Артър Конан Дойл
Баскервилското куче ^[0] (2)

Втора глава
Проклятието над Баскервилите

— В джоба си имам един ръкопис — каза доктор Мортимър.

— Забелязах го още с влизането ви в стаята — отвърна Холмс.

— Старинен ръкопис.

— От началото на осемнайсети век, освен ако не е фалшификат.

— Но откъде знаете това, сър?

— Докато говорехте, ми дадохте възможност да проуча два-три сантиметра от документа. Лош експерт е онзи, който не е в състояние да установи датата на един документ с точност до едно-две десетилетия. Може би сте чели случайно моята малка монография по този въпрос. Вашият ръкопис е от 1730 година.

— Точната година е 1742-ра — доктор Мортимър го извади от джоба си. — Тази фамилна реликва ми бе предоставена за съхранение от сър Чарлс Баскервил, чиято внезапна и трагична смърт развълнува целия Девъншър преди три месеца. Мога да кажа, че бях не само негов лекар, но и личен приятел. Той беше здравомислещ човек, сър, умен и практичен и толкова несуеверен, колкото съм и аз. При все това се отнасяше към този документ съвсем сериозно и психологически беше подготвен точно за такава смърт, каквато в края на краищата го сполетя.

Холмс протегна ръка за документа и го приглади на коляното си.

— Уотсън, забележи, че единичното и двойното „с“ са писани различно. Това е един от признаците, които ми помогнаха да определя датата.

Погледнах през рамото му пожълтялата хартия и избледнелите редове. Отгоре бе написано „Баскервил хол“, а отдолу, с големи разкривени цифри — „1742“.

— Изглежда, това е някакво повествование.

— Да, разказана е една легенда, която се предава в рода Баскервил.

— Доколкото разбирам обаче, искате да се посъветвате с мен за нещо по-практично и по-съвременно.

— Задачата е най-практична и неотложна и трябва да бъде решена за двайсет и четири часа. Но ръкописът е тясно свързан с тази работа и не е дълъг. С ваше разрешение ще ви го прочета.

Холмс се отпусна в креслото, опря върховете на пръстите на двете си ръце едни о други и затвори очи с израз на пълно примирение. Доктор Мортимър обърна ръкописа към светлината и с висок хриплив глас зачете следната старовремска история:

За произхода на Баскервилското куче има много повествования, но като пряк потомък на Хуго Баскервил аз зная тази история от моя баща, който пък я знае от неговия. Записах я сам, без да се съмнявам, че всичко е станало точно както го предавам. Искам да повярвате, деца мои, че Онзи, който наказва прегрешенията наши, може и да ги прости в Своето милосърдие и че няма анатема, така тежка, та да не може с молитва и покаяние да се изкупи. И поучете се от тази история, не бойте се от плодовете на миналото, но пазете се за в бъдеще, да не би за наша погибел да се отдадете на скверните страсти, поради кои родът наш е страдал мъчително.

Знайте, по време на Голямото въстание^[1] (историята му е записана от мъдрия лорд Кларендън и аз най-горещо ви я препоръчвам) имението Баскервил е държал Хуго от същия род и не може да бъде отречено, че той е бил человек най-необуздан, нечестив и безбожен. Наистина съседите му биха простили това (светците по тия места не били на почит), но имало е у него такъв разпуснат и жесток нрав, та името му не излизало от устата на целия Девъншър. Случило се така, че този Хуго залюбил (ако може черната страст негова да бъде названа с такова свято име) чедото на един дребен земевладелец, що държал земя до Баскервиловия имот. Но благоразумна била и порядъчна младата девица и страхувайки се от нечестивото му име, го избягвала всячески.

И ето, случило се това на Свети Архангел. Хуго с неколцина от неговите празноскитащи и порочни другари се промъкнал във фермата и знаейки добре, че нейният отец и братята й ги няма, отвлякъл девицата. Като я домъкнал до Баскервил хол, момата била оставена в една стая на горния етаж, а Хуго и приятелите му, както всяка нощ, седнали на голямо пиршество. Тогава нещастницата едва не загубила ума си, слушайки песните, крясъците и страховитите клетви, що идели отдолу; защото, казват, словата, кои Хуго изричал, кога пиел, биха могли да сторят на пепел человека, кой ги продума. Най-накрая страхът я довел до постъпка, на коя би се осмелил само най-сърцат и ловък мъж, и с помощта на бръшляна, дето се увива и до днес по южната стена, се спуснала на земята и побягнала през тресавището към бащиния си дом, кой се намирал на три левги^[2] от Баскервил хол.

И случило се така, че не след дълго Хуго оставил гостите си, та да отнесе храна и питие на пленницата, а може би е имал и умисъл по-лоша, но намерил клетката празна и птичката отлетяла. И тогава, види се, нечестивият влязъл в него, защото Хуго се втурнал по стълбата в залата, скочил въз голямата маса, а стаканите и блюдата се разлетели пред него. И известил той високо пред всички, че ще отдаде тялото и душата своя на силите на злото, да би могъл да настигне момата. И докато сътрапезниците му стояли вцепенени от яростта на този человек, един из тях, най-злият, или може би най-пияният, викнал да пуснат кучетата подир нея. При това Хуго изтичал из къщата, крещейки на слугите да оседлаят кобилата му и да пуснат глутницата, и като дал на кучетата да подушат забрадката на момата, подгонил ги пред себе си по следите й и литнал да я преследва из тресавището, огрян от месечината.

Приятелите негови стояли известно време зинали, не можейки да разберат всичко, което станало в тази суматоха, но изведнъж опитите им мозъци схванали какво черно дело ще бъде извършено на тресавището. Вдигнала се врява, едни искали пищовите си, други конете си, а трети още по един стакан вино, но накрая замаяните им глави се донейде прояснили и всички те, на брой тринайсет человека, скочили на конете и препуснали след Хуго.

Месечината греела ясно и наредени един до друг, те яздели бързо по направлението, което момата би взела, ако възнамерявала да стигне у дома си. Изминали били те един-два километра, когато срещнали на тресавището един овчар и му викнали, та да разберат дали е видял гонитбата. А человекът, както разправят, бил така обезумял от страх, та едва можел да говори, но казал накрая, че наистина видял нещастната девица и хрътките по следите й. „Но и нещо повече видях — рекъл той. — Хуго профуча край мен на черната си кобила, а зад него търчеше куче, и не дай Боже да видиш някога зад себе си такова изчадие адово.“ И изпсували пияните земевладелци овчаря и продължили нататък. Но скоро тръпки полазили по кожата им, защото от тресавището достигнал до тях шум от тропот и черната кобила, изпръскана с бяла пяна, минала край тях с влачещи се поводи и празно седло. Тогава гуляйджиите заяздили по-близо един до друг, защото голям страх ги завладял, и продължили из тресавището, макар че, да бил сам, всеки от тях на драго сърце би обърнал коня си назад. И така, като яздели бавно, те се натъкнали най-после на хрътките. Кучетата, макар и известни с жестоката си порода и със свирепостта си, виели жаловито, сбрани накуп в края на дълбок дол сред тресавището, и едни от тях, прокрадвайки се, бягали настрана, а други, наежени и със светнали очи, се смъквали в тясната долчинка пред тях.

Приятелите спрели, както ще се досетите, по-трезви, отколкото били тръгнали. Повечето от тях не щели по никакъв начин да продължават, но трима, най-смелите или може би най-пияните, подкарали към дола. И тогава пред тях се открила широка поляна и там стърчали два големи каменни стълба (дето могат да се видят и днес), поставени отколе от някакво древно племе. Месечината ясно светела над поляната и в средата й, където била паднала мъртва от страх и изтощение, лежала нещастната девица. Но не при вида на нейното тяло, ни при вида на тялото на Хуго Баскервил, който лежал до нея, настръхнали косите на тримата дяволски смели гуляйджии: надвесена над Хуго и сграбчила го за гърлото, там стояла гадна твар — огромен черен звяр, подобен на куче, ала по-голям от кой да е пес, видян от смъртен. И даже пред очите техни чудовището разкъсало гърлото на Хуго Баскервил и като надигнало насреща им окървавената си муцуна с пламтящи очи, те изпищели от страх и полетели през тресавището, та да спасят живота си, като продължавали да надават викове. Единият, както разправят, умрял още същата нощ поради видяното, а другите двамина до края на дните си били развалини человечески.

Такова е преданието, деца мои, за появяването на кучето, за което казват, че е причинило оттогава толкова горчиви страдания на рода наш. И ако аз го записах, то е заради туй, че това, кое добре се знае, е по-малко страшно от недоизреченото и догадките. Не може да се отрече, че мнозина из нашия род са имали злощастна смърт — внезапна, страшна и загадъчна. Но да се уповаваме на безкрайната милост на Провидението, та да не накаже то невинните след трето и четвърто коляно, кои ги грози отмъщение, както е писано в Светото писание.

И така, на това Провидение ви оставям, деца мои, и съветвам ви, като ви предупреждавам, да се предпазите от ходене из тресавището в късна доба, когато силите на злото властват.

Написано от Хуго Баскервил за синовете му Роджър и Джон със заръка да не споменават нищо за това пред сестра си Елизабет.

Когато свърши четенето на този странен разказ, доктор Мортимър вдигна очилата си на челото и впи поглед в господин Шерлок Холмс, който се прозина и хвърли угарката от цигарата си в огъня.

— Е? — попита Холмс.

— Не намирате ли, че е интересно?

— Да, за някой любител на фантастични приказки.

Доктор Мортимър извади от джоба си един сгънат вестник.

— А сега, господин Холмс, ще ви покажа нещо по-съвременно. Това е „Девън каунти кроникъл“ от 14 юни тази година. Вестникът съдържа кратко изложение на фактите, установени при смъртта на сър Чарлс Баскервил, която го сполетя няколко дни преди тази дата.

Приятелят ми се наклони малко напред и изражението му стана напрегнато. Като нагласи отново очилата си, нашият посетител зачете отново:

Скоропостижната кончина на сър Чарлс Баскервил, чието име се споменаваше във връзка с предстоящите избори като на вероятен кандидат на либералите в Среден Девъншър, потопи в скръб цялото графство. Въпреки че сър Чарлс живееше в Баскервил хол сравнително отскоро, неговият благ характер и изключителна щедрост му спечелиха обичта и уважението на всички, влизали в допир с него. В днешните времена на новоизлюпени богаташи е приятно, когато потомъкът на стара фамилия, видяла и лоши дни, успява сам да си създаде състояние и се завръща с него, за да възстанови миналото величие на своя род. Както е известно, сър Чарлс печели голямо богатство с умела борсова игра в Южна Африка. По-умен от тези, които продължават играта, докато колелото на щастието се обърне против тях, той превръща печалбите си в пари и се прибира в Англия. Сър Чарлс се установи в Баскервил хол едва преди две години, но за никого не е тайна с какъв размах се отличаваха плановете му за реконструкции и усъвършенствания, прекъснати от неговата смърт. Тъй като беше бездетен, сър Чарлс още приживе открито е изразявал желанието си, щото цялото местно население да бъде облагодетелствано от огромното му състояние, така че мнозина имат основание да оплакват преждевременната му кончина като загуба на свой близък. В колоните на вестника често бяха помествани съобщения за местни и на цялото графство дарения.

Не може да се каже, че следствието изясни напълно всички обстоятелства, свързани със смъртта на сър Чарлс, но бе направено достатъчно, за да се опровергаят слуховете, възникнали поради суеверието на местните жители. Няма каквито и да е основания да подозираме нещо нечисто или да мислим, че смъртта се дължи на други някакви, а не на естествени причини. Сър Чарлс беше вдовец и, може да се каже, в известно отношение човек с ексцентрични навици. Въпреки значителното състояние личните му изисквания бяха скромни и цялата му домашна прислуга в Баскервил хол се състоеше от една брачна двойка на име Баримор — съпругът, изпълняващ длъжността на лакей, а жената — на икономка. Според техните показания, потвърдени и от няколко приятели на сър Чарлс, здравословното му състояние в последно време не било добро, като те изтъкнаха по-специално сърдечната му недостатъчност, проявяваща се в промяна на цвета на лицето, задух и остро изразена нервна депресия. Доктор Джеймс Мортимър, приятел и домашен лекар на покойния, даде показания в същия дух.

Истината по този случай е съвсем проста. Всяка вечер, преди да си легне, сър Чарлс Баскервил имал обичай да се разхожда в имението си по известната алея с тисовете. Показанията на семейство Баримор свидетелстват, че това било навик у него. На 4 юни сър Чарлс обявил намерението си да замине на другия ден за Лондон и наредил на Баримор да приготви багажа му. Вечерта, както обикновено, излязъл, за да направи разходката си, изпушвайки по навик една пура. Повече не се върнал. Когато в дванайсет часа Баримор видял входната врата все още отворена, се обезпокоил, взел един запален фенер и излязъл да търси господаря си. Този ден било влажно, та стъпките на сър Чарлс по алеята можели лесно да се проследят. Към средата на алеята има врата, която води към тресавището. По някои признаци личи, че сър Чарлс е постоял там известно време. После е продължил разходката си, а в самия край на алеята е било открито тялото му. Необяснен остава фактът, че съгласно показанията на Баримор следите на господаря му менят характера си, след като той подминава вратата: сякаш нататък той е ходил на пръсти. Някой си циганин Мърфи, търговец на коне, бил по това време из тресавището на неголямо разстояние от алеята, но според собствените му признания бил много пиян. Той твърди, че чул викове, но не може да каже от коя посока са идвали.

По тялото на сър Чарлс не са намерени следи от насилие и въпреки че лекарските показания сочат неимоверно изменение на лицето (така неимоверно, че доктор Мортимър отначало не искал да повярва, че пред него наистина лежи неговият приятел и пациент), приема се, че това не е необикновен симптом при задух и смърт вследствие на изтощение на сърцето. Това обяснение бе дадено въз основа на аутопсията, която показа стар органичен порок, така че в съответствие с медицинската експертиза съдът издаде решение за скоропостижна смърт. Добре е, че стана така, тъй като не е тайна колко важно е наследникът на сър Чарлс да продължи в Баскервил хол прекрасните начинания на своя предшественик, прекъснати от толкова трагичен край. Ако прозаичните изводи на следователя не бяха пресекли фантастичните истории, които се мълвяха във връзка с този случай, може би щеше да е трудно да се намери наследник на Баскервил хол.

Както се чува, най-близкият сродник (ако е жив) е господин Хенри Баскервил — син на по-малкия брат на покойния. Знае се, че младият човек е в Америка, и се прави справка, за да бъде уведомен за голямото наследство.

Доктор Мортимър сгъна пак вестника и го прибра в джоба си.

— Това са общоизвестните факти във връзка със смъртта на сър Чарлс Баскервил, господин Холмс.

— Много съм ви благодарен — каза Шерлок Холмс, — че насочихте вниманието ми върху един случай, който действително представлява известен интерес. Зърнах някакви коментари във вестниците, но бях изцяло погълнат от дребното дело за ватиканските камеи и в старанието си да услужа на папата пропуснах няколко интересни случая в Англия. Тази статия, казахте, съдържа всички известни факти?

— Да.

— Тогава запознайте ме с неизвестните.

Холмс се облегна, опря върховете на пръстите си едни о други и лицето му прие най-равнодушния и безстрастен израз.

— За да направя това — каза доктор Мортимър, започвайки да проявява признаци на силно вълнение, — ще ви съобщя неща, които не съм казвал на никого. Съображението ми да ги скрия при следствието беше, че като човек на науката трябва да се пазя да не изпадна в положение да потвърждавам суеверията на народа. Имах и други съображения: Баскервил хол, както пише и във вестника, би останал без обитатели, ако се прибави още нещо към и без това донякъде мрачната му слава. По тези две причини сметнах, че ще бъде оправдано, ако кажа по-малко, отколкото зная, защото в противен случай не би имало никаква полза. Обаче няма причина да не бъда съвършено откровен с вас. Тресавището е много рядко населено и живеещите близо един до друг се стараят да се срещат по-често. И аз познавах сър Чарлс Баскервил много добре. С изключение на господин Франкланд от Лефтър хол и естественика господин Степълтън, на километри околовръст няма други образовани хора. Сър Чарлс беше самотен човек, но болестта му стана причина да се сближим, а общите ни интереси към науката укрепиха тази близост. Той бе донесъл от Южна Африка доста научни материали и двамата сме прекарвали много очарователни вечери, обсъждайки сравнителната анатомия на бушмените и хотентотите. През последните няколко месеца все по-ясно виждах, че нервите на сър Чарлс са опънати до скъсване. Той обръщаше прекалено сериозно внимание на легендата, която ви прочетох — толкова сериозно, че макар да се разхождаше вечер в собственото си имение, нищо не можеше да го накара да излезе нощем из тресавището. Колкото и невероятно да ви се вижда, господин Холмс, той беше искрено убеден, че над рода му тегне страшно проклятие, и, разбира се, сведенията, които баронетът имаше за миналото на дедите си, не бяха утешителни. Непрекъснато го преследваше идеята за някакво призрачно същество и неведнъж ме е питал дали при моите нощни посещения на болни не съм видял някакво странно създание, не съм ли чул кучешки лай. Сър Чарлс ми е задавал няколко пъти този въпрос, и то винаги с разтреперан от вълнение глас. Спомням си много добре как една вечер, около три седмици преди фаталната случка, пристигнах в Баскервил хол. Заварих го пред вратата на къщата. Слязох от кабриолета си, а когато тръгнах към него, забелязах, че очите му, широко отворени и пълни с неизразим ужас, бяха устремени някъде през рамото ми. Обърнах се мигновено, и то точно навреме, за да зърна как в началото на алеята преминава нещо, което взех за голямо черно теле. Сър Чарлс бе така възбуден и уплашен, че се принудих да отида до мястото, където видях животното, и да го потърся. То беше изчезнало, ала произшествието произведе крайно тягостно впечатление на сър Чарлс. Прекарах с баронета цялата вечер и този случай стана причина той да ми повери току-що прочетения ръкопис, с което ми обясни и проявеното от него безпокойство. Споменах този незначителен епизод, защото, като имаме предвид трагедията, която последва, той придобива известно значение, въпреки че навремето бях убеден, че е просто маловажна случка и че вълнението на баронета е неоправдано. Следвайки моя съвет, сър Чарлс се готвеше да отиде в Лондон. Знаех, че сърцето му не е добре и че постоянният страх, в който живееше, несъмнено сериозно се отразява на здравето му, колкото и нереална да бе причината за него. Смятах, че след като се развлече няколко месеца в града, ще се върне възроден. Нашият общ приятел господин Степълтън, който проявяваше голяма загриженост за здравето на сър Чарлс, беше на същото мнение. И в последния момент се разрази тази страшна катастрофа. Вечерта, когато сър Чарлс почина, открилият трупа му Баримор изпрати при мен коняря Пъркинс и понеже още не бях легнал, успях да пристигна в Баскервил хол само час след случилото се. Проверих и установих фактите, изнесени и при следствието. Проследих стъпките му по алеята с тисовете, видях мястото при вратата към тресавището, където, изглежда, е постоял, забелязах променените следи след онова място, убедих се, че няма други отпечатъци от стъпки на влажния пясък, като изключим следите на Баримор, и накрая изследвах внимателно тялото, което не беше докосвано до моето пристигане. Сър Чарлс лежеше ничком с разперени ръце и впити в земята пръсти, а чертите на лицето му бяха така разкривени поради някакво силно вълнение, че почти бях готов да се закълна, че не е той. Разбира се, нямаше никакви следи от физическо нараняване. При разпита обаче Баримор даде едно невярно показание. Лакеят каза, че на земята около тялото нямало следи. Може просто да не ги е видял. Аз обаче ги забелязах — малко настрани, но съвсем пресни и ясни.

— Следи ли?

— Да.

— Мъжки или женски?

Доктор Мортимър ни погледна особено за момент и когато отговори, гласът му се снижи почти до шепот:

— Господин Холмс, това бяха отпечатъци от лапите на гигантско куче!