Барбара Делински
Нежно и красиво (9)

Девета глава

— Ако не ми дадеш бързо нещо студено за пиене, ще си имаш големи неприятности, човеко.

— По дяволите! — изрече бързо Джим, като не спираше да кашля и не можеше да си поеме дъх от задавянето. Успя да изръмжи грубо: — Рейчъл! — докато ръката му се изви назад и инстинктивно опипа ребрата си. — Какво, за бога…

В отговор на това негово движение тя се измъкна от свитата изкривена поза, в която бе прекарала сякаш часове.

— Боже мой, Джим, умирам от жажда! Сигурно е заради маринованото говеждо на мисис Франсис. Какво пиеш? Пресъхнала съм!

Джим се бе извъртял на седалката си, за да я погледне.

— Какво правиш тук? Мисля, че ти казах…

— Знам, знам. Опасности и т.н. — тя надникна зад него и се протегна към кутийката, която Джим бе оставил на таблото. Но той я сграбчи за кръста и я издърпа от задната седалка.

— Лисица такава! — изръмжа, докато я настаняваше на седалката до себе си. — Аз работя!

— Не ти вярвам — предизвика го тя решително. Досега не бе правила нещо подобно. — От това, което виждам, просто ще си седим тук и ще си пийваме — добра се до кутийката бира и отпи няколко малки глътки. — Ааа, така е по-добре.

Джим все още седеше, полуизвърнат настрани, преметнал едната ръка през облегалката си, а другата бе върху кормилото.

— Не ти вярвам!

Тя се разсмя.

— Трябваше аз да кажа това.

— Рейчъл, осъзнаваш ли какво правиш?

Без да може да определи дали е сърдит, или просто се съвзема от уплахата, която очевидно му бе причинила, тя веднага почувства угризения.

— Да, Джим, просто искам да бъда с теб.

— Ами това… това нещо, което опря в ребрата ми?

Тя се пресегна, за да му покаже въпросния предмет.

— Гребенът ми. Страхотно се получи. Виждаш ли — горната част самият гребен, а долната е тази тънка заоблена дръжка. — Гласът й изтъня съвсем, опитвайки се да измоли малко съчувствие: — Много е удобен, когато трябва да се придаде малко обем тук-там. — Направи една плаха демонстрация, после спря и заговори по-нежно: — Не се сърди, Джим. Просто искам да видя какво правиш.

Той се взря в нея за — както й се стори — цяла вечност, а изражението на лицето му бе напълно неразгадаемо в тъмнината. После се обърна напред и поклати глава.

— Рейчъл, Рейчъл, Рейчъл… Какво ще правя с теб?

— Просто говори с мен. Кажи ми защо си тук, на тази улица, и какво търсиш?

Той я прониза с погледа си.

— Баща ти ще се изплаши до смърт.

— Баща ми няма да разбере. Доста е зает напоследък — намръщи се, после сви рамене, неспособна да разреши тази загадка, освен всички останали. — Както и да е, казах на мисис Франсис, че ще бъда с теб и, че ако татко я пита, отишла съм на дълга разходка. Правила съм го много пъти, като накрая съм се озовавала на някоя пейка в градината. Той няма да се тревожи. В крайна сметка — добави шеговито — той знае колко съм влюбена — собственият й поглед се съсредоточи върху къщите от двете страни на улицата. — И какво в крайна сметка следиш?

Джим не каза нищо известно време, като все още не можеше да повярва какво се е случило. Когато накрая заговори, показа, че намусено бе приел присъствието й.

— Нищо, което е там.

— А къде?

— Тук — той посочи огледалото за обратно виждане, което много удобно отразяваше входната врата на къщата зад колата.

Рейчъл кимна.

— Много хитро. Но изморително за очите, нали?

— Свикнал съм — промърмори той, като погледна по-съсредоточено огледалото, сякаш сега си спомняше за мисията си. Протегна се да вземе кутийката бира от ръцете й и отпи бавно, без да отделя поглед от къщата.

— Джим?

— Ммммм?

— Не ми се сърдиш, нали?

— Да се сърдя? Би трябвало.

— Сърдиш ли се?

Опитвайки се да придаде на изражението си поне малко гняв, той я погледна и направи гримаса, погледна огледалото, после пак нея.

— Не, не съм сърдит.

— Добре. Тогава кажи ми какво търсим.

— Ние двамата нищо не търсим — постави голямата си ръка върху главата й и я натисна няколко сантиметра надолу. — Аз съм този, който наблюдава. Ти трябва да станеш невидима и да останеш така толкова дълго, колкото ми отнеме да видя това, което ме интересува.

— Какво е то? — прошепна тя, обзета от духа на тайнственост, който свързваше с работата му.

— То — въздъхна той тихо — е дали ще се появи една млада жена, чиито родители отчаяно я търсят.

— Как са я изгубили?

— Връщала се е вкъщи от един пансион в Кънектикът и… изчезнала.

— Изчезнала?

— Избягала е, както изглежда — настани се по-удобно в седалката си, без да откъсва очи от огледалото, и обясни съвсем тихо, така че да не се чува нищо извън колата: — Родителите й ни се обадиха преди два дни. Имали са си разни проблеми с момичето от известно време. Всъщност изпратили са я в това училище с пансион точно, за да я разделят от мъжа, с когото е излизала тук — Рейчъл усещаше горчивата му ирония. — Изглежда, той не е точно типа, който биха предпочели за голямата любов на дъщеря си — той прочисти гърлото си. — Както и да е, те си мислели, че разстоянието ще излекува това влюбване. Когато дъщеря им не се появила от самолета, с който я очаквали, обадили се в училището. Под заплаха от изключване съквартирантката й признала, че тя не само си пишела с онзи младеж през цялата година, но че той е идвал да я вижда неведнъж.

— Той с какво се занимава?

— Вечният студент. Доста по-голям от дъщерята на клиентите ми. Типът непризнат поет — изви многозначително вежди, подканвайки я сама да си направи изводите, както и стана.

— Аха, с глава в облаците.

— Много привлекателен, както изглежда. Истински съблазнител. Никога през живота си не е изкарал пари с труд. Поне така твърди клиентът ми и тъй като дъщеря им ще наследи доста прилична сума, когато му дойде времето, те се притесняват, че той ще я използва.

Рейчъл се извърна на седалката си, за да погледне къщата. Една улична лампа много удобно осветяваше вратата й.

— Значи… ти какво правиш сега?

— Чакам ги да излязат. Или по-точно чакам я да излезе — пресегна се, за да върне Рейчъл в невидимата й поза. Ръцете му се задържаха малко по-дълго на раменете й. — По дяволите! — измърмори той накъсано. — Помислих си, че те подушвам. Реших, че само си въобразявам. Че е заради копнежа ми да съм с теб.

— Подушил см ме?

— Винаги миришеш на чисто. Някакво пролетно ухание.

— Лавандула. Лосионът ми за тяло. Не знаех, че си забелязал.

— О, забелязал съм. Лосион за тяло? — представи си я как размазва затопления крем върху гладката си кожа и си пое дълбоко дъх. — По дяволите, Рейчъл! — възропта Джим. — Така става още по-трудно.

— Защо? — прошепна тя, като отгатна какво ще каже той, но й се искаше да го чуе. Беше успокоение да знае, че Джим иска да е с нея, още повече да знае, че може да го отвлече от работата му в такава степен.

— Защото искам да си в прегръдката ми — наведе се напред и докосна устните й леко, после, усетил вкуса им — по-силно. Голямата му длан обгърна врата й, а палецът му нежно помилва изваяната линия на челюстта й. — Не искам да съм тук и да имам работа — прошепна той почти до устните й. — Трябва да знаеш това. Винаги съм бил невероятно търпелив при такива задачи. Докато не те срещнах. Сега единственото, което искам да направя, е да свърша тук и да се прибера вкъщи. Или да седя тук и да те милвам цяла нощ.

Рейчъл разтвори устни и го целуна с цялата любов, която думите му бяха извикали.

— Но само ласки няма да са ни достатъчни — въздъхна тя накрая. — И колкото и да не ти се вярва, аз наистина щях да се чувствам виновна, че те разсейвам от работата ти. Не дойдох, за да го правя.

— Така ли?

— Е, може би поне не директно. Искам да кажа, че се надявах на някоя целувка от време на време. Но щях да си бъда напълно щастлива просто да си седя тук с теб.

Джим се отдръпна назад с крива усмивка.

— И да не се докосваме?

Тя сви рамене и погледна в скута си.

— Може да се държим за ръка. Това няма да те разсейва прекалено, нали?

Той се засмя и поклати глава, изпълнен с възхищение от това колко много и чудесни неща му дава тази жена. Сега тя изглеждаше толкова невинна, толкова смирена, че би се съгласил с почти всяко нейно предложение.

— Предполагам, че не — заключи Джим, като хвана ръката й. — Но се предполага да си невидима. Запомни това. А аз не бива да откъсвам поглед от онази къща. Само от теб ще зависи да го правя.

— Добре — промълви тя, чувствайки се неизказано доволна. Плъзна се надолу на седалката си и затвори очи. — Докато наблюдаваш, кажи ми още нещо. Как ще познаеш момичето?

— Виждал съм нейни снимки. Малка сладурана. Слабичка и дребна за седемнадесетгодишна.

— И тя се е загубила някъде във въздуха между Кънектикът и Северна Каролина?

— Качила се е на самолета от „Ла Гуардия“. Имаме бордовата й карта и свидетели, които го потвърждават.

— Значи трябва да си е сложила перука и тъмни очила и да е минала точно покрай родителите си.

Джим си позволи да отмести очи от огледалото само колкото да хвърли пълен с възхищение поглед към Рейчъл.

— Не е зле като за аматьор. Точно това трябва да е направила. Взела е малка пътна чанта със себе си, а е оставила родителите да приберат останалия й багаж.

— И ти мислиш, че ще я разпознаеш, ако излезе от тази къща дегизирана?

— Няма да бъде дегизирана.

— Защо не?

— Защото това вече няма да й се струва нещо ново и вълнуващо. Тя се бунтува. Освен това според мен скоро ще достигне момента, когато ще иска родителите й да я открият.

— О, така ли?

— Свикнала е да живее в лукс. Родителите й са поставили банковата й сметка под запор. Когато разбере това, вероятно ще размисли.

— Значи просто чакаш, докато го направи?

— Не. Моята работа е просто да я намеря. Открили сме приятелчето й. Трябва да му се отдаде заслуженото; той е бил много внимателен и не е написал адреса си на никое от писмата си, а моите клиенти никога не са знаели фамилията му, още по-малко къде живее. Но дъщеря им много обича да си драска. Едно преглеждане на тетрадките й и ние намерихме повечето информация, от която се нуждаехме — засмя се. — Би трябвало да й съчувствам. Трябва много да е мразела латинския. Точно там намерихме най-много драскулки.

— Като например?

— Пълното му име. И адреса. Дори няколко негови груби етюда. Момичето определено има художествени способности, трябва да й го отчета. Художниците в полицията сигурно не са по-добри.

Озадачена, Рейчъл се замисли над думите му.

— Звучи прекалено просто. Не са ли могли родителите й да го направят сами?

— Родителите й са били прекалено емоционално засегнати, за да им хрумне дори да прегледат тетрадките й. След като са били почти уверени, че не е била прелъстена против волята си, не са пожелали да отидат в полицията от страх да не стане скандал. Те са доста — той прочисти гърлото си — известни в обществото. Освен това не съм сигурен, че знаят какво да правят с нея, когато я открият. Като наемат детектив, могат тайно да я открият и чак тогава да решат какво да правят.

— И твоята работа свършва, когато им се обадиш да им съобщиш адреса? Не можеш ли вече да го направиш?

— Още не съм я видял.

— Не е излизала?

— Не още. Може да е и някъде другаде. Точно затова държим мъжа под наблюдение. Но той ходи само на лекции и до магазина. Никаква следа от момичето. Пат и Уейн дори дежуриха двамата днес, за да може единият да го проследи, докато другият наблюдава къщата. Никакъв резултат.

— Не се ли отчайвате?

Той я погледна рязко и потърка ръката й върху бедрото си.

— Да се отчайваме? Ти как мислиш?

— Нямах това предвид — укори го тя меко. — А и наистина се опитвам да се държа както трябва. Говорех за работата ти. Какво правиш, докато чакаш, чакаш и чакаш?

— Мисля, мисля и мисля.

— За какво?

Изведнъж той бе станал съвсем сериозен.

— За това къде другаде може да е това момиче. За това какво друго може да й се е случило. За някакви следи, които може да сме изтълкували погрешно. За някакви следи, които може да сме пропуснали. За това какво може да си мисли момичето и каква може да е следващата й стъпка. За това как родителите й, въпреки всичко, сигурно са ужасно разтревожени — той замълча, още по-замислен. — Ти как би се чувствала, ако това беше твоята дъщеря и виждаш, че може да е на прага да пропилее живота си?

Хваната натясно, Рейчъл млъкна, объркана. Взря се в тъмнината и заговори бавно:

— И аз щях да се тревожа.

Джим се извърна с лице към нея, усещаше го по това как звучи плътният му глас.

— Искаш ли да имаш деца, Рейчъл?

Тя преглътна трудно.

— Никога не съм се замисляла — не беше точно истината.

— Е, аз пък съм — противопостави й се с цялата увереност, която не й достигаше. — Искам да имам деца с теб. Наши деца. И ги желая почти толкова много, колкото желая и теб — плесна с ръка по кормилото. — За бога, Рейчъл, чувствам се безсилен! Мога да разреша почти всяка загадка, освен тази. Какво те възпира? Ако ме обичаш…

Притисна пръсти на устните му, за да го накара да замълчи.

— Обичам те, Джим. Обичам те.

— Тогава омъжи се за мен! Роди моите деца! — ръката му се отлепи от кормилото и се плъзна по корема й. Интимността на този жест изстреля иглички от копнеж из цялото й тяло. — Не знаеш ли колко прекрасно ще бъде?

Погледът й се сля с неговия в тъмнината, докато пръстите й се преплетоха с неговите. Устата й пресъхна. Тя заговори несигурно:

— Част от мен го осъзнава — прошепна плахо, — но веднага другата част започва да трепери от страх. Никога не съм си се представяла като съпруга и майка. Не мисля, че бих се справила добре.

— Глупости! — ръката му се плъзна към сърцето й. — Всичко е тук, Рейчъл! Имаш чувствата — доброта, търпение, грижовност, любов. Ако имаш желанието — готова си. И не ми казвай, че не можеш да готвиш, защото аз мога. И заедно ще се научим как да сменяме пелени. Искам да кажа, че това е смешно! Та ние сме почти женени!

— Тогава защо да променяме нещо? — сгреши, като го каза.

Джим й отвърна още по-пламенно:

— Защото искам да носиш халката ми на пръста си. Защото се нуждая от тази сигурност. Защото искам децата ни да са законородени.

Думите му улучиха някакво болезнено кътче в душата й и тя пребледня. Знаеше си, просто си знаеше, че има някаква тайна, свързана с майка й. Сред многото нещастни идеи, които й бяха хрумвали, бе и далечната възможност Том Бюсек никога да не се е женил. Което би означавало, че самата Рейчъл е незаконородена. Една раздиращо болезнена мисъл.

— О, Джим! — прошепна тя, а очите й се напълниха със сълзи. Чу колко е настоятелен, почувства, че е наранен и отчаяно желаеше да го успокои. Но самата тя бе наранена и това я терзаеше. И тя се чувстваше безсилна, не можеше да сподели най-ужасните си страхове с Джим. Не искаше да се противопостави на баща си.

Протегна несигурно ръка и проследи линията на устните му, здраво стиснати и напрегнати, и се опита да ги омилостиви. Повече от всякога се нуждаеше от подкрепата му.

— Наистина те обичам. И да, искам да ти родя деца. Никога не съм си мислела, че ще изрека това, но го казвам — сълзи се стичаха по бузите й. — Искам да кажа, че сигурно ще съм ужасна съпруга и още по-лоша майка…

— Шшт! — Джим пъхна ръка под косата й и придърпа главата й до гърдите си. — Никога вече не казвай това! — заповяда й той шепнешком.

— Но… аз трябва…

Джим погали пепеляворусата коса и я притисна още по-силно към сърцето си.

— Защо?

— Защото… защото… моята собствена майка… никога не е успяла! — изхлипа тихо, осъзнавайки какво е изрекла едва когато вече бе свършено.

— Шшт! — залюля я той нежно. — Не е било по нейна вина. Понякога смъртта просто настъпва. Нямаш представа каква майка би била — говореше нежно и успокоително. — И съм сигурен, че докато е била с Том, му е била добра съпруга.

Рейчъл сви рамене, като се опитваше отчаяно да овладее сълзите си.

— Сигурно ти е разказвал за нея.

Тя поклати глава.

— Ти сигурно си питала.

Рейчъл си пое дъх разтреперана.

— Не повече от: „Как изглеждаше тя?“ И той придобиваше толкова уязвимо изражение на лицето си, че се чувствах прекалено неспокойна, за да продължа да питам. Достатъчно трудно му беше и без моите въпроси. Винаги е бил такъв чудесен баща. И майка — погледна го с широко отворени очи, а миглите й бяха съвсем мокри. — Винаги съм избягвала тази тема. Не исках да питам. Не исках да рискувам да го нараня, като му покажа, че не ми стига да сме само двамата. Изглеждаше ми някак… нелоялно. Разбираш ли какво искам да кажа?

При цялото си отчаяние от ситуацията Джим усети как започва да й се възхищава още повече.

— Като те познавам — да — приглади с палци косата й назад. — Точно това се опитвам да ти обясня. Ти си сърдечна и състрадателна. Би поставила спокойствието на някой друг преди своето собствено — целуна я бавно-бавно, пресушавайки с устни последните й сълзи. Чак след известно време вдигна глава. — Но ако си мислиш, че ме защитаваш, като отлагаш сватбата ни, определено грешиш. Аз самият нямам никакви съмнения, че ще бъдеш най-добрата съпруга на света. Истината е, че аз трябва да се притеснявам дали ти подхождам — когато тя понечи да протестира, той бързо продължи: — Но това е друг въпрос. А точно сега обсъждаме теб. Може би просто идеята да се обвържеш за в бъдеще те плаши заради това, което се е случило с майка ти. Но, Рейчъл — гласът му стана умолителен, — аз искам да си моя жена. Не мога да се тревожа колко дълго ще живееш. Или колко дълго аз ще живея, ако става въпрос. Искам те — за колкото и дълго да е.

Седнала в колата на Джим, обгърната от нощната тишина и чудесното му успокояващо присъствие, Рейчъл за пръв път усети, че се колебае. Толкова много искаше да е с него завинаги…

Внезапно един мъжки глас се чу през отворения прозорец:

— Джим?

Джим веднага се стегна, обви ръце около Рейчъл и извърна глава.

— Пат! — прошепна той. — Какво правиш пак тук?

В тъмнината Рейчъл можеше само да различи тъмния силует, наведен до колата. Ухото й бе притиснато към гърдите на Джим и така ясно долавяше колко притеснен е той.

— Прибрах се вкъщи и проверих телефонния секретар — прошепна Пат. — Имаше съобщение от мисис Франсис.

Рейчъл веднага се изправи.

— Мисис Франсис?

Ръката на Джим я задържа и я дръпна назад.

— Какво има, Пат?

От положението, в което Джим я държеше, Рейчъл не можа да види нито напрегнатото изражение на лицето на Пат, нито разтревожения поглед, с който той кимна към Рейчъл. Джим обаче ги видя и ръката му я притисна още по-силно.

Пат се опита да съобщи новината възможно най-внимателно:

— Мисля, че е по-добре аз да остана тук. Вие трябва да отидете в болницата. Мистър Бюсек се е почувствал зле и са го откарали там.

— Боже мой! — изплака Рейчъл. — Какво е станало?

Джим вече я бе настанил на седалката и палеше колата.

— Ще научим след няколко минути, скъпа — погледна към Пат. — Благодаря ти.

Не каза нищо повече, докато не бяха изминали част от пътя и той хвана студената й ръка в своята.

— Скоро ще стигнем там, Рейчъл. Просто се опитай да се успокоиш.

— Но аз си мислех, че се оправя! Изглеждаше, сякаш възвръща силите си с всеки изминал ден!

— Може да не е нищо сериозно. При такава операция като неговата лекарите трябва да бъдат много предпазливи.

Тя издърпа ръката му до устните си, сключи пръстите си около нея и стисна здраво.

— Надявам се да е така — изплака тревожно. — Божичко, дано да е само това!

Не беше. Пристигнаха в болницата и научиха, че Том е получил масиран сърдечен удар и още не е дошъл в съзнание.

— Аз съм виновна — прошепна Рейчъл, вцепенена и съсипана, докато седеше с Джим и мисис Франсис в чакалнята.

— Не е вярно, скъпа — Джим я прегърна през рамото и я придърпа към себе си, опитвайки се да я стопли.

— Точно така е. Ако те бях послушала да си остана вкъщи… Ако бях там… Той е бил разстроен от нещо… Сигурно все пак се е тревожел…

Мисис Франсис бе тази, която успя да я успокои.

— Не се тревожеше, скъпа — каза внимателно, като се приближи откъм прозореца, за да увери Рейчъл в този факт. — Просто си седеше във вътрешния двор и гледаше как луната изгрява над градината. Беше рано. Сигурна съм, че дори не е знаел, че си излязла. Отбих се при него за миг и той бе добре. След не повече от петнайсет минути пак отидох да го видя. Вече беше изпаднал в безсъзнание — замлъкна. — Ако някой е виновен, това съм аз. Може би ако бях отишла да го видя по-скоро…

Джим заговори внимателно:

— Никой не е виновен. Няма как някой от нас да е знаел, че това ще се случи — погледна към Рейчъл, толкова уязвима и бледа. — Да се самоукоряваме няма да помогне с нищо. Единственото, което можем да направим, е да чакаме да се появи Болкън. Щом той прегледа Том, ще ни каже какво става.

Големите кафяви очи на Рейчъл срещнаха неговите.

— Дали ще е скоро?

— Тръгнал е насам. Но и лекарите, които са дежурни сега, също са много опитни. Сигурен съм, че правят всичко възможно.

Тя кимна, после затвори очи, пое си дълбоко дъх и се облегна на твърдото канапе.

Това беше само началото на една дълга нощ и един още по-дълъг ден. Том бе преместен в реанимацията, а състоянието му продължаваше да е критично. Рейчъл отказа да напусне болницата, за да е там, ако той дойдеше в съзнание. Джим не се отделяше от нея, освен, за да проведе някой разговор по телефона или да донесе нещо за ядене от закусвалнята. Не че успяваше да убеди Рейчъл да хапне нещо. Вцепенена и разтревожена, Рейчъл се чувстваше прекалено зле, за да яде.

Прогнозите бяха мрачни. След почти двадесет и четири часа Том бе едва жив. Рейчъл се съгласи да си отиде вкъщи да поспи през втората нощ само при условие, че сестрата, която бе наела, ще й се обади и при най-малката промяна в състоянието му.

Джим я закара вкъщи, отведе я да си легне и я държа в прегръдката си цяла нощ. Дори заспала в ръцете му, тя изглеждаше напрегната. Той се тревожеше за нея, колкото и за баща й.

Следващият ден обещаваше да е повторение на предишния — безкрайни часове чакане, напрежение, тревоги. Лекарите разрешиха на Рейчъл да седи при баща си, да държи ръката му, да се опитва да вдъхне живот в отпуснатото му тяло. До средата на следобеда това сякаш бе подействало. Рейчъл притаи дъх, когато клепачите на Том се размърдаха, повдигнаха се леко, спуснаха се, отново се повдигнаха.

— Рейчъл? — прошепна той. Нямаше сила да движи нищо друго, освен устните и очите си.

Сърцето й заби лудо, тя стисна ръката му и се усмихна.

— Тук съм, татко. Просто си почивай. Няма да отида никъде.

Когато той затвори очи за минута, Рейчъл хвърли развълнуван поглед към сестрата, която кимна и тихо излезе от стаята, за да съобщи, на лекаря на етажа, че пациентът е дошъл в съзнание.

Докато изучаваше пепелявото му лице, Рейчъл видя как веждите му се смръщват за миг. После той отново отвори очи и я погледна с такава напрегнатост, която тя би помислила за невъзможна при неговото състояние.

— Рейчъл…

— Шшшшт. Просто си почивай.

— Не. Има нещо… — той се задави и Рейчъл усети как сърцето й се присвива. Бе очевидно, че има болки. Тя се изправи да натисне алармения бутон, но той я спря. — Не — изрече дрезгаво. — Нека да бъдем сами… една последна минута… искам ти да… — гласът му заглъхна и той се закашля, после затвори очи. Рейчъл бе на ръба на леглото, наведена над него, с широко отворени очи, пълни със сълзи.

— Почивай си, татко — умоляваше го тя, съсипана. — Моля те, почивай си.

— Не мога… не и преди да знаеш…

— Да знам?

Том си пое дъх с огромно усилие.

— Предполагам… че трябваше… да ти кажа преди… години. Но сега, когато умирам…

— Не умираш! Не говори така! — сълзите се стичаха по страните й.

— Умирам, скъпа. Никога… не съм го вярвал… досега. Но съм уморен… — отново се закашля и Рейчъл усети как я обзема смразяващ страх. Затаи дъх, като се опитваше да не плаче с глас. Знаеше какво следва. Искаше да го чуе и не искаше да го чуе. Но баща й умираше. И това знаеше. И ако той искаше да се освободи от товара, тя нямаше избор, освен да го поеме.

— Какво има, татко? — прошепна, приближила съвсем лицето си до неговото.

Усилието, което му струваше да изрече думите, беше изтощително. Първо се раздвижиха устните му, звукът се откъсна от тях в дрезгав шепот. Очите му останаха затворени, ноздрите му — напрегнати от изговарянето на думите.

— Майка ти… Отиди при нея… Отиди при Рут… Аз я обичах… Ти трябва да имаш шанса… да я… опознаеш…

Рейчъл тихо плачеше и не можеше да изрече нищо. Хапеше устната си и подсмърчаше безпомощна. В този момент не можеше да мисли за нищо, освен за този мъж, който бе означавал всичко за нея в продължение на толкова много години.

— Не умирай — проплакваше тя. — Моля те… не умирай.

Том Бюсек не каза нищо повече и изпадна отново в безсъзнание, също толкова внезапно, колкото се бе и съвзел. Само Рейчъл знаеше причината за това кратко завръщане при нея. Само Рейчъл знаеше. И тя я таеше в себе си през следващите два дни на дежурене край леглото му, в мъката, причинена от последното, неизбежно телефонно обаждане в средата на петата нощ, по време на траурната служба и погребението, по време на съболезнователните обаждания и посещения от добронамерени приятели и бизнес партньори.

Тя го таеше в себе си, но Джим го почувства. Бе видял лицето й онзи следобед, когато се бе върнал със сандвичите и сока, и не би го забравил до края на живота си. Тя бе говорила с Том, но той отново бе изпаднал в безсъзнание. Сестрата се бе върнала с дежурния лекар само за да открият, че пациентът е с още по-отслабени сили. Рейчъл стоеше отпусната край вратата, здраво сплела ръце, с облени от сълзи страни. На лицето й имаше изражение на такава безпомощност, такава дълбока болка, че Джим си помисли, че сам той не би могъл да издържи.

Но бе издържал. Бе успял да запази сили, за да я подкрепя, постоянно бе край нея и се опитваше да прави всичко възможно, за да й помага в изпитанието, което я изцеждаше с всеки изминал час. И през цялото време се тревожеше за нейното здраве.

Не й спомена отново за брак, усещайки, че моментът не е подходящ, усещайки, че Рейчъл има нужда да се примири със смъртта на баща си, преди отново да може да мисли за бъдещето. Толкова пъти той си припомняше онази последна минута в колата — когато бе сигурен, че тя е готова да се съгласи да му стане жена. Толкова пъти си пожелаваше Пат да се бе появил една минута, пет минути, десет минути по-късно. Само да бе получил съгласието й… Но не бе. Сега само можеше да подкрепя Рейчъл, да й показва любовта си с всички възможни малки жестове, да се опитва да я убеди без думи, че ще е правилно да се омъжи за него.

Първите няколко дни след погребението Джим работеше съвсем по малко и бе безкрайно благодарен на партньорите си, че го заместваха. Когато нещата в Пайн Манър най-после се поуспокоиха, той не можеше да продължава да пренебрегва задълженията си. Уговори се с Пат и Уейн, че работата вечер ще продължава да е тяхно задължение. Той трябваше да е с Рейчъл.

— Липсва ли ти? — попита тя една вечер, докато седяха в прасковената градина и гледаха залеза.

— Да ми липсва какво? Вечерните дежурства?

— Мммм. Чувствам се малко виновна, че обсебвам времето ти по този начин.

Той се усмихна и я подразни:

— Аз оплаквам ли се?

— Не — тя придърпа ръката му още по-силно към себе си. — Много ми харесва да си тук. Знаеш го. Просто… се чудех дали ти липсва.

— Не.

— Но ти си прекарал толкова много нощи в колата си, проследявайки разни хора. Това ти харесва, нали?

— По-рано ми харесваше. Но тогава си нямах някого като теб, при когото да се завръщам — потърка нос в ухото й и копнееше да й прошепне: „Омъжи се за мен.“ Но не посмя. Толкова отдавна тя не се бе отпускала така спокойно в прегръдката му. Бяха се любили междувременно. Много повече, отколкото той бе очаквал, като се има предвид какво бе преживяла. Подозираше отчасти, че тя се нуждае от това бягство в забравата и в този случай, като знаеше, че тя наистина го обича, нямаше нищо против.

— Толкова ми е хубаво да съм тук с теб, Рейчъл — прошепна той, после продължи по-смело: — Мисля, че бих се задоволил да съм човекът-мозък, този, който обмисля случаите през деня и оставя другите да вършат черната работа нощем.

Тя повдигна глава нагоре, за да види изражението му. Обагрено в златисто от залязващото слънце, лицето му изглеждаше силно и красиво.

— Без излишна доза скромност — подразни го тя, после стана по-сериозна: — Но ще можеш ли? Ще бъдеш ли доволен да вършиш само това?

— То е най-добрата част — отвърна той без колебание. — Анализирането на загадката, сглобяването на отделните парчета. Е, ще има случаи — предупреди я, — когато ще трябва да работя вечер, например, за да разпитам някакъв свидетел, който е зает през деня. Но, не, не биха ми липсвали нощните наблюдения. И да — усмихна се лукаво, — ще ми стига да се фокусирам върху мисловната дейност. Между другото казах ли ти, че нашата малка бегълка най-накрая си се прибра у дома?

— Не! — Рейчъл се изправи, за да го погледне. Точно както Джим бе предвидил, Уейн бе забелязал въпросното момиче да се появява демонстративно от къщата същия следобед, след като Том бе откаран в болницата. С конкретни доказателства за присъствието й Джим бе осведомил родителите й, приключвайки по този начин своята и на колегите си работа. — Кога го е направила?

— Едва вчера. От това, което научих от баща й, когато ми се обади тази сутрин, разбрах, че е доволен.

— Значи са послушали съвета ти да я оставят сама известно време?

— О, не беше само моят съвет. Бяха се консултирали с психиатър и с един социален работник. Трябва да им го отчета. Всъщност очаквах да нахлуят там и да измъкнат милото си детенце. Но търпението възтържествува. Тя се е прибрала вкъщи сама.

— Ще остане ли?

Джим се протегна и придърпа Рейчъл обратно в прегръдката си, като обви ръце около талията й.

— Съмнявам се. Но е вероятно да е по-малко импулсивна за в бъдеще. И може търпението на родителите й да е убило бунтарския й дух. Във всички случаи сега тя е тяхна грижа — изражението му стана по-загрижено. — Само се надявам да успея да се добера до нещо повече за връзката межда Ландауър и Ренко.

— Все още нищо?

— Нищо. Вече няма саботажи. Вече не се предават пари. Много странно. — Тъмните му вежди се свъсиха над кехлибарените очи и устните му се напрегнаха. — Сякаш смъртта на баща ти постави край на тази история. Искам да кажа, че известно време се появяваха проблеми поне веднъж седмично. Сега проектът си напредва с пълна пара и нищо не се случва. Чудя се дали не е било някакво лично отмъщение в края на краищата. Някой външен човек, който е използвал Ренко за целите си — той поклати бавно глава. — Ландауър. По дяволите! Нищо не означава!

При неговото предположение сърцето на Рейчъл се разтуптя силно.

— Мислиш, че може да е било на лична основа? — гласът й прозвуча съвсем отнесено.

Като чу това, Джим се взря в пребледнялото й лице.

— Може би — каза той по-внимателно. — Ще узнаем рано или късно. Но… как се чувстваш ти?

— Аз? — тя изненадана срещна погледа му. — Добре съм.

— Все още изглеждаш изморена. Мислех, че ще дремнеш през деня.

Тя сви рамене.

— Спя достатъчно добре през нощта. Знаеш това.

— Трябва да се доверя на думите ти, тъй като не знам какво всъщност става, когато аз самият съм заспал.

На устните й се прокрадна усмивка.

— Ти ме изтощаваш и спя дълбоко.

Джим погледна измъченото й лице.

— Дълбоко може би е малко преувеличено — самият той не спеше толкова дълбоко, че да не забелязва как се мята и върти тя в съня си. — Но от мен да мине. А какво ще кажеш за теглото си?

— Какво за теглото ми?

Ръцете му се плъзнаха по корема и бедрата й.

— Отслабнала си поне с три килограма. Изобщо ли не ядеш през деня?

— Не огладнявам много.

Възползва се от възможността, като се опитваше да звучи небрежно:

— Може би трябва да те види някой лекар.

— Защо? — попита тя разтревожена. — Добре съм. Просто… много ми се насъбра последните седмици.

— Точно това ме притеснява. Може би се нуждаеш от витамини — знаеше, че има нещо и това не бе само смъртта на баща й. Лицето й придобиваше странно изражение от време на време, отнесено изражение. Изражение, в което имаше и замисленост, и страх, и загадъчност.

— Ще се оправя — прошепна тя и отново потъна в мълчание, което му подсказа, че временно я е загубил. Но той не се канеше да се примирява с това прекалено дълго.

— Посвири ми малко, Рейчъл.

— На флейтата?

— Да.

— Не го искаш наистина…

— Искам го. Толкова отдавна не съм те чувал да свириш.

Тя се засмя колебливо.

— Свиря с часове през деня. Това е като освобождение за мен. Когато си тук с мен нощем обаче, ти си единственият отдушник на емоциите ми, от който имам нужда.

— Но ти свириш толкова красиво! Ще ми посвириш ли? — тя говореше чрез флейтата си. Трябваше му някакъв ключ към мислите й, към страховете й.

— Наистина ли искаш да слушаш?

— Да.

Рейчъл се замисли за момент, после кимна и протегна ръка на Джим, за да й помогне да се изправи. Отведе го в солариума на тавана, където бе много красиво и леко сумрачно, сега, когато навън започваше да се стъмва. Там тя засвири, както бе направила веднъж по-рано — затвори очи и остави музиката да я води.

Тази вечер всички песни бяха бавни и изразяваха любовта й към Джим. Изсвири „Песента на птицата“, „Дълго, дълго време“, „Песента на Лара“ и „Евъргрийн“. Свиреше от дълбините на сърцето си и тоновете звучаха кристалночисти и невероятно красиви. Джим седеше в другия край на стаята и се почувства трогнат до дъното на душата си.

Когато устната й потрепери и я предаде този път, той изчака. За пръв път не знаеше какво иска тя. Видя я как изпуска флейтата и заравя лице в дланите си и понечи да изтича при нея. Чу тихия й плач и го заболя още повече. Но едва когато тя го повика, той можа да помръдне.

— Джим? — изхлипа Рейчъл, после вдигна глава, докато той прекоси стаята и коленичи пред нея. Хвана с длани лицето й и изтри сълзите от бузите й.

— Какво има, скъпа? — прошепна, вече гневен заради това, че някой можеше да я направи толкова нещастна.

— Трябва ми помощта ти, Джим.

— Разбира се, Рейчъл. Само ми кажи какво има.

Тя прехапа устна, за да я спре да не трепери, но очите й отказваха да се пресушат.

— Прегърни ме — проплака, нуждаейки се от това последно насърчение.

Джим я прегърна толкова силно, колкото посмя. Сълзите й намокриха ризата му, пръстите й се вкопчиха в твърдите мускули на гърба му. Много-много бавно тя спря да плаче.

— Помогни ми да намеря майка си, Джим — каза тихо. Гласът й изведнъж бе придобил твърда увереност. — Тя е някъде по света. Трябва да я намеря.