Барбара Делински
Съседката (11)

Десета глава

Самоубийство. Аманда пое дълбоко въздух.

— Кой? — попита тя, но вече знаеше.

Вече си представяше лицето на Куин. Когато Маги Дод потвърди, Аманда издиша шумно. Тя затвори очи и притисна юмрук до челото си, сякаш така можеше да изличи виденията, но това не й помогна.

— Обесил се е в съблекалнята — каза Маги. — Портиерът го видял вътре по-рано, веднага след края на тренировката, и му казал, че и той трябва да се прибира. Куин го помолил да остане за малко, докато си напише домашните. Казал, че там се концентрира най-добре. Господин Дубчек го съжалил заради целия шум, който се вдигна покрай отстраняването му от отбора, и му позволил да остане. Излязъл и отишъл да си върши работата. Когато се върнал след час, намерил Куин. Опитал се да го съживи, но вече било прекалено късно.

Прекалено късно. Думите отекнаха с окончателност, която накара Аманда да потръпне от студ. Да, за нея това, че не можеше да зачене дете, бе един вид смърт, но изобщо не като тази. Куин Дейвис бе напълно оформен. Той бе човек от плът и кръв. Имаше име, лице, свой характер. Беше напълно жизнеспособен и като се имат предвид спортните му успехи и лидерските му способности, бе пълноценен член на общността.

— Мъртъв — прошепна Аманда, разкъсвана от безсилие. — Знаех, че не е такъв, за какъвто се представя, но и през ум не би ми минало подобно нещо. Сигурна ли си, че е било съзнателно?

— Било е съзнателно действие. Оставил е бележки за родителите си и за приятелката си.

Аманда отново издиша шумно. Самоубийството бе ужасно.

— Да изпитва такава болка.

— Не знаехме, Аманда. Никой от нас не знаеше. Но точно сега трябва да мислим за бъдещето. Много хора го познаваха и го обичаха. Дори и ученици, които не са го познавали, ще се почувстват засегнати от това. За повечето от тях това ще бъде първият досег със смъртта.

Аманда бе психологът. Тя знаеше за какво говори Маги и би трябвало именно тя да го каже. Но беше в шок.

— Последствията — успя да прошепне. Това бе основната грижа. Невероятен страх, дълбока депресия, дори самоубийства по подражание — това бе кошмарът на всеки училищен психолог. Тази мисъл я отрезви. — Кой знае за това? — попита тя Маги.

— Семейството му. Приятелите му. Двама от тях го чакаха вкъщи, когато се обадихме там. Те сигурно вече са казали и на други и новината бързо ще се разпространи. Какво да правим?

Аманда си позволи още веднъж да издиша шумно, потресена от случилото се, преди да изтласка настрани мисълта за Куин и да се съсредоточи върху онези, които той бе оставил след себе си.

— Съберете екипа по кризисните ситуации. Той е за такива случаи — докато казваше това, издърпа работния си тефтер от куфарчето, което бе оставила на един стол в кухнята. Списъкът с телефонните номера бе там. — Трябва да се срещнем, за да обсъдим как ще процедираме. Тези ученици, до които слуховете не стигнат тази нощ, ще го научат утре сутринта. Фред може ли да остане?

— Да, вече го е решил. Изпращай всички в неговия кабинет.

Мозъкът на Аманда вече функционираше на бързи обороти.

— Има една психоложка, специалист по такива случаи, на която бих искала да се обадя. Тя направи семинар за самоубийствата в училище, на който присъствах миналата есен. Не живее далеч от Уудли. Обикновено за децата е добре в такива ситуации да са с хора, които познават, но тя е изключително топъл и дружелюбен човек. Иска ми се да е на разположение. Ще й позвъня, след като се чуя с останалите.

— А аз какво да направя?

— Обади се на ръководителите на учебните отдели и ги накарай те да се свържат със своите учители. Ако могат да дойдат в училище утре, да речем в девет, ще можем да ги осведомим за тазвечерната среща.

— Кога ще дойдеш насам?

Аманда погледна към часовника на стената и едва тогава забеляза плота, осеян с продукти за една романтична помирителна вечеря с Греъм.

Но един ученик бе мъртъв. Не би могло да има по-голяма криза в работата й. Налагаше се той да прояви разбиране.

Беше почти шест часът.

— Дай ми няколко минутки да събера екипа. Какво ще кажеш за седем?

* * *

Тъкмо бе започнала да се обажда, когато през задната врата влезе Греъм. Тя го посрещна, като се опита да не гледа към букета от диви цветя, които бе набрал от задния двор, който той наричаше „моята лична градина“.

— Току-що ми позвъниха. Куин Дейвис се е самоубил.

Греъм отпусна ръка, забравил за цветята. Лицето му пребледня.

— Самоубил се е? — попита невярващо.

Тя кимна, като почувства с пълна сила реалността на случилото се.

— Обесил се е, Грей. В съблекалнята в училище.

Той още не можеше да повярва.

— Куин Дейвис?

— Той бе умен — каза тя, като изтъкна всички причини, заради които това не би трябвало да се случи. — Беше красив. Беше спортист. Беше дружелюбен. Имаше много причини, за да живее. Единственото му провинение бе този инцидент с напиването и полицията дори не бе замесена в него.

Греъм прокара ръка през косата си и издиша шумно последните си остатъци от оптимизъм и надежда, както бе направила и Аманда, когато чу за пръв път за смъртта.

— Но това бе известно на всички, отстраняването му от отбора — каза той, като се опитваше да го проумее.

— А и във вестника му отделиха толкова внимание. Казваха, че живее и диша заради бейзбола. Значи се е самоубил заради шест пропуснати мача? Щяха ли да имат значение тези шест мача за бъдещето му? Щеше ли да си спомня за тези шест мача, докато играе в колежа? Или после, ако стане професионален състезател?

Аманда притисна стомаха си с ръка. Всичко у нея бе свито на топка.

— Имаше и още нещо. Нещо по-сериозно. Ако двамата бяхме успели да поприказваме, може би щях да разбера какво е то, но сега вече е прекалено късно. Той си отиде.

— О, Манди! — каза Греъм и я взе в прегръдките си. — Не можеш да обвиняваш себе си за това.

Отначало тя не каза нищо. Беше толкова хубаво да я прегръща, да чувства топлотата му отново, че просто се опита да я запази и да се наслади на утехата, докато накрая, да, именно вината взе превес у нея. Тя отпусна ръце и се дръпна крачка назад.

— Куин е… беше лидер. Сега е важно да се уверим, че никой няма да сметне това за геройска постъпка и да направи същото.

— В това няма никаква логика.

— В самоубийството няма никаква логика — тя кръстоса ръце пред гърдите си. — Толкова е ужасно. Ето ни нас, опитваме се да създадем дете в този свят, а друго дете слага край на себе си, просто така. Не е честно, Грей.

— Много неща не са — промърмори той.

Мина покрай нея, остави цветята и се подпря с ръце на плота. Втренчена в гърба му, изведнъж й се прииска да говори за всичко. Искаше да поговорят за това кой какво заслужава и какво означава да си добър родител, за това, че двамата биха били най-добрите родители на света. Искаше да поговорят за нещата, които можеха да съсипят една връзка, и за това как да ги изкоренят напълно. Искаше да поговорят за мечтите, които сякаш се изпаряваха във въздуха.

Но нямаше време. Трябваше да позвъни на още няколко души, после да присъства на срещата. Да присъства? Да я ръководи. Това как гимназията в Уудли щеше да се справи с тази криза бе нейна отговорност. Като ръководител тя усещаше огромна тежест.

— Съжалявам за вечерята — изрече тихо.

Той махна с ръка, че няма значение, но не се обърна.

— И без това имам работа.

— Не знам кога ще се върна.

— Нито пък аз.

— Значи няма да работиш тук?

— Не. Ще ида в офиса. Там се концентрирам по-добре.

— Цветята са прекрасни.

— Беше импулс. Почти се получи.

Последните му думи я сепнаха. В тях се криеха толкова много неща, че ако се осмелеше да мисли за тях, щеше да бъде напълно потисната. По-лесно бе да се върне към телефонните обаждания, които трябваше да осъществи.

— Може би по-късно? — каза тя, докато вдигаше слушалката.

— Разбира се — отвърна той, но не звучеше много убедено.

 

 

Макар да разбираше сериозността на положението, на Греъм все пак му бе неприятно, че Аманда излезе. Изоставяше го в момент, когато имаше нужда от нея. Да, знаеше, че смъртта е върховната трагедия. Да, знаеше, че могат да говорят и по-късно. Да, знаеше, че се държи лошо.

Но знанието бе логично. Чувствата му не бяха. Отново се почувства отблъснат.

Ядосан на себе си, той изчака докато тя тръгне. После прекоси улицата и заобиколи покрай двора, за да стигне до задната врата на Гретхен Таненвалд. Не забеляза руските маслинови дръвчета, които бе засадил сред море от чемширови храсти, нито рошавия килим от хвойна, нито кучия дрян. Не забеляза дори и грубо одяланите сини камъни, които бе поставил като пътека около къщата. Потънал в мислите си, той почука, после натисна звънеца и поукроти нетърпението си едва когато видя Гретхен да се приближава. Тя не се усмихна, когато го видя.

— Чудех се кога ще дойдеш и ти — каза тя, докато отваряше вратата.

Той влезе в кухнята.

— Не знам за какво говориш.

— Ръс и Лий, и двамата бяха тук.

— Да, ами… въпросът се шири из малкия ни кръг. А за мен, смятам, че това не е моя работа. Как се чувстваш?

— Добре съм.

— Имаш ли нужда от помощ из къщата?

Тя помисли за миг, после сви рамене.

— Не. Сега не. Искаш ли кафе? Кока-кола?

— Не, благодаря. Не мога да остана. И без това рискувам, като идвам тук. Някой ще ме види и ще приказва.

Мислеше си за Карен. Макар че и Лий не би се поколебал да разпространи слуха, ако може да извлече полза за себе си.

— След като не искам нищо от никого — попита Гретхен, — защо е толкова важно?

— Защото доверието е крехко — каза той. Наведе глава и разтри врата си. После, с въздишка, отново вдигна поглед. — Виж, не знам какво са казали другите, но ако имаш нужда от мен — само извикай.

Тя стисна устни и кимна.

Той задържа погледа й за един последен миг, за да потвърди обещанието си. После, като потърси, ключовете из джобовете на джинсите си, изтича надолу по стъпалата и обратно по пътеката през двора, пресече улицата, качи се в камиона си и потегли към града.

* * *

Карен наблюдаваше, докато Греъм си тръгна от къщата на Гретхен. Тя всъщност не вярваше, че той има връзка с Гретхен. Мислеше, че е Лий. Но защо Греъм изтича там веднага щом Аманда излезе от къщи?

Питаше се какво ли означава това и дали той все пак е успял да разбере нещо, когато иззвъня телефонът. Тя вдигна слушалката, но Джорди вече бе отговорил от друг апарат в къщата. Някой вече му говореше нещо — не беше точно крещене, нито точно плач, но със сигурност човекът бе разстроен толкова, че тя не можа да го познае по гласа. Трябваше обаче да е изключително тъпа, та да не разбере същината на думите.

— Какво е направил Куин? — попита тя посред разговора.

— Самоубил се е, госпожо Котър. Намерили са го в училище.

— Какво? — извика тя.

— Бил е в безсъзнание — каза Роб Спраг вече по-спокойно, така че тя можа да разпознае гласа му. Роб бе в отбора по бейзбол заедно с Джорди. И с Куин.

— Хапчета ли е взел? — попита тя.

— Успокоителни. Баща му ги пие непрекъснато. Някои от момчетата имали среща с него у тях. Били там, когато дошли ченгетата. Всички се събират там сега, Джорди. Искаш ли да мина да те взема?

Карен не можеше да повярва. Въпреки случката с напиването, дори и въпреки статията във вестника, която даваше гласност на инцидента, не би и помислила, че Куин би могъл да бъде толкова засегнат, че да се самоубие.

— Джорди? — попита Роб.

Карен си мислеше, че ако едно момче като Куин бе направило такова нещо, то и нейният син, който бе много по-уязвим, можеше — когато чу някакъв звук зад гърба си. Джорди стоеше до вратата и изглеждаше така объркан, с посивяло лице и подивели очи, че майка му затвори телефона.

— Мисля, че трябва да проверим това — каза тя. — Може да е само слух.

Джорди поклати глава, още преди да довърши. Адамовата му ябълка изпъкна, прекалено голяма за врата му, когато преглътна конвулсивно.

— Защо би се самоубил Куин? — попита то. — Той беше щастлив. Беше успял.

Синът й отново поклати глава, но сега очите му бяха безизразни.

Тя се приближи до него, не съвсем уверена какво да стори. Ако бе по-малък, щеше да го прегърне. Но той от години не й бе разрешавал подобно нещо. Затова само протегна ръка и го погали по лицето.

Момчето отстъпи назад и извърна поглед, като се мръщеше и сякаш се мъчеше да си обясни нещо. После се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — попита майка му.

Не й отговори.

Тя го последва навън до гаража.

— Джорди, нека се обадим на някого. Да разберем кое какво е. Нека да видим дали е вярно.

Но той вече се бе качил и слизаше по алеята с десетскоростния си велосипед, на който не искаше да го виждат напоследък, защото имаше само две гуми вместо четири.

— Какво да кажа на Роб, ако се обади пак? — попита Карен. — Къде ще бъдеш?

Гласът му дойде до нея, понесен от топлия вечерен бриз.

— У Куин.

* * *

Джорджия шофираше наетата кола. Връщаше се от летището в Тампа, откъдето бе взела двамата представители на бъдещия купувач на компанията й. Единият бе вицепрезидент, а другият — главен счетоводител. Водеше ги към хотела, след това щяха да вечерят, а на другия ден ги очакваха безброй срещи и обиколки из заводите. И тогава мобилният й телефон иззвъня.

— Ало?

— Мамо… — беше Алисън и този път звучеше уплашена. — Куин се е самоубил.

— Какво е направил? — попита Джорджия, по-разтревожена от гласа й, отколкото от думите. Децата, тийнейджърите, използваха думи като „убийствен“ с най-различни значения.

— Прерязал си китките. Господин Дубчек го намерил така. Било прекалено късно, да се направи каквото и да било.

Джорджия започна да трепери.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозно. Брук ми се обади току-що. Каза, че било страшно, голяма бъркотия. Но той е мъртъв, мамо. Куин е мъртъв.

— О, Господи! — промърмори Джорджия. Тъй като не можеше да се съсредоточи върху шофирането, тя пренебрегна двамата мъже, които се опитваше да впечатли, и отби встрани на пътя. — О, Али. Толкова съжалявам. Защо, за бога, е направил такова нещо?

— Брук казва, че е заради статията във вестника.

— Каква статия? — попита майка й, като отново се почувства изолирана.

— Отстраняването му бе централна тема във вчерашния брой на „Уудли Уикли“. Брук казва, че бил толкова засрамен, че не могъл да го понесе, но Мелиса твърди, че неговите родители са тези, които не са могли да го понесат. Тя говорела по телефона с него снощи и те непрекъснато влизали и излизали от стаята му, говорели за пансион, за съдебни процеси… — гласът й се пречупи. — Него го няма. Завинаги — тя започна да плаче.

— Шшш — прошепна Джорджия, която усещаше треперещото тяло на детето си дори по телефона. — Няма нищо, скъпа. Всичко ще се оправи, миличката ми.

— Няма — подсмръкна момичето. — Аз го видях днес следобед. Говорех си с Кристен и Мелиса в коридора, когато той се приближи. Искаше да знае по кое време е часът за фризьор на Мелиса. Тя е подстригвала косата си, когато го е направил. Предполагам, че е искал да бъде сигурен, че тя не е наблизо. Оставил й е любовно писмо. Казва, че вината не е нейна. Но ако я е обичал достатъчно, не би го направил. Как може някой да… направи това, мамо?

Как да отговори, като знае, че думите й ще бъдат приети за крайна истина?!

— Повечето хора не могат, скъпа. Не знаем защо го е направил Куин. Всичко, което знаем, е, че не е бил толкова силен, за колкото го мислехме. Миличка, баща ти там ли е?

Алисън подсмръкна.

— Отиде до семейство Котър, за да види дали няма да разбере нещо повече.

 

— Говорила ли си с Джорди?

— Не. Това е толкова ужасно. Не мога да ти опиша колко е ужасно.

— Смъртта е такава.

— Не. За Джорди — в гласа й прозвуча паника. — Мамо, миналия вторник, нали се сещаш? Когато Куин се напил? Пили са водка. Джорди е бил този, който е занесъл бутилката.

— О, Господи…

— Само че не бива да казваш това на никого. Закълни се, че няма да го направиш. Джорди никога вече няма да ми проговори, ако разбере, че съм ти казала. Но сега нали виждаш колко е ужасно.

Джорджия дори не можеше и да си представи вината, която Джорди сигурно изпитва.

— Разбирам. Къде е той сега?

— Отиде у Куин. Целият отбор е там. Мамо, какво да правя аз?

„Като начало — й се щеше на Джорджия да извика — повикай баща си да остане вкъщи при теб.“ Не можеше да повярва, че Ръс е оставил детето само, макар и за малко. Али се нуждаеше от утеха. Нуждаеше се от успокоение.

Нуждаеше се от майка си — точно от това се нуждаеше. Ужасът надхвърляше смъртта на Куин и засягаше темата за смъртността. Да, Алисън знаеше за смъртта. Бе загубила баба си и дядо си през последните няколко години — баба и дядо, които бе познавала и обичала. Но Куин бе неин връстник. Като мислеше за неговата смърт, тя щеше да си представя своята собствена. Това бе страшно за едно четиринайсетгодишно момиче, което едва започваше да разцъфтява. Тя очакваше с нетърпение бъдещето. Имаше мечти.

— Първото нещо, което трябва да направиш — каза Джорджия, — е да идеш при баща си и да го прегърнеш здраво. Кажи му, че имаш нужда да е с теб.

— Имам предвид, дали да ида у Куин?

— Не и тази нощ. Не и ако другите момичета не ходят. Родителите на Куин сигурно са в шок. Не им трябва тълпа от хора.

— И какво ще стане сега?

— Родителите му ще направят план за погребението…

Алисън извика при думата „погребение“. Джорджия нямаше начин да я защити, колкото и да й се искаше. Това събитие щеше да се превърне в част от израстването на дъщеря й.

— В плана ще има и поклонение. Тогава ще можете да изкажете съболезнованията си на родителите на Куин — Джорджия извъртя часовника си така, че да може да види колко е часът. — Виж какво, скъпа, все още мога да взема някакъв полет за връщане тази вечер. Ти иди и извикай баща си, докато аз уредя нещата тук. Ще се обадя пак веднага щом науча нещо, нали?

— Добре.

— И виж дали брат ти е добре. Нали?

— Добре.

— Обичам те, скъпа. Ще си бъда вкъщи скоро.

— И аз те обичам, мамо.

Очите на Джорджия бяха пълни със сълзи, когато приключи разговора, и едва сега се сети за пътниците си. Тя погледна към мъжа на седалката вдясно, после към другия отзад. За един-единствен миг си спомни колко много бе заложено на посещението им. Трябваше да се впечатлят от ефикасността на югоизточния клон, но също така трябваше да останат впечатлени и от нея. Трябваше да се представи като професионалист. Ролята на майка никак не се вписваше в този образ.

Но нищо не можеше да се направи.

— Не мога да остана — каза тя. — Има спешен случай у дома. Не се случва често, но когато стане, няма как да се избегне.

— Едно от децата ви е загубило приятел? — попита вицепрезидентът.

— Самоубил се е — обясни Джорджия, като се разстрои само от изричането на думата. — Дъщеря ми е много объркана.

— Съпругът ви не е ли там? — попита счетоводителят.

— Да, но и аз трябва да съм там — Джорджия превключи колата на скорост и потегли отново. — Ще ви оставя в хотела и ще се обадя, на когото трябва от там. Ще накарам регионалния мениджър да ме замести утре. Той може да ви покаже всичко, което бих ви показала аз.

След като погледна страничното огледало, тя се включи в движението.

— Но ние сме дошли да видим вас, не регионалния ви мениджър — каза вицепрезидентът. — Вие сте жизненоважна част от сделката.

Сделка. Това бе толкова безлична дума. Джорджия не бе сделка. Тя бе родител. И, да, беше и президент на компанията, но точно сега това бе най-малката й грижа. Не че би казала това на тези мъже — поне не и така направо.

Докато шофираше, тя обмисляше отговора си. Накрая каза:

— Това не е първата ни среща. И по-рано знаехте коя съм, как говоря, как изглеждам. Прочели сте всичко възможно за мен. Направили сте проверки на банковите ми сметки и на криминалното ми досие. Семейството обаче е нещо различно. Става дума за приоритети. Да, съпругът ми си е у дома с децата, но в живота не може да се случи по-страшно нещо от смъртта. Ако не мога да съм там с децата си сега, значи съм се провалила. Затова — докато говореше, тя ненавиждаше работата си както никога досега — съжалявам, че сте дошли чак дотук, за да ме видите, но се налага да замина.

* * *

Наближаваше полунощ, когато Аманда се прибра. Емоционално изтощена, тя легна в спалнята и опря гръб до гърба на Греъм. Усети, че е буден, но той не проговори. Нито пък тя. Беше говорила часове наред и следващият ден се очертаваше също толкова напрегнат. Не си позволяваше да се замисли над техните проблеми. Не си позволяваше да си спомня, че по това време миналия месец се бе подготвяла да започне да взема „Кломид“. Мозъкът й се изолира от всичко друго, освен от тихата топлина на тялото му.

И въпреки това не можа да спи добре. Следващият ден щеше да постави на изпитание способностите й на психологически съветник така, както никога досега. Стомахът й не й позволяваше да го забрави. Той я присвиваше нервно на всеки няколко часа.

Събуди се в пет и трийсет сутринта в събота. Греъм бе в банята, когато тя излезе от душ кабинката. Косата му бе разрошена, а очите — уморени, но както стоеше там по боксерки, с широките си рамене и източено дълго тяло, от цялата му поза се излъчваше съчувствие — за нея това бе скъпа гледка.

— Как си? — попита нежно той.

Тя започна да се подсушава с хавлията.

— Уморена.

— Какъв е планът за днес?

— Учителите ще се съберат в девет часа. Искам да поговоря с тях — да ги осведомя какво точно е станало и доколко да разкажат на децата. Ан Кърлис, моята колежка — консултант по смъртните случаи, ще обясни какво изпитват децата и как да постъпят учителите. Училището ще е отворено през целия ден, а учителите ще дежурят подред. Казали сме им за какви признаци да внимават у децата, които се отбият. Групата за реагиране при кризисни ситуации ще бъде там да поработи с онези, които изглеждат особено потиснати.

— Какво бихте могли да кажете на децата в подобен случай?

— Немного. През повечето време слушаме — тя остави хавлията настрани и се протегна да вземе бельото си. — Те трябва да се почувстват свободни да изразят страховете си. Ние трябва да им дадем позволение за това, както и да скърбят. Те ще ни кажат от какво се нуждаят. Само трябва да слушаме и да реагираме според случая.

— Кога е погребението?

— В понеделник сутрин. Присъствието в час няма да е задължително този ден — тя взе друга хавлия и разтърка косата си.

— Бих очаквал да отложат учебните занятия — изказа гласно мислите си Греъм.

— Някои от учителите го предложиха — каза тя, както стоеше наведена, за да увие кърпата около главата си, и после се изправи. Сега се чувстваше по-освежена. По-силна. Разговорът с Греъм, съзнанието, че той й е съюзник, оказваше влияние. — Дълго време го обсъждахме. Всеки ученик в гимназията в Уудли знаеше кой е Куин, но не всички го познаваха лично. Тези деца вероятно не биха отишли на погребението му. Опасяваме се, че ако отложим учебните занятия, ще го издигнем до статут на герой. Като се има предвид как е починал, не бива да правим това.

Тя се залови с грима си.

— Нещо ново за причините, поради които го е направил?

— Не.

— Нито дума от родителите му?

— Нито дума.

Греъм се усмихна тъжно.

— Не можем да ги виним. Те са това, което са. Много деца имат и по-лоши родители, а не стигат до самоубийство — усмивката му угасна. — Кой може да каже, че ние бихме се справили по-добре.

— Аз мога — заяви Аманда, като го наблюдаваше в огледалото, докато си слагаше спирала на миглите. — Ние бихме се справили по-добре.

— Мислиш ли?

— А ти не мислиш ли?

— Някога, да. Но напоследък не се оправяме особено добре.

Уплашена от посоката на мислите му, Аманда настоя:

— Оправяме се. Все още се държим.

— Не трябва ли да правим нещо повече?

— Понякога, в кризисни ситуации, това е всичко, което може да се стори.

— Ние в криза ли сме?

Измина минутка, преди тя да затвори спиралата, и чак тогава каза:

— Да — срещна погледа му. — Трябва да поговорим, но не мога сега, а ако денят е толкова тежък, колкото се опасявам, че ще бъде, няма да мога и довечера.

— Защото ще бъдеш в училище до късно? Ами утре?

— Вероятно ще ида сутринта. Следобед е празненството на майка ти.

— Все още ли искаш да дойдеш?

— Разбира се.

— Ще бъдеш изтощена.

— Ще се справя.

— Винаги говориш, че трябва да спазваш известна емоционална дистанция от професията си. Май не се получава.

— Не — призна си тя, защото не искаше да спори. — Но ако не сега, то кога? Това е временно.

— Добре че се отказахме от правенето на бебе — каза той и се върна в спалнята. — Това щеше да е още едно усложнение в повече.

Тя го последва.

— Не сме се отказали. Само правим пауза. Поемаме си дъх. Това е всичко.

Той спря неподвижно, постави ръце на бедрата си и наведе глава. След минута мълчание си пое шумно въздух и вдигна глава.

— Мога ли да ти направя чаша кафе, преди да тръгнеш?

— Да. Благодаря ти. С удоволствие ще пийна.

 

 

Греъм се закле да прекара деня в офиса си. Тъй като бе събота, щеше да бъде сам там, което означаваше по-добра концентрация. В момента се бе заел с предварителните планове за поръчката в Провидънс и нямаше търпение да потъне в тях. Тази творческа част от своята работа той харесваше най-много.

Днес обаче не можа да се задържи и след обяда. Умът му започна да блуждае и не искаше да спре. Почувства се неспокоен и нервен. Не виждаше нищо ново и вълнуващо на компютърния си екран, което бе удар за професионалното му самочувствие. Недоволен, в два часа изключи компютъра, остана в офиса само колкото да провери проектите, по които работеха сътрудниците му, и после се запъти към дома. По пътя спря веднъж, за да купи дузина лилиуми.

Малко по-късно, облечен в най-размъкнатата си тениска, с къси панталони и работни ботуши той взе цветята и започна да ги засажда в предния двор. Бе работил близо час, като се изпоти под топлото слънце, когато Ръс се появи с две бири и седна на тревата.

Греъм отпи една голяма глътка. Бирата бе студена и освежаваща.

— Къде са децата? — попита той, като допря запотената бутилка до слепоочието си.

— Томи е при едни приятели. Али е в училището. — Ръс махна с ръка към лехите. — Би трябвало да оставиш саденето на момчетата на Уил. То е тяхна работа.

— Това не е садене. Това е градинарство. Градинарството е нещо лично и терапевтично. А и — той погледна към гората — не се справям много добре в офиса днес.

— Да. Ужасно е това с Куин.

Домакинът кимна и отпи отново от бирата.

— Как го понася Аманда? — попита Ръс.

— Уморена е. Но това е нейната работа. Напоследък се чувстваше извън свои води. Така че за нея е добре да бъде ангажирана професионално.

— Извън свои води… например като историята с бебето ли?

Греъм потвърди с поклащане на глава.

— И семейството ми. Дори и с мен — той хвърли към Ръс притеснен поглед. — Извинявай, че се самосъжалявам, но напоследък, изглежда, не мога да го преодолея. Чувствам се, сякаш… — той замълча, намръщи се, като се опитваше да улови същината на проблема. — Чувствам се, сякаш се опитвам да постъпя възможно най-добре с живота си, а се провалям все в едни и същи неща.

— Какви неща?

Събеседникът му само сви рамене. Не искаше да разголва душата си, или егото си, пред Ръс. Да, бяха приятели. Но това бе лично.

В следващия миг обаче думите сами се изляха.

— Става дума за първия ми брак. Знаеш ли нещо за него?

— Само, че сте се разделили като приятели.

Греъм попита внимателно:

— Аманда не ти ли е казвала нищо повече?

— Споменавала е, че бившата ти жена била близка приятелка на семейството, но ми го каза само за да ми обясни защо тя се появи тук да ти донесе подарък за рождения ден от името на майка ти. Естествено, аз продължих да любопитствам — каза Ръс с извинителна усмивка, — но Аманда не каза нищо. Е, коя съпруга би разказвала с удоволствие за първата жена на мъжа си?

— Мегън е нещо повече от добра приятелка — уточни Греъм. — Живее врата до врата с майка ми.

Ръс се намръщи.

— Странно за бивша съпруга. И откога? — попита, заинтригуван наистина и в искрено неведение.

Това улесни Греъм да говори. Не се налагаше да се защитава, защото приятелят му явно не знаеше нищо.

— През целия ми живот. Мегън и семейството й са ни съседи. Израснахме заедно. Като изключим братята и сестрите ми, тя е най-старият ми приятел. Играехме си заедно, учехме заедно. Станахме гаджета, още щом разбрахме какво значи това. Бяхме заедно като двойка в гимназията и в колежа. Всички логично предполагаха, че ще се оженим, така и направихме. През първия уикенд след дипломирането.

— Уау! — възкликна Ръс с озадачена усмивка. — Тогава защо не се получи?

— Получи се, за шест години. Тогава ми каза, че е лесбийка.

Като се дръпна назад, мъжът до него пое въздух изненадан.

— Уау… И това ако не е лишаване от мъжественост…

Греъм се засмя на начина, по който се изрази.

— О, да.

— А ти си нямаше и представа?

— Не и когато се оженихме. Бяхме учили в различни колежи. Тя е живяла в една стая с любовницата си през последните две години. Аз мислех, че просто са добри приятелки.

— Но нали тя се е любила и с теб?

— Определено.

— Добра ли беше? — попита Ръс с типичния за мъжете тон.

— Нали не си водиш бележки, а? — шегуваше се само наполовина.

— Не. Ще ми се да разбера за оплождането — как се чувства един мъж в тази връзка — но това е лично. Такъв съм си, хронично любопитен.

След като бе така, как би могъл Греъм да устои?

— Мегън бе добра, когато поискаше — каза той. — Понякога просто й липсваше особено желание. Предполагах, че с всички жени е така.

Докато не бе срещнал Аманда. С Аманда магията бе жива и гореше непрекъснато, докато правенето на бебето не бе притъпило нещата.

— Като е знаела каква е — попита Ръс и върна приятеля си към темата за Мегън, — как е могла да се омъжи за теб?

— Много лесно. И не мога да я виня за това. Част от нея е искала да ми бъде съпруга. Това много би опростило живота й. Семейството й никога не би я приело каквато е. Омъжвайки се за мен, би направила щастливи всички.

— Всички, освен себе си. Имаше ли някакво предчувствие накъде вървят нещата, преди тя да поиска развод?

— Знаех, че се отдръпва от мен. Чувствах го. Престана да споделя с мен. Ръководеше малка книжарница в града и започна да прекарва все повече време там. Вероятно би продължила да живее така още известно време, ако не бях повдигнал въпроса.

— За това, че е лесбийка, ли?

— Въпросът за децата — Греъм се изсмя нервно и погледна встрани. — Каква ирония, а?

— Какво?

— Същият проблем разкъсва двама ни с Аманда. Тогава… какво става с мен и жените, когато въпросът опре до деца? — той отново погледна към Ръс. — Като целувката на смъртта е.

— Не. Не и с Аманда. Тя също иска деца.

— Тя иска да си почине от правенето на опити, ето какво иска. Знаеш ли как ме кара да се чувствам това?

Ръс го изгледа ужасен.

— Иска да престане със секса?

— Не — отвърна Греъм, после премисли отговора си. — Но може и така да е. Знаеш ли какво правят процедурите за лечение на безплодието със спонтанността?

— Мога да си представя.

— Вземи представите си и ги умножи десетократно. Не ти казвам това, за да го напишеш в рубриката си, Ръс. Просто имам нужда да излея мъката си.

— Съгласен — обеща другият.

— Всичко е строго определено. Всичко е по график. Всичко е подчинено на телесната температура и подходящия ден от месеца, а дори не съм ти и споменал за даването на сперма за изкуствено осеменяване. И накрая към всичко това добави липсата на бебе — той се смръщи. — Чувствам се почти толкова мъжествен, колкото и когато Мегън разкри тайната си.

— Но след като Аманда иска почивка от опитите за бебе, сексът не се ли подобри?

— Човек би помислил, че е така. Само че оттогава все спорим — замълча притеснен. — Не би трябвало да ти казвам това.

— Че бракът ти не е идеален ли? А чий мислиш, че е?

— Твоят.

— Майтапиш ли се? Не съм ли ти казвал, че веднъж Джорджия искаше да ме напусне?

— Не го вярвам.

— Истина е. Беше, преди да се преместим тук. Аз се опитвах да правя кариера не съвсем успешно и не бях много доволен от себе си. Изкарвах си го на нея.

— Как?

— Бях мрачен. Нетърпелив. Взискателен. И критичен. За дреболии. Нали се сещаш?

— Тя какво каза?

— Че не съм справедлив. Че е очаквала друго от живота. Че току-що се е срещнала със старата си училищна любов и че той е всичко онова, което аз тогава не бях.

Греъм се поизправи на мястото си.

— Тя ти е казала такова нещо?

— Каза ми. Каза също и че ме обича и иска да спасим брака си.

— Боже! — въздъхна Греъм. — Не се ли обезпокои заради първото й гадже? — той би се чувствал опустошен, ако Аманда му кажеше подобно нещо.

— Това бе сигнал за събуждане. Аз си взех поука.

— Понякога тревожиш ли се какво прави, когато е на път?

— За мъже ли питаш? Не. Вярвам й.

Приятелят му се канеше да попита дали доверието е взаимно, дали Джорджия се тревожи какво прави той, докато нея я няма. Мислеше си за Гретхен, но здравият му разум го спря да не нагазва в тази тема.

Ръс продължи:

— Всеки брак минава през изпитания.

— Изпитания. Добре казано — Греъм надигна бутилката и отпи още една глътка. Изправи глава и се замисли за предизвикателството. — Ето че сега е погълната напълно от това, което стана с Куин. Моментът е много лошо избран, като се има предвид, че е веднага след другото.

— Моментът никога не е подходящ за такива неща.

Греъм изръмжа. Остави бутилката на земята и я завъртя. После облегна лакти на коленете си и прокара пръсти през косата си.

— Но е нещо различно, за което да мисли. Още един студен душ. Имам предвид, когато мисля за секс, си представям какъв е бил през последната година, което е добре — каза той от лоялност към Аманда. И бе истина, че през онези секунди на върховно удоволствие забравяше всичко друго, освен насладата. — Но го правим само за да си имаме бебе. Трябва да превъзмогнем това.

— Трябва да започнете отначало — посъветва го Ръс.

— Да си върнем чувствата.

— Степенувай нещата по значението им. Джорджия винаги говори за това. Да се степенуват по значение.

* * *

В такъв случай кои бяха важните неща за Греъм? Ами сексът, Аманда, децата и работата. Не непременно в този ред.

Тогава в какъв ред?

Аманда бе на първо място. Без нея никое от останалите три не се получаваше. Искаше да прави секс с Аманда. Искаше да има деца от Аманда. И, разбира се, би могъл да проектира градини, вътрешни дворове за големи магазини, паркови пространства за офис сгради, дори и крайпътни комплекси без Аманда. Но какъв би бил смисълът на всичко това? Какво би правил с парите, освен да ги харчи с Аманда и децата им?

Аманда бе в центъра на всички важни за него неща. Тя бе оста, около която се въртяха останалите.

Да, беше му много неприятно, когато тя бе разсеяна. Когато се затваряше в себе си и го изолираше, си припомняше всичко, което бе чувствал, когато Мегън заяви, че е лесбийка — неадекватност, унижение, импотентност. Ако Аманда не бе в състояние да разбере това, ако не можеше да приложи способностите си спрямо него и да разбере какво е преживял, ако не успееше да направи преценка на важните неща в живота си и да го постави на първо място, ако, по дяволите, тя не му вярваше по отношение на Гретхен и нейното бебе — тогава за брака им нямаше никаква надежда.

След като това бъде изяснено, никой не би могъл да го обвини, че не е опитал.

 

 

Когато Аманда се прибра вкъщи след дългия ден в училището и още по-дългата вечер в обредния дом, Греъм й запари чаша чай и й напълни ваната. Тя бе полузаспала, още преди главата й да се допре до възглавницата, но той все пак я притискаше в прегръдките си и намираше удовлетворение в това. За пръв път от седмици насам не бе ядосан, че страстта помежду им я няма. За пръв път бе доволен само да бъде до нея — независимо дали тя го усещаше, или не.