Сандра Купър
Ще ви кажа сбогом (6)

Глава шеста
Обратният път

Връщам се бавно към празната къща е широко отворената врата, в която влизам с ужас. Представям си, че докато сме били на пътя, някой е успял да се вмъкне и сега… Тичам нагоре, подплашена от играта на сенките, докато стигна до ярко осветената стълбищна площадка. Хлопвам вратата, подпирам я, заключвам я, облягам гръб на нея. Треперя. Безпомощното тяло на жената е пред очите ми. Колко сме уязвими в нашето време. Изтръпвам. Господи, как ли е Ан? Къде ли е Джули? Какво прави Дела? А Фред? Трябва да ги чуя на всяка цена, да зная, че са живи и здрави, ако ще да ми се присмиват, да ме мачкат, да са груби с мен. Само да са живи й здрави!

И пръстите ми треперят, докато набирам телефона у дома си. Звъня дълго и упорито, посред нощ е. Най-сетне съненият глас на прислужницата ни вдига телефона.

— Домът на Фред Макрой…

— Фред може ли да се обади?

— Часът е два, госпожо! — не познава моя глас, навярно от уплахата е станал неузнаваем.

— А Джули?

— И госпожица Джули спи.

— Тогава… Дела?

— Кой се обажда? — пита вече разтревожена прислужницата. — Нещо случило ли се е? Коя сте вие? За да събудя Дела или Джули или господин Макрой, трябва да зная името ви!

Въздъхвам, всичко там е наред. Затварям леко слушалката, за да набера и телефона на Ан, ако и при Ан всичко е наред, ще седна в хола, ще си напълня чашата с конска доза уиски, ще я изпия на един дъх вместо лекарство. В слушалката чувам гласа на Ан.

— Ан, скъпа… Не спиш ли?

— Мамо? — радост, уплаха, изненада. — Откъде се обаждаш? Моля те, мамо, върни се! — говори бързо, задъхано, насечено, страхува се да не прекъсне връзката си с мен. — Ела вкъщи, ще поговорим. Къде си? Подлудяхме от тревога. И Дела и Джули, й баща ни. Моля те, мамо…

— Защо не спиш по това време, Ан? — питам и аз разтревожена.

— Малката е болна, Кристи има свободен ден, а мъжът ми отсъства. Ще бъдем сами, мамо! Ела. Откъде се обаждаш?

— Няма значение — казвам успокоена. — Ще дойда. Утре или… другиден. Ще дойда! Обичам ви.

— И ние тебе, мамо. Всички…

Затварям. Плача. Приготвям си питието. Глътвам го набързо. Наливам си отново. И отново. Сълзите осоляват устните ми, преглъщам ги и тях с уискито. Сега мога да чакам. Пред огъня в камината, в които пъхам още дърва. Топло е. Изпотявам се. Става ми още по-топло. Задремвам, свита на кълбо във фотьойла, обгърнала с ръце коленете си.

Така ме сварва Кристофър.

— Как е? — вдигам към него сънения си поглед.

— Хелън? Хелън е добре и ще се оправи, но Джон…

— Какво Джон? — разбирам, че става дума за непознатия, припомням си думите на доктора.

— Артерията ли е…

— Загубил е страшно много кръв.

И той си налива огромна доза уиски, която глътва наведнъж. Налива си отново. Придърпва друг фотьойл към камината и се отпуска в него като взима телефона до себе си.

— Силви, извинявай! Аз съм едно говедо — казва ми.

Не го разбирам.

— Моля?

Не ми отговаря. Отпуснал е главата си назад със затворени очи. Изглежда страшно блед, дори пламъците на огъня не придават цвят на лицето му.

— Кристофър!

Не отговаря, или вече спи, или е страшно изтощен. Ставам тихо, погалвам с пръсти челото му, дланта ми овлажнява. Утре ще си замина, искам да му кажа, утре ще… Неочаквано той улавя ръката ми.

— Навярно си решила да тръгнеш! — казва също неочаквано. — Провереният път е най-чист. Ще те върна в Лас Вегас, но не се задържай там.

Не мога да отрека, добър психолог е. Иска ми прошка. Не е бил добър домакин, но когато работи, нищо друго не занимава съзнанието му. Затова се оттегля тук. И не търпи тук ничие присъствие. Още веднъж моли за прошка.

— И ако искаш съвета ми…

Не го искам, но не му го казвам. Завиждам на хората, които умеят да кажат точно това, което мислят. Късно е да се науча. Късно е да се променя.

— Не е късно да се промениш. Бъди жена! Променлива, непостоянна, изискваща, с капризи. Иначе…

— Но…

— Няма, но… Познавам психологията на мъжете. Всеки ще се възхищава от качествата ти и на всеки ще омръзнеш с тях. За да постигаш целите си, бъди такава, каквато ти казах.

Изохквам. Той все още не пуска ръката ми.

— С теб ми беше много хубаво. И все пак… нали разбираш, свикнал съм на друго, на опитността, на коварството, на всичко, което те държи на нокти. А с теб е спокойно, прекалено спокойно. Не се сърди на Фред, ти си от друго време.

— И за да бъда от днешното, нужно е да имам много любовници, да използвам дрога и да се умилквам, никой да не предполага следващата ми постъпка, да изненадвам и да нападам?

— Да. А ако не можеш, върни се в дома си и продължи, както досега.

— Не.

— Върни се. Ти си прекалено уязвима. Ако дори не те намери, за да предотврати скандала, други ще го изпреварят…

— И… ще ме убият.

— Може би.

— Жесток си.

— Казвам ти истината. А сега да спим.

Повежда ме със себе си, в неговата светая светих, която само ми бе показал. Чувството, че се разделяме и то завинаги, ни възпламенява и двамата. Но той е твърде уморен, а аз прекалено обърната към неизвестността. Зная какво ще правя. Ще кажа сбогом и на Кристофър, ще остана една-единствена нощ в „Лас Вегас“, ще продължа към Ан. Може би в Сейнт Луис ще спра, за да се видя с Франк и да отнеса цветя на гроба на Моника. Може би ще взема и тази проклета книга, за която ми говори Кристофър. Не, няма да се докосвам до книгата, явно в нея има скрита някаква власт, която при отчаяние… А кой не стига до отчаянието? Сега или по-късно, или преди? Не познавам човек, който да не го е изпитал. Дори и Фред.

Макар че Фред се измъкна много бързо от него. И продължи.

Единственият начин да се измъкнеш от отчаянието е да продължиш. Все едно в коя посока.

Нощта е кратка, сънят и на двама ни неспокоен. Кристофър говори на сън, не се изненадвам. И той е с крехка психика, за какъвто и да се представя. Споменава името на Хелън, на Джон, после… някакви други имена, които не съм чувала. Дали не са на героите му от книгата, която пише? Възможно е.

 

 

Пием кафето, без да разговаряме. Малката ми пътническа чанта лежи кротко до масата. През прозореца виждам градинаря, които монтира поливната машина и изведнъж във водните капки се разчупва в дъги ранното слънце.

— Да тръгваме! — предлага Кристофър и се изправя.

Не съм допила кафето си, но също ставам. Минаваме през вътрешността на къщата към гаража. Докато излизаме от градината, Кристофър настоява да се свия на седалката. Изпълнявам. Виждам как махва с ръка на градинаря. Тъкмо да се изправя и ръката му ме притиска надолу. Разтревожена, улавям шума от кола, с която се разминаваме. След като излизаме на магистралата и аз най-сетне съм се настанила удобно, Кристофър казва:

— В колата имаше двама мъже. Навярно търсят теб. Спряха пред входа.

Продължаваме не особено бързо, отбили се по шосе номер 9. Кристофър набира някакви цифри по радио телефона си.

— Какво искаха тия двамата?

— Търсиха някаква жена — отговаря градинарят. — Казах им, че жена не е влизала в къщата.

— Ето че Фред е по следите ти! — въздъхва Кристофър. — Не се задържай в „Лас Вегас“. Запазил съм ти стая в „Тропикана“ само за една нощ. Послушай ме!

Само кимвам с глава. Няма да остана, разбира се! Дори и за тази нощ се колебая, защото си представям отново онази хипноза върху лицата на хората, която не мога да разбера, на живот и на смърт. Никога не съм одобрявала хазарта. А не е ли и животът хазарт? Така твърди Фред. Почти същото ми каза и Кристофър.

По пътя почти не говорим. Не спираме никъде. Едва пред хотела, но Кристофър не слиза от колата.

— Довиждане — протяга ми той ръка.

— Сбогом — казвам му аз и мятам чантата на рамото си.

 

 

Мога да си почина в хотелската стая, но освен времето, което прекарвам във ваната, не оставам нито секунда повече. Отивам до „Мираж“, на рецепцията питам за съобщения на името на госпожа Макрой. Има. Подават ми едно тесте факсове. От Джули, от Фред, от Ан, от Дела, от Франк. И още… Смачквам ги в дланта си й на топка ги пъхам в джоба на полата.

Вмъквам се в търбуха на казиното, за да попадна в магията от цветове, светлини и илюзии. Навсякъде кънти звън от падащи монети. Почти никой не ме поглежда, всеки е вперил поглед пред себе си. Мога да заложа всичко. Всичко без парите за пътни и храна. Колкото да стигна до Ан. Ва банк. После ще преспя, ще отседна за час, два при Франк и ще се спася в прегръдката на Ан. Човек не бива да бяга никъде, когато има такова съкровище за дъщеря. Обръщам банкнотите в жетони. Намирам си място и започвам. Печеля. Невероятно, но печеля. Печеля все повече. И около мен се образува кръг. Усещам алчните погледи и в гърба си. Те ме пробождат, убиват, смазват. Е. добре. Продължавам. Някой очакват да загубя. Самата аз също очаквам да загубя, щастието при хазарта е нетрайно. Но аз продължавам да печеля. Възгласи. Завист. Възхищение.

— Ще я освободите ли скоро? — пита някой.

— Не! — поглеждам младежът, пръстите му треперят от възбуда, по челото му се отцеждат капки пот. Направо дете. Я има двайсет, я не.

Той придърпва някакъв стол и се настанява от лявата ми страна. Върти се неспокойно и се привежда, усещам дъха му в разтворената яка на ризата си. Нямам никакви бижута по себе си, дори халката не е на пръста ми. Навярно изглеждам съвсем обикновено, една американка на средна възраст, дошла да се забавлява, да изхарчи или да спечели и на която ужасно й върви. Наистина се забавлявам, наистина ми върви, но зная, че ще дойде и моментът, когато ще почна да губя. Зяпачите го чакат, чакам го и аз, но продължавам да печеля. Време е да спра.

Не зная колко време съм била тук, но се чувствам вдървена с неподвижен гръбнак.

— Искате ли нещо за пиене? — пита младежът, почти дете.

— Една „Маргарита“.

Той поставя някаква книга върху стола си, за да запази своето място. За миг поглеждам книгата. О, не! Ще му я измъкна, ще я унищожа, та той наистина прилича на дете. Може да ми бъде син. Синът, който не родих заради… „принцесите“. Ожесточението ми към тях се връща неочаквано, толкова много го исках този син! Изглежда, че не съм им простила за него. И че едва ли някога ще им простя.

Младежът се връща с питието. Поемам го от треперещите му пръсти, заглеждам се в тях. Те са добре поддържани, с добре оформени нокти. На аристократ. Сяда отново на мястото си като поставя книгата на коленете си.

Дръпвам ръчката на ротативката.

— Каква е тази книга?

— Книга.

Дръпвам ръчката на ротативката.

— Ще ми я дадете ли?

— Не.

Дръпвам ръчката на ротативката. — Ще ви дам много пари за нея.

— Можете да си я купите от всеки ъгъл.

Дръпвам ръчката на ротативката.

— Искам вашата. И искам вие да не си купувате друга.

— Не.

Дръпвам ръчката на ротативката.

— Ще ви дам спечеленото дотук, ако…

— Ако обещая, трябва да го изпълня.

— Естествено — казвам аз.

Той ми подава книгата. Слагам я в чантата си и дръпвам отново ръчката на ротативката. Дъжд от монети, който не спира. Той ги гледа като хипнотизиран.

— Ваши са! — казвам му аз. — Сменете ги и се върнете там, откъдето сте дошли. Чакат ви.

Не може да повярва, но вцепенението му трае съвсем кратко. Взима няколко купи, изпразва ваничката под машината. Аз гледам пръстите му. Не са алчни, но все още треперят, докато пълнят купите. Пет, шест, девет. Все с жетони по долар. А купите са от големите. Не пресмятай, виква в мен гласът на Фред, не разваляй с пресмятане всичко. Младежът се опитва да вземе всичките купи наведнъж, но не успява.

— Ще ти ги пазя! — усмихвам му се и отпивам от донесената от него „Маргарита“. Ротативката мълчи, чувствам ръката си изтръпнала. Не е ли време след като прибере и последната, да си тръгна и аз? Не… Обещала съм си, всичко без…

Преди да отнесе и последните купи, младежът се привежда към ухото ми:

— Благодаря ви, госпожо! Вие спасихте не само моя живот, а и своя.

В гласа му има нещо, от което полазват тръпки по гърба ми. Зная, че ми казва истината. Че и той този ден, тази нощ е бил решен на всичко. Също като мен!

Оставам сама в още по-стеснения кръг от зяпачи. Може би очакват жеста ми да се повтори. Нищо не се повтаря на този свят. Нищо. Играя. Ротативката в началото мълчи. Зяпачите оредяват. Но изведнъж руква потоп и те бавно ме заобикалят отново.

— Късметът не ви изневерява днес — казва друг глас. — Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Не. Благодаря — и продължавам.

Приключвам с огромна печалба. Не бих могла да изляза от казиното с толкова много пари. Навън трябва да е вечер. Моля да ми дадат чек. С името на Ан. Още един. С моето име. Пъхам чековете в чантата си и напускам с победоносен вид казиното. Никой не ме последва.

 

 

Ваната беше най-голямото ми изкушение.

Всеки път, когато прескачах ръба й, си представях последните си мигове в нея. На „патрицийка“, която ще се загърне бавно във водите на спомените и ще си отиде бавно и великолепно.

Този път я прекрачвам, изпълнена с жажда за наслада.

Печелиш ли, получаваш вкус към живота.

Печелиш ли, си готов да диктуваш условията на другите! Разбирам Фред.

Разбирам и Кристофър.

Готова съм да се върна. Мога да поставя условията си. Макар че нищо няма да задържа за себе си. Искам единствено любовта им. А тя не се купува. Не искаше ли същото и Моника? И… измъквам се мокра от ваната и изваждам от чантата си книгата, взета от младежа. Държа я в ръцете си и се насилвам да не я разлистя. После с мокри пръсти и със затворени очи, започвам да я късам лист по лист. Изненадвам се на ожесточението си. Такива книги не бива да се издават. Не бива да се тласкат хората натам, накъдето така или иначе е най-сигурното ни пристигане. Искаме или не искаме. Дори когато усещам, че в краката ми е цял куп накъсани страници, не смея да отворя очи. Намирам сметоотвода и награбила накъсаното, го изхвърлям на няколко пъти, без да поглеждам какво държа в ръцете си. Край. Вече мога да се увия в хавлията, вече мога да се отпусна в леглото си. Спасила съм един човек, малко ли е? Спасила съм и себе си. Но Моника не успях да спася. А дали изобщо бих могла?

Телефонът звъни и ме сепва. Кои знае, че съм тук, освен Кристофър? Вдигам спокойна. Кристофър е.

— Добре ли си? — пита той.

— Чудесно — отвръщам.

— Исках само да разбера тръгваш ли утре?

— Да — отвръщам. — И ти благодаря за всичко.

— Моля те, не се обаждай на никого! — казва неочаквано той. — Звънила ли си на някого от дома ми?

Искам да го излъжа, но признавам с моето тиха „да“.

— Ясно, засекли са те. И затова те търсиха вкъщи. Добре, че градинарят изобщо не те бе виждал. Нали не си звънила на никого от хотела?

— Не съм — и му казвам истината, но той неми вярва.

— Ако си звънила, са те засекли и от хотела и само до час, два ще те намерят. Не искам да ти обяснявам какво би ти се случило. Не искам дори да си го помисля.

— Кристофър, имаш силно въображение — засмивам се, но в мен отново нахлува страхът и той изтласква на повърхността един позабравен спомен. — Ще тръгна утре сутринта, ще си купя една малка бърза кола, пътят е доста дълъг.

— По-добре вземи самолета, скъпа. Още тази вечер!

— Не — отвръщам му решително. — Не!

— Тогава — изглежда ядосан и силно притеснен, — смъквам всякаква отговорност за теб.

— Ти я смъкна още снощи. Сбогом.

— Довиждане — казва ми той. — Ще те намеря в Ню Йорк.

Би могъл да ме намери наистина, за него, убедих се, не представлява никаква трудност, стига само да иска, а и аз някак да се добера жива до там.