Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шерлок Холмс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hound of the Baskervilles, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Артър Конан Дойл. Шерлок Холмс — Том 2

Превод: Василена Мирчева, Георги Рупчев, Димана Илиева, Илия Азанов, Красимира Тодорова, Милена Попова, Милена Трандева, Светла Христова, Тодор Вълчев

Редактор: Красимир Мирчев

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Юлия Шопова

Книгоиздателска къща „Труд“ — София, 2008 г.

ISBN: 978-954-528-449-8

История

  1. — Добавяне

Тринайсета глава
Залагане на мрежите

Сър Хенри се зарадва, когато видя Шерлок Холмс, защото от няколко дни се надяваше, че последните събития ще накарат Холмс да пристигне от Лондон. Все пак той вдигна учудено вежди, като видя, че приятелят ми пристига без багаж и изобщо не се опитва да обясни липсата му. Дадохме му всичко, от което се нуждаеше, и бързо седнахме на масата, където разказахме на баронета онази част от преживелиците ни, която би следвало да знае. На мен се падна неприятното задължение да съобщя на Баримор и на жена му за смъртта на Селдън. За лакея това беше явно облекчение, но тя плака горчиво, закрила лице с престилката си. В очите на целия свят Селдън беше убиец — полузвяр, полудемон, но за нея завинаги щеше да си остане малкото своенравно момченце от времето на нейното моминство — детето, което не се е откъсвало от ръцете й. Наистина за окайване е онзи мъж, когото поне една жена няма да оплаче след смъртта му.

— Откак Уотсън излезе сутринта, цял ден седя у дома в лошо настроение — каза баронетът. — Смятам, че заслужавам похвала за спазеното обещание. Ако не бях дал дума, че няма да излизам сам, сигурно щях да прекарам по-весело вечерта, защото Степълтън ме беше поканил да им погостувам.

— Да, много по-весело щяхте да прекарате, не се съмнявам — сухо каза Холмс. — Между другото едва ли ще ви се понрави това, че ние всъщност вас оплакахме.

Сър Хенри отвори широко очи:

— Как така?

— Онзи нещастник беше облечен във ваши дрехи. Опасявам се, че лакеят ви, който му ги е дал, ще си има неприятности с полицията.

— Едва ли. Доколкото си спомням, нямаха монограм!

— Това е истинско щастие за него, а всъщност и за всички нас, защото в случая деянията ви са противозаконни. Струва ми се, че като добросъвестен детектив мой пръв дълг ще е да арестувам цялата къща. Отчетите на Уотсън са силно уличаващи документи.

— Но какво става всъщност? — попита баронетът. — Нещо изяснихте ли? Ние двамата с Уотсън едва ли сме проумели нещо, откак сме пристигнали.

— Мисля, че не след дълго ще бъда в състояние да ви изясня положението. Случаят е извънредно труден и забъркан. Няколко обстоятелства още се нуждаят от изясняване, но и те скоро ще бъдат осветлени.

— Ние имахме едно преживяване, за което Уотсън без съмнение ви е разказал. Чухме кучето в тресавището и мога да се закълна, че не всичко около него е суеверие. В Америка съм имал работа с кучета и ги разпознавам само като ги чуя. Ако можете да сложите намордник и синджир на това куче, готов съм да се закълна, че сте най-великият детектив на всички времена.

— Мисля, че с ваша помощ ще успея да му сложа намордник и да го завържа здраво.

— Готов съм да направя каквото ми кажете.

— Чудесно! Но ще настоявам да го изпълнявате, без да искате непрекъснато обяснения.

— Както ви е угодно.

— Ако изпълнявате всичко, мисля, че има вероятност нашият малък проблем скоро да бъде разрешен. Не се съмнявам…

Той млъкна внезапно и се загледа втренчено някъде над главата ми. Светлината падаше върху лицето му, което беше така напрегнато и неподвижно, че приличаше на тънко изваяна класическа статуя, олицетворение на будност и съсредоточеност.

— Какво има? — извикахме двамата със сър Хенри.

Когато отново ни погледна, разбрахме, че потиска някакво вътрешно вълнение. Лицето му бе все така неподвижно, но в очите му светеше ликуващ блясък.

— Извинете ме за прехласването ми като любител на изкуството — каза той и посочи към редицата портрети, окачени на отсрещната стена. — Уотсън не смята, че разбирам нещо от живопис, но то е от завист, защото схващанията ни се различават. Но това наистина е прекрасна галерия от портрети.

— Щастлив съм да го чуя от вас — каза сър Хенри, гледайки с известна изненада приятеля ми. — Нямам претенции да разбирам от тези неща, по-добре мога да оценя кон или бик, отколкото една картина. Не знаех, че намирате време да се занимавате с изкуство.

— Познавам хубавото веднага щом го видя, а сега наистина виждам нещо хубаво. Мога да се закълна, че онази дама със синята копринена рокля е работа на Кнелер[1], а дебелият джентълмен с перуката — на Рейнолдс[2]. Това са ваши предци, нали?

— Да, до един.

— Знаете ли имената им?

— Баримор през цялото време ми ги набива в главата и мисля, че мога безгрешно да си кажа урока.

— Кой е онзи джентълмен с далекогледа?

— Контраадмирал Баскервил, служил под заповедите на Родни в Западна Индия. Човекът със синята куртка и свитъка в ръка е сър Уилям Баскервил, председател на комисия в Камарата на общините по времето на Пит.

— А горделивецът срещу мен? Онзи с черното кадифе и дантелата?

— О, с него си заслужава да се запознаете. Той е причината за всичките ни нещастия — злодеят Хуго, от когото води началото си легендата за Баскервилското куче. Едва ли ще бъде забравен някога.

Гледах портрета с интерес и известна почуда.

— Боже мой! — извика Холмс. — Изглежда спокоен и кротък човек, но в погледа му наистина има нещо демонично. Представях си го по-едър и с разбойническа физиономия.

— Портретът е автентичен, в това няма съмнение. На гърба са написани името и датата — 1647 година.

До края на вечерта Холмс не говори почти нищо, но портретът на стария гуляйджия, изглежда, го беше обаял и той не откъсна очи от него. Едва по-късно, когато сър Хенри се прибра в стаята си, можах да разбера какво го бе погълнало до такава степен. Със свещ в ръка Холмс ме заведе обратно в трапезарията и вдигна светлината към потъмнелия от времето портрет на стената.

— Забелязваш ли нещо?

Вгледах се в широкополата шапка, украсена с пера, и прямото сурово лице, оградено с дълги къдрици и бяла дантелена яка. Лицето не беше жестоко, а само студено, строго и малко високомерно, със стиснати тънки устни и хладен, нетърпящ възражения поглед.

— Не ти ли напомня за някой твой познат?

— В челюстта има нещо общо със сър Хенри.

— Това е може би внушение. Почакай за миг.

Той се качи на един стол и стиснал свещта в лявата си ръка, сгъна дясната и закри широкополата шапка и дългите къдрици.

— Сили небесни! — извиках изумен.

От платното ме гледаше лицето на Степълтън.

— Видя ли го най-сетне? Очите ми са привикнали да отделят лицата от допълненията около тях. Най-важното качество на един криминалист е да може да вижда всичко въпреки дегизировката.

— Но това е поразително! Сякаш е негов портрет!

— Ето ти интересен пример за превъплъщение — и физическо, и духовно. Започне ли човек да изучава фамилни портрети, голяма е вероятността да приеме доктрината за прераждането. Степълтън също е Баскервил, това е очевидно.

— С претенции за наследство?

— Точно така. Този портрет постави в ръцете ни най-важната от липсващите нишки. Пипнахме го, Уотсън, пипнахме го и мога да се закълна, че до утре вечер той ще пърха в мрежата ни безпомощен както пеперудите в неговата. Карфица, парче корк и картонче и ще го прибавим към нашата колекция на улица „Бейкър“.

Отстъпвайки от портрета, Холмс избухна в смях — нещо необичайно за него. В редките случаи, когато го чувах да се смее, знаех, че някому се пише лошо.

Събудих се рано сутринта, но Холмс явно бе станал още по-рано, защото, докато се обличах, го видях да се връща отнякъде по алеята.

— Днес ще имаме богат лов — отбеляза той, потривайки радостно ръце. — Всички мрежи са заложени, не след дълго започваме да ги изтегляме. Преди да се стъмни, ще разберем дали сме хванали голямата зъбата щука, или се е измъкнала през някоя дупка.

— В тресавището ли си бил?

— Изпратих от Гримпен в Принстаун съобщение за смъртта на Селдън. Мога да обещая, че никой няма да бъде безпокоен за тази работа. Свързах се и с моя верен Картрайт, защото, ако не бях го успокоил, че съм жив и здрав, сигурно щеше да издъхне пред вратата на колибата ми като куче на гроба на господаря си.

— Какъв е следващият ход?

— Да се видим със сър Хенри. А, ето го и него!

— Добро утро, Холмс — каза баронетът. — Приличате на генерал, който изготвя плана за сражението с началник-щаба си.

— Точно така. Уотсън чакаше заповеди.

— Аз също.

— Много добре. Доколкото разбрах, довечера сте поканени на вечеря у нашите приятели Степълтънови.

— Надявам се, че вие също ще дойдете. Те са много гостоприемни хора и съм уверен, че много ще ви се зарадват.

— За съжаление на нас с Уотсън ни се налага да заминем за Лондон.

— За Лондон?

— Да. Смятам, че в настоящия момент ще бъдем по-полезни там.

Лицето на баронета се издължи.

— Надявах се, че ще останете при мен, докато не приключи всичко. Когато човек е сам, Баскервил хол и тресавището не са особено приятно място.

— Драги приятелю, трябва да ми вярвате безусловно и точно да изпълнявате онова, което ви казвам. Кажете на вашите приятели, че с удоволствие бихме дошли с вас, но неотложна работа ни е принудила да отпътуваме за града. Надяваме се съвсем скоро да се върнем в Девъншър. Ще им предадете това, нали няма да забравите?

— Щом настоявате.

— Друг избор нямаме, уверявам ви.

По свъсените вежди на баронета разбрах, че е дълбоко засегнат от нашето заминаване и го приема за дезертьорство.

— Кога желаете да потеглите? — попита той студено.

— Веднага след закуска. Ще отидем с кола до Кумб Трейси, а Уотсън ще остави нещата си като гаранция, за да сте сигурен, че ще се върне. Уотсън, ти ще изпратиш бележка на Степълтън с извинение, че не можеш да отидеш.

— Защо да не дойда и аз с вас в Лондон? — каза баронетът. — Защо да седя тук сам?

— Защото ваш дълг е да стоите на поста си! Защото ми дадохте дума да вършите онова, което ви кажа, и аз ви казвам да останете.

— Добре, оставам!

— Още нещо: искам да отидете в Мерипит хаус с кола. Когато пристигнете, изпратете кабриолета обратно, а на Степълтън кажете, че възнамерявате да се приберете пеш.

— Пеш през тресавището?

— Да.

— Но нали тъкмо това толкова пъти ме предупреждавахте да не правя!

— Този път спокойно можете да го направите. Ако нямах пълно доверие във вашите нерви и кураж, нямаше да ви карам да го правите, а се налага.

— Тогава ще го направя.

— Но ако ви е мил животът, не минавайте през тресавището отникъде другаде освен по пряката пътека от Мерипит хаус до Гримпенския път.

— Ще изпълня точно каквото ми наредите.

— Отлично! А аз ще се радвам, ако след закуска потеглим възможно най-бързо, за да сме в Лондон следобед.

Бях много зачуден от тази програма, при все че си спомних как снощи Холмс каза на Степълтън, че си заминава на другия ден. Но и през ум не ми мина, че ще пожелае и аз да тръгна с него, нито пък разбирах как може и двамата да отсъстваме в миг, който и самият той смяташе за критичен. Не оставаше друго обаче, освен да се подчинявам безпрекословно. И тъй, сбогувахме се с нашия опечален приятел и след два часа слязохме на гарата в Кумб Трейси, откъдето изпратихме кабриолета обратно. На перона ни чакаше едно малко момче.

— Какво ще заповядате, сър?

— Вземи този влак до града, Картрайт. Щом пристигнеш, прати от мое име телеграма на сър Хенри Баскервил с молба, ако е намерил моя забравен бележник, да ми го изпрати с препоръчана поща.

— Да, сър.

— Сега попитай в пощенската станция дали има някакво известие за мен.

Момчето се върна с телеграма, която Холмс ми подаде. Тя гласеше: „Идвам със заповед за арест. Пристигам пет и четирийсет, Лестрейд.“

— Това е в отговор на моята телеграма от тази сутрин. Смятам, че той е най-добрият от професионалните детективи и неговата помощ може да се окаже нужна. Сега, Уотсън, най-добрият начин да си прекараме времето, струва ми се, е като навестим твоята познайница госпожа Лаура Лайънс.

Планът му започваше да ми се поизяснява. Той желаеше чрез баронета да убеди Степълтън, че наистина сме заминали, а ние всъщност щяхме да се върнем, когато сме най-нужни. Ако сър Хенри споменеше пред Степълтънови за телеграмата му от Лондон, това щеше да разсее и последните им съмнения. Струваше ми се, че усещах как мрежите ни все по-плътно обкръжаваха зъбатата щука.

Госпожа Лаура Лайънс беше в работната си стая и Шерлок Холмс започна разговора с такава откровеност и непосредственост, че тя се смути.

— Разследвам обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на покойния сър Чарлс Баскервил — каза той. — Приятелят ми доктор Уотсън ме осведоми какво сте казали по този повод, а също и какво сте премълчали.

— Какво съм премълчала? — попита тя предизвикателно.

— Признали сте, че сте помолили сър Чарлс да бъде при вратата в десет часа, а ние знаем, че това са мястото и часът на неговата смърт. Премълчали сте връзката между тези два факта.

— Връзка няма.

— Значи трябва да е станало поразително съвпадение. Но аз мисля, че в крайна сметка ще установим връзката. Ще бъда съвсем откровен с вас, госпожо Лайънс. Ние смятаме, че е извършено убийство, а уликите са такива, че под отговорност може да бъде привлечен не само вашият приятел Степълтън, но и неговата съпруга.

Дамата скочи от стола.

— Неговата съпруга! — изкрещя тя.

— Това вече не е тайна. Особата, представяна тук за сестра на Степълтън, е в действителност негова жена.

Госпожа Лайънс седна отново. Ръцете й стискаха конвулсивно дръжката на стола и аз видях как розовите й нокти побеляха.

— Съпруга! — повтори тя. — Съпруга! Та нали не беше женен?

Шерлок Холмс сви рамене.

— Докажете ми! Докажете ми! И ако докажете това!…

Свирепият блясък в очите й говореше по-добре от думите.

— Ето, момент — каза Холмс и извади от джоба си някакви книжа. — Ето ви една снимка на тази двойка, направена в Йорк преди четири години. На гърба има надпис „Господин и госпожа Ванделър“, но няма да е трудно да познаете и него, и нея, ако сте я виждали. А тук имам три документа, подписани от хора, заслужаващи пълно доверие. В тях са описани господин и госпожа Ванделър, които по това време са държали частното училище „Сейнт Оливър“. Прочетете ги и ще престанете да се съмнявате в самоличността на тези хора.

Тя прехвърли книжата, а след това ни погледна с неподвижното застинало лице на отчаяна жена.

— Господин Холмс — каза тя, — този човек ми предложи да се ожени за мен, ако получа развод от мъжа си. Този мерзавец ме е лъгал по всевъзможни начини! И една думица от онова, което ми е казвал, не е вярна. Но защо? Защо? Въобразявах си, че прави всичко заради мен. Сега разбирам, че съм била само оръдие в ръцете му. Защо да бъда вярна на човек, който никога не ми е бил верен? Защо да се мъча да го предпазя от това, което неговите злодеяния водят след себе си? Питайте ме каквото искате, нищо няма да скрия. Заклевам ви се само в едно: когато писах писмото, изобщо не съм подозирала, че с това мога да навлека беда на стария джентълмен, който беше най-добрият ми благожелател.

— Вярвам ви напълно, госпожо — каза Шерлок Холмс. — От завръщането към тези събития сигурно ще ви заболи и може би ще е по-леко за вас, ако аз разказвам, а вие ме поправяте, в случай че направя някоя съществена грешка. Степълтън ви внуши да напишете това писмо, нали?

— Дори ми го продиктува.

— Предполагам, внушил ви е, че е нужно, за да получите помощ от сър Чарлс за съдебните разноски, свързани с вашия развод.

— Именно.

— И после, след като сте изпратили писмото, ви е убедил да не отивате на срещата?

— Каза ми, че честолюбието му щяло да се накърни, ако някой друг даде пари за това, и макар че самият той бил беден човек, щял да пожертва и последното си пени, за да паднат препятствията, които ни разделят.

— Той, изглежда, умее да бъде много убедителен. После не чухте нищо повече, докато не прочетохте във вестника съобщението за смъртта, така ли?

— Да.

— А той ви накара да се закълнете, че няма да казвате нищо за уговорката със сър Чарлс?

— Да. Каза, че смъртта на сър Чарлс била много загадъчна и сигурно щели да ме заподозрат, ако уговорената среща излезе наяве. Изплаших се и реших да мълча.

— Но имахте известни подозрения, нали?

Тя сведе очи в двоумение.

— Знаех що за човек е — каза тя, — но ако беше честен към мен, винаги щях да му бъда предана.

— Мисля, че, общо взето, сте се отървали щастливо. Държали сте го в ръцете си, той е знаел това и все пак сте жива. През последните месеци сте вървели по ръба на пропастта. Сега можем да ви кажем довиждане, госпожо Лайънс, а вероятно скоро ще се видим пак.

Случаят вече се оформя, трудностите една след друга отпадат — каза Холмс, докато чакахме да пристигне лондонският експрес. — Скоро ще съм в състояние да обобщя в единен разказ това най-сензационно и уникално модерно престъпление. Изучаващите криминология ще си спомнят подобните случаи в Гродно, Малорусия, през 1866 година и, разбира се, убийствата, извършени от Андерсън в Северна Каролина, но нашият случай има някои съвсем своеобразни особености. Дори в този миг още нямаме ярки улики против този толкова хитър човек. Но ще бъда много изненадан, ако тази нощ всичко не се изясни окончателно.

Експресът навлезе с грохот в гарата и от един от първокласните вагони скочи нисък набит човек, приличен на булдог. Ръкувахме се и по благоговейния поглед, с който детективът гледаше моя другар, разбрах веднага, че Лестрейд е разбрал много неща след ония дни, когато двамата за пръв път работиха съвместно. Отлично помнех презрението, което предизвикваха у този човек на действието логическите изводи на теоретика.

— Дебела работа, а? — попита Лестрейд.

— Най-големият случай от години насам. Имаме на разположение два часа. Смятам, че можем да ги оползотворим, като се нахраним, а после, Лестрейд, ще ти поднеса порция чист нощен дартмурски въздух, за да ти се изчистят дробовете от лондонската мъгла. Не си идвал тук, нали? Предполагам, че никога няма да забравиш първото си посещение.

Бележки

[1] Готфрид Кнелер (1648–1723) — немски живописец, предимно портретист, придворен художник в английския кралски двор при Чарлс II, Джеймс II, Уилям III, кралица Ана и Джордж I. — Б.р.

[2] Сър Джошуа Рейнолдс (1723–1792) — прочут портретист, председател на Кралската академия на изящните изкуства. — Б.р.