Барбара Делински
Съседката (2)

Първа глава

Греъм О’Лиъри копаеше с ожесточение, като напрягаше докрай мускули, защото имаше нужда от физически усилия. Беше изнервен и изпълнен с енергия, която нямаше как иначе да изразходва. Бе вторник. Това означаваше, че денят е дошъл. Месечният цикъл на Аманда щеше да започне днес или щеше да пропусне. Отчаяно се надяваше на второто и желанието да имат дете бе само една от причините за това. Другата причина бе свързана с брака им. Неуспешните опити за зачеване им се отразяваха много зле. Между тях се издигаше стена. Вече не бяха така близки, както по-рано. Усещаше как тя се отдръпва от него.

За Греъм това бе дежа вю.

Докато проклинаше тихичко цялата несправедливост на света, той изхвърли препълнена с пръст лопата от дупката, но когато отново я заби и натисна здраво, опря о камък. Изправи се и започна да ругае ядно. Понякога му се струваше, че вечно удря на камък. Не бе вярно твърдението, че древните каменни зидове са разделяли собствеността на хората. Би се обзаложил, че тези стени са били строени само за да се разчистят полята от камъните! „Я ги прехвърлете тези камъни ей там, близо до нивата на съседа“, сигурно са си казвали предшествениците ни някога. Само че бяха пропуснали някои от тях.

Ядосан, той се наведе, подпъхна лопатата под камъка и като я използва като лост, го изтръгна от мястото му. След като се отърва от тази пречка, продължи ритмично да изхвърля лопати с пръст.

— Хей.

О, да, много добре знаеше как изглежда отдръпването. Бе го наблюдавал у Мегън. Нарастваше бавно, потайно, докато се стигна до момента, в който нямаше и представа за какво си мисли тя. С Аманда знаеше каква е причината за проблема, но от това не му ставаше по-леко. По-рано бяха настроени на една вълна за абсолютно всичко. Но не и сега.

Докато копаеше още по-дълбоко и ръмжеше под нос, той си припомни за спречкването им предишната седмица, когато бе подхвърлил, че би била по-спокойна и следователно с по-добри шансове да зачене, ако намали малко часовете, които прекарва в училище. Няма нужда лично да ръководи дузина различни програми, бе отбелязал спокойно. И другите можеха да вършат част от работата. Така би могла да се връща вкъщи по-рано един или два дни седмично; можеше да чете, да готви или да гледа по телевизията шоуто на Опра.

Тогава тя страшно се ядоса. Не би посмял да й го предложи втори път.

— Грей.

Стисна зъби и измъкна още един камък от дупката. Е, добре, той също работеше много и след края на работното време. Но не неговото тяло трябваше да осигури гостоприемна среда за зачеването на дете. Не че би си позволил да изкаже гласно подобна мисъл. Тя би го приела като критика. Напоследък разбираше накриво голяма част от думите му.

— Хей, ти.

Дори се осмели да го обвини, че не е присъствал на втория опит за изкуствено осеменяване — сякаш подобно нещо би било възможно без неговото участие. Е, да, беше се върнал на работа, след като даде спермата си. Но по дяволите, нали сама му бе казала да си тръгне. Сега, разбира се, твърдеше, че само била споменала, че не е длъжен да остава, ако се чувства неудобно.

— Греъм!

Вдигна рязко глава. Брат му Уил бе приклекнал до дупката.

— Здрасти. Мислех, че си си тръгнал. Останалите от екипа работеха от седем до три. Вече наближаваше пет.

— Върнах се. Ти какво правиш?

Греъм заби лопатата в пръстта и отметна с ръка мократа си от пот коса.

— Осигурявам гостоприемна среда за това дърво — отвърна, като погледна към въпросното чудовище — деветметрова бяла бреза, която щеше да бъде оптическият център на вътрешния двор, изграден според проекта му. Обикновено дърво не вършеше работа. Отнело му бе доста време да открие подходящото. — Дупката е от решаващо значение. Трябва да бъде много широка и много дълбока.

— Знам — каза Уил. — Затова съм повикал багер за утре сутрин.

— Да, добре, аз пък се нуждаех от малко раздвижване — безцеремонно го прекъсна Греъм и отново се захвана за работа.

— Чу ли се с Аманда вече?

— Не.

— Каза, че щяла да се обади веднага щом разбере.

— Ами, предполагам, това значи, че още не знае — каза Греъм, но бе ядосан.

Не бяха разговаряли, откакто той излезе от къщи рано сутринта. Ако цикълът й бе дошъл, то тя го пазеше в тайна. Мобилният телефон бе в джоба му, мълчалив като камък.

— Ти обади ли й се? — попита Уил.

— Не — отговори брат му съвсем честно. — Обадих й се вчера следобед. Каза, че съм й оказвал натиск.

— Била е в лошо настроение, а?

Изсмя се ядно и изхвърли поредната лопата пръст.

— Казват, че е заради таблетките „Кломид“. Но пък и на мен никак не ми е лесно, а аз дори не вземам хапчета — едва чуто добави под нос: — Аз ли не знам как се чувстват евнусите.

— Нямаш причина за това — упрекна го Уил. — Не си загубил всичко. Имаш публика, знаеш ли?

Греъм поспря, обърса чело с ръка и му хвърли ироничен поглед:

— Да — след това се върна към копаенето.

— Симпатична дама.

— Съпругът й е компютърен специалист, работи с Интернет. Едва трийсетина годишни са, а имат толкова пари, че не знаят какво да ги правят. Той си играе с компютрите, а тя зяпа мъжете, които работят на моравата им. Жалка картина, ако питаш мен.

— Аз бих казал, че е ласкателно.

Греъм отново го изгледа кисело.

— Тогава ти говори с нея.

— Няма как. Трябва да се прибирам у дома. Майки и Джейк имат мач от Младшата лига. Днес аз съм им треньор — той се изправи. — Не се мотай дълго тук, а? Остави малко и за машината утре.

Греъм обаче продължи да копае още известно време, макар и само за да покрие с купчина пръст представата за Младшата лига. Накрая мускулите му изтръпнаха. Тогава подхвърли лопатата нагоре, а после се измъкна от дупката и тръгна към камиона си — тъмнозелен пикап с бялата емблема на компанията отстрани. Отпи голяма глътка вода от бутилката, която стоеше отзад, намокри края на една кърпа и се опита да поизчисти потта и мръсотията от себе си. След малко облече карираната си памучна риза и се отправи към дома.

* * *

— Твой ред е — каза Джорди Котър, седнал на ръба на най-голямото кресло в кабинета.

Бе на петнайсет и имаше същата пясъчноруса коса като останалите три по-малки деца в семейството му. Аманда ги познаваше не защото имаше подробни досиета за всеки ученик, а защото семейство Котър живееха през две къщи от дома й. Всъщност изобщо нямаше досие на Джорди. Той не би седял в кабинета й да играе дама с нея, ако смяташе, че в момента е на консултация. За протокола — беше дошъл да обсъдят общественополезния труд, който трябваше да полага, тъй като тя ръководеше програмата. Но пък това бе третото му посещение. И тук се криеше някакво послание.

Благодарна, че я отвличат от мислите й за това дали ще има бебе, или не, Аманда се вгледа в дъската за дама. Имаше пет черни пула, четири, от които бяха по двойки, и три червени, всички единични. Червените бяха нейни, което означаваше, че определено губи играта.

— Нямам голям избор — каза тя.

— Хайде, мести.

Тя избра по-малката от две злини и премести пула така, че да загуби само един. Когато Джорди взе два от нейните пулове, психоложката пое изненадано дъх.

— Това не го очаквах.

Той не се усмихна, не размаха радостно юмрук. Само каза отново:

— Твой ред е.

Тя обмисли възможните ходове. Когато вдигна поглед към момчето, то бе напълно сериозно.

— Хайде, мести — предизвика я Джорди. Когато тя направи хода си, той взе последния й пул, спечели играта и се облегна назад в креслото. И все пак сякаш не се радваше на победата си. Вместо това попита: — Нарочно ли ме остави да спечеля?

— Защо да го правя?

Той сви рамене и погледна встрани. Бе красиво момче, макар и прекалено кльощаво, тъй като крайниците му все още растяха. Затова пък тениската и джинсите му далеч не бяха мърляви, косата му бе чиста и прилично подстригана и нямаше младежки пъпки, каквито „красяха“ лицата на повечето от останалите ученици. В заможни градове като Уудли дерматолозите имаха също толкова пациенти, колкото и зъболекарите.

— Ти искаш да те харесват — отговори й момчето, без да я поглежда. — По-лесно е, когато губиш.

Аманда си пое дълбоко въздух.

— Да, знам за какво говориш. Някога и аз правех така в училище — нали се сещаш, нарочно се представях зле на някой изпит, за да не ме смятат, за зубрачка.

— Аз не бих направил подобно нещо — заяви Джорди.

Не му повярва. А може би не това бе причината. При Джорди имаше и други възможности, включително напрежението в дома му, за което Аманда бе осведомена. Определено нещо не бе наред с момчето. Оценките му се бяха влошили в средата на срока и изражението на лицето му, докато се разхождаше по училищните коридори, бе също така намусено, както и сега.

Очите му потърсиха нейните. Погледът му бе тъмен и неспокоен.

— Майка ми казвала ли ти е нещо?

— За оценките ти ли? Не. И не знае, че сме разговаряли с теб.

— Ние не сме разговаряли. Не в смисъл на консултация — той погледна към игралната дъска. — Това не е разговор. Просто ми е по-приятно, отколкото да се занимавам с домашните си.

Аманда притисна ръка до сърцето си.

— О! Това ме нарани.

— Нали затова имаш разни неща тук, за да накараш децата да идват с желание.

— Наричат се „ледоразбивачи“.

Той изсумтя.

— Като Хари Потър ли? — попита и хвърли поглед към книгата на бюрото й.

— Според мен Хари е готин.

— Така мислят и близнаците — братчетата му бяха осемгодишни. — Разказвам им, че Хари лети на метлата си из нашата гора. Така ги плаша и ги е страх да идват след мен там. Нашата гора е страхотна. Тя е истинска. Хари не е — премести се по-напред в креслото и започна да подрежда пуловете върху дъската. — А за общественополезния труд… бих участвал в ученическия консултативен съвет, ако можех, но смятам, че не бих се справил.

— Защо не?

— Не ме бива в приказките.

— Струва ми се, че разговаряш чудесно с приятелите си.

— Те говорят. Аз ги слушам.

— Ето, виждаш ли — окуражи го Аманда. — Точно затова е ученическият консултативен съвет. Децата имат нужда да споделят разни неща, а ти си добър слушател.

— Да, но понякога и аз искам да споделя нещо.

— Като например?

Той я погледна с нещастно изражение на лицето си.

— Като например, че училището е гадно, вкъщи е гадно и бейзболът е гаден.

— Бейзболът. Мислех, че харесваш бейзбола — момчето току-що се бе върнало от тренировка. Вероятно му е било доста тежко.

— Би ми харесвал, ако играех, но аз не играя. През цялото време седя на пейката. Знаеш ли колко е унизително? И всички деца да те гледат? И родителите ми ме гледат. Защо им е да идват на мачовете? Могат да пропуснат някоя и друга среща. Искам да кажа, че майка ми вечно е в училище. На Джули това й харесва, но какво ли разбира тя? Нали е само на шест години.

— Майка ти много помага в училищната работа.

— Знаеш ли колко е унизително това?

— Всъщност — съзнателно рискува Аманда — не знам. Моите родители бяха прекалено заети да се карат и нямаха никакво време за мен и за училището ми.

Джорди сви рамене.

— И моите се карат. Само че го правят, когато си мислят, че не можем да ги чуем.

Тя кимна уклончиво, но не каза нищо. Момчето използва момента да събере мислите си и продължи в по-различна посока, но темата явно го тревожеше.

— Даже и да не ги чуваме, можем да ги видим — каза той. — Мама вече почти не се усмихва. Не ни организира различни забавления, както правеше по-рано — като например да покани всички приятели да преспят вкъщи — той се сепна. — Искам да кажа — не че тия неща ми харесват, вече съм много голям за тях, но Джули и близнаците не са. Някога мама ни събираше по двайсет деца на пуканки, пица и видео и на мен хич не ми пукаше, че малките ни се мотаеха в краката, на мен и на приятелите ми, защото това си беше част от веселбата, нали така — ентусиазмът му се превърна в замислено мълчание, а после дойде и гневът. — Сега само наднича в стаята ми и ми задава тъпи въпроси.

— По дяволите! — изписка тъничък носов глас.

Аманда се намръщи на електриково зеления папагал, който стоеше в клетката си в единия край на стаята.

— Млъкни, Мади!

Джорди се загледа в птицата.

— Непрекъснато повтаря това. Как са ти разрешили да го задържиш?

— Той ругае само пред децата. Съобразява се с господин Едлин и останалите учители. Държи се съвсем прилично, когато те са наоколо.

Също като играта на дама и Мади бе „ледоразбивач“. Имаше ученици, които всеки ден в продължение на цял месец се отбиваха с бисквитки за папагала, преди да съберат смелост да разговарят с нея.

— Той е добра птичка — обърна се Аманда към клетката.

— Обичам те — отвърна Мади.

— Ама той се обърна! — каза Джорди. — Просто така! Той от добрите ли е, или от лошите?

— От добрите. Определено. Добрите могат да казват лоши неща, когато са разстроени. Мади се е научил да ругае от един човек, който го гонел с метла, преди да го „осиновя“. Знае как звучи гневът. Разстройва се, когато децата са разстроени, както ти преди малко заради бейзбола.

— Не говорех за бейзбола, когато пилето изруга — каза Джорди.

Не. Тогава разказваше за майка си. Но, разбира се, той добре знаеше това и затова вече бе на крака и премяташе раницата си през рамо. Да говорят за родителите си, бе трудно за деца като него. Да говорят за чувствата си, им бе още по-трудно.

Джорди се нуждаеше от външен терапевт, някой, който не познава семейството му. За да се случи това обаче, трябваше или той, или един от родителите му да поеме инициативата. Никой от тях не правеше нищо, засега. Затова Аманда много се стараеше да бъде на мястото си, в случай че Джорди се отбие. За съжаление не можеше да го принуди да остане. Преди да успее да каже и дума, той вече бе излязъл и крачеше надолу по празния коридор, потънал в нерадостните мисли, които го преследваха.

Почакай, искаше да му каже. Можем да поговорим за това. Можем да поговорим за майките, които се карат с бащите, за това как се чувстваш ти, какво правиш, когато би трябвало да учиш, за какво си мислиш, когато си тъжен. Аз съм свободна. Мога да говоря. Мога да говоря, докогато пожелаеш. Трябва да занимавам с нещо ума си.

Но той си бе тръгнал и както неведнъж през деня погледът й се спря на снимката на Греъм върху бюрото й. Рамката бе в стилен тъмносив цвят, а усмивката му грееше към нея над добре поддържаната му брадичка. Не една жена, влязла в кабинета й, бе обръщала внимание на това лице. Греъм О’Лиъри също бе „ледоразбивач“.

Трябваше да му позвъни. Той щеше да чака обаждането й. Но тя все още не знаеше нищо, а можеше да не научи и след часове.

Освен това напоследък всичко, което двамата с Греъм правеха, бе свързано с бебето, а Аманда приемаше това като непосилен натиск. Той бе свършил своята част успешно, и то неведнъж. Нейното тяло създаваше проблеми. Разбира се, Греъм не го казваше с толкова много думи, но нямаше и нужда. Тя усещаше нетърпението му.

Какво повече би могла да направи? Следваше съветите на Емили съвсем стриктно — хранеше се добре, почиваше достатъчно, избираше само най-здравословни упражнения, с изключение на днешния ден. Тъй като не искаше да предприема каквото и да било, за да предизвика цикъла си, тя се движеше колкото е възможно по-малко. Това бе безсмислено, разбира се. Обичайната физическа активност не би могла да попречи на една нормална бременност. В този момент обаче бе отчаяна. Не бе напускала кабинета си от обяд и когато й се приходи до тоалетната, просто потисна нуждата си. За да се поразсее, се облегна на дивана, погледна часовника си и се замисли за Куин Дейвис. Пет и половина. Бе казала на момчето, че ще бъде тук до шест, и така щеше да направи.

Съобщенията му я бяха обезпокоили. Бяха изпратени по електронната поща. Първото бе от същата сутрин и в него пишеше: „Трябва да говоря с теб, но е поверително. Става ли?“

„Поверително, става — беше му отговорила Аманда. — Това, което ми кажеш, ще си остане между нас. Такова е правилото. Свободна съм през третото междучасие. Тогава става ли?“

В уреченото време той не се появи, но през четвъртото междучасие се получи ново съобщение: „Трябва ли родителите ми да знаят, че сме се срещали?“

„Не — отвърна Аманда. — Това е част от правилото за поверителност. Те няма да научат, освен ако ти не попълниш формуляр, с който даваш съгласието си. Разполагам с трийсет свободни минути веднага след часовете, но ако имаш бейзболна тренировка, може да се срещнем по-късно. Ще остана до шест. Така добре ли е?“

Куин не бе се обадил повече. Не бе чула и стъпки по коридора, които да й подскажат, че е идвал, докато Джорди бе при нея и тя го слушаше. Нещо ставаше с Куин. Усещаше го интуитивно и това нямаше нищо общо с факта, че се бе свързал с нея чрез електронната поща. Много ученици правеха така точно защото бе потайно. Често се случваше да определя време за среща, често не й отговаряха и освен да наблюдава за известно време ученика и може би да му изпрати ново съобщение, нямаше какво друго да стори. Не можеше да оказва какъвто и да било натиск.

Но случаят на Куин Дейвис бе по-особен. Той бе звезда. Освен че бе председател на класа във втори курс, бе също и член на съвета за ученически консултации, играчът с най-много точки в университетския баскетболен отбор за миналия сезон, а сега бе детето чудо на бейзболния отбор. Двамата му по-големи братя, признати за лидери в училището в Уудли, понастоящем следваха в „Принстън“ и „Уест Пойнт“. Родителите им, местни активисти, за които вестниците често пишеха, непрекъснато бяха в „Хартфорд“, за да подкрепят една или друга кауза.

Аманда се питаше дали Куин ще се появи и ако го направи, какво ли ще каже. Може би искаше да поговорят за някой ученик, който се нуждае от помощ; част от задачите по програмата за ученическа взаимопомощ бяха свързани с откриването на проблемни деца, преди да се стигне до кризисна ситуация. Близо една трета от всички момичета и момчета, с които се срещаше редовно, бяха дошли при нея след съобщения от съучениците им. Но тя се съмняваше, че сега случаят е такъв, не и щом Куин настоява за поверителност спрямо собствените си родители.

Като свали обувките си, психоложката сви крака на дивана. Беше емоционално изтощена; това бе факт. Бе също и физически изморена, макар че когато се осмелеше да приеме това за ранен признак на бременност, усещаше как стомахът й се свива на топка от нерви. Във всеки случай се радваше, че работата й позволява да носи неофициални дрехи. Позволява ли? Изисква. Учениците трябваше да я възприемат едновременно като професионалист и като достъпен човек, което за нея не бе трудно. Бе дребна на ръст и с разпилените си руси къдрици изглеждаше по-скоро двайсет и пет годишна, а не на трийсет и пет. Смяташе, че е предизвикателство да изглежда по-изискано, но все пак не и прекалено страхотно. Днешното й облекло бе съвсем подходящо. Носеше виолетова блуза и панталон от мека изкуствена коприна.

От коридора се чу шум — приглушен звук, който би могъл да е вик от болка, а после утихна. Изплашена, че това може да е Куин и се е случило нещо ужасно, тя скочи от дивана и отиде до вратата. В дъното на коридора, застанал неподвижно и нащрек с парцал, стърчащ от кофата на колела, стоеше портиерът.

— Ееето го и Джони — обади се Мади от ъгъла в кабинета й.

Аманда си пое дъх.

— Господин Дубчек.

Мъжът бе с бели коси и леко прегърбен, около осемдесетгодишен, но отказваше да се пенсионира. Помнеха го не само родителите на сегашните ученици, но и техните баби и дядовци. Това неизменно предизвикваше всеобщо уважение. Никой не го наричаше Йохан, винаги — господин Дубчек, освен Мади, но пък пилето нямаше и понятие от уважение. Единственото, което знаеше, бе, че възрастният мъж го храни, почиства клетката му и всяка вечер го взема долу, в малкия си апартамент в училищното мазе.

— Ослушвах се да чуя гласове — каза портиерът с дрезгавия си глас. — Щях да си тръгна, ако имаше някой при вас в кабинета. Не исках да ви преча.

— Няма никого тук — отвърна Аманда с усмивка.

Но тя бързо се стопи, когато под влияние на гравитацията — сега, след като се бе изправила, почувства нежелан изблик. С разтуптяно сърце се втурна към тоалетната. Още преди да затвори вратата на кабинката и да свали виолетовите си панталони, вече знаеше. В този миг бе обладана от най-различни емоции, сред които не на последно място бе и тягостното чувство за загуба. Мозъкът й просто изключи. Отпусна се на седалката, облегна лакти на бедрата си и като скри лице в дланите си, заплака.

Сигурно бе стояла така известно време, тъй като се опомни едва когато на външната врата се потропа силно и се чу изплашеният глас на портиера:

— Госпожо О’Лиъри? Добре ли сте?

Госпожо О’Лиъри. О, каква ирония се криеше в това. В професионалната си кариера тя винаги се представяше като Аманда Кар. Със сигурност бе казала това име и на господин Дубчек, когато се запознаха преди четири години. Тогава обаче го бе запознала и с Греъм, който й помагаше да подреди кабинета си. Оттогава насетне възпитаният възрастен човек винаги я наричаше „госпожа О’Лиъри“.

И какво лошо имаше в това да бъде госпожа О’Лиъри? В обикновен ден — абсолютно нищо. Тя се гордееше, че е омъжена за Греъм. Винаги бе смятала, че някога, когато имат деца, ще използва много по-често името О’Лиъри, отколкото фамилията Кар.

Един ден, когато имат деца. Ако имаха деца. И именно затова днес не се чувстваше като госпожа О’Лиъри. Без деца, имаше ли право да се нарича с това име?

Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Госпожо О’Лиъри? — извика отново портиерът.

Подсмърчайки, тя избърса сълзите с пръсти.

— Добре съм — извика с бодър, макар и малко носов глас. — Сега излизам.

След като приключи в кабинката, тя изми ръцете си и избърса очи с мокра салфетка. В лявото й слепоочие започваше да пулсира болка. В момента обаче не можеше да направи нищо, за да я облекчи, нито пък имаше сили да се справи с проблема, който тревожеше Куин Дейвис. Като се молеше момчето да не се появи, Аманда се върна в кабинета си, оправи грима на лицето си с помощта на малко огледалце, изключи компютъра, заключи шкафа с досиетата и като махна с ръка на портиера, застанал в дъното на коридора, си тръгна от училището.

* * *

Греъм се чудеше дали да не удължи малко пътя си на връщане. Можеше да се отбие на разни места, тук десетина минути, там десетина, и така да даде на съпругата си още време, за да се обади. Но напрежението бе твърде голямо. С крак върху педала на газта, продължи с камиона по магистралата.

Телефонът иззвъня. Сърцето му започна да бие силно.

— Да? — в гласа му имаше едновременно и поздрав, и въпрос.

Не беше Аманда. Бе собственичката на компания за недвижими имоти, която го бе наела да направи проектите за външното оформление на офисите й. Поръчката не беше голяма, но криеше сериозен потенциал. Клиентите на жената бяха все заможни хора. Ако тя харесаше работата му, щеше да го препоръча на други. Бе достатъчно зает, но още ангажименти никога не бяха излишни. Напоследък, предвид напрежението между него и Аманда, работата бе неговото спасение.

— Чудех се кога ще се видим — каза топло клиентката му в слушалката.

Той хвана волана с лявата си ръка, докато с дясната потърси малкия си черен бележник и го отвори.

— Записал съм си да ви се обадя. Плановете ще са готови в началото на седмицата — прелисти няколко страници, като хвърляше бърз поглед на всяка. — Какво ще кажете за след седмица? Да речем, в четири?

— Идеално. Следващият вторник в четири часа. Ще се видим тогава.

Едва бе затворил и телефонът отново иззвъня. Сърцето му отново започна да бие по-силно, но и този път не бе Аманда. Обаждаше се брат му Джо.

— Някакви новини?

Греъм си пое дълбоко въздух.

— Не. Сега съм на път за вкъщи.

— Мама питаше.

— Обзалагам се, че е така. Трябва да ти кажа, че понякога ми се ще да не бях казвал никому нищо.

— Ние те попитахме.

Това беше вярно. Въпросите започнаха месец след сватбата им и оттогава не бяха преставали. Сега, обмисляйки нещата, смяташе, че май щеше да е по-добре, ако им бе казал, че с Аманда не искат деца и ако обичат, да му се махнат от главата, фактът, че цялото му семейство знаеше на какво са подложени, бе почти толкова унизителен, колкото и да дава сперма в бурканче. На мъжете О’Лиъри не им се налагаше да правят подобни неща. По дяволите, Джо неотдавна бе станал баща за пети път, а Греъм подозираше, че брат му и съпругата му Кристин още не са приключили.

— Тя започва да се отчайва — каза Джо, визирайки майка им, Дороти. — Казва, че иска да види децата ти, преди да умре.

— Тя е само на седемдесет и седем.

— Напоследък се чувствала нестабилна.

Греъм изпита абсолютна безпомощност.

— Какво според нея бих могъл да направя още?

— Твърди, че това е последното й желание.

— Джо… Хайде стига. Не от това имам нужда в момента.

— Знам. Само ти казвам да знаещ. Тя непрекъснато повтаря, че би трябвало да си с Мегън.

Това изявление на майка му не бе нещо ново.

— Е, да, но не съм с Мегън, няма как да съм с Мегън, не искам да съм с Мегън — заяви Греъм и се примоли: — Помогни ми, Джо. Припомни й, че съм женен за Аманда. Ако ще имам дете, то ще бъде от нея. Хей, търсят ме по другата линия — излъга той, но повече не можеше да продължава с този разговор. — Ще ти се обадя по-късно.

Затвори телефона, без да каже и дума повече, и продължи да шофира, потънал в мрачно мълчание. Този проклет ден бе почти към края си. Чудеше се защо Аманда го държи в неведение. Даже и да нямаше новини до момента, все пак можеше да му се обади и да му каже. Знаеше, че той очаква позвъняването й.

Отби от магистралата и подкара камиона по пътя, който познаваше вече като собствената си длан и това донякъде му действаше успокоително. Харесваше му Уудли, харесваше виещите се пътища, които се изкачваха по залесените хълмове. Картата на града приличаше на дърво. Пътят се отбиваше от аутобана и се разделяше чак горе, по билото на хълма. Оттам се протягаше в две посоки — като клони, сред които се криеха общински сгради, офиси и магазини, и по-малки клонки — с жилищни сгради, а още по-нататък — спретнати закътани улички. Като тази, на която живееха двамата с Аманда. В града нямаше нито една улица без дървета. Всички бяха залесени с бял бор, бук, канадска ела, клен, бреза, дъб. След като изкачи завоя, Греъм мина покрай морава с червени лилиуми. По-нататък видя жълти кремове, а зад тях — гъсти храсти планински лавър с разкошни бели цветове. Не толкова добре осведоменият минувач едва ли би различил червеникавокафявите калии, потънали в сянка встрани от пътя, но той ги забеляза. И един поглед му стигаше да отличи богородичния косъм от дъбовата или от орловата папрат, както и лишеите от мъха. В тези гори растяха всички видове. Гордееше се с това.

Родното му място, където все още живееше голяма част от семейството му, се намираше само на петдесет минути на изток, но двата града бяха сякаш в различни светове. Първият бе населен с добри хора, които мечтаеха да сменят местожителството си. За Греъм мечтата се бе превърнала в реалност. Поне половината от нея се бе сбъднала. Все още се трудеха по втората част и ако днес новините бяха добри, щеше да е двойно по-щастлив, че живее тук. Когато ставаше дума за благоприятна среда за отглеждането на деца, Уудли печелеше първото място.

Градският център бе разположен около разклонението на пътя на билото на хълма. Трите улици, които се срещаха тук, бяха обградени от букове, а дървените пейки и витрините на магазините бяха така примамливи и през зимата, както и сега през май. Уханията, които се разнасяха, бяха богати също като жителите на града. От фурната се носеше аромат на горещи кифлички, от кафенето — на прясно изпечено кафе, а от сладкарницата — на шоколад от току-що залетите с глазура плодове. В града имаше вероятно дузина малки ресторантчета встрани от центъра, които обслужваха заможното население от близо четиринайсет хиляди души. Основното заведение за хранене обаче се намираше на главната улица — елегантен малък ресторант, където сервираха закуска, обяд и вечеря на маси от ковано желязо в остъкления заден двор през зимата и на открито — през лятото. Малко по-надолу по улицата, след художествената галерия и антикварния магазин, имаше книжарница, която никой нормален родител не би подминал, след като знаеше, че там през целия ден работи щатен разказвач на приказки за децата. Наоколо се намираха също няколко магазина за бутикови облекла и аптека, чийто собственик взимаше присърце здравето на клиентите си и ги предупреждаваше, когато имаше разминаване в медицинските предписания; имаше и железарски магазин, фотографско ателие и най-новото — кафене, в което сервираха само чай. Някои от магазините заемаха изцяло двуетажните сгради, чиято височина беше определена с решение на градоначалниците. В други част от пространството на втория етаж подслоняваше адвокати, лекари, специалисти по вътрешна архитектура и представители на други професии.

Фирмата на Греъм се намираше над магазин за домашни потреби, от който бяха изпратили при него не един новодошъл в Уудли.

Сега той не се качи в офиса. Нито пък спря пред смесения магазин, макар че една кола тъкмо освободи място на паркинга отпред. Не толкова отдавна би се отбил от пътя и би изтичал набързо да купи захаросани бадеми за Аманда. Тя ги обожаваше. Днес обаче нямаше настроение за любезни приказки, а човек непременно ги получаваше като част от обслужването в магазина. Освен това бе ядосан на жена си заради това, че не му се обади и защото не бе помислила за него. Беше й сърдит, понеже отдавна вече би трябвало да е забременяла. И толкоз!

Тази мисъл го смрази. Знаеше, че това е несправедливо, но умът му не искаше да си я вземе обратно, а това го накара да се чувства много виновен. Положи специални усилия, за да опре лакът на отворения прозорец, да преметне дясната си ръка през седалката до себе си и да се престори, че всичко е наред и се чувства добре.

* * *

Безчувственият унес, в който Аманда бе изпаднала, се разсея, докато пътуваше към къщи. Едва тогава осъзна докрай ужасната истина. Нямаше да има бебе. Отново. Никакво бебе. Почувства се празна, безплодна — тревожна, объркана, тъжна.

И двамата с Греъм бяха толкова внимателни този път, бояха се да не се увлекат. И все пак си бяха говорили как на Коледа ще окачат чорапче и за бъдещото бебе и за това, че ще има нещо ново, за което да вдигнат тост в навечерието на новата година. Бяха споделили един с друг колко по-лесно ще им бъде да понесат шумното празнично веселие на семейство О’Лиъри, ако и те щяха да си имат бебе.

Измъкна гребена от костенурка от косата, си, разтърси глава, за да се разпилеят къдриците й, и се опита да се отпусне, като си мисли за положителни неща. Имаше за какво да бъде благодарна в живота си, дори много повече, отколкото други хора. Например имаше красива къща в очарователна тиха уличка с дървета наоколо в заможен квартал — идеално място за деца.

Само дето още нямаше деца.

Но имаше три съседки, с две, от които се бяха сприятелили. Третата, младата вдовица на Бен, се държеше настрани. Затова пък останалите напълно компенсираха, като си правеха пикници в градината през пролетта, готвеха общо в задния двор през лятото, събираха и изгаряха листата през есента, а в зимните неделни вечери компанията хапваше пица. Освен това непрекъснато си бъбреха по женски по телефона, било на стъпалата пред вратите на къщите или край басейна на семейство Котър.

Щеше й се да си поговори сега с някоя от съседките. Която и да е от двете щеше да й каже колко й завиждат. Нито една от тях нямаше кариера като нейната. Карен работеше, без да получава нито заплата, нито уважение за труда си, а Джорджия трябваше по няколко дни в седмицата да отсъства от града и да бъде далеч от семейството си за сметка на голямата си заплата.

Аманда не получаваше много пари, но това съвсем не бе целта на нейната професия. Тя просто обичаше работата си — а да не говорим за удобството. Училището бе само на десет минути от дома й. При положение че родеше, можеше да се откаже от пълното работно време, но да запази ангажиментите си като психолог консултант. Можеше сама да си избере колко случая да поеме и да се занимава с учениците вкъщи. Кабинетът над гаража разполагаше със собствен вход. Ако имаше деца, щеше да й послужи идеално.

Дори колата й бе подходяща за деца — семеен автомобил марка SUV, задължителен за Уудли. Е, вярно, возилото бе четиригодишно и това започваше да му личи. През последните няколко месеца се наложи да сменят стартера, окачването на колелата и акумулатора. Бяха обсъждали да си купят нова кола, но минаваха месец след месец, без тя да зачене, и покупката им се струваше глупава.

Сега, когато отби от главния път и пое по леко криволичещата алея с дървета от двете й страни, моторът ръмжеше съвсем нормално. Един последен завой и тихата уличка се откри пред погледа й. Камионът на Греъм не беше пред къщата. Без да е напълно сигурна какви чувства предизвика този факт у нея, тя свали предните стъкла на колата и остави топлия въздушен поток да я успокои.

Само няколко дни след началото на май грижливото оформяне на градините около четирите къщи започваше да се откроява. Избуялата трева бе прясно окосена, по моравите все още личаха хоризонтални ивици, а из въздуха се носеше характерният свеж аромат. Огромните дъбове в края на уличката се бяха раззеленили и хвърляха мека сянка; белите брези ронеха млади пъпки. Минзухарите бяха поникнали и прецъфтели, след тях увехнаха и слънчевите камбанки на форзицията, но все още имаше туфи от жълтите нарциси, а и лалетата започваха да разтварят чашки. Пред всяка градинска врата растяха високи и гъсти люляци и макар че щеше да мине още седмица, преди да разцъфтят напълно, вече бяха достатъчно напъпили, за да изпълнят с уханието си всичко наоколо.

Аманда зави по алеята и пое дълбоко дъх. Пролетта бе най-любимият й сезон. Винаги бе обичала свежестта, чистотата и усещането за новото раждане.

Усещането за раждане. Паркира колата, издърпа ръчната спирачка и се запита защо винаги се връщаше към това. Много хора прекарваха живота си, без да станат родители. Познаваше жени, които съзнателно избираха бездетност и бяха напълно доволни от съдбата си.

Проблемът бе, че тя искаше, а все нещо не ставаше и не знаеше защо.

Дали това не бе наказание, понеже се стремеше към професионална кариера? Или задето запази моминското си име? Или защото отлагаше забременяването? Да, щеше да й е по-лесно да зачене преди десет години, но на двайсет и пет не беше готова да стане майка. Дори не познаваше Греъм тогава. А той си струваше чакането. Все още вярваше в това.

Майка й бе на друго мнение. Тя смяташе, че генетическите различия между двамата са прекалено големи, за да може тя да зачене. Греъм бе висок, едър и зеленоок, а тя — дребна, стройна и с кафяви очи. Той имаше тъмна права коса, а нейната бе руса и чуплива. Той имаше седем братя и сестри; тя бе самотно единствено дете. Той бе спортен тип, тя — не. Ако питаха Аманда, майка й беше надут сноб, а теорията й — пълна безсмислица. Но това съвсем не облекчаваше болката й сега. Толкова се бяха надявали този път. Греъм щеше много да се разстрои.

Трябваше да му се обади. Клетъчните телефони, също като електронната поща, бяха улеснение — не бе толкова страшно, колкото да съобщиш нещо лице в лице. Можеше така да му каже новината. Да сподели мъката си. Да признае поражението си.

Все още можеше да го стори. Но не й достигна смелост.

Обезкуражена от поредния провал, жената взе куфарчето си и се приготви да слезе от колата, когато забеляза някакво движение в огледалото за обратно виждане. Беше вдовицата, Гретхен Таненвалд, която се разхождаше между прясно подравнените си цветни лехи. Предишната есен бе прекарала доста часове в садене на луковици, като работеше с гръб към съседките си и без да им обръща внимание даже когато бяха наблизо. Опитите им за сприятеляване биваха посрещани с едва изразена любезност. Дори Аманда, която уж беше добра в тази област, беше направила един-два опита, но Гретхен не бе никак разговорчива. Трудно бе да се повярва, че е била омъжена за общителния Бен.

От друга страна обаче, бе лесно обяснимо. Гретхен бе два пъти по-млада от мъжа си и напълно различна от покойната му съпруга Джун, но пък и той бе имал нужда от драстична промяна, за да преодолее скръбта си.

Мъжете в уличката бяха изпълнени със съчувствие. „Ясно се вижда, че тя го боготвори — бе казал Ръс Ланг, романтикът. — Всеки мъж обича това.“ Лийлънд Котър, интернет специалистът, бе по-откровен: „Че как да не я хареса? Тя е хубавица.“ Греъм бе предположил, че Бен я обича заради енергичността й. „Тя го води на разходки и екскурзии, кара го да играе тенис. Двамата с Джун водеха по-спокоен живот. Гретхен разтваря нови врати пред него.“

Съседките обаче не бяха така щедри. Ако питаха тях, в брака на Таненвалд имаше две неща: секс за него и пари за нея.

Разбира се, това не обясняваше факта, че Гретхен остана в квартала и след смъртта на Бен. Аманда бе очаквала тя да продаде къщата, да вземе парите и да избяга. Но ето че тя бе тук, облечена в лека къса рокля, в която изглеждаше дори по-млада от трийсет и двете си години. „Всъщност — внезапно осъзна Аманда — с тази рокля изглежда като бременна.“

Тя се сепна и се обърна, за да погледне през задното стъкло. Измина около минута, преди светлината да очертае отново профила на Гретхен. И ето че бе истина, видя силует, който много приличаше на корем. А това бе любопитно. Бен бе починал преди година, прекалено отдавна, за да има нещо общо с това, а Гретхен живееше напълно изолирано след смъртта му. Не се срещаше с никого; непременно биха забелязали подобен факт. Доколкото Аманда знаеше, единствените мъже, които изобщо бяха влизали в къщата й, бяха водопроводчикът, дърводелецът и електротехникът и по един или друг повод — Ръс Ланг, Лий Котър и Греъм О’Лиъри.