Артър Конан Дойл
Баскервилското куче ^[0] (11)

Единайсета глава
Човекът на скалата

Откъсът от моя дневник, от който бе съставена последната глава, ни доведе до 18 октомври, тоест до деня, когато невероятните събития започнаха бързо да се приближават към страшната си развръзка. Произшествията от следващите няколко дни са се врязали така дълбоко в паметта ми, че мога да ги разкажа, без да прибягвам до записките, които съм направил тогава.

И така, започвам от деня, в чието навечерие установих два факта от голяма важност: първия — че госпожа Лаура Лайънс от Кумб Трейси бе писала на сър Чарлс Баскервил и му бе определила среща на мястото, където го сполетя смъртта, при това в същия час, и втория — че скитащият из тресавището човек се криеше някъде из каменните колиби на хълма. След като имах на разположение тези два факта, чувствах, че само липсата на съобразителност или кураж би ми попречила да хвърля известна светлина върху двете загадки.

Предната вечер нямах възможност да разкажа на баронета какво научих за госпожа Лайънс, защото сър Хенри и докторът останаха да играят до късно на карти. На закуска обаче го уведомих за моето откритие и го попитах дали не би ме придружил до Кумб Трейси. Той веднага изрази желание да дойде, но като поразмислихме, видя ни се, че ако отида сам, е по-голяма вероятността да получим резултат. Колкото по-официална беше визитата, толкова по-малко данни щяхме да получим. Оставих сър Хенри в Баскервил хол не без угризение на съвестта и тръгнах за нови сведения.

Когато стигнах в Кумб Трейси, казах на Пъркинс да се погрижи за конете, а аз се осведомих за дамата, която бях дошъл да разпитам. Не ми беше трудно да открия дома й. Беше в хубава къща, почти в центъра. Една прислужничка ме въведе без много церемонии и когато влязох в гостната, дамата, седнала пред пишеща машина „Ремингтън“, скочи и ме посрещна с любезна усмивка. Щом видя обаче, че съм непознат, усмивката й се стопи, тя седна отново и ме попита за целта на посещението ми.

Първото ми впечатление от госпожа Лайънс беше, че е рядко красива. Косата и очите й имаха приятен светлокестеняв цвят, а румените й страни, макар и обсипани с лунички, притежаваха нежнорозовия оттенък, който може да бъде съзрян в сърцето на жълтата роза. Първото впечатление, повтарям, беше възхитително. Но после се настроих по-критично. Имаше някаква изтънчена лукавост в това лице, нещо вулгарно в изражението, може би нещо сурово в очите, нещо безволево в устните и всичко това разваляше съвършената му красота. Но тези мисли, разбира се, ми дойдоха по-късно. В първия миг съзнавах само, че се намирам в присъствието на много красива жена, която ме попита за целта на моето посещение. Дотогава още не бях осъзнал напълно колко деликатна е мисията ми.

— Имам удоволствието да познавам баща ви — започнах.

Този увод беше нетактичен и тя веднага ми даде да го разбера.

— Нямам нищо общо с баща ми — отвърна тя. — Не съм му задължена с нищо и неговите приятели не са мои приятели. Ако не бяха покойният сър Чарлс и някои други добри хора, щях да гладувам, без баща ми да си помръдне пръста.

— Дойдох да поговоря с вас тъкмо във връзка с покойния сър Чарлс Баскервил.

Луничките се очертаха ясно на лицето й.

— Какво мога аз да ви кажа за него? — попита и пръстите й заопипваха нервно клавишите на машината.

— Познавахте го, нали?

— Вече казах, че дължа много на добротата му. Това, че сега мога да се издържам сама, в немалка степен се дължи на интереса, който той прояви към нерадостната ми участ.

— Кореспондирахте ли с него?

Тя ме погледна бързо, с гневен пламък в светлокестенявите очи.

— Какво целите с тези въпроси? — запита остро.

— Опитвам се да избегна публичен скандал. По-добре е да ви ги задам тук, отколкото нещата да се разчуят.

Тя мълчеше, лицето й беше съвсем пребледняло. Когато накрая вдигна очи, в държането й се бе появило нещо дръзко и предизвикателно.

— Добре, ще отговарям. Какви въпроси имате?

— Кореспондирахте ли със сър Чарлс?

— Аз, разбира се, му писах един-два пъти, за да му благодаря за неговото великодушие и благородство.

— Помните ли датите на тези писма?

— Не.

— Срещали ли сте се някога с него?

— Да… веднъж или дваж, когато идваше в Кумб Трейси. Сър Чарлс беше много скромен човек и предпочиташе да върши добрините си тихомълком.

— Но щом сте го виждали толкова рядко и сте му писали също така рядко, откъде е бил така добре запознат с вашите работи, та да ви окаже помощ, както сама казахте?

Отговорът на този забъркващ въпрос дойде веднага:

— Имаше още няколко господа, които знаеха моята печална история и ми помагаха с общи сили. Един от тях беше господин Степълтън — съсед и близък приятел на сър Чарлс. Степълтън беше също изключително добър към мен и чрез него сър Чарлс бе научил за моите беди.

Вече знаех за няколко случая, когато сър Чарлс бе правил благодеянията си чрез Степълтън, и затова отговорът ми се видя правдоподобен.

— А писали ли сте на сър Чарлс, за да искате среща с него?

Госпожа Лайънс отново пламна от гняв.

— Въпросът ви е много неуместен, сър!

— Съжалявам, госпожо, но трябва да го повторя.

— Тогава моят отговор е „не“!

— Дори в деня на смъртта му?

Червенината й се стопи мигновено, лицето й се покри с мъртвешка бледност. Пресъхналите й устни не можеха да се отлепят и аз по-скоро видях, отколкото чух едно „не“.

— Явно паметта ви изневерява — казах. — Бих могъл дори да ви цитирам един пасаж от вашето писмо: „Моля ви! Моля ви като джентълмен да изгорите това писмо и в десет часа да ме чакате при вратата.“

Помислих, че припадна, но с върховно усилие на волята тя се съвзе.

— Значи джентълмени няма — въздъхна тя.

— Не сте справедлива към сър Чарлс. Той наистина е изгорил писмото, но понякога дори изгорено писмо може да се чете. Значи признавате, че сте го писали вие?

— Да, аз го писах — извика тя, изливайки цялата си душа в поток от думи. — Аз го писах! Защо да отричам? Нямам причини да се срамувам от това! Исках да ми помогне. Вярвах, че ако поговоря с него, ще мога да спечеля помощта му, и затова го помолих да се срещнем.

— Но защо в такъв час?

— Защото току-що бях научила, че на другия ден заминава за Лондон, и може би нямаше да го има с месеци. А по-рано не можех да отида, за което си имах причини.

— А защо искахте среща в градината вместо посещение в къщата?

— Нима смятате, че една жена може да отиде в такъв час в жилището на ерген?

— Е, и какво стана, когато отидохте там?

— Изобщо не отидох.

— Госпожо Лайънс!

— Заклевам ви се във всичко скъпо, което имам! Не отидох! Случи се нещо, което ми попречи да отида.

— Какво?

— Това е лична работа. Не мога да ви кажа.

— Значи признавате, че сте определили среща на сър Чарлс на същото място, където го сполетя смъртта, и в същия час, но твърдите, че не сте отишли на срещата.

— Да, това е самата истина.

Продължих да й задавам кръстосани въпроси, но не можах да изкопча нищо повече.

— Госпожо Лайънс — казах, ставайки в края на този дълъг и безрезултатен разговор, — поемате много голяма отговорност, след като не желаете да разкажете откровено всичко, което знаете. Ако се наложи да прибягна до помощта на полицията, сериозно ще се компрометирате. Ако сте невинна, защо първоначално отрекохте, че сте писали на сър Чарлс на тази дата?

— Защото се страхувах, че може да се извади погрешно заключение, което да ме въвлече в някакъв скандал.

— А защо толкова сте настоявали сър Чарлс да унищожи писмото?

— Щом сте го чели, би трябвало да ви е ясно.

— Не съм казал, че съм чел цялото писмо.

— Но нали цитирахте част от него?

— Цитирах края му. Писмото, както казах, е било изгорено и не можеше да се чете цялото. Питам ви още веднъж: защо толкова сте настоявали сър Чарлс да изгори писмото, което е получил в деня на смъртта си?

— Това е тайна, която засяга само мен.

— Тогава тя още повече трябва да ви накара да избегнете публичното разследване.

— Добре, ще ви кажа. Ако сте чували нещо за моята печална история, сигурно знаете, че се омъжих прибързано и имам пълно основание да съжалявам за това.

— Чувал съм нещо.

— Оттогава животът ми е мъчение. Съпругът ми, когото ненавиждам, непрекъснато ме преследва. Законът е на негова страна и всеки ден съм изправена пред възможността да ме принуди да живея с него. По времето, когато писах това писмо на сър Чарлс, бях научила, че има възможност да си върна свободата, стига да разполагам с известна сума. А това значеше всичко за мен: душевно спокойствие, щастие, самочувствие, всичко. Познавайки великодушието на сър Чарлс, мислех, че ако сама му разкажа как стои работата, би ми помогнал.

— И как стана така, че не отидохте?

— В същото време получих помощ от друго място.

— Тогава защо не писахте повторно на сър Чарлс, за да му обясните това?

— Така и щях да направя, ако не бях видяла на другата сутрин във вестника съобщението за смъртта му.

Цялото й обяснение излезе толкова солидно, че моите въпроси не можеха да го разбият. Можех да проверя истинността му само след като проверя дали действително е завеждала бракоразводно дело против мъжа си по време на смъртта на сър Чарлс или скоро след нея.

Ако наистина бе ходила до Баскервил хол, тя едва ли би се осмелила да твърди противното, защото, за да отиде дотам, беше необходим кабриолет, а и не би могла да се върне в Кумб Трейси преди разсъмване. Такава разходка не може да се запази в тайна. Следователно казваше истината или поне част от истината.

Тръгнах си объркан и обезсърчен. Още веднъж се бях изправил пред непреодолима стена. Изглежда, такава стена преграждаше всяка пътека, по която се опитвах да стигна до целта си. И все пак, колкото повече мислех за лицето на тази жена и за държането й, толкова повече чувствах, че скри нещо от мен. Защо така побледня? Защо трябваше да упорства и насила да изтръгвам всяко нейно признание? Какво я бе спряло да дойде на срещата, определена за часа, когато се е разиграла трагедията? Обяснението на всичко това явно не беше толкова невинно, колкото й се искаше да го представи. За момента бе невъзможно да продължа в тази посока и се принудих да се върна към ключа, който трябваше да търся сред каменните колиби в тресавището. Но и тук следите бяха крайно неясни. Разбрах това на връщане, когато открих, че следи от древните хора има на всеки хълм. Единственото указание на Баримор беше, че странникът живее в едно от тези запустели обиталища, а те бяха стотици, пръснати надлъж и нашир из тресавището. Но можех да разчитам и на собствените си наблюдения, защото видях човека да стои на върха на Черната скала. Значи тя трябва да бъде центърът на моите изследвания. От нея нататък ще огледам всяка колиба из тресавището, докато намеря нужната. И ако онзи човек е вътре, ще узная от собствената му уста, ако е необходимо и под дулото на револвера, кой е и защо ни дебне така упорито. Той успя да ни се изплъзне сред тълпата на „Риджънт“, но ще му бъде малко трудно да направи това тук, в безлюдното тресавище. Ако пък намеря колибата и обитателят й в момента го няма, ще остана там, колкото трябва, и ще бдя, докато се върне. Холмс го изпусна в Лондон. Какъв триумф ще бъде за мен, ако мога да му стъпя на врата — нещо, което не се удаде на Холмс.

От началото на тази история до сега късметът ми не работеше, но как ми се усмихна накрая! И вестителят на Фортуна не беше някой друг, а червендалестият господин Франкланд със сивите бакенбарди, застанал пред градинската си порта на пътя, по който минавах.

— Добър ден, доктор Уотсън — извика той с необичайно за него благоразположение. — Конете ви се нуждаят от отдих, а през това време вие заповядайте вътре да пийнем по чаша вино и да ме поздравите.

След онова, което бях чул за отношенията му с дъщеря му, чувствата ми към него съвсем не бяха приятелски, но бързах да изпратя вкъщи Пъркинс и кабриолета, така че случаят беше добре дошъл. Слязох, като казах да предадат на сър Хенри, че ще се върна за вечеря, и последвах Франкланд в столовата му.

— Това е велик ден за мен, сър, един от големите празници в моя живот — извести той, като се кикотеше. — Ликвидирах две дела. Ще разберат сега, че законът си е закон и че тук има човек, който не се страхува да призове правосъдието. Утвърдих правото на път през парка на стария Мидълтън! Точно през средата, сър, на сто метра от самата му врата! Какво ще кажете? Ще разберат тия богаташи, че не могат да потъпкват общинното право! Освен това забраних достъпа до гората, където хайманите от Фърнуърди си правят угощения. Тези дяволи, изглежда, смятат, че не съществува право на собственост и че могат да правят сборище, където си поискат, а после да оставят след себе си празните си бутилки и боклуците си. И двете дела са приключени, доктор Уотсън. И двете в моя полза. Не помня такъв щастлив ден, откак пипнах сър Джон Мърланд за бракониерство, въпреки че стреляше в собствения си развъдник.

— Но как го направихте?

— Проверете в съдебния архив, сър. Заслужава си да се прочете! „Франкланд против Мърланд“, Съдебната палата в Лондон. Струваше ми двеста лири, но спечелих!

— Имахте ли някаква полза от това?

— Никаква, сър, никаква! С гордост мога да заявя, че нямам никакъв личен интерес. Действам, воден единствено от чувството за обществен дълг. Не се съмнявам например, че хората от Фърнуърди ще изгорят тази нощ мое чучело. Последния път, когато направиха това, казах на полицията да прекрати тези срамни представления. Но полицейските органи в нашето графство, сър, се държат скандално и не ми осигуряват защитата, на която имам право. Делото „Франкланд против Кралицата“ ще привлече вниманието на публиката. Казах им, че ще съжаляват за отношението, което имат към мен, и ето че думите ми се сбъднаха.

— Как така? — попитах аз.

Лицето на стареца прие многозначително изражение.

— Мога да им кажа нещичко, което умират да узнаят. За нищо на света няма да помогна на тези негодници по какъвто и да е начин!

Вече търсех предлог, за да се отърва от този дърдорко, но сега ми се дощя да чуя нещо повече. Наясно бях с опърничавия характер на стария грешник и знаех, че ако проявя подчертан интерес, това начаса ще спре поверителните му словоизлияния.

— Сигурно пак за бракониерство… — казах с безразличен тон.

— Ха, ха, момчето ми, работата е къде-къде по-сериозна. А какво ще кажете, ако се отнася за каторжника в тресавището?

Подскочих:

— Да не искате да кажете, че знаете къде е?

— Може и да не зная точно къде е, но съм съвсем сигурен, че мога да помогна на полицията да го пипне. Никога ли не ви е хрумвало, че единственият начин да се залови този човек е да се разбере откъде получава храна, и да се проследи доставчикът?

Несъмнено думите му бяха съвсем основателни.

— Не ще и съмнение — казах аз. — Но откъде знаете, че се крие тъкмо в тресавището?

— Ами нали със собствените си очи видях този, който му носи храна.

Сърцето ми се обърна заради Баримор. Не беше шега да попаднеш в ръцете на този стар злобен клюкар. Но следващата му забележка смъкна цялата тежест от плещите ми.

— Може и да не ви се вярва, обаче едно дете му носи храна. Всеки ден го виждам през телескопа горе на покрива. Минава все по една и съща пътека, по едно и също време, а при кого може да ходи освен при каторжника?

Виж ти късмет! Ала успях да прикрия любопитството си. Дете! Баримор каза, че едно момче снабдява непознатия. Значи на неговите следи беше попаднал Франкланд, а не на следите на каторжника. Ако можех да се добера до сведенията, които имаше старецът, това би ми спестило дълго и уморително търсене. Скептицизмът и безразличието явно бяха най-силните ми карти.

— Не е ли много по-вероятно момчето да е син на някой от тукашните овчари и да носи храна на баща си?

От най-малкото възражение старият тиранин целият пламваше. Очите му ме изгледаха злобно, а сивите му бакенбарди щръкнаха като козината на наежен котарак.

— Така ли! — каза той и посочи ширналото се пред нас тресавище. — Виждате ли Черната скала? Така! А ниския хълм отвъд нея, онзи с тръните? Това е най-каменистото място сред цялото тресавище. На такова място ли ще изкара стадото си един овчар? Вашето предположение, сър, е просто глупаво!

Смирено се съгласих, че съм се изказал, без да познавам фактите. Моята покорност му се понрави и той се впусна в по-нататъшни обяснения.

— Бъдете сигурен, сър, че за да стигна до дадено заключение, винаги имам достатъчно основания. Много пъти съм виждал момчето с неговия вързоп. Всеки ден, понякога и по два пъти… момент, доктор Уотсън! Дали очите ме лъжат, или действително нещо се движи сега по склона на онзи хълм?

Хълмът беше поне на няколко мили, но ясно видях на сиво-зеления фон малко черно петно.

— Елате, сър, елате! — Франкланд се втурна нагоре по стълбата. — Ще видите със собствените си очи и ще прецените сам.

На плоския, покрит с оловна ламарина покрив стоеше телескопът му — огромен уред, качен на триножник. Франкланд долепи око до тръбата и издаде вик на задоволство.

— Бързо, доктор Уотсън! Бързо, докато не е превалило хълма!

Видях го наистина! Едно хлапе с малък вързоп на рамо с мъка пълзеше по хълма. Когато стигна до билото, видях грубата му недодялана фигурка, която се очерта за момент на фона на студеното синьо небе. То се огледа крадешком, като че се страхуваше да не го следи някой, и се изгуби зад хълма.

— Е, прав ли съм?

— Този хлапак, разбира се, изглеждаше така, сякаш изпълнява някаква тайна заръка.

— А каква е заръката, може да се досети дори някой от местните полицаи. Но няма да им кажа нито дума и ви заклевам, доктор Уотсън, да мълчите и вие! Нито дума! Разбирате ли?

— Както ви е угодно.

— Те се отнасят с мен безсрамно! Безсрамно! Когато фактите по делото „Франкланд против Кралицата“ станат известни, обзалагам се, че вълна от негодувание ще залее страната. Нищо не може да ме накара да помогна на полицията! Те ще се радват, ако онези негодници изгорят на кладата самия мен вместо моето чучело. Нима си отивате? Не! Ще ми помогнете да изпразним тази кана в чест на голямото събитие!

Но аз не се поддадох на молбите му и когато той изяви намерението си да ме изпрати до вкъщи, успях да го разубедя.

Докато бях в полезрението му, вървях по пътя, а после ударих напряко през тресавището към каменистия хълм, зад който бе изчезнало момчето. Всичко се развиваше в моя полза и ако пропуснех случая, който късметът ми подхвърляше на пътя, заклевам се, че нямаше да е поради липса на енергия или упоритост от моя страна. Когато стигнах билото, слънцето клонеше към залез и продълговатите склонове под мен бяха златнозелени от едната страна, а от другата тънеха в сива сянка. На далечния хоризонт се стелеше лека мъгла, от която изскачаха причудливите очертания на двете канари — Лисичата канара и Биливър. Необятното пространство беше безмълвно и застинало. Само една голяма сива птица — чайка или може би бекас, се виеше в синьото небе. Като че ли двамата бяхме единствените живи същества между огромния небесен свод и пустинята под него. Голият пейзаж, чувството за самотност и неизвестността, пред която бях изправен — всичко това прониза с хлад сърцето ми. Момчето не се виждаше. Но долу между хълмовете бяха струпани в кръг древните каменни обиталища, а в средата имаше едно с достатъчно запазен покрив, за да може да се използва за подслон при лошо време. Сърцето ми подскочи от радост, когато видях тази колиба. Сигурно това беше бърлогата, в която се криеше непознатият. Най-сетне кракът ми щеше да пристъпи прага на скривалището му! Тайната му щеше да бъде разкрита.

Тръгнах към колибата предпазливо, както навярно Степълтън приближаваше с вдигнат сак някоя кацнала пеперуда. С радост забелязах, че там наистина живее някой. Едва очертана пътечка между едрите валчести камъни водеше до разкривения отвор, който служеше за врата. Отвътре не се чуваше нито звук. Дали непознатият се спотайваше там, или бродеше някъде из тресавището? Нервите ми се изопнаха в очакване на предстоящата опасна среща. Хвърлих цигарата, стиснах здраво дръжката на револвера и като се промъкнах решително до вратата, надзърнах вътре. Колибата беше празна.

И все пак имаше достатъчно белези, че не съм на грешна следа. Нямаше съмнение, че човекът се криеше тук. Няколко одеяла с непромокаеми калъфки лежаха на каменната плоча, върху която някога е спал неолитният човек. В първобитното огнище се виждаше купчина пепел. Край него имаше кухненски съдове и кофа, наполовина пълна с вода. Разхвърляните празни консервни кутии показваха, че мястото е обитавано немалко време, а когато очите ми привикнаха с полумрака, зърнах в ъгъла канче и преполовена бутилка уиски. Един плосък камък в средата на колибата служеше за маса и на него бе оставен малък вързоп — несъмнено същият, който бях видял през телескопа на рамото на момчето. В него бяха завързани хляб, желиран език и два буркана с компот от праскови. Докато прибирах нещата, след като ги разгледах, сърцето ми изведнъж подскочи. На камъка лежеше лист хартия, на който пишеше нещо. Вдигнах го и прочетох грубо надрасканото с молив изречение: „Д-р Уотсън отиде в Кумб Трейси.“

За миг останах така, с листчето в ръце, като премислях значението на това кратко съобщение. Значи не сър Хенри, а мен е преследвал този неизвестен човек. И не самият той ме следи, а си има помагач (вероятно хлапакът), който ходи по дирите ми, и това тук бе отчетът му. Откак съм пристигнал, може би не съм направил и крачка, без да е била проследена. Постоянно имах усещането за някаква невидима сила, която с безкрайно умение и ловкост събираше около нас фината мрежа, чието докосване беше така леко, че само в изключителни моменти човек долавяше, че е впримчен.

„Щом има едно известие, сигурно има и друго“ — помислих си аз и заоглеждах колибата. Не открих и помен от хартия, както и никакви белези, по които да съдя за личността или намеренията на човека, който обитаваше това странно място. Явно беше само, че е със спартански навици и не държи много на удобствата в живота. Като погледнах зиналия покрив и си помислих за проливните дъждове, разбрах колко важна и повелителна трябва да е целта му, заради която стоеше в тази неприветлива дупка. Какъв беше той? Наш жесток враг или ангел пазител? Заклех се да не напусна колибата, докато не разбера това.

Най-сетне издалеч се зачу звънтеж на подковани туристически обувки по камъните. После още веднъж и още веднъж, все по-близо. Свих се в най-тъмния ъгъл, вдигнах ударника на револвера в джоба си и реших да не издавам присъствието си, докато не разгледам непознатия. Стъпките идваха все по-наблизо, нечия сянка затъмни отвора на колибата.

— Каква прекрасна вечер, драги Уотсън — изрече един много познат глас. — Навън е много по-приятно, отколкото вътре.