Барбара Делински
Нежно и красиво (10)

Десета глава

Гласът на Джим бе изпълнен с недоверие.

— Майка ти? — за момент дори се зачуди дали напрежението от смъртта на Том не е оказало влиянието си върху Рейчъл в някаква форма на самозаблуда. — Но майка ти е мъртва. Умряла е, когато си се родила.

— Точно така си мислех винаги — продължи Рейчъл изненадващо спокойно. Изглеждаше, че вземането на решението й бе дало сила, както и облекчение, че може да сподели мислите си с Джим. — Но после, изведнъж, татко започна да говори насън.

— Кога?

— От време на време през последната година. Особено през последните няколко месеца, въпреки че не си бях вкъщи особено често. Долавях само отделни части, но те бяха достатъчни, за да ми подскажат, че нещата не са такива, каквито съм ги възприемала.

Поразен от това, което чуваше, Джим се протегна и погали косата й. Мисълта му работеше трескаво, опитваше се да сглоби мозайката.

— Той ти каза нещо в болницата, нали? Тогава, когато дойде в съзнание само за няколко минути?

Беше неин ред да е поразена:

— Откъде знаеш?

— Видях лицето ти след това — той прокара нежно пръст по бузата й. — Разбрах, че има нещо. Усещах го в теб от всичко, което се случи след това. — Поколеба се. — Аз… не бях сигурен дали ще ми кажеш.

Тя сведе поглед към пода, после уверено се взря в лицето му.

— И аз не бях сигурна. Едната ми половина искаше да го забрави, да погледне в друга посока и да се надява, че то просто… ще изчезне — тя стана с въздишка, отиде до скосения прозорец и се взря в нощното небе. — Но има неща, които не могат просто да изчезнат. Като звездите. Като любовта — извърна се бавно. — Като това — отново сведе поглед и несигурно постави ръка на челото си — жест, който показваше колко притеснена се чувства от признанието си.

— Разбираш ли — продължи тя плахо, — години наред, когато бях малка, си мечтаех майка ми да се върне. Представях си, че е била отведена на някакво тайно място, където да я излекуват от това, което я е убило — засмя се горчиво. — Представях си деня, когато татко ми я представя, и тя е толкова красива, здрава и пълна с любов към мен… Глупаво, нали?

Джим бе станал и бе прекосил тихо стаята. Хвана ръката й и я издърпа от лицето й.

— Не, съвсем естествено е за едно дете, а дори и за възрастен, да прави това, когато се нуждае толкова отчаяно от някого, както ти си се нуждаела от майка си.

— Така беше — прошепна тя, срещнала погледа му. — Наистина исках да имам майка.

— И все още ли искаш? Затова ли желаеш да я откриеш?

Рейчъл се намръщи, свъси светлите си вежди, очите й сякаш потъмняха, а устните се присвиха в ъгълчетата.

— Не — после поклати глава по-решително: — Не. Отдавна изоставих тези мечти. И със сигурност съм се научила да живея без майка. Съмнявам се, че бих знаела какво да правя с нея сега.

— Тогава защо да я търсим? — дълбоко в себе си той изпитваше страх от това, което тя можеше да открие.

Но Рейчъл бе решила и доводът й прозвуча убедително.

— Защото осъзнавам какво спъва нещата при нас, Джим — вдигна ръце на раменете му, плъзна ги по мускулите на врата му — по-скоро сериозно, отколкото прелъстително. — Не е само, че не съм имала пример, от който да се уча. Е, може би това бе в началото. Може би през всичките тези години това бе идеалното извинение. После срещнах теб и се влюбих. Но по това време вече бях чула татко да говори насън. Вече имах съмнения относно майка си, че не е умряла, а ни е напуснала. И вече бях започнала да се питам защо. Татко със сигурност я е обичал. Казваше го неведнъж в съня си. Дори ми го каза, когато за няколко минути дойде в съзнание в болницата — гласът й потрепери, но тя се напрегна да го овладее. — Единственото заключение, до което достигнах, беше, че тя не е искала да бъде майка… или съпруга. Че не е била пригодна за такава.

Джим заговори с глас, изпълнен с нежност и болка:

— Прибавила си това към предишните си чувства и си успяла да се убедиш, че самата ти не си пригодна за това — когато тя кимна, той плъзна пръсти в косата й и придърпа Рейчъл към себе си. — Но това просто не е така.

— Продължаваш да го повтаряш и аз почти започвам да ти вярвам.

— Почти?

— Точно затова искам да открия майка си — ръцете й се вкопчиха в раменете му със същата трескавост, която прозираше и в думите й. — Искам да видя, веднъж и завинаги, какво е направила тя с живота си. Може би ако мога да я открия, ще мога да разбера какво точно е направила и защо — спря да говори, а очите й не се отделяха от Джим. Изражението му бе неразгадаемо, кехлибарените му очи — безизразни. Когато той не каза нищо, тя шепнешком го подтикна да й отговори: — Ще ми помогнеш ли, Джим? Не мисля, че бих се справила без теб.

Той продължаваше да мълчи, опитвайки се да подреди чувствата си. Появата на внезапен страх в очите й го накара да проговори.

— Обичам те, Рейчъл. Искам да бъдеш моя жена и майка на децата ми. И ще искам това, независимо дали майка ти ще се окаже изтънчена светска дама или някоя запуснала се женица — когато Рейчъл потръпна, той я притисна още повече. — Не, слушай ме. Можех да кажа курва… Или наркоманка. Имай предвид, че винаги съществува и тази възможност. Може също и да преминеш през ада, за да я откриеш и тя да откаже да разговаря с теб или напълно да отрече твоето съществуване.

— Защо казваш тези неща? — попита Рейчъл, а в очите й се четеше безкрайна болка.

— Защото те обичам — той натъртено изрече това, здраво стискайки раменете й. — И защото такава е моята работа. И преди съм минавал през всичко това. Помагал съм на хора да открият отдавна загубените си родители и знам, че накрая невинаги са щастливи. Ако ще търсиш майка си, трябва да бъдеш подготвена за това, което може да откриеш. Мен самия не ме притеснява каква ще се окаже, но за теб може и да не е така. Какво ще се случи с нас тогава, Рейчъл? Какво ще стане, ако тя наистина е всичко, от което си се страхувала през последните месеци? Ще продължиш ли да ме обичаш? Ще се съгласиш ли да станеш моя жена в такъв случай? Или това само ще те убеди да не се омъжиш за мен?

Погледът й се замъгли и тя отчаяно се опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Ами ако е добра? — отвърна на въпроса му със също толкова основателен въпрос тя. — Ако е съвсем различна? И в двата случая бих могла да дойда при теб пречистена. Не разбираш ли? Трябва да знам, каквото и да е. Трябва да знам — пое си дъх и изчака малко, преди да продължи: — Ще ми помогнеш ли? Това е точно по твоята част. Ако трябва да го направя сама, ще ми отнеме много повече време. И не мисля, че мога да чакам — последното бе изречено приглушено, с тон, който прониза като остра стрела Джим.

— Разбира се, че ще ти помогна, любима — отвърна той, като отхвърли страха и недоверието само за да изпълни желанието й. — Знаеш, че ще направя всичко възможно — наведе глава и я целуна нежно. Облекчение и вълна от желание, което никога не я напускаше напълно, я заляха. Тя обви още по-плътно ръце около него, но той я задържа за момент на разстояние. — Но само при едно условие.

— Едно условие? — попита Рейчъл, внезапно предпазлива. — Какво е то?

Искаше му се да каже: „Да се омъжиш за мен“, но се въздържа и пое по-заобиколно.

— Да започнеш да се храниш нормално. Да се опиташ да спиш повече — отвърна, като я гледаше с предан поглед. — Да се успокоиш и да оставиш на мен да свърша черната работа.

— Мислех си, че ти ще си човекът мозък — закачи го тя. Беше й леко и хубаво, както не се бе чувствала след смъртта на баща си.

— В този случай — отвърна той — аз ще свърша всичко.

— При едно условие — върна му топката тя, станала много сериозна.

— Какво е то?

— Твоята работа е да я откриеш. Аз ще съм тази, която ще отиде при нея.

Гласът на Джим бе едва доловим шепот:

— Предположих това, скъпа. Но нека я караме лека-полека — метна ръка през рамото й, издърпа я до себе си и двамата тръгнаха към вратата. — Първо трябва да ми кажеш всичко, което знаеш. Всичко, което си спомняш да си чула от баща си. Всичко, което може да си научила за нея през годините.

Не беше много.

— Казва се Рут.

— Не знаеш фамилията й? — те слизаха бавно по стълбите.

— Татко никога не ми го е споменавал.

— Къде я е срещнал?

— Не знам.

— Къде са се оженили?

— Може и да не са били женени.

— Защо го казваш?

— Не знам. Просто… го чувствам. Татко нито веднъж не е споменал думата развод. А ако през всичките тези години тя е била жива някъде…

— Баща ти пътуваше ли някъде?

— Не много често. Когато го правеше, беше по работа.

— Спомняш ли си къде ходеше?

— Атланта, Вашингтон, Филаделфия, Ню Йорк… Обикновено търсеше субсидии за някой проект.

— И никога не е споменавал да е посещавал приятели в някой от тези градове?

— Не — тя спря рязко пред прага на спалнята си. — Ами ако не успеем да я намерим, Джим? Винаги има и тази възможност, нали?

— Хей, ти говориш с най-добрия в тази област — побутна я да влезе и затвори вратата с крак. — Ще я намерим. Може да не стане бързо, но ще я намерим.

През следващите няколко вечери те преравяха документите, папките и писмата в кабинета на Том Бюсек и хранилището в мазето. Въпреки че Джим бе опитал да се наложи Рейчъл да не прави нищо, някак й се отразяваше добре чувството за цел, което й даваше търсенето. Примирил се с това, Джим й оставяше някаква задача всяка сутрин и така й осигуряваше занимание за част от деня, без да я изтощава.

Имаше големи кутии с кореспонденция още от времето на основаването на Ес Кей Ти, лични архиви и писма на Том, тетрадки от детството на Рейчъл… Всички бяха интересни, макар че не даваха никакви идеи за самоличността или местонахождението на майката на Рейчъл.

— Сигурно е изхвърлил всичко! — възкликна Рейчъл обезкуражена, след като приключиха и с последните документи. — Не звучи нормално, нали? Един толкова влюбен мъж да изтрие всякакви следи за самоличността на любимата си. Човек би очаквал той да е запазил нещо… нещо дребно за спомен… Бележка или предмет…

— Не сме наясно с обстоятелствата, скъпа. Ти не си ли спомняш нищо друго?

Тя затвори очи.

— Опитвах се безброй пъти да се сетя нещо. Но той никога не е казвал нищо — когато отвори очи, те бяха изпълнени с отчаяние. — Навярно има още някой замесен. В съня си татко понякога казваше: „Ще се получи… Той не е прав за това.“ Но нямам представа кой може да е третият човек. Или за какво може да не е прав.

— Никога не е изричал друго име?

— Насън? Не. Само Рут.

Джим потърка ръка по брадичката си, намръщи се на последната купчина документи, която още бе в ръцете му, после я хвърли на бюрото и седна на ръба му. Рейчъл изпитваше нужда от подкрепата му и застана между бедрата му.

— Какво ще правим сега, Джим? — попита тя толкова тихо и несигурно, че той веднага се опита да я окуражи.

— Сега ще се заровя в официалните регистри. Сигурно някъде ще се намери удостоверение за сключен брак.

— Ако са били женени…

— Ще започнем с това предположение — той поклати глава. — Много жалко, че твоето удостоверение за раждане не ни каза нищо повече — намръщи се за минута. — Вземам си думите обратно. То беше копие. Ти каза, че баща ти го е осигурил, когато си подавала документи за паспорт — тя кимна и той продължи: — Рут Д. Бюсек. Възможно е това Д. да е в пълен вид в оригинала и баща ти да е успял да ги убеди да го изпишат съкратено в копието, което е извадил. Обикновено се изисква пълното име на майката. Тъй като е била малка болница в западната част на щата, администраторите там може да са пропуснали нещо… Все пак си струва да се провери. Ще се обадя тук-там да видя какво може да се открие.

Това бе първата конкретна следа. Върху оригинала на удостоверението за раждане на Рейчъл бе изписано Рут Дръмънд Бюсек.

За съжаление брачно свидетелство не се намери никъде. Джим прерови архивите в целия щат, после и в градовете, които според Рейчъл бе посещавал баща й. Не откри нищо. А Дръмънд бе достатъчно разпространено име, за да се прави безуспешният опит да се търси по телефонния указател, като не се знаеше дори градът.

Джим не се отчайваше. Всъщност Рейчъл подозираше, че разследването започва да го забавлява.

— Това ти харесва — обвини го тя една вечер, докато лежаха в леглото и обсъждаха последния неуспех да издири най-старите приятели на Том и деликатно да ги разпита.

— Предполагам, че да. Не че желая — заради теб, заради нас самите — да не разреша случая бързо, но обикновено точно такива случаи са истинско предизвикателство за мисълта. А и аз се възбуждам, когато срещна предизвикателство.

Той се възбуждаше и от други неща, неща, в които Рейчъл бе придобила доста опит през изминалите седмици. И ако докато той плъзгаше ръце по тялото й всяка нощ напрежението му граничеше с отчаяние, Рейчъл знаеше, че това се дължи на съвсем личното му отчаяние, че тя продължава да упорства по въпроса с предложението за брак.

Първата седмица на юли си дойде и отмина, преди Джим да направи съществен пробив в разследването си.

— Мисля, че открих нещо, скъпа — съобщи развълнувано той, като й се обади от работа една сутрин. — Какво ще кажеш да мина да те взема след час и да отидем някъде на обяд?

— Кажи ми сега, Джим!

— След час.

Рейчъл бе облечена и го чакаше още след половин час и когато той най-после пристигна, бе изпаднала в трескаво нетърпение.

— Какво има? — попита тя, докато той я настаняваше в колата. Беше заменил сребристосиньото камаро за една по-спортна мазда и провери внимателно дали тя си е сложила колана, преди да натисне педала на газта.

— Един от онези стари бизнес партньори. Извън Бостън всъщност — караше внимателно заради скъпоценния си товар. — Един човек, който е познавал Том, когато той тъкмо е започвал бизнеса си. Изглежда, имали са нещо общо. Ханс също е бил емигрант. Той и Том си сътрудничели дългосрочно по няколко от ранните проекти на Ес Кей Ти. Ханс представлявал доставчика на материалите, които са трябвали на Том.

— Ами майка ми? — подкани го Рейчъл нетърпеливо. — Той познавал ли я е?

— Не я е познавал. И твърди, че Том бил съвсем затворен, що се отнася до личния му живот.

— Тогава как изобщо…

— Неизбежното. Ахилесовата пета на всеки мъж — една нощ в града.

— Излезли са да пийнат заедно.

— Така изглежда — Джим отклони колата от главния път и подкара на запад. — Студено ли ти е? — въпреки че тя поклати глава, той намали климатика.

— И какво си научил за майка ми, Джим?

— Ще стигна дотам. Доколкото разбрах, баща ти не е носел много на пиене. Може би това, че е чувствал Ханс толкова близък, го е накарало да се съгласи да излязат на вечеря, или пък се е чувствал самотен толкова далеч от дома си. Както и да е, излезли, пили, разговаряли, хапнали и Том ставал все по-приказлив с напредването на вечерта.

— Какво е казал?

— Когато Ханс го попитал дали изобщо обмисля да се установи в Нова Англия, той поклатил глава и се, натъжил. Изглеждало, че се е влюбил в една жена от Ню Йорк и нещата не потръгнали. Така че хем не можел да понесе да е толкова близо, хем не можел и да е далеч.

— Къде точно в Ню Йорк? Каза ли?

Джим зави към паркинга на един малък ресторант и спря плавно.

— Не. Ханс си спомни думите му, че жената е елегантна и изтънчена. Тогава си помислил, че може да говори така, защото е влюбен. Нито той, нито Том са се възприемали като особено издигнати по това време, въпреки че и двамата са си наваксали впоследствие.

— Какво друго? Казал ли е къде са се срещнали?

— Не.

— Или дали са били женени?

— Не знаеше.

Рейчъл замълча, после заговори по-колебливо:

— Ханс знаеше ли за мен?

— Много подробно. Тогава си била съвсем малка и Том те е обожавал.

— Но никога не е споменавал за жена?

— На Ханс? Не.

Като не знаеше дали да се чувства насърчена или обезкуражена, Рейчъл направи болезнена гримаса. Но Джим бързо вдигна ръка и изтри изражението на болка с дългите си нежни пръсти. Кехлибареният му поглед срещна нейните потъмни очи.

— Горе главата, скъпа! Новината е добра. Знаем, че тя е от Ню Йорк и че вероятно е била с добър произход. Това е нещо, с което ще продължим.

— Сигурно — въздъхна дълбоко. — Значи сега накъде?

Джим кимна към ресторанта:

— Вътре.

— Съмнявам се да откриеш улики там.

— Знам. Но искам да съм сигурен, че ядеш. След това ще решим какво следва.

Имаше няколко идеи, с които да продължи. По-късно през нощта, докато Рейчъл спеше, той лежа буден часове наред, преценявайки ги една по една, подреждайки частите на пъзела, въртеше и ги наместваше, за да види къде може да си паснат.

Фактите бяха много малко. Жена на име Рут Дръмънд, по това време двадесетгодишна, бе родила дете в малка безименна болница в затънтената част на Северна Каролина преди двадесет и девет години.

Неясните факти бяха също толкова оскъдни. Изглеждаше, че Рут Дръмънд е от Ню Йорк, от заможно семейство и очевидно бе отказала да се омъжи законно за Том Бюсек.

Оттам започваха предположенията. Нещата са били много различни преди двадесет и девет години. Млада жена с такъв проблем вероятно би изчезнала за известно време, за да роди бебето си тайно, вместо да прибърза с незаконен аборт в някоя съмнителна клиника. Много вероятно родителите й да са били гневни и притеснени. Много вероятно този „той“ от кошмарите на Том Бюсек да е бил бащата на младата прегрешила дъщеря.

Докато обмисляше случая, Джим си изгради един образ на Рут Дръмънд, чийто социален произход е бил толкова напълно различен от този на скоро натурализирания Том Бюсек, че семейството й е отхвърлило всяка мисъл за постоянно обвързване с емигранта… Или с детето, което е било така лекомислено заченато.

Имаше няколко пътя, по които можеше да се тръгне. Джим обмисли варианта да прерови архивите на хотели, мотели и пансиони в близост до малката болница, където Рейчъл е била родена, заради възможността майка й да е прекарала известно време преди раждането, скрита там. За момента обаче избегна този вариант заради подозрението, че при обстоятелствата, както си ги бе представил, Рут Дръмънд в никакъв случай не би се регистрирала с истинското си име, докато се крие. Което оставяше само беглата възможност някой служител или собственик да си спомни, че са имали бременна клиентка през въпросния период. Беше наистина съвсем бегла вероятност, истински изстрел в тъмното.

Друга възможност бе съвсем систематично да се телефонира на всички Дръмънд, фигуриращи в телефонните указатели на Ню Йорк. Това също изглеждаше почти безсмислено усилие.

Ако предположението на Джим бе вярно и майката на Рейчъл бе от най-висшата класа на обществото, така че безумно влюбеният Том Бюсек да се съгласи — в замяна за детето си — никога да не я потърси отново, нито да разкрие самоличността й, беше възможно съответните хора на съответните места да дадат на Джим отговорите, които той търсеше.

Беше прекалено просто. Научи новината на следващия следобед при един сърцераздирателен телефонен разговор. Прекалено просто… Но все още загадка.

Джим остави телефонния секретар да се грижи за офиса, отправи се бързо към Пайн Манър и след като по пътя се наложи да мине по едно дълго отклонение, което му отне много време, най-после пристигна при Рейчъл, изпълнен с безброй съмнения.

Тя свиреше на флейтата си. Чуваше я, докато се приближаваше по алеята към къщата. Бе пъхнал ръце в джобовете на дънките си и бе свел замислено глава; все още се колебаеше толкова много, че понечи да се обърне и да си тръгне. Но тя трябваше да научи. В мислите си вече не се колебаеше, че връзката им е сигурна и стабилна. Но предполагаше колко ще я заболи от това, което й предстоеше да научи, и то го накара да спре.

Вдигна пръст към звънеца, поколеба се, после най-накрая го натисна. Сладките звуци на флейтата, толкова леки и весели, колкото не бяха звучали от дни, веднага спряха. Джим си представи как Рейчъл се откъсва от музикалния си унес, завърта се на мястото си до прозореца и забелязва колата му. Мисис Франсис едва бе отворила вратата, когато Рейчъл се появи на горната площадка на витата стълба.

Неволно Джим притаи дъх при вида на нежната русокоса красавица високо горе. Тя носеше избелели дънки и дълга памучна риза. Не изглеждаше на повече от двадесет години с русата си коса, която свободно падаше и си играеше със златистите лъчи на късното следобедно слънце, които нахлуваха през прозореца зад нея. На лицето й грейна усмивка, която озари чертите й с мек блясък. Тя се спусна надолу по стълбите с боси крака.

— Джим! — движеше се леко и грациозно, както малко поточе се носи към буйна река. Ръцете му я прегърнаха със също толкова естествено движение и я притиснаха силно за минута, преди тя да вдигне глава за целувката му. — Каква чудесна изненада! — прошепна тя със затворени очи и устни, които жадно му отвръщаха. — Не те очаквах толкова рано.

Искаше да продължи да я целува вечно. Тя изглеждаше щастлива. Какво ли не би дал да можеше да й гарантира това щастие!

— Наложи се да те видя по-рано — започна той.

Тя отвори очи, готова да се потопи в погледа му, но откри, че очите му са по-скоро мрачни, отколкото нетърпеливи. Веднага се намръщи.

— Има нещо — прошепна тя. — Джим?

— Ела да отидем да поседнем в двора — обви ръка около кръста й и я поведе.

— Какво има? — тя напрегнато изучаваше обичните черти на лицето му — вече можеше да ги разгадава така лесно, както разчиташе нотите на любимата си симфония. Спря рязко и пребледня. — Открил си я.

Без да отговори нищо, Джим кимна към стаята и я поведе натам. Заговори едва когато я бе настанил на канапето и бе коленичил пред нея.

— Да.

— Как? — сякаш и тя отлагаше неизбежното.

— Като тръгнах от предположението, че семейството й е било от висшето общество. Обадих се на един колега в Ню Йорк тази сутрин.

— Детектив?

— Да. Често си правим услуги — устните му се извиха лукаво. — Така си спестяваме разходите за самолетни билети — когато я видя как притаява дъх, продължи: — Както и да е, обадих се и го помолих да прегледа в някоя библиотека светските страници на „Ню Йорк Таймс“, като се започне от три-четири месеца след раждането ти. — Гласът на Джим стана съвсем плътен. — Не се е наложило да търси дълго. Шест месеца след като си се родила Рут Дръмънд се е омъжила. Изглежда, била е много пищна сватба. Каймакът на обществото се е събрал там. Мъжът й е бил от семейство, богато почти колкото нейното, очевидно — добра партия. Оттогава са женени, имат син и две дъщери.

Рейчъл отмести поглед встрани, напълно поразена. Един полубрат и две полусестри?

Джим погали бузата й с опакото на дланта си. Заговори й нежно:

— Така че това е наистина добра новина за нас двамата. Нещата може и да не са се получили с Том, но майка ти определено е била способна да бъде съпруга и майка.

Тя вдигна поглед и той откри в очите й изненадваща сила.

— Но не е само това, нали?

Джим се взря в нея, после въздъхна с неохота:

— Да.

— Какво има? Кажи ми, Джим.

Той преглътна, като се молеше да има по-лесен начин да й го каже, да може той сам да го проумее. Но нямаше…

— Тя живее със съпруга си и децата в семейното имение на Лонг Айлънд. Дъщерите й са около двадесет, двадесет и две годишни, синът й е на двадесет и седем. Наскоро се е оженил. Живее с жена си в едното крило на имението.

Беше започнало да звучи прекалено познато, за да го слуша спокойно. Рейчъл усети как гърлото й се стяга и с усилие успя да зададе последния въпрос.

— Каква е фамилията на майка ми?

— Рут Дръмънд Ландауър.

Рейчъл затвори очи и сякаш се олюля. Джим протегна ръка да я хване.

— Не, добре съм — промълви тя, разстроена и объркана. — Татко е знаел, нали? Затова бе толкова тъжен последните дни… — не успя да продължи.

Джим здраво стисна ръката й.

— Може и да е знаел. Въпреки че отричаше. Може би… може би не е искал да го повярва. Може би просто се е надявал, че всичко ще свърши в някой момент и никой няма да е победител. Каквото и да е знаел, сигурно ужасно се е терзаел да го сподели с теб.

Тя изстена от болката, която бе измъчвала баща й.

— Но защо? Защо моят… защо нейният син ще иска да нарани баща ми?

Джим разбра какво искаше да каже тя:

— Не знам. Точно това ще трябва да открием.

Тя се стегна.

— Ще трябва аз да открия. Уговорихме се, че аз ще отида да я видя. Ще взема самолета довечера.

— Утре. Няма да нахлуем в някакво тежкарско имение в десет часа вечерта с новината, че ти си загубената дъщеря на господарката.

— Добре. Утре. Но аз отивам сама.

— Никога не съм се съгласявал, че ти ще си сама през цялото пътуване. Ти каза, че ще отидеш при нея. Съгласен съм да се качиш сама по стълбите, да натиснеш звънеца и да се изправиш пред нея, но отказвам да съм по-далеч от алеята за коли пред входа.

— Но ти мразиш самолетите! — настоя тя, търсейки довод, който да прикрие вълната от емоции, която я заля.

Но и Джим не бе по-спокоен и хладнокръвен от нея.

— А още повече мразя идеята да тръгнеш на това пътуване сама. Идвам, Рейчъл! Няма начин да ме спреш!

Тя не се опита. Дълбоко в себе си и не искаше. Джим бе станал прекалено много част от собственото й същество, за да го изостави точно когато другата й половина пулсираше в напрегнато очакване. Нуждаеше се от него. Той бе единственото нормално нещо в един свят, който се бе обърнал с краката нагоре за два кратки месеца.

През дългата нощ, в която се мяташе неспокойно в съня си, през целия напрегнат полет до Ню Йорк реалността не я оставяше на мира. Щеше да види майка си. Своята майка. Жената, която веднъж й бе обърнала гръб. Жената, която, както бе предположил Джим, можеше да затръшне вратата в лицето й, вместо да признае съществуването й.

Имаше един момент, докато самолетът кацаше на „Ла Гуардия“, когато тя би предпочела да остане на мястото си и да се върне вкъщи с обратния полет. Колкото и иронично да бе, това, което я изтръгна от колебанието й в момента, беше пребледнялото лице на Джим и очевидната му нужда от свеж въздух и твърда земя.

Щом се разположиха в колата под наем — Джим зад кормилото, а тя до него, с карта и бележник с подробни указания в ръце, тя изглеждаше, сякаш бе изчерпала целия си кураж и издръжливост.

— Добре ли си, скъпа? — попита Джим меко, като изучаваше уморената й поза. Придърпа я по-близо до себе си.

— Просто съм уморена — отвърна и отпусна глава на рамото му. — И изплашена — нямаше нужда да му обяснява. Разбираше я.

— Обичам те — прошепна й нежно той, докато палеше колата. — Знаеш го, нали?

Тя се усмихна измъчено:

— Това май е единственото нещо, което ми дава сили.

— Не. Ти си силна жена.

— Не се чувствам такава точна сега.

— Така е, защото никак не ти понасят самолетите — подразни я той и подкара на изток.

Движението не бе никак натоварено и указанията, които си бяха записали, бяха прекалено подробни, така че бързо прекосиха центъра на Лонг Айлънд, който бе съвсем близо до имението Ландауър. Сякаш само след минути стигнаха до един частен път, който пък се оказа изненадващо къс.

— Странно — прошепна Рейчъл неуверено. — Човек би очаквал тежки заключени порти, кучета пазачи и частен път, дълъг поне миля.

Джим й се усмихна нежно.

— Не е чак толкова различно от Пайн Манър, нали?

Но беше. Въпреки че тук пейзажът бе северняшки вместо южняшки, цялостното впечатление бе за подчертана елегантност и стил. Докато Пайн Манър бе по-старо имение и къщата бе по-величествена с широката си веранда, високите прозорци и многото отворени пространства, голямата къща пред тях бе абсолютно изискана, изградена от клен и тухли.

Джим зави по кръглата алея и спря колата пред главния вход. Рейчъл бе внезапно онемяла.

Усмихна й се тъжно:

— Може ли да дойда с теб?

Тя поклати глава и промълви едно почти беззвучно:

— Не.

Джим се наведе и я целуна по бузата.

— Тръгвай тогава. Ще те чакам тук.

Тя си пое дъх:

— Джим? — искаше да му каже, че е изплашена, че в крайна сметка нямаше значение коя беше тази жена и какво бе направила, че може би не е трябвало да идва тук. Но той поклати глава.

— Ти трябва да научиш. Аз също. Направи го заради нас — целуна я отново на същото място, лицето му се задържа до нейното, докато тя вдишваше аромата му, който й даваше сили. После, когато той се отдръпна назад, тя слезе от колата, изправи рамене, прокара пръсти през косата си и си пое дълбоко дъх. Едва тогава отиде до вратата.

Звънецът беше някаква мелодия, пет хармонични тона, които се обединяваха в своя собствена оригинална музика.

От обляното си в слънце студио в задната част на къщата Рут Дръмънд го чу как отеква, хвърли поглед към часовника на стената, видя, че е почти дванайсет и половина и поклати глава изненадана. Напоследък, когато рисуваше, губеше представа за всичко наоколо. Подсмръкна — още влачеше последиците от една лятна простуда, която сякаш се бе проточила прекалено дълго. Остави палитрата в скута си и се взря в платното пред себе си.

Едгар никога не разбираше работата й. Какъв страхотен ден ще му е днес! Очите й прескочиха от тази най-нова творба към други три, подпрени на пода до близката стена. Какво правеше тя? Очите й се изпълниха със сълзи. Остави палитрата и се изправи. Пак подсмръкна, потърка с ръка спуснатите си клепачи, изтри влажните си ръце в изцапаните с боя дънки и опря ръце на кръста си, като набра широката работна роба, която носеше.

Може би беше от сезона. Момичетата излизаха много често, а Ричард и Илейн бяха толкова заети. Може би беше от мисълта за наближаващата есен, когато ще стане на петдесет. Истинска повратна точка.

Но не, като обърна тъжен поглед към платната, в които изливаше душата си, тя си призна истината. Не беше заради тези неща…

— Мадам? — тих глас я повика от вратата на студиото й.

— Да, Роза?

— Дошла е една млада жена. Някоя си Рейчъл Бюсек, която е долу и иска да ви види.

— Рейчъл Бюсек? — повтори Рут почти шепнешком.

— Във вестибюла е. Да я поканя ли във всекидневната?

— Ъъ… не… не. Недей… — тя изтри внезапно пресъхналите си длани в робата. — Аз ще отида. Благодаря, Роза.

Бързо нахлузи сандалите, които бяха край статива, и като прибра един паднал кичур коса обратно в хлабавия си кок, последва мълчаливо прислужницата и се раздели с нея на площадката на първия етаж.

Тя трябваше да си отиде! Това бе всичко. Рейчъл трябваше да си тръгне. Не й бе мястото тук. Територията бе на Ландауър. Рейчъл Бюсек трябваше да си ходи.

Някакъв съвсем тих звук, може би просто поемането на дъх, накара Рейчъл да вдигне глава. Оттам, където стоеше — точно до външната врата, можеше само да различи чифт обути в дънки крака, които слизаха по стълбите. Бяха слаби крака, женствени и обути в сандали. Някоя от дъщерите? После зърна лявата ръка на жената, притисната към ребрата й. Имаше тънка златна халка. Снахата? Рейчъл искаше да сложи собствената си ръка на сърцето си, за да го накара да спре това ужасно туптене, но се спря, заинтригувана. Тази ръка! Погледна към своята собствена, после обратно към другата. Не беше ръка на двадесетгодишна жена. Беше слаба и добре оформена, но на много повече години от Рейчъл.

Внезапно осъзна кой стои на стълбите. Водена от нужда, която бе толкова завладяваща, че можа да я помръдне, въпреки че се чувстваше като закована към пода, Рейчъл направи крачка напред, после още една и трета, докато накрая можа да види лицето на жената, мисълта, за която я бе преследвала с години.

За момент двете жени се взряха една в друга. Никоя не се усъмни в самоличността на другата. Приликата бе прекалено силна, лицето отсреща бе прекалено близко с това, което всяка виждаше в огледалото ден след ден. С Рейчъл в най-елегантния си вид и Рут в най-небрежния годините помежду им се смесиха като оттенъците на пурпурно и сиво, с които Рут бе работила само преди минути. Те можеха да минат по-скоро за сестри, отколкото за майка и дъщеря.

Тази мисъл хрумна едновременно и на двете. Рейчъл никога не бе имала сестра, още по-малко майка, Рут, от своя страна, имаше друга дъщеря. Даже две.

Рейчъл гледаше втренчено и с широко отворени очи как жената пред нея тръгва надолу по стълбите, като се движи грациозно и много по-уверено, отколкото се чувстваше Рейчъл. Измина едните стъпала, после зави и се спусна по останалите осем стъпала. Спря рязко непосредствено пред Рейчъл. Бяха почти на еднаква височина и само на ръка разстояние. Никоя не протегна ръка. Никоя не помръдна да скъси разстоянието.

После Рейчъл чу гласа на майка си за пръв път. Беше мек и нежен, както си го бе представяла. Само думите бяха чужди:

— Не трябва да бъдеш тук, Рейчъл.

Не трябва да бъдеш тук, Рейчъл. Беше казала всичко. В този момент, въпреки всичко, независимо от всичко, през което бе преминала, независимо от разстоянието, което бе изминала, Рейчъл разбра.

— Знам — прошепна тя. Бе научила това, което искаше да научи, бе видяла това, което искаше да види. Изражението на лицето на Рут Ландауър беше напрегнато и потвърждаваше думите й. Рейчъл се завъртя и бавно тръгна към вратата, свела глава. Чак когато ръката й вече бе на дръжката, тя осъзна, че не е научила всичко. Баща й бе мъртъв. Нейният баща. И някой, наречен Ландауър, му бе причинил излишно напрежение през последните седмици от живота му.

Тя пак се обърна към жената, която стоеше съвсем неподвижно в средата на вестибюла. Рейчъл се изкашля и преглътна трудно. Очите й бяха забележително ясни, а убеждението — по-силно от всякога. Заговори тихо, но думите й бяха изпълнени със сила:

— През последните няколко месеца някой се опитваше да саботира един проект, на който татко посвети много години от живота си. Открихме, че един от служителите ни получава пари от вашия син. Знаете ли нещо по този въпрос?

Преди още очите й да реагират, слабата руменина, която се виждаше на лицето на майка й, изчезна моментално.

— Какво? — прошепна жената, невярваща.

Но Рейчъл разбра какво означава това. Разбра, че тя не знае нищо за тази история.

— Изгубихме месеци, напълно озадачени от това какво би искал някой, наречен Ландауър, от Ес Кей Ти. Сега всичко спря. И предполагам, че така ще си остане, щом татко го няма. Аз просто реших, че вие трябва да знаете — тя се завъртя, натисна дръжката и излезе.

Ако бе погледнала назад, щеше да види сълзите, които бяха облели лицето на майка й. Не се обърна. Не можеше. Сега животът й беше само напред.

Поне така си мислеше. Все още си го повтаряше следващия следобед, докато пръстите й се движеха по своя воля върху флейтата и свиреха мелодия, която тя още не бе започнала да разпознава.

Беше го понесла добре, помисли си. Без потоци сълзи. Без истерични изблици. Просто бе приела, че поради някакви причини Рут Дръмънд бе решила, че не може да се омъжи за Том Бюсек, нито да отгледа неговата дъщеря.

Но Рут Дръмънд наистина се бе омъжила. Имаше си три свои деца. Живееше в красива къща със съпруг, който очевидно я обичаше, щом бяха още заедно след двадесет и осем години. И за нейна чест — не знаеше нищо за връзката на сина си с Ренко и Ес Кей Ти.

Точно този последен въпрос бяха обсъждали с Джим, докато пътуваха обратно към Северна Каролина. Това все още бе в много отношения загадка. Какво имаше Ричард Ландауър срещу Том Бюсек бе неясно, освен ако по някакъв начин бе научил за отдавнашната връзка на майка си с него. Може да е естествено един син да прояви такова защитно отношение към майка си и да се нахвърли срещу някой, когото възприема като заплаха. Но Том бе мъртъв и, изглежда, с него бе изчезнал и проблемът. Ръководството на Ес Кей Ти бе поето от бившия изпълнителен вицепрезидент и въпреки че Рейчъл бе решила да запази акциите си, възнамеряваше да бъде съвсем пасивен партньор.

Наистина сега трябваше да гледа само напред. Казваше си го отново и отново. Мелодията й секна. Поколеба се с кой тон да продължи. Опитвайки се да завърши темата, тя се върна в началото, изсвири я повторно и пак се поколеба. Въздъхна, облегна се назад и затвори очи.

 

 

Далече долу една жена бавно вървеше по алеята.

Токовете й глухо отекваха по плочите, после се забавиха и постепенно спряха. Тя наведе глава и се заслуша.

Рейчъл свиреше. Красиво, както винаги. Не я слушаше за пръв път. Бе следила кариерата й през годините, дори бе отишла на едно матине в Ню Йорк. Гордостта, която бе изпитала тогава… о, гордостта… и тъгата… и съжалението — и още толкова чувства, че се закле никога да не се наказва така отново.

Повече не отиде на концерт. Но бе следила проявите на „Монтаж“, натъжаваше се всеки път, когато камерният оркестър бе в града, безпомощно изчиташе всички статии, които макар и бегло споменаваха Рейчъл.

Звукът на флейтата се извиси. Жената вдигна очи и потърси откъде се чува музиката. Ето там, един голям отворен прозорец на втория етаж.

Внезапно мелодията секна. Тя затаи дъх в очакване, докато Рейчъл отново подхвана възходящата мелодия, стигна до същата височина и пак спря. Отново се възцари тишина.

Рут си пое дълбоко дъх, събра смелостта си и тръгна. Коленете й се разтрепериха, докато изкачваше стъпалата към входа. Усещаше стомаха си, както когато бе носила Рейчъл в утробата си. Толкова се страхуваше тогава — от гнева на родителите си, от болката, която причиняваше на Том, от собственото си бъдеще. Сега се страхуваше от дъщеря си. Дъщерята, която бе изоставила и отказала да признае преди двадесет и девет години. Въпреки че не можеше да промени нещата, тя дължеше на Рейчъл поне едно обяснение.

Натисна звънеца, отдръпна се и зачака, като нервно докосваше тила си, за да се увери, че русата й коса е все още подпъхната в шапката. Едно време бе светлоруса, също като на Рейчъл.

— Да? — попита мисис Франсис.

— Търся мис Бюсек. Тук ли е?

— Тук съм — чу се тих глас. Мисис Франсис се обърна изненадана и видя Рейчъл в най-долната част на виещите се стълби. Беше боса, със свободно пусната коса. — Благодаря — изрече меко на икономката и изчака, докато любезната жена излезе.

Едва тогава се приближи към майка си.