Артър Конан Дойл
Баскервилското куче ^[0] (7)

Седма глава
Степълтънови от Мерипит хаус

Свежата прелест на утрото позаличи от паметта ни мрачното и потискащо впечатление, което остави у двама ни първият допир с Баскервил хол. Когато седнахме със сър Хенри да закусим, слънчевата светлина нахлу през високите прозорци, хвърляйки пъстри петна през стъклата с цветни гербове. Тъмната облицовка блесна като бронз под златните лъчи и трудно можехме да си представим, че това е същата стая, която снощи бе изпълнила с такова униние душите ни.

— Мисля, че можем да упрекваме себе си, не къщата — каза баронетът. — Бяхме уморени от пътуването, а и премръзнахме в кабриолета, та всичко ни се представи в мрачна светлина. Сега сме освежени и бодри, така че всичко отново е весело.

— И все пак не е изцяло въпрос на въображение — отвърнах. — Нощес например не чухте ли някой, жена, струва ми се, да ридае?

— Интересно, както бях полузаспал, и на мен ми се стори, че чух нещо такова. След това чаках доста, но повече нищо не се чу и заключих, че е било насън.

— Но аз го чух ясно и съм сигурен, че наистина беше женски плач.

— Трябва веднага да разберем какво е станало.

Той удари звънеца и попита появилия се Баримор дали може да ни обясни случилото се. Стори ми се, че докато лакеят слушаше въпроса на господаря си, бледото му лице стана още по-бледо.

— В къщата има само две жени, сър Хенри — отговори той. — Едната е миячката на съдовете. Тя спи в другото крило. Втората е жена ми и мога да ви уверя, че плачът не е идвал от нея.

Но той излъга, защото след закуска срещнах случайно госпожа Баримор в дългия коридор. Слънцето ярко осветяваше лицето й. Беше едра спокойна жена с малко груби черти и строго присвити устни. Но зачервените очи, които ме гледаха изпод подпухналите клепачи, я издадоха. Значи тя беше плакала през нощта и мъжът й не можеше да не го знае. И все пак бе заявил точно обратното, явно рискувайки да бъде уличен в лъжа. Защо бе излъгал? И защо тя бе плакала така горчиво? Около този бледолик и красив чернобрад мъж имаше нещо тайнствено и мрачно. Именно той пръв бе открил тялото на сър Чарлс и ние знаехме всички обстоятелства около смъртта на стария човек единствено от думите на Баримор. Възможно ли е в края на краищата в каретата на улица „Риджънт“ да сме видели тъкмо него? Брадата беше съвсем същата. Кочияшът описа човека като малко по-нисък, но впечатлението му би могло да бъде и погрешно. Как можех да разреша въпроса веднъж завинаги? Очевидно първото, което трябваше да направя, бе да се видя с началника на станцията в Гримпен и да разбера дали наистина телеграмата е била връчена лично на Баримор. Какъвто и да бе отговорът, поне щях да имам налице нещо, което да съобщя на Шерлок Холмс.

След закуска сър Хенри трябваше да прегледа безброй книжа, така че моментът бе благоприятен за моя излет. Хубав път, дълъг шест километра, ме отведе по края на тресавището до малко невзрачно селце, в което две постройки стърчаха високо над останалите. Оказаха се странноприемницата и къщата на доктор Мортимър. Началникът, който беше и бакалин на селото, си спомни добре за нашата телеграма.

— Разбира се, сър — каза той. — Аз предадох телеграмата точно както беше указано.

— А кой я връчи?

— Синът ми. Джеймс, ти миналата седмица нали предаде телеграмата на господин Баримор?

— Да, татко, предадох я.

— Лично на него ли? — попитах аз.

— Точно тогава той беше горе на тавана, така че не можах да му я връча лично, но я дадох на госпожа Баримор, която обеща да му я предаде веднага.

— Ти видя ли господин Баримор?

— Не, сър, нали ви казах, той беше на тавана.

— Щом не си го видял, откъде знаеш, че е бил там?

— Е, жена му сигурно е знаела къде е — тросна се началникът. — Нали е получил телеграмата! Ако имаше някаква грешка, самият Баримор щеше да се оплаче!

Изглеждаше безсмислено да разпитвам повече, но беше ясно, че въпреки хитрата уловка на Холмс нямахме доказателство, че точно тогава Баримор не е бил в Лондон. Да предположим обаче, че е бил там. Да предположим, че същият този човек последен е видял сър Чарлс жив и пръв е проследил неговия наследник при завръщането му в Англия. Какво следваше от това? Дали изпълняваше нечии поръчения, или имаше собствени коварни планове? Какъв интерес можеше да има да преследва Баскервилите? Спомних си странното предупреждение, изрязано от редакционната статия на „Таймс“. Негово дело ли беше или на някой друг, който се е опитал да осуети замислите му? Единственият приемлив мотив за тези действия бе изказан от сър Хенри: ако Баскервилите бъдат сплашени и прогонени, Бариморови ще си осигурят завинаги удобно жилище. И все пак подобно тълкуване бе съвсем неубедително, за да обясни коварния и тънко скроен заговор, който, изглежда, плетеше невидима мрежа около младия баронет. Самият Холмс каза, че сред множеството какви ли не разследвания, които е имал, още не се е бил натъквал на толкова заплетен случай. Докато крачех обратно по сивия пуст път, се молех приятелят ми да може по-скоро да се освободи и да пристигне тук, за да свали от плещите ми тежкото бреме на отговорността, която бях поел.

Шум от забързани стъпки зад мен и глас, който извика името ми, внезапно прекъснаха мислите ми. Обърнах се, очаквайки да видя доктор Мортимър, но за мое учудване подир мен тичаше непознат мъж. Беше нисък, възслаб, гладко обръснат и русокос, с малко постна физиономия и кокалеста долна челюст, на възраст между трийсет и четирийсет години. Носеше сив костюм и сламена шапка, през рамото му висеше тенекиена ботаническа кутия, а в едната си ръка държеше зелен сак за пеперуди.

— Много моля да ме извините за нахалството, доктор Уотсън — каза той, като се приближи запъхтян към мен. — Ние от тресавището сме непринудени хора и не чакаме официално запознанство. Може би сте чували името ми от нашия общ приятел доктор Мортимър. Аз съм Степълтън от Мерипит хаус.

— Вашата мрежа и кутията ми подсказаха това — казах, знаейки, че господин Степълтън е естественик. — Но вие как ме познахте?

— Бях се отбил при Мортимър и като минавахте, той ви посочи през прозореца на кабинета си. Понеже пътят ни е в една посока, реших да ви настигна и да ви се представя. Надявам се, че сър Хенри не се чувства зле от пътуването.

— Той е много добре, благодаря.

— Всички се опасявахме, че след печалната смърт на сър Чарлс новият баронет може би няма да иска да живее тук. Да се погребе един заможен човек в такова място, не е малко, но мисля, че не е необходимо да ви казвам какво голямо значение има това за цялата околия. Предполагам, че сър Хенри не е суеверен.

— Не, не вярвам.

— Вие, разбира се, знаете легендата за чудовищното куче, което преследва рода?

— Чувал съм я.

— Чудно колко лековерни са тукашните селяни. Всички са готови да се закълнат, че са виждали това същество из тресавището.

Той говореше с усмивка, но сякаш прочетох в очите му, че гледа по-сериозно на въпроса.

— Тази история беше завладяла напълно въображението на сър Чарлс и не се съмнявам, че тя го доведе до трагичния му край.

— Как именно?

— Нервите му бяха така опънати, че появяването на каквото и да е куче можеше да бъде фатално за болното му сърце. Предполагам, че през тази последна за него нощ наистина е видял нещо подобно в алеята с тисовете. Много обичах стария човек и се страхувах, че може да се случи някакво нещастие, защото знаех, че има слабо сърце.

— Откъде го знаехте?

— Моят приятел Мортимър ми беше казал.

— Значи мислите, че някакво куче е гонило сър Чарлс и вследствие на това той е умрял от страх?

— А вие намерихте ли някакво по-добро обяснение?

— Не съм дошъл още до никакво заключение.

— А господин Шерлок Холмс?

При тези думи дъхът ми спря за миг, но един поглед към безразличното лице и спокойните очи на моя събеседник ме убеди, че не е възнамерявал да ме изненада.

— Доктор Уотсън, няма смисъл да се правим, че не ви знаем — каза той. — Славата на вашия детектив стигна и до нас, а не може да го прославяте, без самият вие да станете известен. Когато доктор Мортимър ми каза името ви, не можа да отрече, че вие сте същият този Уотсън, приятелят на Холмс. Щом вие сте тук, значи и самият Шерлок Холмс се интересува от този въпрос и, естествено, аз съм любопитен да зная какво е неговото мнение.

— Опасявам се, че не мога да отговоря на този въпрос.

— А мога ли да ви попитам дали той възнамерява да ни удостои с посещение?

— Той не може да отсъства от града сега. Вниманието му е ангажирано от друга работа.

— Колко жалко! Той би могъл да хвърли някаква светлина върху това, което си остава загадка за нас. А ако мога да ви бъда полезен във вашите лични разследвания, разчитайте на мен. Ако имам някаква представа за естеството на вашите подозрения или за начина, по който бихте предложили да се разследва случаят, може би бих могъл още сега да ви окажа някаква помощ или да ви дам съвет.

— Уверявам ви, че просто гостувам на приятеля ми сър Хенри, така че не се нуждая от никаква помощ.

— Прекрасно! — каза Степълтън. — Имате пълно право да бъдете внимателен и предпазлив. Справедливо е да бъда укорен за това, което, както и сам чувствам, беше непозволено вмешателство от моя страна, и ви обещавам, че вече няма да спомена нищо по този въпрос.

Бяхме стигнали до място, където от пътя се отделяше тясна тревиста пътека, която се виеше надалеч през тресавището. Отдясно се извисяваше стръмен, осеян с валчести камъни хълм, който в миналото е бил разработен като гранитна кариера. Обърнатата към нас страна представляваше тъмна канара, в чиито пукнатини растяха папрати и трънки. Зад едно далечно възвишение плуваше перест облак дим.

— По тази пътека се стига много бързо до Мерипит хаус — каза Степълтън. — Може би ще пожертвате един час, за да ми доставите удоволствието да ви представя на сестра ми.

Първата ми мисъл беше, че трябва да бъда до сър Хенри, но после си спомних купа книжа и сметки, разхвърляни върху бюрото му. Положително не можех да му бъда от помощ в тази работа. А Холмс изрично каза, че трябва да опозная съседите. Приех поканата на Степълтън и двамата свърнахме по пътеката.

— Прекрасно място е това тресавище — каза той, като огледа вълнообразните голи възвишения и нагънатите зелени хълмове, по които като разпенени гребени на чудновати морски вълни стърчеше назъбеният гранит. — Никога не ви омръзва. Не можете да си представите какви чудни тайни крие тресавището. То е така необятно, така пустинно и така загадъчно…

— Вие сигурно го познавате добре?

— Тук съм само от две години. За тукашните хора съм новодошъл. Пристигнахме наскоро след като сър Чарлс се беше установил тук. Но моите наклонности ме накараха да изследвам всяко кътче от тази местност и мисля, че не са много хората, които я познават по-добре от мен.

— Толкова ли е трудно да се опознае?

— Много трудно. Виждате ли например тази голяма равнина там на север с чудноватите хълмове, изникнали над нея? Забелязвате ли нещо особено?

— Изглежда прекрасно място за препускане с кон.

— Естествено е да помислите така, но тази грешка е струвала досега живота на много хора. Виждате ли онези яркозелени, гъсто разхвърляни петна?

— Да. Изглежда, че там почвата е по-плодородна.

Степълтън се засмя.

— Това е Гримпенското мочурище — каза той. — Една грешна стъпка там означава смърт и за хората, и за животните. И вчера видях едно пони, залутано нататък. Не се върна вече. Дълго гледах главата му, протегната над тинята, докато най-после потъна и тя. Това място е опасно за преминаване дори в сушаво време, а след есенните дъждове е още по-опасно. Въпреки това аз мога да се добера до самото му сърце и да се върна. За Бога! Ето друго нещастно пони!

Нещо кафяво се мяташе в зеления папур. После един дълъг, мъчително гърчещ се врат се мярна отгоре и над тресавището прокънтя жален възглас. Замръзнах от ужас. Изглежда, нервите на моя спътник бяха по-здрави от моите.

— Свърши се с него — каза той. — Тинята го всмука. Две за два дни, а може би много повече. Свикват да ходят там, когато времето е сухо, и не могат да доловят разликата, докато тинята не ги сграбчи в лапите си. Лошо място е това Гримпенско мочурище.

— И вие казвате, че можете да влезете в него?

— Да. Има една-две пътечки, по които може да мине само много ловък човек. Аз съм ги открил.

— Но защо ви е трябвало да ходите из такова ужасно място?

— Виждате ли онези хълмове оттатък? Те са същински острови, отвсякъде заобиколени от непроходимото мочурище, което с течение на времето е стягало малко по малко обръча около тях. Там именно ще намерите редки растения и пеперуди, стига да имате ум, за да стигнете до тях.

— Ще си опитам щастието някой ден.

Степълтън ме погледна учудено.

— За Бога! Избийте тази мисъл от главата си — каза той. — Както е казано в Библията, кръвта ви ще падне върху мен. Уверявам ви, че няма и най-малка вероятност да се завърнете жив. Аз мога да ходя там, защото съм запомнил цяла сложна система от ориентири.

— Чакайте! — извиках аз. — Какво е това?

Продължителен нисък и неописуемо жаловит стон се извиси над тресавището. Изпълни целия простор и все пак беше невъзможно да се каже откъде идва. От глухо стенание премина в силен рев и после отново заглъхна в печална, трептяща жалба. Степълтън ме изгледа с особен израз на лицето.

— Странно място е това тресавище — каза той.

— Но какво е това?

— Селяните казват, че така вие Баскервилското куче, когато си иска жертвата. Чувал съм го един-два пъти, но не така ясно.

Със замръзнало от страх сърце огледах широкото хълмисто поле, изпъстрено тук-там със зелени тръстики. Нищо не трепваше над простора. Само два гарвана грачеха силно на една канара зад нас.

— Вие сте образован човек. Не вярвате на такива глупости, нали? — попитах. — Как мислите, какъв е този странен звук?

— Блатата издават понякога особени звуци. Или тинята се сляга, или водата се покачва, или нещо друго.

— Не, не. Това беше глас на живо същество.

— Възможно е. Чували ли сте някога какъв звук издава водният бик?

— Не. Никога.

— Много рядка птица, фактически вече изчезнала в Англия, но в тресавището всичко е възможно. Да, няма да се изненадам, ако разбера, че това, което чухме, е гласът на някой последен представител на този род.

— Това е най-непонятният и странен звук, който съм чувал през живота си.

— Да, общо взето, малко тайнствено място. Погледнете онзи хълм. Какво е това според вас?

По стръмния склон се виждаха двайсетина сиви каменни пръстена.

— Какво е това? Кошари ли?

— Не, жилища на почитаемите ни прадеди. Праисторическите хора са населявали гъсто тресавището и тъй като оттогава всъщност никой не е живял там, можете да намерите цялата домашна наредба така, както са я оставили. Ако сте любопитен да надзърнете вътре, ще видите дори огнището и леглото на праисторическия човек. Липсват само покривите.

— Но това е цяло градче. Кога е било населявано?

— В епохата на неолита. Точният период не се знае.

— С какво се е занимавал тогавашният човек?

— Пасял е добитъка си по тези склонове, а когато бронзовият меч е започнал да измества каменната брадва, се е научил да добива калай. Вижте големия ров на онзи хълм отсреща. Това е пак следа от неговата работа. Да, доктор Уотсън, около тресавището ще намерите много интересни неща. О, извинете ме за миг! Това е сигурно cyclopides.

Една малка мушица или молец прехвръкна над пътеката и Степълтън мигом се втурна да я гони с изключителна енергия и бързина. За мой ужас насекомото летеше право към мочурището, но моят нов познат не се спря и за миг и подскачаше след него от бабуна на бабуна, размахал във въздуха зеления си сак. Сивите му дрехи и зигзагообразните му отривисти подскоци уподобяваха и самия него на огромен молец. Стоях и наблюдавах тази гонитба със смесица от възхищение от неговата изключителна пъргавина и страх да не би да изгуби почвата под краката си в това вероломно мочурище, когато внезапно чух шум от стъпки и като се обърнах, видях на пътеката недалеч от мен една жена. Идваше откъм посоката, в която се виждаше облакът дим, подсказващ местонахождението на Мерипит хаус, но наклонът на местността я е бил скрил, докато не се е приближила съвсем.

Че това бе госпожица Степълтън, за която ми бяха говорили, не се съмнявах, защото около тресавището едва ли имаше много дами, а и помнех, че някой ми я беше описал като красавица. Жената, която приближаваше към мен, беше наистина красива, и то от най-необикновен тип. Едва ли би могло да има по-голям контраст между брат и сестра: Степълтън имаше светла коса и сиви очи, докато тя бе по-тъмна от всички брюнетки, които съм виждал в Англия. Стройна, висока и елегантна, с гордо и изящно оформено лице с толкова правилни черти, че би приличало на статуя, ако не бяха потрепващите устни и прекрасните тъмни жадни очи. Със съвършената фигура и елегантното си облекло, застанала на самотната пътека сред тресавището, тя наистина представляваше странно видение. Когато се обърнах, беше устремила поглед към брат си, а след това забърза към мен. Бях свалил шапка и тъкмо се канех да обясня присъствието си тук, когато думите й отправиха мислите ми в съвсем друга посока.

— Вървете си! — каза тя. — Вървете си веднага в Лондон!

Гледах я втренчено със зачудено и глупаво изражение. Очите й пламтяха и тя нервно потропваше с крак.

— Защо да си вървя? — попитах.

— Не мога да ви обясня. За Бога, направете каквото ви казвам! Вървете си и кракът ви да не е стъпил вече насам — говореше тихо и припряно с особено фъфлене на „с“ и „з“.

— Но аз току-що пристигам.

— Човече — извика тя, — не можете ли да разберете, че ви предупреждавам за ваше добро? Вървете си в Лондон. Тръгнете още довечера! Махнете се от това място на всяка цена! Шшшт, брат ми идва! Нито дума за това, което ви казах!… Ще бъдете ли така любезен да ми откъснете онази дива орхидея? Тресавището е много богато с орхидеи, но вие сте малко закъснели, за да видите красотите на това място.

Степълтън беше изоставил преследването и се върна при нас, запъхтян, зачервен от напрежение.

— Здравей, Берил! — каза той, но на мен ми се стори, че поздравът му не беше много сърдечен.

— О, Джак, много си се разгорещил.

— Да, преследвах един cyclopides. Много са редки, особено късно наесен. Колко жалко, че го изпуснах.

Говореше невъзмутимо, но малките му светли очи подскачаха непрекъснато от госпожицата към мен.

— Виждам, че вече сте се запознали.

— Да. Казах на сър Хенри, че е малко късно, за да може да види истинските хубости на тресавището.

— Какво? Кой, мислиш, е този господин?

— Сър Хенри Баскервил.

— Не, не — запротестирах аз. — Аз съм скромен гражданин, без титла, само приятел на сър Хенри. Името ми е доктор Уотсън.

Сянка на досада премина по изразителното й лице.

— Значи съм ви взела за друг.

— Защо, вие не сте имали много време за разговор — отбеляза брат й, като я гледаше със същия изпитателен поглед.

— Говорех с доктор Уотсън като с човек, който ще живее тук, а не като с гост — каза тя. — За него няма голямо значение, дали е рано или късно за орхидеите. Ще дойдете да видите Мерипит хаус, нали?

Пряката пътека ни изведе до неприветлива на вид постройка, която в цветущите си години е била ферма на скотовъдец, но сега беше ремонтирана и превърната в модерно жилище. Къщата бе заобиколена от овощна градина, но дърветата, както е обикновено за тресавището, бяха недорасли и попарени, така че цялото място създаваше лошо и потискащо впечатление. Отвори ни чудноват съсухрен стар слуга с извехтяла ливрея, който напълно подхождаше за тоя дом. Но стаите се оказаха просторни, мебелирани с изисканост, в която, струва ми се, познах вкуса на дамата. Като гледах през прозореца безбрежното, осеяно с гранит тресавище, което се разстилаше еднообразно до далечния хоризонт, не можех да не се запитам какво беше накарало този високообразован човек и тази красива жена да се заселят в такава местност.

— Необикновено място сме избрали, нали? — каза той като че в отговор на моята мисъл. — Все пак успяхме да си наредим живота тук много щастливо, нали, Берил?

— Много щастливо — отвърна тя, но думите й не прозвучаха убедително.

— Имах училище в Северна Англия — каза Степълтън. — За човек с моя темперамент работата беше механична и безинтересна, но ме блазнеше перспективата да живея сред младежта, да спомагам за оформянето на тези млади умове и да им дам нещо от моя характер, от моите идеали. Съдбата обаче беше против мен. В училището избухна силна епидемия и три от момчетата умряха. Не можах да се съвзема след този удар, а и голяма част от капитала ми беше безвъзвратно загубена. И все пак, ако не ми липсваше компанията на момчетата, щях да се радвам на собственото си нещастие, защото за човек с моята страст към ботаниката и зоологията тук има неограничено поле за работа, а пък и сестра ми обича природата не по-малко от мен. Казвам ви всичко това, доктор Уотсън, защото недоумението се четеше по лицето ви, докато гледахте през прозореца.

— Мина ми, разбира се, през ума, че тук е малко скучно — може би не толкова за вас, колкото за сестра ви.

— Не, не, аз никога не скучая — каза тя бързо.

— Имаме книги, научни занимания, имаме и интересни съседи. Доктор Мортимър е много начетен човек в своята област. Нещастният сър Чарлс също беше прекрасен събеседник. Познавахме го добре и не намирам думи, за да изразя колко остро чувстваме липсата му. Мислите ли, че ще ви обезпокоя, ако ви посетя следобед, за да се запозная със сър Хенри?

— Сигурен съм, че ще бъде много доволен.

— Тогава навярно ще го предизвестите за моето посещение. Може би според скромните си възможности ще можем да направим нещо, за да го улесним, докато свикне с новата среда. Ще се качите ли горе, доктор Уотсън, да прегледате моята колекция от lepidiptera^[1]? Мисля, че е най-пълната в Югозападна Англия. Докато я разгледате, закуската ще бъде готова.

Аз обаче горях от нетърпение да се върна на поста си. Меланхолията на тресавището, смъртта на клетото пони, тайнственият вой, свързан със зловещата легенда за Баскервилите — всичко това ме настрои мрачно. И като връх на тези повече или по-малко смътни впечатления дойде ясното и категорично предупреждение на госпожица Степълтън, произнесено с такава убедителност, щото не се съмнявах, че зад него се крие някаква сериозна и основателна причина. Отхвърлих всички настоявания да остана за закуска и се отправих веднага към къщи, като хванах обраслата с трева пътека, по която бяхме дошли.

Но, изглежда, имаше някаква непозната за мен още по-пряка пътека, защото, преди да изляза на широкия път, с изненада видях госпожица Степълтън, седнала на една скала до пътечката. Красивото й лице бе поруменяло от умората. С едната ръка се държеше за кръста.

— Тичах дотук, за да ви пресрещна, доктор Уотсън — каза тя. — Нямах време дори да си сложа шапката. Не трябва да се бавя, защото брат ми ще забележи отсъствието ми. Исках да ви кажа, че много съжалявам за глупавата грешка, която направих, като ви взех за сър Хенри. Забравете, моля ви, думите ми, които нямат никакво значение за вас.

— Не мога да ги забравя, госпожице Степълтън — казах аз. — Приятел съм на сър Хенри и неговото благополучие живо ме интересува. Кажете ми защо настоявахте толкова сър Хенри да се върне в Лондон?

— Женски каприз, доктор Уотсън. Когато ме опознаете по-добре, ще видите, че невинаги думите и постъпките ми са мотивирани.

— Не, не. Помня трепета в гласа ви. Помня и погледа ви. Моля ви, госпожице Степълтън, бъдете откровена с мен, защото, откак съм тук, се чувствам заобиколен от призраци. Животът ми заприлича на Гримпенското мочурище: навсякъде малки зелени петна, в които човек може да потъне, и никъде знак, който да посочва пътя. Обяснете ми какво искахте да кажете, и аз обещавам да предам на сър Хенри вашето предупреждение.

За момент на лицето й се появи израз на колебание, но когато отговори, погледът й отново стана твърд.

— Направихте го голям въпрос, доктор Уотсън — каза тя. — Двамата с брат ми сме потресени от смъртта на сър Чарлс. Познавахме се много отблизо с него и той често ни гостуваше. Проклятието, което тежи над неговия род, не излизаше от ума му и когато се разигра трагедията, аз, естествено, си помислих, че страхът, който проявяваше, е бил може би не без основание. Затова, когато друг член на рода дойде да живее тук, сметнах за нужно да го предупредя за опасността, на която се излага. Това е всичко, което възнамерявах да му предам.

— Но каква е тази опасност?

— Знаете ли историята за кучето?

— Не вярвам в такива глупости.

— А аз вярвам. Ако имате някакво влияние над сър Хенри, отведете го от това място, което винаги е било съдбовно за неговия род. Светът е широк. Защо иска да живее там, където е пълно с опасности за него?

— Именно защото е място, пълно с опасности. Такава е природата на сър Хенри. Страхувам се, че ако не ми кажете нещо по-определено, ще бъде невъзможно да го накарам да се махне.

— Не мога да ви кажа нищо определено, защото не зная нищо.

— Иска ми се да ви задам още един въпрос, госпожице Степълтън: щом не сте имали предвид нищо повече от това, което ми казахте при първия ни разговор, защо не искахте вашият брат да чуе предупреждението ви? Не виждам в него нищо, което да не му се понрави, както и на който и да е друг.

— Моят брат гори от нетърпение собственикът на имението да се засели в Баскервил хол, защото смята, че от това зависи добруването на бедното население около тресавището. Той ще се разгневи много, ако разбере, че съм казала нещо, което би принудило сър Хенри да се махне. Но аз изпълних дълга си и няма да говоря повече. Трябва да се връщам, иначе ще забележи отсъствието ми и ще се досети, че съм ви пресрещнала. Довиждане.

Тя се обърна и след миг изчезна между разхвърляните камънаци, а аз продължих към Баскервил хол със сърце, изпълнено със смътни страхове.