Барбара Делински
Нежно и красиво (3)

Трета глава

След по-малко от три часа сън Рейчъл чу телефона до леглото й да звъни. Изтощена и все още в блажена забрава, тя се протегна към слушалката. Наложи се да чуе как плътният глас от другата страна на линията повтаря нещо няколко пъти, преди реалността да изплува на повърхността.

— Рейчъл… стана ли? — тишина. — Рейчъл? Джим е. Събуждай се, скъпа — гальовното обръщение се изплъзна като продължение на съня, който Джим сънуваше, когато будилникът му забуча. — Пет и петнайсет е… Рейчъл?

Спомни си всичко с рязка болка в стомаха.

— Ъ-хъ.

— Станали?

— Ъ-хъ.

— Ще дойда да те взема в шест. Добре ли е?

— Ъ-хъ.

— Дотогава.

Тя остави слушалката и пипнешком потърси ключа на лампата. Рязката светлина само освети фактите от предишния ден, така че тя бързо я изгаси и се отпусна в леглото, опитвайки се да подреди мислите си. Джим… топъл, мил, вълнуващ. И… баща й.

Той бе болен. Тя щеше да вземе самолета за вкъщи, за да го види.

Издърпа краката си от топлото легло и седна, отметна с две ръце косата от лицето си и се взря в тъмнината. После, с увереността на човек, свикнал да посреща и добро, и зло, изчезна в банята.

Точно в шест Джим почука на вратата. С един последен поглед в огледалото Рейчъл се убеди, че няма да разочарова с външния си вид нито него, нито баща си. Бе облякла елегантен ленен костюм, чиято пола и късо сако с бухнали ръкави придаваха мекота на тънката й фигура, точно както бледорозовият цвят на страните й смекчаваше бледнината на лицето. Тук бе помогнал гримът, коректор за сенките под очите, равномерно нанесен слой пудра, преливащи нюанси на руж, за да се подчертаят скулите, бледовиолетови сенки, по-тъмен молив и спирала, за да се освежат очите. Русата й коса бе сресана назад и част от нея бе захваната високо с красива шнола, а останалата падаше свободно на раменете й.

Добре поне, че не изглежда толкова зле, колкото се чувстваше.

Ръката й се поколеба за миг на дръжката на бравата, преди решително да я натисне. Усещаше напрежение в стомаха си. Прехапа долната си устна и бавно повдигна глава към него. Бе също толкова красив, колкото образът, обсебвал мислите й през краткото време, откакто се бяха разделили. Току-що се бе обръснал и кожата му грееше с хубавия си тен. Току-що бе измил косата си и тя блестеше в тъмен махагон. Току-що си бе взел душ и миришеше на чистота и мъжественост. Присъствието му незабавно й вдъхна утеха.

— Готова ли си? — попита я, като погледна към двата големи куфара до леглото.

Тя проследи погледа му.

— Рон ще вземе тези в Индианаполис с групата — тя прекоси стаята до една по-малка пътна чанта, която беше върху тоалетката, и закопча ципа й.

— Ще взема това със себе си — едва бе успяла да преметне дръжката на чантата на рамото си, когато Джим я издърпа и я метна на своето. — Но ти си имаш чанта… — опита се да възрази тя, като погледна вече познатия й пътен сак.

— И достатъчно широко рамо, за да нося две — съвсем уверено бе наместил едната дръжка върху другата и двете чанти висяха от лявата му страна. — Искам да кажа — заговори той провлечено, като се присмиваше на себе си, — че за него трябва да има някакво практично приложение.

Неуверена усмивка се прокрадна на устните й.

— Както се чувствам, може да се нуждая и от двете ти рамена преди края на деня.

— На твое разположение са — отвърна той и задържа погледа й за един кратък, но много наситен емоционален момент, преди неохотно да огледа стаята. — Прибра ли всичко?

Рейчъл си пое дъх и се протегна към дамската си чантичка.

— Ъ-хъ. Вече проверих. След толкова много хотелски стаи мисля, че мога да се справя и насън.

Той стисна малката й хладна ръка в своята голяма и топла ръка и я поведе към коридора.

— Успя ли да поспиш?

— Малко.

— Но не добре — виждаше умората й — повече вътре в нея, отколкото външно проявена. Очите й разкриваха толкова много.

— Не.

В дъното на коридора той натисна бутона на асансьора. Вратата веднага се плъзна и се отвори. Асансьорът не бе помръднал, откакто той го бе използвал. Защо не можеше това пътуване да бе останало еднопосочно…

Когато асансьорът започна да се спуска надолу, Джим погледна Рейчъл. Тревогата й бе съвсем очевидна.

— Горе главата! — каза, докато нежно разтриваше рамото й. — Ще се почувстваш по-добре, като видиш Том. Човек винаги си представя най-лошото.

Леко смръщване хвърли сянка върху прекрасната й кожа и тя го погледна въпросително. После осъзна, че той е прав и кимна.

Пристигнаха на летището навреме, можеха да закусят набързо, преди да се качат на самолета.

— Само това ли искаш? — Джим хвърли недоверчив поглед към чая и препечената филийка, които изглеждаха съвсем незначителни в сравнение с неговите бъркани яйца, наденички и кифлички.

Тя се усмихна извинително:

— Не мисля, че мога да ям. И това ми е предостатъчно.

— Не ти става лошо от летенето, нали? — попита той престорено небрежно.

— Бих си имала доста проблеми, ако е така. Ние сме постоянно във въздуха — летим от концерт на концерт. Не. Не е това причината — и двамата знаеха коя бе причината. Тя сбърчи нос и повдигна филийката, сякаш е лекарство, после отново я остави в чинийката, защото си спомни накъде бе тръгнала. — Той всъщност получи ли удар?

— Не. И това е добре. Един удар щеше да отслаби силите му и да повиши риска при операцията.

— Тя и така е рискована.

— Както и летенето със самолет… Изпий си чая.

Разговорът им бе разпокъсан, но мълчанието не ги караше да се чувстват неудобно. Тъй като излитането наближаваше, започнаха да ядат бързо. Или поне Джим. Рейчъл обърна по-голямо внимание на чая, отколкото на препечената си филийка, сякаш бе погълната от бледокехлибарения му оттенък. Доволен, че може да я гледа, Джим уважи нуждата й от мълчание. Правеше му впечатление като определено затворен човек и като си спомни стеснителността, която прозираше в усмивката й от време на време, той се замисли дали се дължи на факта, че е човек на изкуството, или на това, че е прекарала самотно детство в голяма къща единствено в компанията на баща си и икономката. Толкова различно от собственото му детство, толкова коренно различно.

По настояване на Джим, след като той бе огледал всички свободни двойки места, седнаха в задната половина на самолета, точно над крилото. Със затворени очи и глава, притисната към облегалката, Рейчъл почти не забеляза излитането, което бе доста гладко и навреме. Мислите й съвсем не течаха така гладко и тя бързо отвори очи, за да се успокои, че Джим е до нея. Като го погледна така неочаквано, забеляза в изражението му изненадващо напрежение.

— Какво има? — попита шепнешком и чак тогава осъзна колко много разчита на подкрепата му.

Той веднага се стресна, погледна я с лукава усмивка и отвърна провлечено:

— Ами… нищо. Нищо. Аз просто… мислех си за един случай, с който трябва да се справя, като се върна. Доста е заплетен.

— Мислех, че работиш за татко.

— Работя.

— Значи работиш по няколко случая едновременно?

— Трябва. Финансовата страна на живота го налага.

— Не става ли прекалено сложно?

— Всъщност не. Освен ако не съм на постоянно наблюдение или извън града по някаква работа. Тогава със сигурност става сложно. Но в повечето случаи наблюдението е нощем. А и не пътувам кой знае колко често. Така че имам достатъчно свободни дни. В действителност много трудно е да се работи усилено само по един случай. Имам предвид това, че има забавяния. Мога да чакам дни наред за едно телефонно обаждане, което ще направи пробив в случая. Или да получа информация за нещо, което не търпи никакво развитие три седмици. Междувременно ми трябва нещо друго, с което да съм зает — засмя се. — Никога не ми е понасяло добре свободното време.

— Така ли? — попита тя, като се наслаждаваше на звученето на гласа му. Това я отвличаше от мислите й. Гласът му бе гладък и плътен като тъмносиньо кадифе. — Какво правиш все пак в свободното си време?

В очите му проблеснаха игриви пламъчета:

— По-рано си търсех белята. Не бях точно най-примерното дете в квартала.

— Къде си израснал?

— Бруклин.

— Бруклин! Но аз си мислех, че си южняк! Нямаш бруклински акцент.

Той заговори на такъв акцент много изразително:

— Акцентът си е акцент — като глазурата върху тортата. Ню Йорк може да е в кръвта ми, но лесно изчезва от езика ми — така и направи. — Всъщност не е никак трудно. Аз съм от хората, които долавят тънките разлики в речта. Събери ме с някой лондончанин — той превключи на британски акцент — и ще говоря английския на кралицата след по-малко от час. Събери ме с някой фермер от Уисконсин — Джим промени начина, по който произнасяше гласните, на съответния диалект — и ще имам среднозападен диалект. А вие, южняците — сега заговори провлечено и спря, за да подчертае ефекта, — вие говорите най-хубаво от всички. Бавно и протяжно. Някак си романтично.

Очарована, Рейчъл си пое дъх и се усмихна.

— Браво. Страхотно шоу.

— Както и това.

— Кое?

— Усмивката ти. Прекрасна е.

Доста време й беше отнело да се появи тази сутрин. И двамата едновременно осъзнаха защо. Естествената й руменина започна много бавно да избледнява. С уморена въздишка тя облегна глава назад и извърна помръкналия си поглед към прозореца.

— А… Рейчъл…

Усети нотка на съчувствие в гласа му; ръката му притисна нейната. Без да отделя очи от далечния пейзаж, тя изрече мислите си на глас:

— Караш ме да забравя. Удивително е — тази сила…

— Радвам се, скъпа — промърмори в ухото й — така трябва — той вдишваше слабия мирис на цветя, на който ухаеше кожата й, нежно целуна бузата й и се облегна назад, за да я остави да осмисли случилото се.

А то съвсем объркваше чувствата й. По някакъв странен начин той имаше власт над нея, власт, която можеше да я накара да забрави всичко, освен него. Да, това съвсем объркваше чувствата й. Но също така беше, особено за момента, изключително вълнуващо.

Сякаш в тон с нейните мисли, Джим стисна ръката й. Усещането за допира бе като целебен балсам, бе смущаващо, успокоително, постоянно й напомняше за присъствието му. Дори сега, докато тя стоеше със затворени очи, той продължаваше да й въздейства. Пръстите му бяха като нажежена мрежа около нейните, улавяйки ги, както можеше да улови цялото й същество, когато я погледнеше, когато й говореше, когато й се усмихваше.

Самолетът навлезе в не много силно въздушно течение и леко пропадна. Ръката му веднага стисна успокоително нейната. Рейчъл въздъхна и се опита да се настани по-удобно на мястото си. Още бе рано сутринта. Имаше чувството, че е пропуснала цяла една нощ някъде, без да го осъзнае.

Внезапно усети, че натискът върху ръката й се е засилил, сякаш успокоителното му потупване бе преминало в нещо друго. Очите й се отвориха широко и се фокусираха върху напрегнатите линии на ръцете на Джим. Озадачена, тя повдигна поглед към лицето му и видя, че очите му са затворени, устните — плътно стиснати, а другата му ръка се е вкопчила здраво в страничната облегалка. Понечи да заговори, но се спря. Той изглеждаше дълбоко концентриран.

За миг забрави почти болезненото стискане на ръката му и се зае необезпокоявана да изучава лицето му. Всичко у него лъхаше на сила, но в чертите му имаше някакво странно противоречие. От една страна — строгата линия на челюстта му, решителната му брадичка, едва забележимият белег на врата, точно под ухото му, от друга страна — гладката мекота на кожата му, буйната му коса, гъстите мигли, достигащи точно над скулите му. Бе и твърд, и нежен — тя инстинктивно осъзнаваше, че е твърд в работата си и нежен в любовта. Топла вълна я обля при тази мисъл.

Дори сега той бе едно противоречие, сякаш спеше и все пак оставаше нащрек. Рейчъл разбра това още преди той да отвори очи и да се взре в нея.

— Пак си напрегнат — прошепна тя с нежна усмивка, после направи престорена гримаса: — Мисля, че всеки момент… ще ми счупиш ръката.

Той изненадан сведе поглед и веднага отпусна хватката си.

— О, боже, съжалявам. Не съм се усетил — разтри пръстите й с две ръце, за да възвърне нормалното им кръвообращение. — Сега по-добре ли са?

— По-добре — тя повдигна глава и замислено го загледа. — Още някакви престъпни помисли?

Усмивката му определено бе малко изкуствена.

— И така може да се каже.

— Как още?

— Ъъъ… няма значение… Кажи ми — откога свириш на флейта?

— От осемгодишна.

— Винаги ли си знаела, че искаш да станеш флейтистка?

— Не точно. Винаги съм обичала музиката — върна се в спомените си. — Татко пускаше грамофона вечер, когато работеше в кабинета си. А аз сядах в ъгъла и просто слушах.

Почти можеше да си я представи — едно малко момиченце с ангелско лице, което се е свило тихо на креслото в ъгъла и слуша очаровано класиците.

— Звучи много идилично.

— Така беше. И до ден-днешен музиката е едно от малкото неща, които ми помагат да се отпусна, когато съм напрегната — въздъхна и отново извърна глава към прозореца. — Снощи дори и това не ми помогна много.

През разпокъсаните облаци се виждаше земята, разпростираща се далече долу — километри и километри наред. Тя погледна часовника си.

— Скоро ще стигнем — отбеляза Джим, като отгатна мислите й. — Какво щеше да правиш днес, Рейчъл? Ако не бе се наложило да пътуваш сега с мен? Какво правиш в дните, когато нямате концерт? Тя сви рамене.

— Ами почивам си. Спя до късно. Репетирам. Вземам си някой филм или концерт на видеокасета. А най-вероятно — устните й се свиха недоволно — прекарвам по-голямата част от деня на път към следващата спирка от турнето ни.

— Мнозина биха го нарекли бляскав живот — предизвика я Джим, като усети, че не е особено очарована от това положение.

— Носещ удовлетворение — да. Бляскав — не. Когато човек обича музиката, така както аз я обичам, така както я обичат хората в състава ни, вълнуващо е да можеш да свириш за една възторжена публика. Що се отнася до блясъка, няма нищо бляскаво в живота на пътуващия артист. Поне не за мен — стрелна поглед нагоре, защото пристигна стюардът с подноси със закуска за всеки от тях. Въпреки че още почти нямаше апетит, тя знаеше, че трябва да хапне нещо, за да се справи със силната умора. Портокаловият сок й дойде добре за начало. Разтърси чашата и свали капака. — Изглежда хубав — каза провлечено и хвърли поглед на нещо, което смътно напомняше на бъркани яйца и наденички. — Все пак не е храна за кучета.

Джим също си спомни коментара си от предишната вечер, но почти не погледна таблата с храната.

— Ще ядеш ли? — попита, почти уверен, че тя ще се откаже, както по-рано сутринта.

— Мисля, че не е зле да хапна нещо — разсъждаваше тя на глас. — Само бог знае колко сила ще ми е нужна.

Последва тишина, която бе нарушена от въпроса му:

— Разстрои ли се мениджърът ви, че тръгваш?

Тя отпи от сока си, после още веднъж. Беше хладен и освежаващ.

— Разтревожи се за мен, ако това имаш предвид. Но — продължи с многозначителна усмивка — не това имаше предвид, нали? — бе усетила ревността на Рон към този мъж и се надяваше, че и обратното бе поне малко истина. — Не, не бе разстроен, че трябва временно да изоставя групата. Е, може би малко, поне вътрешно. Не че го обвинявам. Неговата работа е да се грижи всичко да върви гладко. Едно такова отклонение може да му създаде проблеми — тя отвори найлоновата торбичка и извади една вилица. — Няма ли да ядеш?

Високият й спътник хвърли неодобрителен поглед към недокоснатата си табла с храна.

— Мисля, че не. Това е лоша имитация на първата ми закуска. Ще пасувам.

— Нямаш представа какво изпускаш — подразни го и хапна от яйцето. — Ммммм, по-вкусно е, отколкото мога да го приготвя аз.

— Не ти вярвам.

— Никога не си опитвал как правя яйца.

— Така е — съгласи се той. — Но домашно приготвеното със сигурност има по-добър вкус от това.

— Никога не си опитвал как правя яйца — повтори тя.

Той направи престорена гримаса:

— Толкова ли зле стават?

— Толкова.

— Е, не си виновна ти.

— Ново двайсет. Как да не е вината в мен, когато аз държа бъркалката!

— Ти си музикантка — каза той убедено. — И нямаш кухня, в която да се упражняваш, докато си на турне.

— Но през лятото имам.

— И?

— И мисис Франсис се предаде, когато се опитах да направя руло „Стефани“. Тя реши, че на всеки, който може да опропасти едно руло „Стефани“, трябва да му бъде забранен достъп до кухнята. Мога да влизам там само в свободните й дни. Тя се кълне, че е готова да се откаже от някой почивен ден, само да си спести притесненията какво ли ще завари, като се върне. Аз наистина се старая, повярвай ми. Мога да правя някои неща. Но е въпрос на късмет дали ще стават за ядене — спря, за да хапне пак от яйцето и отпи от сока си. — Това не е никак лошо, Джим.

— Благодаря, пас съм — отвърна той бързо. — Мисис Франсис е с вас от години, нали?

— Откакто бях дете. — Тъжна нотка се прокрадна в гласа й. — Близка ми е като майка, а все още я наричам мисис Франсис. — Това изречение само по себе си каза толкова много.

— Майка ти е умряла, когато си била малка?

— Никога не съм я познавала — колкото и да бе уклончив отговорът, не можеше да каже нищо друго, без да чувства, че изрича лъжа. Но мислите й продължиха в тази посока и тя мълчаливо довърши закуската си.

Джим я гледаше и се чудеше. Усещаше — от това, което бе казала, и може би от собствените си надежди, — че нещо липсва в живота й и знаеше, че на нейната възраст това надали бе майка й. Навярно по-рано й е липсвала. Озадачаваше го, че Том не се бе оженил повторно. Изглеждаше толкова жизнен човек, удивително динамичен за един учен. Но пък Джим възприемаше и себе си като жизнен мъж, а изобщо не се бе женил, оправдавайки ергенството си с работата, с желанието за самота, което пък оправдаваше с постоянната навалица от хора около себе си в ранните си години. Сега обаче гледаше Рейчъл и се чудеше какво ли е…

Пулсът му стана неравен, после изведнъж се ускори, когато звънецът над главата му звънна. Очите му разтревожено се стрелнаха нагоре и откриха, че лампичката, предупреждаваща да затегнат коланите, бе светнала. Опипа колана си, за да се увери, че не го е докосвал от началото на полета. Когато самолетът отново пропадна за миг във въздушна яма, по високоговорителя се чу гласът на пилота, който обясни, че причината е във въздушното течение. Джим тихо изруга.

— Моля? — попита Рейчъл, като си помисли, че говори на нея.

Той поклати глава и успя да докара нещо като усмивка. Тя отвърна на усмивката му и отново облегна глава назад. Храната й бе подействала добре, но още се чувстваше изтощена. Погледна часовника си и пак се облегна. Извърна очи към прозореца, после ги затвори.

След малко погледна Джим. Той й бе внушил да го направи. За тази цел я бе наблюдавал как се върти неспокойно на мястото си, бе отгатнал мислите й и се опитваше да реши как най-добре да я успокои. Знаеше много добре какво иска да направи.

— Тази операция — започна тя плахо — ще гарантира ли положителен резултат?

Внезапната поява на стюарда прекъсна разговора им.

— Свършихте ли? — попита той Рейчъл. Тя кимна. — А вие, сър? Не сте гладен? — Джим поклати глава. Веднага щом таблите бяха отнесени, той отговори на въпроса на Рейчъл, доколкото можеше.

— Никога няма гаранция при нещо такова. Докторите си играят със съдбата. Виждаш ли, шансовете са девет от десет, че операцията ще бъде успешна. Когато говориш с лекарите, те ще ти обяснят — самолетът подскочи няколко пъти, преди да се успокои. Джим замълча.

Рейчъл ставаше все по-тъжна. Животът е странен — в един момент рози, в следващия — бодли. Нямаше никакви гаранции, нали? Например Джим Гътри. Някак си го бе възприела напълно, но сега й хрумна, че не знае абсолютно нищо за него. Външно беше жизнен, сърдечен човек. Но изглеждаше леко бледен. Дали не беше болен? Кой знае, въпреки силното му телосложение, може сам да страдаше от някаква хронична болест. С умението си с лекота да имитира различни акценти определено беше необикновена личност. Но кой знае, въпреки привидната му преданост към баща й и неговата кауза, може да имаше скрити мотиви за обвързването си с Ес Кей Ти. Убеждението му, че баща й се нуждае от незабавна операция, може да бе свързано със собственото му желание да открадне напоителния проект.

— За какво си мислиш? — попита той, като изучаваше разтревоженото й изражение.

Тя стрелна поглед към него и мислено се помоли да не е така.

— Аз…

— Хайде. Истината.

Щом я бе попитал, щеше да си го получи. Отчаяно се надяваше той да отрече.

— Просто се чудех за чувствата ти към татко. Не го познаваш отдавна, но, изглежда, си станал негов довереник. Мисис Франсис каза, че вие двамата често се затваряте в кабинета му вкъщи. Това е необичайно. Татко винаги се е опитвал да отделя работата от дома — пое си дълбоко дъх, напълно пренебрегвайки абсолютната неподвижност на Джим от страх, че ще загуби кураж. — Странно, че след като сте толкова близки, татко никога не ми е споменавал за теб. Също така е странно, че точно ти идваш да ме вземеш — гласът й се поколеба: — Като се замисли човек, ти самият си в състояние да сложиш ръка върху проекта.

Веднага съжали, че е била толкова директна. Лицето на Джим помръкна, а погледът му стана по-суров.

— Това ли си мислиш?

— Не знам какво да мисля.

— Е, грешиш, скъпа — заяви той, като ядосано повиши глас. — Баща ти ме нае да открия кой се опитва да открадне този проект. Прекарваме часове наред в неговия кабинет, като преравяме досиета и файлове за персонала — работа, която не може да се свърши в централата на Ес Кей Ти, където постоянно има хора — спря само за момент, за да овладее гнева си. — Дори и да не бях харесал баща ти веднага, би било лудост да се забъркам в нещо, което може да означава край на кариерата ми, да не говорим за свободата ми — бе стиснал челюстта си така, както досега не го бе виждала. — Може да измамя някой мошеник, когато трябва, но имам чувство за приличие. По дяволите, ако намеренията ми не бяха почтени, нямаше да се подложа на този полет — сякаш за да подчертае думите му, самолетът пак пропадна и той погледна право пред себе си.

Рейчъл видя обидата му. И нещо друго. За момент в очите му, преди той да извърне поглед, бе видяла… страх? Внезапно нещата намериха местата си — неизядената закуска, ръцете му, вкопчени в нейната ръка и в облегалката… Дори сега се бе вкопчил в нея, сякаш за да спаси живота си.

Тя успокоително го потупа по ръката.

— Не ти ли понася летенето със самолет? — попита внимателно.

Той погледна към нея, поколеба се, после въздъхна дълбоко:

— Не особено.

— О, Джим! — не можа да сдържи усмивката си, но я обля вълна на умиление. — Извинявай, нямах представа. И не исках да кажа, че наистина вярвам, че си злодей — ръката й погали окуражително неговата. — Попита ме какво си мисля и ти го казах. Толкова много ми се струпа за по-малко от дванадесет часа. Трябва да признаеш, че всеки разумен човек би изпитал съмнения.

— Предполагам — отвърна той намусено, но тонът му й се стори съвсем ласкав точно заради чувствителността, която разкриваше.

Сърцето й затуптя по-бързо:

— Вярвам ти. Знаеш това, нали?

Когато самолетът отново подскочи, тя усети как ръката му се стяга. Погали с ръка напрегнатите му мускули и после, водена от порив, който не можа да овладее, се изви и нежно го целуна по бузата.

— Извинявай. Че се усъмних в теб. Че те подложих на това.

Лицата им бяха съвсем близо, само на сантиметри едно от друго. Рейчъл се почувства внезапно съвсем безпомощна и се взря в него, изучавайки кожата му, силата на челюстта, примамливата твърдост на устните му. Без да може да помръдне, затаи дъх. Очите й се разшириха, а после се затвориха, когато устните му докоснаха нейните.

Отначало целувката му бе лека, въздушна, докато той опитваше сладостта, която го бе изкушавала от първия миг. И тя не можа да устои. Тя също го искаше. Когато той се отдръпна за миг, срещна погледа му и видя отразен в него копнежа, който я изпълваше. Джим вдигна ръка към бузата й, прокара пръсти по нея и назад, покрай ухото й, докато накрая отново сведе глава към нея.

Сега устните му бяха по-смели. Вместо да изискват от нея разкаяние за греха, че се е усъмнила в него, те бяха топли и убедителни, разкриваха й, че всякакъв гняв и обида, които думите й бяха причинили, са изчезнали, разкриваха й страстно желание.

— Точно от това се нуждаех — прошепна дрезгаво, а дъхът му изгаряше кожата й.

Рейчъл се чувстваше така, сякаш свободно се носи високо в облаците. Опияняващата му целувка изтри всички други мисли от съзнанието й. Всичко бе изчезнало — освен Джим Гътри. Внезапно изпита усещането, че е част от него, а удоволствието, което той пораждаше, бе едничкото нещо, което придаваше смисъл на съществуването й. Никога преди не се бе чувствала толкова неразривно свързана с друго човешко същество. Никога преди в сетивата й не бяха бушували тоновете на такава страстна симфония.

В този опияняващ момент Джим се отдръпна назад, останал без дъх и разтреперан, точно както и тя.

— О, боже! — прошепна той, затвори очи и опря буза до слепоочието й. — Не мога да повярвам…

Нямаше нужда да го пита какво има предвид. И тя не можеше да повярва. Отдръпна се назад и докосна с несигурни пръсти устните му. Те бяха красиви, както и всичко друго у него. Бе мъжествен до мозъка на костите си и предизвикваше женствеността й по начин, който я караше до болка да копнее за още.

— Джим… аз… аз… — почувства се поразена от силата на това, което се бе случило, и от факта, че независимо от по-разумните гласове, които се бореха в съзнанието й, тя не бе пожелала той да спре.

— Не говори — прошепна й, после се завъртя, доколкото му позволяваше коланът на седалката, и я прегърна. Притисна я здраво към гърдите си и почувства огромно задоволство, че и тя плъзна ръце и го прегърна. — Така е добре — прегръщаше я още по-силно, като я галеше по гърба й. — О, Рейчъл! — простена и тя изпита изпепеляващата му нужда да се слее с нея.

След няколко минути Джим охлаби прегръдката си, отдръпна ръце, докосна лицето й, раменете и прокара пръсти по извивката на шията й. Сякаш с онази целувка бариерата на задръжките и самоконтролът бе пометена. Единственото ограничение сега се диктуваше от чувството за благоприличие. Те бяха в претъпкан самолет, а не насаме в някое легло, както му се искаше.

Мислите на Рейчъл препускаха в същата посока. Докато седяха с лице един към друг, облегнати настрани на облегалките си, тя не можеше да се удържи да не го докосва. Едната й ръка се плъзгаше по дължината на ръката му, а другата се бе подпряла на гърдите му. Усещаше сърцето му, ускореното му биене в ритъм с нейния собствен пулс. Наслаждаваше се на силата му, на приятното усещане от мускулите на ръката му. На примамливите езици на огъня, разпалван от палците му, които се спускаха все по-надолу в отворената яка на блузата й.

— Цялото удоволствие е за жените — прошепна той и се наведе още по-близо до нея, а мекото му изражение противоречеше на дрезгавия му глас.

— Защо?

— Ръката ти. Погледни къде е — тя погледна. Връхчетата на пръстите й неволно бяха предизвикали лека подутинка отдясно на гърдите му. — Ако аз те докосна там, половината от пътниците на самолета веднага ще ме нарекат развратник.

— Само половината? — изненада се тя, като продължаваше да дразни мястото, което той искаше да докосне.

— Жените.

— А мъжете?

— Ще ревнуват ужасно. И ще бъдат почти толкова възбудени.

Очарователно изчервяване се плъзна нагоре по врата й и тя се засмя.

— Невъзможен си.

— Не невъзможен. Възбуден.

— Вече го каза — внезапно се смути и сведе поглед. Никога не бе стояла с мъж, така решително откровен, толкова земен, толкова възбуден, както бе Джим Гътри в момента.

— О, скъпа! — той нежно хвана брадичката й. — Не ставай стеснителна сега. Дълбоко в мен има също толкова страст, колкото и в теб. Може би това е нещо общо помежду ни.

Тя се замисли какво друго общо има помежду им и стана сериозна.

— Татко — поклати тъжно глава. — Как мога да забравя всичко и да се чувствам толкова безгрижна в ръцете ти?

— Ти си жена, Рейчъл. Зряла жена. Със своите собствени нужди. Трябва да се научиш да приемаш това. Искам да кажа, че може би мъжете, които си познавала, не са били достатъчно убедителни, но аз смятам да бъда — прокара пръсти през косата си и тихо изруга. — По дяволите! Не ме бива по тези работи — но отново опита: — Дойдох в Чикаго да търся дъщерята на Том Бюсек, а намерих жена, на която по стечение на обстоятелствата той е баща. Разбира се, знам, че се тревожиш за него. Уважавам и съм съгласен с чувствата ти. Но няма да се отдръпна и да те оставя да страдаш като мъченика, който той иска да бъде. Том е чудесен мъж, но греши, като лежи там сам и не ти казва за проблемите. Той си мислеше, че ти ги спестява, но не спираше да мисли как ще се почувстваш, като научиш впоследствие — чу думите си, спря и изпусна дъха си през зъби. Може и да беше глупак, че се изразяваше толкова непохватно, но не знаеше как по друг начин да изкаже това, което мислеше. Рейчъл Бюсек беше първият човек, единственият човек на света, когото той не искаше да баламосва нито за миг.

Очите му блестяха като двадесет и четири каратово злато.

— Ако ти харесва да ме целуваш, искам да ме целуваш. Ако прегръдката ми ти дава сила, можеш да ме прегръщаш колкото искаш. И ако пожелаем да се любим — това е най-естественото нещо на света за нас двамата. Том Бюсек ще бъде последният човек, който би се противопоставил — когато тя прехапа устната си и го погледна тъжно, той смекчи тона си и го сведе почти до шепот. Ръцете му обгърнаха лицето й, очите му изразяваха обожанието към гледката пред тях. — Защото както е сигурно, че този самолет ще ни отведе вкъщи, така е сигурно, че ние ще бъдем заедно.

Поразена от този негов изблик, колкото и от целувката му, Рейчъл почти спря да диша. Чак след дълго мълчание успя да произнесе звук и изрече първото, което й хрумна, като реши да го подразни, за да избегне нежния капан, в който бе попаднала:

— Значи все пак си сигурен, че този самолет ще ни отведе у дома?

За миг се зачуди дали Джим я е чул. В очите му горяха пламъците на страстта. После, докато чакаше, видя как тези пламъци примигват и се преместват в друга посока, подгонени от ветровете на нежното разбиране. Усмивката му се появи бавно, но бе безкрайно топла.

— Ще ни отведе, скъпа. Даже и да трябва сам да го държа във въздуха през целия път.

Както се оказа, това не бе необходимо. По някакво чудо бяха оставили зоната на въздушните течения назад, въпреки че след онази целувка май никой от двамата не забелязваше нищо. Бяха в нещо като блажен вакуум. Джим я държеше за ръка. Седяха близо един до друг. По едно време Рейчъл отпусна глава на рамото му. Това изглеждаше идеалното място за нея.

В отговор на мислите й той притисна устни към ухото й.

— Добре ми действаш — прошепна й.

— Така ли?

— Ъ-хъ — вдишваше дълбоко и се наслаждаваше на уханието на косата й. — Спокоен съм. Е, почти.

Тя плъзна ръка през гърдите към рамото му.

— Харесва ми да те усещам до мен.

— Толкова си сладка.

Тя отметна глава и посрещна устните му с плам, който я изплаши. Никога не се бе чувствала така с някой мъж, дори… тогава. Но Джим бе друг, запалваше у нея най-различни чувства.

— Рейчъл, Рейчъл — той откъсна устни от нейните и заговори с много плътен глас: — Какво ще правя с теб?

— Какво те тревожи? — попита обезпокоена, като се чудеше дали не е стигнала прекалено далеч. Просто го бе целунала…

— Нямаш чувство за благоразумие, момичето ми — намести я в извивката на рамото си. — Слава богу, че я има тази странична облегалка. Ако я нямаше, щеше да си в скута ми и тогава какво щеше да стане?

Напрежението й се разсея.

— Какво?

— Страхотни неприятности — провлече той и не завърши. Междувременно самолетът бе започнал да се спуска и Джим вече си имаше неприятности. Отчаянието, че е толкова близо до Рейчъл, без да може да утоли невероятния копнеж, който изпитваше по нея, му причиняваше значително безпокойство. За пръв път в живота си почти с радост премина през изпитанието на приземяването. Усети и у Рейчъл същото безпокойство, но си даде сметка, че нейното изпитание щеше да започне точно когато свършеше неговото.

— Успокой се, скъпа — промърмори и внезапно страховете му избледняха на фона на нейните. — Всичко ще е наред.

Погледна го разтревожена:

— Надявам се. Ние ще… мога ли да отида направо в болницата?

— Ще отидем двамата.

— Ще дойдеш ли?

— Разбира се — видя, че очите й се пълнят със сълзи и усети как собственото му гърло се свива. Онемял, той просто я придърпа към себе си. Притискаше я в силната си прегръдка, докато самолетът бавно се придвижваше до терминала. Когато най-после я пусна, тя бе възвърнала спокойствието си. Той отново се възхити на самоконтрола й.

Слизането от самолета се стори на Рейчъл цяла вечност. Тъй като двамата с Джим си бяха взели чантите в самолета, поне не им се наложи да чакат допълнително.

— Колата ми е в гаража — каза Джим. — Помислих си, че ще е по-удобно, отколкото да се тревожим за такси.

Тя кимна, усещайки, че я обзема странно вцепенение. Беше си у дома. У дома при условия, каквито никога не си бе представяла. С разтреперани колена вървеше до Джим, а топлата му ръка, прихванала лакътя й, я подкрепяше. От време на време той поглеждаше надолу към нея и скъсяваше крачките си, за да ги нагоди към нейните.

— Ето я — кимна към една редица коли, после, когато бяха отминали половината редица, спря пред едно сребристосиньо камаро. Пусна ръката й, за да отключи багажника и постави вътре двете чанти. Затръшна капака и погледна Рейчъл. Плъзна пръсти зад косата й и обхвана врата й.

— Добре ли си?

Тя кимна рязко и прошепна:

— Мисля, че да — но дори тъмнината на гаража не можа да скрие тревогата й и болка прониза сърцето му при вида й.

Без думи той я придърпа към себе си и обви ръце около нея. Телата им никога не бяха се озовавали толкова близо и колкото и да бе разстроена, Рейчъл не можа да пренебрегне удоволствието от това докосване. Чувстваше се на сигурно и безопасно място, спокойна, както никога не се бе чувствала в прегръдките на друг. Беше си у дома. Наистина.

Като зарови лице в косата й, Джим я притисна още по-силно. Харесваше как ухото й почти докосва сърцето му, как ръцете й се обвиват плътно около кръста му, как бедрата й прилепват в неговите. Прегръщаше я, за да я увери, че е до нея, искаше да се чувства сигурна, че той ще бъде с нея винаги когато тя се нуждае от него.

Той инстинктивно разбра, че няма да има игри на срещи, на пазене на дистанция, стратегическо ухажване помежду им. Четиридесетият му рожден ден не бе никак далечен и вече бе прекалено стар за преструвки и недомлъвки. А и се нуждаеше от нея прекалено много, за да се занимава с такива работи. С отчаяно изръмжаване я прегърна за последно и после нежно я пусна.

— Хайде, скъпа. Да тръгваме — завъртя се, отключи колата и настани Рейчъл вътре, като задържа за миг ръка на рамото й, после заобиколи и сам се качи от своята страна. Рейчъл го проследи как се настанява зад волана и се замисли колко чудесен, бе с разбирането, което проявяваше.

— Джим? — попита тя, като постави ръка на рамото му, когато той трябваше да завърти ключа, за да запали. Погледна я с повдигнати вежди. — Благодаря — изрече, а гласът й бе нежен като цвете.

— За какво?

— Че си тук.

Той не можа да се сдържи, наведе се и я целуна нежно.

— Не бих приел да е другояче — пое си дълбоко дъх. — Рейчъл…

Когато нищо не последва след името й, тя също изви въпросително вежди.

— Да?

— Трябва да ти призная нещо.

Сериозното му изражение предизвика тревожни тръпки по гърба й. Дали бе прекалено хубаво, за да е истина?

— Да ми признаеш?

Той кимна бавно, без да изпуска погледа й:

— Решението ми да дойда в Чикаго не беше само заради баща ти.

— Така ли? — в очите й все още се четеше недоумение.

— Да. Беше и заради самия мен — искаше да я докосне, но задържа ръцете си. Беше по-важно тя да знае всичко, да й каже всичко, преди да си го помисли. А ако я докоснеше… беше загубен. — Видях снимката ти на бюрото на Том още първата вечер, когато се запознахме. Така и не можах да си я избия от главата. Тъй че отчасти това привличане ме накара да те потърся. Но сега… — извърна поглед към сивата стена над колата — … сега почти съжалявам.

— Съжаляваш? — ахна тя и той бързо я погледна, за да обясни.

— Съжалявам, защото ти си много повече от това, което видях на снимката. Защото си толкова различна от мен, толкова образована и изтънчена, горда. Защото преживяваш тежък момент и… по дяволите, аз ще се възползвам от това! — последното бе изречено почти през зъби, а следващото със също толкова страст, макар и с нотка на нежност: — Аз ще бъда до теб, Рейчъл. Винаги когато се нуждаеш от мен. Ще бъда и понякога, когато не се нуждаеш от мен. Но не мога да не го правя, както не можах и да не се появя на концерта снощи, за да те измъкна оттам — пое си дълбоко дъх. — Просто искам да знаеш, че бих дал всичко да се бяхме срещнали при други обстоятелства, но че и тогава бих чувствал същото. Така че ако мислиш, че съм като някой хищник, нападнал жертвата си в момент на безпомощност, не бих отричал.

Рейчъл слушаше неговия самоукорителен монолог с удивление и не можеше да повярва, че е толкова безкомпромисно честен. Ако наистина бе срещнала Джим при други обстоятелства, думите му биха я изплашили. Сега обаче в живота й цареше смут, сякаш осъзнаването, че баща й е смъртен, някак си я бе накарало да се замисли, че тя също е. Внезапно си даде сметка, че няма какво да губи, ако се поддаде на инстинктите си и на топлината, която се разливаше по вените й.

— Ако се опитваш да ме изплашиш, за да си отида, Джим Гътри, няма да успееш — каза меко. — Не забравяй. Улицата е с две посоки. Що се отнася до теб, аз пък ще се възползвам от съчувствието ти. Ще имаш ли нещо против да бъдеш използван?

Лукава усмивка изпревари отговора му.

— Скъпа, можеш да ме използваш, когато поискаш — протегна й ръка. — Договорихме ли се?

Тя му отвърна без колебание:

— Договорихме се — после, поемайки малко от неговата увереност, решително каза: — По-добре да тръгваме.

— Веднага — в този последен поглед към нея имаше уважение и малко страхопочитание. Когато летището остана зад тях и се отправиха към болницата, мислите му се върнаха към думите й. Щеше ли да има нещо против да бъде използван? Противно на бързия отговор, който бе изстрелял, той не бе сигурен. О, с удоволствие щеше да бъде на нейно разположение, както й обеща; нищо не можеше да промени това. Но в крайна сметка той искаше нещо повече от Рейчъл Бюсек. Тя го носеше дълбоко в себе си; той знаеше, че е така. Дали можеше да бъде насочено към него — бе друг въпрос.