Сандра Купър
Ще ви кажа сбогом (7)

Глава седма
Край или начало

Споменът… След като Фред ме удари и след като и трите ми дъщери заеха страната му и ме упрекваха мен за отдалечаването ни, една вечер той влезе сам в стаята ми кабинет у дома.

— Зная защо се държиш така, но не си права. Не съм убил никого, най-малко бих посегнал на Грациела — за първи път казваше името й пред мен и то прозвуча ужасно чуждо. — Аз я обожавах, тя си имаше прищевки, с които ме държеше и наистина страдах от смъртта й. Колкото до сестрата, да, беше ми любовница, но какво от това? То няма нищо общо с другото. Сама ми се предложи, а и бе толкова съблазнителна, че едва ли има мъж, който да й устои. И аз не устоях. Не беше любов и не съм поемал към нея никакви обещания, а и тя държеше на свободата си, така че не виждам защо би дала на жена ми… Грациела винаги постигаше всичко, което поиска, все едно от кого. По-скоро подозирам доктора, защото като мъж и той не устояваше, а ти си виждала и сама жена ми, не бе ли красавица? И не предизвикваше ли всекиго, докато постигне това, което иска? И мен самия… Колко срещи зарязвах заради нея, колко важни съвещания отлагах, просто защото тя…

Звучеше убедително, прекалено убедително, тъй като се позоваваше на неща, които знаех.

— Но, Фред…

Най-лесното беше да му повярвам и той донякъде успя да разсее съмненията ми, но не напълно. Оня неволно дочут разговор в кабинета му у дома с неговия тъст…

— Баща й, който е бил там онази нощ и, който бе напълно убеден в моята невинност, по-късно сам ме нападна, не можеше да ми прости, че аз се оправих, ожених се, имам деца, а дъщеря му… Предизвика следствието и не доказа нищо. А колкото до сестрата и до днес мисля, че точно той я премахна, за да хвърли вината върху мен, бе научил, че ми е била любовница и искаше да ми отмъсти… За малко не успя. А сега… ти. Защо? След толкова години?

Повдигнах неопределено рамене. Кога беше искрен? Когато ме удари от гняв или сега, говорейки ми твърде внимателно и твърде премислено неща, които не можех да отхвърля с лека ръка. Кога? Бях живяла с Фред трийсет години и три дни, вече малко повече и… не го познавах.

 

 

Неспокойствието на Кристофър ме изпълва и мен с неспокойствие. Искам да позвъня на Ан, а вече не смея. Ще й позвъня едва утре сутринта и то преди да тръгна. Тогава, дори и да засекат телефона, и да тръгнат насам към хотела, няма да ме намерят, ще се разминем някъде по пътищата. А ако не се разминем? Обхваща ме ужас. Най-добре е да си легна веднага, без да мисля за нищо лошо, за да не го предизвикам. И да заспя. Веднага. Лесно за решаване, но не и за изпълнение.

Мятам се в кошмари. Сънувам лицето на Фред, то е ту разгневено и непознаваемо, ту ласкаво и усмихнато. Вдигнал е ръка да ме погали. Вдигнал е ръка да ме удари. Изведнъж в ръката му проблясва нож. Свивам се от ужас и виждам, че в ръката му има роза, която е готов да ми поднесе. После… усещам ножа, забит до дръжката в гърлото ми. О. Господи, изкрещявам. И се събуждам, плувнала, в пот. Светвам лампата. В първия миг не осъзнавам къде се намирам. След това въздъхвам с облекчение. Поглеждам часовника, четири сутринта. Един душ, едно такси до първия сервиз, от който да си купя колата и… но преди това ще позвъня на Ан. Преди душа. Не, след душа. Дори след като съм напълно готова. С чантата в ръка. С таксито, което ще ме чака. Нужно е да бъда предпазлива.

Ставам. Чувствам се изпълнена с енергия. Ще продължа. Фред не може да обърка плановете ми. Каквото и да е намислил. Той е способен както да държи готовия нож за убийство, така и розата, която иска да ми поднесе. След толкова години брак… След три деца! Само за час-два ще се отбия в Сейнт Луис, за да поставя цветя на гроба на Моника. Няма да позвъня на Франк. Не само защото е възможно да каже на Фред, а заради вината му към Моника. Ще позвъня на Фред по-късно. От Ан. А защо не оттук, за да знае, че се връщам? И ако е решил да… Ще му позвъня, след като разговарям с Ан. И тя му каже, че няма да има скандал, няма да има развод, просто завръщане след едно тъй кратко отсъствие.

Ще бъде разговор между двама разумни, зрели хора, които взаимно имат какво да си прощават. А ако не бъде?

Ако се окаже само илюзия?

Фред отдавна се смята над всички и с правото си да решава за всички.

И Джули е същата.

А Дела? Тя все още решава единствено за себе си. Както и Ан.

Връщам се. Каквото и да ми струва това решение.

Връщам се и дано Бог да ми помогне да ги обичам такива, каквито са. Дори това да не е най-доброто за мен.

Разплащам се. Таксито ме чака. Звъня на Ан от фоайето. Нека чуят на рецепцията къде отивам. При дъщеря си, след като съм поставила цветята на гроба на Моника. И тя ме очаква с нетърпение. Само че Ан не се обажда.

— Сбогом — казвам на персонала на „Тропикана“, после… на хотел „Мираж“, покрай който минаваме, после… на целия Лас Вегас и на спомените ми в него.

 

 

Купувам добре запазена малка и бърза кола. Избирам червената, след като почти се бях спряла на бялата. Бях уредила вече покупката, когато внезапно я видях зад гърба си и я посочих:

— Момент, ще взема тази.

Оказва се малко по-скъпа, но изглежда по-пъргава, а и какво значение има, след като изведнъж ми ляга на сърце? Монтьорът я подготвя за път, пълни я с гориво. После ми махва с ръка.

— Успех. Не сбъркахте, госпожо, тя е по-маневрена.

Успех? В какво?

Потеглям. Назад към семейството, което бях напуснала само преди седмица. А като че ли е много, много отдавна.

Скъпа Джули, Ан, Дела, вие сте моите деца. Връщам се при вас, разбрах, че не мога без вас. А дали бих могла без Фред? През цялото време бях искала да го изтрия от съзнанието си или поне да го проумея и не успях. Следователно… не мога и без него. Дали ще се опитат да ме разберат? Нужно ли е да им казвам цялата истина? Поне един от тях ще ме разбере ли? А ако все пак това не стане?

Ще стане. Искам го достатъчно силно, искаш ли нещо достатъчно силно, то става.

Жалко, че не успях да се свържа с Ан. Ще опитам отново.

 

 

Съжалявам, че не послушах Кристофър, пътят е прекалено тежък. Попадам в задръстване, от което не мога да се измъкна. Минават часове, а шофирането ме изморява. Отвикнала съм на дълги разстояния. Горещината е непоносима. Спирам в едно крайпътно заведение да изпия едно кафе. Помещението е пълно само с мъже, които ми хвърлят любопитни погледи. А някои не минават само с любопитни погледи. Особено един от тях. Подозрителен ли е, приближава към масата ми, за да ми предложи питие. Благодаря и отказвам. Собственикът на заведението се намесва. Идва към мен, за да ме отърве от натрапника, но той не се предава:

— Познавам дамата.

— Не ме познава — отвръщам аз и разколебаният собственик остава прав до масата ми.

— Умолявам ви господине, не пречете на гостите ми!

Мъжът е първичен и нахален, от тези, които винаги си взимат сами онова, което искат. От типа на Фред. От типа на Кристофър. Струва ми се, че светът е пълен точно с такива мъже, а аз съм живяла в парник. Под похлупак, защитена от всичко. И може би наистина съм живяла под похлупака на Фред, под похлупака на богатството му, който ме е изолирал в друг свят, с други отношения между хората.

— Моля ви господине, оставете ме да изпия спокойно кафето си.

— Ще го изпиете в моята компания. Нима не ме харесвате поне малко?

— Мога да ви бъда майка. Та вие сте на половината от годините ми? — отхвърлям го с възмущение.

— Я не се шегувайте. И много добре знаете, че е без значение, когато…

— Напуснете масата ми! — казвам го с нетърпящ възражение глас и втренчила сърдития си поглед в лицето му. — Иначе ще стрелям! — ръката ми е в чантата и напипва пистолета.

— О! — изправя се той бързо. — Нищо лошо не съм ви предложил. Просто малко ухажване, за което всяка друга жена би била благодарна — и се отправя към своята маса, а там другите се смеят и не откъсват очи от мен.

— Браво, маце! Сложи го на мястото му.

Отдъхвам с облекчение, но бързам да изпия кафето си. Най-доброто е да си тръгна. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Тръгвам.

— Ще ви настигнем по пътя! — обажда се натрапникът.

Няма да ме настигнат. Успокоявам се, че не са от хората на Фред. Значи, предполагам, че Фред е наел хора, които… значи не съм в безопасност, щом подсъзнанието ми… О, Господи!

Използвам всички възможности на колата си, за да увелича разстоянието между себе си и заведението. Успявам.

Но не успях да позвъня на Ан.

 

 

Пристигам в Сейнт Луис някъде по обяд. Горещината е все така непоносима. Питам кого ли не, докато открия къде се намират гробищата. Повечето хора не знаят. А когато все пак ги намирам, трудно се оправям сред алеите и пазачът ме повежда към гроба на Моника. Пожелала е да не бъде кремирана, лукс, който не всеки може да си позволи, бърбори до мен пазачът. Той ме води уверено и ми сочи далеч напред. Към групичката от хора. Мога да различа кои са. Идват всеки ден, казва служителят и ме оставя сама. Тръгвам право пред себе си, притиснала огромния букет, който нося. Зад гърба си чувам стъпки, но не се обръщам, макар че изпитвам ужас от звука на скърцащия пясък. Вече различавам Франк, двамата сина, двете дъщери. Не можаха ли да пристигнат една седмица по-рано? На рождения й ден? На последния й рожден ден? Тогава… тя би останала… жива? Дали? Горчивина и ожесточение ме изпълват към тях. Освен болката по Моника. Очите ми са сухи, а думите на упрек остават неизречени зад стиснатите ми зъби. Нямам право да ги упреквам, след като самата Моника не ги упрекна в нищо, казвам си. Коя съм аз, че да го направя? Преглъщам и горчивината, и болката.

— Моите съболезнования, Франк — той стисва силно пръстите ми в своите.

Преглъщам и думите си на упрек към него.

После го прегръщам. После прегръщам поред и израсналите им деца. Дъщерите се разплакват поред в обятията ми, синовете се опитват да се владеят. Като мъже. Поставям много внимателно цветята върху прясната купчина пръст. Нима е минала само една седмица? На мен ми се струва… вечност. Не биваше да го правиш, Моника. Упреквам нея, мъртвата. И се разплаквам, Франк ме вдига внимателно.

— Не можем да я върнем, Силви — отвежда ме встрани от децата. — Би ли могла да ми кажеш защо го направи? Показа ли ти с нещо, че ще го направи?

— С нищо, Франк — преглъщам сълзите си.

— Ако не беше тази проклета операция… може би тя… Спасих чужд живот, а нея не успях…

— Франк… — не, не мога да го запитам. Никога не съм можела направо да запитам за най-същественото. — Тя… не ми позволи дай задавам никакви въпроси. И като че ли го беше решила отдавна.

— Как изглеждаше?

— Превъзбудена като пред рожден ден. Весела и очакваща те. Знаеше, че те… — посочвам към децата им, — няма да дойдат. Тях ги извини с капана на Париж, теб… с работата ти. Не упрекна никого, за никого не каза лоша дума. И с нищо не показа какво мисли да прави. Освен…

— Освен…

— Освен че това е нейният последен рожден ден. Но го обясни с женската си суета.

Франк се е променил до неузнаваемост. Остарял е през тази седмица най-малко с десет години. Виждам, че ръцете му треперят, за хирург това е недопустимо, знае го и си е взел отпуск. Усещам в дъха му и мирис на алкохол. Пропил ли се е? Въздъхва тежко и ме гледа с особен невиждащ поглед.

— Децата тръгват утре — казва неочаквано. — И аз оставам съвсем сам.

— Не бива — разтревожвам се не на шега. — Нито за миг не бива да оставаш съвсем сам. Не можеш ли да ги задържиш още малко? Поне, докато си в отпуск?

— Ти успявала ли си да задържиш твоите, когато най-много си се нуждаела от тях? — отвръща ми с въпрос, от който мога да се превия на две.

И се превивам.

— Ако трябва да ти отговоря честно, не.

— Тогава? Защо мислиш, че аз ще успея?

— Защото… — изстрелва изненадващо и за самата себе си, — има ли смърт, има и чувство за вина. А чувството за вина би могло да ги спре.

Франк тъжно поклаща глава.

— Те имат своите хиляди оправдания. Вече ги изслушах. А изслушах и обвиненията им. Няма ли да ме обвиниш и ти?

— Не, Франк. Аз също имам вина към нея.

Замълчаваме и двамата. Гледаме към израсналите деца, те разискват нещо оживено помежду си, но нито една тяхна дума не стига до нас. Тъжни са, но и тъгата им е друга, тя няма тежестта на нашата. Ще забравят бързо в Париж…

— Ще поостанеш ли поне ти?

— Обещала съм на Ан… Най-късно довечера трябва да съм при нея. И ако не пристигна…

— Би могла да й позвъниш от къщи.

— Не, Франк — въздъхвам, — и аз имам своите основания да бързам. Не мога да ти обясня. Но ти би могъл, докато си в отпуска, да дойдеш при нас в Ню Джърси. Фред ще ти се зарадва…

— Фред беше на погребението на Моника, а всъщност очакваше… теб. И аз те очаквах.

— Научих късно.

— Случило ли се е нещо между теб и Фред? Видя ми се особен, ожесточен и…

— Навярно съм го раздразнила с неочакваното си отсъствие. За първи път отсъствам, без да го предупредя.

— Навярно и за последен, нали?

Кимам в съгласие. И се усмихвам тъжно.

Разделяме се. Отново поред прегръщам всички. И отново преглъщам думите си на упрек към тях. Все едно, никакви упреци няма да върнат мъртвата Моника. Те ще продължат без нея. Както и аз… По-добре или по-зле, с повече болка или с по-малко болка…

Усещам погледите им в гърба си и те ме препъват. Чувам отново ония стъпки със скърцането на пясъка, но не се обръщам. Веднъж да стигна до колата си! Вмъквам се в горещината й, паля, измъквам се неумело между паркиралите и едва не се блъсвам в една от тях. Зад мен още някой потегля. Внушавам ли си или наистина имам опашка? И защо? Спомням си за пияните от крайпътното заведение, те обещаха да ме настигнат, но отдавна са ме забравили. Поглеждам притеснена в огледалото за обратно виждане, в колата зад мен виждам двама напълно непознати. Намалявам скоростта, и те намаляват. Увеличавам скоростта, и те увеличават своята. О, Господи! Изтръпвам цялата. Спирам на първия паркинг, който забелязвам край друго крайпътно заведение. Преди още да сляза, виждам, че колата с двамата непознати продължава по магистралата. Въздъхвам с облекчение. Твърде подозрителна ли съм? Или наистина ме грози опасност? Избърсвам потта от челото си. Трябва да премисля трезво, не бива да се поддавам на паниката. Завръщането ми при Ан означава завръщане към всички. Фред би го разбрал…

Кристофър навярно греши.

Както и Франк. Защото колкото и да е бил ожесточен към мен, Фред би могъл и да ми прости. След като се завръщам…

А дали не греша аз?

Припомням си…

 

 

Една от неговите секретарки бе уволнена от Фред само за една неволно изпусната от нея дума. Бях се застъпила за момичето, но Фред остана на своето. Не мога да бъда повече сигурен в нея, ми каза.

Един от неговите шофьори, който му бе служил предано години, също бе освободен за нещо съвсем дребно. И пред мен Фред бе казал същите думи, не мога да бъда повече сигурен в него.

Същото сполетя и един от партньорите му, последвано от същата реплика на Фред. И последва пред мен тирадата, добре познатата тирада — бизнесът е война.

— А бракът? — бях го запитала тогава.

— Бракът — засмя се Фред. — За заетия мъж бракът означава сигурен тил. За да воюва с останалите, тилът му трябва да е винаги сигурен.

Отново думата сигурен.

Страхът ме напада от всички страни. Възможно е Кристофър да е прав, аз вече не съм сигурен тил за Фред. И дори да се върна, той не би ми имал повече доверие, че няма отново… да го изправя пред възможността за скандал, развод или… За него е достатъчно само чувството, че няма да е безрезервно сигурен в мен.

Тогава?

Ще му позвъня.

Страхът ме е завладял изцяло. Слизам от колата като внимателно оглеждам прелитащите по магистралата коли. Очаквам насочен към мен пистолет, а всичко изглежда делнично, всичко е такова, каквото трябва да бъде. Вмъквам се в заведението, като непрекъснато поглеждам зад себе си. Никой не ме последва. С треперещи колене се отпускам до най-близката свободна маса и търся с очи телефона. Има. В дъното. Точно на срещуположния ъгъл. Първо да дойда на себе си. Искам сок. Пот се стича по косите ми, пълзи по гръбнака ми, стига чак до петите ми. Страх ме е да остана, страх ме е да продължа, страх ме е и от съдържателя, които ми донася изпотената чаша със сока. Като че ли напълно съм парализирана. Забелязвам, че пръстите ми треперят, когато посягам да вдигна чашата. Отпивам. Не се паникьосвай, Силви, не се паникьосвай, повтарям си, потретям си до безпаметство… Трябваше да знаеш, че за теб друго бягство, освен смъртта няма. Другото е илюзия. Могат да те спасят единствено децата ти. Ако поискат. И ако ти се даде възможност да стигнеш до тях. Поне до Ан… От вероятността да не мога да стигна дори до Ан, Ми прилошава. Фред би трябвало да ми остави поне тази възможност. Ще му позвъня.

С несигурни бавни крачки се добирам до телефона в ъгъла.

— Господин Макрой — казвам с овладян глас в слушалката.

Непознат млад глас ми отговаря:

— Господин Макрой заминава за Хонконг. Вече е на път за летището. За кого да запиша?

— В колко излита самолетът му? Обажда се госпожа Макрой.

Като че ли на момичето отсреща му е нужно много време, преди да ми отговори:

— След час и пет минути, госпожо. Какво да му предам, ако позвъни преди полета?

Сега на мен ми е нужно много време, за да дойда на себе си. Той беше в чужбина, когато предишната му жена… И сега отново няма да бъде тук, а в чужбина, и каквото и да ми се случи, то… Не! Ти не си предишната госпожа Макрой. Ти си майка на децата му. С теб е живял повече от трийсет години. За теб има надежда, има!

— Бихте ли ми дали номера на летището? Непременно трябва да се свържа с него.

Момичето с неохота ми издиктува някакъв номер. Повтарям го, за да не сбъркам.

— И ако все пак не успеете да се свържете, какво да му предам? — настоява за отговор момичето.

— Ще се свържа — казвам убедено. — А ако не успея, кажете му, ще дочакам завръщането му при Ан.

— Цял месец? — изненадва се момичето.

Затварям, за да не губя повече време. Междуградските линии се оказват заети, струва ми се, че под мен има вече локвичка от пот. Едва издържам права, но продължавам упорито да набирам… Заето. Заето. Заето. Проклети линии! Заето. Колко време е минало? На какво разчитам? Заето. И най-сетне спасителният свободен сигнал:

— Летище „Кенеди“. Слушам ви.

Гласът ми е изчезнал, напразно насилвам гърлото си за някакъв членоразделен звук.

— Не ви разбрах, госпожо. Навярно линията е лоша, наберете отново — и затваря.

О, Господи Същата мъка, заето, заето, заето. И отново:

— Летище Кенеди. Изстрелвам светкавично:

— Спешно е. За господин Макрой от пътниците за Хонконг. Трябва да му предам съобщение…

— Момент да проверя… — и само след секунда. — Пътниците за Хонконг са вече отведени в самолета. Съжалявам, госпожо.

Съдържателят притичва, за да ми предложи стол, навярно съм залитнала към стената.

— Зле ли ви е? С какво мога да помогна?

— Благодаря. От горещината е…

Той се отдръпва деликатно, но вече не ме изпуска от погледа си. Оглеждам се. Помещението е вече пълно, освен моята маса нито една не е празна. Предимно мъже. Само непознати. Някои от тях… Или няколко е възможно да са тук заради мен. Ето, ония двамата, също не ме изпускат от погледа си.

Не изпадай в паника, Силви. Позвъни на Ан.

Протягам отново ръка към апарата. Изправям се с мъка. Пресмятам колко километри ми остават до дома и. Не са много. Ако успея да ги мина, без да ми се случи нещо, то… Но най-доброто е да дочакам Ан тук. Би могла да стигне дотук, за не повече от час. Набирам разтреперана номера. Никой. Що за шанс да не ми отговаря никой? Ще опитам отново по-късно, а дотогава ще пробвам при Джули, прекалено е далече, за да я чакам тук, но поне ще я чуя. Не мога да отрека, че въпреки пренебрежителното си отношение, Джули ме обича. По своя си начин. Когато се отдаде на модата, тя искаше да ме вземе в модната си къща, да бъда нейните очи и уши за персонала. Не трябваше да й отказвам. Всъщност аз не й отказах, а Фред не ми позволи. Тогава Джули искаше да разговаря с него и да го убеди, спрях я аз.

Няма начин Джули да не е в кабинета си. Пристрастена в работата, тя почти не излиза от него. А ако не ме обичаше и мен би ли кръстила модната си къща „Силви“? Едва ли… Секретарката й вдига телефона… Госпожица Макрой, отвръща ми момичето, което добре познавам, е заета. В момента има… Предайте й, тонът ми звучи изискващо, настоятелно, че я търси спешно майка й, нека сама прецени.

— Бихте могли да позвъните й по-късно! — не отстъпва и секретарката й, която изпитва страх от Джули.

— Не бих могла — не отстъпвам и аз.

— Но тя ми е забранила да я безпокоя, заради когото и да било. Дори да я търси президентът на щатите.

— Майката е повече от президента на която и да било държава — гласът ми вече заповядва.

— Ще видя какво мога да направя! — не обещава момичето, но навярно отива, за да й съобщи с ужас за самата себе си.

Чакам. След минута чувам задъхания глас на Джули. И в него прелива тревога.

— Мамо! — не ме е наричала така от дете. — Откъде се обаждаш? Подлуди ни всички, особено баща ни. И то точно сега, когато са най-важните му сделки.

— Скъпа — не се предавам и аз и се засмивам. Джули си е Джули, загрижена за баща си и за сделките му, но донякъде и за мен, — най-важните сделки на баща ти са по всяко време. Така беше и преди десет години, и преди пет, и сега, и утре.

— Не си справедлива към него, но нали не печелиш ти? Той замина и ми поръча да се грижа за теб, когато и да се обадиш, от, където и да се обадиш. Къде си, за да дойда и те прибера?

— Близо до Ан. След час ще бъда при нея.

— Ах да, до твоята слабост — засмива се тя и е доволна, че е отмахнала една грижа от себе си. — Наистина си далече. Не мога да си позволя да загубя толкова пари за прищевките ти към… — не се доизказва, а след миг продължава. — Ще благоволите да ми позвъните от дома й, нали? А сега се връщам на съвещанието. Кога да те чакаме в Ню Джърси?

— За пристигането на баща ви.

— О, не — ядосва се не на шега Джули. — Ти само заради него ли ще се прибереш, а не заради мен и Дела? — и ми траква слушалката.

Присядам отново на стола, преди да звъня отново на Ан.

Оглеждам отново заведението. Ония двамата до моята маса не са отлепили очи от мен през цялото време. Кои са те? Приличат на двама мъже, тръгнали да се забавляват и съвсем безобидни на вид. Може ли човек да бъде сигурен? Бих предпочела да са си отишли, но явно нямат такива намерения. Поръчали са си нови халби бира, ще си поръчам и аз, докато чакам Ан. Няма да мръдна от това заведение без нея. Всичко ме плаши.

Най-сетне тя вдига слушалката.

— Мамо? — и тя отдавна не ме е наричала мамо. — Чакам те.

Поглеждам към двамата, които пият бира до масата ми. Те се опитват да чуят думите ми. Макар да изглеждат безобидни, не са. Прекалено много се интересуват от мен и аз нямам право да рискувам Ан. Нямам право, да рискувам никоя от трите.

Ти си майка на децата му. Силви, припомням си. С теб той не би бил толкова жесток, колкото с, предишната си жена, а ако е решил да бъде дори по-жесток, точно защото си майка на децата му, нямаш право да ги вмъкваш в кашата, която сама си забъркала. Нямаш право.

— Няма да мине и час и ще бъда при теб. Просто ще изпия една бира, горещината е ужасяваща. До скоро, Ан!

— До скоро — отвръща ми тя радостно. — Чакаме те!

С все още омекнали крака се връщам на масата си. Поръчвам си и аз една бира. Гърлото ми е сухо, изпивам я на един дъх. И с крайчеца на очите си не ги изпускам и аз. Те вече плащат, изправят се и тръгват към вратата. А на самия праг се разминават с други двама, които заемат масата им и също си поръчват бира за пиене. Но и те не ме изпускат нито за миг от погледите си. Единият дори си позволява някаква реплика, колко съм красива и колко… сама. Веселяци! Разговарят високо за жени и за чукане.

Навярно съм станала твърде мнителна.

Навярно Кристофър ме е наплашил. А и аз самата не съм лишена от въображение.

Най-добре е да не губя повече време, да платя и да се отправя към Ан, която ме чака.

Няма за какво повече да кисна тук. Само горещината ще се засили, въздухът ще започне да трепти в очите ми, умората от неспокойната нощ ще ме свали.

Плащам и излизам.

Никои не тръгва подире ми.

 

 

В колата включвам отново климатичната. Включвам и радиомагнетофона. Взетото решение е хубаво нещо. Завръщането хубаво нещо. Както и музиката, която ме разтърсва изведнъж. Животът е хубав, пее мелодичен женски глас, когато ти обичаш все едно дали те обичат. Какво толкова се е случило? Отсъствала съм една седмица загубила съм най-добрата си приятелка, а Фред би разбрал, че след нейната смърт съм се нуждаела от усамотение… И от преоценка на преживяното дотук. И… от… Кристофър? Не може да знае за Кристофър. Ако бях му казала, че искам да се откъсна за малко от него и децата, Фред би ме разбрал. Не беше ли изключително внимателен, когато махнах детето заради „принцесите“? Никога не е бил по-нежен. И когато му казах, че наистина е било син, той само за миг се намръщи и после се засмя, не съжалявай, добре сме си и с трите момичета. Виж ги, красавици, всеки може да ни завиди…

Магистралата по това време на деня е сравнително спокойна, колите към Сейнт Луис са повече. Още около шестнадесетина километра и ще прегърна Ан. Колко ли е порасло голямото дете? А малкото? И от кога не съм ги виждала? Ще ми се зарадват, едва ли са ме забравили. А и самата Ан, и тя е толкова самотна с нейния вечно отсъстващ съпруг. Ще имаме време да разговаряме, както никога досега. Легнат ли децата да спят, ще седнем само двете пред камината, от която ще вее хлад и като две добри приятелки… ще преобърнем всичко дотук с доброто и лошото в него. С годините Ан все повече ме разбира, ние сме от една и съща страна, родителската. А Джули и Дела ще започнат да ме разбират, когато и те станат майки. Защо толкова се бях ожесточила към тях? Защо? Та всяка от тях мъкнеше проблемите си сама, бореха се и не се предаваха, не ми показваха раните си, а само бляскавата страна на успеха. Навярно защото си мислят, че не мога да им помогна и не мога да ги разбера… Защото за тях аз си оставах жената, живееща живота си под похлупака на баща им. От него можеха да научат много, от мен почти нищо. Той бе опитният, той водеше войната в бизнеса си, той се бе сблъсквал с какво ли не и винаги бе излизал победител… Това децата го разбират най-добре и дори да не го разбират, го усещат и му се възхищават. Тогава?

Карам със сто и двайсет. Не е много за магистрала като тази. Настигам някаква кола, мен ме застига друга. Не обичам да задминавам, не обичам да ме задминават, но давам път на колата зад мен. Само че тя остава като че ли залепена за моята и това ме дразни. Опитвам се да изпреваря тази пред мен, давам мигач, натискам газта, но тя не ми дава път. Усещам се като в конвой. Прехвърлям се в платното за най-бързо движение, и двете коли също се прехвърлят. Изпотявам се от напрежение. Не е игра. В капан ли съм? Искат да ме спрат или… просто да ме придружат до някаква цел? Все още не разбирам. Намалявам скоростта и се привеждам напред, колата пред мен също намалява скоростта си, а колата зад мен… Тогава? Изведнъж виждам моста. Няма да видя Ан. Няма да видя Джули. Нито Дела.

Фред е решил така. Защото… това е негово дело. Повече не съм сигурен тил. И ще си платя за това. Измъкване няма. Мостът е съвсем пред мен. О, Фред, а аз почти ти повярвах за предишната госпожа Макрой!

Предстои ми да навляза в моста. Още някакви си метри. Колата пред мен вече е стъпила на платното му. Колата зад мен търпеливо изчаква. Тя поизостава, за да набере скорост изведнъж и да ме халоса отзад.

Имам ли избор?

Да спра? Да не спра?

Спра ли, ще изскочат от първата кола, ще изскочат и от втората, ще вдигнат пистолетите и… Един изстрел е достатъчен. Или… без изстрел, ще ме вмъкнат насила обратно в моята кола, после ще я засилят, за да прескочи перилата на моста и „Мисисипи“ да ме погълне заедно с нея. А е възможно и просто да ме зашеметят с удар и да преметнат през перилата само тялото ми. Кое е по-доброто?

За Фред или за мен? Кое за децата ни?

Ти сама избра, шепне оправдателно Фред. Трябваше да предположиш, че няма да допусна нито развода, нито самоубийството ти. А също така и завръщането ти. Закъсня за него.

Да, трябваше да предположа. Ти не прости на никого. Защо точно на мен очаквах да простиш? Заради „принцесите“ ли? Те вече не се нуждаят нито от теб, нито от мен…

Още само миг.

Няма да спра.

Не спирам. Насочвам колата право към перилата на моста. Натискам докрай газта. И… вече летя по параболата, малко нагоре над перилата, после надолу и носът на колата докосва водата, вече ме поглъщат дълбините на Мисисипи… Сбогом…