Барбара Делински
Съседката (3)

Втора глава

Аманда седеше обърната назад и гледаше през задното стъкло, когато забеляза приближаването на зеления камион на Греъм. С разтуптяно сърце, тя забрави за Гретхен и слезе от колата си.

Както обикновено, той шофираше небрежно, едната му ръка бе на волана, а с другата се облягаше на прозореца. Когато за пръв път го срещна, караше „Мустанг“ кабриолет и изглеждаше толкова страхотно с развята от вятъра коса, че тя на мига се влюби в него. Докато го наблюдаваше сега, почувства искрица от предишния пламък, от предишния копнеж. После си спомни какво имаше да му казва.

С приближаването той намали скоростта и махна с лявата си ръка да поздрави Гретхен, която леко се извърна. После паркира на алеята до Аманда.

Тя остави вратата на колата си отворена и отиде до камиона му. Докато се приближаваше, очите му останаха впити в нейните — питащи и миг след това знаещи. Видимо разочарован, мъжът се облегна на седалката си.

— Дошъл ти е цикълът.

Бе благодарна, че не трябва сама да произнася ужасните думи.

— Преди половин час.

— Сигурна ли си? Може би са само няколко капки.

Тя поклати глава. Далеч не бяха само няколко капки. А и болката ниско в корема й бе добре позната.

— Може би трябва да си направиш тест.

— Би трябвало да съм пропуснала цикъла си, за да има резултат от теста.

Той увеси глава. После я отметна назад, въздъхна уморено и отвори вратата на камиона. С пълни със сълзи очи Аманда се отправи към своята кола, за да събере нещата си. Докато затвори вратата и се изкачи по пътеката от широки каменни плочи към покрития коридор между къщата и гаража, Греъм бе вече там. Облегнат на една колона, гледаше към задния двор.

Не само бе проектирал озеленяването тук, но и лично бе засял всичко, до последното храстче, и положените грижи си личаха. Дори толкова рано напролет, градината вече преливаше в дузина различни оттенъци на зеленото.

Тяхната градина бе повод за завист от страна на съседите им и дори на целия град, но Аманда не вярваше, че Греъм й се любува в момента. В гласа му се долавяше поражение.

— Мислех, че този път ще стане. Мислех, че е сигурно.

Тя се облегна на съседната колона.

— Аз също. Така мислеше и лекарката. Бяхме изчислили времето перфектно.

— Какъв е проблемът? — попита той объркан.

Жената стисна ръце пред гърдите си и отвърна:

— Не знам. Имаше осем яйцеклетки, с две повече от миналия месец. И с цели седем повече, отколкото отделят другите жени. — Започна да се поддава на собственото си объркване. — Смятах, че поне една ще бъде оплодена. Боже мой, сега е наш ред.

Все още с поглед, вперен в задния двор, Греъм отрони мрачно:

— Може би нашият ред е дошъл и е отминал — той сведе глава и в красивите му зелени очи се четеше предизвикателство. — Какво не е наред?

Аманда почувства болка в сърцето си. Мразеше, когато двамата се държаха като врагове. Имаше нужда Греъм да бъде до нея в това изпитание.

— Не знам, Грей. И лекарите не знаят. Цели петнайсет процента от проблемите на зачеването все още нямат обяснение. Нали чу Емили.

— Да, и тя казва, че шейсет процента от тези двойки биха заченали и сами в рамките на три години, така че какъв е нашият проблем?

Аманда не знаеше.

— Правя всичко, което ми кажат. Нали виждаш, меря си температурата, спазвам графика, вземам таблетките „Кломид“. Този път дори се подложих на преглед с ултразвук, за да сме сигурни, че осеменяването се прави в най-подходящия момент.

— Тогава защо не си бременна?

Тя се опита да убеди себе си, че е ядосан на положението, в което бяха изпаднали, а не на нея. И все пак се почувства обвинена.

— Не знам.

— Чакахме прекалено дълго — реши той. — Беше на трийсет, когато се оженихме. Трябваше да започнем веднага.

— И една година щеше да окаже решаващо значение? Стига, Греъм. Това не е справедливо.

— Колкото си по-възрастен, толкова по-трудно става. Казвали са ни го.

— Аха, хиляди пъти. Ако трябва да бъдем точни, казвали са ни, че шансовете за забременяване спадат драстично на трийсет, после отново на трийсет и пет и отново на четирийсет. Така че може би вече е било късно, още когато се оженихме. И ако ще отправяме обвинения, искам да знам защо ти си чакал толкова дълго. Къде беше ти, когато бях на двайсет и три?

— Бях в северозападната част на Тихия, океан и изучавах професията си.

Това бе уклончив отговор. Тя знаеше за онези години и продължи да настоява, водена от изгарящата нужда да сподели вината.

— Тогава си страдал заради раздялата с Мегън. Бил си на двайсет и девет и си се забавлявал свободно. Не си искал да се обвързваш. Катерел си се из планините, спускал си се с кану по потоците и си прекарвал чудесно с приятелчетата си. Разбира се, че щеше да е по-добре, ако бяхме започнали по-рано, но ако аз и ти се бяхме срещнали тогава, ти нямаше да искаш да се ожениш, какво остава да искаш дете.

Отначало той не отговори. Изглежда, аргументите й го бяха успокоили донякъде, което бе добър знак. Едно от първите неща, които веднага бе харесала у Греъм, след начина, по който изглеждаше в онзи мустанг, бе умението му да се държи разумно. Той можеше да слуша и да разбере. За човек с нейната професия това бе задължително качество у партньора. Сега, съвсем разумно, той отбеляза:

— Не знаем какво би било, ако се бяхме срещнали тогава.

— Точно така — тя разтри с ръка мястото между гърдите си, където усещаше пареща болка. Ако бе по-романтична натура, би я отдала на пукнатина в сърцето си. — Затова, моля те, не казвай, че всичко е по моя вина. На мен никак не ми е лесно. Понякога ми се струва, че аз върша цялата работа, а ти си този, който иска бебето.

— Хей! — той вдигна ръка. — Да не би да искаш да кажеш, че не искаш бебе?

— Знаеш, че искам. Искам да имаме бебе повече от всичко на света, но ти беше този, който настояваше за това, още откакто се оженихме, и аз те разбирам — как би могла да не го разбира… Греъм бе израснал на петдесетина километра оттук и голяма част от семейството му все още живееше там, но се събираха често. — Имаш седем братя и сестри, които имат общо двайсет и седем деца.

— Аз обичам децата — каза той.

— Аз също, но не съм кобила за разплод.

— Очевидно е — отбеляза мъжът.

Изведнъж разстоянието помежду им се превърна в бездна.

— Какво означава това? — извика тя.

За негова чест, той омекна. Наведе глава и разтри врата си с ръка. Очите му бяха уморени, когато отново срещнаха нейните.

— Така доникъде няма да стигнем. Не искам да се караме.

Аманда също не искаше. Мразеше тази бездна, мразеше да се чувства сама. Мразеше напрежението, на което бе подложена, и цената, която плащаше за това. Но най-много от всичко мразеше чувството, че е изцяло отговорна за неспособността им да заченат. Мразеше усещането, че това е нейна грешка, неин проблем, че нейното тяло не е наред.

С едва сдържани сълзи, помълча за минута, преди да проговори отново. Но сълзите останаха и тя изрече гласно мислите си.

— Просто имам нужда да разбереш какво изпитвам. Правя всичко, което мога, всичко, което Емили ми казва да правя. Тогава може би проблемът е у нея…

— Не, не, не — и толкова стигаше на Греъм да се разгорещи наново. — Това е четвъртият ни лекар. Нали бяхме единодушни, че я харесваме.

— Харесваме я, но не тя произвежда осем яйцеклетки, а в същото време и не знае защо тази твоя сперма не може да оплоди дори и една от тях.

Той изглеждаше озадачен.

— Вината не е моя.

— Знам, но ми е трудно, Грей. Трудно ми е в емоционален аспект, защото надеждите ми все растат и после пропадат, растат и пропадат. Трудно ми е и физически, защото от лекарствата гърдите ми подпухват, коремът ми се надува и се потя непрекъснато. И не ми казвай, че щях да имам същите симптоми, ако бях бременна, защото ако бях бременна, нямаше да имам нищо против. Трудно ми е дори и в професионално отношение. Половината от случаите ми напоследък, изглежда, са на бременни тийнейджърки.

Греъм се облегна на колоната, пъхна ръце в джобовете на джинсите си, протегна дългите си крака и изсумтя.

— И това ако не е ирония. Те правят секс веднъж и хоп — моментално бебе. А ние се опитваме от четири години.

„Ирония“ бе една от думите. Аманда се сещаше и за други, като „несправедливост“, дори „жестокост“. И докато още си мислеше за това, че всички, освен нея си имаха бебета, каза:

— Гретхен е бременна.

Отначало той, изглежда, не чу, потънал в нещо, което би могло да е и самосъжаление, а Господ й бе свидетел, че тя самата изпитваше достатъчно от него. След около минута обаче той се сепна и вдигна глава.

— Гретхен, вдовицата на Бен?

— Току-що я видях в градината — отново ясно си представи фигурата й. — Бременна е.

Лицето му изразяваше неверие.

— И аз я видях. Не е бременна.

— Ти не я видя при подходящата светлина. Трябва слънцето да я огрява от определен ъгъл.

Той въздъхна, затвори очи и завъртя глава.

— Стига, Манди. И по-рано сме говорили за това. На теб ти се привиждат бременни жени и там, където ги няма.

— Не, не ми се привиждат. Сега, когато вече е пролет, палтата са захвърлени и коремите на бременните жени са съвсем истински. Виждам ги в супермаркета, виждам ги по улицата. Виждам ги и в аптеката, в библиотеката и в училище — усети, че повишава тон, но просто не можеше да се овладее. — Кълна се, че напоследък има периоди, когато се питам какво иска Господ. Дали така не ни изпраща някакво послание? Дали не ни казва, че не ни е писано да стане?

Това, което наистина й се искаше, разбира се, бе Греъм да отрече яростно и бързо. Но той не го направи. Само я изгледа предпазливо.

— Какво не е писано да стане? Ние двамата ли?

Сега почувства същия страх, който бе изпитала, докато лежеше в болничната стая последния път. Губеше Греъм. Животът ги разделяше.

— Бебетата би трябвало да се зачеват в любов. Би трябвало да се зачеват в усамотението на спалнята. Това, което ние правим, е нелепо. Най-съкровената част от живота ни е бъркотия от посещения при лекари, таблетки, диаграми и пресмятане на времето. Това ни се отразява много жестоко, Греъм. Ние двамата вече не… не се забавляваме заедно.

Бе обляна в сълзи, тялото й трепереше и се чувстваше толкова самотна, че Греъм просто не би бил Греъм, ако не се разчувства. Приближи се, протегна ръце и я взе в прегръдките си. В този момент, обвита от ръцете му, от земния му мирис, от стабилността му, тя си припомни какво бяха споделяли. Искаше си го обратно. Искаше го обратно.

Той я пусна прекалено бързо. Загледа се към задния двор и отново пъхна ръце в джобовете си.

— Ами Гретхен? — попита. — Ти грешиш. Сигурно е било игра на светлината. Тя не е бременна. Съпругът й е мъртъв.

Аманда избърса сълзите от бузите си.

— Невинаги съпругът е баща на детето.

Греъм се обърна към нея.

— За нас ли говориш, или за нея?

— За нея. За нея.

— Тогава, ако е бременна, кой е бащата?

— Не знам. Но знам какво видях.

Изпитваше нужда да докаже правотата си и още повече — да избяга надалеч от това, което се случваше между двама им, затова слезе по стъпалата и тръгна по пътеката, постлана с големи каменни плочи. Гласът му я настигна.

— Обади ли се на лекарката?

— Утре.

— Ще опитаме ли отново? — попита съпругът й.

Без да спира, тя отвърна:

— Не знам.

— Къде отиваш? — извика той, разтревожен.

— У съседите — отговори жената. — Ще питам Ръс за Гретхен. Той си е вкъщи през деня. Сигурно ще знае, ако тя се среща с някого.

* * *

Аманда изостави каменните плочи, пресече зеления килим на моравата, промуши се през рошавите клончета на храстите от хвойна и тис и после мина през боровата горичка, която разделяше къщата на семейство Ланг от тяхната. Мирисът на влажна почва и борови клонки, който бе много наситен тук, бе естествено успокоително средство. Може би заради физическото раздвижване, или защото се отдалечи от дома си, но болката в корема й намаля. Независимо от истинската причина бе по-спокойна, когато стигна до стъпалата към задния вход на съседите.

Сепна се и бързо отстъпи настрани, когато вратата се отвори рязко. Алисън Ланг, току-що навършила четиринайсет години, с дълга тъмна коса и кльощави крайници, изтича покрай нея.

— Извинявай — каза засмяното и останало без дъх момиче.

Аманда задържа вратата след нея.

— Всичко наред ли е?

Тийнейджърката вече бе слязла по стъпалата и тичаше заднишком по моравата.

— Чудесно, но сега не мога да говоря. Джорди има нужда от помощ по алгебра.

Обърна се и изтича към двора на семейство Котър.

Джорди Котър бе най-големият син на Карен и Лий. Двамата с Алисън бяха най-добри приятели още от основното училище. Сега бяха първокурсници в гимназията. Тя бе с една година по-малка, с два сантиметра по-висока и много по-ученолюбива от него, но двамата бяха все така близки.

Аманда много харесваше момичето, което бе сърдечно и много общително за възрастта си. Момчето бе по-сложно за разбиране.

— Бих те посрещнал на вратата — извика откъм кухнята Ръсел Ланг, — но този сос трябва да се бърка непрекъснато.

Висок и слаб, с рошава кестенява коса, която оредяваше, той стоеше пред печката, а малките му кръгли очила без рамки се крепяха по средата на носа му. Беше с кухненска престилка върху тениската и шорти и бос, както обикновено се разхождаше през деня, независимо от температурата навън. Обичаше да казва, че точно това е едно от големите предимства на домакинстването му вкъщи, но Аманда подозираше, че просто мрази да ограничава в обувки огромните си стъпала.

Ръс бе журналист. По-голямата част от доходите му идваше от рецензиране на книги, но истинска радост изпитваше от списването на ежеседмична рубрика, посветена на родителските проблеми. Жена му, Джорджия, беше главен изпълнителен директор на собствената си компания и това налагаше да прекарва в пътуване няколко дни от седмицата. Ето защо за децата се грижеше основно той. От видяното досега Аманда би казала, че е прекрасен родител. Освен това бе и чудесен готвач.

— Нещо ухае много хубаво — отбеляза тя.

— Телешки винен кебап с малко вино — заради двете хлапета, макар че май току-що изгубих момичето.

Единайсетгодишният Томи, който имаше същата гъста черна коса като майка си и сестра си, се обади откъм масата, където си пишеше домашните.

— Али каза, че ако сложиш още малко вино, ще се върне.

Аманда хвана момчето за рамото.

— А ти какво знаеш за виното?

— Само това, че Али обича да го пие.

— И къде го прави?

— Ами тук — каза Томи с невинно изражение. — Отпива от чашата на мама.

— Как е мама?

— Добре е. Ще се обади по-късно.

Гостенката поправи въпроса си.

— Къде е мама?

— В Сан Антонио. Ще се върне утре — момчето скочи от стола. — Трябва да ида в другата стая, татко.

Баща му насочи дългата дървена лъжица към кабинета.

— Ако мислиш да си приказваш с Тревор и Джон в Интернет, забрави.

— Трябва да се изпишкам.

— О! — Ръс погледна притеснено Аманда. — Изпросих си го. Добре, приятел. Но веднага се връщай. Трябва да си довършиш есето — той се загледа в момчето, докато то се скри зад вратата. После започна отново да разбърква соса и се усмихна подканящо на гостенката. — Ти как си?

— Била съм и по-добре.

Тя се доближи до него и надникна в тигана. Сосът, който вреше там, изглеждаше също така вкусен, както и телешкото, леко запържено в съд на другия котлон. Изведнъж се почувства гузна и заради това. Никога не приготвяше специални ястия. Греъм беше от мъжете, които обичат месо и картофи, лесно се задоволяват, харесват каквото и да е печено. Когато се хранеха вкъщи, готвеха заедно, но също толкова често излизаха да хапнат и навън. Тази вечер сигурно изобщо нямаше да сложи залък в уста.

— Имам нужда от помощта ти. С Греъм спорим за нещо. Аз казвам, че Гретхен е бременна. Той казва, че не е. Ти какво мислиш?

Можеше да се закълне, че Ръс се изчерви. Но пък после реши, че вероятно е заради горещата печка.

— Бременна? — повтори той. — Уау… Не знам нищо по въпроса.

— Не си ли забелязал фигурата й?

Руменината на бузите му се засили. Сега определено не бе виновна печката. Очилата му изобщо не бяха запотени.

— Фигурата й ли?

Разбира се, че бе забелязал фигурата й. Той, Греъм и Лий прекрасно познаваха фигурата й.

— Коремът й! — подсказа му Аманда. — Не си ли забелязал промяната?

— Не. Нищо не съм забелязал — но не каза, че тя само си въобразява разни неща. — Бременна? Как би могло да стане?

Ако животът й бе по-различен, би се разсмяла.

— По обичайния начин, предполагам. Казах на Грей, че ти вероятно знаеш дали някой е идвал да я посещава.

Мъжът продължи да бърка усърдно.

— Не и аз. През целия ден съм като залепен за компютъра си.

— Няма ли да забележиш, ако по улицата мине кола?

— За известно време ми правеше впечатление, но после ми стана досадно — пощальонът, човекът от службата по чистота, електротехникът. Вече изобщо не си правя труда да погледна.

Той изду буза с език, докато явно обмисляше нещо.

— Какво?

— Просто си мисля за Бен. На неговите години щеше много да му хареса да стане баща.

Аманда подозираше, че на мъжете им харесва да стават бащи, независимо от годините им. Това бе признак за мъжественост. Запита се до каква степен се притеснява за това Греъм.

— На децата на Бен нямаше много да им хареса — отбеляза тя. — Достатъчно трудно им бе да приемат Гретхен. Едно бебе само би наляло масло в огъня. Но не би могло да е от него. Времето не съвпада.

— Сигурна ли си, че е бременна?

— Със сигурност прилича на бременна.

— В кой месец?

— В петия, може би в шестия — Аманда се запъна. — Само предполагам. Не съм голям специалист.

Ръс също помълча. После внимателно попита:

— А с теб какво става?

Аманда гледаше в соса.

— Нищо. Може би трябва да взема някой и друг урок по готвене. Никога не съм приготвяла нещо подобно. Може готварството да е ключът към плодовитостта.

— Напомня за домашното огнище ли?

— Ъхъ.

Тя отиде до вратата. Изведнъж се почувства виновна, че изостави така Греъм. Той също страдаше.

— Мога да изтичам и да попитам Гретхен — предложи Ръс. — Може да ида, след като нахраня Томи и Алисън и ги сложа в леглата. Не съм говорил с нея отдавна. През зимата не се виждаме с хората така често, както през лятото, а оттогава изминаха осем месеца. Освен това непрекъснато съм затворен вкъщи с работата си, после се занимавам с децата и ухажвам жена си, когато тя реши да се отбие у дома — телефонът иззвъня. — Наистина би било много интересно, ако е бременна.

Аманда, която изпитваше смесени чувства по въпроса, излезе навън и вече бе стигнала до най-долното стъпало пред вратата, когато Ръс подаде глава.

— Беше Греъм. Вика те вкъщи. Търсят те спешно на телефона.

Тя кимна и си тръгна точно когато по моравата се приближи Карен Котър с покрита с фолио табла в ръце. Бе средна на ръст и на тегло, от жените, които рядко се гримират. Редовно използваше лента за коса, за да не падат кестенявите й кичури върху лицето й. Общо взето, ако се вземеше предвид физическата красота, тя бе по-скоро незабележима, отколкото хубава, но някога това не бе имало голямо значение. Когато Аманда се запозна с нея, Карен идеално компенсираше недостатъците във външността си с енергичност. По онова време бе неизменно много заета, непрекъснато организираше разни благотворителни мероприятия, но винаги намираше начин да излезе на вечеря в града с двете си съседки. Отдавна не го бяха правили, и то не по вина на Джорджия и Аманда. Когато и да й предложеха, Карен или имаше събрание, или болно дете, или пък главоболие. Напоследък единствените следи от усмивката й бяха бръчици, които й придаваха уморен и напрегнат вид.

— В училището ще има благотворителна разпродажба на сладкиши утре — обясни тя. — Обещах на Ръс да му дам каквото ми остане и му казах, че ще направя допълнително, за да има какво да занесе и Томи.

— Ти си добра душа и това е меко казано — призна й Аманда.

Карен бе всепризнатият лидер на родителския комитет, също и неизменният дежурен член на родителския съвет, председател на разпродажбите в задния двор и координатор на художествената самодейност. Като се има предвид всичко това, плюс грижите за четирите й деца на възраст между шест и петнайсет години, тя работеше повече от която и да било друга жена сред познатите на Аманда. В това отношение съседката й бе пример за подражание. Надяваше се, че като родител ще има поне толкова сили, колкото Карен, или по-точно колкото Карен някога имаше.

— Как са децата? — попита Аманда.

— Астмата на близнаците се изостря заради разцъфтелите дървета, но иначе сме добре. Ти как си?

— Горе-долу.

Карен повдигна вежди в мълчалив въпрос. Аманда поклати глава.

— Нищо не стана.

— О, Манди, толкова съжалявам.

— Аз също. Забременяването, изглежда, е много лесно за някои жени. И като стана дума, говорила ли си с Гретхен?

— Да съм говорила ли? Не точно. Поздравяваме се, когато се разминаваме. Това е всичко.

— Мисля, че е бременна.

Карен се сви.

— Бременна? А, не, не вярвам. Не може да е бременна. Тя не се среща с никого. Никъде не излиза. Все още скърби за Бен — сниши глас. — Какво те кара да смяташ, че е бременна?

— Видях я преди малко и ми заприлича на бременна. Винаги е имала голям бюст, но по-рано коремът й беше плосък.

— Да. Като на манекенка. Лий все ми казва да не се сравнявам с нея, но как да не го правя? На нашите мъже им потичат лигите, като я видят. Ще се претрепят да й предлагат помощта си в домакинските задължения. Да не би да е заради сладките й приказки? — тя бавно поклати глава. — Не ми се вярва — изведнъж се разтревожи. — Никога не съм виждала кола да паркира за през нощта, но може да е била прибрана в гаража.

— Много вероятно — съгласи се Аманда. — Но нямаше ли някой, от нас да забележи пристигането и заминаването на цяла кола?

— Вероятно не. Може пък да паркира другаде и да се промъква тайничко насам — леко пребледняла, Карен продължи да се съмнява. — Гретхен не може да е бременна. Наистина не може.

— Манди! — долетя през дворовете гласът на Греъм.

— Повикване по спешност — обясни Аманда и набързо прегърна събеседницата си.

От все сърце харесваше тази жена, така малко ценена от хората, за които най-много се грижеше — най-вече от съпруга си, Лий. Но Карен настояваше, че той има и добри черти в характера, и Аманда не би могла да стори друго, освен да я подкрепи. Точно сега всичко, което можеше да й предложи, бе една прегръдка.

В гласа на Греъм прозвуча нетърпение.

Ако коремът не бе започнал отново да я присвива, щеше да изтича до вкъщи.

Не й се обаждаха често у дома вечер, макар че заради напрежението от предстоящите изпити и обичайните за края на учебната година проблеми времето бе особено подходящо за това. Съществуваха и типичните семейни травми — домашно насилие, раздяла на родителите, дори смърт. Благополучието не можеше да предпази жителите на Уудли от тези неща. Но наличието им в подобно привилегировано общество ги правеше да изглеждат още по-шокиращи.

Тя се качи по задните стълби и влезе в кухнята. Греъм стоеше облегнат на плота, недалеч от телефона. Изражението на лицето му говореше, че никак не му е харесал начинът, по който избяга от разговора им, или поне така го разтълкува гузната й съвест. Изглеждаше разстроен. Бе необичайно бездеен, сякаш не знаеше какво да прави със себе си. Би могла да се закълне, че е стоял на същото място през цялото време, докато я нямаше, и се е борил с проблема, очаквал я е да се върне, за да продължат разговора.

— Е, и какво? — попита той.

Трябваха й няколко секунди, за да се сети за какво става дума. Беше се замислила за собствената си бременност, а не за Гретхен. Но именно за нея бяха говорили накрая.

— Никой не знае със сигурност — отвърна тя и погледна към бележката в ръката му.

Той й я подаде.

— Обади се Маги Дод.

Маги бе заместник-директор на училището, но номерът на листчето бе на самия директор. Аманда вдигна слушалката и набра цифрите. Само след едно иззвъняване, от другия край се чу дълбок мъжки глас:

— Фред Едлин.

— Фред, обажда се Аманда Кар. Преди малко е звъняла Маги.

— Тук е. Ще я оставя тя да ти обясни.

Той очевидно бе подал слушалката на Маги:

— Много ми е неприятно да те безпокоя вечер, Аманда, но, се появи проблем. Имало е неприятен инцидент на бейзболната тренировка днес следобед. Замесен е и Куин Дейвис.

Аманда усети да я свива стомахът — чувстваше се виновна, че не бе по-настоятелна в съобщенията по електронната поща, че не го потърси, че не остана по-дълго време в училище.

— Куин Дейвис? — повтори, за да разбере и Греъм. Той бе чувал това име. Не би могло да бъде иначе, след като живееше в град, чийто местен вестник обичаше да пише за герои, а Куин бе точно такъв в момента. Много допринасяше и фактът, че семейството му бе така известно. Един или друг член на фамилията се споменаваше поне веднъж седмично в пресата.

— Той и групичка приятели се появили на тренировката пияни — каза Маги.

Аманда задържа дъха си.

— О, не!

— О, да. Треньорът ги доведе направо тук. Щях да ти се обадя по-рано, но ни отне известно време да се свържем с родителите му. Открихме ги в общината, където дебатираха по разпоредбите за обявените за резервати заблатени площи и никак не се зарадваха на обаждането ни. В момента са в другата стая и спорят с треньора и Фред относно наказанието на сина им. Нуждаем се от съвета ти. Родителите му искат всичко да остане скрито-покрито. Казват, че момчето им прави прекалено много за училището, за да бъде използван за назидание. Проблемът е, че целият отбор го е видял пиян. Ако не последва наказание, какъв урок би дало това на останалите?

Психоложката знаеше какъв би бил урокът. Не искаше да изпраща подобно послание към останалите ученици, нито пък искаше то да стига до Куин. Той трябваше да отговаря за действията си още повече заради издигнатото си положение. Като си изясни това, се запита защо ли се бе свързал с нея този ден, запита се какво ли ставаше с него, та трябваше да пие след училище.

— Другите наказани ли са? — попита тя.

Докато Маги й съобщаваше подробностите, Аманда бе вперила поглед в очите на Греъм. Той се мъчеше да остане спокоен, но едва успяваше. Често бе проявявал разбиране по отношение на ученическите проблеми, но не и тази вечер. Очите му бяха наситенозелени и напрегнати, настояваха за същото внимание. Конфликтът я разкъсваше. И у дома назряваше криза, която трябваше да бъде преодоляна. Съпругът й искаше тя да се заеме най-напред с техния проблем.

Но цикълът й беше дошъл. Никакво обсъждане не би могло да промени този факт и тя нямаше представа какво да прави по-нататък. Мразеше това, което й причиняваха лекарствата, мразеше строгия график, който контролираше живота й, мразеше агонията на очакването всеки месец. Мразеше посещенията в клиниката, където се чувстваше като някаква машина, която не функционира правилно, мразеше усещането за поредния провал. Гадеше й се от всичко това. Не беше готова да мисли за следващата стъпка.

Имаше нужда да се почувства полезна. Консултацията с Куин и родителите му щеше да й даде това усещане. Освен това, като се имат предвид съобщенията, които й бе изпратил, тя искаше да се види с момчето. Присъствието на майка му и баща му бе добре дошло.

— Веднага идвам — каза тя на Маги.

Греъм стисна зъби и отклони поглед. Когато Аманда затвори телефона, я стрелна с неприкрит упрек. Тя много искаше той да я разбере, затова го осведоми за ситуацията.

— Другите момчета са отстранени от отбора до края на сезона. Родителите на Куин не искат той да пропусне дори и една среща, да не говорим за цели шест. Тревожа се защо е така. Може би имат причини, които изобщо не са свързани с Куин.

— Те са му родители — изтъкна Греъм. — Могат да посочат каквито си искат причини.

— Така е, но някой трябва да се погрижи за интересите на момчето.

— Не може ли Маги да го направи?

— Трябва им независим арбитър.

— Ти знаеш ли кое е най-доброто за него?

— Не. Не мога да преценя, преди да ида там и да науча повече.

— Родителите му са много влиятелни хора. Те са проправяли пътища, по които много учители са напуснали града. И двамата знаем за тези истории. Едлин и Дод може би те използват като изкупителна жертва. Поставяш се в неловко положение.

— Но какъв друг избор имам, Грей? Куин е важен в този случай.

— Тази вечер ли? Точно сега? Не може ли да почака до сутринта?

— Искат всичко да се реши сега. Родителите не искат да се разнесат слухове.

— Ами ние?

— Няма да се бавя дълго.

Той я погледна със съмнение.

— Няма — настоя Аманда и се пресегна за чантата си. Тя споделяше с Греъм, ако не за друго, поне за да може той да я извика бързо, ако някой от клиентите й я потърсеше вкъщи, и сега добави: — Нещо става с Куин. Той се опита да се свърже с мен сутринта, но се разминахме. Трябва да разбера дали не мога да му помогна сега.

— Той е силно момче. Боже мой, само виж какво прави.

— Може би очакванията спрямо него му тежат прекалено. Освен това има двама по-големи преуспели братя, чиито стъпки трябва да следва, и родители със самочувствие до небесата. Срещала съм се с тях. Ние не знаем нищо, Грей. Може би животът в дома им е истински кошмар за момчето.

— А ти знаеш какво е това.

— Знам — призна Аманда, като реши да не приема забележката му като обидна. — Моето положение беше различно. Аз бях в средата на конфликта. Точно сега Куин е причината за него. Той е каузата, с която са се захванали родителите му. Това не е справедливо.

— Много неща са несправедливи — промърмори Греъм, като отново се извърна настрани.

Изведнъж й се прииска да поговорят за този проблем. Искаше да поговорят за справедливостта и за това кой какво заслужава, за това какво означава да бъдеш добър родител и за това, че двамата с Греъм биха били най-добрите родители на света. Искаше да поговорят за нещата, които съсипваха една връзка, и как да изтръгнат злото от корен. Искаше да поговорят за мечтите, които се проваляха с гръм и трясък.

Но нямаше сили. По-рано да разговаря с Греъм, бе лесно като дишането. Сега трябваше да обмисля добре нещата. Трябваше й повече време, отколкото имаше в този момент, в който от нея се нуждаеше един ученик.

— Няма да се бавя — повтори тя и излезе през вратата.