Сандра Купър
Ще ви кажа сбогом (4)

Глава четвърта
Имението

Опитвам се да мина незабелязана край рецепцията на „Мираж“, но звънък женски глас ме спира, за да ми предаде пристигналите за мен факсове. Връщам се към момичето, поемам ги от ръцете и. Не се стърпявам и отварям първия, от Франк е. Иска да се срещнем. Иска да научи от мен някои неща за Моника, които му са се изплъзнали. Защо го направи, питаше отчаяно. Ти знаеш, Франк, по-добре от мен. Мога да му отговоря и ще бъда жестока, но права. Не бих могла, разбира се, съсипан е и от смъртта и е осъзнал вината си, но късно. Късно. Разгръщам втория факс, от Фред е. Преди да го прочета, виждам изписания горе адрес, хотел „Мираж“, стая 1531. Няма грешка. Точно в целта. Редовете се разиграват пред очите ми, не мога изведнъж да схвана смисъла им, толкова необичаен за Фред. „Не прави нищо! Идвам! Обичам те!“ С три удивителни. Или с три заповедни. Никога не ми е казвал „обичам те“, а какво остава да го напише. Нещо не е наред, нещо не е както трябва, но какво? Не проумявам, но страхът се загнездва у мен. Дали това е първата му реакция, след като е научил за Моника? Или… заблуда, която да приспи вниманието ми? Не зная. Озадачена, прибирам неговия факс и разгръщам третия. От „принцесите“ е. И те „Обичаме те, мамо!“ Навярно Фред им е наредил какво да ми напишат. Много отдавна не ме наричат „мамо“, а просто Силви в прилив на нежност, или Силвия в прилив на гняв. Прибирам и техния факс. Нямам никакво време.

По-скоро в стаята, по-скоро да стегна багажа си и да изчезна… Толкова съм изплашена, че в първия миг не забелязвам разместването на вещите си. Някои е преобърнал в мое отсъствие пътната ми чанта. Паспортът ми е с прегъната страница. Парите от плика на Моника са пъхнати набързо в него и то в безпорядък. Нищо не е изчезнало, но като че ли някой непознат е искал да се увери, че е попаднал точно, където трябва и на лицето, което му трябва. Изтръпвам. Натъпквам дрехите си, оставям халата, небрежно хвърлен върху леглото, чехлите, дори жертвам едната рокля. Никои не трябва да разбере, че съм напуснала хотела. Но къде да отида? При родителите ми Фред ще ме открие веднага. Къде да се скрия? И от кого? От самия Фред или от наетите от него… убийци?

Спускам се с асансьора. Вратата се отваря и виждам момичето, което е с гръб към мен. Няма и да платя. Няма да оставя и ключа, нека мислят, че съм горе и не съм напускала стаята си. И ако не замина още тази нощ, ще науча кой и какво ми е подготвил.

На улицата се чувствам по-свободна. Вмъквам се, в първата телефонна кабина, за да позвъня на Кристофър. Никой не отговаря. Възможно ли е да се е скрил и той, не точно от мен, но почти от мен. Защото, ако съм заплашена аз, заплашен е и той.

Виждам го изправен пред спокойния с огрян от слънцето вулкан. Вулкан е само вечер, сега е тих пейзаж от скали, вода, палми и цветя, над които се извисява хотела. Повиквам го тихо:

— Кристофър! Започна се…

Той се сепва и обгръща с ръка раменете ми.

— Какво се започва, Силви?

— Виж! — ръката ми трепери, докато му подавам факсовете. Първият го отминава без внимание застива над втория, без да разгърне третия, за него е без значение. Дълго го върти в пръстите си.

— Да отидем в „Империал“, да помислим…

Въздъхвам. Облягам се на ръката му, коленете ми са омекнали… Той ме държи здраво, не изглежда уплашен, изглежда решен на действие. Но на какво?

— Нека първо да помислим — и после добавя: — Възможно ли е да те обича и да не може без теб?

Повдигам неопределено рамене.

— Ако е така с нищо не ми го е показал. По-скоро и аз съм вече бреме за него.

— А възможно ли е да смята, че ще те задържи тук с този факс? Точно с тези думи…

— Напълно. Знаят и четиримата, че съм доверчива и приемам нещата едно към едно.

— Тогава… всичко е ясно. Трябва да се спасяваме, Силви.

— И двамата? Ти можеш да останеш. Не искам да те въвличам в толкова опасни ситуации.

— Мен, страхливеца? — разсмива се. — Страхливец съм, но се боя не за себе си, Силви.

Пръстите му стискат моите. Вмъкваме се в хладното казино на „Империал“, намираме си свободна ротативка, Кристофър застава, така че да ме прикрива и оглежда внимателно заобикалящите ни. Няма да ни търсят тук, знае и той, както и аз. Тук сме в безопасност. Както никъде другаде. Между множеството, в светлините и сенките, в безбройните отражения, сред лицата, които зад ротативките изглеждат почти еднакви.

— Играй — казва ми Кристофър, — аз ще те пазя.

И наистина прикрива гърба ми. Не вдигам поглед от картинките. Следя внимателно подреждането им. Чувам ясно звука на жетоните, които пълнят ваничката. Моля се да не печеля непрекъснато, макар че кръга от зяпачи е защитен кръг… Още една бариера. От време на време вдигам поглед към Кристофър, той дискретно оглежда новопристигналите и отиващите си. Без да върти глава. Ако знаеше само за кого трябва да внимава! Спирам понякога и аз, облягам се назад, особено докато звучи дъждът от жетони и също дискретно разглеждам присъстващите. Потръпвам при познат жест или движение. При усмивка, която ми напомня за Фред. Макар че едва ли Фред ще си остави работата и ще дойде тук. За това винаги е плащал на други.

— Мисля си — казва неочаквано Кристофър, — не е ли най-безопасно при дъщеря ти Ан? Нали тя живее далеч от вас, в друг град с мъжа и децата си?

— Още не съм готова да се срещна с нито една от тях.

Нима и Ан така жестоко ме е засегнала? Най-меката от трите. Най-внимателната. Или съм ги слагала под един знаменател. С какво ме е предавала Ан? С това, че винаги заемаше страната на баща си и сестрите си, дори когато не бяха прави. И че си намери мъж, толкова подобен на Фред, че може да мине за малкия му брат. О, не, жестока съм към нея.

— Добре — обажда се отново Кристофър, — ще те отведа в собственото си имение, в което аз самия се скривам от другите, докато работя. Свикнал съм там да бъда съвсем сам. Няма да се дразниш от поведението ми. Навярно няма да бъда добър домакин, нито добър любовник, нито дори добър събеседник. Съзнанието ми изцяло се пренасочва към писането. И тежко и горко на човека до мен… Не го забравяй. Не е най-добрия вариант, но за друг не се сещам.

Искам да му благодаря, да го прегърна пред всички и да го разцелувам. Едва се удържам. Не съм влюбена в него, съзнавам го, но той е отворил пред мен непознатото, неизпитаното, а това насища живота ми с очарование. Упреквала съм Джули и Дела в авантюризъм, авантюристката сега не съм ли аз? И не ми ли харесва дори риска, който поемам с постъпките си? Рискът засилва също жаждата ми за живот.

— Искаш ли да тръгнем веднага? — пита ме Кристофър. — Колата ми е през една пряка.

Моля го да прескочи до „Мираж“, отсреща е, да се завърти във фоайето, него не го познават, да подразбере търсил ли ме е някой, качвал ли се е в стаята ми, има ли някакви нови съобщения за мен, как ще го направи, оставям на неговото писателско въображение. Задачата му харесва, поръчва ми да не мръдвам от мястото си, на него съм защитена от всичко, дори и от натрапниците. Тръгва и още на крачка от мен се сблъсква с Джули, сестрата на писателката и тя протяга към него ръце.

— Кристофър, прочетох новия ти роман. Ако държиш на мнението ми…

— Държа — усмихва и се той и я повежда към изхода.

Започвам да броя минутите. Едно сваляне на ръчката, едно вдигаше. Ротативката млъква, изведнъж, звънът на жетоните е наоколо, но идва до мен отдалече. Губя. Губя. Непрекъснато губя. Зяпачите зад гърба ми оредяват, чувствам се взета на прицел. И страхът, уголемен, умножен в хиляди отражения ме напада. Стискам зъби, за да не закрещя. Удържам вика си. И почвам да се моля. Веднъж да се измъкнем оттук, Господи. Пратените от Фред са някъде съвсем наблизо. Като че ли още съм взета на прицел. Напразно се опитвам да се съсредоточа, да изглеждам и аз като хипнотизирана от жаждата за печалба. Парите никога не са ме вълнували. И затова сме се разправяли с Фред.

 

 

— Презираш ги, а живееш чрез тях, откакто си се родила. Но не искаш да си цапаш деликатните пръстчета. По-лесно ти е друг да го прави, нали?

— Ти ги превръщаш в самоцел.

— Самоцел, с която получаваш власт над другите, благата на живота, комфорта и…

— Страха да не ги загубиш.

— Защо не си направиш веднъж труда да ги спечелиш? Не жалките доларчета на секретарската ти заплата, а големите пари? Да завъртиш нулата и тя да се превърне в крупни банкови сметки, в акции, в лихви и дати носи още акции, лихви, нови банкови сметки.

— И завъртяната нула си остава нула. Нужен е капитал, които получаваш в началото, а после…

— Защо спориш за нещо, които не разбираш? Заради факта, че си написала няколко служебни писма, определила си няколко срещи на финансови магнати, че си приемала докладите на експертите… За някакви си месеци. Силви, гледай си мъжа и дечицата, другото го остави на мен. Моите пари били мръсни? Познаваш ли чисти пари? Там, където са в огромни количества, на дъното винаги има машинации, измами, смърт.

— И женитба.

При тази дума той ме удари за първи път, а аз излетях от стаята, побледняла от ярост. Защо не го напуснах тогава?

 

 

Кристофър се връща без Джули, запъхтян, изпотен и с изопнато лице. Не ми казва нищо. Издърпва ме от стола, пълни бързо купите с жетони, изтласква ме към касата, за да ги сменя, непрекъснато се обръща назад и после като ме прикрива до пряката, където е колата му, бързо ме тласва на предната седалка… Запалва и излитаме с бясна скорост.

— Случило ли се е нещо?

Не ми отговаря, мълчи. И аз замълчавам, ще ми разкаже по-късно, явно иска да се измъкнем. Той пръв не издържа на мълчанието.

— Още веднъж помисли? При Ан ще бъдеш на по-сигурно място. Никой няма да се сети да те потърси там.

— Карай! — казвам му доста грубо. — Възможно е самата Ан да им каже. За да ги успокои.

Аз решавам живота си, не той. И познавам по-добре от него и мъжа си, и децата си. Наистина ли? Той е добър психолог.

— Променяш се — отвръща ми почти тъжно.

— Не искаше ли точно това от мен?

— Без жестокост, обаче.

— И към кого съм жестока? Към теб, който ме изплаши до смърт в гората. Или към тях, които години наред не ме забелязваха?

— Сега са те забелязали.

— Не е достатъчно. Трябва да им липсвам, а това не се осъзнава за ден, два. Колкото повече отсъствам, толкова повече ще го осъзнават. Докато осъзнаят напълно, че…

— Могат и без теб. И ти кажат те своето сбогом.

Поглеждам измъченото, бледо, покрито с пот лице на Кристофър и чакам да ми обясни ожесточението си.

— Играеш си с огъня, Силви — казва простичко.

Не задавам въпроси, чакам да продължи сам. Той е твърде потресен, за да задържи видяното в себе си. Мълчи, преглъща, не поглежда към мен. Като че ли целият свят се е обърнал наопаки. Излезли сме отдавна от града, шосето пред нас е пусто. Магистралата се е опнала пред нас до безкрайността. Въздухът трепти, нажежен до бяло. Клепачите ми парят. Може би от безсънието или от сълзите по Моника. Не зная накъде отиваме и не искам да знам. Но искам да знам какво се е случило в „Мираж“.

— Никой не те е видял да излизаш. Оставила си на вратата табелка „Не ме безпокойте“. А към два е лумнал пожарът, точно от твоята стая. Изплашили се. Предотвратили са го, но… Не могат да разберат, как е станало. Водят следствие…

Кристофър замълчава и гледа право пред себе си. Не задавам никакви въпроси, а ми се иска да го поразпитам. Който и да е предизвикал пожара, вече знае, че не съм била вътре. Тогава? Мълча. Премислям. Косата ми бавно се наелектризира, но продължавам да мълча. Не искам да изкарам страха си на показ.

— Където отиваме, е страшно пусто. Няма наоколо жива душа. Не се ли боиш?

— От теб ли? — питам невинно.

— А защо не и от мен? Почти не ме познаваш. Усещането ти в гората беше за… убиец, нали?

— Да — признавам.

— Разбрах го по вцепенението ти. Не допускаш ли, че мъжът ти ме е наел, тогава съм се разколебал, но сега… И мога да ти посегна наистина.

Разсмивам се. Смехът ми е нервен, напрегнат, изкуствен, но нищо вече не е в състояние да ме убеди, че е убиец. Късно е за играта му. Може би, когато ме докосна отново в казиното по раменете, а ръцете му се плъзнаха отново към шията ми…

Пак замълчаваме. Пустинята е изумителна през деня. И гореща като пещ. Не отваряме прозорците на колата, ще стане още по-горещо. Климатичната изобщо не се усеща. Под роклята съм изцяло мокра. Струйки пот се стичат и по страните ми, и по бедрата. Платът е залепнал за тях.

— И гола да се съблечеш, няма да помогне.

Но той спира и сваля ризата си. Стегнатото му тяло отново ме изумява.

— Спортуваш ли? — гледам да поддържам някакъв разговор.

— Понякога — разговорът не потръгва, но внезапно ме пита: — Дъщерите ти имат ли си любовници?

— Те не разговарят с мен по тези въпроси.

— А по какви?

Мълча.

— И с какво се занимават?

— Забавляват се, скучаят, мразят. Обичат. Ненавиждат. Презират и боготворят. Едната иска да стане актриса, другата — да има свой бизнес.

— Като баща си?

— Иска да стане кралица в модата.

— И ще успее ли?

— Твърде е упорита. Не спира пред нищо. И няма да спре пред нищо.

— Разкажи ми за тях.

— Моля те, причиняваш ми болка.

Той ме поглежда само за миг. И продължава да шофира като усилва скоростта. Пътят е съвсем прав. И пуст. Като че ли навлизаме в сърцето на пустинята.

— Трябваше да тръгнем късно вечерта. Как се чувстваш?

— Почти опечена.

— Остават още стотина километра.

 

 

Когато той спира пред високата зидана ограда, аз едва си поемам дъх. И той не изглежда по-добре. Оградата е висока и бяла, зад нея не се вижда нищо. Слиза от колата, изважда някакво устройство и вратата се плъзва, за да отвори широк процеп, през който да минем. Зад оградата има дървета и зеленина.

— Как ли ги поддържат?

— Поддръжката им е цяло състояние. Градинарят е луд по тях. И аз също.

— Колко време прекарваш тук?

— Повечето.

— В пълно отшелничество? Освен градинаря в къщата живее ли друг? Някои прислужник или прислужница?

Кристофър поклаща глава в знак на отрицание.

— Тогава… всичко, което чух за теб е мит?

— Не съвсем — засмива се. — Изскоча ли зад оградата, се превръщам наистина в Дон Жуан. Всяка жена ме привлича, докато утоля жаждата си.

— И аз бях една от глътките, утолили жаждата ти?

— Не съвсем. От три месеца не съм се затварял. Чувствах се дори преситен от жени. Бях избягал уж за малко, е не ми се връщаше към романа, който зарязах на средата. Нещо в него не вървеше и не вървеше. Главният ми герой все ми се изплъзваше. Когато тръгнах след теб към гората, не предполагах как ще постъпя… Твоята уплаха свърши останалото, тя ме тласна към… И любопитството ми.

— Това донякъде обяснява поведението ти.

— Но не и твоето.

 

 

Моето бих го обяснила с грубостта…

С грубостта на Фред, с грубостта на „принцесите“.

С подчинението, което вечно изискваха от мен. И с пренебрежителното им отношение като към второ качество човек, който живее заради удобството им, единствено заради удобството им и винаги е на тяхно разположение, а ако не е, се нахвърлят отгоре му. Като на животно. О, не към животните те се отнасяха с любов. Ако поне един от тях четиримата, или… поне една от тях трите поне веднъж се бе сетила да се извини за казаните в гняв горчиви думи, за незаслужените обиди, за нетърпимостта си, то аз… Може би единствено Ан, която като че ли избяга от същото, за да се омъжи, е правила несполучливи опити веднъж или два пъти, нос толкова съжаление в очите към мен, че аз не издържах и се махах някъде… Все още не понасям съжалението в очите й, когато идва да ме види. Или когато аз отида да я видя, нея и децата… Което не се случва, толкова често. Защото се страхувам моята история да не стане нейна история… Мъжът й е дори по-безскрупулен от Фред. По-жесток и естествено много години по-млад. А децата й са по-разглезени и отсега като че ли не се съобразяват с нея…

Не, само това не! Но как да помогна на Ан!

Тя е също толкова всеотдайна и забравяща себе си. Заради тях. Тя е също толкова влюбена в мъжа си и не му е изменяла. Както и аз не бях изменяла на Фред. Докато не познах нежността, не любовта, а нежността на докосването, на гласа…

 

 

Бях вярна на Фред, дори когато остана в Япония за повече от година. Дори когато се върна и не даде никакви обяснения. Бизнес. Бизнес. Проклет бизнес! И ти, обърна се към мен, която не обичаш парите, трябва да разбереш веднъж завинаги, че са нужни, за да живеем добре. А бизнесът е война. И в нея няма място за „обичам“ и „не обичам“. За никакъв сантимент. Баща се обръща срещу син, дъщеря срещу баща. И битката се води до смърт. Не владееш ли правилата, мъртъв си. Забавиш ли се, мъртъв си. Простиш ли, не ти прощават и те смачкват. Понякога само психически, но то е същото. Мен никой няма да ме сложи на колене! Никой!

Бях сигурна.

Толкова често ми изтъкваше, че мразя парите, но не мога без тях, че не смеех да поискам за нищо. Докато „принцесите“ се надпреварваха да ласкаят баща си в умението му да ги печели и да му доказват, че се нуждаят от все повече и повече…

— Глупачка! — присмиваше ми се Джули. — Ти отряза клона, на който седиш. Пълна глупачка! Не разбра ли, че без тях не можеш да си позволиш нищо. Една рокля като хората, едно бижу като хората. Я се погледни! Облечена си като… банкова чиновничка! Или… още по-зле, като прислужница!

Не беше права и го знаеше, но търсеше начини да ме уязви. Дрехите ми бяха изискани. Винаги по поръчка. Семпли. Не по последния вик на модата, не фрапантни, но издаващи добър вкус. И наистина миришеха на пари. На много пари. Но Джули обичаше да ме вижда като ударено куче с подвита опашка. Колкото по-подвита, толкова по-добре. Нещо тиранично имаше в нея, което я предизвикваше да унижава другите. И да им приписва собствените си комплекси. Защото…

Принцесата Джули, бизнесменката Джули, подкрепена от Фред да има своя модна къща, трупа пари. Много пари. Тя успя за нула време да върне полученото от баща й, да удвои остатъка, да го утрои, да го умножи ен пъти. Не зная колко пъти и няма значение колко. Предстои й да навърши трийсет като много богата жена. И като много самотна жена. Все не успява да задържи мъж до себе си, а е красавица, след която се обръщат всички. С неотразим чар. Любовниците й нямат брой, днес е с един, утре с друг, съвсем за кратко, после нещо се случва, отново е с нов, за да го смени със съвсем нов, а всъщност… копнее да бъде с един-единствен мъж, който още не е срещнала. И няма да срещне или ако го срещне, ще се размине с него, без да го познае… И колкото повече минават годините, толкова това й е по-нужно и става все по-невъзможно да го получи, тъй като нейната арогантност и презрителното й отношение към истинското, само я отдалечават. И грубостта й към мен се засилва точно заради това. Тя никога няма да ми прости, че повече от трийсет години съм била омъжена за баща й, единствено за него. И не е усетила друг мъж в живота ми.

И за Кристофър няма да разбере.

Бих споделила единствено с Ан, която би се опитала да ме разбере, без да ме упрекне.

А с Дела?

И тя е красавица. Много различна от Джули. С огромни изумрудени очи, които не се забравят. С гъвкаво тяло на змиорка. С висок стегнат бюст. С дълги крайници. Със зашеметяваща усмивка. Забелязваш я отдалеч. Не можеш да я изтриеш, загнездва се под кожата ти. И остава там. Още от дете усещаше властта си над другите и ги въртеше на малкото си пръстче. Тя не иска да трупа пари, тя иска само да ги харчи. И успява. Получава ги лесно, всеки й ги дава с удоволствие. Защото ги обръща красиво в красиви вещи, които създават красив свят не само около нея. А тя царува в този свят с изумруда на очите си, с гъвкавата си походка, с разпуснатите си коси на русалка, с финеса на дрехите, създадени като че ли специално за нея. И с блясъка на колата си, който не я затъмнява, а обратно. Фред е най-щедър към нея, макар да знае, че никога няма да му се върнат, но не смята, че ги хвърля на вятъра.

Дела иска да стане актриса, засега е актриса единствено в живота. Иска да отиде в Холивуд, но само говори за това, а за никъде не е тръгнала. И няма да тръгне. Заобиколена е от богати приятели, които се надпреварват кой да я спечели, но нито един от тях не е успял. Толкова е заета със себе си и със своя свят, че не виждам място за друг човек в него. А най-малко място за себе си. И за моите проблеми, които безкрайно биха я отегчили.

Между нея и Джули съществува съперничество. А са напълно противоположни. Трудни се понасят, но не го показват пред никого. Дори пред Фред. Но пред мен се изпускат. Ако похваля едната, другата се нахвърля веднага отгоре ми. И обратно. И са безмилостни. Затова се научих да мълча. Най-напред с Фред, после с тях… И потънах в мълчание. Години.

Но и мълчанието ми не ме спаси от грубостта им. То като че ли ги предизвикваше още да се нахвърлят отгоре ми, за да избухна и аз, да не издържа.

Издържах… до онзи ред „Ще ви кажа сбогом!“ На всички.

Мога ли да го разкажа ей така простичко на Кристофър?

Не, разбира се.

Той е временно в живота ми. Може да се окаже последна спирка, а може да се окаже и начало… Ще продължа с мълчание.

 

 

Само че и това решение не се оказва лесно изпълнимо. Кристофър е толкова нежен и така предразполагащ към откровение, че мога отново да се разплача. Никога в живота си не съм срещала толкова нежност и внимание. Навярно не е такъв единствено към мен, това си е негова същност, която го отличава от другите. За да погълне всичко от тях, да го разнищи в себе си, да го усети като свое и го пресъздаде върху хартията… Разбирам колко много съм изгубила от живота си, че съм живяла под облаци, в мъгли и бури, под непрестанен дъжд и никакво слънце.

Кристофър ми показва цялата къща: Човек може да се загуби в нея, толкова е голяма, но заслугата е на дядо му. Не моя, засмива се и оставаме в кабинета му.

Съвременен, светъл, със светли мебели, с компютър и принтер, а до него са разпечатките. На романа, който е изоставил уж за кратко, а цели три месеца…

— За какво пишеш? — питам го.

— Само за онова, което ми носи удоволствие.

— А какво ти носи удоволствие?

— Познанието за човека.

— С всичко положително и отрицателно в него или…?

— Без или. Човекът, такъв, какъвто е. Със светлите му и с тъмните му страни…

— О, Господи! — изохквам. — От това боли. Много боли.

— И от писането боли.

Вижда, че оглеждам внимателно кабинета му, като че ли искам да надникна в душата му. Вижда, че заставам до прозореца и оглеждам и градината. Прехапвам устни.

— Тук всичко е много скъпо — казвам.

— Признах ти, че съм се родил богат. И мога да си позволя да правя, каквото искам. Не зная по-голямо предимство в живота. Ако богатството носи щастие, то е именно в това.

— Може би и аз, ако се бях родила богата…

— Дъщерите ти са се родили богати. Щастливи ли са?

Повдигам неопределено рамене. Наистина не зная. И да бях ги питала, едва ли щяха да ми кажат. А може би те самите още не го осъзнават?

— Би трябвало да знаеш — засмива се Кристофър. И е прав.

Той подготвя питиета за мен и за себе си, дозира ги според собствения си вкус и ми подава едното.

— Не помага — казвам аз.

Гледа в мен и явно иска да ме запита нещо, а все не набира смелост. Изведнъж се решава.

— Спомена, че мъжът ти никога и никого не е губил. Той по-скоро ще организира убийството ти като нещастен случай, отколкото да ти даде развод.

— Не! — изплашено отвръщам.

— Не бързай с отговора, а прецени заради собствената си безопасност. Познавам хора като него. Където и да се скриеш, ще те намерят и…

— Не! — казвам отново.

— Да! Повярвай ми. Аз трябва да зная на достатъчно безопасно място ли си тук. Според мен не. За ден-два — да, не за повече. Повярвай ми!

Замислям се. Виждам лицето на Фред, той не би спрял пред нищо. За да избегне скандала около развода, би се решил и на крайност. За да остане бог в очите на дъщерите си. За да бъде недосегаем и неуязвим пред партньорите си, Кристофър е прав. Само след няколко дни пратените от него ченгета или убийци ще бъдат отново по петите ми, а открият ли ме, колко му е да се инсценира отново някакъв нещастен случай. С кола или… Потръпвам.

Кристофър мълчи. И той се е замислил. Веждите му се събират в една линия, така изглежда по-възрастен. И безпомощен. А не е. Защо да не е? Той е пленник на собственото си въображение. Живее единствено живота на другите. И сега… моят. Навярно си представя… Какво ли може да си представи един писател? В една подобна ситуация? Хиляди варианти на нещастни случаи, падане по стълби или в яма, блъсвана от кола, катастрофа, удавя не в езеро или… Поглеждам разпечатките до принтера. Посягам да взема един лист.

— Всичко друго, само това не! — гласът му прозвучава ледено и ме сепва. После омеква: — Каквото поискаш, но това, — сочи листите — не! След като приключа работата, да, но в самия процес — не! Запомни го.

Дръпвам ръката си. Отпускам се в най-близкия фотьойл. Разговорът не потръгва, той е все така отдалечен на хиляди мили. Заглежда се през прозореца, пали цигара, налива си още едно питие.

— Съветвам те да не излизаш от къщата — казва ми изведнъж. — Дори градинарят не бива да те вижда.

— Ако трябва, ще замина. Поне на теб да не ти създавам главоболия — опитвам се да му се усмихна, но не се получава, усещам устните си изпръхнали.

— Не се тревожи — приближава до мен и ме прегръща, — ще измислим нещо.

Нещо, но какво?