Барбара Делински
Нежно и красиво (7)

Седма глава

— Кажи го пак.

— Обичам те — думите някак си се бяха отронили. Изражението на лицето й правеше впечатление.

— Наистина ли? — попита Джим, като изучаваше недоверието в кафявите й очи.

— О, боже! — бавна усмивка се плъзна по устните й. — Предполагам, че да — все още удивена, тя поклати глава, за да се освободи от ръцете, които я държаха. — Определено умееш да ме сварваш, когато не съм нащрек, и да ме караш да изричам най-странни неща. Само дето не са толкова странни, нали?

Този път бе негов ред да се усмихне.

— Не, скъпа. Не са странни. Мисля си, че ти си толкова овладяна личност, че трябва да те издебвам по бельо — направи красноречива гримаса, — за да достигна до чудесната непринудена жена, която си.

Тя се нацупи престорено, опитвайки се да спечели време, за да асимилира това, което бе казал, това, което тя бе казала.

— Значи през останалото време — когато не съм по бельо — съм скучна?

— През останалото време си красива, интелигентна, очарователна и състрадателна личност, която обожавам не по-малко, но която все пак… ме плаши малко.

— Плаша те? Аз? — замисли се, че точно обратното беше вярно, че още от самото начало привличането, което изпитваше към него, я бе изплашило. Онези малки пристъпи на страх ги имаше и сега, погребани някъде дълбоко в съзнанието й.

Сякаш за да ги накара да се появят, Джим продължи:

— Да, ти. Твоят живот е толкова… — опита се да намери точните думи — … възвишен. Ти си такава дама! Прекрасно видение в бяло. Крехка — той вдигна ръка, когато тя понечи да спори, и я помоли: — Изслушай ме — после продължи оттам, откъдето бе спрял: — Изтънчена. Деликатна. Неземна — въпреки че гласът му бе мек и нежен, от напрежение очите му бяха като златист огън. — Понякога си мисля, че ще се изплъзнеш между пръстите ми. Или че ще те счупя, опитвайки се да те задържа. Или че някой друг мъж, по-културен и образован, ще се изправи точно пред мен и ще те отмъкне.

— Това не би се случило…

— Тогава омъжи се за мен, Рейчъл.

Думите му увиснаха във въздуха, натежали от отчаяние. Рейчъл отвори широко очи, а сърцето й наруши ритъма си.

— Съгласна ли си? — настоя той.

— Аз… не знам.

— Как може да не знаеш?

— Просто не знам. Всичко стана така бързо.

— Но ти казваш, че ме обичаш.

— Наистина те обичам — това бе единственото нещо, в което изобщо не се съмняваше в момента. Този копнеж да се загуби и да се загубят в нея, да дава и да й дават, да споделя абсолютно всичко с Джим трябва да беше любов. Но бъдещето… Тя просто не можеше да си го представи.

— Тогава омъжи се за мен. Омъжи се за мен сега. Днес. Или след три дни. Веднага щом законът позволи.

— Аз… аз не мога да го направя.

— Защо не?

— Защото аз… Стават прекалено много неща…

— Например?

— Например… татко. И турнето. Все още не съм го завършила.

— Две седмици. Може да се оженим след това.

— Ами догодина… и по-догодина. И твоята работа — вкопчваше във всеки възможен довод. — Не каза ли точно ти, че между нас нищо не би се получило? Че прекарваш повечето си време в някоя кола, а аз — в пътуване. Как би могъл да оцелее един брак при тези условия?

— Нямам представа, по дяволите! Но не мога да ти позволя да си отидеш.

Изражението й се смекчи, когато го погледна изучаващо.

— Никой не казва, че трябва да го направиш, Джим. Аз също не бих го поискала.

— Значи искаш просто една връзка? — в погледа му премина някаква тъмна сянка, от която я побиха тръпки, и тя бързо отрече твърдението му.

— Връзка звучи евтино. Това, което искам, е време.

— За да направиш какво?

Тя сви рамене и сведе поглед.

— За да бъдем заедно. Да свикнем с това, че се обичаме. Може би за мен — да те опозная в момент от живота ми, в който не цари такъв хаос.

Точно последното нещо, което каза, го убеди. Тя бе права. Познаваха се от по-малко от седмица и през цялото време бяха повлияни от напрежението около лошото здраве на Том Бюсек. Това бе и щеше да продължава да бъде период на изпитания за Рейчъл. Тя не се нуждаеше от неговите съдбовни решения сега. Много по-добре беше да прекарват времето си в любов, отколкото в спорове, замисли се той, убеден, че с времето тя ще даде съгласието си.

Въпреки това въздъхна дълбоко.

— Добре, скъпа. Ти печелиш… засега. Ако искаш време, ще го имаш. Но това е само временно. Няма да чакам прекалено дълго — спря и я погледна по-загадъчно. Съвсем в ъгълчето на устните му можеше да се забележи някаква закачливост. — Ако имам късмет, ще забременееш. Тогава наистина ще трябва да се омъжиш за мен.

Още един шок. Някаква искра премина през тялото й, после внезапно всичко й стана безразлично. Тя не би забременяла. Не бе създадена да е майка… Точно както нейната собствена майка.

— Няма да трябва да се омъжа за теб — настоя тя. — Но и няма да забременея.

— Сигурна ли си? — пак това иронично пламъче в очите му. Определено му харесваше идеята Рейчъл да му роди дете.

Тя се подпря на тялото му, надигна се и спусна крака на пода. Беше с гръб към него, а ръцете й бяха на ръба на леглото, от двете й страни.

— Ще се видя, с когото трябва утре.

— Ами ако вече е станало? — когато тя рязко го погледна, веселието му изчезна. — Възможно е, както знаеш.

Отказвайки да приеме тази възможност, тя просто повтори:

— Ще се видя, с когото трябва — после стана.

Джим я хвана за китката:

— Къде отиваш?

Бе навела глава:

— Не знам. Предполагам — в банята.

Джим се издърпа назад, за да се подпре на таблата на леглото, и нежно я придърпа обратно в прегръдката си. Въпреки напрежението, което я бе обзело, тялото й се долепи до неговото със същата естественост, за която бе говорила.

Имаше още много-много повече, което той искаше да каже по въпроса за децата, но знаеше, че не е сега времето. Собственият му страх изплува на повърхността. Не би направил нищо, с което да застраши това, което бяха постигнали.

— Остани тук, скъпа — притисна главата й към гърдите си и започна бавно да масажира тила й. — Просто се отпусни. Ще имаш всичкото време, от което се нуждаеш. Съгласна ли си?

Чак след известно време, което му се стори като безкрайно колебание, я чу да прошепва: „Да.“ И си позволи да се отпусне. Повече от думата, която бе изрекла, топлината на тялото й, сгушено в неговото, му показа, че всичко е наред. Ръцете му нежно милваха гърба й, наслаждаваха се на мекотата й, усещаха доволните й въздишки.

— Обичам те — прошепна й.

— И аз — отвърна му тя. Дишаше спокойно, мислите й бяха единствено изпълнени от удоволствието да е гола в прегръдката на също голото, но много по-едро и грубовато тяло на Джим Гътри. Щеше да има време да мисли за сватби… и бебета. Някой ден…

Джим затвори очи, мислейки си, че не може да има по-голямо блаженство от това да прегръща Рейчъл така. Минути по-късно, когато се опитваше да се изтръгне от първите пристъпи на сънливост, той осъзна точно колко блажено бе това усещане.

— Рейчъл? — насили се да говори, да мисли, въпреки че единственото, което искаше, бе да потъне все повече и повече в необезпокоявана забрава.

Тя бе в почти същото състояние.

— Хммм? — звукът бе малко по-силен от просто изсумтяване до гърдите му.

— Трябва ли да си тръгвам? Искам да кажа, че ако остана още минута, и ще заспя. Предпочиташ ли да си тръгна?

Устните й се раздвижиха вяло, за да протестират:

— Не… не… остани.

— Но мисис Франсис… Няма ли да е прекалено смутена, ако разбере, че съм прекарал нощта тук?

— Вече си го правил веднъж — бе сънливият й отговор.

— Тогава беше друго — усети леката й усмивка до гърдите си.

— Знам.

— Рейчъл?

— Няма нищо — успокои го тя сънливо. — Вече съм голямо момиче — после се намести до него в по-удобна поза. — Толкова съм уморена. Беше… много… дълъг… ден — всяка дума звучеше все по-отдалечено от предишната.

Джим погледна зад златистата корона на главата й и видя, че очите й са затворени, а ръцете и краката й — преплетени с неговите. Ако сам не беше толкова изтощен, можеше да се възползва от случая. Но както бе казала тя, бяха изкарали много дълъг ден.

Спусна се надолу, докато главата му се озова на възглавницата, намести Рейчъл удобно и издърпа един чаршаф да завие и двамата. Щяха да имат достатъчно време за разговори утре.

Вторникът обаче се оказа изнурителен. Претрупан от работа, Джим успя да отиде при Рейчъл в болницата едва привечер. След като извести упоения от болкоуспокояващите Том, че е дошъл и ще заведе Рейчъл на вечеря, а после ще я изпрати до вкъщи, за да се наспи добре, той я изведе в коридора, където можа да я прегърне спокойно.

— Как си, скъпа?

— Уморена съм — усмихна се. — Но сега вече се чувствам по-добре. Вечеря и после здрав сън?

Тъмните вежди на Джим се извиха лукаво.

— Само това ли е, което искаш… — думите му заглъхнаха многозначително.

— Това искам — отвърна нежно, като бавно галеше гладката материя на ризата му.

Той излъчваше успокояващото усещане за топлина и стабилност. Издърпа я редом със себе си и двамата тръгнаха.

— Вечеря?

— За начало — той я погледна за момент. Погледът му спря дъха й и я възбуди невероятно. Всяка точка, в която се докосваха телата им — бедрата, раменете, ръцете, кръста — внезапно бе придобила свръхчувствителност, изострена от сексуалното напрежение, което се разгаряше помежду им. Толкова бяха погълнати един от друг, че почти не забелязаха двамата възрастни хора, които вървяха съвсем бавно отпред, но накрая едва не се блъснаха в тях. Точно навреме, за да избегне сблъсъка, Джим дръпна Рейчъл настрана. После прочисти гърлото си.

— Вечеря… Знам точно къде да отидем.

Беше един ресторант между Дърам и Ролий. Храната бе вкусна, виното и непринуденият разговор подействаха на Рейчъл отпускащо. По нейно настояване Джим й разказа повече за себе си.

— Работил си във ФБР? — попита тя развълнувано, впечатлена с основание, като знаеше какъв прецизен подбор правеха във ФБР.

— Само две години.

— И не ти хареса?

Той завъртя чашата си за вино, взрян в кехлибарената течност.

— Всичко бе прекалено структурирано. Исках да мога да действам, наистина да контактувам с хората. А в известен смисъл, докато работех за правителството, се чувствах по-ограничен — сви рамене. — Така че си тръгнах.

— И си направи своя собствена агенция?

— Да.

— Защо тук?

— Защо не? Тук бях изкарал колежа и познавах района. Родителите ми бяха починали, братята и сестрите ми — пръснати в най-различни посоки. Нямаше какво да ме задържа в Ню Йорк. Освен това този район беше много обещаващ — ъгълчетата на устните му се извиваха особено, докато говореше с бруклински акцент. — Тук имаше нужда от добър частен детектив.

— Ами? — тя се усмихна на нескромността му, която й се стори също толкова умилителна, колкото и всичко друго у него.

— Ами! — повтори думите й той, но беше съвсем сериозен. — Успехът зависи в много голяма степен от това да си на правилното място и в правилното време. Стана така, че аз бях тук и готов за действие.

— И се появиха клиентите… просто ей така?

Той се засмя, спомняйки си онези първи дни.

— Не съвсем. Отначало вървеше много бавно. Мотаех се по улиците, висях във всеки срещнат бар и съдебна зала, опитвах се да се набивам на очи. И тогава успях да поема един-два случая, които с малко късмет разреших. Бяха вече прежалени. От тези, в които никой не иска да се набърква — устните му се извиха в насмешка. — Когато си млад и зелен и тъкмо започваш, получаваш само безнадеждните случаи. Тези, в които клиентът казва: „И без това нищо вече не мога да загубя.“

— Но ти си успявал.

— Да — продължи той, изненадващо скромен в сравнение с неприкритата нескромност преди малко. — И когато постигаш добри резултати, започва да се разчува.

— Значи така се появяват повечето ти клиенти — по препоръка?

— Сред адвокатите — да. Името ти става известно като човек, който може да им осигури спечелването на такива и такива случаи, така че започват да ти се обаждат и други хора.

В правните среди и в престъпните среди това се разчува. Но повечето от останалите случаи — като изчезнали хора или някакви семейни отношения — идват от обявите в жълтите страници.

Тя се облегна на стола си.

— Шегуваш се!

— Ни най-малко. Не е чак толкова странно, като се замислиш. Искам да кажа, че това не е нещо, с което човек би се похвалил на колегите си — например ако някой ме е наел да проследя жена му, която му изневерява. В случаите с изчезнали хора често си имаш работа със семейства, които никога преди не са опирали до адвокат, камо ли до детектив.

— Интересно… Ще ми позволиш ли да дойда някой път да те гледам, докато работиш?

Той сви рамене, а огромните му плещи лесно изразиха колебание.

— Не знам. Вероятно ще ти е скучно.

— Хайде. Ти си ме чувал да свиря, аз бих могла да кажа същото за теб. Беше ли ти скучно?

— Разбира се, че не. Нали свиреше ти. Беше прекрасно.

— Е, и… — засмя се тя, постигнала целта си.

Но Джим нямаше намерение да се предава. Не толкова от страх, че ще й е скучно. По-скоро го тревожеха грубият и безцеремонен език, похотливите снимки, долнопробното обкръжение. Нито за миг не би я подложил на това.

— Ще видим — отвърна великодушно. — А като стана дума за свирене, разкажи ми какво ще правите в Демойн…

 

 

Както бе обещал Джим, вечерята бе последвана от здрав сън. За радост на Рейчъл, той си бе взел в колата принадлежности за бръснене и чисти дрехи — просто за всеки случай. И сгушени в топлата си прегръдка, те наистина спаха добре, събудиха се бавно и постепенно осъзнаха, че са заедно, а чудесната им утринна страст се разгоря, докато накрая избухна в опияняваща кулминация заедно с първите лъчи на слънцето.

Срядата бе в известен смисъл по-напрегната от вторника, защото Рейчъл искаше да постои с Том и да говори с Рей Болкън, преди да вземе следобедния самолет за Демойн. Джим я остави в болницата сутринта и се върна в един, за да я закара до летището. С една дълга, ненаситна целувка я изпрати в самолета.

— До неделя — прошепна той, притискайки я силно към себе си, докато изучаваше повдигнатото към него лице, което едва достигаше до рамото му. Очите й бяха широко отворени и преливащи от любов, устните й — меки и очакващи. Той отново ги целуна. И още веднъж.

— До неделя — промълви тя, а погледът й бе изпълнен с тъга. Никога не си бе представяла, че раздялата може да е толкова трудна. Чувстваше се, сякаш ще се разкъса на две в момента, когато се отдели от Джим. Понечи да му го каже, обаче бързо се спря. Това щеше да му послужи като идеалната покана да се впусне отново в спора за женитбата. А тя не бе готова да мисли по този въпрос, камо ли да го обсъжда.

Овладя емоциите си и успя насилено да се усмихне. После, за да не бъде принудена да проговори и да се издаде каква буца е заседнала в гърлото й, се завъртя, отправи поглед право напред и подаде бордовата си карта на стюардесата.

Четири дълги дни. Три вълнуващи, макар и уморителни концерта. Имаше часове наред свободно време и не спираше нито за миг да си мисли, че иска да е у дома, у дома с Джим.

— Рейчъл?

Мекият глас от другата страна на масата я изтръгна от унеса й.

— Хмм? Каза ли нещо, Пийт? — бяха само двамата, бавейки се още да завършат вечерята си. Другите вече бяха отишли да се обличат за вечерния концерт.

— Всичко наред ли е?

Тя се усмихна, признателна за загрижеността му.

— Всичко е чудесно. Защо?

— Изглеждаш разсеяна. Такава си, откакто се върна.

Ръката й направи неопределен жест.

— Ами нали знаеш? Просто се тревожа за татко — все още не бе събрала куража да каже на Пийт за Джим и се упрекваше, че е страхливка.

— Той е добре, нали?

— Чудесно — май говореше и за пациента, и за Джим. — Просто, разбираш ли, чувствам се толкова далеч от него… — притеснена, тя извърна глава. Толкова далеч… толкова хубаво ще е да видя лицето ти на моята врата, толкова ми е трудно да знам, че си толкова далеч…

— Утре си отиваш, нали?

Тя кимна, като преглъщаше трудно.

— Да, ще се присъединя към вас във вторник — дъхът й излезе във въздишка. — Не мога да повярвам, че сезонът свършва — тя се засмя на себе си. — Връщам си думите назад. Изтощена съм. Сякаш сме по пътищата от години, а не от месеци.

— А това лято — някакви специални планове? — попита той предпазливо.

Рейчъл срещна погледа му. Бяха обсъждали плановете си за лятото много пъти. Зачуди се толкова ли й личи, после осъзна, че въпреки злополучното начало на отношенията им, Пийт Махоуни все пак я познаваше по-добре от останалите. В известен смисъл той беше най-добрият й приятел.

Усмивката й бе по-плаха.

— Не знам. Няма да се отдалечавам от къщи, докато татко не се изправи на крака. А после… не знам.

— Ще го видиш ли пак? — нямаше съмнение кого има предвид Пийт. Тя кимна. — Харесваш го — тя отново кимна, този път по-бавно. Вълна от облекчение я заля, когато видя, че Пийт се усмихва. — Радвам се. Трябва ти някой като него, Рейчъл.

— Откъде знаеш какъв е? — подразни го тя. — Видя го само за трийсет секунди.

Начинът, по който Пийт сви рамене, бе абсолютно различен от начина, по който го правеше Джим, но бе също толкова показателен.

— Усет навярно. Ще си помислиш, че съм ненормален, но вие двамата наистина изглеждате добре заедно.

— Е, това определено е стабилна основа за една връзка — засмя се тя.

Той отново сви рамене, този път някак по-стеснително.

— Ще видим — каза многозначително, после кимна към вратата. — Хайде. По-добре да се приготвяме — докато прекосяваха заедно фоайето на хотела, той отново заговори: — Всяка вечер се прибираш в стаята си веднага след концерта. Тогава ли ти се обажда?

Тя поклати глава, без да откъсва поглед от краката си.

— Не. По това време е на работа.

— На работа? В единадесет вечерта?

— Частен детектив е — отвърна и вдигна поглед, готова да защитава Джим от язвителността в думите на Пийт. — Повечето от наблюденията му са нощем.

— Не е много подходящ живот за теб.

— Аз си имам своя живот.

Пийт нежно я побутна към асансьора и натисна бутона за техния етаж.

— Но ако нещата с Гътри потръгнат, какво ще правиш?

— Няма какво да потръгне с Гътри — повтори тя думите на Пийт с ирония, надявайки се да убеди и самата себе си. — И двамата сме възрастни. Знаем колко невъзможен би бил животът ни заедно, като се имат предвид професиите ни — макар че Джим бе казал, че някак ще се справят, не знаеше как, но бе убеден, че има начин.

— Е, просто се надявам да не се окажеш наранена.

— Добре съм — отвърна тя, но се зачуди, докато влизаше в стаята си, затвори вратата и започна да се облича за вечерния концерт. Продължаваше да мисли за Джим и замечтано се приближи до прозореца.

Всяка сутрин Джим й се обаждаше. Още преди да стане от топлото си легло, я събуждаше по най-очарователен начин. Дори сега се изчерви, като си спомни сутрешния им разговор.

— С какво си облечена? — попита той нежно.

— Що за въпрос е това? Още съм в леглото!

— Точно затова искам да знам. Кажи ми. Нещо синьо ли е? Зелено? Без деколте? С дълги ръкави?

— Жълто, много прозрачно и много оскъдно — само първото беше вярно.

— Жестока си, Рейчъл — каза той едва ли не с нотка на отчаяние. — Имаш ли някаква представа колко смущаващо ми действа това? — и двамата знаеха колко лично и физическо беше това смущение.

Тя сви рамене.

— Ти ме попита… Имаш ли някакви други въпроси?

— Липсвам ли ти?

Тя задържа дъха си, преди да отговори.

— Да — прошепна. — А аз?

— Как мислиш?

— Ти с какво си облечен?

— С нищо.

— Винаги ли спиш така?

— Не си ли забелязала, когато си била с мен?

— Но това беше само два пъти… и тогава беше, защото…

— Защото какво?

Усети усмивката в гласа му и се изчерви.

— Защото се любехме. Горещо и страстно. И телата ни се докосваха навсякъде — прошепна тя много нежно и доволна чу, че той затаи дъх в другия край на линията.

— За бога, Рейчъл, какво се опитваш да направиш с мен?

— Ти започна — избърбори тя закачливо, а лицето й бе грейнало в усмивка. Сутрините бяха много специално време за тях — бяха свежи, отпочинали и гледаха на света с очите на любовта. Това изглеждаше най-подходящото време за обажданията на Джим.

Рейчъл с въздишка се извърна от прозореца и се дооблече. Беше събота вечер. Още един ден. Даже по-малко. Дванадесет часа. После щеше да го види.

Пътуването със самолета в неделя сутрин изглеждаше безкрайно. Този път тя бе от първите, които слязоха, и очите й започнаха да го търсят веднага щом влезе в терминала.

Не й се наложи да търси дълго. Джим беше там, подпрян на една страна, недалеч от изхода. Тя спря за миг, останала без дъх при вида му. С неизменните си дънки и дънкова риза с къс ръкав, той изглеждаше само крака — дълги и стройни, и рамене — широки и мускулести. Абсолютно мъжествен.

Бавната усмивка, която озари обгорялото му от слънцето лице, бе достатъчна да накара краката й да се раздвижат. Стъпка след стъпка, после още по-бързо, когато той се изправи, после направо се затичаха, когато той тръгна напред — и внезапно бе в прегръдката му. Той я вдигна във въздуха и я завъртя, притискайки я толкова силно, че тя почти не можеше да си поеме дъх. Но й бе невероятно хубаво. Всеки миг от тази прегръдка.

— Е, Рейчъл — каза той провлечено и с много плътен глас, — хубаво е, че се върна.

Най-после я пусна на земята и я огледа изпитателно. Нарочно бе избрала да облече елегантен син ленен панталон, карирана блуза с къси ръкави и синя жилетка с цвета на панталона.

— Изглеждаш страхотно — измърмори той. — Както винаги.

— И ти — отвърна му тя и поднесе устните си към неговите.

Чудесното усещане от това, че са отново заедно, бе само началото.

— Хей — заговори Джим веднага щом останаха насаме в колата му. — Мисля, че имаме следа.

— В нашия случай? — ако изобщо бе възможно, лицето й грейна още повече.

— Може би. Открихме повторяемост. Едно и също име, написано на парченца хартия, изхвърлени в кошчето на Ренко… Ландауър. Говори ли ти нещо?

— Ландауър — Рейчъл се замисли, но името не й бе познато. Намръщи се и поклати глава. — Но откъде си сигурен, че това означава нещо?

— Не съм. Но направих насрещна проверка за всяко име, което е свързано по някакъв начин с този човек, и не открих никакво съответствие.

— Ами татко? Той чувал ли го е?

За пръв път Джим се поколеба.

— Още не съм му го споменавал. Доста е слаб. Не бих поел риска да го разстроя. Ще направя още проверки. Това поне е нещо.

Но Рейчъл бързо забрави новината, погълната от удоволствието, че е с Джим. За нея последваха три дни на блаженство. Докато Джим работеше, тя беше при баща си. Когато Джим бе свободен, прекарваха времето си заедно, само двамата — разхождаха се из Пайн Манър, ходеха на покупки в един търговски център близо до Чапъл Хил, седяха, кротко прегърнати, на задната веранда на къщата на Джим — доста съвременна едноетажна къща с изглед към езеро в една гориста местност в покрайнините на Ролий.

Говореха си за незначителни, приятни неща, разказваха си спомени от детството, разни истории от миналото. Когато думите им се изчерпваха, просто си лежаха спокойно заедно. Когато и това им омръзваше, се любеха. Или може би се получаваше обратното? — запита се Рейчъл, когато се събуди в леглото му в сряда сутринта.

Джим още спеше, една дълга ръка с бронзов тен бе преметната през кръста й, един още по-дълъг и мускулест крак бе обгърнал бедрото й. Рейчъл завъртя глава върху възглавницата, погледна го и осъзна, че никога не бе го обичала повече.

Видя как се напрегнаха мускулите му, когато пръстът й леко проследи сенчестата линия на челюстта му. Видя как носът му се сбърчи, щом пръстът й докосна по-гладката кожа около скулите му. Видя как се раздвижиха миглите му, когато и палецът й се намеси и започна да си играе с гъстия му тъмен перчем. Видя го как отваря очи и му се усмихна.

— Добро утро — прошепна му.

Той пак затвори очи, отвори едното, за да я огледа сънено, и извъртя глава към часовника на нощното шкафче.

— Е, хубавице — измърмори, престорено ядосан, — какво имаш да казваш? Още няма седем часа. Трябва да имаш много добра причина да ме будиш.

— Имам — усмихна се тя и се завъртя, за да намести ръка около кръста му и преметна крака си над бедрото му. Преплете пръсти с неговите от двете страни на главата му, потърси устните му и ги целуна сладко. Гърдите й се притискаха, възбудени и напрегнати, към неговите, а намеренията й ясно се разкриваха и от лекото, но предизвикателно поклащане върху бедрото му.

— Нима това е доскорошната девица? — подразни я той, после я отдалечи леко от себе си, за да се наслади на руменината, която обля страните й.

— Което показва какво може да се постигне с добър учител — отвърна му тя дръзко, но и нежно, а очите й проблеснаха закачливо.

Неговите очи придобиха по-тъмен оттенък.

— Точно казано.

— Да не би… да съжаляваш?

— Така ли изглежда?

— Не бих казала.

— А как изглежда?

— Може би се нуждаеш от малко нежност и ласки.

— Може би — съгласи се той с доста напрегнат глас. — Ще ги осигуриш ли?

Тя плъзна колене по матрака от двете страни на бедрата му и го възседна изправена. После, смутена от дързостта си, застана неподвижна.

— Хайде, скъпа — подкани я той, като собственото му нетърпение сега нарастваше с пулсираща сила. — Няма да ме държиш в напрежение нали? — после осъзна колко ново й е всичко това и й помогна. Силните му пръсти се впиха в коприненомеката плът на ханша й, нежно я повдигнаха и после още по-нежно я придърпаха надолу, докато тя го бе обгърнала — точно така, както и двамата желаеха.

Рейчъл затвори очи и леко изстена от удоволствие.

— Мммм ммм, Джим. Как съм живяла, преди да те познавам?

— Не знам — отвърна й задъхано, а пръстите му се вкопчиха още по-силно с първия тласък.

Тя усети ритъма. Устните й нежно нашепваха на неговите и станаха техен доброволен пленник, когато той жадно отвори уста. През цялото време тялото му откликваше, докато не бе покрито от тънка пелена пот и се напрегна до крайност от силата на страстта.

— Обичам те, Рейчъл — прошепна той настойчиво.

Тя искаше това да продължи дълго. Искаше да усети още, да научи още. Искаше да остане завинаги част от Джим и той — от нея.

Джим я наблюдаваше и изпитваше същото удоволствие, същата наслада, но и още по-дълбоко възхищение от женствеността й. Тя бе разкъсала оковите на девствеността си и бе станала страстна любовница. Благодарение на неговите напътствия? Не, въпреки че може да се е оказал катализатор за това бягство, този заряд винаги си е бил дълбоко в нея. Тялото й се люлееше сега над него с бавна и изумителна грация, тя бе въплъщение на всеотдайността. Точно както можеше да се отдава на любовта си към музиката, можеше да се отдава и на тази любов.

Сякаш разгадавайки мислите му, тя бавно изправи глава и отвори очи. Те срещнаха неговите, а това, което бе в очите й, бе моментално изречено.

— Обичам те — промълви, когато усети огнените искри, които се разлетяха в тялото й. — Обичам те, Джим.

Ръцете му бяха стиснали ханша й, после се плъзнаха нагоре и нежно я придърпаха да се наведе. Тази целувка говореше по-изразително за любовта им от всички думи, изречени онази нощ. Внезапно времето вече не им принадлежеше. Изглеждаше неотложно телата им да изпитат края на това сладко-сладко мъчение.

Цяла вечност се чуваше само ускорено дишане и въздишки, преди който и да е от двамата да може да проговори. Когато най-накрая с изтощено, отпуснато тяло Джим се завъртя на една страна, протегна се да приглади русите кичури, залепнали за мокрите й скули.

— Трябва да се омъжиш за мен, Рейчъл — прошепна той без предисловия, като я изненада с това първо споменаване на темата, откакто се бе завърнала вкъщи. Очите му блестяха. — Толкова се страхувам, че ще те загубя…

— Няма да ме загубиш. Не би могъл да ме загубиш. Не съм тръгнала заникъде.

— Но сега си открила себе си — образът за нея отпреди няколко минути, възседнала го уверено, с отметната назад глава, съблазнително полюшващи се гърди, смути спокойствието му. — Стана пълноценна жена. Страстна. Уверена. Ще забелязваш мъжете и възхитените им погледи и те внезапно ще придобият нов смисъл за теб.

— И преди съм виждала мъже. Никой не ме е заинтересувал.

— Тогава не си знаела какво пропускаш.

— Опитваш се да кажеш, че си пуснал една разгонена котка на воля?

— Възможно е.

— Не е.

— Как можеш да бъдеш сигурна?

— Защото те обичам. Теб. Защото от всички мъже, които съм срещала досега, никой не е имал онова съществено нещо, с което да ме привлече. Докато не се появи ти. Не разбираш ли, Джим? — настоя тя, връщайки се на първоначалното му предложение. — Не ти трябва една хартийка, за да ме вържеш към себе си. Аз съм тук.

— Но ако ме обичаш и казваш, че никога няма да ме напуснеш, защо да не се оженим?

За пръв път Рейчъл се поколеба.

— Защо да се женим? Защо е необходимо?

Погледът му не се откъсваше от нейния.

— Искам целият свят да знае. Искам ти да знаеш. Искам всеки проклет мъж, който се приближи до теб с чаша шампанско и мазна усмивка на устните, да знае…

— Това е ревност. И е излишна.

— Знам. Но не мога да направя нищо… Както не мога да не искам да знам, че аз нося отговорност за теб, че по закон аз трябва да се грижа за теб.

— Аз не съм безпомощна или зависима — отвърна му тя, като ставаше все по-напрегната и смутена. — Изкарваш ме някаква нещастна малка дамичка, която се нуждае от рицаря в блестящите доспехи.

— Но ти не се нуждаеш от мен, нали? — в гласа му звучеше усещането за поражение. — Ти имаш успешна кариера и си независима — спря за миг, после продължи замислено: — Може би затова се нуждая от този брак, Рейчъл. Може би съм достатъчно несигурен и се нуждая от това парче хартия, за да възвърна спокойствието си.

Очите на Рейчъл бяха топли бистри езера в кафяво, а гласът й — тяхно плавно продължение.

— О, Джим — въздъхна тя, — толкова грешиш — докосна дълбоките резки от двете страни на устата му, бръчки, които досега не бе забелязала. Но пък и никога не бе го виждала победен и това го бе наранило. — Нуждая се от теб повече, отколкото някога съм се нуждаела от друго човешко същество. Успехът и независимостта са само относителни. Имаш ли представа как се промени животът ми, откакто те срещнах?

— Да. На баща ти му направиха троен байпас, а ти загуби девствеността си.

— Ужасен си — отвърна тя, но я заболя да го вижда така наранен. После гневът се смеси с обида и емоциите я накараха да се изправи. — И ако не разбираш какво имам предвид, когато казвам, че животът ми се е променил, може би точно заради това не искам да се омъжа за теб — ядосана, понечи да стане от леглото, но дългите пръсти на Джим я издърпаха обратно. Изведнъж Джим бе отново върху нея и широките му рамене преграждаха погледа й.

— Не бягай от мен, Рейчъл. Спори! Кажи ми, че животът ти е станал по-пълен, по-богат. Че нощите, когато си сама, може да са много по-потискащи, но все пак не са и наполовина толкова самотни, защото знаеш, че утре или вдругиден ще бъдем заедно. Кажи ми, че за пръв път можеш да гледаш в бъдещето, че дръзваш да гледаш в бъдещето и че то е изпълнено с топлина и чудесни изживявания. Така се промени моят живот, Рейчъл. Кажи ми, че и с теб е станало така.

Очите й се напълниха със сълзи и сърцето й се обля от болезнен прилив на любов.

— Така е, Джим. По дяволите, така е! — призна си тя неохотно, а гласът й прозвуча съсипан и изплашен. — И не знам какво да правя — изплака тя, а сълзите започнаха да се стичат свободно по лицето й. — Защото се страхувам. Силата на това, което изпитвам, ме плаши. Мисълта, че мога да те загубя, ме плаши. Но бракът ме плаши най-много! — поклати глава, като изхлипа тихо. — Не… не зная… какво да правя!

Не само думите й, но и нещастното й изражение накараха Джим постепенно да осъзнае, че в упорството й по отношение на брака има нещо повече от изненадата и неочакваността, които тя бе посочила. Имаше нещо по-дълбоко, нещо, което той още не можеше да разбере. И подозираше, че и тя не го разбира.

— Шшшшт — прошепна той, изоставил собствената си обида, за да я успокои. Защото точно това искаше да направи. Да я успокои. Да я подкрепя. Да я обича. — Няма нищо — плъзна ръце зад гърба й и я издърпа да седне срещу него. После нежно я залюля, докато тя спря да плаче. — Няма нищо, скъпа. Всичко ще се нареди.

— Ти го казваш — изхълца тя, — но не казваш как. Аз не искам да го загубя… — сълзите й пак потекоха. — А трябва да… пътувам днес следобед… и изобщо не ми се иска!

Това бе най-голямата проява на обвързване, на която бе способна. Като усети това, Джим я притисна още по-силно.

— Няма да го загубиш. Ние няма да го загубим. Няма да позволим. Прекалено хубаво е.

Тези думи не напускаха съзнанието й, докато летеше към Омаха. Даваха й надежда да се противопостави на загадъчния облак, който бе надвиснал в дъното на съзнанието й. Можеше да си представи да остане с Джим завинаги — като приятелка и любовница. Но съпруга? И майка на децата му? Защото бе сигурна, че той ще иска деца. Той бе мъж, таящ в себе си толкова много любов, че не би могла да му откаже тази радост. И съвсем образно си спомни онова първично задоволство, което бе проблеснало в погледа му, когато, след като се бяха любили за пръв път, той бе предположил, че тя може да е забременяла. О, не, той не би имал нищо против. Но дали тя би могла да се справи?

Както се случваше сега, по-често, отколкото би желала, Рейчъл си мислеше за майка си и се чудеше дали някога ще научи истината. Точно както Джим се бе поколебал да съобщи на Том за следата с Ландауър, тя се колебаеше да спомене майка си. Но тази несигурност я гризеше отвътре, намесваше се в опитите й да си представя бъдещето си с Джим и я разстройваше още повече.

Пийт беше отново този, който прозря опитите й да се държи невъзмутимо по време на последните концерти в Омаха в четвъртък и петък вечер, после в Оклахома Сити в събота вечер и неделя следобед. Бяха си организирали ранна вечеря, за да отпразнуват края на турнето. Когато вечерята свърши, той се приближи към нея.

— Значи тръгваш сутринта?

— Всъщност изкушавам се от идеята да се измъкна още тази вечер. Има самолет в осем, който може да се опитам да хвана.

— Сигурно с нетърпение очакваш да си постоиш вкъщи — думите му бяха пълни с разбиране.

Тя кимна, усещайки странно вълнение в стомаха си.

— Ще изпишат татко от болницата утре сутринта. Хубаво ще е да съм си у дома с него.

— А Джим?

Тя се поколеба само за момент:

— И с него.

Като преметна бащински ръка през рамото й, той я поведе към изхода на ресторанта и после към хотела, който не бе наблизо.

— Ще се омъжиш ли за него?

— Да се омъжа за него? Откъде пък се взе тази мисъл в главата ти? — бе заговорила прекалено високо и бързо, за да прозвучи небрежно.

— От теб. От изражението на лицето ти, когато си мислиш, че никой не те наблюдава — той се взря за минута в нея, докато вървяха. — Влюбена си в него, нали?

За момент тя понечи да отрече. Но пред Пийт, след всичко, което бяха преживели заедно…

— Да — прошепна тя. — Наистина го обичам.

— Той обича ли те?

— Да.

— Предложи ли ти да се ожените?

— О, да — отвърна провлечено, с тон, който говореше: „Е, какво друго очакваше?“ — Предложи ми.

— И ти му отговори?…

— Не. Не искам да се женя.

Той се извърна и я потупа с ръка.

— Мисълта за безкрайните самотни нощи вкъщи ли те плаши?

— Не. Можем да се справим с това — дълбоко в сърцето си знаеше, че могат. Убедена в любовта му, тя би могла да го чака много дълго, ако е необходимо, в името на малкото прекрасни часове, които щяха да прекарат заедно.

— Тогава какво? — запита Пийт объркан. — Искам да кажа, наистина бих желал да те видя с някой мъж, който е през цялото време с теб, но ако не работата му те смущава, тогава какво?

Тя изучаваше тротоара и броеше плочките.

— Не знам — измърмори най-после. — Може би моята работа би била проблем. Да пътуваш толкова месеци в годината може да внесе напрежение и в най-добрата връзка.

Известно време вървяха мълчаливо, преди Пийт да заговори още по-колебливо.

— Винаги можеш да си потърсиш място в някой оркестър или камерен състав близо до дома си.

— И да напусна „Монтаж“?

— Ако да бъдеш с Джим ти е достатъчно.

Тя поклати глава.

— Не знам, Пийт. Всички в „Монтаж“ се държат толкова добре с мен. Не знам дали сега съм готова за промяна.

— Готова си в музикално отношение, Рейчъл. Ти си завършена флейтистка и можеш да се справяш сама, където и да е. Забележи — той отново я притисна, — не че точно аз бих те пуснал. Но не ми харесва да те виждам нещастна.

— Не съм нещастна.

— Тогава може би самотна е по-точната дума. В мислите си си по-често с него, отколкото с нас. И точно така трябва да бъде, ако си влюбена в него — той си пое дълбоко дъх, после го изпусна в дълга въздишка. — Е, имаш цялото лято, за да вземеш решението си в крайна сметка. Защо не го обмислиш? Можеш да прецениш възможностите, докато си вкъщи.

— Питър Махоуни — предизвика го да я погледне и го подразни, — ако не те познавах толкова добре, бих си помислила, че ти е омръзнало да се дуелираш с банджотата с мен.

— О, не, Рейчъл. В никакъв случай. Ти си най-добрата в „Монтаж“ в това отношение. Ще си имаме страхотни проблеми, ако напуснеш. Но аз не съм Рон и загрижеността ми за теб е повече лична, отколкото професионална — той спря и я завъртя да се обърне към него. — Искам да си щастлива. Искам да се сбъднат всичките ти мечти. „Монтаж“ беше само една от тях. И вече я осъществи — той се усмихна на спомените, които нахлуха в главата му. — Спомняш ли си отначало, когато се включи в състава, колко изплашена беше, колко странно ти изглеждаше всичко. Но го желаеше толкова много, че всичко потръгна. Е, може би така се чувстваш и по отношение на Гътри точно сега. Това, което трябва да направиш, е да решиш какво искаш. И колко го искаш.

Рейчъл се взря в него тъжно, после се хвърли на врата му.

— Наистина те обичам, Пийт — успя да изрече, преди напълно да се задави и да се вкопчи в него.

— Тогава ще ми направиш ли една услуга?

Тя се отдръпна назад и го погледна през навлажнените си мигли.

— Каква?

— Бързо мятай на самолета хубавото си малко дупе и отивай при него. Може би той би могъл да те вразуми.

Точно това я плашеше. И я възбуждаше. Докато таксито приближаваше към Пайн Манър късно вечерта, тя избута страха на заден план и позволи на възбудата да предизвика усмивката й, както и малките иглички, породени от очакването. Знаеше, че най-вероятно той е на работа тази вечер, така че си бе планирала да го изненада рано сутринта. Плати за таксито и изчака шофьорът да внесе куфарите й до вратата. После, възможно най-тихо, за да не обезпокои мисис Франсис, взе по-малката чанта и изкачи стълбите.

Навсякъде бе тъмно. Прокрадна се по коридора до стаята си, пъхна се през полуотворената врата и прекоси килима, за да светне настолната лампа.

— Не го прави! — чу се плътен глас някъде от далечния край на стаята.

Тя замръзна.