Барбара Делински
Съседката (20)

Деветнадесета глава

— Здравей, мамо — поздрави Греъм с влизането си в стаята.

Беше се сблъскал с Мак в асансьора и знаеше, че другите са се прибрали за вечеря. Наближаваше шест часът. Вечерята на Дороти си стоеше полуизядена на подноса. Телевизорът й беше включен, звукът бе намален, а тя бе извърнала глава на възглавницата. Гледаше навън през прозореца. Щеше да е спокойно посещение, или поне Греъм си мислеше така. Едва бе стигнал до леглото и тя тъкмо се бе обърнала с усмивка, когато нахълта Уил.

— Надувах клаксона, за да ти се обадя, бях две коли зад теб — каза той на Греъм. — Здрасти, мамо. Как си?

— Вече съм по-добре, щом момчетата ми са тук — отвърна Дороти. Звучеше доста по-бодро от миналия ден. — Понякога съм самотна. Почвам да се питам дали отсега нататък няма да е така.

Уил я погледна подозрително.

— Ако се вярва на жена ми, тук цял ден е имало задръстване от посетители.

— И Мак каза същото — вметна Греъм, за да не може тя да ги накара да се чувстват виновни. — Мислех си, че ще се зарадваш на почивката.

— Не. Обичам семейството ми да е наоколо. Твоите момиченца са толкова сладки — каза тя на Уил, като махна с тънката си ръка към дъската за съобщения на стената. — Часове наред седяха тук и рисуваха.

Греъм се приближи, за да разгледа по-добре.

— О! Ето я баба в леглото. Виждам една сестра отстрани — би било трудно да не забележи големия червен кръст, макар все още да не бе виждал сестра с шапка.

— Има много машини. И кой още?

Дороти изброи гостите си.

— Там са Мери-Ан и Шийла. Няколко братовчеди. И жена ти, Уил.

Греъм я изчака да продължи. Бе забелязал нарисувани с жълт молив къдрици, които не биха могли да са на друг, освен на Аманда, за чието посещение знаеше. Но майка му замълча.

За да продължи разговора, той подхвърли:

— Това тук прилича на Аманда. Идвала ли е?

— Може и да е идвала. Не помня.

Уил се опита да замаже положението.

— Нали ти дават разни лекарства. Сигурно много се объркваш.

Греъм се ядоса и на него, й на майка си, но реши да премълчи. „Моментът не е подходящ“ — напомни си и вместо това каза:

— Радвам се, че Аманда е успяла да намине. Сега й е много напрегнато в училище.

— Все още заради самоубийството ли? — попита Уил.

— Заради него и заради края на срока. Има много типични за този период проблеми.

— Няма нужда да си прави труда да идва — каза болната. — Всички други ме посещават.

— За нея това не е особен труд — увери я синът й и предупредително погледна брат си. — Тя е също толкова загрижена за теб, колкото и всички ние.

— Да, но е различно — отбеляза Дороти с изненадваща решителност за толкова слаба жена. — При нея я няма връзката. Нали знаеш?

— Не е била омъжена за О’Лиъри достатъчно дълго ли? — подметна Уил.

Но Греъм се засегна.

— Каква връзка, мамо?

— Знаеш, скъпи. Имам предвид всички останали деца наоколо. За нея е различно.

— Ако е различно за нея, значи и за мен е различно. Така ли мислиш?

— Грей — промърмори Уил, — не сега!

Греъм си пое дълбоко въздух. Брат му беше прав.

Но по дяволите! Аманда заслужаваше нещо повече!

Като се съобразяваше със състоянието на майка си, той заговори тихо и спокойно. Но не можеше да остави нещата така.

— Аманда се старае, мамо. Би искала да помогне. Иска да е част от нас.

— Но не е — мило отбеляза Дороти. — Винаги е била различна. Това не означава, че не можем да се разбираме с нея. Сега, като си помисля, вероятно е наминала по-рано, защото тя винаги е била много добра с децата, а те бяха особено примерни днес.

Греъм се насили да замълчи. Брат му обаче взе отношение:

— Моите деца обожават Аманда. От нея ще излезе превъзходна майка.

На Греъм му идеше да го удуши.

— Ще трябва да се доверя на думите ти за това — каза Дороти и затвори очи.

Греъм изгледа Уил и ядосано му прошепна само с устни:

— Затваряй си устата!

Брат му му отвърна по същия начин:

— Какво?

— О, не се ядосвай на Уил. — Дороти се скара на Греъм. — Той само се опитва да помогне. Ти толкова го защитаваш това момиче. Човек ще си помисли, че е направена от порцелан.

— Мамо, моля те! — предупреди я той.

Но докато лежеше в болничното легло, тя вероятно усети някаква власт в положението си. Затова продължи:

— Мога да разбера защо го правиш. В нея има нещо особено крехко. Винаги е била различна от нас в това отношение. Мегън не беше. Тя беше стабилна.

— Не започвай с това, мамо!

— Тя се отби тази сутрин с аудиокасети. Даже ми донесе и касетофон, за да ги слушам. Помислила е за всичко.

— Мамо!

— Тя е чудесен човек. Така и не можах да разбера какво стана между вас двамата.

— Казах ти какво стана — отвърна Греъм.

— Грей — обади се с предупреждение Уил.

Но на Греъм му бе дошло в повече. Щом майка му бе достатъчно добре, достатъчно силна и с ясно съзнание, за да обижда жена му в полза на бившата му съпруга, то тогава можеше и да чуе какво има да й казва:

— Мегън е лесбийка.

Дороти продължи със собствените си мисли.

— Тя толкова добре се оправя с онази книжарница. Много се гордея с нея. И партньорката й ми харесва. Брук. Казах ли ти, че Брук се премести да живее с Мегън?

— Брук й е партньорка и в живота, мамо. Те са любовници. Мегън ме напусна. Приеми го.

Дороти даже не мигна.

— Ще го направя, ако и ти го приемеш. Но съм сигурна, че все още ти е трудно. Особено сега, след всичко това.

— Кое всичко? — попита Греъм, макар да знаеше за какво намеква.

— Тази работа с бебето.

Уил го докосна по ръката, но Греъм не мислеше да се укротява. Вероятно би предпочел моментът да е друг, но някои неща трябваше да бъдат казани. Щом Дороти бе достатъчно силна, за да го предизвиква, значи бе достатъчно силна, за да го изслуша докрай.

— Аз не съм искал дете от Мегън.

— Мога да те разбера защо го казваш.

— Не, мамо, не мисля, че можеш. Не исках дете от Мегън, защото двамата с нея бяхме много добри приятели, но нещата помежду ни като семейство не вървяха, а това би било ужасно за едно дете. Мегън ми направи услуга, като разруши онзи брак.

— Не казвай такова нещо.

— Вярно е. Това, което имаме с Аманда, е много по-хубаво. Не сме просто стари приятели, чиито семейства толкова са искали ние да се оженим, че на нас и през ум друго не ни е минало.

— Ти беше самотен — каза Дороти и Греъм не я опроверга.

— Да, бях самотен. Но излизах с доста жени, преди да срещна Аманда, и никоя не означаваше нищо за мен, докато не се появи тя. Тя е всичко, за което съм мечтал. Аз не просто… не съм се спрял на нея като последен изход. Аз я избрах.

Майка му изглеждаше леко обезкуражена, но съвсем не бе приключила.

— Ето че отново те кара да избираш.

— Моля?

— Кара те да избираш. Или тя, или ние.

Бе поразен.

— Тя не го прави. Ти го правиш.

— Не съм само аз — заяви в изблик на възмущение Дороти. — Отнася се за всички ни. Мак знае, че тя не е права. Също и Мери-Ан, и Катрин, и…

— Мамо — намеси се Уил. — Стига вече.

— Ти да не би да вземаш неговата страна? — попита майка му. — Чуваш ли го какви ги приказва?

— Казва, че обича жена си.

— И това е само като начало — заяви Греъм. Бе много напрегнат и сега изричаше неща, които се бяха загнездили в главата му от много време. — Казвам, че съм с Аманда за цял живот. Казвам, че тя е единствената, която искам за майка на моите деца. Казвам, че ако не можем да заченем свое дете, ще си осиновим и ако това дете не бъде посрещнато от семейството с отворени обятия, тогава и ние ще се махнем — той вдигна ръка към врата си, където мускулите му се бяха втвърдили като стомана. — По дяволите — промърмори, — и бездруго ще се махна оттук — обърна се към вратата и се сепна при вида на Аманда, която очевидно току-що бе пристигнала. В следващата секунда обаче отново тръгна. — Ела, скъпа — каза и й протегна ръка. — Хайде да си вървим.

* * *

Аманда пое ръката му, но не помръдна. Очите й пробягаха от ядосаното му лице към разтревожения Уил и после към вцепенената Дороти. Явно бе пристигнала преди около две минути, по средата на спора. Но бе чула достатъчно, за да обикне Греъм повече от когато и да било, да започне да го уважава още повече и да разбере, че на карта са поставени бъдещите взаимоотношения със семейството му.

— Манди — изръмжа той, — нека да вървим.

— Почакай — прошепна тя. Като освободи ръката си от неговата, жена му влезе отново в стаята, която бе напуснала преди час. Хвърли извинителен поглед към Уил и се обърна към свекърва си: — Бях долу в кафенето. Знаех, че Греъм ще идва, и мислех да го изненадам. Отсреща на улицата има италиански ресторант. Надявах се, че двамата може да вечеряме там. Той се тревожи за теб, тревожи се за мен и е напрегнат заради много неща, макар че не трябва.

— Нямаш право да подслушваш — обвини я Дороти.

— Не чух нищо, което да не ми е известно. Знам, че Греъм е силно привързан към семейството си. Знам също, че изпитва силни чувства към мен. Винаги съм го обичала и заради двете неща. Да го караме да избира между нас, би било грях.

— Аз не го карам да избира.

— Нито пък аз — простичко отвърна Аманда. — На мен ми харесва, че той има голямо семейство. Приемам роднините му. Искам и те да ме приемат.

— Приемаме те — заяви Уил.

Снаха му го погледна с леко тъжна усмивка.

— Мисля, че искате да е така. Мисля, че се стараете. Но мисля също, че всички вие стъпвате като на пръсти около Мегън — а на Дороти каза: — Аз харесвам Мегън. Мисля, че тя е чудесна жена. Ще ми се да вярвам, че тя ще се отбива у дома с книги от книжарницата си, когато си имаме деца, но Грей е прав. Тя е имала нужда от собствено пространство, а той — от нещо различно. Аз просто искам да му го дам. Ако съм различна от това, което ти си искала, съжалявам.

— Не става дума само за Мегън — разфуча се Дороти. — Става дума за децата! Греъм беше нещастен през изминалите няколко месеца.

— Аз също. Това, което преживяваме, не е никак забавно.

Свекърва й поучително я попита:

— А дали в това няма някакво послание?

— Боже господи, мамо — промърмори Уил.

Аманда не се поколеба. Имаше готов отговор.

— Да, има послание. Посланието е, че невинаги животът е забавен. Ако питаш Грей — тя му се усмихна топло, — той щеше да ти даде пример със скубането на плевели. Щеше да ти каже, че колкото повече време отделиш на борбата с тях, толкова по-здрава ще бъде лехата ти, защото бурените изсмукват хранителните вещества. В нашия случай в тяхната роля са изблиците на неразбирателство, които възникват, когато се опитваш да си имаш бебе, а не можеш или когато се мъчиш да се разбираш добре с близките си и не успяваш. Неразбирателството отнема от жизнените сокове в едно семейство. Затова се опитваме да се отървем от него. Аз вярвам, че той ме обича.

И как би могло да не е така след всичко, което бе чула преди малко?

— И вярваш, че той е приключил с Мегън? — попита Дороти, която явно се съмняваше.

Аманда и на това имаше отговор:

— Да. Вярвам му и по този въпрос. Затова оставате само вие. Не го карам да избира. Никога не бих постъпила така. Но ако не можете да отворите сърцата си и да ме приемете, от това най-много би страдал Греъм. И двете го обичаме. Не можем ли да предотвратим подобна мъка за него?

* * *

На Греъм не му бе лесно да се успокои.

— Тя е нетърпима — мърмореше той, докато крачеше по коридора.

Аманда трябваше да бърза, за да не изостане.

— Майка ти много упорито вярва в своите разбирания за живота. Ти не се подчиняваш на тези правила. Трудно й е да се примири с това.

— Тя е груба и неблагодарна. Не вижда по-далеч от носа си. Ако си мисли, че децата ни ще искат да са с нея… ако си мисли, че ще им позволим да са с нея…

— Разбира се, че ще го направим — отвърна жена му, макар да я заболя от това, че четири години се опитват да си направят поне едно бебе, какво остава за няколко деца. — Ще ни идва на гости. Тя ти е майка, Грей. И не е добре със здравето.

Той изсумтя.

— Достатъчно здрава беше, за да спори. Но грешката е моя — след тези думи той намали малко темпото. — Трябваше още преди месеци да изясня нещата. Трябваше да го сторя още преди години — натисна ядно копчето на асансьора. — Много съжалявам. Разочаровах те.

Аманда го хвана под ръка.

— Преди малко каза каквото трябваше. Благодаря ти.

Вратите на асансьора се отвориха. Вътре имаше няколко души. Двамата влязоха и се обърнаха напред, като отложиха разговора, докато стигнат до първия етаж. Вместо да говори обаче, Греъм я хвана за ръка. Малко срамежливо, тя попита:

— Ще идем ли да вечеряме?

— Надявам се. Вкъщи няма нищо.

— В италианския ресторант?

— Звучи чудесно.

Той замълча, погледна надолу към преплетените им ръце, вдигна очи към нейните и в погледа му се четеше уязвимост.

— Наистина ли го мислеше? Онова, което каза преди малко — за доверието…

Тя кимна.

Съпругът й продължи да я изучава още миг. Зелените му очи потъмняха, когато самоувереността му се върна. Аманда бе едновременно удивена от факта, че може така да въздейства на самочувствието му, и благодарна за това. Греъм О’Лиъри бе невероятен мъж. Когато я гледаше по този начин, забравил за хората, които ги заобикаляха по пътя си, сякаш бяха някаква скулптура в средата на фоайето, тя му вярваше с цялото си сърце.

Той издиша облекчено, придърпа я до себе си, прегърна я през рамо и я поведе навън от болницата.

* * *

Два часа по-късно, всеки в своята кола, тъй като бяха отишли до болницата отделно, те се върнаха в дома си на тихата уличка. Това, че не пътуваха заедно, не означаваше, че са разделени и духом. През цялото време си бяха говорили по телефона, с малки прекъсвания. Сега, когато бе намалил съвсем скоростта, Греъм продължаваше да говори:

— Нощта е тъмна — произнесе с леко мистериозен тон. — Ако има луна, то тя е скрита зад облаците, но ние не можем да ги видим, тъй като няма луна, така че как изобщо бихме могли да знаем какво има там, горе?

— Няма звезди — отбеляза Аманда от своята кола. — Това ни подсказва.

— Точно така. Но тук, долу, има светлини. Всички от семейство Ланг са си у дома. И Джорджия ли си е вкъщи?

— Може би за постоянно.

— И семейство Котър. Притихнали. Няма танцуващи сенки по прозорците. Няма скачащи деца наоколо. Мислиш ли, че ще се оправят?

— Не знам. Зависи от Карен и Лий. Тя казва, че ще се справят. Казва, че Лий няма да оспорва развода, и така е правилно. Що се отнася до доказателствата за изневерите му, тя го е хванала здраво. Той се е преместил у бременната си любовница.

— Поне не е Гретхен. И като стана дума, нейната къща е тъмна.

— Почакай — прекъсна го Аманда, докато колата й се придвижваше бавно напред, — почакай… ето, в дъното на всекидневната, там свети. Какво прави в библиотеката толкова късно?

— Учи — отвърна Греъм.

— Като например френски ли?

— Много неща. Записала е курс за дистанционно обучение, за да вземе диплома от колеж.

Аманда натисна спирачката. Това хвърляше нова светлина върху книгите на масата у вдовицата и то бе чудесно. Попита мъжа си:

— Откъде знаеш?

Греъм отговори с ясен глас.

— Тя ми каза.

— Защо не каза и на мен? — учуди се жена му. Какво бе сторила Гретхен вместо това — бе се опитала да скрие книгите.

— Тя се притеснява от теб. Хайде, Манди. Не се ядосвай.

— Не съм разстроена. Е, може би малко. Имам предвид, ако иска да сме приятелки, защо ще крие подобно нещо?

— Ти не би направила подобно нещо. Но тя не е така самоуверена като теб — обясни съпругът й, докато завиваше по алеята.

Аманда паркира до него. Докато слизаше от колата, вече бе потиснала лекото раздразнение, което изпита за момент. Ревността нямаше място в отношенията й с Греъм. Той бе верен съпруг. Обичаше я. Нямаше причини да го подозира заради когото и да било, включително и Гретхен.

Едва бяха минали няколко минути, след като влязоха вкъщи, и телефонът иззвъня. Първата мисъл на Аманда бе, че след посещението им състоянието на Дороти се е влошило. Ако се съди по разтревоженото му изражение, и Греъм мислеше същото.

Той бързо вдигна слушалката.

— Да?

Аманда го наблюдаваше и се опитваше да отгатне нещо по изражението му, докато слуша гласа в слушалката. Хвърли й бърз поглед, но тревогата остана на лицето му.

— Кога? — попита кратко. После: — Сигурна ли си?

До ушите на Аманда достигна разтревожен женски глас и сърцето й се разтуптя. Ако думите й към свекърва й бяха причинили някакво усложнение или — още по-лошо — ако бяха провокирали нов удар, този път по-тежък, тя никога не би си простила.

„Греъм — мислеше си тя с тревога — вероятно също не би могъл.“

— Идвам веднага — каза мъжът й и затвори телефона. — Гретхен кърви. Страхува се, че ще загуби бебето.

За миг Аманда остана абсолютно неподвижна. Толкова й трябваше, за да се пренастрои. Гретхен. Обажда се на Греъм.

Но не, сепна се тя в следващия миг. Не се обажда на Греъм. Звъни в този дом и говори с Греъм, защото той вдигна телефона. Защото той бе работил с нея и бе спечелил доверието й дотолкова, че тя се чувства достатъчно самоуверена да сподели с него за дистанционното си обучение например. Защото той се бе държал любезно с нея, докато Аманда и останалите жени не бяха го направили.

— Трябва да й помогнем — каза съпругът й. — Тук сме и нямаме деца, за които да се налага да се грижим. Тя ни има доверие. Няма си никой друг.

След като бе пропъдила от главата си подозренията, Аманда отвърна с приятелска загриженост.

— Ще вземем моята кола — каза и му подаде ключовете си, докато излизаше през задната врата.

Разчитайки на Греъм да докара колата наблизо, тя забърза да пресече улицата. Гретхен вече бе на вратата. Пребледнялото й лице изглеждаше мъртвобледо на светлината на газените лампи на верандата. Гласът й бе изтънял и треперлив:

— Бях си много добре. Наистина много добре. После се изправих и почувствах болка, а тогава имаше и кръв.

Аманда обви кръста й с ръка и я насочи към приближаващата се кола.

— Обади ли се на доктора?

— Каза да ида в болницата. Не ми се щеше да ви притеснявам. Имате си други неща, за които да мислите. Но не знаех към кого другиго да се обърна.

— Сега имаш ли болки?

— Контракции — гласът й бе на път да се скъса. — Но е много рано. Бебето е прекалено малко — докато Греъм приближаваше на заден, тя стисна здраво ръката на жена му и прошепна напрегнато: — Греъм не е бащата. Между нас никога не е имало нищо. Той се държи приятелски, но това е всичко. Просто бях ядосана, затова не го казах по-рано.

— Знам — Аманда отвори задната врата.

— Не е нито Ръс, нито Лий. Не бих постъпила така с никоя от вас — тя се хвана за корема и затвори очи.

Аманда вдигна ръка, за да спре Греъм, който бе излязъл от колата и искаше да помогне. Когато Гретхен започна да диша по-спокойно, те я настаниха в колата. Без да се замисля, Аманда я последва на задната седалка и се настани до нея, като й подаде ръка, за да чувства опора при всяка болка.

Греъм караше бързо. В района имаше само една болница. Беше същата, която познаваха толкова добре, същата, в която бе и клиниката по безплодие. Само мисълта за това бе достатъчна, за да се разбунтува стомахът й. Стегна се и се съсредоточи върху Гретхен, която прошепна:

— Няма да загубя бебето, нали?

— Не и ако зависи от нас.

Минутка по-късно бременната попита:

— То може да оживее, когато е на седем месеца и половина, нали?

— Определено — отвърна Аманда.

— Но ще бъде мъничко. Ами ако не е напълно оформено? Ако има поражения на мозъка? Или на дробовете?

— Не мисли за тези неща — посъветва я Аманда, макар самата тя да си бе мислила същото миг преди това.

Не бе зачевала, но си бе фантазирала, че е бременна. Даже и само в представите си бе изпитвала силна тревога. Затова знаеше какво чувства жената до нея.

— Защо излиза по-рано? — прошепна Гретхен. — Да не би нещо да не е наред?

Аманда я успокои, доколкото можеше, макар че в случая определено един слепец водеше друг.

— Вероятно бебето просто няма търпение — опита се да се сети за други безобидни причини: — Или е готово. Може да не си пресметнала правилно.

Но това не обясняваше кръвотечението.

— Не съм объркала. Знам кога съм заченала — облегна се назад в седалката и прошепна: — Загубих толкова много. Не мога да загубя и него.

— Ето пристигнахме — заяви Греъм.

Той мина през паркинга пред болницата и зави направо към спешното отделение.

Изведнъж се появиха санитари, отвориха вратата, помогнаха на Гретхен да излезе, настаниха я в количка. Акушерката й — тя се бе грижила и за Аманда, макар да не отговаряше за изкуственото осеменяване — бе там, също стискаше рамото й и я уверяваше, че всичко ще е наред.

Изблъскана встрани заради засуетилите се наоколо медицински работници, Аманда почувства дълбок копнеж. Когато Греъм застана до нея, тя срещна погледа му. Не си казаха нито дума, но мислите им бяха еднакви.

Това трябваше да сме ние, по дяволите. Трябваше да сме ние.

* * *

Гретхен се остави изцяло в ръцете на лекаря си. Бе повярвала от самото начало, най-вече защото от него се излъчваше увереност, както бе и в случая, въпреки кървенето. Докторът действаше бързо. Приеха я в отделението и я подготвиха. После я закараха с количка в операционната зала и й сложиха гръбначна упойка. Направиха й цезарово сечение, което бе добре, защото заради липсата на партньор не бе ходила на курсове за безболезнено раждане и нямаше да знае как точно да диша.

Една завеса скриваше от погледа й какво точно става, но акушерката се виждаше над нея и пациентката наблюдаваше очите й — бяха спокойни и знаещи, загрижени за около минутка-две, макар това вероятно да бе само във въображението й. Скоро в тях светна усмивка и се разнесе невероятният бебешки плач.

— Имаш син, Гретхен — каза гинекологът. — Определено ми изглежда съвсем здрав. Усеща се и по гласа му. Чуй го само.

Гретхен си мислеше, че този плач е най-прекрасният звук, който някога е чувала. Не знаеше дали да се смее, или да плаче, затова направи и двете едновременно. И когато й поднесоха бебето, тя едва можеше да го види през сълзите си. Но видя достатъчно. Видя набръчкано личице, мъничко телце, тънички ръце и крачета с необходимия брой пръстчета. После бързо го отнесоха нанякъде. Обясниха й, че трябва да го прегледат, да го почистят и да го сложат в кувьоз, докато решат дали няма някакви странични ефекти от преждевременното му раждане.

Искаше й се да попита какви биха могли да бъдат тези ефекти. Най-напред обаче, след като момченцето вече бе в добри ръце, й се искаше да знае дали тя самата ще оживее.

— Да оживееш? — попита акушерката с хитър поглед. — Още не се е случвало да загубя пациентка заради малко ненавременно кървене. То вече спря. Сега ще те оправим. Да оживееш, ха! Ще живееш дълго и щастливо с този хубавец.

На Гретхен това много й хареса. Затвори очи и макар да усещаше придърпване в корема си, болката не бе силна и тя се опита да се отпусне.

* * *

Аманда и Греъм бяха до прозореца на отделението за недоносени деца, когато докараха бебето на Гретхен. То бе увито в пелени. Сестрата го повдигна и изрече нещо само с устни. Аманда усети как кожата й настръхва и задържа за малко дъха си.

— Момченце. Това е чудесно.

Хванал ръката й в джоба на джинсите си, Греъм я стисна лекичко.

— Щеше да кажеш същото и ако беше момиченце.

Но Аманда бе като омагьосана.

— Погледни го. Толкова е мъничък.

— Той добре ли е? — Греъм зададе въпроса на сестрата. Ако се съдеше по прошарената й коса и лекотата, с която държеше бебето, тя определено бе експерт и в четенето по устни.

С окуражително вдигнати палци, жената го занесе при педиатъра, който чакаше в дъното на залата.

Аманда не изпусна новороденото от очи, докато фигурата на лекаря не го закри. После погледна и към другите преждевременно родени бебета. Ако в тази болница се родеше дете с някакви сериозни отклонения, го преместваха в друга, по-голяма. Това означаваше, че кърмачетата, които оставаха тук, бяха мънички, но здрави. Тя видя розова шапчица, синя шапчица, тройка жълти панделки. На един кувьоз имаше табелка с надпис „Тимъти“. На друг беше поставено плюшено зайче.

— Е — попита Греъм, — на кого прилича?

— Не на теб — отвърна Аманда. — Представяла съм си твоето бебе хиляди пъти. Виждала съм други бебета в семейство О’Лиъри. Това не е такова.

— Може би прилича на майка си.

— Неее! Гените на твоя род винаги доминират. Бебетата О’Лиъри имат определено изражение.

— Това просто е родено преждевременно.

Аманда вдигна очи към него. Той или я изпитваше, или я дразнеше нарочно.

— Ти на кого мислиш, че прилича? — попита тя.

— На Бен.

Тя се засмя.

— И двамата са плешиви.

Известно време останаха мълчаливи. Постепенно вълнението от нощта — възторгът от новото раждане — се разсея. Не й бе нужно да поглежда към съпруга си, за да разбере, че и той изпитва същото. Докато стоеше до прозореца на детското отделение с пълното съзнание, че би трябвало да наблюдават така своето дете, тя отново почувства празнота. Питаше се дали и Греъм я усеща, дали, втренчен в тези бебета, не си мисли за жените, които са успели да ги износят и да ги родят. Питаше се дали той не си мисли, че се е оженил за безплодна жена. Питаше се…

Сепна се, като се усети, че отново се е запътила към стария капан. Да си задава подобни въпроси, бе достатъчно опасно. Да си ги поставя и после да си въобразява разни неща, й бе докарало големи неприятности по-рано. Не можеше просто да се пита. Не можеше просто да си въобразява. Трябваше да знае.

— Какво изпитваш? — попита го тихо.

Той остана мълчалив за минутка. После премести ръцете си в задните си джобове.

— Завист.

Отговорът му бе откровен. Това чувство гризеше и нея.

— Какво друго?

— Решителност — личеше по стиснатите му челюсти. — Ако опитаме още веднъж, само още веднъж, трябва да се получи — профилът му бе силен — да, решителен. Когато обаче обърна поглед към нея, в очите му имаше и още нещо. — Страх — добави той. — Думата е грозна. Но е истина. Никак не ми е приятна мисълта да започнем всичко отначало. Не искам да загубим това, което преживяваме през последните няколко дни.

— Хей, вие двамата — извика ги някой внимателно. Беше Емили, специалистката по оплождане. Приближаваше се към тях по коридора.

Аманда й се усмихна за поздрав, но не каза нищо. Нито пък Греъм.

Жената кимна към детското отделение.

— Да не би да се настройвате психически за новия опит?

— Не — отвърна Аманда. — Бебето на една съседка е тук. Има ли някои от твоите?

Емили посочи към средата на стаята.

— Онези трите, с жълтите панделки, вързани над кувьозите. Тризнаци от изкуствено оплождане, две сестри и братче. Малки са, но са здрави — като се извърна към тях, лекарката опря рамо до прозореца на детското отделение. — Лошото при вас е, че не знаем причината за проблема. Хубавото е, че точно заради това има много неща, които можем да опитаме. Най-простото е да увеличим дозата на кломида.

Тази идея никак не хареса на Аманда. По-ниската доза й бе докарала топли вълни, подпухване и изпадаше в лошо настроение, а и според тестовете препаратът си бе свършил работата. Беше произвела достатъчно яйцеклетки. Но те просто не бяха оплодени.

Освен това увеличаването на дозата повишаваше риска да се прекали със стимулирането на яйчниците и да се стигне до образуване на кисти. Заради това щеше да се наложи много строго да я наблюдават, което означаваше почти ежедневни посещения в клиниката. Ако се развиеше голяма киста, щеше да се наложи да я оперират.

— Може да продължим с кломид и да добавим хормонална инжекция, която да стимулира яйчниците — предложи Емили. — Това се прави на петнайсетия или шестнайсетия ден от цикъла. Така се предизвиква овулация.

— Проблемът не е в овулацията ми — каза Аманда.

— Не, но това би могло да координира освобождаването на яйцеклетките от обвивките им. Да съсредоточим всички усилия, така да се каже. Или можем да направим многократно осеменяване — изкуствено ще те осеменяваме всеки ден или през ден. Или може да опитаме с хумегон, самостоятелно и в добавка към хормоналната инжекция.

Аманда потрепери само при мисълта за това. Препаратът „Хумегон“ също се инжектираше. Бе неприятно. Освен това той предизвикваше спадане на нивото на прогестерона, което трябваше да бъде възстановено преди хормоналната инжекция. Цялата процедура бе неприятна. Говореше се, че страничните ефекти са толкова големи, колкото и ползата.

— Можем да опитаме вътрематочно осеменяване — предложи лекарката — или направо да минем на оплождане ин витро. Това, което искам да кажа, е, че имате възможност за избор.

Аманда не искаше възможности за избор. Искаше бебе. Като хвърли поглед към Греъм, разбра, че в главата му се въртят същите мисли.

— Надявам се да се върнете тук двамата — продължи Емили. — Какво ще кажете?

Греъм не промълви и дума. Очите му бяха приковани в очите на Аманда и в погледа му се четеше, че ще приеме нейното решение. И още — че ще я подкрепя докрай. Това й даваше известна увереност.

Тя му се усмихна, издиша, после се обърна с усмивка към Емили.

— Починах си. Готова съм.

* * *

Гретхен почти не спа. Бе прекалено възбудена, за да заспи. Освен това я болеше, след като упойката престана да действа, а тя вземаше само от най-слабите успокоителни. Не искаше да бъде като упоена. Нямаше търпение да стане от леглото колкото е възможно по-скоро и да отиде в другия край на коридора при детето си. Тя бе всичко, което синът й имаше. Ако той се бореше с нещо, искаше да е там, до него.

Когато попита, й казаха, че момченцето й е добре. Една сестра даже го доведе с количка в стаята й и й разрешиха да го подържи в ръце, но само за малко. Млякото й още не бе потекло, а и то още не можеше да суче. След като бе поревало с всичка сила след раждането, сега спокойно спеше.

Но дишаше. Тя много внимателно провери това. Докосна устата, нослето и бузките му и усети топлината им. Лекичко го целуна по мекото кръгче, което пулсираше отгоре на главичката му. Внимателно сложи ръка на гръдния му кош и усети как се повдига. Докосна мъничката му длан и усети как пръстчетата му се свиха около нейните.

Беше леко пожълтяло, но й казаха, че това е нормално за преждевременно родените. Нямаше дори и кичур коса. Но със сигурност бе най-красивото бебе, което някога бе виждала. Когато го държеше, очите й се насълзяваха и я обземаха толкова силни чувства, че отначало се уплаши.

— Това е майчинството — каза й Аманда, когато се отби по обяд с букет от балони. — Поне така са ми казвали. Има ли си вече име?

— Още не — беше избрала име за момиче, но не и за момче. Беше го отлагала с надеждата, че може би нещата ще се променят и ще има мъж, на когото да го нарече. — Все се връщам на Бенджамин. Но ако го направя, синовете на Бен ще побеснеят.

— Прави каквото искаш — подкрепи я Аманда.

Гретхен й бе благодарна за това, както и че дойде да я види. Сигурно не беше лесно нито за Греъм, нито за нея.

— Тежко ли ти е да идваш тук?

— Не. Обичам бебетата. Като идвам, само си припомням колко много ги обичам.

— Ще си имаш бебе. Ти си добър човек.

— Двете неща невинаги са свързани — изтъкна Аманда, после вдигна високо брадичка. — Но ние ще си имаме. По един или друг начин. По този повод Греъм цитира Ралф Уолдо Емерсън: „Приеми ритъма на природата. Нейната тайна е в търпението.“

Гретхен помълча, докато запомни думите — бяха така успокояващи.

— Ще си имате бебе — повтори тя.

— Е, ти вече имаш. Казах на Джорджия и Ръс и те много се развълнуваха. Има ли някой друг, на когото би искала да съобщя?

— Не. Няма.

Очите й се отместиха към вратата и сърцето й пропусна един удар. Там стоеше Оливър Дийдс с ваза с рози в ръка.