Барбара Делински
Нежно и красиво (5)

Пета глава

Бледата утринна светлина се процеждаше през клоните на големия дъб и разбуди Рейчъл с нежната си целувка. Тя отвори предпазливо едно око и се загледа в морскосиньото на щорите, като се опитваше да си спомни кой концерт бе свирила предишната вечер и в кой град се събуждаше днес. Умореният й поглед се плъзна към синьото копринено канапе под прозореца и тя се намръщи. В кой хотел имаше толкова елегантно обзавеждане, а и толкова божествена тишина?

У дома… Тя си беше у дома! Изведнъж всички спомени я връхлетяха. Чикаго. Баща й. Джим. Бързо седна в леглото и подпря челото си с ръка. Снощи… почти нищо не си спомняше. Беше в колата на Джим, после… нищо. Извърна озадачено глава и забеляза, че до нея се бе изтегнал някакъв мъж. Извика уплашено. Чак като прехапа устната си, осъзна, че това е Джим Гътри и спи дълбоко. Или поне допреди малко. Изпънал се по корем, с извърнато на една страна лице, той си пое дълбоко дъх и започна да се протяга, после рязко спря.

Рейчъл затаи дъх, като си представи, че мислите му не са много по-различни от нейните, когато бе отворила очи. Мускулите на гърба му се раздвижиха. Погледът й се плъзна от гъстата, разрошена от съня коса по цялата дължина на тялото му. Нито отпуснатата му поза, нито полузаспалото му състояние можеха да прикрият силата на раменете и краката му, които бяха сякаш безкрайно дълги.

Рейчъл повдигна ръка към гърдите, опитвайки се да успокои сърцето си, което сега биеше трескаво не от страх, а от възхищение от почти двуметровата му мъжествена фигура, която очевидно бе прекарала нощта на леглото до нея.

Джим сякаш изведнъж почувства ужасното туптене, което тя се опитваше да заглуши, завъртя глава и се взря в нея. Не можеше да разгадае изражението му. Пред тревожния й поглед то се смени от пълна безизразност до недоверие, до объркване — всичко това само за секунди. После вдигна ръка към очите си и ги потърка, преди отново да погледне към нея.

— Рейчъл! — прошепна най-после и се надигна. — Боже мой, смятах само да притворя очи за минута! — дневната светлина, която ставаше по-ярка с всяка изминала минута, му разкри истината, която потвърди и собственият му часовник. — Почти седем е. Не мога да повярвам, че съм спал тук цяла нощ! — очите му продължаваха да изучават нейните, удивени, а после неволно се спуснаха надолу към горната част на нощницата й.

Чак тогава Рейчъл осъзна с какво бе облечена. И с какво не беше!

— Кога… дрехите ми… — силна руменина плъзна нагоре по шията й. — Не си спомням нищо!

Но Джим си спомняше. Спомняше си как се бе облегнала на него, докато събличаше сакото и блузата й, как ръката му бе усетила закръглените й гърди, когато под прикритието на нощницата бе разкопчал сутиена й. Спомняше си слабия й ханш, от който бе свалил чорапогащника, и меката коприна на бедрата й, които се бяха показали отдолу. Спомняше си всички тези неща, въпреки че не трябваше. Защото сега Рейчъл бе пред него — още по-красива, с разрошена коса и сънени очи, полуразтворени меки устни, топло тяло и сладък аромат, който изпълваше сетивата му.

Въпросът й остана без отговор, въпреки че Рейчъл бързо прецени фактите. Трябва да е заспала в колата и навярно Джим я бе пренесъл и настанил в леглото. Как би могла да му се сърди, когато той е толкова загрижен за нея? Как можеше да се чувства притеснена, когато част от нея искаше той да я види, да я опознае? Дори не се чувстваше изплашена сега, когато, отхвърляйки всякаква унесеност, очите му бяха започнали да проблясват.

Той се подпря на хълбок и обхвана лицето й с ръце.

— Прекрасна си — прошепна съвсем близо до устните й. — Като видение, което все си мисля, че просто… ще изчезне — устните му нежно, галеха нейните. — Няма да изчезнеш, нали?

Гласът му бе съвсем дрезгав и тих, но на Рейчъл й се струваше звънлив.

— Как бих могла? — прошепна тя в отговор, усещайки вълните на нещо ново и прекрасно, които започваха да се надигат в нея. Поклати глава, опряла чело до бузата му. — Не, Джим. Не бих избягала от теб — после изчака, молейки се Джим наистина да е имал предвид всичко, което бе казал, молейки се силата на желанието му да я направлява, да е достатъчно силна, за да преодолее това, което й липсваше. Беше се заклела, че никога вече няма да опита, че нищо не може да я принуди да го направи отново. Но с Джим се чувстваше безпомощна. Беше й толкова хубаво, струваше й се толкова естествено. Ако не опиташе, никога нямаше да узнае.

Усети как тялото му се разтреперан, когато ръцете му се сключиха около нея, и за момент се изплаши, че може да попадне в капана на нещо, което въпреки всичко не би могла да завърши. После ръцете му започнаха бавно пътешествие по гърба й и както бе очаквала, Рейчъл забрави всичко друго, освен великолепното усещане в момента.

Раменете й, гърбът, ханшът усетиха докосването му. Ръцете му се плъзгаха от едно място на друго и нежно мачкаха копринената й нощница.

С лека въздишка на удоволствие тя се изви и се притисна още по-силно към него. Затвори очи, отдаде се напълно на усещанията, които предизвикваше у нея този великан с ръце на магьосник. По своя воля устните й потърсиха шията му, опитвайки опияняващия му утринен аромат с нежни целувки, докато ръцете й се бореха с памучната му риза.

— Ааа ах, Рейчъл! — простена той. — Имаш ли представа какво ми причиняваш?

Тя бе очарована от думите, от очевидното сексуално напрежение, надигащо се в тялото му. С Пийт не се бе случило нищо подобно. Ако тогава бе имала повече опит, щеше да забележи, че има проблем много по-рано, преди нещата да са достигнали до точката на смущаващата непохватност. Но след като бе посветила младежките си години на образованието и флейтата си, тя бе съвсем непосветена в тази игра, която Пийт бе предложил, когато се бе присъединила към „Монтаж“. Бе се отнасял с нея толкова добре, бе я взел под крилото си през онези първи седмици и месеци на турнето, когато всичко й се струваше странно и доста плашещо. Целувките му бяха топли и нежни, точно като живота й до този момент. Мислеше си, че е влюбена… После бяха опитали. И се провалиха.

С Джим нещата бяха различни от самото начало. Имаше я първата искра, която никога не бе изпитала с Пийт, бавното разгаряне, което сега доближаваше точката на кипене, това усещане за наближаваща експлозия, този поток на напрегнато очакване, който протичаше от нейното тяло към Джим и обратно. А, да, въздъхна тя, беше различно. Различно, както Пийт се различаваше от Джим, интелектуалецът от човека на физическия труд, нощта от деня. И на нея й харесваше.

Изненадващо жадно тя потърси устата на Джим. Той отвърна на целувката й нетърпеливо, копнеейки да я покори със също толкова страстно желание. Устните му се притиснаха към нейните. Сега царуваше страстното темпо, което препускаше между нотите на една разтърсваща рапсодия.

Внезапно Рейчъл усети, че я облива нова вълна от горещина и осъзна, че пламъците идват от голямата ръка на Джим, която се бе промъкнала до гърдите й. Лек вик се изтръгна от гърлото й. Главата й се отпусна назад и устните на Джим се плъзнаха по шията й. След малко двамата паднаха върху разбърканите чаршафи, на които толкова невинно бяха прекарали нощта. Сега обаче нямаше нищо невинно в ръцете, които изучаваха гърдите й.

Извика името му, изгубена в сладката болка, а пръстите й се забиха в раменете му. Огънят бе запален, тя се извиваше под жарките му пламъци.

После сякаш той бе навсякъде. Тялото му лежеше наполовина отгоре й. Устата му поглъщаше хищно страстните й стенания. Ръцете му се спуснаха по цялата дължина на тялото й, после се плъзнаха под нощницата и нагоре към бедрата. Водена единствено от инстинктите си, тя се изви от усещането за ръката, която я откриваше, за пръстите, които изучаваха най-съкровените й тайни, докато тя стенеше от удоволствие.

Сляпа за всичко, освен за превъзбудените си сетива, сграбчи ризата му и конвулсивно сви ръце в юмрук, сякаш от това колко силно бе вкопчена в тази риза зависеше животът й.

Внезапно, неосъзнато нетърпелива, разбра, че се нуждае от повече. Сякаш нямаше вече време за губене, ръцете й се заеха да не оставят нищо между двете им тела, като атакуваха останалите неразкопчани копчета на ризата му. Задържаха се само за миг да се порадват на топлината на тази току-що разкрила се плът, преди да се спуснат към колана му.

Но нейната трескавост бе заразна. След като бе вдигнал нощницата й до кръста, Джим просто я издърпа нагоре, през раменете и главата, и я хвърли настрана.

— О, боже! — прошепна той в почуда и очите му се плъзнаха по всеки сантиметър от плътта на Рейчъл. Пламъци лумнаха в погледа му, докато той се спускаше по голите рамене, гърдите, корема, и се разгоряха като експлозия, когато достигнаха до същността на нейната женственост. Рейчъл изгаряше под този поглед, копнееше до болка той да я обладае, както не бе копняла за никой друг мъж.

— Моля те, Джим — прошепна тя, — моля те… Желая те толкова много.

Знаеше, че не само тя гори от това желание, можеше да усети напрежението, което бушуваше в него. Но той се владееше и продължаваше да се взира в нея. За нейно разочарование, задъханото му дишане започна да се успокоява. Тя се вкопчи в ръцете му и с ужас забеляза как той стисна устни.

— По дяволите, не мога да го направя! — изрече ядосано той и тя почувства, сякаш историята се повтаря. — Мислех си, че бих могъл, но не мога.

— Джим? — изплака тя, но той вече се бе отдръпнал, а тя се протегна за нощницата, която бе свалил от нея с такъв омаен изблик на страст само преди минути. — Какво има? — попита, останала без дъх, но гласът й бе заглушен от копринената материя. Когато най-накрая подаде глава и си пое дъх, Джим вдигаше ципа на дънките си. Недоумяваща, тя го видя как става от леглото и сърдито напъхва крака в обувките си. После се отправи към вратата и се извърна назад едва когато ръката му бе върху дръжката.

— Извинявай, Рейчъл. Правиш странни неща с мен. Аз… сам не мога да разбера — после прокара напрегнатите си пръсти през косата си. — По дяволите! — изруга тихо. — Трябваше да го предвидя — завъртя се на пети и излезе.

Замръзнала на мястото си, Рейчъл продължи да се взира невиждащо във вратата дълго след като тя се бе затворила зад него. Крайниците й, които само преди минути потръпваха от страст, сега трепереха по съвсем други причини. Сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце, но дори този защитен жест не можа да стопи пустотата, която я изпълваше. И това чувство го имаше преди, но тогава бе обхваната от болезнен копнеж той да изпълни тази празнина. Сега беше много по-дълбоко, по-силно. Чувстваше се самотна. За пръв път, откакто бе видяла Джим Гътри, се чувстваше самотна.

Не бе съвсем непознато чувство за нея. Осъзнаваше това, но някак си, след като бе прекарала предишния ден и половина с Джим, усещането за самота бе много по-изострено. Тридесет и шест часа — изглеждаше невъзможно да е било само толкова. Като премисляше отново и отново тези часове, си даде сметка, че Джим бе станал част от живота й с невероятна лекота. Бе й паснал добре, бе я защитавал от заплахите на реалността. Дори би могла да си помисли, че е бил направен по специална поръчка за нея.

Какво се бе случило тогава? Не знаеше. Сви се на топка върху леглото, придърпа чаршафа до брадичката си и се осмели отново да се замисли за огнените мигове, които току-що бяха свършили. Водена от привличането, което бе изпитвала към Джим от самото начало, тя бе откликвала на ласките му като опитна жена. Каквато не беше. В някой момент навярно е направила грешка. Трябваше да се сети, че няма да се справи както трябва. Първо с Пийт, а сега и с Джим… Очевидно леглото бе сцена, на която тя бе обречена да търпи провали.

Но ако по някакъв начин бе разочаровала Джим, то той не се бе държал по-добре, каза си в пристъп на ярост. Тя го желаеше, нуждаеше се от него, а той я бе изоставил. Справедливо ли беше да я накара да се чувства като глупачка, че се е предложила толкова безсрамно? Справедливо ли беше да не й позволи, веднъж и завинаги, да узнае какво й липсва в самотното й съществуване? Справедливо ли беше да развали нещо, което обещаваше да е толкова, толкова красиво?

Неспокойно се въртеше от едната страна на другата и гледаше втренчено прозореца. Слънцето вече грееше ярко, светът се бе събудил напълно. Чувстваше студ и умора и единственото, което искаше, бе да си изкопае една голяма дупка в земята и да се зарови. Нямаше да й е зле в прасковената градина. Дори земните червеи щяха да й бъдат желана компания. Те нямаше да я изоставят, както бе направил Джим Гътри.

Защо все пак го бе направил? Този въпрос я хвърляше в смут, който надделяваше над притеснението и гнева. Намръщи се и се опита да си спомни какво бе казал, когато секунди преди да я обладае се бе отдръпнал. „Не мога да го направя“ — бе казал. После: „Трябваше да се досетя.“ Какво имаше предвид?

Силата на пълното отчаяние я накара да се изправи в леглото. Отметна чаршафа си, скочи на крака и тръгна към банята. На прага се спря внезапно, сякаш за пръв път осъзна къде беше, къде не беше… и защо. Тъжна въздишка се отрони от устните й, сведе глава и се опря на рамката на вратата. Мъката се пропиваше в нея като мрачен дъжд.

Нито веднъж, откакто се бе събудила, не бе помислила за това, което я бе довело тук. Баща й беше болен. А Джим бе опората, на която разчиташе, откакто бе научила тази новина.

Но не на човека, предлагащ й подкрепа, бе откликвала малко по-рано. А чисто и просто на мъжа. Оставяйки настрана шегите за ширината на раменете му, беше се вкопчила в него с неописуема страст, не от отчаяние. Беше го пожелала повече от всичко на света, поддавайки се на импулс, който сякаш бе единственото доказателство за женствеността й.

През тези моменти на почти пълно опиянение тя бе реагирала най-вече като жена. Точно това я смущаваше сега. Бе изявена флейтистка и предана дъщеря. А жена? Някой там горе се опитваше да й внуши нещо, замисли се Рейчъл и отправи очи към небето. И реши, че ако не е годна за любов, ще я избягва, както бе правила винаги. Може би бе наследила тази неспособност. В най-смелите си фантазии си представяше, че майка й наистина е жива, но като се изключи фактът, че я е родила, тя се е оказала напълно непригодна да бъде съпруга или майка. Но все пак баща й се бе влюбил в тази непозната жена и продължаваше да я обича и до ден-днешен. Всичко това доказва, разсъждаваше тя, че и най-великите хора могат да се държат като глупаци. Това, което я натъжаваше повече от всичко, бе подозрението, че и нейният недъг започваше да се проявява. Да се противопостави на думи на привличането на Джим Гътри бе едно нещо, да си изгради имунитет към него бе съвсем друго. Ако имаше късмет, той щеше да стои настрана, но някак си се съмняваше, че ще стане така.

Пое си дълбоко дъх и изправи рамене. Колкото да размишляваше, това нямаше да я доведе доникъде. Трябваше да сломи упорството на баща си и по някакъв начин да го убеди да се оперира не по-късно от седмица. Трябваше отново да се срещне с лекаря, а после да се качи на самолета за Индианаполис, за да бъде навреме за концерта. Рон ще е осигурил кола да я чака… Добрият, надежден, стар Рон. Никакви прелъстителни златисти проблясъци в неговите очи. Нито пък закачлива усмивка, вълшебни ръце, примамващи рамене. А под кръста? Никога не бе забелязвала. В черупката, в която бе живяла, това бе положението.

Обаче не беше добрият, надежден, стар Рон, който обсебваше мислите й, докато седеше сама в едно малко ресторантче в покрайнините на университета в ранния следобед. Беше Джим.

Опита се да съсредоточи мислите си върху баща си, но там нещата временно се бяха уредили. След дълъг и изтощителен спор, по време на който тя го бе уверявала непрекъснато и доста упорито, че Джим ще бъде неговият заместник в Ес Кей Ти, той се бе съгласил за операцията. От своя страна, тя се бе съгласила да не пропусне нито един концерт през тези последни три седмици на турнето. Щеше да изисква изтощителен брой пътувания, тъй като трябваше да се връща вкъщи в промеждутъците. Но това си беше нейна грижа, в действителност чисто технически въпрос.

Беше се опитала да се съсредоточи върху срещата с доктор Болкън, така че да разбере обяснението му относно медицинската процедура, която щеше да се проведе след четири дни, но щом веднъж решението бе взето, не й бе останало търпение да възприема цялата информация, с която той я затрупа.

След четири дни, а вече беше четвъртък. Довечера и утре вечер щеше да свири в Индианаполис, после в Сейнт Луис, преди да се върне отново у дома в неделя. Рон щеше да уреди всичко необходимо във връзка с променената й програма.

Здравето на баща й бе временно затворена книга, от която само една глава оставаше да витае в съзнанието й. Така че супата, салатата и билковият чай бяха неизменно съпътствани от мисълта за Джим. Не бе го виждала, откакто напусна спалнята й.

Въпреки че цяла сутрин бе стояла нащрек, чудейки се кога и откъде ще се появи, образът му продължаваше да обсебва мислите й. Сега, когато вече нямаше работа, освен да похапва от салатата си и да се отпусне в тези последни минути, преди да вземе такси за летището, тя си призна, че присъствието му й липсва.

Той бе направил така, че часовете, които бяха прекарали заедно, изглеждаха пълноценни и интензивни; в пълен контраст минутите сега се влачеха, странно тягостни. Би трябвало да изпитва гняв към него. Уж я бе успокоявал, когато бе разстроена, но като си тръгна тази сутрин, само бе усилил отчаянието й. Уж я бе отвличал от грижите й, а сега трябваше да мисли и за него. Уж бе сърдечен и мил, а бе станал жесток. Но и друго бе вярно — това, че беше възбуждащ. Бог да й е на помощ, възбуждащ във всяко едно отношение.

Гневна? Само да можеше да е, вместо тъжно да се чуди дали изобщо някога ще го види отново.

Изведнъж столът до нея се оказа зает. Повдигна уплашено поглед и ахна. Сякаш се бе материализирал от празното пространство. Сърцето й спря, после заби трескаво.

— Здрасти — каза той със срамежлива усмивка.

Безпомощна, тя му отвърна:

— Здрасти.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — звучеше доста неуверено.

Усмивката й се задържа. Какъвто и звяр да беше, видът му пак бе като мехлем за очите й.

— Вече си тук.

— Мога да си отида…

— Недей.

В тихо изречената й молба нямаше колебание. От своя страна, Джим реши, че е бил прав, като е дошъл. Бе прекарал целия ден в терзания. По дяволите, и без това не бе успял да свърши никаква работа.

— Как прекара сутринта? — попита той, но мислите на Рейчъл се бяха съсредоточили другаде. Тя не беше казала никому къде отива, просто бе решила да си почине няколко минути преди пътуването.

— Как ме намери? — в кадифените й очи проблесна недоумение.

— Имам си начини — беше краткият му отговор. — Ти сама го каза. Нали съм детектив? — понижи малко глас: — Винаги ще те намирам.

Спомняше си много добре този разговор. Беше малко след зазоряване, когато, притиснати в прегръдка, Джим се бе зачудил дали тя няма да изчезне. Ирония на съдбата, помисли си тя. Той бе побягнал, а не тя.

Трябва да бе забелязал пламъчетата на обвинението в погледа й, защото се сви незабележимо. Но не бе готов да обсъждат това, което се бе случило, сам не бе напълно сигурен, че го разбира, така че бързо се овладя и перифразира първоначалния си въпрос:

— Как се разбра с Том?

Още известно време обвинението не изчезна от кафявите очи на Рейчъл. Но тя беше упорита. И горда. Тя нямаше от какво да се срамува. И нямаше да се унижава, като го моли за обяснение.

— Операцията е насрочена за понеделник сутринта — заяви кратко.

Джим я изчака да разкаже по-подробно. Когато тя не го направи, настоя.

— Значи най-после се съгласи? — Рейчъл кимна. — Без никакви коментари?

— О, имаше много коментари. Много търпеливо ми повтори, че той е начело на Ес Кей Ти и че компанията се нуждае от него сега. При което аз много търпеливо му напомнях, че не само че има внимателно подбран управителен съвет, дълбоко загрижен за компанията, но и че ако не се оперира, Ес Кей Ти може да се лиши от него за постоянно.

— Не е зле…

Но тя не бе свършила. По някакъв начин искаше да предупреди Джим Гътри колко е упорита. Определено се бе проявила като такава сутринта, за доброто на баща си.

— Когато продължи да спори, много твърдо му опонирах.

— О? — тъмните му вежди се надигнаха.

Рейчъл се напрягаше да не забелязва колко смайващо привлекателен е.

— Припомних му, че след като съм единствената му дъщеря и той — единственият ми родител, аз самата се нуждая от него. Казах му, че не е справедливо и е егоистично да мисли само за Ес Кей Ти и че не ме е грижа дали Ес Кей Ти ще оцелее, а дали той ще оцелее. Дори и да не го е много грижа за себе си, той има отговорности към мен.

Бе описала сцената на близостта между баща и дъщеря. Някакво тъжно чувство се прокрадна в душата на Джим. Въпреки че нямаше никакво рационално обяснение, той се почувства изолиран.

— Значи му го натресе право в лицето? — подразни я той, но тъпата му шега увисна. Дълбоко в себе си мечтаеше и с него да се отнесе така. Освен всичко друго, имаше право да е бясна. Но се държеше хладно, по дяволите, много хладно.

— Спокойно и убедително.

— И той отстъпи?

— Да кажем, че се съгласи — да отстъпи би означавало да се предаде безусловно, което не беше така. Обаче нямаше желание да разказва на Джим за компромисите, които се бе наложило да направи.

Джим се облегна назад и въздъхна уморено. Мисията му бе завършена. Още един страхотен успех, който да се прибави към легендата за Гътри. Но… той бе изгубил, нали? Дори сега бе по-заинтересувана от зеленчуците в салатата си, отколкото от него. Не се ли чудеше защо е избягал сутринта? Не искаше ли да узнае? Не че би могъл да й обясни, но поне се бе надявал, че ще се заинтересува! За известно време там той си бе помислил… Бе помислил… може би… Уф, и какво, по дяволите! Той и без това си бе самотник. Но проклет да е, ако не съжаляваше за този копнеж по нея.

— Значи — въздъхна дълбоко той — сега какво?

Тя рязко вдигна очи.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид — продължи Джим по-нежно — какво следва? Ще летиш за Индианаполис след малко, нали?

— Да. Татко настоя — обясни му, оправдавайки се повече, отколкото би желала. — Но ще се върна за операцията.

Джим кимна, после помаха с ръка, за да извика сервитьорката и си поръча кафе.

— Силно и без сметана — добави, тъй като определено се нуждаеше от ободряване. Чувстваше се необичайно обезкуражен. Погледна Рейчъл и му се стори, че вижда същото изражение и на нейното лице, но то бързо изчезна под маска от ледено спокойствие. Тя отпи от чая си, облегна се назад и го погледна кротко.

— Има ли някакво развитие при Ренко? — попита безизразно.

— Резервирал си е билети за пътуване до Европа.

— Възможно ли е това да означава нещо?

— Вероятно. Заминава с жена си през август. Интересно дали няма да получи наследство от някой роднина междувременно.

— Ще продължиш да го следиш?

— Да.

Тя кимна с разбиране, после любезната размяна на реплики отстъпи пред мълчанието. Просто се гледаха един друг. Изглеждаше като битка между техните воли и всеки предизвикваше другия да извърне поглед встрани. Издръжливостта на Рейчъл бе резултат от предизвикателството, на което отвръщаше. Тя нямаше да позволи на Джим да узнае как я бе наранил. Издръжливостта на Джим бе резултат от възхищението, което изпитваше. Той просто не можеше да откъсне поглед от нея.

Секундите си течаха, но никой не забелязваше неясния шум от разговорите наоколо. Сякаш всеки от тях потъваше в другия, търсейки отговор на въпросите, които не можеха да бъдат изречени. А отговори нямаше. Нито пък лицата им просветнаха и се разведриха от усмивки в знак, че всичко е разбрано и простено. Вместо това, след напрегнатия момент на зрително общуване, двамата сякаш достигнаха до мълчаливо временно примирие. Рейчъл прочете мълчаливото извинение на Джим. Той узна по лицето й, че временно го приема. Почти едновременно израженията им се смекчиха. Докато пристигне кафето, вече бяха готови отново да заговорят.

Разговорът им бе непринуден и интересен, макар и избягващ всякакво обвързване.

— Районът на университета е много красив — отбеляза Джим. — Ти си учила тук, нали? — тя кимна. — Как ти се стори?

Отвърна му, после завъртя въпроса, само за да открие, че животът на студентите в държавния университет, където Джим бе учил, не е бил много по-различен.

— И двата са на юг — размишляваше тя. — Мисля, че просто ритъмът над всичко е по-бавен в южните щати. Консерваторията в Ню Йорк. Е, там беше съвсем различно.

Джим щеше да я разпита за това, ако тя в този момент не бе погледнала часовника си.

— Трябва да побързам — каза тихо. Затършува за портмонето си в чантата, извади достатъчно пари да заплати обяда си и кафето на Джим и да остави бакшиш, после се изправи. Джим вече бе на крака до нея, като така даде мълчалив отговор на въпроса, който си бе задавала през последните пет минути. Не бе сигурна докога ще остане с нея, не бе сигурна и докога иска той да остане. Усещайки свежия въздух навън, тя се втурна да търси такси, но Джим веднага я насочи към колата, която бе паркирал наблизо.

— Джим?

— Какво, скъпа? — гласът му и непринуденото нежно обръщение извикаха раздразнително познати усещания.

Тя се опита да се стегне, като се постара да не се отклонява от мислите си.

— Ще го наглеждаш ли, докато ме няма? Искам да кажа — тя се поколеба, — знам, че ще работиш по случая, но ще го наглеждаш ли вместо мен? — не искаше да го моли за това, не би искала да моли Джим за нищо. И се ядоса, че се обръща към него, а не към някой от внимателно подбрания управителен съвет, който бе похвалила толкова много пред баща си. Но онова беше работа. А Джим беше… странно близък. Въпреки че бе сигурна, че всеки член на управителния съвет вече бе наминал да посети баща й по няколко пъти, предположи, че Том Бюсек е по-спокоен в присъствието на Джим Гътри. Те двамата си приличаха. Не само по телосложение, но и по характер. И двамата бяха силни мъже с изключително нежни сърца — и двамата бяха ергени.

— Разбира се, Рейчъл — отвърна й Джим. — Във всички случаи щях да го направя. И… благодаря ти, че го убеди да се оперира. Знам, че това е правилното решение.

Не желаеше да чува похвалите му, нито благодарността му, нито пък тази примамваща нежност.

— Разбира се, при положение че не откраднеш онези схеми, докато той е под упойка — заяви на шега.

Той се намръщи, после ускори крачка.

— Хайде. Ще изпуснеш самолета, ако не побързаш. А и не мога да осъществя пъклените си планове, докато ти си наоколо, нали?

„Пропусна шанса си, Джимбо“ — помисли си тя, но възпря думите си, за да не се издаде. Засега се бе справила добре. Бе го посрещнала с изправена глава и дори окото й не бе мигнало.

— А откъде разбра кой полет ще взема? — предизвика го леко.

— По същия начин, както разбрах къде ще обядваш — в очите му проблесна самоирония. — Аз съм професионалист. Занимавам се с това от години. Наблюдавам. Питам. Събирам фактите. След като знаех, че трябва да бъдеш в Индианаполис навреме за концерта в осем часа, възможностите се сведоха до две. С едно телефонно обаждане всичко се изясни.

Хвърли му мрачен поглед, който за нейно раздразнение бе отбит от ослепителната му усмивка.

— А защо си се ухилил?

— Заради теб. Просто… така.

Тя бързо извърна поглед. „Просто… така“ я накара да се почувства много смутена. Твърде много неща не разбираше у този мъж, но и все още се чувстваше прекалено наранена. Бе я намерил — поне това трябваше да му отчете. Щеше да му е по-лесно да се скрие, докато тя замине. Но не го бе направил. Защо?

Щом пристигнаха на летището, седнаха мълчаливо, докато не обявиха полета. Никой не заговори, всеки бе потънал в мислите си. Едва когато един механичен глас съобщи, че е време за качване, нещо се случи.

Джим погледна Рейчъл. Тя го погледна. В очите им огледално се четеше страдание.

Рейчъл се разтопи. Защитните стени, които така прибързано си бе изградила сутринта, се разпаднаха като картонена къща на вятъра. Всички чувства, които изпитваше към Джим, се завърнаха — непринудеността на присъствието му, странната фамилиарност, необузданото привличане, което изпитваше към него. Повече от всякога не й се тръгваше. Толкова много имаха да си кажат, наистина да си кажат… Но това трябваше да почака. Самолетът й нямаше да чака.

Езикът й навлажни внезапно пресъхналите устни, докато се опитваше да овладее буцата, заседнала в гърлото й. Почувства, че трябва да каже нещо, дори и само едно довиждане — и отвори уста. Но устните й бяха спрени от показалеца на Джим, който ги натисна леко и поклати глава. После върна пръста си върху собствените си устни, предаде му една въздушна целувка, която бързо бе отнесена до нейните.

Тя сви устни за миг в една незабавна ответна целувка и не откъсна очи от неговите, дори и когато той отстъпи назад. После взе чантата си от протегнатата му ръка, намести я на рамото си и се отправи към изхода. Не погледна назад. Страхуваше се, че може да каже или да направи нещо, за което по-късно да съжалява. Стигаше й топлината на пръста, пренесъл целувката му. По-добре всичко да си остане така.

Нищо не се бе променило. Осъзна го дори като насилваше краката си да я носят по настилката на пистата. Все още го имаше спомена за сутрешната самота. Може би след три дни на спокойствие щеше да проумее всичко по-добре.

Напразни надежди. Точно такива се бяха оказали. Когато самолетът я върна от Сейнт Луис в неделя сутрин, Рейчъл не бе напреднала в разбирането на чувствата си към Джим или на неговото поведение в четвъртък сутрин, когато бе заминавала. Не че не бе опитвала. Беше мислила за него почти постоянно.

Концертите бяха успешни, както се очакваше по предварителните продажби. С програма, която се простираше от по-леката класика до съвсем лесните за възприемане парчета, „Монтаж“ си бяха спечелили фанатични почитатели, особено в университетите, където една вечер с перфектни музикални изпълнения се оказваше за студентите страхотен — и здравословен — стимулант.

Рейчъл също намираше, че концертите повдигат духа й. Когато свиреше на флейтата си, когато вдъхваше живот на нотите, които не бяха нищо повече от малки черни точки с опашки, когато се концентрираше върху красотата на звуците и посланията, които носеха, тя беше в стихията си.

Но всяка нощ се завръщаше в стаята си самотна. Сега, когато самолетът се спускаше към пистата, не я мъчеше само напрегнатото очакване. Притесняваше се за баща си, но се притесняваше и за себе си. Не бе сигурна защо, не можеше точно да определи. Но знаеше, че е свързано с Джим.

Самолетът се приземи гладко, после намали и се плъзна към терминала. Скрита зад група свещеници, Рейчъл бе от последните, които слязоха от самолета. Свела очи, метнала малката пътна чанта на рамо, тя си проправи път през терминала и се отправи към редицата от чакащи таксита.

Така и не ги достигна. С периферното си зрение забеляза сянката на мъж секунди преди нещо като стоманени клещи да се вкопчат в ръката й. Сетивата й замръзнаха.

— Не казвай и дума, мис! — заповяда плътният глас. — Ако дойдеш с мен, без да вдигаш шум, няма да станат сцени.

Съмняваше се, че може да диша, камо ли да говори. Един поглед към скритото зад слънчеви очила лице и всичко в нея се преобърна. Успя да промълви едно безпомощно „Но…“, преди вече познатият глас да стане груб. Беше близо до ухото й, добре прикрит от света.

— Без, но, мадам. Ще трябва да отговориш на някои въпроси.

Цялата разтреперана, Рейчъл презря слабостта си, но не й беше дадена възможност да се чуди къде я отвеждат. Сякаш всичко се случваше светкавично. Едва завиха зад ъгъла и нападателят й се огледа бързо наляво и надясно, преди да я натика в някаква малка стая, където я притисна до стената и веднага се отдаде на нагона си. Устните му бяха невероятно нежни от самото начало, притискаха се към нейните, опитваха вкуса им, дразнеха ги, подмамваха я да откликне. Не можеше да им устои. Поне тялото й го осъзна, въпреки че мислите й се колебаеха и бавеха, а устните й не се отлепяха от неговите.

Незабелязано чантата й се плъзна на пода, последвана от малката книжка, която носеше. Освободени от товара си, ръцете й си проправиха път нагоре по силните ръце, които се сключваха зад гърба й, и се наместиха около врата му. Внезапното нападение я бе накарало да забрави всичко, освен тази невероятно силна, очарователно естествена форма на общуване. Уловена в момент, когато не бе нащрек, тя бе в най-истинския си вид, разкрита и уязвима. Даваше му всеки отговор, който той би пожелал.

Когато най-накрая успя да си поеме дъх, зарови лице във врата му. Ароматът на тялото му предизвикваше усещането, че си е у дома, както ароматът на прясно окосената морава край къщата им в някоя влажна сутрин или уханието на току-що изпечени кифлички, оставени на рамката на прозореца. Стоеше на пръсти и цялото й тяло продължаваше да трепери, но бе абсолютно убедена, че е в безопасност.

— Джим — прошепна най-после, — ти си грубиян. Сърдитото му изръмжаване бе заглушено от русата коприна на косата й.

— Просто един отчаян мъж, който не е в настроение да си играе на словесни игрички с една красива дама.

Тя отметна глава, за да го погледне. Протегна ръка, свали слънчевите му очила и ги закачи на рамото му. И тя нямаше намерение да го пусне.

— Ами ако се бях разпищяла? — закачлива усмивка се плъзна по устните й. — Какво щеше да правиш тогава?

В очите му заиграха златисти пламъчета — толкова ярки, че човек би помислил, че в тях искри любов.

— Мисля, че щях да те целуна спокойно там, пред всички — гласът му омекна, а погледът му се спусна към устните й. — Ако не друго, поне бих се надявал, че ще разпознаеш целувката ми.

— Винаги — отрони се признанието й. После замълча за момент, припомняйки си чертите на лицето му. Изглеждаше все тъй здрав и силен, макар и малко уморен. — Искаш да кажеш, че не те притеснява, когато други хора летят със самолет? — подразни го тя, напомняйки му за неговия страх.

Притисна я не много силно, но така телата им се прилепиха още повече, което никой от двамата не възприе като наказание.

— Аз съм този, който задава въпросите.

— Добре… питай.

Негов ред бе да си припомни лицето й — погледът му го обходи спирайки се на всяка подробност.

— Как си, Рейчъл? — внезапно гласът му бе загубил увереността си.

Доволна, че може да му повлияе така, тя се усмихна.

— Добре съм — после усмивката й избледня. — Поне… си мисля, че съм добре.

Джим видя, че останалият свят заплашва да се намеси и се опита да го забави още малко. Обхвана с длани лицето й и целуна всяка частица, която допреди малко бе изучавал. После я придърпа в прегръдката си и я притисна силно към себе си.

— Всичко ще е наред — промърмори накрая, после отпусна ръце надолу и разхлаби прегръдката си. Пръстите й се преплетоха зад врата му, а тя леко се наклони назад, за да вижда добре лицето му. В него се четеше увереност и загриженост — комбинация, за която Рейчъл бе безкрайно благодарна.

— Надявам се — промълви тя. — Само да можеше да се връщам у дома, заради каквато и да е друга причина.

— Знам. Но всичко ще се оправи. Той се справя чудесно. И е достатъчно силен. Лекарите не биха могли да желаят по-добър пациент.

— Е! — въздъхна тя и плъзна ръце надолу по гърдите му, когато той я пусна. Остави дланите си да се порадват за последно на усещането за силата му, преди да се откъсне от него. — Май трябва да тръгваме.

Сведе глава, но Джим бързо я накара да я изправи. В очите му се четеше последното мълчаливо обещание, че всичко ще се оправи. После той се протегна да вземе пътната й чанта и я метна на рамото си.

Отидоха право в болницата, където Рейчъл постоя при баща си. Том Бюсек изглеждаше потиснат, но това бе обяснимо. В негово присъствие тя се държеше съвсем уверено. Веднага щом излезе от стаята му обаче увереността й помръкна.

Джим уважи нуждата й да се вглъби в себе си и въпреки че я чакаше пред вратата на стаята на Том, за да я закара вкъщи за няколко часа, преди отново да я върне в болницата вечерта, през цялото време се държеше съвсем сдържано. Нещата се бяха развили добре на летището, много по-добре, отколкото се бе надявал. Отчасти се бе страхувал, че ще му се наложи да й даде очакваните обяснения там, на място. О, той вече бе готов с тях. Трите дни без Рейчъл му бяха дали времето, от което се нуждаеше, за да подреди мислите си, да разгледа нещата в перспектива, да начертае бъдещия си план за действие. Бе решил да й каже. Да бъде честен и открит и да й обясни точно защо бе изчезнал от стаята й с такава бързина онази сутрин. По дяволите, ако някоя жена бе дръзнала да стигне толкова далеч с него и после се отдръпнеше, той трудно щеше да се възпре да не я изнасили.

Не, Рейчъл заслужаваше обяснение. Просто трябваше да се избере подходящото време, за да поговорят.

Но до вечерта тя вече бе напълно изтощена. Джим я откара вкъщи, паркира колата в края на извитата чакълена алея и я хвана за ръка.

— Какво ще кажеш да се поразходим? — попита я нежно.

Когато тя кимна, той я поведе през моравата покрай къщата към прасковената градина. Вървяха бавно. Не говореха. Рейчъл просто вдишваше дълбоко топлия нощен въздух и се опитваше да се отпусне. Присъствието на Джим й помагаше, както и пълната му безкористност. Когато, след повече от половин час, той я поведе обратно към къщата, тя не се възпротиви. Пред входната врата я завъртя към себе си и леко я прихвана през кръста.

— По-добре влизай и се опитай да поспиш. Да дойда ли да те взема в осем? — операцията бе насрочена за девет.

— Не е необходимо да…

— Осем?

— Джим, имаш си работа…

— Или по-добре седем и трийсет?

Тя се предаде, благодарна на настойчивостта му:

— Осем ще е добре.

Усмивката му беше справедлива награда за това, че се бе предала.

— Добре — прокара пръст по линията на устните й. — Значи в осем.

Тя кимна и го проследи как слиза по пътеката и заобикаля колата си. Застана до колата и изчака. Тя отвори вратата и влезе в къщата. Чак тогава той се пъхна в колата и потегли.

Дълго след като светлините на стоповете му изчезнаха надолу по пътя Рейчъл затвори вратата и се отправи към стълбите. „Опитай се да поспиш“ — беше й казал. Опитай. Колко точни бяха думите му, щеше да си помисли часове по-късно. Сякаш не можеше да успокои лутащите се мисли, точно както и тялото й не можеше да си намери място. Наистина тревожеше се за баща си. Но имаше и друго. Мислеше си за Джим — за начина, по който я бе посрещнал на летището, как я бе издебнал, нищо неподозираща, така че да не може да му устои, как се бе отдръпнал, след като я бе накарал да осъзнае присъствието му, без да се натрапва. Божичко, той приличаше на Пийт в това отношение. След като тя и Пийт не бяха сполучили като двойка, бяха станали много близки приятели. И до ден-днешен той й бе като брат. Докато бяха в Индианаполис и Сейнт Луис, точно той се бе грижил да я разведрява, за да не се отчайва прекалено.

Но Джим… брат? Тя не желаеше това, по дяволите! Докато с Пийт това положение й се струваше напълно естествено, с Джим не бе така. Имаше го физическото привличане, убедена бе в това. Всъщност сега бе още по-силно, отколкото когато бе тръгнала в четвъртък. И ако сцената тази сутрин на летището означаваше нещо, Джим изпитваше същото.

Отново и отново се питаше какво се изправя помежду им. Отново и отново не намираше отговор. И се чувстваше самотна. Повече от всичко на света желаеше Джим да е с нея сега.

Но докато тялото й продължаваше да я предава с несекващата болка, която я пронизваше, гордостта й си оставаше непоклатима. Нямаше да му се моли.

И не го направи. Той остана да чака с нея в понеделник сутрин, споделяйки напрежението й. Накара я да пийне горещ чай и да хапне малко сладкиш. Усети облекчението й, когато лекарят съобщи, че всичко е минало добре. Заведе я на обяд, после седна тихо с нея в стаята на Том, чакайки да докарат пациента по-късно следобед. И тя нито веднъж не посегна да го докосне. Нито веднъж не показа нещо, освен благодарност от присъствието му — поне не до по-късно вечерта.