Барбара Делински
Съседката (18)

Седемнадесета глава

За един кратък миг, докато се плъзна напред обратно върху гладкия гранит, Аманда си представи как Греъм стои долу и изпитва неизразима болка, докато я гледа как умира.

Но не умря. С разтуптяно сърце се вкопчи в камъка, докато раздвижването престана. Долу, на земята, се чуваха объркани гласове. Измина цяла минута, преди да си върне бистрия разум и да потърси Джорди долу в мрежата от светлинни лъчи. Не можеше да види стълбата.

— Как е той? — извиси глас Аманда.

— Добре е — отвърна Греъм.

Звучеше по-близо, отколкото бе възможно.

— Грей? — извика тя.

— На стълбата съм, зад теб и малко по-надолу, скъпа. Нарани ли се?

— Не. Само съм уплашена.

— Ще трябва да се придвижиш обратно, където беше преди.

— Опасно е. Камъните са разклатени.

Гласът му й отвърна от по-близо:

— Нямаме избор — той извика надолу: — Осветете я с фенера, за да я видя — после отново се обърна към нея с по-нежен глас: — Сега бавно. Ето, скъпа. Така.

Тя отчаяно искаше да е на мястото, където бе той, което със сигурност бе по-безопасно, затова се запромъква обратно. Не поглеждаше встрани, забила поглед в собствените си ръце, мокри и вледенени от страх.

— Продължавай — подкани я Греъм. Чу го съвсем наблизо и се разплака. — Продължавай.

Усети ръката му върху крака си, насочваше я внимателно.

— Леко тук. Още мъничко. Поставям крака ти на най-горното стъпало. Сега се облегни напред, скъпа, и преметни и другия си крак. Леко. Ето така. Браво на теб.

Тя правеше каквото й казваше, и с благодарност се оставяше да я води. Плачеше тихичко, цялата трепереше, чувстваше се уморена, слаба и измъчена и все още изплашена, сега и заради Греъм. Когато и двата й крака бяха на стълбата, той я насочи надолу стъпка по стъпка, докато тялото му я обгърна. Едва тогава тя се осмели да пусне гранитните камъни и да постави ръце отстрани на стълбата.

Греъм се притисна до нея и сгуши брадичка в извивката на рамото й. Един дълъг миг останаха неподвижни. Дъхът му топлеше ухото й.

— Шшш. Не плачи, Манди. Сега слизаме. Притеснени, че и най-малкото движение може да събори още камъни, те слизаха бавно, стъпало по стъпало. Стълбата се разшири, когато стигнаха до следващата част, после още веднъж, малко по-надолу, но Аманда едва-едва забелязваше друго, освен гласа на Греъм в ухото си. Дори не чуваше думите, усещаше единствено тона му. Той караше краката й да се местят, караше я да удържа тежестта си, докато сам стъпи на земята и я взе на ръце. Отнесе я до края на просеката, в безопасност, надалеч от кулата и от всички събрали се в подножието й. Отпусна се тежко на мократа земя, зави я с дъждобрана си и я придърпа близо до себе си, като я люлееше напред-назад и я прегръщаше с разтреперани ръце.

Аманда не помръдваше. Беше прекалено уморена, прекалено доволна. Дъждът не бе проблем, тъй като вече бяха подгизнали. Думите бяха излишни.

По едно време Ръс дойде да им каже, че Джорди си е счупил крака при падането накрая, но за щастие това бе най-лошото. След това се върна и ги осведоми, че са сложили момчето на носилка и го носят към дома. Трети път се появи да види дали се нуждаят от помощ. Тогава Греъм я изправи на крака.

— Нямаме нужда от помощ — заяви той. — Добре сме. Добре — и тази дума става — мислеше си Аманда, макар че това бе твърде меко казано. Джорди бе спасен; една трагедия бе предотвратена. Бе научила името на човека, съсипал картините на Гретхен, и макар все още да не знаеше кой е баща на бебето й, бе абсолютно сигурна кой не е. Не е Греъм. Сега, когато бе до него, притисната до сърцето му, под закрилата на силната му ръка, бе напълно убедена в това.

Усети и нещо повече, докато си проправяха път обратно през гората. Усети духовната връзка, която я бе привлякла към него от самото начало. Почувства и физическото привличане помежду им. То се бе върнало. Върнало се бе от лабораторията, където бе потънало в бъркотията от клетъчни култури, кръвни проби, тестове и лекарства. Върнало се бе заедно с онова състояние на разтуптяващ сърцето и пронизващ костите копнеж, който бе толкова съществена част от връзката им, преди всичко това да се изпречи помежду им. Беше хубаво да се отдаде на тези тръпки на желание, докато се прибираха под дъжда, беше хубаво да се притиска до тялото на Греъм и да усеща отново как неговата топлина става и нейна.

Докато излязат от гората, спасителният екип вече бе закарал Джорди в болницата. Едно гласче се обаждаше в главата на Аманда и й казваше, че трябва да провери кой е отишъл с него, кой е останал с другите деца, как се справят всички.

Не му обърна внимание. Греъм изпълваше сърцето и сетивата й. Беше егоистично, но изтласка всичко останало от съзнанието си.

Едва бяха влезли в кухнята и бяха затворили вратата след себе си, когато Греъм я вдигна, постави я на плота и взе лицето й в ръце. В целувката му имаше нетърпение — показваше, че и той изпитва същото като нея, макар че тя го знаеше, още преди устните им да се докоснат. Можеше да се наслади на чувството и да му отвърне със същото, докато разрошваше косата му, а после сграбчи раменете му.

— Обичам те! — прошепна той, като наведе уста към шията й.

В същото време разкопча джинсите й и задърпа ципа, който беше мокър и заяждаше, но това не го спря. Успя да пъхне ръката си вътре.

Аманда усети, че пламва, още преди той да достигне целта си, а докосването му я разпали още повече. За секунди стигна до оргазъм, струваше й се, че сладостните конвулсии са безкрайни. Все още тръпнеше, когато Греъм започна да сваля джинсите й, а тя се постара да го освободи от неговите: Бе голям и твърд. Би му отделила повече внимание, ако не я владееше изгарящата нужда да го усети вътре в себе си. Проникването му бе вълшебно. Плавно и бързо, като предизвикваше нови вълни на удоволствие, които я отведоха към втория й оргазъм, а и неговият бе също толкова мощен. Един, два, три дълбоки тласъка — и той я притисна по-силно и извика от облекчение.

Остана твърд дори и след като пулсирането му вътре в нея поутихна. Прокара пръсти в косата й и отново се наведе към устните й. За Аманда това бе като завръщане у дома. Беше й липсвал начинът, по който устните му се накланят над нейните, начинът, по който езикът му я проучва, а зъбите му лекичко я гризват. Беше й липсвала пътечката, която езикът му проправя по шията й и — след като дъждобранът бе свален от раменете й, пуловерът — измъкнат през главата й, а сутиенът захвърлен настрана — по гърдите й. Извика, когато той пое зърното й с уста. Усетила огнена тръпка да пълзи надолу. Изви тялото си към него, когато го засмука по-енергично.

Тогава той започна отново, галеше я дълбоко вътре, докато ръцете му бяха заети с гърдите й. Отново достигнаха до върха почти едновременно — оргазмът на единия разпалваше страстта на другия, без да могат да определят точно кой е пръв.

Развръзката бе по-спокойна този път, по-бавно се върнаха към реалността, прегръдката им бе по-отпусната.

— Студено ли ти е? — попита я с дрезгав шепот.

Тя поклати глава.

— Но си мокра — изтъкна той.

Не можеше да отрече това, макар думите му да бяха двусмислени. Когато той се отдръпна назад и по устните му пробяга палава усмивка, тя обви още по-здраво врата му с ръце.

— Изсуши ме — прошепна в отговор.

 

 

В една малка пауза насред бъркотията той се усамоти до един прозорец и й позвъни. Тя вдигна още след първия сигнал. Чакаше го.

— Не мога да дойда тази вечер — каза й.

Тя помълча за секунда, после запита разочаровано:

— Дори и за малко ли?

— Не. Нужен съм тук. Няма как да се измъкна.

— Нали каза, че няма да е така.

— Казах ти също, че ситуацията е деликатна, а и това беше преди. Сега е даже още по-деликатна.

— Защо?

— Усложнения. Неочакван обрат.

— Какъв обрат?

Той прокара ръка през косата си. Беше достатъчно раздразнен и не искаше да влиза в подробности.

— Тази вечер се случи голяма беда. Сега закърпвам положението. Важно е.

— Мислех, че аз съм важна.

— Така е — увери я той, а после, тъй като тялото му не реагира при мисълта за нея и той се почувства гузен за това, гласът му стана по-нежен. — Вече сме говорили за това, сладкишче. Ти си важна. Но има ред в нещата.

— Не ми остава много време. Ако това продължи дълго, бебето ще се роди.

— Не ме притискай. Не и тази вечер. Прекалено изтощен съм.

— Аз се чувствам притисната. Не би ли трябвало и за теб да е така?

Искаше му се да й каже, че не трябва. Искаше да я заплаши, че ще отрече бащинството си, ако тя не отстъпи. По дяволите, та той даже не бе напълно сигурен, че бебето е негово. Тя бе апетитно парче. Сексът набързо бе неин специалитет. Но след тазвечерните събития не бе в настроение да заплашва. Страхът бе много убедителен учител и той се чувстваше поумнял.

— Ще ти се обадя утре — каза.

— Как мога да вярвам, че ще го направиш? — попита тя по начин, който напълно би охладил желанието му към нея, дори и да изпитваше такова, а в момента не бе така. Нямаше да се остави да го обвържат в нещо, което не бе по вкуса му. Ако детето не бе негово, не й дължеше нищо.

— Виж, няма да отговарям на това. Не мога да говоря сега. Това е.

Като приключи разговора, той се обърна с гръб към прозореца и отново се съсредоточи върху домашните си проблеми.

* * *

Джорджия бе планирала да си е вкъщи за вечеря, но полетът й бе закъснял. Едва бе включила мобилния си телефон на слизане от самолета, когато Ръс й се обади. Остана напълно неподвижна на входа на летището, докато той й обясняваше какво се бе случило. След като се отърси от първоначалния потрес, тя отново тръгна, като ускоряваше крачка, докато посоката й ставаше все по-ясна. Даже и да бе изпитвала някакво съмнение за това какво иска, когато самолетът бе кацнал, то беше изчезнало.

Искаше да си е у дома.

* * *

Карен би останала в болницата, ако не се притесняваше за другите си деца. Алисън бе при тях и те вече си бяха в леглата, когато се прибра, но имаха нужда от утеха. Тя ги успокои, зави ги и ги целуна за лека нощ. После слезе в кухнята и позвъни на телефона до леглото на Джорди.

Лий вдигна слушалката.

— Ало?

— Аз съм. Как е той?

— Доста добре. Ето го.

Последва мълчание, докато си предаваха слушалката, и после тя чу приглушено „ало“.

— Как е кракът ти? — попита с колкото е възможно по-бодър глас.

— Добре е.

— Боли ли те?

— Да.

— Дадоха ли ти нещо за успокоение?

— Да.

— Хубаво. Сигурно си уморен.

— Малко.

— Джорди? — не знаеше откъде да започне, имаше да му казва толкова много неща.

— Ще си бъда вкъщи утре сутринта — каза Джорди и в тона му се долавяше, че иска да приключат разговора, още преди да е започнал.

Карен не знаеше дали той не иска да говори, защото е уморен, защото го боли, или защото е разстроен. Или просто защото си бе такъв. Или може би защото Лий бе до него.

— Знам, скъпи — отвърна тя. — Ще дойда да те взема. Искам само да знаеш, че те обичам.

Момчето не каза нищо.

— Джорди… — очите й се напълниха със сълзи.

Той бе техен син и макар да бе постъпил лошо, тя осъзна, че и те двамата с Лий не се бяха справили добре. Да се запази целостта на семейството, бе едно; да се стремиш към това за сметка на душевното равновесие на децата, бе съвсем друго нещо.

— Знам, мамо — прошепна нещастно момчето. — И аз те обичам.

 

 

— Трябва да поговорим — промърмори Аманда малко по-късно.

Двамата с Греъм се бяха любили под душа и после отново в леглото. Сега лежеше, опряла буза на рамото му, с ръка върху гърдите му, коремът й опираше до неговия, а краката й бяха преплетени с неговите.

— По-късно — прошепна той, като едва размърда устни. Очите му бяха затворени, тъмните му мигли бяха сведени над потъмнялата от слънцето кожа на лицето му.

— Ключът е в разговорите. Ние престанахме да си говорим.

— Знам къде нямаме проблеми — промърмори той с многозначителна усмивка.

Тя докосна устните му. Бяха твърди и издадени напред, за да целунат пръстите й, но силите му стигаха само за толкова. Гръдният му кош се повдигаше и спадаше равномерно, но дългите му крайници бяха безжизнено отпуснати.

— Защо престанахме? — попита тя.

Греъм остана мълчалив толкова дълго, че тя помисли, че е заспал. Често правеше така, след като се бяха любили. Не и тя. Правенето на любов я стимулираше. Дори и сега, когато би трябвало да е изтощена от приключението с Джорди, бе абсолютно бодра.

— Животът — промърмори той.

— Какво животът?

— Застана помежду ни. Оплетохме се. Разни неща ни разделиха — пое си дълбоко въздух, обърна глава на възглавницата и отвори очи, за да ги впие в нейните. — Отговор на твоя въпрос: аз искам теб. Ако не можем да си родим бебе по естествен път, ще си имаме по друг начин.

Тя изучаваше очите му. Погледът му бе прям. В откровеността му разпозна безусловната честност.

Подтикната от ръката му, облегна глава и допря ухо до сърцето му, като нагоди дишането си в съзвучие с неговия ритъм.

— Ами ако разни неща отново застанат помежду ни?

— Няма да им позволим.

— Ние не осъзнавахме какво се случва с нас. Как ще познаем следващия път?

— Вече имаме опит. Това бе първото ни голямо изпитание, първият истински тест.

— Съжалявам, задето те обвиних, че си бил с Гретхен. Просто тя е бременна, а аз — не, а ти й направи разкошен план за озеленяване точно по времето, когато е заченала — когато той не отговори, тя вдигна глава. Очите му отново бяха затворени. — Кой мислиш, че е баща на бебето й?

— Не знам — промърмори съпругът й.

— Мислиш ли, че е Лий?

— Хмм.

Това означава „може би“ — реши Аманда. Тя се замисли за усложненията предвид на разговора й с Джорди горе на кулата.

— Ако наистина е Лий, поне може да има някакво влияние над нея. Може да й попречи да повдигне обвинения срещу Джорди, задето е съсипал картините й. Мислиш ли, че би го направил?

* * *

Гретхен изчака до сряда сутринта, преди да се обади. Знаеше телефонния номер наизуст. Макар да бе звъняла на Оливър Дийдс само няколко пъти, много често се бе взирала в него през ужасните месеци след смъртта на Бен. Тогава той й бе опора. Номерът му стоеше редом до този на местната полиция. Помагаше й, когато не знаеше как да се оправи с нещо, беше източник на стабилност — точно както бе желал покойният й съпруг. Разбира се, Бен не би могъл да предвиди силата на реакцията на собствените си синове относно завещаното й имущество, както и факта, че това разкъсваше Оливър в различни посоки.

— Филъм и Маркъс — обади се звънко секретарката в кантората.

— Оливър Дийдс, ако обичате.

— Може ли да му предам кой го търси?

— Гретхен Таненвалд — пое си дълбоко въздух, извърна се от слушалката, изчака.

Адвокатът вдигна бързо, както винаги. Недвижимата собственост бе неговата специалност. Човек на хартията и писалката, той ставаше и лягаше с договори и формуляри.

— Гретхен?

— Да — обади се тя и побърза да изрече предварително подготвената си реч, като се стараеше да звучи колкото е възможно по-уверена и силна. — Няма да отнема много от времето ти. Искам само да ти съобщя, че разбрах кой е повредил картините ми. Познавам човека, затова няма да повдигам обвинения. Ще ти бъда много благодарна, ако уведомиш за това застрахователната компания, а също и Дейвид и Алън.

Последва известна пауза и въпрос:

— Нима твърдиш, че оттегляш застрахователния иск?

— Никога не съм предявявала официално някакъв иск. Не съм ги викала. Ти го направи.

— Имаш пълно право на обезщетение.

— За какво са ми парите, като не мога да си върна картините?

— Парите са си пари. Ти чакаш бебе. Трябват ли ти пари за него?

— Не.

— Знаеш, че ще ти помогна.

— Не.

Той замълча. Искаше й се да вярва, че го е изненадала, което бе направо покъртително. Оливър я познаваше по-добре, отколкото синовете на Бен. Би трябвало да знае, че не парите са важното за нея.

— Е, кой е нарязал картините? — попита той.

— Няма значение.

— Да не би да е някой, с когото излизаш?

— Аз съм бременна. С никого не излизам.

— О! Просто се чудех. Гретхен…

— Това е всичко. Само исках да го знаеш. Дочуване, Оливър.

* * *

Греъм бе все още в леглото, а вече бе почти обяд. Не можеше да си спомни кога за последен път се е излежавал толкова дълго. Разбира се, не можеше да си спомни и откога не бяха се любили толкова много и все още не бяха свършили с това. Обърна глава на възглавницата и видя разпилените руси коси на Аманда само на сантиметри от лицето си. Голото й тяло се опираше до неговото, също голо. Ръката му бе изтръпнала и безчувствена под главата й, но безчувствеността му се простираше само дотук. Както я бе прегърнал, толкова близо до него в леглото, усещаше как желанието се надига в него.

Бяха се обадили в работата си, че си вземат болнични. И двамата. Не им бе за пръв път, но от години не го бяха правили.

Обърна се настрани и с доволна въздишка я придърпа гърбом към себе си. По-ранните изблици на страст бяха заситили донякъде нуждата му. Това, което изпитваше сега, бе бавната наслада от кипящата кръв, която изпълваше слабините му.

Тя си пое дълбоко дъх, задържа го, погледна през рамо, обърна се.

— Здравей — изрече сънено и въздишката й се превърна в усмивка.

— Здравей — отвърна й и я целуна по носа.

— Ммм. От много месеци не си целувал носа ми.

— Ти от месеци насам не си изглеждала толкова сладка.

Тя изглеждаше като двайсетгодишна. Не че си падаше по по-млади жени. Е, може и така да беше. Определено харесваше свежия вид на Аманда.

Все още сънена, тя затвори очи. След секунди отново ги отвори.

— Обади ли се на семейство Котър?

— Да. Звъннах им по-рано. Джорди е добре. Снощи е останал в болницата. Мисля, че са решили той да се види с някого тази сутрин.

— Да се види с някого!… Психолог ли имаш предвид?

— С такова впечатление останах.

— От Карен или от Лий?

— От Карен. Лий го нямаше. Може би той е отишъл да уреди нещата.

— Или се забавлява някъде.

— Беше доста разстроен. Не се преструваше, когато вие двамата бяхте на върха на онази кула.

Когато Аманда задържа дъха си, той разбра, че тя си спомня. Не можеше да си представи, че е възможно за нея да е по-страшно, отколкото за него. Първото, което изпита, като я видя там, горе, бе гняв. Но не задълго. Бе останала с Джорди, докато сам бе изтичал обратно за помощ. Жена му знаеше от какво се нуждае момчето.

— Ти се справи чудесно — похвали я нежно.

Тя бавно издиша.

— Това беше… изкупление — потърка брадата му с пръсти, после разпери ръка да го погали и докосна с палец устните му. — Карен и Лий трябва да решават много неща.

— Ние също — каза той, тъй като не искаше да обсъждат Котърови. Изобщо не искаше да обсъждат каквото и да било — искаше още от страстта, безгрижието и забавлението. Бе страхотно. Прекалено дълго не бяха се забавлявали. Това му липсваше. — Гладен съм. Имаме ли нещо за ядене вкъщи?

— Всъщност — замислено отвърна тя — имаш възможност да избираш предястията. Пиле, пържола или мен. Ще трябва да размразявам пилето и пържолата. А аз съм готова.

Като се претърколи отгоре й, Греъм усети, че наистина е така. Вече бе проникнал в нея, когато телефонът иззвъня. Оставиха го да си звъни.

* * *

Джорджия затвори телефона със загрижено изражение.

— Дали са добре?

— Добре са — каза Ръс. — Повярвай ми. Добре са. И недей да ходиш да им звъниш на вратата. Имат нужда да останат само двамата. Щеше да го разбереш, ако беше тук миналата нощ. Боже, беше направо страшно.

Едва към десет тя бе успяла да паркира на алеята, а по това време драмата вече бе приключила. Другата, която се въртеше около бъдещето на нейната „Зеленчукова бира“, беше влязла в решителен етап.

Телефонът иззвъня. Като видя номера на адвоката си, тя вдигна слушалката.

— Да, Сам.

— Няма да отстъпят — каза той. — Ти си част от сделката. Искат да останеш за още две години. Склонни са само на това.

— Две вместо три.

— Все пак е нещо. Определено е ласкателно.

— Ласкателството не ми върши работа, когато съм на три часа път със самолет, а децата ми имат нужда от мен — отвърна Джорджия, като масажираше схванатите мускули около кръста си.

Беше уморена — уморена от опаковане и разопаковане, уморена от мъкненето на багаж по летищата и от бързането от един изход към друг, за да направи връзка между полетите; да седи притисната между други двама пътници, когато единственото свободно място е в средата — и всичко това в добавка към емоционалното изтощение, напрежението от тревогите за това какво става вкъщи, телефонните разговори отдалеч с Алисън, която растеше прекалено бързо, и с Томи, който също скоро щеше да стигне до тази възраст — а дори и това беше в добавка към Ръс и неговите нужди, и нейните нужди, и страхът какво би могло да се случи, ако разделите продължат още, и още, и още. Никога не си беше и представяла, че ще стои така и ще взема важно делово решение, докато в същото време любимият й разпилян съпруг рови в кошницата с чистите изсушени дрехи и търси втория от двата футболни чорапа на Томи — бели на червени райета, с изключение на стъпалата, които щяха да останат завинаги сини от прахоляка на игрището, освен ако не ги сложеше в белина. Въпросът бе дали има белина в къщата. В килера имаше кашони със „Зеленчукова бира“. Но белина?

Тя започна да се смее. Не знаеше какво друго да стори.

Ръс я погледна озадачено. Сам се обади:

— Не разбрах шегата.

Тя закри лицето си с ръка.

— Не е шега — отпусна ръка, пое си дълбоко дъх, изправи рамене и остана така за малко. — Е — каза в телефонната слушалка, докато гледаше озадачения си съпруг в очите. — Ето какво е положението. Искам да мога да ида до магазина, да купя белина и да направя така, че чорапите на децата ми да са като нови. Толкова ли е лошо?

— Не. Но не знам как да преведа това на правен език — отвърна адвокатът.

— Това е лесно — обясни Джорджия, като внезапно усети как я обзема спокойствие. — Отговорът е — не. Няма да сключа сделката, ако това означава да продължа да пътувам. Ще работя от дома си. Ще поддържам връзка по телефона. Но с пътуванията приключих.

— Това може да анулира сделката.

— Тогава подготви друга — заяви тя. — Искам да се измъкна.

* * *

Когато настъпи петък сутрин, Аманда се чувстваше силна колкото Джорджия. Да прекара деня с Греъм, й бе подействало като освежаващ тоник — най-вече заради това, което бяха правили. Денят не бе изпълнен с интелектуални разговори. Не бяха се задълбавали в обсъждане на доверието и общуването, даже не бяха и споменали за подозрението, изобщо не бяха се доближили до темата за семейството на Греъм и освен беглото споменаване от негова страна по-рано бяха избягвали да говорят за бебета.

Денят бе… земен. Не си бяха направили труда да се обличат, защото не бяха напускали спалнята. Два пъти прослушваха съобщенията на телефонния секретар, но иначе не вдигаха телефона. Целуваха се. Докосваха се. Любиха се толкова пъти, че не можеше да ги преброи, и лежаха сънени, тихо прегърнати часове наред. Взеха заедно душ. Размразиха си пица от фризера и я изядоха в леглото. Танцуваха под звуците на песните на Док Уотсън, поклащаха се един до друг чисто голи около леглото в спалнята.

Това бе секс, откровен, първичен като в самото начало. Беше новооткрит и изцяло сетивен. Страстта премахна всичко, което бе застанало помежду им. Бяха сами заедно, телата им бяха в пълен синхрон. Започваха всичко отначало.

Беше едно невероятно бягство от действителността — и Аманда би го направила отново тази сутрин, без изобщо да се замисли, ако не се бе обадил гласът на здравия разум. Имаше планирани доста срещи и разговори, Греъм също имаше ангажименти. Тъй като уикендът бе почти дошъл, един-единствен ден работа изглеждаше съвсем в реда на нещата.

Като се има предвид всичко това, той постоянно я прекъсваше. Изпращаше й съобщения по електронната поща на всеки час, обади й се два пъти преди обяд и два пъти след това, а когато се върна вкъщи от училище в четири часа, вече я чакаше на вратата с опакован багаж.