Артър Конан Дойл
Баскервилското куче ^[0] (5)

Пета глава
Три скъсани нишки

Шерлок Холмс притежаваше в забележителна степен способността да освобождава по желание мисълта си. Странната история, в която бяхме въвлечени, беше забравена за два часа, през които той изцяло потъна в картините на съвременни белгийски майстори. По пътя от галерията до хотел „Нортъмбърланд“ не говори за друго освен за живописта, за която имаше само най-повърхностна представа.

— Сър Хенри Баскервил ви очаква — каза служителят. — Помоли ме да ви изпратя при него веднага щом дойдете.

— Ще имате ли нещо против, ако погледна книгата за посетители?

— Ни най-малко.

В книгата след името на Баскервил бяха прибавени още две имена: едното на Теофилъс Джонсън и семейството му от Нюкасъл, а другото на госпожа Олдмор от Хай лодж в Алтън и прислужничката й.

— Това сигурно е оня Джонсън, когото познавам — каза Холмс на портиера. — Ако не се лъжа, адвокат, с посивели коси и понакуцва малко.

— Не, сър, този господин Джонсън е собственик на мини. Много енергичен джентълмен, не по-стар от вас.

— Сигурно грешите за професията му.

— Не, сър. Той отсяда в нашия хотел от години и ние много добре го познаваме.

— А, това разрешава спора. Госпожа Олдмор… Сякаш помня това име отнякъде. Извинете за любопитството, но често човек търси един познат, а намира друг.

— Тя е болна жена, сър. Мъжът й беше някога кмет на Глостър. Когато идва в града, винаги отсяда при нас.

— Благодаря ви. Май и нея не познавам. С тези въпроси установихме един много важен факт, Уотсън — продължи Холмс полугласно, докато се качвахме по стълбата. — Сега знаем, че хората, които така много се интересуват от нашия приятел, не са отседнали в същия хотел. А това значи, както вече видяхме, че много им се иска да го следят, но също така им се ще той да не ги види. Този факт подсказва много.

— Какво подсказва?

— Подсказва, че… Но виж, драги приятелю, какво става, за Бога!

Бяхме изкачили стълбата и налетяхме на самия сър Хенри Баскервил. Лицето му беше червено от гняв, а в едната си ръка държеше стара прашна обувка. Беше така вбесен, че не можеше дума да продума, а когато речта му се възвърна, заговори с груб американски акцент, какъвто не бяхме чули у него сутринта.

— Да не ме мислят за сукалче в този хотел — крещеше той. — Разиграват ме като маймуна, но ще видят, че са сбъркали адреса! По дяволите! Ако този хлапак не ми намери обувката, чудо ще направя! Аз разбирам от шеги, господин Холмс, но всичко си има граници!

— Още ли си търсите обувката?

— Да, сър. И смятам да я намеря.

— Но нали казахте, че била нова кафява обувка?

— Така беше, сър. А сега и старата черна.

— Как! Да не би да искате да кажете…

— Точно това искам да кажа. Имам всичко на всичко три чифта: едни нови — кафяви; едни стари — черни, и лачените, с които съм сега. Снощи ми взеха едната кафява, а днес отмъкнаха черната. Е, намери ли я? Отговаряй! Не ме зяпай такъв!

На сцената се беше появил един развълнуван прислужник, немец.

— Не, сър. Питах из целия хотел, но не научих нищо за нея.

— Добре. Или тази обувка ще се върне на мястото си преди залез-слънце, или ще кажа на управителя, че веднага напускам хотела!

— Ще се намери, сър, обещавам ви, че ако имате малко търпение, ще се намери.

— Внимавайте, защото това ще бъде последната ми вещ, която изчезва в това свърталище на крадци. Господин Холмс, извинете, че ви безпокоя с такива дреболии.

— Мисля, че си заслужава безпокойството.

— Нима гледате сериозно на това?

— А вие как си го обяснявате?

— Просто не се опитвам да си го обясня. Изглежда, това е най-глупавото и странно нещо, което някога ми се е случвало.

— Може би най-странното наистина — каза Холмс замислено.

— А вие какво мислите за това?

— Не претендирам още да съм го разбрал. Вашият случай е много сложен, сър Хенри. Ако всичко това има връзка със смъртта на чичо ви, то не съм сигурен дали измежду петстотинте по-значителни случая, с които съм се справил, е имало някой толкова сложен. Но имаме преимуществото, че в ръцете си държим няколко нишки, така че една или друга все ще ни доведе до истината. Може да изгубим време, в случай че проследим някоя погрешна нишка, но рано или късно непременно ще се доберем до истината.

Обядът мина много приятно. Докато се хранихме, не говорихме почти нищо за работата, която ни беше събрала. Едва след като се прибрахме в стаята на Баскервил, Холмс го попита какви са намеренията му.

— Да отида в Баскервил хол.

— А кога?

— В края на седмицата.

— Мисля, че, общо взето, решението ви е мъдро — каза Холмс. — Имам обилни доказателства, че в Лондон ви следят, а сред милионите жители на този голям град е трудно да открием кои са преследвачите и каква е целта им. Ако намеренията им са лоши, могат да ви причинят зло и ние ще бъдем безсилни да го предотвратим. Доктор Мортимър, знаете ли, че ви следяха, след като отзарана излязохте от къщата ми?

Доктор Мортимър подскочи.

— Следили са ни? Кой?

— Това за жалост не мога да ви кажа. Има ли сред съседите или познатите ви в Дартмур някой с черна брада?

— Не… или чакайте! О, да, Баримор, лакеят на сър Чарлс.

— Ха! Къде е Баримор сега?

— Грижи се за Баскервил хол.

— Най-добре ще е да установим дали действително е там, или не е случайно в Лондон.

— Как ще направим това?

— Подайте ми една бланка за телеграма. „Готово ли е всичко за пристигането на сър Хенри?“ Това е достатъчно. Адрес: „Господин Баримор — Баскервил хол.“ Коя е най-близката телеграфна станция? Гримпен. Много добре. Ще пратим и втора телеграма до началника на станцията в Гримпен. „Телеграмата до господин Баримор да му бъде връчена лично. Ако отсъства, моля, върнете я обратно на сър Хенри Баскервил — хотел «Нортъмбърланд».“ Така до довечера ще разберем дали Баримор е на поста си в Девъншър или не.

— Правилно — каза Баскервил. — Между другото, доктор Мортимър, кой е този Баримор?

— Син е на стария покоен пазач. Четири поколения Бариморови са се грижили за Баскервил хол. Доколкото знам, двамата с жена му са напълно порядъчна двойка.

— Същевременно — каза Баскервил — съвършено ясно е, че докато там няма никой от нашата фамилия, тези хора имат прекрасен обширен дом и нямат никаква работа.

— Това е вярно.

— В завещанието на сър Чарлс имаше ли нещо за Баримор? — попита Холмс.

— Той и жена му взеха по петстотин лири.

— А! Те знаеха ли, че ще получат тази сума?

— Да. Сър Чарлс много обичаше да говори за завещанието си.

— Много интересно.

— Надявам се — каза доктор Мортимър, — че не гледате с подозрение всеки, който е получил наследство от сър Чарлс, защото той остави и на мен хиляда лири.

— Така ли? И още на кого?

— Имаше голям брой незначителни суми за разни хора и много дарения с благотворителна цел. Остатъкът е на сър Хенри.

— И колко голям е този остатък?

— Седемстотин и четирийсет хиляди лири.

Холмс учудено вдигна вежди:

— Нямах представа, че сумата е така огромна.

— Сър Чарлс минаваше за богат човек, но и ние не знаехме колко богат е бил, докато не се запознахме с ценните му книжа. Общата стойност на състоянието му възлиза кръгло на един милион.

— Боже мой! Та това е капитал, за който човек наистина би се впуснал в рискована игра. И още един въпрос, доктор Мортимър: да кажем, че нещо се случи с този наш млад приятел (ще ми простите неприятното предположение), кой ще наследи състоянието?

— Тъй като малкият брат на сър Чарлс, Роджър Баскервил, е починал, наследството ще премине у Дезмъндови — далечни братовчеди на сър Чарлс. Джеймс Дезмънд е възрастен човек, свещеник в Уестмърланд.

— Благодаря ви. Тези подробности са много интересни. Срещали ли сте се с господин Джеймс Дезмънд?

— Да, веднъж дойде да посети сър Чарлс. Човек с достопочтена външност и непорочен живот. Спомням си, че отказа да му бъде приписано каквото и да било, въпреки че сър Чарлс настояваше много.

— И този човек със скромни изисквания ще бъде наследник на богатството на сър Чарлс?

— Той може да наследи само имота, защото той върви с титлата. Би наследил и парите, освен ако сегашният им притежател не изкаже друго желание, а той, разбира се, е свободен да прави с тях, каквото си иска.

— А вие направили ли сте си завещание, сър Хенри?

— Не, господин Холмс, не съм. Нямах време, защото едва вчера научих как стоят работите. Във всеки случай мисля, че парите трябва да вървят с титлата и имота. Такова е било намерението на моя нещастен чичо. Как собственикът ще възстанови славата на Баскервилите, ако няма достатъчно пари, за да поддържа имението? Домът, земята и парите трябва да вървят заедно.

— Точно така. Да, сър Хенри, що се отнася до целесъобразността на вашето незабавно отиване в Девъншър, аз съм на същото мнение. Трябва да направя само една уговорка: в никакъв случай не бива да отивате сам.

— Доктор Мортимър се връща с мен.

— Но доктор Мортимър трябва да упражнява професията си, пък и къщата му е доста далеч от вашата. При цялото му добро желание няма да може да ви помогне. Не, сър Хенри, трябва да вземете със себе си доверен човек, който ще бъде винаги до вас.

— Не е ли възможно да дойдете самият вие, господин Холмс?

— Ако положението стане критично, ще се постарая да дойда лично, но сам разбирате, че поради моята твърде богата консултантска практика и постоянните молби, които ми отправят от всички страни, не ми е възможно да отсъствам от Лондон за неопределено време. В този момент името на един от най-уважаваните хора в Англия е застрашено от шантажисти и само аз мога да предотвратя пагубния скандал. Както виждате, съвсем ми е невъзможно да дойда в Дартмур.

— Тогава кого бихте препоръчали?

Холмс сложи ръка на рамото ми.

— Ако моят приятел приеме, в такава трудна минута не бихте могли да имате при себе си по-ценен човек. Мога да заявя това с абсолютна сигурност.

Предложението ме свари съвсем неподготвен, но преди да имам време да отговоря, Баскервил ми сграбчи ръката и я стисна сърдечно.

— Доктор Уотсън, колко мило от ваша страна! — каза той. — Вие виждате в какво положение съм, и познавате случая не по-зле от мен. Ако дойдете в Баскервил хол и останете при мен, докато всичко свърши, никога няма да забравя това.

За мен рискованите приключения винаги са таили особена прелест, а и бях поласкан от думите на Холмс и от сърдечността, с която баронетът ме приветства като бъдещ негов компаньон.

— С удоволствие ще дойда — казах аз. — По-добре едва ли бих могъл да оползотворя времето си.

— Ще ми изпращаш много подробни отчети — каза Холмс. — Когато настъпи критичният момент, ще ви дам указания, как да действате. Предполагам, че към събота всичко ще бъде готово, за да заминете.

— Удобно ли ви е това, доктор Уотсън?

— Напълно.

— Значи в събота, ако междувременно не променим решението си, ще се срещнем в десет и половина за влака, тръгващ от Падингтън.

Вече си тръгвахме, когато Баскервил нададе радостно възклицание и като се хвърли към ъгъла на стаята, измъкна изпод един шкаф кафява обувка.

— Моята загубена обувка — извика той.

— Дано всички наши трудности се разрешат така лесно — каза Холмс.

— Все пак е доста необикновено — отбеляза доктор Мортимър. — Предобед внимателно претърсих стаята.

— И аз също — каза Баскервил. — Сантиметър по сантиметър.

— Тогава тук наистина нямаше никаква обувка.

— В такъв случай сигурно прислужникът я е сложил там, докато сме обядвали.

Повикахме германеца, но той заяви, че не знае нищо, и никакви разпити не можаха да изяснят тази работа. Към поредицата от непрекъснати и наглед безсмислени дребни загадки, които се редуваха с такава скорост една след друга, се бе прибавила още една. Като оставим настрана цялата мрачна история около смъртта на сър Чарлс, в продължение на два дни ни се случиха редица необясними неща: получаването на писмото с налепените думи, чернобрадият субект в каретата, изчезването на новата кафява обувка, изчезването на старата черна обувка и сега връщането на кафявата.

Докато пътувахме към улица „Бейкър“, Холмс седеше мълчалив във файтона и по сбърчените вежди и напрегнатото му лице разбрах, че умът му, както и моят, е зает с оформянето на някаква схема, в която да се поберат всичките тези странни и наглед несвързани епизоди.

Целия следобед чак до късно вечерта той седя, потънал в тютюнев дим и мисли. Точно преди вечеря ни връчиха две телеграми. Първата гласеше: „Току-що съобщиха, че Баримор е в Баскервил хол — Баскервил.“ Втората — „Обходих посочените двайсет и три хотела, не открих изрязаната страница на «Таймс».“

— Две от нишките отидоха по дяволите, Уотсън. Когато всичко върви против мен, се амбицирам още повече. Трябва да потърсим друга диря.

— Остава кочияшът, който караше непознатия!

— Точно така. Телеграфирах в регистрационното бюро да ми съобщят името и адреса му. Няма да се учудя, ако това е отговор на моето запитване.

Иззвъняването обаче ни донесе нещо по-задоволително от телеграфен отговор, защото, когато вратата се отвори, в стаята влезе грубоват на вид човек — очевидно самият кочияш.

— Получих съобщение от управлението, че някой си джентълмен на този адрес е искал справка за номер две хиляди седемстотин и четири — каза той. — От седем години карам тази карета и досега нямам оплакване. Идвам право от пиацата, за да ви попитам лично какво имате против мен.

— Нямам нищо против теб, уважаеми — каза Холмс. — Напротив, приготвил съм ти половин златна лира, ако дадеш ясен отговор на моите въпроси.

— Гледай ти, денят завършва щастливо за мен — каза усмихнат кочияшът. — Какво искате да ме попитате, сър?

— Преди всичко името и адреса ти в случай, че ми потрябваш пак.

— Джон Клейтън, улица „Търпи“ №3, Бъро. Каретата ми е от пиацата на Шипли до гара Ватерло.

Шерлок Холмс записа това.

— Сега, Клейтън, кажи ми всичко за твоя клиент, който дойде да наблюдава тази къща сутринта в десет часа, а после проследи двамата господа по улица „Риджънт“.

Човекът изглеждаше учуден и малко смутен.

— А! Та защо да ви казвам неща, които знаете така добре, както и аз? — каза той. — Да ви кажа право, господинът ми довери, че е детектив и че не бива да казвам за него нищо на никого.

— Уважаеми, работата е много сериозна и можеш да изпаднеш в много неприятно положение, ако се опиташ да скриеш нещо от мен. Каза, че твоят клиент се е представил за детектив?

— Да.

— Кога разбра това?

— Когато се разплащаше.

— А нещо друго?

— Каза си името.

Холмс ми хвърли тържествуващ поглед.

— О, каза ти името си? Доста неблагоразумно. И какво беше това име?

— Шерлок Холмс — отвърна кочияшът.

Никога не бях виждал приятеля си така поразен, както при този отговор. За момент той остана безмълвен и недоумяващ. После избухна в сърдечен смях.

— Ловък удар, Уотсън. Усещам шпага, бърза и гъвкава като моята. Този път ме улучи. И тъй, името му беше Шерлок Холмс, така ли?

— Да, сър, това беше името на господина.

— Чудесно! Кажи ми къде се качи той, и всичко, което се случи по-нататък.

— Спря ме в девет и половина на Трафалгарския площад. Каза, че е детектив, и ми предложи две гвинеи, ако през целия ден изпълнявам онова, което иска, без да задавам въпроси. Съгласих се с удоволствие. Най-напред подкарахме към хотел „Нортъмбърланд“ и чакахме там, докато излязоха двамата джентълмени и взеха файтон от улицата. После следвахме техния файтон, който спря някъде тук.

— За да наблюдавате тази врата — каза Холмс.

— Не съм сигурен в това, моят пътник знаеше. Спряхме малко по-нататък на улицата и чакахме час и половина. След това двамата джентълмени минаха край нас пеша и ние ги последвахме по улица „Бейкър“, после свърнахме…

— Това го зная — каза Холмс.

— Бяхме изминали три четвърти от „Риджънт“, когато моят пътник вдигна капака и изкрещя да карам колкото може по-бързо към гара Ватерло. Шибнах кобилата и стигнахме за по-малко от десет минути. Там ми плати добросъвестно двете гвинеи и се изгуби към гарата. Тъкмо преди да си тръгне, се обърна и каза: „Може би ще ти е интересно да знаеш, че си возил господин Шерлок Холмс.“

— Разбирам. И повече не го видя.

— След като влезе в гарата, не.

— А как ще ни опишеш този Шерлок Холмс?

Кочияшът се почеса по главата.

— Не е лесно да се опише. Бих му дал четирийсет години, среден на ръст, малко по-нисък от вас, сър. Облечен контешки, с черна брада, подстригана равно отдолу, и бледо лице. Май нищо повече не мога да ви кажа.

— Цвят на очите?

— Не си спомням.

— Нищо друго ли не можеш да си спомниш?

— Не, сър. Нищо.

— Добре, ето ти половин суверен. Още половин те очаква, ако донесеш повече сведения. Лека нощ.

— Лека нощ, сър, и благодаря.

Джон Клейтън си тръгна ухилен, а Холмс сви рамене и с печална усмивка се обърна към мен.

— И третата нишка не издържа и ето че свършихме там, откъдето започнахме — каза той. — Мошеникът му неден! Научил е адреса ни, разбрал е, че сър Хенри се е съветвал с мен, познал ме е на „Риджънт“, досетил се е, че съм взел номера на каретата и ще намеря кочияша, и ми отвръща с тази дръзка шега. Наистина, Уотсън, този път имаме достоен за нашата шпага противник. В Лондон ме матираха. Мога само да ти пожелая повече късмет в Девъншър. Но не съм спокоен.

— Защо?

— Защото те изпращам там. Отвратителна работа, Уотсън; отвратителна и опасна и колкото повече се убеждавам в това, толкова по-малко ми се нрави. Да, драги приятелю, може да ти е смешно, но ще бъда много радостен, когато се завърнеш на улица „Бейкър“ здрав и читав.