Аманда Браун, Джанис Уебър
Училище за един милиард долара (9)

9

Без да обръща внимание на яростта, проявявана от останалите участници в движението, която предизвика със своето бабешко влачене, Пипа шофира с неизменните петдесет километра в час до „Нойман Маркус“, като междувременно говори с Шелдън по мобилния телефон. Той обеща да провери програмата на шофьорското училище и да направи електронни трансфери на пари веднага след като я запише официално.

— Няма да използваш името си, нали? — попита я Шелдън. — Един медиен цирк засега ни е напълно достатъчен.

— Все още не мога да измисля нищо. По-трудно е, отколкото си мислиш.

След като паркира в най-отдалечения ъгъл на паркинга, Пипа взе ескалатора до „Американ Дизайнърс“ — крилото, където можеше да се движи дори със затворени очи. Бе на половината път към щанда на Зак Пусен, когато чу познат глас наблизо.

— Това не е твоят стил, Катерина.

— Остави ме на мира, мамо! Какво знаеш ти за моя стил?

Пипа замръзна и се сви, като зърна само на десетина крачки госпожа Бинго Бънц V. Дъщеря й пробваше бяла рокля, която изключително ефектно подчертаваше преливащите й рубенсови форми.

— Няма да облечеш това за котильона. Прекалено е прилепнало по теб.

— Но е седем хиляди долара!

Госпожа Бънц огледа етикета с цената.

— Сигурно това са им възможностите. На този етаж трябва да има нещо за поне десет хиляди. Госпожице! Можете ли да ни помогнете?

Пипа използва възможността да се шмугне между крещящо розовите и тюркоазнозелените рокли на Лили Пулицър^[1] на най-далечния щендер.

Тъкмо ровеше през дрехите, за да излезе, когато от съседната пробна кабина неочаквано се появиха Лиа и Кора — бившите й шаферки. В паниката си Пипа се свлече на колене и запълзя към далечния край на отдела за дрехи.

— Мога ли да ви помогна, госпожице? — попита някой.

Пипа вдигна очи към две крачета, тънки като пищялки.

— Изглежда загубих контактните си лещи.

Продавачката бе достатъчно възпитана и учтива да не я попита как се е случило, след като на носа й се кипреха огромни слънчеви очила. Вместо това също клекна до нея.

— Какъв цвят са?

— Вижте — прошепна Пипа, — забравете за лещите. Сигурна съм, че вече са строшени. Искам да ми донесете всичко, което имате на Зак Пусен, размер шест — когато момичето я загледа недоумяващо, добави: — Страдам от агорафобия^[2]. Цяло чудо е, че стигнах до магазина. Моля ви, не казвайте на никого, че съм тук.

Диамантите убедиха продавачката, че момичето, макар и лудо, очевидно има забележителни доходи.

— Бъдете спокойна. Ей сега ще се върна.

И наистина се върна бързо с цял куп дрехи в ръце.

— Чудесно — рече Пипа. — Може ли да ми донесете още две поли и горнища Лондри? Също така дузина бикини и сутиени „Ла Перла“ размер трийсет и четири? Късо кожено яке от Андре Марк също би било добре. Трябват ми чифт гуменки, бели сандали и ниски черни обувки. Размер осем. Ферагамо, но да не са прекалено остри.

— Мисля, че Ферагамо не правят гуменки.

— Каквито ще да са — Пипа извади пачката от сто доларови банкноти. — Имам малко кеш.

Веднага след като продавачката тръгна, тя се измъкна от остатъка на своята булчинска рокля, която не бе използвана по предназначението си. Тъкмо откъсна етикета на плисираната червена рокля и пъхна главата си в нея, когато чу госпожа Бинго Бънц V да казва почти до нея:

— Виж какви красиви дълги поли, Катерина. Виждайки два чифта приближаващи се обувки, в последната секунда Пипа се скри зад щендера с панталони DKNY^[3].

— Не говориш сериозно, мамо — отговори дъщерята, вземайки една пола, за да я разгледа. — Прекалено са хипарски, все едно ще ходя на фестивала Уудсток.

Пипа с ужас наблюдаваше как Катерина вдигна сватбената й рокля от пода.

— Но я виж това! Много е сладко!

— Никога не вземай нищо от пода! Погледни подгъва! Тази рокля е сериозно повредена.

— Бодито ми харесва. Може да наемем шивачка да поправи долницата, нали?

— Госпожице? Може ли да ни помогнете? Искаме да купим тази рокля.

Пипа видя трети чифт обувки да се присъединяват към недодяланите Бънц.

След миг продавачката попита:

— Откъде я взехте?

— Точно оттук, беше между циганските поли.

— Струва ми се, че не е в добро състояние. Не съм сигурна, че е от нашите колекции.

— Разбира се, че е. Я вижте етикета! Имате бутик на Вера Уонг, нали?

— Може ли да я видя? — трите чифта обувки се отдалечиха.

Пипа прехапа ръката си, за да не се разкрещи. Сетне започна да брои до сто, като се клатеше напред и назад. След цял век време чу глас.

— Госпожо? — продавачката клекна до нея. — Мисля, че донесох всичко, което ми заръчахте.

— Не съвсем! Вървете на щанда на La Prare^[4] и вземете фон дьо тен, защитен крем срещу слънце, руж, очна линия, сенки, грим, пяна за чистене, ексфолиант, крем против бръчки и три червила. Номерът е три точка четири. Сетне донесете всичко при спортните стоки — Пипа не познаваше нито една жена, която да ходи на този щанд. Тя подаде на момичето и откъснатия етикет от червената рокля, която облече. — Добавете и това към сметката. Виждате ли някъде две блондинки с високи прически?

Продавачката се изправи.

— Има около двадесет такива на разпродажбата на Москино. Не се тревожете, никой не гледа насам.

Пипа изприпка надолу по стълбите толкова бързо, колкото й позволяваше възпитанието. Струваше й се, че на всеки няколко стъпки някоя от приятелките й, от шаферките, от приятелите на Теън, някой, който приличаше на гост от сватбата, или музикант от Далаския симфоничен оркестър, се изпречваше на пътя й. Тя местеше единия си крак пред другия като механичен робот, докато стигна пред стъкления сандък, който съдържаше бейзболни топки, боксови ръкавици и хокейни стикове с автографи.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мадам? — попита продавачката.

— Продавате ли снимката с автограф на Ланс Хендерсън? — попита Пипа, опитвайки се да убие времето. — Видях я тук преди малко.

— Разпродадохме всички. Свърши. Всяко момиче в Тексас иска да я притежава сега, когато отново е в обръщение — едва произнесе това и две момичета приближиха и попитаха за снимката на Ланс Хендерсън с футболен екип, за предпочитане в гръб.

— Има толкова сладко дупе — рече едното момиче на другото.

Пипа едва не си прехапа езика. За щастие продавачката и три асистентки с кутии приближиха към нея. Тя ги заведе до автомобила и излетя като ракета от паркинга на „Нойман“. Напазарува хранителни продукти в Испанския супермаркет в долната част на Далас. Всички тук предполагаха, че бижутата й са имитация или, че се е загубила. Върна се в къщата на Джини точно навреме, за да пусне повторението на „Другият свят“^[5]. След като изяде цяла кофичка сладолед „Хааген Даз“, прослуша телефонните съобщения. Шелдън се бе обаждал шест пъти, така че веднага му позвъни обратно.

— Добри новини! Шофьорското училище започва утре. Продължава една седмица.

— Значи след седмица ще бъда милиардерка?

— Ако издържиш изпитите — да. Под какво име ще се запишеш? — мълчание. — Вече е почти пет часа. Ако не го направя днес, ще трябва да чакаш още един месец.

Пипа загледа имената, които вървяха на екрана в края на серията. Зоуи, Пати, Уонда, Карли, Пердита…

— Пердита — рече тя. — Звучи добре — Бакарди.

— Откъде измисли това име?

— От телевизора. Гледам „Другият свят“.

— Не може да правиш това! Истинската Пердита Бакарди ще те съди за целия милиард. И може да ти го вземе. Казвай друго име. Бързо.

Пипа се огледа из стаята. Джини бе оставила цяла купчина брошури и пътеводители за Централна Америка върху масата за хранене. Панама, Хондурас, Никарагуа, Коста…

— Рика.

— Пердита Рика?

— Ти сериозно ли говориш?

— Направи го, Шелдън! Това е просто име.

— Ще ти се обадя след пет минути. Не излизай никъде.

Пипа разопакова далаския вестник „Морнинг нюз“, който намери в кутията, тъй като Джини бе забравила да спре абонамента му, преди да напусне града. Спокойствието й се изпари моментално, когато видя статията на първа страница. Любовниците май ще се съдят. Очевидно Розамънд щеше да търси от Теън пълно покритие на разходите за бала на Хендерсън, които бяха почти два и половина милиона долара. Тази цифра щеше да се удвои, ако Розамънд изплатеше компенсации на своите гости за самолетни билети, храна, облекло и морални щети като всяка уважаваща себе си дама от Хюстън. Тъй като не бе от ония, които биха пропуснали една добра котешка драка, Теън съответно съдеше Ланс за два и половина милиона долара за сексуален тормоз плюс стойността на самолетните билети, храната, облеклото, моралните травми и питиетата на гостите си. Нито Ланс, нито Пипа можеше да бъдат намерени за коментар. Всъщност и двамата бяха изчезнали, което пък предизвика слуховете, че двойката е избягала, като си е направила шега с двете съревноваващи се майки.

Светските страници на вестника преливаха със статии, от които й се зави свят. Репортерите се бяха престарали с няколко дузини мъже, всеки от които твърдеше, че е тайният любовник на Пипа. След като прочете и последната дума, тя отиде до хладилника като лунатик. Отвори останалия сладолед, допълни го е ром, разклати го яростно и започна да пие. Вместо да заглъхва, тази история се разпространяваше като вируса на Ебола.

Шелдън се обади отново.

— Утре точно в девет трябва да бъдеш в училището. Ако преминеш успешно, ще ти бъде простено пътното нарушение и двете отнети точки. Ще наследиш един милиард. Пипа, там ли си?

— Тук няма никаква Пипа. Тук е Пердита, а не Пипа.

— С пълна уста ли говориш?

— Четох вестниците.

— Това е нещо, което не мога да предотврати. Но ще те посъветвам веднага да престанеш да го правиш.

— Мама ще бъде съдена.

— Ако успееш да си вземеш изпитите, ще бъдеш в състояние да се разплатиш и с Теън, и с Розамънд съвсем сама. Надявам се това да ти даде известен стимул и чувство за цел.

Пипа се сви като ударена при напомнянето, че трудностите на Теън бяха по нейна вина.

— Ще го направя заради нея, Шелдън. До една седмица всичко ще бъде приключено.

— Искрено се надявам да стане така — той й обясни, че трябва много да внимава никой да не разкрие истинската й самоличност. Не му бе никак лесно да убеди полицията, че псевдонимът й ще бъде от полза и в интерес на всички, защото ченгетата много обичаха да наказват богатите и известните нарушители на закона. — Не се сприятелявай с никого. Опитай се да замаскираш всички следи от Пипа Уокър.

— Но аз току-що си купих нов гардероб от „Нойман Маркус“!

— Надявам се, че е скромен и непретенциозен.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да се смесиш с простолюдието, Пипа! Пердита Рика сигурно е сервитьорка или нещо подобно.

Тя отиде в спалнята. Купчината дрехи върху леглото включваше червена плисирана рокля, червено кожено яке, няколко яркорозови блузки, тясна бяла пола и черна блуза с V-образно деколте, всички силно прилепнали, очертаващи формите на тялото и очевидно дизайнерски. Значи не биваше да се облича така.

Отново намъкна облеклото за къмпинг. Грабна ключовете от лексуса, но размисли: последното, което й трябваше, бе призовка за шофиране в нетрезво състояние. Затова извика такси. Когато то се появи пред къщата, нахлупи шапката за сафари и слънчевите очила и нареди на шофьора:

— Закарайте ме в Уол-Март^[6].

Когато стигнаха до не толкова привилегированата част на града, Пипа огледа внимателно минаващите млади момичета, надявайки се да научи какво трябва да купи за гардероба на Пердита Рика. Очевидно правило номер едно беше „Колкото по-малко, толкова по-добре“. Особено когато дрешката едва-едва покриваше бедрените мускули. Правило номер две бе „Никакви пастелни цветове, земни тонове или малки щампи“. Правило номер три — „Прилепнало и тясно“. Докато наблюдаваше плътта, която преливаше навсякъде, Пипа си даде ясна сметка, че ако иска наистина да се слее с тълпата, трябва да наддаде двайсет килограма, да носи къси шорти, блузи от изкуствена коприна и обувки с високи платформи, когато се появи в шофьорското училище. Правило номер пет беше „Тъмна коса“.

— Изчакайте ме тук — нареди тя, когато колата стигна до Уол-Март.

Никога преди не бе влизала в подобен магазин. Мястото миришеше на развалена храна. Не видя нито един килим на пода. Хората бутаха количките си, сякаш участваха в надпревара по разрушаване.

— Здрасти — поздрави я момче в инвалидна количка. — Нещо специално ли търсиш?

— Има ли тук секция за дизайнерски дрехи?

— Като „Фрут оф дъ Луум“? Разбира се. Ей там.

Пипа грабна една количка и на зигзаг се отправи към посоченото място, където откри море от блузи. Тя хвърли в количката си цял наръч, както и две поли. Взе пример от някаква тийнейджърка и избра чифт джапанки с дебели гумени подметки от съседния щанд. Беше на щанда за бижута и си търсеше часовник, когато жената до нея каза:

— Извинете, вие не сте ли онази булка? Пипа някоя си?

Спокойно. Запази спокойствие — нареди сама на себе си Пипа.

— Страхувам, че не съм. Името ми е Пердита — тя повиши гласа си с няколко децибела. — Пердита Рика.

— Пердита! Това означава малко загубено момиченце на испански. А Рика означава богат. Значи излиза, че сте горкото малко загубено богато момиченце! Точно като онзи стар филм с Бети Хътън.

Пипа се насили да се усмихне.

— Да, хората често се шегуват с мен.

— Наистина много приличате на нея. Можете да спечелите купища пари, ако се представяте за нея.

— Благодаря за идеята.

Изпаднала в паника, Пипа отиде на щанда за козметика, за да си купи черна боя за коса. Как я бе познала тази жена? Какво я бе издало? От лицето й се виждаше само устата и малко от скулите. Сигурно цялото й излъчване я правеше моментално разпознаваема. Тя избра комплект татуировки и един наистина противен лак за нокти, преди да се нареди на опашката за касата. Раменете я боляха от опита да се скрие, като се прегърби и стои с наведена глава. За щастие хората на опашката около нея четяха списания, наглеждаха малки деца и пооткрадваха малки шоколадови топчета от големите кошове. Докато се придвижваше напред, Пипа прочете упътването за боядисване. Оказа се, че да боядисаш собствената си коса било по-сложно от сърдечна операция. Нищо чудно, че професионалисти като Брент вземаха по шестстотин долара, за да го направят в салон.

Тъкмо бе на път да напусне опашката и да намери къде се продават перуки, когато жената пред нея остави списание „Нешънъл Инкуайърър“ на рафта. Пипа се вцепени от ужас, когато видя собствената си снимка в булчинската рокля на първа страница. Всъщност гледаше от кориците на няколко списания.

„Разкрит е заговор за убийство“. „Фиаско в Тексас. Какво се обърка?“ „Куотърбекът се измъква“.

Под заглавията имаше снимки — тя и Ланс танцуват на бала на Хендерсън, снимки на двамата от годишника на колежа, футболни снимки, снимки на дядо й и дори една доста размазана снимка — Теън и Розамънд като голи охлюви в кална яма. Имаше и награда от петдесет хиляди долара за оня, който я открие.

— Тази мръсница трябва да бъде обесена — коментира жената, като забеляза, че Пипа гледа списанията на рафта.

— Всичко е било нагласено от майка й — антената, седяща на касата, проговори с мъдростта, събрана от петдесет години висене пред телевизионния екран. — Така че да прибере паричките на Розамънд.

— Бедното момче! — продължи да цъка първата жена, разделяйки се неохотно с вентилаторите в магазина. — Приятен ден!

Антената започна да прекарва блузките на Пипа през баркод регистъра.

— Купувате ли тази боя или само си я четете?

Като продължи да крие брадичката си, Пипа подаде на касиерката кутията.

— Извинете!

— Седемдесет и осем и петдесет.

Това не бе възможно, нещо не беше наред. Тази жена сигурно грешеше. Най-евтината пола в гардероба й струваше три пъти колкото цялата количка тук. Може да беше беглец, но не и крадец.

— Сигурна ли сте?

Жената провери сметката.

— Я виж ти! Този код не се чете правилно — сега сумата излезе седемдесет и един долар и петдесет. — Дайте тази стотачка.

Пипа не смееше да диша, докато жената изучаваше банкнотата от всички ъгли, за да се увери, че не е фалшива. Взе рестото си и изтича навън в убийствената горещина на паркинга. Таксито й се бе настанило на място за инвалиди.

— Върнете ме вкъщи — извика тя, като се тръшна на задната седалка.

Всеки път, когато минаваха покрай павилион за вестници, супермаркет или магазин, половината от нея искаше да скочи и са изкупи всички таблоиди, които видят очите й. Другата половина искаше да отиде и да се скрие в някой недостъпен манастир в Тибет. Когато шофьорът най-сетне спря пред къщата на Джини, Пипа му даде сто долара и изтича вътре като вампир, побягнал от светлина. Заключи три пъти вратата и пусна всички завеси, седна в тъмнината и зачака вцепенено някой да запали светлините и да й каже, че всичко това е само един лош сън.