Барбара Делински
Съседката (12)

Единадесета глава

Аманда не знаеше, че за пръв път през тази седмица спеше в прегръдките на човека, който означаваше най-много за нея. На някакво подсъзнателно ниво вероятно бе усетила утехата на прегръдката му; съзнанието й обаче не го бе разбрало. Тя бе напълно изтощена след часовете, през които бе слушала тъжни истории от децата — прекалено малки, за да ги разказват. Но самоубийството на приятел бе отключило кутията на Пандора и от нея бе изпълзяло чувството за вина. Един ученик призна, че е преписал на изпит; друг — че е наблюдавал майка си и любовника й; трети — че е смъркал кокаин. Всяко от тези провинения изглеждаше в очите на извършителя много по-голямо престъпление от това да се появиш пиян на бейзболна тренировка, за което Куин Дейвис бе наказан и впоследствие бе умрял. Аманда бе положила всички усилия да разграничи двете неща, като отново и отново обясняваше, че не наказанието на Куин е предизвикало смъртта му. Изпрати няколко от децата да поговорят с религиозните съветници от групата за кризисни ситуации, но бремето на разказите им остана у нея.

И така, угнетена дори и в съня, се събуди до Греъм и предположи, че той е в леглото с нея само за да успокои съвестта си, че я прегръща от чувство за вина. Толкова бе лесно да започне отново да мисли като майка си.

Опитвайки се да забрави, че е неделя сутрин, тя се измъкна от леглото, докато съпругът й още спеше, и направи сладкиша за партито на Дороти. Свари прясно кафе и остави неделния вестник на масата. Докато той стане, тя вече беше под душа и после отново в училище.

* * *

Докато я наблюдаваше как тръгва, Греъм се питаше дали успиването му не е било подсъзнателна реакция. Да спи, бе по-лесно, отколкото да се сблъска с неловкостта помежду им.

Това, разбира се, бе постъпка на страхливец, съвсем различно от поведението, което смяташе да предприеме след разговора с Ръс. Засрамен от себе си, той се закле да бъде по-енергичен.

Едва късно следобед двамата бяха заедно достатъчно дълго време за сериозен разговор. И тогава обаче не можа да я предразположи.

— Сладкишът изглежда добре — направи опит за сближаване. — Благодаря, че го направи.

Тя се усмихна любезно.

— Няма за какво.

След малко той сподели:

— Мислех да се обадя на мама тази сутрин. Но се отказах. Реших, че мога да й честитя рождения ден лично.

— Опитах се да й звънна от училище — каза Аманда. — Тя беше във ваната, затова й оставих съобщение.

— Като снаха ти си по-добра, отколкото аз като син.

— Не. Аз просто съм отчаяна.

— Отчаяна?

Още една любезна усмивка.

— Да я накарам да ме хареса.

— Тя те харесва.

Аманда го погледна и в очите й се четеше, че това е лъжа и той много добре го знае. Греъм не знаеше какво да отговори и замълча.

* * *

Всеки новодошъл на събиране у О’Лиъри получаваше голяма доза истинско физическо усещане от посрещането. Имаше викове и прегръдки, енергично потупване по гърба и бурни приветствия. Аманда бе част от този ритуал още от първия път, когато бе дошла с Греъм. Тогава той я бе предупредил и все пак се бе почувствала замаяна. Но много й бе харесало. Шумното безредие бе нещо, което напълно липсваше в детството й. Тя обожаваше искреното изразяване на чувствата, лесното показване на привързаност.

Всичко това бе налице и този път. Днес разликата бе у нея. Като се остави настрана смъртта на Куин, която я измъчваше, фактът, че бе със семейството на Греъм — с многобройната му фамилия, — я връщаше към неосъществената й бременност. Тя се усмихваше, смееше се, прегръщаше и получаваше прегръдки, но чуваше чуждите мисли и си представяше техните думи. Чувстваше се сякаш всички знаеха — сякаш всички я обвиняваха, тъй като проблемите, които двамата имаха със зачеването, просто не можеха да бъдат свързани с Греъм.

Изпълнена с решителност, Аманда се потопи във веселбата, водена от ръчичката ту на едно, ту на друго дете ту в една, ту в друга стая. Тя обикновено бе привлечена от най-малките, което означаваше, че малчуганите, с които си бе играла през първите години на брака си, сега бяха на шест, седем и осем годинки. Те я обожаваха и това бе лесно обяснимо. Тя им четеше повече от който и да било възрастен, играеше с тях на карти и се включваше в шегите им.

— Ти си най-хубавата леля — каза една от племенничките й, държеше се за нея и й се усмихваше широко, като разкриваше липсващото си зъбче. — Аз не искам да си имаш деца. Искам те цялата само за мен.

Какво би могла да отговори на това? Аманда нямаше и най-малка представа.

Прочутият любим сладкиш на семейството, който бе приготвила, бе станал чудесен. Но облизванията и похвалите неизменно бяха насочени към Мери-Ан, която в действителност бе главният организатор на тържеството. Дори Дороти да знаеше, че снаха й е майсторът на десерта, то тя с нищо не се издаде. Не го спомена нито веднъж, макар че Аманда направи два опита да поговори с нея. Вместо това бъбреше за клуба по градинарство или за историческото дружество, или даже за Мегън, все теми, за които знаеше, че снаха й не би искала да обсъжда. Независимо от това Аманда бе неизменно учтива. Усмихваше се, кимаше и задаваше толкова въпроси, колкото можеше да измисли. На свой ред Дороти не попита нищичко. Постепенно разговорът им замря.

Малкълм О’Лиъри й се притече на помощ втория път.

— Извинявай, мамо, но ще отмъкна снаха си. Джоузеф — извика той един от племенниците си, — ела да поговориш с баба си.

Сложи голямата си ръка на рамото на Аманда и я поведе настрани.

— Къде е Греъм? — попита тя. Почти не го бе виждала целия следобед.

— Играе волейбол отзад. Добре че мама има голям двор. Трябваше ни, когато бяхме деца, и сега пак ни трябва. Как си ти?

— Чудесно — каза Аманда с усмивка.

— Грей твърди друго. Казва, че изживяваш тази последна пречка много тежко. Всички се чувстваме ужасно, Аманда. Знам колко много искате да си имате бебе. Мога да си представя колко сте разочаровани.

Тя се съмняваше в това.

— Е, все ще стане някога.

— Чух за един страхотен лекар във Вашингтон. Работи с жени, които не могат да забременеят. Казват, че графикът му е страшно запълнен, но ние слагахме щорите на сестра му в Хартфорд. Тя ще те вреди само с едно обаждане. Какво ще кажеш?

Като се мъчеше да остане спокойна, Аманда попита:

— Говори ли за това с Греъм?

— Да. Той ме закле да не ти казвам, но, за бога, Аманда, ако докторите не могат да разберат какъв е проблемът ви, може би трябва да се срещнете с друг специалист. С удоволствие ще се обадя.

— Благодаря, Малкълм, но работим с добър лекар.

— Е, само ми кажи, ако промениш мнението си. Греъм си умира да стане баща.

Малко по-късно тя чу същите думи. Този път от Мегън Донован, първата жена на Греъм. Една от малкото външни хора, поканени на празненството, тя познаваше всички от семейство О’Лиъри и те я приемаха като една от своите.

За нейна чест, Мегън се съобразяваше с положението. Винаги идваше по-късно, тръгваше си рано и стоеше настрана от уважение към Аманда. Днес обаче я прегърна топло, каза й, че изглежда чудесно, попита я за работата й, нещо, което Дороти не бе направила. На свой ред Аманда попита за нейния бизнес — малка книжарница, която се бореше да оцелее в съревнование с големите вериги и библиотеките в Интернет. Мегън й отговаряше с желание, достатъчно интересно и компетентно и Аманда не за пръв път усети, че доста я харесва. Но това бе, преди Мегън да сниши глас и да повдигне въпроса за децата.

— Грей казва, че нищо не става.

— Засега не — отвърна с усмивка Аманда и довърши с надежда: — Но скоро ще се получи.

Другата не я остави да се измъкне.

— Сигурно ти е много тежко. Знам колко много желае деца Грей. Това бе сигналът за началото на края между нас. Аз все отлагах. Непрекъснато му изтъквах ту една, ту друга причина защо трябва да изчакаме. Накрая извиненията ми се изчерпаха.

— Положението при нас е различно.

— Мога ли да помогна? — заинтересува се Мегън.

Аманда се смръщи развеселена.

— Не мисля.

— Имам предвид, ако става въпрос да дам яйцеклетка или да ви заема матката си за девет месеца…

* * *

В колата Аманда бе мълчалива. Цепеше я глава, стомахът й бе свит на топка, лицето я стягаше от множеството неискрени усмивки, а в устата си усещаше лош вкус.

Греъм също бе мълчалив, но вътрешно кипеше. Тя го усети веднага щом напуснаха уличката на майка му. Не бяха изминали и две преки, когато той каза:

— Мразиш ли семейството ми?

Очите й потърсиха неговите.

— Не. Защо?

— Ти се мъчиш да се държиш любезно. Всеки може да го види.

Аманда се загледа през прозореца. Имаше толкова много неща, които й се искаше да каже. Толкова много неща, които й се искаше да изкрещи. Не знаеше откъде да започне.

— Какво му е на семейството ми, Аманда? — попита той.

— Нищо.

— Тогава защо ти е толкова трудно да си с тях? Имаш главоболие. Виждам го в очите ти. Защо от семейството ми те боли глава? Заради шума? Бъркотията? Смехът? Мислех, че всичко това ти харесва.

— Харесва ми. Просто се чувствам различна от тях.

— Виж, знам, че майка ми не е най-сърдечният човек на света…

— Тя е… — прекъсна го съпругата му. — Тя е сърдечна с всички. Освен с мен.

— Разстроена си, задето не ти благодари за сладкиша.

Тогава Аманда се извърна към него.

— Разстроена съм заради много неща. Че не ми благодари, вероятно е най-малкото, макар че направих този сладкиш, докато имах много по-сериозни грижи, и беше грубо от нейна страна. Искам да кажа, ти не смяташ ли, че беше грубо?

Той махна с ръка, за да отклони въпроса.

— Майка ми е възрастна. Не е модерен човек и не може да се приспособява. Още преди да се оженим, знаехме, че с нея няма да ни е лесно. Сега не е по-зле от друг път.

— Моите нужди се промениха. Искам да получа повече от нея. Искам да ме подкрепя.

— За бебето ли? Тя не може да те подкрепи, Аманда.

— Може би. Но ти можеш — в гласа й се прокрадна молба. — Къде беше цял следобед? Остави ме сама да се оправям с въпросите защо нямаме бебе, чия е вината и какво правим за това. Знаеш ли, че Мегън предложи да стане майка заместител?

— Много мило — отбеляза Греъм.

— Тя е твоя бивша жена! — извика Аманда. — Какъв сапунен сериал би се получил, ако й разрешим да стори това? Едно е, когато сестра на жената го направи или пък майка й, но бивша съпруга? Но да се върнем малко назад. Защо тя мисли, че проблемът е в моята матка? Защо те всички мислят, че аз съм виновна? Емили не смята така. Тя казва, че е също толкова вероятно да си ти. Осведомил ли си ги за това? Или си им казал само, че непрекъснато губя бебетата — сякаш аз съм играчът на втора база и все изпускам топката в семейната игра на бейзбол!

Шокирана от грубия си тон, тя замълча. За известно време продължиха мълчаливо. Когато усети, че отново може да се контролира, продължи по-бавно и тихо:

— Не мразя семейството ти. Само че когато съм с тях, губя теб.

— Не ме губиш — присмя й се той.

— Ти никога не си с мен. Не сме заедно. Непрекъснато говориш с някой от братята си или си играеш с племенник, или даваш съвети по градинарство на някоя от снахите си. Или говориш с Мегън.

— Чудех се кога ще стигнем до това — промърмори съпругът й. — Господи, Аманда, Мегън е най-старата ми приятелка. Познавам я цял живот. Разделихме се като приятели. Харесва ми да се срещам с нея. И харесвам срещите със семейството си.

Аманда отново се умълча.

— Искаш ли отсега нататък да се срещам сам с тях?

Тя затвори очи. Той пропускаше важното в случая.

— Не.

— Какво искаш?

Искаше да й направи бебе, ето това искаше. Искаше да гледа на нея сякаш е център на вселената му. Някога го правеше. На партито днес не бе я погледнал нито веднъж.

— Кажи ми, Аманда.

— Искам да ми помогнеш по отношение на тях. Помогни ми да се почувствам по-малко изолирана. Стой до мен, не до някой друг, сякаш се срамуваш да си с мен. Ти кажи на Малкълм, че човекът, за когото чул, че е страхотен с безплодните жени, може да не е подходящ за нас, тъй като аз не съм безплодна. Застани на моя страна. Помогни ми. Подкрепи ме — тя си пое набързо дъх и го погледна. — Или още по-добре, кажи им да си гледат работата. Дали ще имаме дете, си е наша работа. Те изобщо не би трябвало да се бъркат — и не ми казвай, че са загрижени, защото знам, че е така, но това не ми помага. Повтарят ми колко много искаш да имаш дете, сякаш мога да щракна с пръсти и да го накарам да се появи. Знам, че искаш дете. Не е нужно те да ми го казват. Какво стана с уважението към личния живот на човека? Какво стана с правилото да не обсъждаме лични неща пред хората?

— Така е било в твоето семейство — каза Греъм. — Не и в моето.

— А може би трябва. Може би трябва да ги накараш да разберат, че аз съм най-важна в живота ти. Освен ако не е така.

Той я погледна ядосан.

— Това състезание ли е? Да се види кой ще е по-важен.

Аманда поклати глава. Погледът му я бе накарал да потрепери. Никога не си бе представяла, че може да чуе подобни думи.

— Точно това е — реши той. — Искаш от мен да избера: семейството ми или ти.

— Никога. Само искам да се държиш като съпруг.

— Опитвам се. Опитвам се. Правя каквото е по силите ми в ужасна ситуация. Но това, че ревнуваш от Мегън и от семейството ми, не ми помага. Ревнуваш и от Гретхен и това също не ми помага. Искаш от мен да се държа като съпруг? Тогава постъпи като съпруга. Довери ми се.

* * *

Естествено, когато се върнаха в тихата уличка, Гретхен бе в предния си двор и бе насочила струя вода към лалетата. Последните слънчеви лъчи образуваха дъга от разпрашените водни капчици и придаваха идиличност на цялата картина, сякаш вдовицата изведнъж се превърна във въплъщение на всичко, което бе объркано в техния живот.

Как биха могли да обсъдят това, без да се карат? Греъм не знаеше. Затова последва Аманда в къщата и уважи явното й желание да запази мълчание.

* * *

В понеделник сутринта Аманда се събуди с главоболие и усещане за опасност. Опита се да мисли за положителни неща, но нямаше много такива в деня на погребението на един тийнейджър. Тя прие предложението на Греъм да вземе душ първа и му благодари, когато после я чакаше с хавлията в ръка. Не бе чак толкова погълната в мисли за очакващото я през деня, че да не забележи загрижеността му, и оцени факта, че не зяпа тялото й, а задържа очите си върху лицето й. Попита я с какво може да помогне и когато тя му предложи, той с готовност се съгласи да се отбие и да остави няколко дузини понички в учителската стая за онези, които ще пристигнат най-рано.

После той си облече костюм.

— Среща ли имаш? — попита го. Понякога съпругът й се обличаше официално заради някой клиент, но напоследък не го бе правил.

— Погребение — каза той. — Искам да знаеш, че ще бъда някъде назад.

Изминаха няколко мига, преди да разбере какво й казва, и тогава, без да иска, тя избухна в сълзи.

— О, Господи! — промърмори той и я привлече по-близо. — Това трябваше да те накара да се чувстваш по-добре.

Така беше. Бе се държала стоически по време на цялото изпитание с Куин, не даваше воля на емоциите си дори когато се разкъсваше от съмнения, че би могла лично да предотврати смъртта му само ако го бе притиснала в училищния коридор и го бе завлякла в кабинета си или пък ако бе по-настъпателна спрямо родителите му. Тя бе опора за деца и учители в училището, като носеше товара на всички, които разчитаха на нея. Сега Греъм й предлагаше да се облегне на него. Предпазните стени около нея се срутиха и сълзите й рукнаха. Тя не се опита да ги задържи. Вместо това обви ръце около врата му и остана така, докато болката поутихна. После, като се отдръпна назад, погледна нагоре към бездънно зелените му очи.

— Благодаря — каза тя и го целуна леко по устните.

Усети първите тръпки на истинска сексуална възбуда, каквато не бе изпитвала от месеци. Но тъй като нямаше нито време, нито знаеше как да се справи с нея, тя отстъпи назад, погледна се смаяно в огледалото и се върна в банята да се гримира.

* * *

Погребението се състоя в църквата с висока бяла кула в центъра на града и ако на някого бе минала през главата мисълта, че починалият е посегнал сам на живота си, това не си пролича. Цветята бяха в изобилие, а снимките на Куин — многобройни. Учениците седяха до приятелите си, макар че много от родителите им също присъстваха. Задължена да седи до учителите, Аманда успя да зърне Греъм само веднъж. Когато излезе навън, той вече си бе отишъл.

Тя запази образа му в сърцето си през целия ден и това й бе утеха. Макар атмосферата в училищните коридори да бе тягостна, само няколко ученици със сълзи на очи се отбиха в кабинета й. Най-добрите приятели на Куин изобщо не дойдоха в училище, а след погребението отидоха у семейство Дейвис. Тренировките и спортните състезания бяха отложени от уважение към Куин.

Към три следобед училищните автобуси бяха заминали и районът бе зловещо тих. Няколкото останали ученици стояха из двора на малки групички. Аманда поседя на първото стъпало на голямото каменно стълбище пред училището и две момичета дойдоха да си поговорят с нея. Не казаха много, изглежда, просто искаха да бъдат близо до някой възрастен, който вероятно е по-наясно със смъртта.

Остана с тях, докато си тръгнат. После се върна в кабинета си и поседя там известно време. Фред Едлин се отби да й благодари и да я поздрави за това колко ефективен се е оказал подходът с екипа за кризисни ситуации.

— Опиши случая — посъветва я той. — Всяка учебна институция в страната трябва да има подобно нещо.

Аманда му благодари, но истината бе, че напоследък на трагичните случаи в училище се даваше широка гласност и много училища вече си имаха подобни структури. Идеята не бе нова и стореното от нея не си струваше да се описва. Освен това не искаше признание. Единственото, което искаше, бе да помага на учениците, нали бе наета да ги съветва, фактът, че екипът бе проработил добре този път, й донесе голямо облекчение. Историята със смъртта на Куин бе все още прекалено болезнена — и прекалено близка за психолога у Аманда, — за да може да усети тя някакво задоволство.

— Добра работа — провикна се Мади веднага щом директорът излезе.

— Благодаря — отзова се Аманда и извади захарче от торбичката под клетката. Папагалът го изтръгна от пръстите й веднага щом му го подаде.

— Сладко захарче, сладко захарче — избъбри пилето.

Аманда се усмихна тъжно.

— Толкова е лесно човек да ти угоди. Мисля, че в това се състои удоволствието да си имаш домашен любимец. Лесно е да го ощастливиш. Няма усложнения. Получаваш това, което виждаш.

Тя се извърна при звука на стъпки в коридора.

— Ееето го и Джони — каза Мади и, разбира се, на вратата се появи господин Дубчек.

Той бе присъствал на погребението облечен в размъкнат кафяв костюм, но сега бе в обичайните си зелени работни панталони и риза, а лицето му бе тъжно.

— Как беше днес, госпожо О’Лиъри? — попита портиерът с дрезгавия си глас.

— Горе-долу. Шокът постепенно преминава. Ще мине известно време, преди реалността да вземе превес — да се усети неотменността на смъртта.

Тя щеше да продължи да работи с учителския състав, за да наблюдават за предупредителни знаци сред онези деца, които бяха най-склонни да копират чужди постъпки. Имаха списък. Всички бяха съгласни, че този път е по-добре да проявят по-голяма активност.

Бръчките по челото на стария човек се увеличиха още повече.

— Петдесет години работя тук и такова нещо не беше ми се случвало. Имало е болни деца, които са се свличали в коридора. Имало е припадъци, нали се сещате, епилептични. Няколко деца загинаха в автомобилни катастрофи, а едно — в самолетна. Имало е и самоубийства, но вкъщи. И никога досега тук. Не биваше да му разрешавам да остане в училище. Трябваше да го изпратя у дома.

Аманда се усмихна мило. Тя разбираше вината. Наистина.

— Ако Куин е бил решен да се самоубие, щял е да намери друг начин. Ако го бяхте изпратили вкъщи, може би е щял да иде в гората и да го направи там. Щеше да мине много повече време, преди някой да го намери.

— Но ако бях се върнал веднага след като го е направил, можеше да бъде спасен. Така казаха лекарите от „Бърза помощ“.

— Повярвайте ми, аз самата си задавам много подобни въпроси. Ако бях излязла и го бях домъкнала насила в кабинета си, вместо да му изпращам съобщение по електронната поща; ако бях споделила загрижеността си с администрацията или с треньора му; ако бях казала на родителите му, че той изпитва такава силна болка, че е в състояние да си навреди… Но никой от нас не знаеше това. Нямахме представа какво е намислил. Това е последното нещо, което някой от нас би очаквал от момче с такива възможности.

Портиерът затвори уста и поклати глава:

— Загуба. Ужасна загуба. Той се върна в коридора.

— По дяволите — избъбри Мади.

— О, да — отвърна с въздишка Аманда.

* * *

Тя остана в училище до пет часа, като предимно отговаряше на телефона и разговаряше с родители, които се безпокояха за децата си и не бяха сигурни как да се справят с тях. Отби се и един от учителите на Куин. И той се връщаше в мислите си назад, търсеше признаци, питаше какво би могъл да направи по друг начин.

След време тя заключи кабинета си и тръгна към къщи. Гледката на камиона на Греъм в алеята я стопли, както и онова, което видя, когато мина през прохода между гаража и кухнята, преди да влезе в къщата. Там, в задния двор, върху килим от трева, на фона на канадските ели и боровете, стоеше масичката от ковано желязо с два чудесни стола. Масата бе подредена с ленени подложки за сервиране и салфетки, с винени чаши и свещници.

Развълнувана, тя влезе в кухнята. Греъм четеше упътването върху кутия с пилаф. На плота бяха пържолите, купени за петъчната вечеря.

— Реших, че можем да опитаме отново — каза той и остави кутията с ориза. После отвори хладилника, извади бутилка с вино, напълни приготвените високи чаши и й подаде едната. — Мина доста време.

Тя кимна. През последните месеци, когато толкова отчаяно се опитваше да забременее, че дори бе започнала да чете за това в Интернет, отказваше да пийне и глътка питие, в което има и следа от алкохол.

— Каква ли полза имаше от това — промърмори сега и повдигна чаша към неговата.

— За живота! — каза той.

Предвид на изминалите няколко дни, но също и изминалите няколко години Аманда не би могла да го каже по-добре.

— За живота!

Допряха чаши. Тя отпи от своята и остави виното да докосне всички вкусови рецептори в устата й, докато вдъхваше ароматния букет от чашата.

— Изглеждаш по-добре — каза Греъм.

— Не се чувствам толкова ранима.

— Някакви по-особени проблеми след погребението?

Все още замислена в известна степен, тя му отвърна:

— Не. Не и с децата. Тревожа се за някои от родителите. Толкова са интелигентни и толкова закостенели в схващанията си. Една майка ме спря на погребението и не каза нищо добро за родителите на Куин. Настояваше, че нито едно от децата й не би се самонаранило. Когато й казах, че деца от най-различни семейства го правят, тя отрече. Сигурна съм, че няма да се отзове, ако дъщеря й иска да поговорят за Куин. Затова момичето ще иде при приятелки, които могат да отговорят на въпросите й, колкото и тя самата.

— Но ще получат утеха една от друга, нали?

— Да. Помага, когато знаеш, че и други изпитват същото. Ще ми се да вярвам, че има полза и от хора като мен. Не че аз знам отговорите. Но съм възрастен човек. Могат да се облегнат на мен.

Греъм се намръщи.

— Имаш нужда от почивка.

— Ще си почина следващия уикенд. Когато съм там, за да помагам на децата, и на мен ми е по-леко. Чувствам се толкова зле, колкото и те.

— Трябва да поставиш някаква граница, да останеш малко встрани.

— Много е трудно в случай като този. Даже не мога и да си представя какво изпитват родителите на Куин.

— Аз мога — отбеляза Греъм, като изведнъж в гласа му прозвуча отчаяние. — Сигурно е нещо подобно на онова, което почувствах, когато ти дойде цикълът миналата седмица. Загубихме дете. Всички надежди и мечти, всички планове, които имахме, изтекоха право в канала.

Аманда би избрала други думи. Картината, нарисувана от него, бе много ярка и груба.

— Ще опитаме отново — меко каза тя.

— Ти, изглежда, си доволна да почакаш.

— Не. Не съм доволна. Нищо подобно.

— Ще искаш ли да започнем отново следващия месец?

— Да искам? Не — тя предпочиташе да си направят бебе по обичайния начин. — Но ще го направя.

Той вдигна ръка.

— Виж, ако е само заради мен, не бива. Едно дете е обвързване за цял живот. Ако не го искаш, кажи ми.

— И после какво? — изтърва се тя, без да го е обмислила.

Но въпросът назряваше подсъзнателно в главата й от дни, седмици, месеци. Прииска й се да си вземе думите назад, когато очите му охладняха. Както тийнейджърите трябваше да знаят как настъпва смъртта, така и тя имаше нужда да разбере какво да очаква при провал.

— Не искаш ли деца? — попита той наскърбен. — Само заради мен ли е било всичко?

— Искам. Казвала съм ти го. Но какво ще стане, ако не се появят?

Той изглеждаше объркан.

Тя продължи забързано, достатъчно изтощена от преживяното изпитание, за да се чувства безразсъдна.

— Какво ще стане, ако изобщо не се появи дете? Как ще се чувстваш?

— Да нямаме дете, е невъзможна ситуация. Още не мога да мисля за това.

— Аз мога. И го правя. През цялото време. Лежа будна нощем и се тревожа. Какво ще стане, ако никога не си родим бебе? Какво ще стане с нас тогава? Мен ли ще обвиниш? Себе си ли ще обвиниш? Какво ще си помисли семейството ти? Какво ще кажат те? Ще ме изолират ли още повече, отколкото сега? Колко силно желаеш дете? Това необходима част от психическото ти равновесие ли е? Свързано ли е с мъжествеността? Ако се подложим на нов опит за изкуствено осеменяване и после минем на оплождане ин витро и пак не заченем, тогава какво? Все още ли ще ме желаеш, или ще поискаш да опиташ с някоя друга? — затаи дъх и преглътна с усилие. — Мисля за тези неща през цялото време, Грей. Те ме преследват и ме измъчват.

Той не проговори. Тя се вгледа в лицето му за някакъв знак, който да й подскаже какви са мислите му, но те оставаха загадка. Устните му бяха стиснати в тънка линия над брадата, но не можеше да разбере дали е ядосан, или просто разтревожен. Зелените му очи бяха дълбоки и разширени — уплашени, — макар да не знаеше дали се чувства притиснат, или просто изненадан от въпросите й. Колкото до мълчанието му, то можеше да означава или че не знае отговорите, или че ги знае, но не иска да ги изрече.

Когато на рамката на покритата с мрежа врата внезапно се почука, и двамата подскочиха. Аманда бързо погледна назад. Беше Гретхен Таненвалд.

За негова чест Греъм не си потроши краката от бързане да отвори. Изобщо не помръдна. Съпругата му бе тази, която го стори.

Като се питаше колко ли време съседката е била там и какво е чула, тя бавно се приближи до вратата. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно й ставаше, че нещо не е наред.

Да отвори вратата, я накара вродената й учтивост, но загриженият й глас бе плод на женската й интуиция:

— Случило ли се е нещо?

— Да — каза Гретхен с треперещ глас. — Нуждая се от Греъм.