Сандра Купър
Ще ви кажа сбогом (3)

Глава трета
Кристофър

Палатата на средновековието не съществуваше, когато бяхме заедно с Фред. Тя ме привлече от първия миг, зърнала я през стъклото на автобуса, довел ме от летището до хотела. Отивам до нея пеша, за да мога да разгледам всичко ново и непознато, построено след престоя ми тук с Фред. Набелязвам си къде още не съм била и искам да бъда. В палатата на средновековието всичко започва от казиното, както е навсякъде другаде. Но… всичко наистина е издържано в средновековен стил. Забавлявам се с подскачането на вещиците. Така и не успявам да пратя някоя и друга в казана и отчаяна решавам да проверя късмета си на ротативките. Започвам. Имам съвсем малко пари в себе си, но за да печелиш, не са нужни много. Само че аз съм вярна на себе си и… губя. Губя всичко, което нося. И за да обядвам, трябва да се върна в хотела си за пари. Тъкмо се надигам от стола и усещам един познат допир до рамото ми. Дъхът ми спира. Не бързам да се обърна назад, почти съм сигурна кой е зад гърба ми.

— Ето, че те намерих — казва гласът на Кристофър. — Никоя досега не е успяла да се скрие от мен.

— Моника не знае къде съм. Кой ти каза?

— Моника? Ти не знаеш ли за Моника? — внезапно се отдръпва и лицето му пребледнява.

— Какво трябва да знам? — изтръпвам цялата, чак усещам, че косата ми се изправя от някакво ужасно предчувствие. — Какво трябва да знам, Кристофър?

Заставам пред него с очи, впити в лицето му. Той поставя бавно ръце на раменете ми, привлича ме бавно към себе си, после ме притисва силно. Много силно. Преглъщам. Зная какво ще ми каже. Боя, се да го чуя и искам да ме излъже. Моника първа ми каза своето „сбогом“. После беше моето, а това означаваше… Нима означаваше…?

— Още същата сутрин… след като те е изпратила, се е качила в стаята си и… изстрел в слепоочието…

— Мъртва ли е? — едва раздвижвам устни.

— А как иначе? — приглажда с пръсти наелектризираната ми коса Кристофър. — Как иначе? Никой не е чул. Намерил я е Франк след завръщането си от Вашингтон. Никакво писмо, нито дума за никого, никакви обвинения или обяснения. Нищо.

— Не! Не-е!

А зная, че е истина. Припомням си думите й за последния рожден ден, тъгата й, болката й от отсъствието на Франк, оправданията за децата й, прозренията й за другата жена, търсенето на корен извън любовта и семейството, превъзбудата й, онзи неин смях, който звучеше почти искрено. Трябваше да остана, нито за миг да не се отделям от нея, да не й позволя…

— Не се самозаблуждавай! — притиска ме още по-силно към себе си Кристофър, за да успокои треперенето на тялото ми. — Никой не можеше да й помогне. Трупало се е в нея с години, без да споделя, без да се оплаква… Решението й не е от вчера. Какво знаеш ти за живота й? Знаеш ли, че заради Франк е напуснала замъка на родителите си, блестящата си кариера на актриса, била е една от най-обещаващите, оставила е зад гърба си четири филма, любимия си Париж и всичко, което истински е обичала, за да стане жена на Франк, да роди децата му и след повече от двайсет години брак той да…

— Значи… наистина има друга жена? — прекъсвам го.

— Има — въздъхва Кристофър. — Франк не е женкар, беше разкъсан между любовта си към нея и невъзможността да напусне Моника. А другата го искаше изцяло за себе си.

— И… успя — казвам през стиснати зъби с омраза към непознатата, към агресивността и безскрупулността й.

— Не — усмихва се тъжно Кристофър. — Не. Което не направи живата Моника, го постигна мъртвата. Франк се заля от вина. Вината му ще го смаже. А и разбра какво е загубил. Изтрезня изведнъж.

— Господи! — преглъщам отново. — Но на каква цена? На каква цена?

Вече плача. Притискам лице в рамото му и сълзите мокрят ризата му. Той повдига с пръсти лицето ми към себе си и изтрива сълзите ми. Рукват отново, изтрива ги отново. Намира кърпата си и ми я подава. Кърпата му ухае на мускус.

— Трябва да излезем оттук. Гледат ни.

— Нека ни гледат…

Но се подчинявам на ръката му, която ме улавя под мишницата и властно ме повежда към изхода. Излизаме под ярката слънчева светлина. Почти ослепявам от нея и сълзите… Ръката му насочва стъпките ми. Спираме пред някакво кафене на открито.

— Седни! — поднася ми стол и ме настанява внимателно на него. — Ще ти поръчам и едно силно питие. Нужно ти е.

Не се съпротивлявам. Оставям се изцяло на грижите му. Толкова отдавна никой не се е грижил за мен. Все не ме забелязваха, все ме отминаваха. Кристофър се връща от бара с две чаши уиски и кубчета лед в тях.

— Пийни! Ще ти олекне…

Отпивам, но не ми олеква. Очите му следят внимателно всяко мое движение. Навярно изглеждам ужасно и годините ми личат, но пет пари не давам за тях. Загрижеността на Кристофър ме изненадва, той наистина иска да ми помогне.

— Намерили са в стаята й една книга… за самоубийствата. В дома на всеки самоубиец е имало по една такава книга. Мисля, че и това хвърля светлина върху решението й. Ти имаш ли от тази кошмарна книга за самоубийствата?

— Не съм я виждала. И при Моника…

— Ако знаех, може би бих могъл да я спася. Но тя ме подозираше, че единствено исках да спя с нея.

— А не искаше ли?

— Исках, разбира се. Беше толкова изискана и красива. Привличаше ме като магнит, французойка. В тях има нещо по-различно от вас, американките. А и беше толкова сама. При заетостта на Франк, особено след като се появи другата, а тя веднага усети и след като заминаха децата й, как би могла да оцелее, освен ако…

— Ти бъде любовница?

— Не само любовница, не само. Нещо повече, но тя ме отблъсна, довери ми се само веднъж, когато ми разказа какво е напуснала заради Франк и колко й е скъп той и как не може да преглътне влюбването му в другата, пиянството му от нея. Беше прекалено огорчена и обидена. Не го преодоля.

— И аз не бих могла!

Той ме поглежда и задържа погледа си върху лицето ми.

— Ти можеш! Отчаяна си, но ще се справиш с отчаянието си. Нужно ти е малко време. Огорчена си и се държиш за огорченията си, но съвсем скоро ще започнеш да си припомняш и всичко хубаво, което си преживяла. А и аз ще бъда до теб…

— Какъв си ти? Пророк? Гадател? Ясновидец?

— Просто… познавам жените. И не се съпротивлявай, зная всичко за теб. От мига, в който тръгнах подире ти към гората, без да зная точно какво ще се случи до…

— Не си знаел? Помислих те за убиец, за перверзен убиец…

— Благодаря ти! — засмя се. — Всъщност ти ме предизвика. С оня твой възглас „Свършвай! Свършвай по-бързо!“ И пълното ти вцепенение. Беше прекалено възбуждащо…

Мразя го. Стисвам клепачи и усещам, че сълзите ми рукват отново. Той ми подава отново смачканата си и изцапана от грима ми кърпа. Отблъсквам ръката му.

— Кристофър, върви по своя път. И ме остави да вървя по моя!

— След като вече съм те намерил? И след като мога да ти помогна? Никога няма да направя тази грешка!

— Върви си! — почти го изсъсквам.

— Да те оставя в това състояние и сама тук? За да станеш лесна жертва на… Не! Поне не веднага.

— Да — и вдигам към него искрящия си от решимост поглед.

Той се разсмива. И поклаща глава в знак на отрицание.

Няма да отстъпи. Навярно ще отстъпя аз.

— Ти си сама и аз съм сам. Опасно е за теб. Не четеш ли вестниците? Не виждаш ли какво се случва наоколо? По-добре е да сме заедно. А решиш ли да се върнеш при мъжа си…?

— И това ли знаеш?

Той не отговаря на въпроса ми. Замисля се и ме пита:

— А той знае ли къде си?

— Не.

— Оставаме заедно. Поне на теб мога да помогна.

— Защо?

— Харесва ми ролята на християнин.

Ако не ме боли толкова силно от смъртта на Моника, бих се разсмяла. Само горчиво се усмихвам. И аз донякъде познавам мъжете.

— И да искаш, не можеш да бъдеш християнин.

— Ще видим — казва простичко. — Да се връщаме в казиното. Там е пълно с нещастни хора, които искат да забравят болката си и да се самоизлъжат. Ние сме от тях.

Подчинявам му се. Свикнала съм да се подчинявам и това ме е ужасявало и преди. И сега. Защото преди се подчинявах на мъжа си, на децата си, а сега на един… почти непознат.

— Продължавай играта! — нарежда ми отново той, спрял до една свободна ротативка.

Сядам на стола, който ми поднася. Пускам първия жетон. Дръпвам за първи път ръчката. И… звън на монети. Продължителен звън на монети… Зад гърба ми той се засмива.

— Не можеш да кажеш, че не ти нося щастие.

— И лоши новини — захапвам го аз, без да се обръщам.

— Лошата новина най-бързо те намира. Където и да си. А ми се струва, че ти я очакваше. Не е ли така?

Съгласявам се. Дръпвам отново ръчката. С някакво настървение. Заради Моника, заради болката ми по нея, заради собственото ми очакване на тази болка. Отново звън на монети.

— И така ще бъде през целия ден.

— Предпочитам…

— Зная какво предпочиташ. И тъй като не е възможно, опитай се да забравиш. Както се опитвам и аз. А се опитвам още и да ти помогна.

— Срещу какво? Зная какво очакваш от всяка жена. Дори на моята възраст.

— Какво ти е на възрастта? — смее се, заслушан в звъна на жетоните. — Убеден съм, че досега не ти се е случвало да печелиш така. Нито си изневерявала на съпруга си.

— Това не е твоя работа — отговарям му остро, все още настръхнала срещу него, но присъствието му странно ме успокоява. Наистина печеля за първи път и вече разбирам опиянението на Фред. Започвам да разбирам и онези, които никога не са губили. Но при хазарта не е възможно само да печелиш. Възможно е само, ако знаеш кога да спреш. Точно навреме. Ваничката под ротативката е пълна с жетони по петдесет цента. Достатъчно. Предостатъчно. Изправям се. Пълня купите, Кристофър се засмива насреща ми.

— Мислех, че няма да можеш да спреш.

— Винаги мога да спра! — казвам, а си мисля, че наистина винаги мога да спра всичко, което пожелая.

Той усеща в гласа ми някаква нотка, която го сепва.

— И живота си ли?

— Да — отсичам.

Навярно има свое тълкувание на думите ми или открива зад тях друг смисъл, който ги променя.

— Искаш или не искаш, ще бъдем заедно.

— Не искам — отсичам отново.

— Това не променя нищо. Поел съм ролята си на християнин. Или ще те пазя аз, или се върни при мъжа си!

Моята жадувана свобода, какво ще стане с моята жадувана свобода? Още една илюзия!

— Аз не умолявам никого за нищо, аз винаги си взимам сам каквото искам.

— Напомняш ми за един друг.

— Повечето мъже си приличаме точно по това. А с които се различаваме точно по това, не си заслужава да се захващаш.

— По насилието ли? По незачитането на другите?

— И не само. Този живот е за силните, които не молят, а взимат. Никой нищо, не ти дава даром.

Чувала съм ги вече тези думи и те са ме отблъсквали.

— Твоята философия…

— … е философия на победителите. Хората се делят на жертви и на хищници. Моника беше жертва.

— А аз? — чакам отговора, притиснала купите с жетони към гърдите си.

— Ти? — гледа ме продължително. — Ту си хищник, ту си жертва, но се приемаш за жертва. Навярно така ти харесва повече.

— Не — тръгвам пред него към касата, обръщам жетоните в долари, прибирам ги в чантата си. — А сега накъде?

— В моя хотел? В твоя?

— Жадна съм — отвръщам.

Отбиваме се в едно кафене. Трябва да му се изплъзна, не го ли сторя сега, никак няма да е лесно по-късно. Освен… да му омръзна. На него всичко му омръзва бързо, осенява ме прозрение.

— Защо съм ти аз? — питам го, докато отпивам от сока си. — Омъжена, с три големи деца. Може да имаш всяка друга.

— Точно затова.

 

 

Гледам в Кристофър, чието лице приема чертите на Фред. Припомням си предложението му за брак. Очакваше от мен да съм здрава, да съм със силни корени, да му родя деца, да не му създавам проблеми и да не му слагам рога, да пазя семейните традиции. Знаеше, че ще получи всичко, което иска. И го получи. Без да се сети нито за миг да ме попита защо съм готова да му поднеса всичко. И какво получих в замяна?

Неговата заетост. Незачитането му. Раждането и отглеждането на „принцесите“, на които той изпълняваше всички желания. И в резултат на което те…

— Готов съм да изпълнявам и твоите желания — повдигаше рамене Фред, — но ти просто нямаш такива. Достатъчно ти е да имаш дом, деца, пари…

— Лъжеш се — отвръщах му с болка. — Нуждая се от любов. От любов. От твоята, от тяхната…

— Любовта ни трябва да се заслужи, нали? — смееше се нагло в лицето ми.

— Давам ви своята всеотдайност. Друго нямам. Опитвам се да ви предпазя и от самолюбието ви.

— И да ни направиш уязвими? А колкото до всеотдайността, мога да я получа от всяка срещу малък подарък.

— Но само временно.

— Постоянното втръсва.

— Така ли?

Бях обърнала веднага гърба си и бях излязла от стаята, а в коридора ме препъна неговия смях, който долетя и през затворената врата… Яростта ме заслепи, можех да се върна назад, да го нараня с думи, но ги преглътнах и продължих, препъвайки се в смеха му. Тогава ли го намразих? И намразих ли го, макар и за миг? Или… беше преди? Или… по-късно? Но се зарекох да го нараня и аз, заради проклетия му смях, в който открих собствената си незначителност за него. Беше ме взел като вещ и ме бе поставил в някакво ъгълче на живота си, което можеше да не забелязва, да заобикаля, да изхвърли, ако поиска или да строши. Въпрос на време. Времето ми беше изтекло, но аз не го бях осъзнала.

 

 

Искам да изтрия Фред от съзнанието си, но не е лесно, твърде много сме преживели заедно, на твърде много места сме били заедно. Ето, и тук сме били.

Кристофър ми сочи към ъгъла и нещо ми говори. Заслушвам се в думите му:

— Оттук ще можеш да наблюдаваш всичко. Проститутките, филмовите звезди, които също са проститутки, но на друго ниво, и мъжете, и жените, големите босове, гангстерите, мафиотите с техните бодигардове, богатите дядовци, дошли да се забавляват, младите жигола, които ги дебнат, обсебени от идеята на всяка цена да уловят някоя с мангизи — за една нощ или за цял живот. Но за да ги различаваш, е нужно набито око. Да си бил вече сред тях. Да познаваш и зъбите им.

— А ти познаваш ли ги? — питам го.

— За разлика от теб, а навярно и от мъжа ти, аз съм се родил богат. И затова го нямам оня хъс да печеля на всяка цена.

— И с какво се занимаваш?

— Забавлявам се. Непрекъснато се забавлявам.

— И това омръзва.

— Омръзне ли ми, сменям начина на забавление. Но предимно наблюдавам как всеки от вас съсипва живота си.

— А ти? — питам го едва ли не с омерзение, самочувствието му силно ме е раздразнило. — Ти… не съсипваш ли живота си? И не само своя?

— Да, но все още ми е интересно. Искам и на теб да ти стане интересно. Стоиш настрани и от самата себе си. Каквото ти се случи, все едно се е случило на друг. Така най-добре ще си го върнеш. И на Фред. И на децата му.

— Те са и мои деца — подскачам.

— Но изглежда го беше забравила, нали? — засмива се той и навярно нарочно ме предизвиква, и продължава да ме предизвиква. — Мога без проблеми да имам всяка една от дъщерите ти.

Изтръпвам. Изправям се.

— Няма да ги докоснеш и с пръст! — изплющява гласът ми.

— Засега предпочитам теб.

Подозирам Моника, че му е разказала всичко за мен, и за Фред, и за момичетата. Откъде може да знае иначе?

— И не подозирай Моника — изненадва ме отново Кристофър с отгатването на мислите ми. — Имам си свои източници на информация. Стига някоя да ме заинтригува истински, а това не става всеки ден.

— Хайде де! — засмивам се саркастично, но спирам изведнъж, защото приближава сервитьорът.

— От същото ли? — пита.

Добавя и един коктейл „Маргарита“. Отново ме изненадва.

— И това ли знаеш?

— И това.

Въздъхвам. Кристофър ме привлича и отблъсква, привлича и отблъсква. Поставена в центъра на махалото, аз се люлея между двете крайности — да го отпратя или задържа.

— И това не зависи от теб. Щом искам — оставам. Щом ми омръзне — си тръгвам… — улавя ръката ми, защото се изправям мълчаливо от мястото си. — Седни и гледай! — посочва ми с брадичка към съседната маса. — Тази е една от най-големите писателки на Щатите. А мъжа с нея е продуцентът й, който превръща всеки неин роман във филм.

Сядам отново на мястото си. Заинтригувана съм. Жената изглежда красива, много елегантна и с огромно самочувствие, което излага на показ. Мъжът до нея — също. Сервитьорът, които донесе напитките ни, веднага притичва към тях. За по-малко от секунда им носи поисканото. Тя вади от чантата си ръкопис, той го разгръща. За секунда, за две. После потъва в неговата чанта.

— При същите условия — чувам го да й казва.

Тя само кимва и пазарлъкът е приключил.

— Погледни към масата до вратата! — привежда се към мен Кристофър. — Виж сестра й. Актриса е, от най-предпочитаните. Двете не могат да се понасят, а са принудени да ходят по едни и същи места и се срещат с едни и същи хора. Познато ли ти е? Или…

— До болка — казвам.

— И двете печелят луди пари. И двете не знаят броя на мъжете, с които са били. Спал съм и с двете.

— И коя предпочиташ?

— Теб.

Подиграва ли ми се? И защо? Не разбирам, доплаква ми се.

— Ти си различна от всички, с които съм бил.

— Попълнение на колекцията — уточнявам обидено. — След като не си могъл да бъдеш с Моника то…

Прави се, че не ме чува или наистина не ме чува, загледал се в масата до вратата.

— Виждаш ли онези двамата до Джули и кавалера й? Живеят заедно, помни ми думата, единият от тях ще бъде мъртъв само до три дни. И ще ти кажа кои. По-младият — Мартин. На него вече му е писнало и се оглежда за нов партньор. Предпочита по-младите и от себе си, почти момчетата. И по-мургавите… Искаш ли да се обзаложим?

Не искам, сигурна съм, че е прав. Вече познавах двама, които свършиха живота си ей така. Мартин е красив, светлокос и светлоок и ми напомня за Робърт. Едва ли има и той повече от трийсет. Насочва се към Джули, но не Джули го привлича, вперил е очи в придружителя й. Той е почти момче, мургав, с добре очертана уста и дълги коси, прибрани на опашка на тила му. Джули ги представя неохотно един на друг. И на нея й е ясно какво ще последва.

— Трагедията ще се разиграе още тази нощ — шепне възбудено Кристофър. — Виж го Мартин с какви очи изпива това младо актьорче, което е още никое и е готово да легне с всеки заради някаква си роличка. Ще зареже Джули заради Мартин, а Мартин вече е зарязал предишния си. Интересно ли ти е? — поглежда ме с блеснали очи и потупва ръката ми.

— Чудя ти се — разсмивам се. — Навярно си наблюдавал хиляди подобни истории? И все още се вълнуваш от тях?

— Всеки път е различно, а аз проверявам невероятната човешка природа.

— Която вече с нищо не може да те изненада.

— О, не, изненадва ме.

Не вярвам, но и сама се включвам в наблюдението. Мартин изпива с очи придружителя на Джули. Той разбира какво се очаква от него. Мартин ръкомаха, обяснява развълнувано нещо, изглежда убедителен и агресивен. Ще има успех. Мъжът-момче се върти все по-неспокойно върху стола си.

— Само след секунда ще стане, за да отиде в тоалетната и няма да се върне. След секунда ще го последва и Мартин. А след още една секунда и Мишел. Ние ще чакаме само развръзката.

Поглеждам часовника си. Оказва се прав. Мъжът-момче става и излиза. Секунда след него излиза и Мартин. От другата маса, взрял гневен поглед към вратата, се изправя и Мишел. Джули бърза да плати и офейква, преди да се е развихрил скандал. Искам и ние да я последваме, но Кристофър настоява да поостанем.

— Докато изпиеш своята „Маргарита“ убийство няма да има, но ще са се завихрили няколко любовни истории, ще бъдат уговорени няколко сделки, ще бъдат планирани няколко убийства. И всичко това ние дори няма да го видим, а ще прочетем за него в няколко ситно изписани колонки в сутрешните вестници.

— Всичко това — казвам бавно, — ме отвращава.

— Предложих ти по-добър начин да си прекараме времето. В кой от двата хотела?

— В твоя — а ми е все едно, просто искам да се махна.

 

 

Отседнал е в „Тропикана“. Лукс, мрамор, блясък — като навсякъде тук. Естествено минаваме през казиното. И съвсем естествено Кристофър присяда до една от ротативките.

— Искам да загубя, преди да спечеля. Обичам баланса. Една „Маргарита“? — предлага ми и след секунда чашата с коктейла е в пръстите ми.

— Коварно питие — усмихвам се.

— Ще те направи по-достъпна — Кристофър вече е започнал играта.

Губи. Отново губи. Но се усмихва.

— Вълнуващо е и да губиш понякога.

Личи си, че никога не е губил истински. Не ми се спори. Изучавам лицето му и бавно отпивам от коктейла. То е напрегнато като всички други лица, които ме заобикалят. Както навярно е и моето, когато играя, а и аз не играя с хъс и единствено, за да спечеля… Започвам да разглеждам наоколо си. Тази в дъното навярно е богата вдовица, а младежът до нея я чака да падне в капана му. За една нощ. Или за цял живот. За целия живот на вдовицата, който няма да е много дълъг с него. Ще намери начин да я прати в гроба и то така, че и най-прецизния полицай да не може да го уличи в убийство. Онези младите до тях приличат на влюбени, които са дошли с надеждата за ден-два да поспечелят поне малко. Напразно! На влюбените не им върви в хазарта. Ще заложат всичко, което имат и ще си заминат, дори без да се разочароват от загубата, щом са заедно. Двамата мъже отляво на Кристофър човек няма как да ги сбърка. Педита, но още не са си омръзнали един на друг. Те се редуват на ротативката, на стола пред нея сяда ту единия, ту другия и все губят, но не изглеждат притеснени. Не изглеждат богати, но не са и от бедните. Приличат на наркомани, навярно са. По пътеките сноват момичета с къси поли и предлагат размяна на банкноти с жетони и обратно. Количките пред тях изглеждат лъскави и сигурни. Изведнъж се стресвам от писък. Едри мъже във фракове се втурват към някаква припаднала жена. Бързат да я изнесат и то така, че да бъде незабелязано за посетителите. Кристофър нищо не чува, успял е да загуби всичко и се изправя от стола си щастливо усмихнат. Глътвам остатъка от чашата си.

— Да вървим! — улавя ме под ръка като свое притежание.

А не съм ли?

Стаята му е на петнайсетия етаж и страшно прилича на моята в „Мираж“. Същият лукс, само друг цвят на завесите, друг цвят на мокета, друга форма на огледалата, друго разположение на ваната, но също мраморна и с безброй огледала около нея. Кристофър се е вмъкнал след мен в банята.

— Ти ли си първа или аз?

— Ти.

Докато се бави вътре и чувам водата, дискретно разглеждам дрехите му. Копринени ризи, копринен халат, мъхест халат. Мирише на пари. Кои го беше казал? Който и да го бе казал, вече бе мъртъв. И аз… след време ще бъда.

Кристофър излиза гол от банята. Стегнатото му мускулесто тяло задържа погледа ми.

— Можеш да имаш и по-хубава от мен. И по-млада.

— Да, но искам теб. Не си ли доволна?

Бих запитала отново защо, но е безсмислено. Беше ми отговорил веднъж. И аз го желая. Той умее да бъде нежен, а Фред никога не е бил нежен. И както си лежа във ваната, отпусната и напълно спокойна, чувам гласа на Моника … никоя не устоява на допира на ръцете му и на… Моника, сълзите ми се смесват с топлата вода. Живееше по-добре от мен и щом тя не издържа, щом тя посегна на себе си, то… Имаше и своите малки и големи прищевки, и Франк я обичаше и я обича, въпреки хлътването му, от което вече е изтрезнял. Както съм сигурна, че я обичат и децата й, въпреки увлечението си към живота в Париж. Това би трябвало да я задържи на повърхността и да не потъне необратимо в смъртта. А може би аз не зная и още нещо, твърде важно за нея, както и тя едва ли знаеше всичко за мен. Винаги бе харесвала Фред, винаги бе харесвала и „принцесите“. И все ми казваше, че съм една щастлива жена. Не й се оплаках, когато Фред остана цяла година в Япония вместо месец, не й се оплаквах от предполагаемите му изневери, които интуицията ми подушваше, не й се оплаквах от постепенното и неспасяемо отдалечаване на дъщерите ми. И от още колко други неща, свързани с тях. Но какво друго може да се очаква от мъжете? Да искат да притежават всички жени е в природата им. Добре, че не е по възможностите им. А от децата? Освен отдалечаването и вечното им доказване, че са повече от теб, вечното мачкане на самочувствието ти и стремежът им да ти отнемат всичко, за да го притежават те?

— Идваш ли? — вика ме Кристофър през затворената врата.

Мълча.

— Тогава… идвам аз.

 

 

Не се прибирам в хотела си. Оставам при Кристофър. Той е изненадан, очарован, вживял се в ролята на учител, който ме въвежда в тънкостите на секса. Показва ми неща, които не съм и подозирала, че се правят.

— Харесва ми — смее се той, — че при твоите години ти си останала невинна като девойче на тринайсет. Нима Фред на нищо не те е открехнал?

Мълча.

— Предпочитал е да открехва други? — гадае той.

— Не зная — искам да приключим темата.

— Не си искала да знаеш, но си го предполагала, нали?

Той вижда свъсеността на лицето ми и става, за да навлече само халата си.

Ще поръчам закуска за двама и… вестниците. Любопитен съм за… новини от тоя наш скапан свят. Какво предпочиташ? Кифлички, кроасан, бекон с яйца, кафе, мляко, чай? Освен сока… Кажи! — и чака отговора ми с ръка върху апарата.

Фред никога не се е сещал да ме пита какво предпочитам. Щом той харесваше нещо длъжна бях да го харесвам и аз.

— Каквото и ти. Все ми е едно.

— Не така! — почти ми се скарва. — Нужно е да имаш свои предпочитания. Дори капризи. Толкова ли много са те смачкали?

Повдигам неопределено рамене. Бях научена да се съобразявам с желанията на другите, не със своите. Още от дете. Още вкъщи. За Фред беше много удобно и не пожела да ме промени. Но не искам да се връщаме все към него.

— С мен всичко ще бъде различно — целува ме нежно Кристофър. — Обещавам ти.

Разбирам, че точно това му доставя удоволствие, че точно това не му се е случвало. И че и за него ще бъде различно, каквото и да казва. Не съм ли парче глина в ръцете му на ваятел, който ще създаде от него свое подобие? Като Господ. Ако не му омръзне преди това. Наблюдава ме в очакване на закуската.

— Малко си едра, но си хубава. От теб лъха на здраве и на порядъчност, а в греховното ни време никак не е малко… В епохата на спина…

— Боиш ли се от него?

— Няма човек да не се бои. След всяка своя авантюра тичам да се изследвам и всеки път въздъхвам с облекчение. Изпитвам ужас, а не мога да се въздържа пред новото. И след нашето преживяване в гората… бях.

Разсмивам се. Е, поглеждам го въпросително. Той ме прегръща и чувствам, че ме иска отново.

— Гладна съм — спирам го. — Ужасно съм гладна.

— И аз, но… — не зная бих ли могла да го удържа, ако в същия миг не се почуква на вратата и влиза сервитьорът с количка, от която се вдига пара.

 

 

Докато закусваме, Кристофър предлага да ме отведе в Големия каньон. Или на „Златния бряг“. Или в „Лос Анжелис“. Или… където поискам аз… Съгласен е да шофира с часове в пустинята при четирийсет и пет градуса, но да ми покаже нещо различно, което още не съм виждала.

— Все ми е едно къде — повдигам неопределено рамене, а той побеснява от безразличието ми. Гласът му е рязък:

— С мен си длъжна да имаш капризи. Или поне… желания.

Длъжна? Нямам. Все още нямам. И му го казвам. И още му казвам, че съм избягала и от задълженията си. Той омеква.

— Единственото, което не ми харесва в теб. Бъди жена, истинска жена! Дори да нямаш капризи, измисли ги!

Все още е ядосан и му личи.

— Една богата жена като теб би трябвало…

— Богата съм, защото съм съпруга на Фред, а той не би ме харесвал с капризи.

— Все още ли се чувстваш жена на Фред? — яростта му вдига своя градус. — На него му е доскучало от теб. И на мен ще ми доскучае, ако не се промениш.

— Как? — питам го. — Не става изведнъж.

— Ти вече се променяш — засмива се неочаквано, доволен, че ми е натрил носа и ми е причинил болка. — Една жена без любовници престава да е интересна дори на собствения си съпруг. Никога ли не си флиртувала?

— Ако бях нямаше да съм жива.

— О! — отдръпва се неочаквано Кристофър и лицето му става сериозно… — Има ли вероятност да научи къде си?

— Винаги има — разсмивам се. — И ако се боиш, моля! — само посочвам вратата на стаята.

— Забравяш, че си в моя хотел — разсмива се и Кристофър, но безпокойството му не е изчезнало. И се връща към Фред. — Смяташ ли, че той ще те търси?

— Твърде е зает да го направи сам, но би го възложил на други и… — чертите на лицето му се разкривяват. Ядосвам се не на шега. — Стига с тоя Фред. Ако толкова се боиш, си тръгвам веднага. Поне ще се наспя.

— Добре — изненадва ме с отстъпчивостта си и пада неочаквано в очите ми. Страхливец! Наблюдател! И още…

— И без да ме изпращаш!

— Добре — съгласява се отново. — Но не си въобразявай, че няма да те намеря. В колко да те взема за обяд?

Ахвам. Не е страхливец или просто ме заблуждава. Лесно ще му бъде да не ме намери.

— Ще пропуснем обяда. Ще се срещнем в шест. Ако се срещнем изобщо — прозвучава саркастично, но той не реагира.

— В шест. Добре… — изляга се на леглото и разтваря първия вестник, все едно вече съм си тръгнала. Наказва ли ме? Или вече ме зачерква от живота си? Толкова лесно? Изведнъж подскача.

— Погледни, ето че съм прав. Мартин е…

Не искам да слушам. Грабвам дрехите си и ги навличам бързо. Не е трудно, с роклята с презрамките съм. Кристофър се заглежда в нея и се усмихва.

— Припомня ми…

— Зная.

Бързам да си тръгна, не ме интересува никакъв Мартин. Толкова бързам, че забравям чантата си. Връщам се за нея. Кристофър е потънал в светската хроника. Слушай, казвам му, ти си по-нещастен и от мен. Ти непрекъснато живееш чужди животи, нямаш ли си свой, макар и скапан? И не умираш ли непрекъснато с чуждите смърти? Това не е забавление, това е…

— Това ми е работата — казва сериозно.

— И каква е тя? — питам и чакам настръхнала отговора.

— Пиша — и става още по-сериозен. — Пиша за хората около нас. За безсмислието на съществуването им. И за хора като теб, живели праведно и отново стигнали до безсмислието на съществуванието си. А мисълта за смъртта се превръща за тях в спасение. В жажда за покой. Закъснях за Моника, но за теб не съм. И никакъв Фред не ме плаши. Макар че е опасен, нали?

Присядам на ръба на леглото.

— Кога каза истината? Сега или… преди?

— И сега, и преди. Забавлявам се като наблюдавам. А не мога да пиша, без да наблюдавам. Навярно наистина нямам свой живот. Макар че… не бяхме ли с теб наистина? И не беше ли… част от живота ни?

Да му вярвам ли? Трудно ми е и той го разбира. Обещава ми да докаже думите си. И за Фред, и за писането. Добре, съгласявам се, имам нужда от доказателствата му. Макар че, ако ме е излъгал, какво бих направила? Нищо. Едно голямо нищо. И отново бих била с него и бих спала с него, защото самата аз изпитвам неистов страх.

 

 

Кристофър ме бе запитал наистина ли е опасен Фред.

Трябваше и сама да си отговоря на този въпрос. Опитвам се. Спомням си, че когато работех при него и когато се случи онова нещастие с жена му, наоколо шушукаха. Пазеха се от мен, нали бях секретарката му, най-довереното му лице в техните очи, а не беше така. Първо ми се бе обадил лекарят да намеря Фред, където и да се намира, за да му предам, че… После се обади баща й, съсипан от мъка и с огромна обич към зет си. Намери го, момиче, където и да е, трябва веднага… макар че и да дойде, няма да я съживи! Но на „Уолстрийт“ шушукаха и колкото и да се пазеха, подочувах, че… понеже била бреме, той е намерил начин да се освободи от нея. И то, когато е далеч. Колко му било да подкупи лекаря или сестрата. Особено сестрата. Говореха, че тя… млада и красива, била влюбена в него. Какво ли не говореха впрочем? Не вярвах, не исках да вярвам и сама избягвах да слушам. Дори по-късно, вече бяхме женени, когато същата сестра загина при автомобилна катастрофа и по някакъв начин свързаха катастрофата с името на Фред и смъртта на предишната госпожа Макрой, аз пак останах глуха за слуховете, които пълзяха край мен. Но тогава нещо се случи между бившия му тъст и Фред. Бившият му тъст бе приел философски нашата женитба, без да се отдръпва от Фред. Чух един диалог между двамата в кабинета у дома, старият човек обвиняваше Фред, а той се защитаваше яростно. И името на сестрата непрекъснато се подмяташе във въздуха, тя й е дала свръхдозата, тя, а ти може и да си знаел? Или да си й платил, за да… Имаше ли следствие? Бях бременна вече, почти не излизах никъде, Фред бе изключително внимателен към мен, толкова силно искаше да бъде баща. И ме пазеше от всякакви вълнения. А и аз тогава бях готова да се закълна, че е невинен, че нито за миг такава мисъл не би минала през главата му, че… Интересно, че с годините все по-често се бях връщала към тази сестра, към чутия разговор и вече не бях съвсем убедена в невинността на мъжа си. Обратното, като че ли се уверявах във вината му. И неведнъж или два пъти се опитвах да науча по още нещо от самия Фред, а той се дразнеше все повече и повече.

Защо?