Сандра Купър
Ще ви кажа сбогом (2)

Глава втора
В Лас Вегас

Един единствен път съм била в Лас Вегас. Доведе ме Фред. След като се върна от Япония, изпълнен с вина, която не призна пред никого, но поиска да заличи. Навярно в себе си.

Отседнахме в хотела „Звезден прах“. Такъв лукс! Направо ме зашемети. Слизахме почти всяка вечер в казиното, или, завръщайки се рано сутрин от други казина, се отбивахме долу, за да проверим за кой ли път шанса си за печалба. Фред печелеше все едно къде играе. Аз губех все едно къде играех. Той обичаше да предизвиква съдбата. Залагаше смело. Излизахме с немного пари и, преди да влезем някъде за вечеря, ги обръщаше в жетони, сядаше зад рулетката или ротативката и започваше. Никога не играеше с жетони по-малки от долар. Свършеше ли и последният, с две ръце пълнеше купите и отивахме заедно да ги обърнем в банкноти.

После празнувахме. Пиехме студено шампанско, позволявахме си всичко, което си поискаме като деца уловени за ръка, загубени сред неоните и рекламите, беззащитни и щастливи.

Един ден ни ограбиха…

Смъкнаха всичко от нас, което можеше да се смъкне, бижутата ми, пръстените, дори халката. Грабнаха и чантата ми. От Фред взеха и часовника му, с който той се гордееше, всичките пари, които носеше, фрака му, дори очилата му със златните рамки. Не се съпротивлявахме, бяхме сами сред четирима мъже, въоръжени с ножове. В три през нощта, на десетина крачки от хотела пред невероятно пустия паркинг. Откраднатото възлизаше на…

— Няма да пресмяташ — забрани ми — Фред й се засмя. — Отървахме се леко. Сега ще ги спечеля отново.

— Как? Нямаме нито цент — въздъхнах.

— Имаме… — пръстите му се вмъкнаха в джобчето на панталона, в което държеше запалката си. Първо я измъкна нея, после… сгъната на четири омачкана банкнота от десет долара.

Прегърна ме през раменете и ме поведе.

— Един коктейл „Маргарита“? — запита ме и се отправи към барчето.

Кимнах. Коктейлът можеше да го вземе и с талон, с един от ония спасителни талони, които дават на всеки, отседнал, в който и да е хотел с безплатна вечеря, с безплатен обяд, с безплатни коктейли, малки уловки или предвидливост за времето, в което можеш да се окажеш и без цент в джоба. Не знаех. И сега ще ги получа и може би на мен ще ми потрябват. Защото… където и когато да съм играла, непрекъснато губех. Тогава също непрекъснато губех.

Тази нощ няма да я забравя никога!

Беше удивителна, невероятна, неповторима.

Фред бе обърнал десетте долара в жетони. Отново по долар. Седна и започна.

— Свършат ли — каза ми, — се качваме да спим.

Седнах на стол до него с „Маргарита“ в ръка. Отпих. Едва ли щях да имам време да я изпия цялата.

Падна първият жетон — нищо. Падна вторият — нищо. Третият, четвъртият, петият… нищо. Седмият — нищо. Осмият — нищо. Деветият — нищо. Тази вечер явно бе вечер на загубите. Но Фред не се отчая. Усмихна ми се и пусна последният. И тогава машината запя, точно когато глътнах коктейла си на един дъх. Запя с неподозирана мощ и като че ли забрави да спре. Около нас веднага се струпаха хора, отчаяни мъжки лица, отчаяни женски лица, щастливи мъжки лица, щастливи женски лица, млади и не толкова млади, елегантни и не толкова елегантни, голи рамене, черни фракове, карирани ризи, пъстри блузки на цветя. Стиснати от завист устни, бели усмивки. Сияещи очи, присвити очи. Прегърнах Фред пред всички. Винаги и във всичко на него му вървеше. И сега…

— Ще я освободите ли скоро?

Питаха за ротативката.

— Продължаваме — отвърна през рамо Фред.

Мислех, че никога няма да спре, толкова му вървеше. Ще играе до пълна загуба на съзнанието, до пълно изтощение. Само че Фред бе неизтощим. И в работата, и в забавленията. Загубихме представа за времето, в блясъка на казината беше винаги нощ. Нощ на надежда и на отчаяние, и всеки се люшка между тях. Не и ние. По-точно не и Фред. Той продължаваше да печели. Изпънал назад рамене, лицето му ставаше все по-светло, все по-момчешко и по него не откривах следи от умора или напрежение. Докато аз се скапвах до него. И му се възхищавах.

Само по бяла риза с папионка около яката той излъчваше магическа власт над света и успех. Снимаха го. Той привика фотографа до себе си.

— Лентата! — каза го тихо и с такава ярост, че пръстите на момчето се разтрепериха и се подчиниха. Щракна капачката, лентата се оказа за секунда в дланта на Фред.

Доволен той се засмя.

— Ето — напълни една купа с жетони. — За да не си капо.

Една купа с жетони по долар! Това правеше…

— Не пресмятай — обърна се към мен. — Тази нощ е моя. Не предизвиквай съдбата е твоята дребнавост.

Всички нощи бяха негови, всички дни.

Освен здрава и скромна, и апетитна, той ме намираше и за дребнава. Нямала съм широта. Нямала съм замах. Не съм умеела да рискувам и да се наслаждавам на риска. Това е повече от наркотик, да заложиш ва банк, да спечелиш или да загубиш, всичко, наведнъж.

Тази нощ играеше ва банк.

И спечели. Както винаги.

— Не пресмятай — каза ми, когато най-сетне спря. — Може би е десетина пъти повече от това, което ни взеха. Възможно е и да е двайсетина пъти повече… — прегърна ме през раменете и собственически ме притисна към себе си. — Имала си щастие, че си срещнала мен!

Замислям се. Да си била бедна и да се омъжиш за богат мъж невинаги е щастие. Той никога не забравя, че те е взел без нищо, едва ли не от улицата. Че те е спасил от нищетата. Че… ти му дължиш… И ти го напомня, при всеки удобен случай, при най-лекото разбунтуване, при първата неблагодарност от твоя страна. Да си била бедна и да се омъжиш за богат е цяло нещастие. Особено ако богатият е бил някога беден… Като Фред.

Неведнъж съм го питала как бе стигнал до върха. Той се смееше.

— Знаеш, че бях женен за богата жена.

— А тя щастлива ли беше с теб?

— Знаеш, че не би се пристрастила към наркотиците, ако е била щастлива.

— А ти? Ти беше ли щастлив с нея?

— Ако бях щастлив, нямаше да се спра на момиче като теб.

— Защо все пак ме избра?

— Хареса ми всичко в теб. Знаех, че ще ми бъдеш сигурен тил. Нуждаех се от него, богатството вече го имах. Исках и деца. Знаеш го. Имала си щастието, че си ме срещнала мен!

И го казваше убедено без сянка от съмнение. Докато аз все повече се убеждавах в противното.

Как ли ще се чувствам без него в Лас Вегас? С моя луд шанс да губя? Със самотата си? В това твърде опасно място за сами жени.

А бях срещнала там много самотни жени. Докато бях с Фред. Все на средна възраст: Явно отгледали вече децата си, разочаровали се и от тях, и от съпрузите си или загубили ги по различни начини. Те сядаха отрано пред ротативките и играеха със стръв все едно дали губеха или печелеха. Приличаха на хипнотизирани с вперените си очи в картинките, с автоматичното постоянно движение на дясната ръка, надолу, нагоре и отново, надолу, нагоре, безброй пъти, милиони пъти, кой ги знае колко пъти. От време на време се чуваше звънът на жетоните, от време на време ги обграждаше тишина, но само на метър от тях цялото казино пееше, звънтеше, блестеше и ги предизвикваше: Не се отчайвайте, нали чувате как печелят другите, щом им върви на тях, ще ви тръгне и на вас. И това навярно ги предизвикваше, докато… През краткия си престой с Фред през онова лято се бях наслушала на разговори между мъже, загубили цели състояния, но не загубили надеждата да си ги върнат отново. И накрая завършваха като пълни бедняци или… си теглеха куршума… А жените? Кога се отказваха те? Не знаех. Играеха ли до пълна загуба въпреки всичко, независимо от всичко?

Не знаех. Твърде за кратко бяхме.

И се върнахме в Ню Джърси по-богати от преди.

Сега и аз ще играя ва банк.

Само да стигна веднъж в Лас Вегас.

На седмия ден.

На седмия ден, когато дори Господ е седнал да си почине, след като е създал земята, звездите, вселената, флората и фауната, несъвършените Адам и Ева…

Дори Господ не е успял да постигне съвършенството при човека. Дори Господ е бил разочарован от своите деца.

И е решил да си почине. Сам, недостижим и вечен.

Нашата човешка вечност е… смъртта.

Замислям се за Моника. Не й казах за къде тръгвам, не, казах й, но не й оставих никакъв адрес. Бяхме си казали „сбогом“. И бях поела сама, свободна, несъобразила се с никого.

 

 

— Уважаеми пътници… — гласът на стюардесата ме изтръгва от мислите ми, в гласа й прозвучава тревога, той трепти, не успява да я прикрие, къса се. — Уважаеми пътници… в един от моторите се е появила… не тежка повреда. — Не тежка? Не означаваше ли точно обратното? Заслушвам се във вибрациите на гласа. — Екипажът ви моли да запазите спокойствие, докато повредата бъде отстранена. Ще ви информираме непрекъснато за отстраняването й. Напомняме ви, че предпазните жилетки с парашутите се намират в…

Зная къде се намират. Зная всичко наизуст. Пръстите ми са вече там. Паниката ме е завладяла и виждам, че и другите около мен вече посягат към седалките. Тревожно жужене от гласове изпълва салона на първа класа. Стюардесите с изопнати лица разнасят напитки… Поисквам и аз. Алкохолът ще ми помогне да заглуша тревогата в себе би. Беше ми помагал и преди… Може би ако се бях пропила по времето, когато потърсих утехата му, животът ми би бил по-друг. Но след като бях избрала изхода за себе си, защо търся утехата му и сега? Дали една седмица по-рано или една седмица по-късно…? Не, не съм готова. Държа на своята седмица! Искам си своята седмица!

Господи, започвам да се моля и не намирам думите на молитвата си. Не съм се молила от дете.

Самолетът се накланя застрашително и оглушавам от внезапни писъци… И моят вик е зад зъбите, готов да избие през тях и да огласи помещението. Поглеждам през кръглото око на прозорчето и виждам къси пламъчета, които близват ръба на крилото и се скриват, за да се появят отново като драконови езици, бляскави и горещи. Все още не крещя, но улавям здраво забързания стюард, придърпвам го към люка и почти не чувам гласа си:

— Вижте!

Той изтървава таблата с напитките и хуква към пилотската кабина. Гърбът му внезапно се е привел, и той не иска да умре, едва ли има повече от двайсет и пет години и навярно някъде по земното кълбо го чака любимо момиче или невръстна съпруга с дете в скута. По дяволите, Господ остава глух за молбите ми. Като хипнотизирана наблюдавам промъкващите се ивици огън по ръба на крилото. По-големи ли са? По-малки ли са? Не мога да преценя.

Пищят деца.

Един истеричен крясък разсича салона:

— Го-ри-и-им!

Мъжки глас прозвуча спокойно и убедително по микрофоните. Навярно… на пилота.

— Уважаеми пътници, умоляваме ви да запазите спокойствие. Огънят на лявото крило ще бъде овладян. В случай на опасност ще ви предупредим и ще минем на аварийно кацане. Благодаря ви!

Искам още едно питие.

Улавям се, че въпреки недоверието ми към Господа бог съм започнала отново да се моля с думи, които не съм изричала никога. Те изскачат направо от дълбините на сърцето ми. Е, добре, като че ли се примирявам, а не е така, дори да се случи най-лошото, нали съм го решила и сама? Но не по този начин. И защо по този начин, Господи? Мостовете към смъртта могат да бъдат различни. Представям си ясно обгорялото си грозно лице и потръпвам. Телеграмата, която ще получат в дома ми в Ню Джърси. И по-късно… закования ковчег. Ще има сълзи, вайкания, чувство на облекчение. Защото Фред никога не е губил нищо в този живот. Нито пари, нито приятели, нито жени… А предишната госпожа Макрой? Никога не съм била уверена, че я е загубил, а просто се е освободил от нея. И родителите на Фред, макар и минали осемдесетте, са живи и здрави. Никой не си е отивал от него. И защо да не изпита облекчение, че всичко между нас е приключило без скандали, разводи и обяснения? А „принцесите“? Ще заплаче ли някоя от тях? Ще заплаче ли Дела, която въпреки хапливия си език изглежда най-привързана от трите? А Ан, която започна да ме разбира едва след като се омъжи и сама стана майка? А Джули? Джули, която ми доказваше непрекъснато колко отдавна ме е надминала и колко по-напред, от мен е стигнала? Нима се бяхме отдалечили на хиляди лунни години още от рано, от техния тежък пубертет, от боготворенето им на бащата, от незачитането им към мен, от ранните им връзки с момчета, от факта, че понякога и по нещо им отказвах, а те го получаваха от баща си, който никога и нищо не им отказваше. Какво ли не искаха те и не ги интересуваше на каква цена и за чия сметка.

Искам още едно питие.

Искам го, за да преглътна с него и собственото си въображение. Питието ми пристига силно, студено и зашеметяващо. По устните ми се е появила усмивка й един мъж учудено ме поглежда. Може би му изглеждам пияна, а не съм, нека той преглътне на сухо представата си, че никой няма да изпита болка от смъртта му. Аз не мога. Главата ми олеква, вече като че ли съм готова да кажа на всичко майната му или както се изразяват „принцесите“, „да го духа“, но погледът ми все още е прикован зад стъклото на люка към укротилите се внезапно огнени езици.

Май наистина овладяват повредата.

Май наистина ще прескочим трапа.

И ще кацнем нормално, точно на летището на Лас Вегас, където мен никой не ме чака. И няма да има на кого да разкажа за напрежението, за страха.

Разсмивам се. Много ми се струпа, което сама трябва да надмогна. Много! Шокът в гората, шокът при полета! Но не ми ли доказват точно те, че не искам да умирам, че не съм готова, че смъртта не е изход за мен? Още не съм готова за нея, не съм преодоляла паническия си ужас от нея, започвам да мисля, че е възможно да има и друг изход и аз трябва да го намеря.

Да започна отнякъде.

Съвсем отначало.

Да изчезна, да се скрия, да изчакам и направя по-точна преценка, и на собствените си чувства, и на чувствата на другите.

Да започна някаква работа, каквато и да е, но да ми осигурява самостоятелност, да се откъсна и бъда независима от Фред и децата си, а по-късно, когато обидата, огорчението, разочарованието отминат, да се върна при тях и взаимно да си простим грешките, защото навярно и аз съм ги натрупала към тях, както и те към мен, но кой не греши, не е ли това най-човешкото?

Притискам чантата към гърдите си, усещам твърдостта на пистолета в нея, бях го взела от бюрото на Фред, от онова негово леговище в средното чекмедже, зареден и неизползван от никого, но винаги там, за да бъде под ръка на мъжа ми, винаги готов да го защити. Натискът е мек, навярно пред него е натъпканият плик, който ми даде Моника и любопитството в мен надделява. Обещала съм й да не го отварям в дома й, а сега сме толкова далеч от него. Имаме още време да летим, крилото вече сребрее под слънцето, чисто и гладко, само с лек нагар по ръба, мъжкият спокоен глас отдавна ни е съобщил, че повредата е отстранена, отново има жужене в салона, но сега е весело и превъзбудено след преживяното, стюардите и стюардесите разнасят енергично табли с питиета и храна, във въздуха се носи апетитен аромат и аз отново усещам глад, глад, който все се опитвам да обуздая и не смогвам.

Изваждам плика с отпечатъка на пистолета върху него. Разлепвам го внимателно, готвя се вече да извадя листите и надникна в душата на Моника, но погледът ми се приковава в тестето банкноти, стриктно притиснати и подредени.

Ахвам.

Защо ми ги е дала Моника? Била е сигурна, че няма да се върна при Фред и ще са ми нужни за началото? Била е сигурна и че няма да посегна на себе си? Нима ме познава по-добре, отколкото се познавам сама? Няма писмо, няма обяснение. Беше ми казала простичко, това е за теб, отвори го, щом заминеш. Искала е да ми помогне, а самата тя не е очаквала помощ от мен.

Какво ме бе обезпокоило толкова силно в нейното поведение? В началото думата „последен“, после разсея съмненията ми, за да се появят отново в стаята с орхидеите, на летището и с нейното „сбогом“. Не трябваше ли да изоставя всичко и да се върна с нея, докато не я предам в сигурните ръце на Франк? Сигурни ли?

Не изглеждаха вече сигурни и навярно не бяха… Парите не ме радват, радва ме жеста на Моника, загрижеността й за мен, дори когато ще сме далеч една от друга. Един такъв жест от страна на Фред би ме стопил, какво да кажа, ако го направеше поне една от трите? Не се сещаха, винаги сама трябваше да напомням за парите за домакинството, които ми оставяше Фред, а колкото до средствата за личните ми нужди… просто престанах да имам лични нужди, за да не прося от тях. А ето че Моника, на никого не бях се доверила, че Фред и децата ми са… скъперници, когато се отнася до мен. На никого не бих посмяла да доверя такова нещо.

А ето че Моника се бе досетила или по някакъв начин бе разбрала!

Милата Моника, никога няма да излезе от мисълта ми. И нейната постъпка ме убеждава, че си струва да се надяваш, да имаш вяра в другите и докато си жив, нищо не е загубено, винаги има изход. Само за мъртвия няма.

Втори ден, откакто съм напуснала дома си и решението ми се залюлява към два противоположни края. Моето твърдо решение, мислено и премисляно дълго, се разпуква застрашително. Имам цяла седмица да премисля. Още цяла седмица! Нямаш, обажда се в мен гласа на Моника, нямаш. Фред не ти я остави! Оглеждам се, заобикалят ме непознати, смях, възклицания, някаква възбуждаща радост от оцеляването ни, някакво настървение за живот, току-що докоснал се до смъртта.

 

 

Погледнат отгоре градът изглежда малък, заобиколен от пясъци, пуст като остров, задрямал под изгарящото слънце. Въздухът е нажежен и контурите на сградите трептят в погледа. Още в самолета ни раздават най-необходимата информация, притисната в малки цветни дипляни, от които всеки може да научи къде да отседне и срещу колко, къде да отиде и срещу колко. И аз ги разучавам. В Лас Вегас всеки трябва да е подготвен за всичко. Да забогатее. Да обеднее. Да се роди отново. Да умре. Да се надява. Да се отчайва.

 

 

Най-сетне в „Мираж“. Вече съм в стаята си. Сама. Мога да правя, каквото си поискам. Веднага дрехите в гардероба. Веднага топла вода във ваната. Разкошна е. Бяла и чиста. Удобна. Предлагаща спокойствие. И отмора. Надниквам през огромния прозорец, за да се уверя, че са спазили изискването ми, стаята да се намира над вулкана. Така е. Ще дочакам вечерта тук, за да се насладя на гледката през всеки половин час. Ще чувствам горещината на лавата, която ще плъзва между скалите и ще се спуска надолу, ще залива стълбите, водата. Разказвали са ми, че илюзията е толкова пълна и забравяш, че е зрелище. Идва ти да побегнеш, без да се обръщаш, за да не се превърнеш в купчинка сол. Като жената на Лот. Разказват, че звуковите ефекти съвсем го допълват. Гледам и нищо не показва, че по-късно и водата, и стълбите, и скалите ще се нажежат до червено. Цветята са бели, листата зелени, палмите разгъват високо короните си.

Тишина. Слънце.

Горещата вана, обличането, улицата. Не мога да остана в стаята до вечерта. Влече ме навън.

Още е рано, няма и пет, но навсякъде е пълно с хора. Минавам през палатата на Цезар, любувам се на стройните мъжки тела, загърнати в туники, на стройните женски тела, също загърнати в туники, на цялото пъстро множество под илюзорното небе, което се променя от утринно във вечерно, спирам едва пред фонтана на Нептун, присядам долу на плочите, както са приседнали всички наоколо и очаквам атракцията. Нептун се смее, вдига чаша, завърта се с трона си, дръпва кратка реч към нас, простосмъртните. Небето съвсем притъмнява, пламват звезди по него. Илюзията е пълна. Като за деца, които вярват в приказките. А не искаме ли и ние възрастните да повярваме в тях? Един мъж присяда до мен, чувствам как ръката му покрива моята.

— Извинете — дръпвам я.

Той се изненадва, играе добре, изглежда почти искрен. Засмива се, смехът му е топъл и предразполагащ към доверие.

— Аз съм Робърт, а ти?

— Лола — казвам първото име, което ми хрумва.

— Лола, искаш ли да поживеем като „Патриций“? Да се разходим заедно из римските улици, да стигнем до тържището, да приседнем в някое от кафенетата и изпием по едно? А после… — млъква многозначително. И не сваля погледа си от мен.

И аз не свалям погледа си от него.

— А после? — предизвиквам го да продължи и се усмихвам.

Той повдига неопределено рамене, опитвам се да преценя годините му, професията му, характера му, за да отгатна какво ми предлага за после. Не прилича нито на убиец, нито на крадец, нито на садист, но на никой това не му го пише на челото. Не прилича и на сладострастник. Просто на мъж, тръгнал да се забавлява. Но защо точно с мен?

— После ли? — решава се изведнъж. — Ще трябва и да поспечелим, а? Щом вече сме тук. Или… ти имаш достатъчно? И си дошла да губиш?

— Ще трябва да поспечелим — усмихвам се.

— Ще ми донесеш късмет, усещам го. Ти носиш винаги късмет на другите и… миришеш на пари. Отдалече.

Отварям чантата си и му показвам скромното съдържание на портфейла си.

— От колко време си тук? — питам го аз.

— Ами… втори ден ми е. И загубих всичко. До последния цент. Търся жена като теб да ми носи късмет и да мирише на пари, което значи, че ги има. В чантата й или в хотела, няма значение. Ще поиграем, нали?

— Ще играеш ли вместо мен? — казвам му. — И ще делим печалбата. Става ли?

— Става — съгласява се той. — Но преди това ще му пийнем по едно.

— Дадено.

Поне няма да бъда сама, младежът изглежда съвсем безобиден. И почти искрен. Докато аз пия своята „Маргарита“, а той голямото си уиски, измъквам всичко за живота му. За измисления му или истинския му живот. Не зная. Може да си има и готови версии за жени на моите години, за млади жени, за богати мъже и т.н. Убедителен е.

— Дойдох с три хиляди долара, които пестих три лета, а сега трябва или да крада или да прося. Избрах си да правя компании на мили дами като теб. Колко ще останеш?

— Не зная — отсичам бързо. — И хич не ме разпитвай къде съм отседнала, колко пари имам и какви са намеренията ми. Губя ти доверие. Нека се разберем, тази вечер ще я прекараме заедно, а ще има ли друга, не знам.

— Съгласен съм — отсича той.

Предлага ми да отидем в казиното на Стенд. На мен ми е все едно, само да не сме в „Мираж“. Искам да го държа далече от хотела, в който съм се настанила. Предпазно. Хлътваме в препълнената зала, странното е, че по всяко време и навсякъде е препълнено. Докато чакаме да се освободи ротативка, отиваме до рулетката. Давам му малко пари. Той ги залага всичките на червено, залага на четни, залага на редица.

— Хей — обаждам се предупредително, — така само след пет минути ще трябва да напуснем с празни джобове.

— Спокойно, ще спечелим.

Гласът му прозвучава с увереност, но след миг разбираме, че сме загубили. Поглежда към мен с очакване.

Давам му всичко, което е в мен и той го поставя на нула. Вечерта ми с него ще свърши бързо, но печелим. Поглежда ме възторжено. Видя ли? Видях. Важното е, как ще продължи оттук нататък. Около нас се струпват зяпачи, винаги се струпват около печелившите. Може би за да открият как печелят. Или да облекчат джобовете им, след като излязат навън. Вече ми се е случвало.

Сред заобиколилите ни ме поразява лицето на млад мъж, чиито устни нервно потръпват. Явно иска да играе, но все още не се е осмелил. Зад рамото му забелязвам друг по-възрастен, който много свойски слага ръка на тила му.

— Не, Боб. Загуби достатъчно.

Жестът е прекалено интимен, а и забраната, казана почти нежно. Опитвам се да разбера негов баща ли е или негов любовник. Любовник, разбира се. Пръстите се плъзват собственически към косите, разрошват ги ласкаво.

— Моля те! — настоява Боб, извърнал назад към мъжа усмихнатото си лице. — Моля те.

По-възрастният не устоява на гласа и молбата в него. Бръква в джоба си и изважда две банкноти по петдесет долара. За нула време ще ги загуби, мисля си и се оказвам права, а после ще заплати с тялото си. Става ми жал за него, почти е дете. А Робърт продължава да печели. Утроил е сумата, с която започнахме. Улавям го леко за лакътя, да отидем на ротативките, хайде, виждам една свободна. Той поклаща глава, не иска да помръдне, тук печеля, тук е добре. Но внезапно вижда Боб и помръква целият. Защото е видял и по-възрастния до него, все още с пръсти в косите му. И Боб го вижда, в първия миг като че ли иска да побегне, но се овладява и казва:

— Радвам се да те видя. Да ти представя Арди, той е… запознахме се в…

— Откакто аз останах без цент, нали? Ах, ти! — страхувам се, че ще вдигне ръка да го удари, но Робърт ме улавя за лакътя и ме потегля към свободната ротативка.

Гневът му е толкова силен, че аз разбирам, между него и другия младеж е имало връзка, тя се е скъсала в мига, в който е останал без нищо. Жестът, с който дръпва за първи път ръчката, е твърде рязък, но машината запява изведнъж и започва дъждът от жетони. Също както при Фред през онази неповторима нощ. Като че ли никога няма да спре, а до мен Робърт крещи:

— Казах ти, че ще ми донесеш късмет. Казах ти!

— Не си забравил, че делим наполовина, нали? — опитвам се да охладя възторга му.

— Не съм.

И се оглежда победоносно. Зная, че очаква завръщането на Боб. Поглеждам назад, виждам, че е успял да загуби нови сто долара и моли за още. Възрастният остава непреклонен. Младежът ни вижда, зарязва стария и тръгва към нас. Но и старият тръгва към нас, той не е загубил току-така своите двеста долара.

— Виж какво — казвам на Робърт. — Твоят любимец пристига, а след него е… старият. Дай си ми моето, а ти се оправяй с тях, както можеш.

Късметът ще се смени — въздъхва Робърт. — А без пари ще загубя отново Боб?

— Твоя си работа — оставам непреклонна. — Хич не си падам по хомита.

Разбира, че няма да отстъпя, вглежда се с надежда в извиняващото се умоляващо го лице на Боб. Гневът се заменя с нежност, той ще приеме разкаялия се грешник, но тежко му и горко, ако загуби отново. Боб ще изчезне с друг.

— Изчакай ме — обръща се първо към него и после към мен, — сега ще ти донеса твоето.

Пълни една купа, пълни втора, пълни трета. Четвъртата остава празна до средата. Подава ми двете пълни купи и ми посочва касата. Казваме си довиждане, пожелавам му успех, а на ухото му шепна:

— Зарежи го това жиголо. Ще те предаде за първия мангизлия.

— Зная — въздъхва Робърт. — Някой ден ще ме вкара в беля.

Казва го с примирение, не ми остава друго, освен да сменя жетоните в банкноти. На касата се обръщам към тях. Боб е седнал пред ротативката, очите му са вперени в картинките. Предусещам как ще загуби всичко и на сутринта Робърт ще се събуди сам. Негова си работа, предупредих го.

Поемам към хотела. Време е да наблюдавам вулкана. Първо от улицата, после от стаята си. Докато ми омръзне. Омръзне ли ми, ще сляза в казиното на „Мираж“, ще играя или само ще гледам, изобщо ще правя, каквото си поискам. Докато и това ми омръзне.

 

 

Права съм била. В първия вестник, който отварям сутринта, виждам последните две жертви на хазарта. Робърт, който щеше да е жив, ако бе останал с мен и Боб, който също щеше да е жив, ако не бяха се засекли с Робърт в казиното. От няколкото реда научавам, че късно вечерта Робърт е нападнал Боб с нож, а Боб е стрелял. И двамата бяха мъртви. Видя ми се невероятно и двамата да са мъртви без намесата на третия, но… щеше да има следствие и не бе изключено да стигнат до него. Както не бе изключено и да не стигнат до него. Кой обръща сериозно внимание на някакви си хомита, единият от които се продава, а другият убива от ревност? Въздъхвам…

Смърт, необратима, нелепа смърт…

По-надолу със същите ситни букви се разказва накратко за някакво изнасилване на петнайсетгодишно момиче, за обир на стара богата вдовица, за изчезването на деветгодишно момче, което навярно е било отвлечено за откуп и се търси усилено от родителите, готови да платят. Тъкмо искам да захвърля вестника и откривам куп реклами, които ме убеждават къде ще се чувствам най-добре в Лас Вегас. Къде и какви лотарии се разиграват, къде най-много може да се спечели, кои от шоутата са най-посещаваните, кои филмови звезди са пристигнали, за да дадат и те своя принос в тях, какви са техните предпочитания, с кои от любовниците си са дошли, куп такива клюки, забавни интрижки от личния им живот, изкаран на показ, успехите им, пресметнати в долари и тъй нататък и тъй нататък под заглавието „Светска хроника“. Захвърлям с отвращение вестника и бързам да се потопя във ваната, да отмия чуждите истории и болки, за да се потопя в своята. Забрава няма. Чуждите истории напомнят за собствената ти. Лицето на Фред е непрекъснато пред очите ми. Както и лицата на „принцесите“ с техните присмехулни усмивчици. Онова, което си припомням във ваната, само може да ме тласне по-бързо към развръзката… Опасно е да се задържам в нея, измъквам се от водата, бързам да се измъкна и от стаята и да се потопя в ярката слънчева светлина, в магията на този град-приказка за възрастни, където всичко е направено, за да се забавляваш и да забравиш делника си. Без спомени за нищо вървя по улиците му. Вървя и очаквам да преживея нещо различно или да принадлежа единствено на себе си. А може и това да не е най-доброто? Знам ли кое е най-доброто? Знае ли го някой? Едва ли.