като слонова кост, потрепваха при всяко нейно докосване.

Той се изправи и се втренчи в нея, беснеейки мълчаливо, чудейки се какъв спешен случай я е накарал да заповяда присъствието му на тази позната домашна сцена. От всичко се виждаше, че тя се наслаждава спокойно, дори ведро и доволно на тази домашна задача без особени грижи и тревоги.

Без да се обръща към него, Мини проговори:

— Една помпа за клизма може да се употреби за толкова много неща, нали, скъпи? — тя натопи помпата в кана с вода, стисна гумената топка и продължи да полива растението. — Най-добрият начин да го направиш, без да причиниш никакви повреди, нали знаеш?

— Защо ме повика у дома, Мини? — попита Сам възможно най-спокойно.

— О… — възкликна тя. — Защо не седнеш, скъпи… Само една минута.

— Виж какво, Мини — Сам скръцна със зъби. — Имам си работа или си забравила? Зарязах всичко, оставих цяла бригада работници, мислейки си, че тук има нещо спешно.

— Търпение, скъпи. То е добродетел, не знаеш ли?

Няколко минути по-късно тя остави помпата и плесна с ръце.

— Ето. Всичко е готово — вдигна поглед към Сам. — Видя ли? Отне ми само един миг.

Сам въздъхна и седна на плетения стол, желаейки тя да стигне до същността на въпроса, какъвто и да беше той. Да приключи с това.

Мини обърна количката си към него, втренчи се спокойно в лицето му със строги и блеснали очи.

— Пуснах сградата Ван Вехтен на пазара — подхвърли небрежно тя.

Сам си седеше там, едновременно изненадан и ядосан, чудейки се в същото време защо се чувства така, след като, повече или по-малко, напоследък той очакваше това от Мини. Тя със сигурност не беше на себе си.

— Дадох списъка на Андреа Уокър и тя е много развълнувана — продължи Мини. — Вече има две-три много интересни предложения.

— Разбирам — отвърна просто Сам и кимна.

Мини нагласи перлите на гърлото си, все още втренчена в него.

— Изпратих Дърк и няколко от конярчетата да натоварят всички неща на татко, които са още в стария му офис — продължи тя. — Ще продам всичко на търг.

Сам забеляза, че строгостта и блясъкът в очите й се засилват, превръщайки ги в ледено синя стомана. Изпълнени със злобна радост, помисли си той.

— Е, Сам, скъпи — стрелна го със стоманата си тя, — ще трябва да почистиш и твоите офис играчки — бързо.

— Те не са играчки, Мини — отвърна сърдито той.

— Наричай ги както си искаш — тя сви обсипаните си с коприна рамене. — Просто си махни нещата от там. „Ван Вехтен аркитектс“ е история.

— Защо правиш това така внезапно? — попита с любопитство Сам.

— Ами… — проточи тя и се замисли — … сградата има историческо значение и може да влезе в добра употреба… и да изкарам куп пари от сделката. Така че защо не?

Сам усети как лицето му пламва от негодувание. Боже, помисли си той, тя знае как да те удари под пояса. Намеквайки, че той не използва сградата добре, че всичко, което той прави е безполезно и маловажно. Колко типично за нея. Но точно сега не искаше да спори. Знаеше, че е напразно.

— Добре — изрече сухо и се изправи на крака. — Веднага ще се погрижа за това.

Тя го проследи с очи.

— Какво ще правиш с нещата си, скъпи? — попита го.

— Честно да ти кажа, не знам, Мини. Знаеш, че със сигурност не мога да си позволя офис, който да се сравни по удобства с този, но ще измисля нещо.

Той тръгна към вратата, после се обърна и се усмихна печално.

— До скоро.

— Направи го — настоя тя.

Излизайки от оранжерията. Сам се озадачи от реакцията си на тази новина. Знаеше, че трябва да се притесни — дори да се паникьоса, — но, изненадващо, вместо това той усети една нова и чудна свобода. Сякаш бреме падна от раменете му. „Това е лудост, помисли си той. Исусе! Какво ще правя? Нямам дори един проклет офис, а се чувствам толкова добре.“

Но той знаеше защо: една връзка с Мини и с нещастното им минало бе прерязана и тя държеше ножицата.

Докато минаваше през библиотеката Сам видя Ерминда, която яростно бършеше праха от книгите. С такъв ритъм, че той за малко не се изсмя с глас, но не искаше да я обижда.

— Ерминда — подвикна й. — Забави малко. С този ритъм може да получиш инфаркт.

Тя се обърна към него с щраусовото перо в ръка. То се разклати с непресторената й ярост.

— Ерминда — започна, сега сериозно, след като видя в какво състояние е, — какво не е наред?

— Просто не разбирам защо мисис Никълсън се държи толкова гадно с вас — обясни тя. „Аз щях да знам как да го направя щастлив“, помисли си безмълвно.

— Не се безпокой за това, Ерминда. Няма нищо.

— Добре — съгласи се спокойно тя. „Само тя да не присъстваше в картинката, тогава щях да го имам изцяло за себе си!“ — помисли си тъжно. А на глас добави: — Щом казвате така, мистър Сам…

Сам отиде до рейндж роувъра и се отправи обратно край реката към осмоъгълната къща. Искаше му се да повярва в онова, което току-що бе казал на Ерминда, че колкото до Мини, наистина няма нищо. Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така.

„Какво, по дяволите, става с нея? — учуди се той. Мини винаги е била… с такъв тежък характер. Сноб, себична, арогантна и понякога изпълнена със самосъжаление, но рядко е била толкова директно подла.“

„Защо сега? — продължи да мисли той. И защо продава сградата «Ван Вехтен»! Осъзнаваше, че тя е разстроена, защото той работи, но да стигне чак до това, че да попречи на работата му? Ако играеше някаква игра, тя със сигурност бе вдигнала залозите.“

За него това нямаше никакъв смисъл. Не, никакъв. Това всъщност беше напълно нетипично. Мини винаги се вкопчваше в нещата си. Здраво. Сякаш част от нея бе зазидана във всеки предмет около нея, във всичко, което тя притежаваше. И яростно бранеше всяка своя вещ.

Защо тогава изведнъж решава да пръсне вещите на баща си? Тя боготвореше баща си и старият му офис в сградата „Ван Вехтен“ съхранен точно такъв какъвто бе в последния ден, когато той излезе там, преди едно десетилетие. Сам не можеше да повярва, че тя наистина ще изпрати безценните вещи на баща си — нейните вещи, припомни си той на търг.

Тя не се нуждаеше от пари, в това поне Сам беше сигурен. Знаеше, че различните им банкови сметки са претъпкани. Знаеше също, че портфолиото й с акции и облигации струва много, а доходът, който то осигуряваше, бе предостатъчен, за да живеят комфортно. И без да слага в сметката различните и имоти, някои от които носеха доходи. Ако не е за пари, за какво тогава? Тя със сигурност нямаше да стигне дотам, само за да го накаже, за да бъде гадна. Дали!

Колкото по-наблизо стигаше до осмоъгълната къща, толкова повече се объркваше от загадката, в която се бе превърнала жена му, загадка, която той просто не можеше да реши. Нещо повече, знаеше, че един опит да поговори с нея за това, опит да открие какво става в главата й, би бил като преливане от пусто в празно. Мини очевидно бе взела решение, а след като то веднъж бе взето, тя нямаше да го промени. Обладана бе от упоритост, отказваща да се вслуша в гласа на разума.

Завивайки в алеята към къщата на Леони, Сам си каза, че трябва да забрави за това, че не си струва да мисли за него.

Вероятно това е още един номер, с който се опитва да убие желанието ми за работа, да ме накара да престана да бъда архитект и да си изкарвам сам хляба.

Макар че сега съм архитект без офис.