Джудит Гулд
До края на времето (3)

Три

Леони стоеше като хипнотизирана.

Никой не я забеляза докато стоеше в сенките под арката на входа към гостната. Тя наблюдаваше Моси и Сам Никълсън — Моси пушеше докато двамата си говореха, поглеждайки през прозореца към ливадата.

Но сякаш Моси бе призрак, обвит в дим в неговото присъствие. Тя направо не съществуваше, не и когато бе застанала до него.

Почти против волята си Леони се фокусира напрегнато върху Сам Никълсън и разбра, че, въпреки нея самата, въпреки цялата решителност, която би могла да събере за обратното, тя бе потънала.

Потънала.

Имаше мъже, които излъчваха сила заради парите и поста си, а имаше и такива, които излъчваха сила само заради физиката си. За Леони Сам Никълсън бе и двете. Повече от двете. В неговия случай, две плюс две беше равно на много повече от четири.

Около него се носеше излъчване на такава сила — на такава мъжественост — че тя надминаваше очевидните му физически качества, макар и завладяващи. Поставям го наравно с боговете от Олимп, помисли си тя.

И като онези богове, тя подозираше, че той е много сложен, може би малко сбъркан и определено нелесен за общуване. Нелесен за опознаване. Може би и нелесен за харесване. Но въпреки това той я привличаше, притегляше я към себе си както никой друг досега.

Ето какво имат предвид като казват животински магнетизъм, помисли си тя.

Сам Никълсън със сигурност бе най-привлекателният мъж, когото бе виждала. Висок поне метър и деветдесет, някъде около четиридесетте, предположи тя, той беше слаб, много добре сложен, със силен врат върху широки, силни рамене. Можеше да си представи солидните му гърди под тъмнокафявото кожено пилотско яке и дългото тяло, спускащо се към тесния кръст и бедрата. Момчешки гъстата му коса бе малко по-дълга от средната прическа и бе леко чуплива. Беше светло кестенява, с руси и сребристи кичури.

Целунат от самия Аполон, помисли си изведнъж.

Видя белег върху красивия му нос, макар че беше доста загорял от слънцето. Дали е бил чупен? — учуди се. Или е имал някакво произшествие? Бой? А упоритите устни под него се мъдреха над силна, четвъртита челюст.

В сините джинси дългите му крака изглеждаха изненадващо солидни за толкова висок човек и изглеждаха здраво стъпили на земята в износените строителни ботуши.

Той излъчваше мъжественост, каквато Леони не бе свикнала да вижда дори в онези изключително мъжки коридори на властта на Уолстрийт в Манхатън. Това бе една солидна мъжественост, която й се стори малко плашеща, докато той не се обърна и тя не видя оскърбения, някак си призрачен, поглед в тези поразителни синьо-зелени очи.

Какво, или кой, би могъл да нарани този върховен Адонис? — зачуди се тя. Какво бе направил животът с него — този мъж, към когото природата е била толкова щедра, — какво бе причинило това мрачно присветване на тъгата, която се четеше в погледа му?

Леони усети тръпнещо пулсиране в гърдите си. Не искаше да мисли какво се случва с нея, защо изобщо не й пукаше, но изведнъж усети, че трябва да узнае всичко за този човек, да намери начин да го накара да се разкрие пред нея, макар че това бе една доста страшничка перспектива.

Веселата усмивка, която се появи на лицето му, като се обърна и я видя, не успя да прикрие добре този тъжен поглед.

— Ето ви и вас — изрече той с дълбокия си, разкошен глас, глас пълен с възможности, с опасности. Глас, който я разтърси като електричество.

О, Боже! Той се чувства толкова дяволски удобно в собствената си кожа. Толкова отпуснат, но и толкова бдителен. Какво не ми е наред?

— О, Леони — изчурулика Моси. — Сам знае доста много за историята на това място. Трябва да го накараш да ти разкаже.

— Наистина ли? — отвърна Леони, опитвайки се да звучи непринудено и весело. Тя бързо прекоси стаята към тях. — Нямам търпение. Аз самата не знам почти нищо.

— Е, аз знам доста малко точно за това място — импровизира Сам и я погледна. — Но наистина знам много повече за историята на осмоъгълните къщи наоколо.

Леони искаше да започнат да говорят за работа, и то бързо, защото усещаше, че трябва да се концентрира върху нещо, каквото и да е, а не върху Сам Никълсън.

— А сега защо не обиколим, а пък по-късно ще имате възможност да ми изнесете урока си по история? — попита тя. — Добре ли е така?

— Както кажете — отвърна Сам и си погледна часовника. — Най-добре да започваме, защото скоро ще трябва да тръгвам.

— Откъде искате да започнем? — попита Леони. — Горе или долу? — тя разпери ръце. — Вътре или вън?

— Защо не започнем с мазето, а после да продължим нагоре? — сега цялото му същество бе настроено за работа.

— Разумно — съгласи се Леони. — Стълбите към мазето са отзад в кухнята. Само ме следвайте. Аз ще ви заведа — тя се обърна към Моси. — Ти няма ли да дойдеш, Мос?

— Ако нямаш нищо против — отвърна Моси, — аз ще остана тук горе. Показвала съм това място толкова пъти, че познавам и мишките по име.

Сам и Леони се разсмяха и тръгнаха по коридора към кухнята.

Леони откри ключа за осветлението в горната част на стълбите и тръгна внимателно надолу по стръмните стъпала.

— Ужасно е зловещо — извини се тя. — Като във филм на ужасите.

Тя стигна долу и щракна друг ключ.

— Но пък доброто е, че е сухо. Моси е оглеждала къщата във всякакво време и не е видяла нито един теч.

— Всички уреди ли са тук? — попита Сам.

— Да. Поне така мисля — отговори тя и бръсна една паяжина от лицето си. — Пещ на мазут. Бойлер. Резервоар. Пералня със сушилня. Всички тези наистина ефектни неща.

Той се разсмя и се огледа в мистериозната непостоянна светлина от голите крушки.

— Имате ли копие от техническия доклад? — той се обърна към нея и се втренчи в лицето й.

— Не — Леони сви рамене. — Не, не взех доклад, защото прецених, че при най-лошия сценарий всичко ще трябва да бъде сменено, така или иначе.

— Но защо да плащате на някого едно малко състояние, само за да ви каже това, а? — тя отново видя блясъка на съвършените му перлени бели зъби.

— Точно така — съгласи се тя и отметна кичур кестенява коса от очите си. — Значи сега ще караме, с каквото имаме, предполагам.

— Напълно справедливо — той започна да обикаля насам-натам.

Спря пред огромната стара пещ и клекна, оглеждайки я внимателно, после стана и огледа тръбопровода. Скоро вниманието му бе привлечено от бойлера, резервоара и античните електрически табла. Накрая започнала оглежда каменните основи, а после и огромните подпорни греди на къщата.

Леони го наблюдаваше как се движи бавно из мазето, оглежда, докосва, почти гали тежките, дялани на ръка дървени греди.

— Те със сигурност вече не вършат работа като преди — отбеляза той.

— Тази работа добра ли е или лоша? — попита почти на шега Леони.

— Много, много добра — заключи сериозно той.

— Наистина са много красиви, нали? — попита тя, прокара леко ръка по една от гредите, после я потупа.

Той я погледна.

— Да, така мисля — подхвърли. — Това е една от причините, поради които обичам да преустройвам стари хамбари в къщи. Понякога работата по гредите е наистина много специална и от тях стават красиви стаи.

Леони бе доволна да чуе добрата оценка в гласа му, да чуе, че той е видял красотата, силата и възможностите в нещо толкова просто като тези стари греди. Може би, помисли си тя той е една истинска рядкост: мъж, с въображение. Да не споменаваме готиния задник.

Той продължи да се оглежда из мазето, кимайки си, от време на време. Понякога й задаваше въпроси напълно погълнат от онова, което правеше. Накрая се обърна към нея.

— Готова ли сте да се качим горе? — попита я. — Мисля, че тук долу видях всичко, което ми е нужно. Леони не успя да проумее изражението му. Беше ли доволен от това, което видя? Разочарован? Ужасен? Беше ли възможно да разбере какво мисли.

— Разбира се — избъбри тя и тръгна към стълбите.

— Аз ще угася тук долу — предложи той, — а вие можете да тръгвате — изчака я галантно да стигне до е горе, после я последва по стълбите, опитвайки се без, успех да извърне очи от добре оформеното й тяло, което си представяше под скъпите й дрехи.

Какво страхотно парче — помисли си с възхищение.

Възхищаваше се от подвижността и бързината, с които тя изкачи стълбите, дори с тези високи токчета на ботушите. Пламенната й енергична походка сигурно подхождаше на духа й. Той със сигурност оценяваше очевидното й желание и безстрашие да се заеме с този проект и с всичко, което би могла да включва работата. Тя трябва да е една много смела дама, замисли се той. И въпреки изискания й, богаташки вид, не прилича на онези жени, които се боят да си изцапат ръцете.

На него това му харесваше. Много му харесваше. Горе на стълбите Леони влезе в кухнята и се обърна към него.

— Следва кухнята? Съгласен ли си?

— Страхотно — кимна леко в отговор, изключи осветлението и затвори вратата на мазето.

— Нали разбираш — започна Леони скочи на барплота, където по-рано седеше и се мръщеше на нечий лош опит да модернизира мястото преди години, — ние наистина не сме говорили за цялостния подход, който искам да предприема за ремонта, и мисля, че това е идеалното място да започнем.

— Много добра идея — съгласи се той и се втренчи и нея. — Да го направим сега, преди да сме огледали останалата част от имота. Защото на този етап аз не знам колко далеч искаш да стигнеш — той я погледна право в очите. — Един ремонт може да означава много различни неща за различните хора. Всичко, от събарянето на къщата до нищо, освен една свежа боя.

Леони се разсмя.

— Е, това не е Саутхемптън или Бевърли Хилс, така че не смятам да събарям къщата, това е сигурно.

— Радвам се да го чуя — отвърна той. — Би направила много лоша услуга на архитектурната история.

— От друга страна — продължи Леони, — ще му трябва доста повече от една свежа боя. Като тук вътре — скочи от плота. — Този под. Този ужасен, отвратителен, мръсен линолеум.

— Предполагам, че под този боклук — той надигна едно скъсано парче от линолеума с върха на ботуша си — ще намериш борови подове от широки дъски.

— Надявах се да кажеш това — усмихна се Леони.

— Предполагам също, че като се почистят, те ще изглеждат превъзходно — точно като теб, помисли си. След миг допълни: — Това ли е твоят подход?

— Точно това имах наум — обясни тя. — Искам да й придам вид на селска кухня, но с всички модерни удобства. Нови уреди, разбира се. Но. И това е едно голямо но — тя го погледна директно в очите. — Където е възможно искам да използвам оригиналните материали. Като например тези стари шкафове. Направо съм влюбена във формата им и в старите кухненски принадлежности върху тях, в старите им врати с матирано стъкло. Мислиш ли, че си струва да опитаме да ги спасим? — тя го погледна изпитателно.

— Няма да е евтино — обясни той, — но можеш да се обзаложиш, че ще стане. Ще се заема с това. Те могат да се ошкурят, а после да се лакират или да се боядисат, както предпочиташ. А ако има части или парчета, които трябва да се сменят, можем да ги напаснем. Не е проблем — той отново направи пауза, поглеждайки я критично. — Сега мисля, че имам много добра представа за това що за човек си.

Леони се усмихна стеснително.

— Надявам се. Невинаги съм толкова страхотна, когато предавам идеите си за тези неща, хората невинаги ме разбират. Понякога… понякога се чувствам така, сякаш съм на вълната на извънземните.

— Мисля, че се справяш добре — похвали я той.

— Благодаря — Леони усети, че се изчервява и се обърна, почувствала се изведнъж глупава. — Както и да е, да продължим. Виждаш ли този ужасен таван? — тя посочи с ръка нагоре. — Искам да се свали. Нямам представа какво ще открием, но това трябва да се махне.

— Там горе вероятно има страхотни стари греди, скрити, когато някой е решил да модернизира къщата. Ако искаш да ги използваш.

— Точно така! — въодушеви се Леони.

Продължиха да обмислят идеи за кухнята, после минаха в трапезарията и библиотеката, Леони и Сам, и двамата развълнувани, си разменяха мисли за това какво трябва да се направи. Идеите им бяха почти и идентични. Или, помисли си Леони с нотка на нетипичен за нея цинизъм, той е истински ласкател и със сигурност знае как да каже и да направи подходящото нещо.

Но някак си тя не мислеше, че нещата стоят точно така. Той бе изпълнен със спонтанен, естествен ентусиазъм за къщата и за всичко, което обсъждаха, и даваше мненията си без колебание. Не би могъл да изиграе реакциите си толкова добре. И защо би искал, в крайна сметка? — запита се тя.

— Е — обади се накрая Леони, — мисля, че огледахме всичко тук долу, освен гостната. Какво ще кажеш да я видим и да се качим горе?

— Добре — съгласи се той и я последва в гостната, където намериха Моси, изтегната на кушетката, прелистваща италианското списание Vogue, обвита от облаци цигарен дим, които винаги създаваше, където и да отидеше.

— Не ми обръщайте внимание — подвикна напевно Моси. — Взех си едно от списанията и разглеждам всички тези разкошни неща, които никога не бих могла да си позволя — тя ги погледна над списанието. — Но като гледам и моделите не могат да си ги позволят — продължи провлечено тя. — Май че са похарчили всичките си трудно спечелени долари за хероин.

Леони и Сам се разсмяха.

— Не ни позволявай да ти се месим, Моси — предупреди я Леони. — Отдай се на удоволствието. Ние няма да се бавим много.

— Бавете се колкото си искате — отвърна тя. — Аз тъкмо започнах да планирам едно пълно преустройство за себе си.

Леони и Сам си размениха весели погледи. После Леони се захвана за работа.

— Тук вътре, както и за всички стаи на първия етаж, съм наистина разтревожена за паркета — тя посочи към мръсния и надраскан под, на който, като в огромна мозайка, липсваха много от красивите някога и сложно сглобени парчета. — Да забравя ли за него или мислиш, че може да бъде спасен?

— Сигурно е, че може да бъде спасен — увери я той. — И се надявам да го направиш — той клекна и вдигна едно парче от нащърбения паркет, после го огледа отблизо.

— Сега има няколко места, откъдето можем да вземем дървения материал, който да е същият като онова, което липсва — обясни й, стана и й подаде парченцата паркет, за да ги огледа. — Имам и няколко много талантливи занаятчии, които ще свършат работата. Наистина не е голям проблем. Само е малко досадно и отнема много време.

— Страшно го харесвам — възкликна Леони. — И искам да поема риска и да го спася — после се пресегна и прокара ръка по една пукнатина в гипса. — Какво мислиш? Това ще бъде ли голям проблем?

— Ако ти имаш парите, аз имам хората — усмихна се той.

— Обзалагам се, че ги имаш — засмя се и тя. Огледаха камините, полиците над тях, прозорците и корнизите, както направиха и в другите стаи на първия етаж, после надникнаха в мъничката тоалетна по коридора.

През цялото време обсъждаха безброй алтернативни подходи, за да спасят рушащата се стара къща. След това тръгнаха по елегантното, но износено от времето, и несигурно стълбище към спалните горе.

Леони се обърна към Сам.

— Както виждаш, всеки намек за величие е останал там долу. Горе всичко си е заминало напълно. През годините са зазидали камините, при това лошо, както можеш да видиш на местата, където са кърпили гипса. Дори някои корнизи са изтръгнати.

Сам тръгна от стая в стая оглеждайки ги набързо, почуквайки по някоя стена тук тропайки по пода там. Накрая се обърна към нея.

— Разбираш ли — поде той, — това изглежда много по-зле, отколкото е в действителност. Нищо работа е да отворим отново камините, те ще заработят, и да поправим мазилката, нали това искаш?

— Точно това искам. Да станат такива, каквито са били някога. Включително и корнизите, което означава доста работа, ясно ми е — кимна тя.

— Това също не е проблем — обясни Сам, — защото ми се струва, че всички тези корнизи могат да се намерят на пазара.

Леони направи пауза, закрачи отново от стая в стая, погълната от собствените си мисли, а Сам я следваше по петите.

Изведнъж тя спря на място.

— Мисля, че единственото предизвикателство, което искам да направя тук, горе, е добавянето на бани, без нарушаване на архитектурната чистота на сградата.

Тя се обърна към него и го погледна в очите.

— Ето тук наистина се нуждая от помощ — додаде. — Ще трябва да разчитам на архитектурния ти професионализъм и на идеите ти.

— Този проблем не е лесен за решаване — сви рамене той, — но съм сигурен, че ще можем да измислим нещо, което да свърши работа.

— Аз имам парите, ти имаш уменията, а? — усмихна се тя.

— Браво — той пак сви рамене и й се усмихна. Това бе усмивка, която изобщо не стигна до онези негови тъжни и красиви синьо-сиви очи.

И тя отново, изведнъж, изпита силно неудобство, макар сега да се чувстваше по-спокойна с него. Не бе изгубила чувството си за хумор, но въпреки това се чувстваше доста изнервена.

Захвани се с нещо, каза си тя. Празните ръце, спомни си тя думите на майка си, са работилницата на дявола. И бързо се върна отново към работата.

— Докато сме тук горе, дали да не погледнем тавана и кулата? — попита.

— Определено — съгласи се той. — Трябва да погледна покрива от тази страна. Да видя в каква форма е.

Леони го поведе по малкото затворено стълбище към тавана, а Сам я последва отблизо, като отново му се стори невъзможно да свали очи от добре оформеното й тяло, подскачащо по стълбите пред него.

Той изведнъж осъзна, че трябва да се разкара от тук, но също така осъзна, че в него се настанява едно много по-силно желание. Не искам да си тръгвам, помисли си разколебан.

Леони отвори вратата в горния край на стълбите и пристъпи на тавана. Включи бързо осветлението, когато Сам се измъкна до нея.

— Уха! — той подсвирна, поставил мускулестите си ръце на хълбоците, докато оглеждаше огромното пространство, в което се намираха.

— Дали си толкова впечатлен колкото мен първия път, когато го видях? — попита Леони, опитвайки се да го подразни, знаейки почти със сигурност, че е така.

— Мили боже — изрече той със страхопочитание. Тази къща е една осъществена мечта. Възможностите…!

Огледа огромното, открито осмоъгълно пространство с осемте му декоративни прозорци отвсякъде, по един за всяка секция на осмоъгълника. Точно в центъра на помещението имаше малко открито стълбище, водещо към кулата с фенера. Покривът бе скрепен от огромни дялани на ръка греди, като онези в мазето.

— Гледай сега — прошепна Леони. Тя изключи отново светлината и погледна към Сам, за да прецени реакцията му.

Светлината на късния следобед се пръсна от всички посоки — през отвора към кулата и през прозорците. Ефектът беше разсеян и неясен, но призрачно красив и окъпа стаята в почти неземна луминесценция.

— Не светвай отново — нареди Сам и започна да крачи бавно из помещението, от прозорец до прозорец, възхитен от гледките на 360 градуса, които те предлагаха. След като направи пълен кръг, той се качи в кулата, после слезе отново, застана до Леони и спря.

Тя го погледна изпитателно.

— Какво планираш да правиш тук горе? — попита той.

— Имам няколко идеи, но още не съм абсолютно сигурна. Предполагам, че повечето хора биха го превърнати в стаи за прислугата или в детски. Нали разбираш, да не им се пречкат.

— Права си за това — разсмя се той.

— Но аз си мисля, че би станал един чудесен апартамент с голяма спалня. Голи греди. Наклонени тавани. Наистина гигантска, с две бани, за нея и за него, и с малко барче, за да не слизаш чак долу до кухнята за среднощна закуска — тя погледна замислено за момент, после продължи: — Ще бъде като райско светилище, далеч от останалата част на къщата, от останалата част от света. Страхотно място, където да медитираш, да останеш сам. Или с някой специален човек.

Тя го погледна в очите.

— Какво мислиш?

— Това е фантастична идея — отвърна той. — Тук горе е почти като някакъв изолиран свят. Един напълно различен свят. И ще се променя със светлината през целия ден и през нощта. Макар че ще си най-отгоре и къщата, по някакъв начин ще бъдеш близо до природата — слънцето, луната, звездите и облаците. Изгревът и залезът и всичко останало между тях. Ще имаш фантастична гледка към реката и планините, ако искаш да се възползваш от нея — той я погледна. — Права си, ще бъде едно страхотно светилище, убежище, където можеш да бъде сама или… кой знае… — той й се усмихна.

Тя отвърна на усмивката му.

— Кулата ще глътне доста работа — продължи той. — Има много напукани стъкла и някъде липсва дограма, има и теч. Вероятно от тук идват и повечето щети в спалните долу. Течът от тук стига до там.

— И аз така си помислих — отговори Леони, — но определено искам това да остане. Разбирам, че ще е по-лесно просто да я махнем и да покрием дупката на покрива, но не ми се ще. И направо ми се повдига от мисълта да заменя това релефно старо стъкло с ново, но предполагам, че точно това ще трябва да направя.

— Ще видим — замисли се Сам. — Може би… може би ще успеем да открием нещо, което да подхожда.

— Надявам се — въздъхна Леони.

— Това е като църковна камбанария — изрече замислено Сам. — Просто не ти се иска да я събаряш, макар да е като трън в задника. По някакъв начин тя е сърцето и душата на къщата.

Леони се разгорещи. Чувстваше искрена благодарност заради реакцията му. Тя й даде идеи, мотивация, от която тя се почувства по-самоуверена, и нещо повече, ентусиазмът му беше заразен. Той я развълнува още повече за проекта, самият проект започна да изглежда някак си по-значим, знаейки, че няма да работи във вакуум, че има някой, който да споделя малките й поражения и малките й радости.

Изведнъж тя се отърси от бляновете си. Трябваше да прекрати с тези мисли, и то незабавно.

„Исусе! За какво си мисля? Да не съм се побъркала? Този човек дори още не е казал, че ще се захване с работата. Освен това цените му може да не са ми по джоба!“

Нещо повече, макар привидно да се съгласиха с много идеи, откъде можеше да знае как ще потръгне работата с него? Не знам! — напомни си тя. Може да се окаже един истински, абсолютен ад.

Всъщност тя не знаеше почти нищо за Сам Никълсън, макар все повече да имаше чувството, че винаги го е познавала, че срещата им сега е нещо предопределено.

Сам си погледна часовника.

— Става късно — подхвърли делово той — и трябва да тръгвам скоро. Какво ще кажеш да хвърлим един бърз поглед отвън, преди да тръгна?

— Добре — отвърна бързо Леони, — но ако бързаш, можем да го оставим за друг път.

— Не — отклони предложението й той. — Всичко е наред. Искам да придобия една цялостна представа, преди да тръгна.

— Ако си сигурен, да вървим — предложи Леони, обърна се и тръгна надолу по стълбите.

Той я наблюдаваше и му се искаше да поостанат тук горе. Само двамата. Но за какво? — учуди се изведнъж. После въздъхна и с неохота я последва надолу по стълбите.

— Мисля, че ми се иска тази стълба да е открита нагоре — обясни Леони.

— Лесно е — кимна Сам. — Не е проблем.

Слязоха в антрето и видяха Моси, все още изтегната на кушетката, погълната от италианското списание Vogue, с цигара; очевидно изобщо не ги забелязваше.

Леони го изведе навън.

— Ще се опитам да ти дам една набързо скицирана идея за това, което мисля — обърна се тя към Сам.

Преведе го набързо през старата конюшня.

— Гараж за две коли и апартамент за пазача или стаи за гости горе — предложи Леони.

После отидоха до хамбара.

— Може би едно ателие с няколко офиса. Може би.

Накрая огледаха набързо двора.

— Някога е бил подреден красиво. Бил е поддържан добре, също като къщата. Сега всичко има нужда от основно почистване, косене, повторно засаждане на някои неща. Всички стари каменни стени се нуждаят от ремонт — тя вдигна поглед към него. — Но това наистина не е в твоята област.

— Не и ако не искаш да включиш ремонта на беседката и на балкончето — отвърна той.

Леони погледна замислено за момент, после кимна.

— Да — съгласи се тя, — направи го. Но отделно, ако можеш, така че да знам колко точно ще струва.

— Разбира се — кимна той. Тя погледна зад него. — Милиони пъти съм минавал от тук — обясни той, — но изобщо не съм забелязал тези градини. Не се виждат от тях.

— Той отиде до беседката с дорийски колони, почти обвити от разцъфналата и извиваща се около тях глициния, а Леони го последва по петите.

— Това наистина може да стане красиво — изтъкна той.

— Да — съгласи се Леони. — Ще орежа безмилостно и пинията и се обзалагам, че догодина пак ще цъфне.

— Мислиш ли? — попита я.

— Вероятно — отвърна тя. — Имаше една такава стара в къщата на един приятел в Саутхемптън. Едва не ме уби като я подрязах основно преди няколко години, но сега ми е благодарен, защото цялата е покрита с цвят.

Тя посочи към бившата цветна градина, сектор, насечен от обрасли с бурени пясъчни пътеки. В центъра му се мъдреше полуразрушен фонтан с изцяло потрошен басейн.

— Лехите са засети най-вече с рози — обясни тя. — Ще трябва да ги изчакам да цъфнат, за да разбера точно какъв вид са, но подозирам, че са много издръжливи стари сортове. Какво друго би могло да оцелее в тези зими?

Той кимна.

— Предполагам, че си права. У дома имаме няколко, но те искат много грижи.

— Както и да е — продължи Леони. — Ще имат нужда и от много подрязване. Както и онези на балкона.

Те отидоха до остъкленото балконче, чудновата, някога бяла постройка с изглед към реката. Като беседката, то бе обрасло, тук с пълзящи розови храсти, които във всеки момент щяха да цъфнат.

— Това има нужда от много подкастряне — замисли се Леони, — за да боядисаме балкона. Но пък ще е добре за розите — тя се обърна към Сам. — Мислех да направим басейн между балкона и беседката — обясни тя. — Какво мислиш?

— Това е най-доброто място за целта — съгласи се той.

— Мислех, че бих могла да опитам да направя плувния басейн така, че да прилича повече на отразителен басейн^[1] — обясни Леони. — Широк около пет метра и половина и дълъг около единайсет. Да не е огромен. Без дъска за скачане и стълби. Само стъпала надолу в плиткия край. После ще сложа вътре черна облицовка.

— Черна? — изненада се Сам.

— Да — отвърна Леони. — Знам, че звучи малко призрачно, като някакво същество от черната лагуна. Но не е така. Виждала съм го готово и изглежда приказно. Виждаш дъното — не е страшно — и прилича на класически отразителен басейн. Но има и важното предимство, че можеш да плуваш в него.

— Ще ти се доверя за това — усмихна се Сам.

— Добре — отвърна на усмивката му Леони. — Защото, повярвай ми, изглежда наистина прекрасно — тя се огледа, после се обърна към Сам. — Цялата тази буйна растителност е ужасно романтична — отбеляза, — но мисля, че се нуждае от малко внимание, преди да е погълнала всичко.

Сам се усмихна.

— Да, много е живописно, но е заприличало на джунгла.

— Чудя се за хората, които са живели тук — замисли се Леони. — Какви хора са били, за да изоставят така всичко. Аз съм контактувала само с адвокати, тъй като това беше търг. Казаха, че няма наследници.

— Знаеш ли, била е собственост на сестрите Уайли, Грейс и Еленър Уайли — обясни Сам. — И двете са починали преди доста време. И двете не са се омъжвали.

— Чудя се защо — замисли се Леони.

— Наистина не знам — сви рамене Сам. — Говори се, че навремето и двете са били големи красавици, в ерата на суинга, през двадесетте години, онова бурно време. Едната рисувала, предимно пейзажи и няколко портрета. Била много добра. Другата се занимавала с градинарство.

— Предполагам, че това обяснява състоянието на нещата тук — кимна Леони.

— Вероятно — съгласи се Сам. — Баща им бил политик. Мисля, че дори е бил в правителството по онова време. Министър на вътрешните работи или нещо такова. Бил много властен. Но това е било преди десетилетия.

— Той ли е построил къщата? — попита Леони.

— Не — поклати глава Сам. — Неговият баща — дядото на Грейс и Еленър — я построил през четиридесетте години на деветнадесети век. Той бил лекар и богат фермер любител. Притежават и някои от банките тук. Бил много богат, но след като починат, синът му постепенно разпродал земята и земеделието му останало нещо като хоби.

— Ами дъщерите? — попита Леони. — Какво знаеш за тях?

— Грейс и Еленър били истински ексцентрички, меко казано — отговори Сам. — Не съм виждал човек, който да ги е познавал истински. По дяволите, дори не познавам никого, който да ги е виждал извън този имот. В продължение на години.

— Майтапиш се — сепна се Леони.

— Не, не е така — отвърна Сам.

— Чудя се как са живели… Две възрастни жени. Съвсем сами тук.

— С тях е бил един дребен старец. Мисля, че се казваше Пийт Бланчард — поясни Сам. — Той работил за семейството през целия си живот и живеел тук. Предполагам, че е бил връстник на сестрите. Както и да е, Пийт пазарувал, поддържал къщата, правел всичко необходимо. Когато някой се опитват да попита Пийт за сестрите, той веднага млъквал. Не обелвал и дума.

— Колко странно — възкликна Леони.

— Странно е било — съгласи се Сам. — Живеели са в тази къща като отшелнички, абсолютни отшелнички. Спомням си как минах от тук преди години — продължи той. — Беше през пролетта, на здрачаване и леко ръмеше. Видях — мисля, че беше Еленър, май че само тя бе останат жива — Както и да е, минавах от тук и я видях как си проправя път през всичките тези бурени — тогава беше много по-обрасло — в дъжда, около къщата. Сякаш бе тръгнала някъде насам, където сме сега, към балкона.

Леони потрепери. Толкова бе странно.

— Беше облечена с дълга нощница — продължи Сам. — Бяла и дантелена или поне някога е била такава, и се вееше зад нея от вятъра. Имаше снежнобяла коса, вдигната на главата и не успях да видя дали е дълга, защото бе разрошена и се вееше от вятъра.

— Каква странна сцена трябва да е било — сепнато изрече Леони.

— Така беше — кимна Сам. — И най-вече защото това бе единствения път, когато я видях. Единственият. Предполагам, че точно заради това не го забравих никога. За малко да спра, за да видя дали не се нуждае от помощ, но съм чувал толкова истории за това как затръшват вратата под носа на хората, че реших да отмина.

— Чудя се какво ли е правила — Леони сви рамене. — Чудя се защо е излязла по нощница. Защо е била навън в дъжда.

— Не знам — отвърна Сам, — но за мен имаше нещо мистериозно — той сви рамене. — Предполагам, че никога няма да узная отговора.

— Ами работникът им? — попита Леони.

— Пийт Бланчард? — уточни Сам. — След смъртта на Еленър Пийт изчезна.

— Изчезна? — възкликна Леони.

— Да — потвърди Сам. — Изчезна. Никой не го е виждал след това — той се обърна към Леони. — Казваха, че Пийт е малко забавен в умственото си развитие и във всичко, но наистина не знам. Както и да е, той се изпари от лицето на земята.

— Мили боже — възкликна отново Леони. — Става все по-странно и по-странно.

Сам кимна.

— Накрая, когато Еленър почина, тя остави този имот и всичките пари — а те бяха много — на „Фонда за милосърдие“. И това е всичко, което знам за тях — завърши Сам.

Леони се разсмя.

— Мисля, че е много — каза тя. — Наистина ми изглеждат малко ексцентрични. Но ако са призраци, надявам се да са дружелюбни.

Сам се усмихна.

— Сигурен съм, че ще е така. За теб.

Леони усети как се изчервява.

— О, аз не бих била толкова сигурна — потрепери тя. — Може да ме приемат като узурпатор на тяхната територия.

— Мисля, че ще са доволни — настоя Сам — да видят една млада и жизнена жена като теб да възстановява дома им в бившето му величие. Дори ако не им пука, по каквито и да е причини, мисля, че ще оценят усилията ти.

— Може би е така — изрече замислено Леони. Близостта му, комбинирана с ласкателните му коментари, отново я накараха да изпита отчетливо неудобство. Тя погледна на запад, през реката, и видя, че слънцето прилича на огромна огнена топка, спускаща се над Катскилс. Беше изключително красиво, но й напомняше, че на Сам Никълсън му е време да тръгва.

— Става късно — напомни му тя, — а знам, че ти бързаш. Достатъчно дълго те задържах.

Той я погледна.

— Права си. Най-добре да се сбогувам с Моси и да поемам.

Върнаха се в антрето и Моси се присъедини към тях.

— Е, какво мислиш? — Моси погледна критично към Сам. — Виждаш ли някакъв смисъл в спасяването на това порутено бедствие? Мислиш ли, че ще бъде предизвикателство? Заинтересован ли си да се захванеш с работата?

Сам се усмихна на картечния огън от въпроси.

— Безспорно трябва да се спаси — отговори сериозно той. — Да. Определено ще бъде предизвикателство, но със сигурност си струва.

Замълча, после се обърна към Леони.

— Не знам дали ще работя по този проект или не, но определено е интересен.

— Радвам се, че мислиш така — подхвърли някак официално Леони. — Когато го обмисляш, има няколко неща, които искам да имаш предвид.

Сам се втренчи в нея.

— Тук искам да постигна много голям ефект с много малко средства. Разбираш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да — кимна той.

— Страхотно ме бива по ефектите — продължи Леони, — но съм малко натясно с парите.

Той се разсмя.

— Това го разбирам чудесно — после я погледна замислено. — Мисля, че за тази работа ще трябва да избереш един от трите подхода.

Леони се заслуша внимателно.

— Първият — започна Сам — е перфекционизъм. Той обикновено е скъп, а тук ще бъде много, много скъп.

— Предполагам, че бих могла да преживея и без перфекционизъм — пошегува се Леони.

— Вторият — продължи той — е приемливия. Много по-евтино и изглежда добре — погледна я многозначително. — Третият е неприемливия. И аз лично никога не бих си помислил да свърша работата по този начин; не мисля, че и ти би го искала.

— Нямам никакво намерение да оправя това място така — изрече разгорещено Леони. — Може и да ремонтирам тази къща, за да я пусна на пазара, но искам да я направя така, сякаш аз самата ще живея в нея. Така че искам да се направи с възможно най-много любов. Искам да върна на къщата предишното й величие, да й придам малко достойнство и да й отдам малко уважение. Тя го заслужава.

— Не исках да те обидя — погледна я загрижено той. — Само че има много архитекти и предприемачи, които ще се хванат на нещо супер евтино. И то обикновено е супер погрешно — продължи бавно. — Понякога може да изглежда добре, но това обикновено трае докато всичко започне да се разпада.

— Не искам да използвам долнокачествени материали — заяви Леони. — Но наистина мисля, че ще бъда принудена да направя някои компромиси и да избера приемливото, а не съвършеното — тя го погледна. — Мислиш ли, че ще го преживееш?

— Да — отвърна той. — Ще го преживея.

— По дяволите — внезапно се намеси Моси. — Отвън почти се стъмни!

Леони се обърна към Сам.

— О, съжалявам. Задържам те. Отново! Защо не тръгваш? Обади ми се, когато обмислиш всичко. Нали?

— Имаш думата ми — увери я Сам.

— Имаш номера, нали? — попита Леони.

— Моси ми го даде — отговори Сам.

— Добре — кимна Леони. — Ще те изпратя.

— Моси — каза Сам и протегна ръка към Моси, — беше ми приятно да те видя, както винаги. И благодаря, че ме препоръча за работата.

— Удоволствие е да те видя, Сам — отговори Моси и стисна ръката му. — Пази се от неприятности.

— Ще опитам — той се усмихна.

Обърна се и тръгна към коридора, а Леони го последва. Когато стигна до задната врата, спря и се обърна към нея.

— За мен беше удоволствие да се запозная с теб, Леони — призна. — Може би тук ще стане нещо.

Леони кимна.

— Надявам се.

Той й подаде ръка и тя я пое. Ръкостискането му беше твърдо, сърдечно и продължително, сякаш не му се искаше да я пусне.

Когато вдигна поглед към него, тя видя, че очите му търсеха нейните, а синьо-сивият напрегнат блясък в тях бе почти непреодолим. Този поглед я накара да се почувства гола и безпомощна. Уязвима и погубена.

Усети как през нея преминава гореща тръпка, как я изгаря и изведнъж се почувства слаба.

Положи всички усилия да се овладее. Това е нелепо, помисли си тя. Направо глупаво. Той вероятно си играе с мен.

Но палавите пламъчета, които видя по-рано в тези очи, бяха изчезнали, сменени с нещо не толкова игриво, нещо много по-сериозно. И тя отново разбра, без сянка ма съмнение, че е изгубена. Усети го с цялото си тяло, в дълбините на собственото си същество.

Накрая Сам наруши мълчанието.

— Лека нощ — пожела й с едва чут плътен баритон. После се обърна и излезе бързо, без да изрече и дума, без да погледне назад.

Леони затвори вратата след него, обърна се и се облегна на нея. Бавно и дълбоко си пое дъх докато слушаше как той пали рейндж роувъра; успокои се чак когато чу трополенето на чакъла при заминаването му. Когато вече не чуваше колата му, изчака един момент, прокара дългите си пръсти през косата си, после се върна в гостната.

Моси бе кацнала права на кушетката с всемогъщ и всезнаещ поглед. След миг тя изтръска пепелта от цигарата си в пепелника, като през цялото време изучаваше внимателно Леони, после заговори.

— Най-накрая! — издекламира театрално тя. — Защо не дойдеш да седнеш до бедната, тъпа, стара Моси — потупа кушетката до себе си. — Трябва да си изтощена.

Леони я погледна, затътри се бавно до кушетката и седна.

— Изтощена? — повтори тя с подозрение. — Не. Изобщо. Защо говориш така, Моси?

— По дяволите, Леони! Не можеш да измамиш стара бойна кобила като мен. Атмосферата в тази къща бе толкова натоварена със сексуално напрежение откак проклетият Сам Никълсън прекрачи прага, че аз съм направо съсипана от шантавите вибрации между вас двамата!

— Това са абсолютни глупости, Моси — възрази и сърдито Леони с повече убеденост, отколкото чувстваше, и с повече враждебност, отколкото възнамеряваше да вложи в думите си.

Моси бе неприятно изненадана от агресивната защита на Леони. Тя я погледна и присви изразително вежди.

— Оооох — въздъхна. — Улучихме право в раната, нали? Съжалявам, скъпа. Не съм искала да те обидя.

— Не съм обидена — смръщи се Леони. Седна спокойно с нехарактерно прикрито изражение на лицето си, предизвиквайки Моси да пробие недостъпната й защита.

Моси погледна към приятелката си с изражение едновременно изпитателно и нежно. След миг тя се пресегна и погали Леони по ръката.

— Слушай, скъпа — прошепна й нежно и продължи да я гази. — Наистина не исках да те разстройвам, нали знаеш? Предполагам, че понякога се поувличам, знаеш каква съм кралица на драмата?

Леони не можа да сдържи смеха си.

— Кралица на драмата! — тя прегърна Моси през раменете и я притисна силно. — Това си ти, Моси. Точно това.

Моси се дръпна и се наведе да извади цигара от пакета, паднал на пода до нея.

— Но той е божествено секси образец, трябва да го признаеш — подхвърли небрежно тя, завъртайки неумолимо разговора обратно към Сам Никълсън.

— Да — отстъпи Леони, — така е. И освен това изглежда много приятен човек.

— Хммм — измърка Моси докато палеше цигарата си. Издиша облак дим, насочен направо към лицето на Леони. — Приятен. О, да. Това също.

— И знаеш ли какво? — продължи Леони. — Май че разбра всичко, което му казах. Всичко, което искам да направя тук.

— Наистина — провлече гърления си глас Моси.

— И не само това — погледна я Леони, — но изглежда сме точно на една и съща вълна.

— Разбира се.

— И…

Леони изведнъж спря, долавяйки язвителните нотки в гласа на Моси. Изгледа я и видя, че усмивката й е едновременно разбираща и иронична.

— Ти… ти, негодничка такава… ти… подла душице… Вещица… ти… — Леони започна да бълва огън и жупел.

— Кучка, драга. К-у-ч-к-а — Моси изрече думата, буква по буква. — Това е достатъчно. Знам, че съм такава и винаги можеш да ме наричаш така. Определено няма да си първата — Моси спря за малко, дръпна от цигарата си и продължи: — Но мисля, че искаш да ми кажеш нещо — мистър Сам Никълсън е по-подходящ за работата — и нещо много повече. Мисля, че тук се сблъскваме с един сериозен случай на разгонване, а?

— О, направо, си ужасна! — Леони се разсмя напук на себе си.

— Да. И съм права! — изписука Моси. — Всъщност два случая. Ти и мистър Никълсън. На него направо не му се тръгваше от тук, в това състояние.

— Наистина ли мислиш така? — попита през смях Леони. — Не мисля, че ми обърна особено внимание.

— Проклятие! Не бъди толкова наивна, скъпа — възкликна Моси. — Бедното копеле едва го удържаше в гащите си.

— Охххх! — изстена Леони и шляпна Моси по китката. — Престани! Веднага!

— Това е самата истина — настоя Моси. — Той беше като разгонен самец. И, ако моите любопитни очи не са ме подвели, ти самата беше леко възбудена. Не че не беше съвършената дама, разбира се.

Възбудена! — замисли се Леони. Колко глупава дума — Моси, само ако знаеше! Възбудена едва започва да описва онова, което чувствах в действителност. Но тя не беше сигурна, че би могла да опише себе си. Много просто, никога преди не бе се чувствала по този начин.

— Е — обади се най-накрая Леони. — Просто се надявам, че на този етап той ще поиска да свърши работата и че ще ми даде добра оферта. Наистина изглежда напълно подходящ за това.

— Сигурна съм, че е — потвърди Моси. — Съвършеният мъж — тя се замисли. — А сега бедното копеле си тръгна към къщи — продължи тя — и ще налети на обичайните кавги.

— На обичайния студ — коригира я Леони.

— Не, скъпа — настоя Моси. — На обичайните кавги.

— Какво имаш предвид? — попита Леони.

— Не питай — отговори мрачно Моси. — Не ти трябва да знаеш.