Барбара Делински
Нежно и красиво (8)

Осма глава

Вместо да се чуе щракването на ключа на лампата, чу се обезпокоителният звук от спусъка на пистолет. Рейчъл се разтрепери цялата. Пое си дълбоко дъх, за да заговори, но плътният глас в ъгъла я прекъсна, смразявайки още повече кръвта й.

— Много-много бавно — думите му съответстваха на тази команда — пусни чантата на пода. Без да издаваш звук.

Много-много бавно тя изпълни заповедта, отметна каишката на чантата си от рамото и внимателно пусна чантата на земята. Не каза нищо.

— И малката чантичка.

Коленете й бяха омекнали като кашкавал. Не се намери никаква опора.

— Сега — прозвуча гласът, много тих, но и решителен — свали наметалото.

Вътрешностите на Рейчъл се разбунтуваха, когато започна да осъзнава какво щеше да се случи. За момент тя се поколеба и отново погледна към тъмния ключ на лампата. Даде си сметка, че съдбата й няма да се промени, даже и лампата да светеше, и веднага пое по линията на най-малкото съпротивление. Наведе глава и се зае да изпълни заповедта. Наметалото безшумно падна на пода.

— Сега полата. Бавно и леко.

Пръстите й не искаха да се подчиняват, суетяха се разтреперани с петте копчета, които заместваха ципа.

Командата бе повторена, този път по-грубо и леко нетърпеливо:

— Полата!

— Опит…

— Просто го направи — отново снижи глас: — И не говори. Аз ще говоря.

Обърната с гръб към него, тя не можа да види издайническата му усмивка, когато пръстите й продължиха да се суетят.

— Хайде — наложи се да я подкани отново, преди полата най-после да последва наметалото на пода. — Сега обувките. Събуй ги. Бавно… Така е по-добре.

Рейчъл затаи дъх, а сърцето й туптеше бясно. Знаеше какво ще последва. Някак си, докато стоеше там с блузата и комбинезона си, все още се чувстваше защитена. Но когато и те си отидеха по реда…

Той беше безмилостен.

— Разкопчай блузата. И не се бави много.

Гласът му звучеше по-плътно и имаше очаквания ефект върху Рейчъл. Във въздуха се носеше странно чувствено напрежение. Борейки се с неговото въздействие, тя се зае с копчетата. Скоро блузата беше разкопчана. Рейчъл стоеше изправена и в очакване.

— Съблечи я! — изръмжа той.

Нощта бе тиха. Не се чуваше нищо, освен тихите му команди, забързаното й дишане и прошумоляването на всяка от дрехите й, когато напускаше тялото й. Едното й рамо се разкри голо пред погледа му, после и другото. Въпреки че беше топло, тя потрепери, когато остави блузата си да падне на килима.

— Сега комбинезона! — последва напрегнатото изръмжаване в тъмнината. — През главата.

Отне й не повече от минута да осъзнае колко предизвикателно ще изглежда, докато си сваля комбинезона по този начин, вместо да свали презрамките и да избута коприната надолу. Той държеше на удоволствието. Единствената й грижа бе да изпълнява нарежданията му, докато в главата й бушуваха мисли за отмъщение.

Подхвана тънката материя около бедрата си и бавно я издърпа нагоре към кръста. Когато вече бе открила и гърдите си и повдигна ръце, за да издърпа коприната през главата, му позволи да се наслади само с един кратък поглед на съблазнителната поза и остави дрехата бързо да се плъзне от ръцете й.

Помисли си, че чува накъсаното му дишане, преди гласът му да възвърне забележително овладяната си сила:

— Чорапогащника. Сваляй го.

Отново си представи каква гледка ще се получи. Почувствала се по-смела от прилив на перверзно удоволствие, тя спокойно пъхна пръсти под колана на чорапогащника й бавно започна да го смъква надолу по ханша, бедрата си, събу единия си крак, после и другия. Докато се изправи отново, се замисли дали не е стигнала прекалено далеч.

— Сама си го търсиш — чу се дивото му изръмжаване, последвано от дълга пауза, през която не можеше да прави нищо, освен да се моли да спре да трепери като листо. Тялото й бе развълнувано от спомените за последния път, когато е било така разголено пред мъж, спомени за неговото тяло — толкова чисто, дълго и стройно. Тогава се бе чувствала защитена и глезена. Сега, изправена само по сутиен и бикини, се чувстваше гола, разкрита и безпомощна.

Той имаше само две възможности за избор.

— Свали си сутиена!

Свела глава, можеше да види бързото надигане и отпускане на това прозрачно нищо, което бе нарекъл сутиен. Когато тя се поколеба, гневният глас прозвуча отново:

— Смъквай го! Веднага!

Рейчъл се поблазни от идеята да го принуди той сам да направи това, но нарастващото раздразнение в гласа му подсказваше, че е по-добре да не го подтиква към такива действия. Разтрепераните й пръсти се протегнаха към кукичката на гърба и я освободиха.

— Сваляй го!

Плъзна презрамките напред и освободи дантелата от закръглената си плът. Когато отново последва дълга пауза, тя проскърца със зъби. Отмъщение. Той ще си получи заслуженото.

Гласът бе по-мек, не толкова заповеднически, макар и много напрегнат:

— Свали си бикините. Съвсем бавно.

Съвсем бавно? Ще си го получи, обеща си тя, като хапеше долната си устна от безсилие. Движейки се много бавно, пъхна палците си под малкото парче коприна и бавно, поклащайки бедра, плъзна бикините надолу по краката си. Когато най-накрая ги събу, вече не носеше нищо, освен мекото лунно отражение. Изправи се, като дишаше накъсано, изпъна рамене и повдигна глава. Всяко от сетивата й бе изострено и пулсираше бясно в отговор на очите, които обхождаха плътта й.

Чу тихо шумолене и разбра, че той става, като едва тогава осъзна, че бе седял на любимия й ратанов стол, докато се бе наслаждавал на представлението. О, ще си получи той заслуженото! Някой ден…

Гласът му се чу по-отблизо, задъхан и напрегнат, идващ дълбоко от гърлото му.

— Косата. Пусни я. Махни всички фиби. Да пада свободно. Тялото й се разбунтува, тя понечи да протестира:

— Моля…

— Махни ги…

Тя сведе глава. Тънките й пръсти напипаха фибите, които толкова внимателно бе наместила същия следобед, и започнаха да ги издърпват една по една. Падаха в безпорядък върху дрехите, които бе захвърлила на пода. Русите кичури се разпиляха безразборно по раменете й. Рейчъл разтърси глава, за да освободи заплелите се, после се насили да застане неподвижно, в очакване на следващата команда.

— Много бавно — гласът идваше точно зад нея — се завърти.

Тя преглътна трудно, пое си дълбоко дъх, после, готова за по-нататъшни мъчения, се завъртя. Повдигна глава и срещна погледа му, а после го видя как изучава напрегнато вирнатите гърди, женствената закръгленост на ханша й, сламенорусото гнездо там, където се събираха бедрата й. Дори тъмнината не можеше да скрие пламналия златист поглед, който обхождаше всяко кътче от тялото й.

— Точно така си мечтая за теб — каза той задавено. — Гола на лунната светлина.

Тя облиза внезапно пресъхналите си устни. Дишането й се ускори още повече, което допълнително раздвижи гърдите, върху които се бе върнал погледът му. Когато очите му отново срещнаха нейните, тя вече не можеше да се сдържа.

— Боже мой, Джим — прошепна, — ако не ме докоснеш скоро, мисля, че ще умра.

Белите му зъби проблеснаха.

— И не само ти — изстена той, разтвори ръце и я придърпа нетърпеливо в прегръдката си. — Рейчъл, Рейчъл! Сякаш мина цяла вечност.

Би била щастлива да остане в прегръдката му, ако не бе еротичната сцена, която бе дирижирал допреди мигове. Беше прекалено възбудена, за да й стигне само една прегръдка.

— Но ти си все още облечен — изсумтя тя и се отдръпна само толкова, че да се заеме с копчетата на ризата му. Удивително как изведнъж пръстите й бяха станали толкова чевръсти. Измъкна ризата от дънките му и се нацупи. — Ти съсипа цялата ми изненада. Канех се да те събудя рано утре сутринта. Как разбра, че ще се върна тази вечер?

— Не разбрах — каза той, а гласът му бе напрегнат до крайност заради усещането от ръцете й, които го събличаха. Говореше бързо, изричайки думите с усилие. — Ако знаех, щях да те посрещна на летището. Просто случайно работех долу в кабинета по-рано тази вечер. Когато свърших там, изгасих лампите и дойдох да поседя малко тук. Изглежда, че тук е единственото място, където ми е спокойно — остави я да свали ризата му от раменете и се възбуди още повече от агресивността й.

Тя позволи на ръцете си само за миг лакомо да се плъзнат по кожата му, за да се насладят на твърдостта му, на топлите мускули на гърдите и раменете, преди да се заемат с колана.

— Искаш да кажеш, че твоят детективски инстинкт не ти е подсказал колко силно ми се иска да съм си у дома? — коланът беше разкопчан. Той изхлузи обувките си, докато разкопчаваше дънките. После с нетърпение, което при други обстоятелства би я притеснило, тя коленичи и издърпа крачолите му надолу. Той подпря ръка на главата й, за да запази равновесие, и пристъпи на единия си крак, а после и на другия, докато тя свали дънките.

Рейчъл затаи леко дъх и плъзна ръце нагоре по краката му. Бяха силни и твърди, толкова дълги, че лицето му й изглеждаше безкрайно далече. Тъй като това я подсети още какво разстояние трябва да измине, тя се наслади само за миг на мъжествено косматите му крака, преди да посегне да свали слиповете му. Когато меката памучна материя най-после се присъедини към останалите дрехи на пода, тя отново плъзна ръка нагоре по бедрото му, изучавайки го с неприкрито възхищение, докато накрая той улови пръстите й и бавно я издърпа да се изправи.

Точно както бе направил той преди малко, тя се отдръпна леко назад, за да го огледа. Беше великолепен, кожата му проблясваше на лунната светлина, прикрита само от ивицата косъмчета — по-широка на гърдите, съвсем тясна около пъпа и надолу. Точно това надолу привлече погледа й отново, а после почти неосъзнато привлече и ръцете й. Никога преди не го бе докосвала там, никога не бе проявявала такава смелост. Сега, осъзнавайки дивия огън, който бушуваше във вените й, изпитваше нужда да опознае и неговите усещания. Беше твърд, горещ и пулсиращ, видимо се напрягаше още повече от докосването й. Усети как отвътре я облива топла вълна и осъзна, че макар и да не бе видимо, тя бе също толкова готова, колкото и той.

— Ела тук, Рейчъл — изръмжа Джим, хвана ръцете й и ги обви около врата си, после плъзна ръце и я вдигна във въздуха. Сякаш нямаше какво друго да направят, краката й се обвиха около кръста му. Веднага, без забавяне, той проникна в нея. Страстните им въздишки бяха в идеално съзвучие.

— Господи, колко ми липсваше! — изрече дрезгаво, допрял устни до косата й. — Не мисля, че някога ще ти се наситя.

Рейчъл се вкопчи в него със затворени очи, наслаждавайки се на усещането, че той я изпълва.

— Нито пък аз — прошепна тя, опиянена и щастлива. — Виж какво направи с мен. Да се разсъбличам безсрамно пред мъж с пистолет… Пистолетът къде е?

— Беше консервена кутийка от бира — отвърна той, докато я полагаше върху леглото — и е върху килима до стола — когато гърбът й достигна леглото, устните му се притиснаха към нейните още по-силно. — А и не мислиш, че бих насочил пистолет към теб, нали? — гласът му я укоряваше и милваше едновременно.

— Не мисля, че би ме интересувало — прошепна тя, — при положение че ти държиш пръст на спусъка — блажена въздишка се отрони от устните й, когато ръката му се премести нагоре и най-после са намести върху гърдата й. После премина в по-несловесно наслаждение на възторга, който я заля, когато гърбът му се изви и той направи силен тласък. Стенания на неприкрито удоволствие изпълниха въздуха, тя не бе сигурна дали бяха нейните или неговите. И не я интересуваше. Беше време за наслаждение, не за анализи.

А наслаждението беше наистина взаимно. Джим определи ритъма с все по-дълбоки тласъци, дишането й се ускоряваше все повече, тялото й пламваше все по-силно, приближавайки неизбежната експлозия, която винаги съпровождаше сливането им. Плътният му развълнуван глас я възбуждаше не по-малко от твърдостта на тялото му, което я пронизваше отново и отново.

— Да, Рейчъл… Да… там… ох, колко е хубаво… Да, по-бързо… О, боже!

Изпадайки във вихрушката на трескави кръгове от забрава, те достигнаха до върха заедно, бяха пометени от силата му, вкопчиха се в него възможно най-дълго и после бавно, неохотно се отпуснаха в прегръдката си. Ръцете на Джим продължиха да я стискат здраво дълго след като всяка друга част от тялото му се бе отпуснала.

— Обичам те… — прошепна той най-после.

Тя извърна устни към навлажнената му от пот буза и като овладя постепенно дишането си, го целуна.

— Радвам се.

Колко дълго бяха лежали така, с преплетени ръце, крака и сърца, слети в едно — не можеха да кажат. Рейчъл само знаеше, че щастието, което изпитваше, не приличаше на нищо, което бе изпитвала досега. Любовта им ставаше все по-прекрасна. Не го вярваше, но ставаше и все по-силна. Все по-голяма и дълбока, изискваше всеотдайността на всеки сантиметър от съществото й. Чувстваше се, сякаш я поглъщат жива… И нямаше нищо против.

— Сега си моя, знаеш ли? — промълви Джим. Тя отвори очи, повдигна глава и видя, че той я изучава съсредоточено. — За цялото лято. Завинаги. Може да ти отнеме още малко време да го осъзнаеш, но ти ще станеш моя жена. Така че помогни ми, Рейчъл, моля те.

Видя решителността, изписана на лицето му, и като знаеше откъде се бе завърнала току-що, почти му повярва. Харесваше й да чува как го произнася. Бе странно приятно.

— Хайде да не говорим за това сега — прошепна тя, защото не желаеше да застрашава блаженството на момента.

Или Джим не беше толкова сантиментален, или нуждата му да се справи с този проблем бе просто толкова настойчива.

— И какво? Както стоят нещата, баща ти се прибира вкъщи утре. Той поне ще попита.

— Да попита какво?

— Кога ще се женим.

— От къде на къде ще пита за това?

— Е, може и да не попита, но със сигурност ще се чуди. Искам да кажа, ако един баща види, че дъщеря му си има връзка точно под носа му…

— Това не е връзка!

Усмивката, която изви устните на Джим, бе мъжествена и пълна с разбиране.

— Ти как би го нарекла?

— Ние сме влюбени!

— И ще кажеш това на Том?

— Ако попита.

— И когато, тъй като той със сигурност ще попита, след това попита и кога ще се оженим, какво ще му кажеш?

Бяха се върнали в началото. Рейчъл се притесни. Сведе поглед и промълви:

— Не знам.

— Защо просто не кажеш — следващата седмица. Или следващия месец — гласът му се смекчи в нежна молба: — Какво толкова лошо има?

— Няма нищо лошо — отвърна тя провлечено, като имитираше говора му. — Просто не съм… готова. Женитбата е голяма стъпка.

— Както и да отдадеш девствеността си на мъж, когато си на двадесет и девет години. Не се колеба и суети дълго в този случай, нали?

Беше риторичен въпрос, който Рейчъл предпочете да пренебрегне. Съзнанието й бе заето с напразни опити да подреди мислите си. Точно от това се страхуваше, като се прибираше вкъщи. Знаеше, че Джим ще се опита да я навива. Но точно както не можеше да отрече любовта му, тя не можеше и да обвърже бъдещето си като негова жена. Да бъде съпруга и майка бе нещо чуждо за нейното съществуване. Чувстваше се заплашена и несигурна.

— Дай ми време, Джим — настоя тя меко. — Моля те?

— А какво все пак ще правим, когато баща ти се прибере вкъщи? Ще се целуваме за лека нощ на вратата? — засмя се дрезгаво. — Знаеш също толкова добре, колкото и аз, че това е невъзможно.

Като си спомни разговора им отпреди минути, тя потърси разрешение.

— Не твърдеше ли точно ти, че татко няма да има нищо против?

— Ти самата няма ли да имаш нещо против? Няма ли да се притесняваш да прекараш нощта с мен, като знаеш, че Том е в другия край на коридора?

Това определено бе нов проблем в живота й.

— Не знам.

— Е, аз пък знам. Познавам те, Рейчъл. Мисис Франсис може да е едно нещо. Но собственият ти баща е съвсем друго. Няма да ме караш да се промъквам зад гърба му, със сигурност — поклати глава и си пое дълбоко дъх. — Не, единствената надежда да бъдем заедно е, ако ти му разкажеш за нас. Може и да не е очарован, че за няколко седмици, докато е бил в болница, аз съм успял да се намъкна в леглото на дъщеря му. Но той изглежда достатъчно здравомислещ и знам, че много те обича. Със сигурност не би те принудил да се омъжиш, ако ти прекалено се противиш.

В гласа му се долавяше обида. Рейчъл поглади лицето му с опакото на ръката си и го погледна умоляващо.

— Не е така, Джим. Изплашена съм. Това е всичко — опита се да обясни тя. — Когато си помисля за брак — с когото и да е, — започвам да треперя.

— Ти няма да се омъжваш, за когото и да е, Рейчъл. Ще се омъжиш за мен.

С отчаяна въздишка тя извърна глава.

— Знам — прошепна, напълно победена. — Само ми трябва време.

В тишината, която се възцари, объркването започна да я яде отвътре. Ако сама не можеше да се разбере, как би могла да обясни чувствата си на Джим? А тя все по-малко разбираше самата себе си. Ако обича Джим, защо наистина да не се омъжи за него? Защо не бе въодушевена? Просто защото никога не бе имала пример, на който да подражава, не означаваше, че не би могла да се справи. Много жени, чиито майки са умрели млади, успяваха да станат прекрасни съпруги и майки. Защо тя да не може?

Късчета и части от бълнуванията на баща й нахлуваха в съзнанието й. Отново се замисли за майка си. Дали да не попиташе баща си за нея? Но не можеше, не и сега, когато бе толкова уязвим. Последното нещо, което би поискала, бе да го разстрои, заключи тя за не знам кой път. Не, реши твърдо Рейчъл. Щом бе чакала толкова дълго, можеше да почака още.

— Знаеш ли — започна той, като плъзна голямата си ръка под рамото й с нежна милувка, — ако не те обичах толкова много, щях да ти кажа какво да правиш с молбите си за време…

— Но ти ме обичаш…

— … толкова много — за да докаже думите си, той я целуна страстно.

Беше й дал временен отдих.

 

 

Том Бюсек се завърна вкъщи на следващата сутрин, придружен от една сестра, която щеше да остане в къщата до края на седмицата. Въпреки че Джим бе настоявал да закара Рейчъл до болницата, за да ги вземат, наложи се да тръгне по работа скоро след като се увери, че приятелят му е удобно настанен в леглото си и не преди да подхвърли възможно най-небрежно името Ландауър.

— Ландауър? — и изведнъж видът му стана изморен при спомена за проблемите в Ес Кей Ти.

За момент Джим съжали, че го е споменал. Но той бе нает, за да свърши определена работа и детективският инстинкт му подсказваше, че просто не може да чака повече.

— Това говори ли ти нещо?

Том поклати глава, здраво стиснал устни.

— Не — въздъхна той и затвори очи.

Без да настоява повече, Джим се сбогува с Том. Рейчъл го изпрати до вратата.

— Ще дойдеш ли на вечеря? — попита тя, като се чудеше дали работата му ще продължи и вечерта. — Искам да кажа, сигурна съм, че татко няма да се присъедини към нас, но мисис Франсис непременно ще сготви нещо страхотно.

Ръката му обгърна кръста й, Джим пренебрегна тъмните мисли, които му хрумнаха, и й се усмихна.

— Как мога да откажа при обещанието за домашно приготвена храна?

— Значи така? — подразни го тя. — Ето как мога да те примамвам да изоставяш работата си.

— Всъщност вероятно ще хапна и ще трябва да бързам. Но ще се върна — целуна я по върха на носа и тръгна, като я остави да стои там и да се чуди дали топлото нежно чувство би било част от това да го изпраща за работа всеки ден. Поклати глава, за да се освободи от тази мисъл и за да се разсее, отиде да види какво може да направи за баща си.

Много малко. Сестрата го наблюдаваше постоянно, опитвайки се да ограничава телефонните обаждания и посетителите му и да му наложи подходяща почивка и упражнения.

Рейчъл се стремеше да стои възможно най-много с него, често го водеше на бавни разходки из двора, но през повечето време бе свободна и разопаковаше багажа си, свиреше на флейта и очакваше с нетърпение часовете с Джим. Що се отнася до дилемата дали да посвети бъдещето си на кариерата или на Джим, тя я избягваше като чума.

Тази първа седмица въпросът за промяната в поведението на Рейчъл нощем така и не бе повдигнат. От една страна, Джим бе много зает с един нов случай — криминално разследване, което поглъщаше почти цялото му време. През нощите, когато все пак успяваше да се отбие при Рейчъл, в повечето случаи това ставаше в някакъв много късен час. Използваше ключа си, за да влезе тихо и откриваше Рейчъл да го чака, полузаспала, на малкото канапе. Вземаше я на ръце и я отнасяше в леглото, където бяха на спокойствие сами. Сутрин ставаше и излизаше, преди някой — освен Рейчъл — да се е събудил. Топлите й порозовели страни и развълнуваното тяло й напомняха за него дълго след като колата му бе изчезнала от алеята.

Но през следващата седмица, когато сестрата си бе заминала, а състоянието на баща й се подобри значително, истината за тяхната любов излезе наяве. Джим бе успял да се отбие за малко и те обядваха заедно в задния двор. Когато той си тръгна, Том се обърна към Рейчъл:

— Джимбо е добър човек.

Рейчъл бе в приповдигнато настроение. Не само се радваше на прекрасното усещане от топлото юнско слънце върху кожата си, доста поразголена от лятната й рокля, но и Джим бе съобщил, че си е наел още един помощник. Довечера щяха да бъдат заедно.

Устните й се извиха в ъгълчетата.

— Вече си го казвал.

Очите на Том се присвиха замислено. Не бе останал сляп за нежното изражение на дъщеря си всеки път щом погледнеше Джим, нито пък за неговото, когато отвръщаше на погледа й.

— Струва ми се, че и ти си убедена в това.

— Така е — отвърна тя още по-внимателно. — Аз го обичам.

Баща й се усмихна.

— Точно на това се надявах. Ами Джим? Какво чувства той?

— Същото.

— Страхотно! — Том доволно плесна с ръце, после почти толкова комично изтрезня. — И какво ще правите?

Джим я бе предупредил. Типично за Том Бюсек.

— Ще прекарваме цялото си свободно време заедно. Ще се радваме един на друг, на любовта си.

— Ами ще се жените ли? Какво ще кажеш?

Рейчъл наклони глава настрани и сви рамене, без да може да го погледне в очите:

— Може би. Ще видим.

— Какво искаш да кажеш с това „ще видим“?

— Шшшшт. Ти трябва да пазиш спокойствие.

Той отново снижи гласа си и заговори през зъби, както предположи тя:

— Какво ще кажеш за брак, Рейчъл? Той ти е предложил, нали?

— Да.

Том я погледна невярващо:

— И ти си му отказала?

— Засега — отвърна тихо, озадачена от реакцията на баща си. Той изглеждаше наистина сърдит.

— За бога, защо, момиче? Той е добър човек и ти казваш, че си влюбена. Не е ли женитбата най-логичната следваща стъпка?

— Може би, но не му е дошло времето.

— Да не би да изчакваш да изобретят ракета до Луната? — промърмори той с едва прикрит сарказъм. — Къде ти е умът, Рейчъл? Хващай го! Вържи го за себе си! Не рискувай да загубиш това, което имаш!

Рейчъл не успя да отговори на разгорещеността на баща си. Беше очаквала да се развълнува, да е доволен. Не можеше да го разбере. Сякаш я притискаше почти от страх.

— Говориш, сякаш може никога вече да нямам шанс — промълви най-после тя, без да може напълно да скрие обидата си. — Нима си мислеше, че вече съм такъв безнадежден случай, че трябва да се хвърля на врата на първия срещнат, който се появи?

— Не е така, скъпа — отвърна той, а гласът му моментално се смекчи. Наведе се напред и хвана ръката й. — Просто любовта понякога е недостижима. Мислим си, че ни е в кърпа вързана, а после нещо се случва и я губим.

— Ти говориш за мама — думата никога не бе идвала на езика й лесно. Дори сега й костваше усилие да я произнесе.

Сега бе ред на Том да се свие:

— Може би.

Моментално изоставяйки предположението, че майка й е умряла при раждането й, Рейчъл продължи:

— Но това е различно. Такива неща не се случват толкова често в наши дни. Мисля, че ние с Джим ще направим най-ужасната грешка, ако прибързано се втурнем в нещо, за което не сме сто процента сигурни.

В очите на баща й се долавяше поражение. Той заговори по-бавно:

— За кое не сте сигурни, щом сте влюбени?

— За нашите професии, от една страна. Би се наложило да правим някои промени, ако искаме да си осигурим време, което да прекарваме заедно — изведнъж осъзна, че Джим се бе погрижил точно за това. С Пат и новия си помощник щеше да е много по-свободен вечер.

— Можете да се справите с това.

— Предполагам.

— Тогава направете го!

Рейчъл вдигна поглед, в който проблясваше непокорство:

— Това заповед ли е?

Том поклати посивялата си глава и въздъхна:

— Не, скъпа моя. Прекалено голяма си, за да ти заповядвам нещо. Това беше просто едно предложение, направено от бащинска загриженост. Аз харесвам Джим. Имам му доверие. Мисля, че би станал добър съпруг и баща. И ти си влюбена в него. Виж! — протегна ръка, за да спре незабавния й протест. — Знам, че това звучи много старомодно. Но аз не съм чак толкова старомоден — той изви вежди, — че да не мога да си представя какво правите вие двамата, когато сте сами — когато бузите на Рейчъл пламнаха, баща й се усмихна. Това беше топла, тъжна усмивка, носеща отпечатъка на болезнени спомени. — По дяволите, това наистина е старомодно. И ние с майка ти го правехме едно време — много бавно усмивката му избледня. — Но най-естествената последица от това са децата и вашите деца трябва да бъдат защитени.

— Аз съм си защитена — изрече бързо тя, после се изчерви още по-силно и би си прехапала езика, ако не си бе дала сметка, че иска баща й да се отнася непринудено към това, че тя прекарва времето си с Джим. Ако той постоянно се тревожеше дали тя няма да забременее, тази непринуденост бе невъзможна. — Искам да ти кажа, че трябва първо да свикна с мисълта за брак, преди да се замислим за деца.

Том кимна, после се замисли, а погледът му се зарея към прасковената градина.

— Е! — въздъхна тихо. — Не мога да споря с тези доводи. Но внимавай да не ти отнеме прекалено много време. Няма да станеш по-млада.

— Боже мой, татко — засмя се тя, почувствала внезапно облекчение, — говориш, все едно съм в преклонна възраст.

— Дай си още няколко години… — гласът му заглъхна, после продължи по-меко и закачливо: — И, Рейчъл?

— Да?

— Кажи му да спи до по-късно сутрин — Том поклати глава. — Та той става прекалено рано. Боже мой, този мъж трябва да е напълно изтощен.

— Така ли каза? — попита Джим удивен, когато след вечерята остана насаме с Рейчъл в стаята й. После отметна глава назад и се разсмя от сърце. — Старата лисица. Значи е знаел през цялата седмица.

— Не ми се стори чак толкова смешно — нацупи се Рейчъл, но след миг омекна. — Поне не точно тогава — стана от канапето, за да пусне една плоча на грамофона.

— Какво друго каза?

— Общо взето, това, което ти бе предвидил — промърмори тя, когато се върна на канапето.

— За женитбата?

— Ъ-хъ.

Джим се усмихна широко.

— Знаех си, че мога да разчитам на него! Той се справи, нали?

Рейчъл отпусна ръце в скута си, а на лицето й се изписа раздразнение.

— Не постигна повече, отколкото постигна самият ти. Казах му, че нямам намерение да избързвам.

— Засрами се, Рейчъл. Да лишиш болния човек от такова просто удоволствие.

Очите й се развеселиха.

— Значи сега ми казваш, че трябва да се омъжа за теб, за да доставя удоволствие на баща си? Това е нов вариант на любовен триъгълник.

— Очакваше се да стане — той протегна ръка и я придърпа към себе си. Тя се настани удобно до него, отметна глава назад и го погледна замислено.

— Нямаше ли да те притеснява, ако се съгласях да се омъжа за теб само заради баща си?

— Ни най-малко.

— Джим! Това е ужасно.

— Не чак толкова. Знам, че се обичаме и че само някакви твои странни настроения все още ни пречат да се съберем. Бракът ни ще е сполучлив. Като знам това, лесно бих приел да се оженим даже и под фалшив предлог.

— Ти нямаш съвест.

— Не. Просто съм честен — погледна към стереоуредбата, от която зазвучаха бавни, меки акорди. Джим се намръщи — Какво е това?

— „Фантастичната симфония“ на Берлиоз. Какво има? — подразни го тя. — Не ти ли харесва? Виждаш ли, как може бракът ни да потръгне, когато ти не понасяш това, което аз харесвам?

— Не казвам, че не го понасям. Просто исках да зная какво е.

— А защо направи такава физиономия? Хайде, къде остана сега честността ти? Изобщо не ти харесва, нали?

Той сбърчи вежди и наклони глава на една страна.

— Не че изобщо не го харесвам. Просто ми се струва… разпокъсано. Както и класическата музика по принцип.

— Това е, защото не я разбираш.

— Тогава обясни ми я.

Виждайки сериозното му изражение, тя затаи дъх.

— Значи говориш сериозно?

— Съвсем. Обясни ми какво чувам.

Рейчъл изучава внимателно изражението му още минута, реши, че той наистина е сериозен, после отново положи глава на рамото му и заговори тихо:

— Когато Берлиоз го е написал около 1830, е бил лудо влюбен в една актриса, която не подозирала за съществуването му. Той го написал в голямата си част за нея, за да привлече вниманието й. В този смисъл симфонията е автобиографична — тя спря и за момент се заслуша в музиката, преди да продължи: — Според собствените бележки на композитора симфонията разказва за един млад мъж, емоционално много нестабилен, нещастно влюбен музикант, който се опитва да се отрови. Под въздействието на опиума получава поредица от много ярки халюцинации, във всяка от които присъства образът на възлюблената му. — Рейчъл притисна глава към гърдите на Джим и после повдигна поглед, за да срещне очите му. — Слушай, това е първата част. Музикантът сънува най-различни сънища за живота си, преди да срещне жената, от която е обсебен. Слушай.

Седяха мълчаливо и слушаха. Джим я прегръщаше силно, докато се опитваше да концентрира енергията си върху музиката.

— Какво чуваш? — насърчи го тя.

Той не отговори веднага, като отчаяно се опитваше да измисли нещо интелигентно.

— Какво се очаква да чуя? — попита най-после, като не успя да направи никаква интерпретация и се почувства естествено потиснат.

— Трябва да направиш някаква свободна асоциация. Кажи ми какво ти идва наум, докато слушаш музиката.

Той отново се заслуша.

— Най-различни неща. Тъга. Щастие. Объркване — замахна с ръка във въздуха. — По дяволите, Рейчъл! Не знам.

— Но си прав! — отвърна му тя ентусиазирано. — Точно това е чувствал и младият музикант. В състоянието на опиянение той е видял как животът му минава пред очите. Тъга. Щастие. Объркване. Изпитвал е всички тези неща. Сега слушай — затаи дъх. — Ето — насочи го тя. — Това — очите й бяха блеснали. — Чуваш ли точно тази мелодия?

Джим изръмжа:

— Това е първото нещо, което изобщо бих нарекъл мелодия.

— Това е idee fixe. Фикс идеята. Това е темата за възлюблената му. Чуй я добре сега. Така ще можеш да я разпознаеш и в следващите части.

Продължиха да слушат заедно. Джим — със скептицизъм, който се смекчаваше само от вълнението на Рейчъл. Когато започна втората част, тя отново набързо и търпеливо му разказа какво се случва.

— Сега музикантът сънува, че е на бал. Слушай. Танците. Темпото на валса. Вълнението да се въртиш във вихъра на танца — замълча за няколко минути. — Сега чуваш ли?

— Възлюблената? — той бе почти сигурен, че я чува. Поне мелодията му звучеше смътно познато.

— Сякаш не може да избяга от нея.

— Горкият човек! — прошепна Джим, като потърка нос в челото й. — Познато ми е това чувство.

Рейчъл се извърна, като преметна крак през неговия и обви ръка около кръста му. Отметна глава нагоре и му се усмихна.

— Не бих те нарекла емоционално нестабилен.

— Да, точно това ме плаши. Не ми трябват халюцинации, в които да си представям образа ти — той сведе глава и устните му уловиха нейните, отворени и топли. Ръката му притисна кръста й и я придърпа още по-плътно до себе си.

— Тук съм — прошепна тя най-после, когато той освободи устните й. Ръката й се плъзна по гърдите му. — Няма нужда да си представяш нищо.

— Точно това ми е толкова трудно да повярвам от време на време — промърмори Джим, целуна я отново и се разтрепери, като я притисна силно към себе си, а после отново я настани удобно в прегръдката си. — Понякога си мисля, че това наистина е халюцинация, че ще се събудя и няма да те има.

— Никога.

— Тогава омъжи се за мен.

Тя погледна встрани, сведе глава и потърка буза в гърдите му, затаила дъх.

— Недей, Джим. Не тази вечер. Не и когато най-после имаме време да се радваме на това, което изпитваме.

Той хвана брадичката й и я вдигна.

— Ти радваш ли се?

— Знаеш, че е така.

— Кажи ми — настоя с по-дрезгав шепот, после задържа погледа й, без да мига. — Кажи ми какво ти харесва.

Тя не би могла да откъсне поглед дори и да се опитваше — толкова настойчиви бяха очите му.

— Харесва ми да съм с теб тук, вкъщи, и да знам, че няма да ми се наложи да взема следващия самолет за някъде. Харесва ми да ти говоря за музиката си, да споделям нещо, което е било част от живота ми толкова дълго.

Когато тя се поколеба, той я подкани:

— Продължавай…

— Харесва ми да съм сгушена в теб така. Да се чувствам спокойна. Защитена — отново плъзна ръка по гърдите му, като пъхна пръсти между копчетата на ризата му. — Харесва ми усещането, когато те докосвам. Толкова топъл и твърд — зарови лице във врата му. — И мириса ти — вдиша дълбоко и изпусна дъха си в дълга въздишка на удоволствие.

— Продължавай…

Отново срещна погледа му и прочете в него мъжкото му самодоволство, което само подчерта привлекателността му.

— Това ти харесва, нали?

— Да — на устните му се прокрадна усмивка. — Хайде, продължавай.

Само по един начин се потушава огън. Ръката й се раздвижи отново, зае се с копчетата на ризата му, разкопча първо едното, после следващото, избута ризата настрани, наведе се и докосна с устни гърдите му. Лекото му трепване й бе достатъчно като насърчение.

— Харесва ми гладкостта на кожата ти. Харесва ми как се стягаш, когато правя това… — тя го целуна по гърдите и извърна лице нагоре. Развеселеното му изражение бе изместено от горяща възбуда. — Харесва ми как се покриваш с пот, когато се възбуждаш. В това има нещо… животинско — пръстите й се заеха с ципа на дънките му. Доставяше й удоволствие да чува как дишането му се учестява, а тялото му се напряга. Гласът й бе съблазнителен и дрезгав: — Харесва ми как реагираш на докосването ми. Как миришеш и как се извиваш — тя направи същото, приближи устни до неговите, — и как ме желаеш…

Дълбоко дрезгаво изръмжаване се изтръгна от гърлото му.

— Като говорим за животински реакции, ще си го получиш на пода само след минута, ако не спреш.

— Не ти ли харесва? — попита тя невинно, усещайки нарастващата сила, докато продължаваше да го милва.

— Да ми харесва? О, много ми харесва! Но и… те желая… Точно в тази минута — после вдигна глава, за момент разсеян. — Ето я пак!

Рейчъл го погледна объркано, осъзнала, че в развълнувания му глас има и страст, и тържествуване.

— Какво?

— Възлюблената. Фикс идеята.

Тя определено се бе появила отново. Рейчъл изстена — също толкова възбудена от това, което правеше с Джим, колкото си мислеше, че е и той.

— Не мога да повярвам, че чу това! — обвини го тя, след като сама бе забравила напълно за музиката, която бе фон на чувствената й атака. — Сигурно губя въздействието си.

— Не губиш своето въздействие, Рейчъл — успокои я Джим, внезапно съвсем сериозен. — Това никога не би могло да стане, то е вродено в теб. Просто искам да знаеш, че се уча. Че искам да се науча — той я целуна много нежно, опитвайки вкуса на устните й, както би опитвал нещо много екзотично, изтънчено и непознато. — Научи ме още — прошепна и я целуна отново.

Рейчъл се почувства замаяна от удоволствие. Гласът й звучеше като сладко мъркане между нежните целувки.

— Фикс идеята е нещо като… като вариация на тема… Композиторът поема темата си, после я обработва, за да промени формата и звученето й, докато същината си остава неизменна.

— Вариация на тема? — дъхът на Джим галеше устните й.

— Ммм. Това е… един прекрасен феномен…

Това бе само първият от поредицата прекрасни феномени, които обсъдиха тази нощ.

 

 

— Добри новини, семейство Бюсек! — заяви Джим, когато се появи в двора следващия ден по обед. Рейчъл и Том се канеха да обядват. Тя веднага скочи на крака и отиде да го прегърне, а погледът, който му отправи, бе изпълнен с обожание.

— Давай! — подкани го бързо.

В собствените му очи се четеше мъжкият вариант на това обожание. Вариация на тема.

— Целувка — прошепна той — или новината?

— Хайде, вие двамата — прекъсна ги Том с добродушен протест. — Хайде свършвайте с целувките и да чуя новината си. В крайна сметка съм с болно сърце. Напрежението ми е противопоказно.

Целувката бе кратка и сладка, както и новината.

— Открихме връзката — съобщи Джим, като издърпа един стол и гаврътна студения чай на Рейчъл, докато двамата Бюсек го наблюдаваха в очакване.

— Връзката? — повтори Том тихо.

— На Ренко. Пат го е проследил снощи и е успял да фотографира една среща на Ренко с друг мъж в ресторант недалеч от дома му.

Рейчъл се облегна назад.

— Но откъде знаеш, че това е била връзката?

— Разменили са си един пакет. После, тази сутрин, Ренко внесе депозит от пет хиляди в една банкова сметка — Том остана странно мълчалив, а мрачното му изражение накара Джим да спре за миг, преди да продължи: — Онзи мъж е карал кола под наем, прекарал е нощта в мотел, а тази сутрин се е върнал на летището и е заминал със самолет. Сумата за наемането на колата е минала по сметката на една нюйоркска организация — Фондация Ландауър. Ландауър. Човекът с чантата — той стрелна поглед към Рейчъл и обясни: — Този, който е донесъл парите, се е регистрирал като Ричард Ландауър.

Ландауър. Джим не го бе предположил.

— Някой човек високо в йерархията им там ли е? — попита Рейчъл. — Определено не биха изпратили някой чак толкова важен.

Джим сви рамене.

— Това е следващата стъпка — да открием защо е дошъл точно този човек. Той е вицепрезидент, син на президента на фондацията. Не е много възрастен. Между двадесет и пет и тридесет. Много странно — насочи вниманието си към Том. — Сигурен ли си, че това име не ти говори нищо?

Том се замисли за минута и се намръщи:

— Сигурен съм.

Вниманието на Рейчъл бе отправено към Джим.

— Ако бяха конкурент на Ес Кей Ти, щяхме да сме ги чували. Имаш ли представа какво означава това?

Джим сви устни.

— Няма да повярвате. Фондация Ландауър е бащинска организация на няколко, да кажем, по-малки конгломерата — веждите му се извиха учудено. — Те имат едно подразделение, което се занимава почти изключително с благотворителна дейност. Едно подразделение за недвижими имоти. И… „Ландауър Дръм“.

— Дрехи? — възкликна Рейчъл. — Много пъти съм влизала в техни магазини. Има ги из цялата страна. Но за какво, по дяволите, й трябва на такава корпорация напоителният чип?

— Точно това е въпросът за шестдесет и четири хиляди долара — заяви Джим, очевидно също толкова озадачен, колкото и тя.

И Том не бе по-наясно. Изражението му бе напълно безизразно. Сякаш в момента Рейчъл бе тази, която представляваше интересите му.

— Не звучи вероятно тази фондация да иска каквото и да било от нас… Сигурен ли си, че Ричард Ландауър е връзката, която се опитваме да открием? Може би имат други отношения с Ренко.

Джим въздъхна и поклати глава, като погледна Том почти с извинение.

— Случи се нещо в завода преди няколко нощи. Ренко е работил до късно онази вечер — вдигна ръка, когато видя, че Том става все по-напрегнат. — Нищо особено. Просто дребен вандализъм. Разбъркани документи, разпилени материали. Достатъчно, за да се загубят няколко дни, без в действителност да е за губена някаква информация.

— Още едно забавяне — изстена Том. — Защо никой не ми е казал?

— Нямаше смисъл. Вече почти всичко е окей, а и не можеше нищо да направиш.

Отново заговори Рейчъл:

— Но ти казваш, че моментът е бил съвсем добре подбран, за да е случайност. Подозираше Ренко отпреди. Той е бил там съответната вечер. Нуждае се от пари.

— Отчасти — уточни Джим. — Сигурен съм, че снощното заплащане представлява само част от пълната сума. Но сега за пръв път успях да го докажа така безусловно.

Том се облегна назад, а очите му бяха много тъжни:

— Сега какво?

— Сега ще летя за Ню Йорк, за да науча каквото мога за Ричард Ландауър.

 

 

Рейчъл изстрада полета му така, сякаш тя бе в самолета и се чувстваше ужасена за живота си. Въпреки че се бе опитала да го убеди да я вземе със себе си, Джим бе непоклатим, че е по-добре да отиде сам. Двете дълги самотни нощи сякаш му доказаха обратното. Когато се върна на третия ден обаче радостта, че са пак заедно, напълно компенсира раздялата.

Том Бюсек не направи никакъв коментар нито относно дългия промеждутък между часа на кацането на самолета и тяхното появяване в Пайн Манър, нито относно факта, че и двамата изглеждаха, сякаш току-що са си взели душ, а бузите на Рейчъл бяха придобили най-мекия, нежен оттенък на розово и устните й бяха също така естествено обагрени. Вместо това се концентрира само върху бизнеса.

— Какво научи?

Джим си пое дълбоко дъх. Това не бе от най-резултатните му пътувания.

— Научих, че Ричард Ландауър е на двадесет и седем години, живее с жена си, с която са женени отскоро, в едното крило на бащиното си имение на Лонг Айлънд, има свое собствено богатство и никаква очевидна причина да си губи времето с нашия човек Ренко.

— А Ес Кей Ти? — попита Том напрегнато.

Джим сви рамене в отговор.

— Напълно ме озадачава. Прегледах цяла поредица от архивите на фондация Ландауър. Няма и помен от някаква връзка с микроелектроника или напояване. Не стигнах доникъде.

— И какво следва? — попита Рейчъл, когато го изпращаше до вратата малко по-късно, хванала го под ръка и нагодила крачките си към неговите.

— Продължавам. Пат и Уейн също продължават — той се намръщи, а недоволството се изписа на лицето му. — Трябва да има нещо, което свързва Ренко и Ландауър. Дълбоко в себе си съм убеден, че размяната на пари точно в този момент не е просто случайност. Трябва да има нещо…

На входната врата те се спряха и Джим придърпа Рейчъл към себе си. Тя обви ръце около врата му и го погледна:

— Ще дойдеш ли за вечеря?

Той погледна часовника си:

— Не съм сигурен. Трябва да се отбия в офиса. Появил се е един нов случай, докато ме нямаше, и може да се наложи аз да поема реда си и да свърша някаква работа по него.

— Нека и аз да дойда.

— Не.

— Защо не, Джим?

— Защото може да е опасно.

Тя присви очи.

— Мисля, че това е мъжка работа. Не искаш някоя жена да ти се мотае.

— Права си — ръцете му я притиснаха собственически. — Много по-добре за душевното ми спокойствие е да знам, че си на сигурно и безопасно място тук.

— На сигурно и безопасно, отегчена до смърт и самотна.

Той докосна нацупените й устни:

— Свири на флейта.

— Свиря. Това правих два дни и две нощи — също бе провела и разговор с един приятел в музикалния факултет на Дюк, но още не бе взела решение. — И предпочитам да съм с теб.

— Аз също, скъпа — прошепна той, — но ще съм прекалено нервен, ако си наоколо. Да не споменавам, че ще ме разсейваш. А ако не внимавам за това, което наблюдавам, не само че ще компрометирам отговорността си пред клиента си, но и към теб. Ако нещо се случи.

— Нищо няма да се случи — отвърна му тя, после прекрати разговора, защото осъзна, че той вече е решил. Както и тя. Нямаше да прекара вечерта сама. — Ще ме предупредиш ли за вечерята? — попита, като успя да прозвучи достатъчно небрежно.

— Ще ти се обадя — прошепна той и я целуна с дълга и лакома целувка, която ги подсети за страстта, която бяха споделили само преди час. — Ще ти се обадя.

Така и направи. Отби се за една бърза вечеря, преди да потегли с колата си, щом започна да се стъмва. Рейчъл демонстративно му каза лека нощ, преди той да е приключил разговора си с баща й.

— Щом няма да останеш и не ми даваш да дойда — подразни го тя, — ще те оставя на самотните ти мечти — целуна го закачливо по носа, завъртя се и царствено се оттегли.

Два чифта мъжки очи я проследиха как излиза.

— Тя е добро момиче — изрече мислите си на глас Том, като разсъждаваше колко добре се приспособяваше Рейчъл към странното работно време на Джим.

Самият Джим обаче не бе толкова убеден. Беше си наумила нещо. Дали самата тя нямаше да излиза? На среща? Боже, не може да е толкова отмъстителна. Освен това го обичаше. Знаеше, че ще го чака, когато той най-после приключеше за тази нощ. Знаеше го… или се надяваше?

Рязко стана от стола си и бе готов да я последва, ако Том не го бе спрял.

— Няма й нищо, Джим. Повярвай ми. Тя си е стоик посвоему.

Разкъсан между разума и емоциите си, Джим остана неподвижно за момент, опрял ръце на кръста си и вперил поглед в празния коридор. Накрая, знаейки, че да последва Рейчъл сега би означавало покана да подновят спора дали тя да го придружи или не, той се предаде. Намусено каза лека нощ на Том и се отправи към колата си.

Почти се бе стъмнило. Тъй като бе махнал лампичката на тавана, която светва, когато се отваря вратата, за да не освети лицето му в неподходящ момент, той просто се пъхна зад кормилото и извади малко фенерче от жабката, за да проучи бележките, записани в един бележник, който измъкна изпод седалката. Хвърли само поглед обаче и запокити бележника ядосано. По дяволите, искаше да е с Рейчъл! Можеше дори да усети уханието й. Какво да каже за професионалната си заетост? Щеше да е една безкрайно дълга и гореща нощ.

Запали колата, като изпсува тихо, и подкара към Дърам. Отби се само да си купи стек студена бира и нова кутия тютюн. Караше бавно, зави по тясна улица в покрайнините на университета — една улица, натъпкана с къщи, те пък — натъпкани със студенти. Знаеше точно коя търси. Уейн бе проследил въпросния човек предната вечер, Пат, от своя страна, бе проследил движението му през деня.

Сега, щом Джим се приближи, Пат се оттегли и освободи едно място, където Джим спря камарото. Стражата се смени без дума.

Джим изгаси двигателя и се отпусна долу на седалката, взе си кутийка бира и сръчно я отвори с палец. Отметна глава назад и отпи една дълга глътка от хладната течност… После почти се задави, когато нещо дълго и смъртоносно внезапно са заби в ребрата му.