Аманда Браун, Джанис Уебър
Училище за един милиард долара (5)

5

Един час преди началото на големия бал на Хендерсън пред Тексаския стадион се бяха събрали седемстотин души, за да наблюдават пристигането на гостите в техните лимузини Бентли, Астън Мартин и Хамър. Когато започна да пръска дъжд, слуги и камериери отвориха чадъри, за да запазят височайшите коси на Далас от контакта с най-обикновена вода. Екипите от местните станции и електронните медии запечатваха всяка стъпка, която жените в блестящи рокли и мъжете в смокинги правеха по червения килим към стадиона. Зяпачите ръкопляскаха почти непрекъснато. Това бе много по-интересно и забавно, отколкото любопитстването в нощта на Оскарите, защото светските дами на Далас, за разлика от холивудските актриси, не вярваха в максимата, че „по-малко означава повече“, особено когато ставаше дума за коси, бижута, грим, пайети, хермелин и зъби.

Командоси със слушалки на ушите се грижеха парадът да се движи плавно от автомобилите към арената. Вътре в стадиона гостите блуждаеха като свободни електрони между четирите отоплени павилиона, по един за всеки сезон, докато очакваха да пристигне сватбената процесия. Розамънд бе взела идеята за сезоните, след като бе прочела за галавечерята, която емирът на Кувейт дал за султана на Бруней. В съответствие с предсказанието на своята китайска астроложка, че четири е щастливото й число, тя реши да се сервират четири ястия, които включваха бели и черни трюфели, деликатни блюда от дивеч, редки зърнени храни, четири вида вина и Veuve Cloquot^[1], вместо газираното вино „Кристал“, което предпочиташе Теън. Първият павилион — абсолютно бял, пресъздаваше зимна градина и съдържаше истинска гора от бамбукови дървета, както и две огромни клетки от плексиглас — в едната имаше двойка панди, а в другата двойка сибирски тигри. Докато пиеха коктейли, гостите се дивяха на животните, хапваха сложни и изтънчени ордьоври и наблюдаваха светлинно лазерно шоу. Един оркестър от Ява правеше серенади на ВИП персоните от списък А, които бяха дошли в Далас за сватбата на века. Сувенирни листовки и брошури информираха всеки, че лазерното шоу можело да се види дори от Луната. Големият хит на вечерта беше гигантска холограма на Ланс и Пипа, които летяха във въздуха на сто стъпки над стадиона като две милостиви божества.

Когато най-сетне потегли от Центъра Мейерсън, Розамънд телефонира на своя иконом.

— Започни преместването на гостите към втория павилион.

— Благодаря, мадам — отвърна Хари. Готвачите вече бяха изпаднали в истерия, тъй като вечерята закъсняваше с един час от предварителната програма. — Добре ли мина репетицията?

— Толкова добре, колкото може да се очаква от цирк с три арени.

След няколко минути думата „вечеря“ започна да проблясва в небето. Гостите се упътиха към следващия павилион. По време на дългото им очакване да бъдат нахранени с нещо по-съществено от скулптури, те имаха предостатъчно време да разучат картите с разпределението на местата, които бяха разположени в бамбуковата гора. Сега всеки се отправи към масата си, обзет от очакване и нетърпение.

Декорът във втория павилион предизвикваше представата за пролет. Четиридесет маси бяха аранжирани в светлосиньо и розово. В центъра на всяка маса бе поставена бронзова клетка с две механични папагалчета. Птичките непрекъснато чуруликаха, докато струнният оркестър на Андре Рийо^[2] свиреше валсове. Сводът на павилиона бе оформен от стотици метри синя като небето коприна. Големи пухести облаци, прикрепени към невидими скрипци, се носеха във въздуха над главите, като от време на време обсипваха хората долу със златен звезден прах (годен за ядене в случаи, че попадне в храната). Въздухът бе обилно напоен с аромат на момина сълза, любимото ухание на Розамънд, за да заглуши парфюма на Теън с нейното име.

Хари успя да настани всички един миг преди брачната двойка и придружаващите я лица да пристигнат. Прожекторът намери Розамънд, която в интерес на истината трудно можеше да бъде пропусната не само защото влезе първа, но и защото носеше огненочервен тоалет и почти килограмова тиара. Лъчът светлина я проследи до микрофона на главната маса. След като поздрави гостите с добре дошли, сервитьорите в бледожълти смокинги започнаха да разливат шампанското.

Докато готвачите в сервизната палатка изпадаха в още по-голяма истерия заради закъснението, Розамънд прочете едно есе от пет гъсто изписани страници, озаглавено „Моят син Ланс“. Мемоарите й съдържаха такива знаменателни и значителни моменти като първата му твърда храна, завършването с отличие на детската градина, как бе открил футбола, първото му барбекю, осемте му пътувания до Европа заедно с нея, петнайсетте му пълни стипендии, от които те не се нуждаеха, избирането му да играе в отбора на Каубоите. Тя завърши есето си с имената, които би предпочела да носят внуците й: Хенриана и Харт. Чак тогава вдигна чашата си с вече топлото шампанско.

— Ланс, желая ти толкова много и приятни забавления с Пипа, колкото имаше с мен.

— Браво, браво! — завикаха гостите.

— Благодаря ти, майко! — отвърна по задължение Ланс и стисна ръката на Пипа под масата. — Тя не е чак толкова лоша, ще видиш, след като я опознаеш. Може да оставите тази бутилка тук — нареди той на сервитьора, който допълни чашите им.

Пипа не искаше да му се меси, но годеникът й вече бе пил достатъчно. Не стига това, ами преди репетицията беше подарил на всички шафери плоски шишенца от Тифани, пълни с чист бърбън.

— Добре ли си, скъпи? — попита го тя.

— Не бих могъл да съм по-добре. Защо?

— Ти обикновено не пиеш шампанско в такива количества.

— И вероятно няма да пия през следващите двадесет години. О! Може би се тревожиш, че това ще ми попречи да изпълня съпружеските си задължения? — той се усмихна, докато Пипа се изчерви. — Ще споделя с теб една тайна. Все още не съм ти разкрил нещо друго, което ще ми навреди много повече от алкохола.

От другия край на масата, досещайки се, че синът й говори на Пипа неща, които никога не би трябвало да казва, Розамънд почувства пронизваща болка. Тя оправи нещата, като помоли Ланс да танцува с нея.

Наблюдавайки как бъдещият й съпруг и бъдещата й свекърва танцуват по паркетния под, докато изкуствените облаци ги посипват със златен прах, Пипа неочаквано се почувства уморена и отегчена. Не бе психоаналитик, но изглежда Ланс бе прекалено привързан към майка си. Замисли се с почуда дали някога щеше да успее да обърне вълната в своя полза. Хенриана Хендерсън? Мили боже, нямаше смисъл от въпроси!

— Може ли да танцувам с теб?

Ансън Уокър, нейният любим дядо, хвана ръката й. Той беше легендарен петролен магнат и фермер и имаше десетилетия опит с петрола, кравите и още един опасно пагубен национален ресурс — тексаските жени.

— Изглеждаш малко сериозна тази вечер.

— Всичко това започва да ме плаши, дядо.

— Напълно нормално. Не се тревожи за Розамънд. Точно сега тя се чувства като генерал Къстър^[3] в битката при Литъл Бигхорнт^[4].

Пипа се усмихна.

— Да не би аз да съм индианец?

— Не, ти си Литъл Бигхорнт — Ансън завъртя Пипа на дансинга. — Майка ти каза ли ти, че носеше същата тази рокля на нейната генерална репетиция?

Пипа бе изненадана.

— Не.

— Виж ти! Тя също не се чувстваше добре. Очевидно не можеше да посрещне перспективата да се омъжи за моето момче без помощта на две бутилки шампанско. Трябваше да я видиш на дансинга — бедното момиче беше по-скоро течно, отколкото твърдо. Баба Уокър почти щеше да отмени сватбата. Беше сигурна, че нейният Робърт ще се похарчи за една безгръбначна калпазанка. А я виж какво излезе от нашето малко моме! Всички ние много се гордеем с Теън.

— Аз също — потвърди Пипа. — Но искам да бъда равноправен партньор на съпруга си.

— Ланс е добро момче. Сигурен съм, че с твоя помощ ще успее да надвие над майка си и ще се превърне в мъжът в къщата — Ансън се усмихна на диамантената огърлица на внучката си. — Много съм щастлив, че си сложила тази огърлица, тиквичке. Тя беше моят сватбен подарък за баба ти.

— За мен е голяма чест да я притежавам — те танцуваха известно време в тишина. Сетне Пипа попита: — Ти от пръв поглед ли се влюби в баба?

— О, не. Ние бяхме особено добри приятели и приятелството по-късно се възпламени.

— Преди или след като се оженихте?

— Ще ти разкрия една тайна. Десет години след това — очите на Ансън се овлажниха, докато се пренасяше в спомените. — Баба ти дремеше в люлката на верандата. Беше късен следобед през един прекрасен летен ден. Тя отвори очи и ме видя. На лицето й грейна усмивка. И в този момент аз се влюбих в нея до уши и останах в това състояние през следващите четиридесет и три години.

— Но как си преживял първите десет?

— Просто се опознавахме и уважавахме все повече. Винаги съм знаел, че е прекрасна жена. Винаги съм знаел, че гребем в една и съща лодка — Ансън целуна внучката си по челото. — Същото ще бъде и с теб.

Пипа искрено се надяваше да е прав.

— Мислиш ли, че прибързвам, дядо?

— Разбира се, че не. Познаваш Ланс от години. Имаш представа откъде произхожда. Господ е свидетел, че двамата си говорите достатъчно много.

Да, така беше. Ланс можеше да говори цяла нощ. Това бе едно от най-хубавите му качества.

— Мислиш ли, че се омъжвам напук заради онази история?

Ансън остана мълчалив, докато се завъртяха няколко пъти на дансинга.

— Според мен е добре, че преживя романтично разочарование преди брака. Това ще те научи да оцениш добрата ябълка. Грешките са нашите най-добри учители.

— Андре беше грешка, така е — Пипа обаче не беше наясно на какво я е научила тази грешка.

— Съжалявам само, че заради него загуби една година от живота си, когато можеше да бъдеш на училище.

Годината не бе съвсем напълно загубена. Пипа можеше да говори малко чешки и определено си спомняше щастливите моменти. И двата щастливи момента.

— Не съм сигурна, че исках да продължа да уча дизайн.

— Тогава запиши нещо, което обичаш. Ще се радвам, ако се върнеш да учиш и получиш диплома. Образованието бе основният ключ към моя успех. Ако не бях учил земеделие и биология, щях да бъда безполезен и за кравите, и за нефта.

— След като тази сватба свърши, смятам да направя нещо с живота си, дядо. Обещавам.

— Знам, че го носиш в себе си. Ланс ще бъде зает с футбола си, така че ти ще имаш много време да учиш. Всички пари на света не могат да те направят възрастна. Трябва сама да стигнеш дотам. Точно като майка ти.

Ланс потупа Ансън по рамото. Изглеждаше възбуден и почервенял. В очите му имаше блясък, който Пипа не бе виждала преди.

— Може ли? — попита той.

— Може, може! Натанцува ли се с Розамънд? — дядото предаде внучката си на годеника й. — Погрижи се сега за моето момиче.

Пръстите на Ланс се сключиха около пръстите на Пипа. Двамата започнаха да се въртят по дансинга, докато гостите се взираха в първото си блюдо — херинга, пълнена с трюфели и хайвер.

— Вие двамата да не дискутирахте Ницше или нещо подобно?

— Предмет на дискусията ни бе „Оцеляване и естествен подбор на видовете“.

Докато чадата им танцуваха, Теън и Розамънд ги гледаха умилено до оглупяване от централната маса.

— Твоето момче е най-щастливият мъж на света — рече Теън, като притисна с вилицата си купчинка хайвер от херинга. Колко жалко за прекрасния трюфел! Каква загуба! — Няма много жени, които да се похвалят с външния вид на Пипа, с индивидуалността и потеклото й. А способностите й! Златна награда от Скаутите, капитан на мажоретките, член на Капа Капа Гама и говори свободно чешки.

— Какво е завършила? — попита подло Розамънд.

— Все още решава. Днес се смята за по-умно и модерно да прекъснеш за няколко години, вместо да специализираш нещо глупаво — Теън педантично отстрани една костица от херингата. — Ланс е единственото момче, което познавам, завършило керамика.

— Той има много точно око за изкуството. След като има възможностите да стане голям колекционер, това беше идеалният избор за специализация. Винаги може да учи политически науки, когато му омръзне да печели суперкупи.

Теън се огледа из залата. Една от шаферките изглежда бе яхнала един от шаферите. Не можеше да се види съвсем ясно заради проклетия златен прах, който Розамънд хвърляше в очите на хората.

— Тези негови приятели май ще изядат с парцалите моите шаферки.

— Имаш нужда от очила, скъпа. Твоите шаферки ще разкъсат момчетата — Розамънд въздъхна. — Щеше ми се между тях да имаше поне едно момиче от Хюстън.

— За твоя информация имаше една шаферка от Хюстън. Но тя наддаде шест килограма за шест месеца, излъга ме за тях и трябваше да я отстраня.

Розамънд внимателно дъвчеше черните и бели трюфели, като се опитваше да измисли начин как да прегази Теън с волвото си и да избяга.

— Откъде изкопа този костюм? Спомням си, че видях нещо подобно на едно от парижките дефилета преди осем или девет години.

— Ушит е специално за мен миналия месец. Светло и тъмно синьо са цветовете на Капа Капа гама — Теън огледа косо костюма на Розамънд. — Червеното не е ли демоде тази година?

— Нима следиш модните тенденции? О, да. Предполагам, че това е разликата между старите пари и новобогаташите — Розамънд нежно и с любов оправи тиарата си. — Кога твоите предци са спечелили богатството си, скъпа? Забравих.

— Двадесет години след твоите.

— Двадесет години може да бъдат много време. Цяла светлинна година. Попитай принц Чарлз. О, не е ли превъзходно! С нетърпение очаквах тези пушени пъдпъдъчета с червен ориз.

Двама шафери — и двамата футболисти — застанаха с олюляване пред тях. Чистият бърбън, който преди това бе в плоските шишенца от Тифани, сега циркулираше из вените им.

— Може ли да ни подарите този танц, дами?

Пипа се усмихна, когато двете двойки се присъединиха към нея и Ланс на дансинга.

— Колко мило! Твоите приятели са поканили майките ни на танц.

— Хванаха се на малък облог. Първият, който успее да прелъсти някоя от тях, ще получи пет стотака — Ланс се разсмя рязко. — Лично аз бих предпочел да обслужа коня си.

Пипа не можеше да повярва на ушите си.

— Предполагам, че трябва да се зарадвам, че намираш изчукването на майка ти за непривлекателно.

— Това беше хубава забележка, пиленце.

— Както и твоята. И не ме наричай пиленце. Не съм ти никаква птица.

За щастие в този момент баща й потупа Ланс по рамото.

— Може ли да ви разделя?

— Никога не е късно^[5], сър.

Робърт видя в очите на дъщеря си сълзи.

— Какво има?

— Мисля, че току-що се случи първата ни кавга — Пипа едва успя да изкара думите от устата си, докато наблюдаваше как Ланс излиза от павилиона с несигурна походка. — Чувствам се така, сякаш се пързалям без контрол, татко.

— Това са естествени предбрачни вълнения, скъпа. Всичко е напълно нормално — Робърт поведе дъщеря си между доста грубо въртящите се двойки с Розамънд и Теън. — Ланс не е сигурен, че ще се справи с очакванията. В този случай те са много. Повярвай ми, преживял съм го.

— Това да не би да е нощта на изповедите? — ядоса се не на шега Пипа. — Има ли в това семейство някой, който да е бил истински щастлив в брака си?

— Щастието идва по-късно — опита се да обясни Робърт.

— Колко по-късно?

— Когато се научиш да балансираш между онова, което получаваш, и онова, което мислиш, че трябва да получиш — Робърт целуна дъщеря си по челото. — Междувременно да си държиш езика зад зъбите много помага.

За да достави удоволствие на родителите си, Пипа танцува с кметове и сенатори за време, което й се стори векове. Ланс се върна, когато започнаха тостовете. Плъзна се на стола до нея и дори не се извини. Те мълчаливо наблюдаваха как Кимбърли залитна, хващайки микрофона.

— Добър вечер! — извика тя. — Харесаха ли ви тези странни малки гъби?

— Френски трюфели — поправи я Розамънд от края на масата.

— Трюфели-муфели — разнесе се тих смях. Окуражена Кимбърли продължи. — Ние, шаферките, стигнахме до три причини, поради които Ланс и Пипа се женят. Първо — не е никак забавно да гониш любовника си из цяла Прага в края на зимата. Второ — Ланс не иска да си признае, че има Едипов комплекс.

Кимбърли и компанията й се смееха толкова силно, че дори не забелязваха, че никой на възраст над двадесет и две не се смее с тях.

— И трето — Пипа иска винаги да има хубаво място за мачовете на Каубоите.

И с движение, което вероятно смяташе за универсална наздравица, Кимбърли се строполи обратно на стола си.

— Това беше прекалено злобно! — прошепна Уди. — Изненадан съм от теб, Кимбърли.

— Я си гледай масата! — изсъска тя.

— Ти си толкова пияна, че забрави за тоста.

Уди отиде до микрофона.

— Много добра работа, браво, Кимбърли! Сигурен съм, че утре сутринта няма да си спомняш нищо. Както и всички ние, надявам се. Бих искал да предложа тост за най-прекрасното момче на света — Ланс Хендерсън. Желая, ти цял живот тегло… о, извинете, имах предвид блаженство. Това шампанско ми завъртя главата. Бих искал да поздравя Теън и Робърт, Розамънд и Лаймън за това, че са отгледали тези прекрасни деца. Ланс и Пипа, тази вечер вие разбихте всяко сърце в Тексас.

Родителите и децата станаха, за да се поклонят.

— Кое е това момче? — прошепна Теън на Розамънд. — Много е красноречив.

— Това е докторът на Ланс. През две седмици идва от Ню Йорк, за да проверява хрущялите в колената на Ланс. Застраховани са за седемдесет милиона долара.

Докато сервитьорите носеха следващото блюдо — някакъв меланж от екзотични зеленчуци и ядки върху твърдо сварено щраусово яйце — Ланс започна да танцува твърде предизвикателно, с допрян ханш и преплетени крака с шаферките. Пипа седеше и от нея направо се вдигаше пушек: за три години единственият танц, който бяха танцували заедно, беше валс.

— Вижте момчето ми! — Розамънд просто сияеше в другия край на масата. — Колко е ловък и лек в краката…

Тя изтърва вилицата си, когато още един шафер се наведе зад стола й и постави устните си върху врата й.

— Вие карате кръвта ми да кипи, госпожо Хендерсън. Кажете, че ще танцувате с мен, или ще се самоубия.

— Но защо, Лорънс? Вие ме ласкаете!

След няколко секунди, докато солеше намръщено и мрачно своето щраусово яйце, и Теън получи подобна покана от друг шафер. Кметът на Далас покани Пипа на танц. Тя отиде, като остави баща си сам с Лаймън, съпруга на Розамънд.

— Сватби! — поклати глава той. — Човек ще рече, че е петролната криза от две хиляди и първа.

— Очаквам някаква проява на здрав разум следващата седмица — отвърна Лаймън.

— Аз не бих разчитал на това. Ако Розамънд е като Теън, ще започне да планира сватбата на малката Арабела в мига, в който тази приключи — Робърт вдигна чашата си. — Но пред нас има много години за добър голф, Лаймън.

— И за добър риболов, Робърт.

Точно в полунощ, когато струнният оркестър на Андре Рийо си събра инструментите, оркестърът на Лестър Ланин^[6] дръпна яки струни в следващата палатка. Онези, които очакваха десерт, кафе и открит бар, просто последваха музиката до Летния павилион. Тук балдахинът бе направен от сто метра тъмнозелена коприна, избродирана със златни звезди. Оркестърът седеше върху въртяща се сцена в центъра на малко езеро, в което плуваха златни рибки и водни лилии. Две гондоли — по-дълги от онези, които Теън бе внесла от Венеция за купона по случай годежа на Пипа, — бяха на разположение на гостите да се повозят. Специално наети гребци внимателно ги прекарваха през тунела на любовта, направен от стотици хиляди червени рози. Освен това в павилиона имаше фонтани, направени по подобие на онези във Вила Д’Есте^[7] в Рим, които преливаха от Крем де мента, Амарето, Гранд Марние, Шамбор^[8] и други ярки цветове. Вместо маси, стотици палубни шезлонги бяха разположени около поляната от изкуствен торф за удобство на наблюдаващите игрите по хвърляне на топка, крокет и хвърляне на подкова. Розамънд бе лудо обсебена от партита, провеждани на английски морави. За разлика от Теън, тя не очакваше гостите й да останат да лудуват до зори само над купички плодове. Затова предлагаше двайсетметров шоколадов бюфет. Тук в изобилие се предлагаха всички възможни приложения на шоколада: кейкове, пудинги, бомби, сладоледи, пайове, трюфели, бонбони, пот де крем… Теън само можеше да наблюдава с безсилен гняв как нейните шаферки пълнеха чиниите си с по два-три броя от всеки сладкиш.

Танците продължаваха. Пиенето не намаляваше. Скоро щеше да последва плуване и падане зад борда. Никой не знаеше какво точно се бе случило с Кимбърли и Уди, докато гондолата им бе в тунела на любовта, но излезе оттам с дъното нагоре. Теън имаше намерение да си тръгне достойно и величествено точно в един, но това бе невъзможно, тъй като един хубав млад левент я молеше да танцува танго с нея на всеки две минути. Тя дори си позволи да хапне второ парче шоколадов пай, за да поддържа енергията и силите си.

В два часа Ланс прегази с несигурно клатене, стъпка а ла Армстронг^[9], водата до оркестъра на Лестър Ланин и взе микрофона. Панталоните му бяха вир-вода. Той беше бос.

— Бих искал да вдигна тост — обяви той. — Но първо всеки трябва да разбере, че аз съм напълно и безнадеждно сма…

Той направи пауза, опитвайки се да оформи думата. Всички си помислиха, че иска да каже „смаян“.

Вместо това Ланс каза:

— Смазан.

Розамънд не го окуражи с ръкопляскане както всички останали. Предусещайки, че синът й има намерение да каже нещо, за което може да съжалява, тя започна да си пробива път към човека, отговарящ за озвучаването.

— Искам да благодаря на всички, които дойдоха тази вечер — продължи Ланс. — Не знам за вас, но на мен тази палатка наистина ми харесва. Тя е като имението Брайдсхед^[10], натъпкано с тексаски крави и кокошки. Трудно ми е да повярвам, че след два месеца ще играя футбол точно тук! Както и да е, благодаря на всички, че дойдохте! Май вече го казах? Нищо, наистина го мисля. Какъв павилион, а? На света няма нищо, което ще зарадва моята майка повече от това да хвърли няколко милиона за купон, вместо да ги дари на бездомните деца. Ти си моето момиче, Розамънд! Обичам те! Къде си, скъпа? — Ланс изпрати една въздушна целувка към тълпата. — Знам, че ще бъде много напрегнато, когато заведа друга жена в къщи, но помнете, на света няма нищо по-постоянно от смъртта, данъците и майка ви.

Ланс наплиска лицето си от басейна със златните рибки.

— Някои хора мислят, че бракът е като смъртната присъда. Справка — питайте баща ми. Но аз се надявам, че за мен той няма да бъде клетка. Надявам се, че ще бъде моето убежище. Този пръстен на пръста ми — той ще бъде моята малка Пипа, която ще ми се усмихва през целия дълъг ден — Ланс залитна назад и падна в ръцете на диригента. — Добри бицепси имате, сър. Няма значение… Искам да благодаря на всички, които дойдоха тази вечер. Това е навечерието на моята екзекуция.

Най-накрая Розамънд успя да стигне до инженера.

— Изключете тези микрофони! Веднага!

— Ако го направя, ще изгасне и осветлението — отвърна той, което беше лъжа. Преди петнадесет секунди Теън бе пъхнала в джоба му триста долара, с обещание за още седемстотин, ако увеличи звука до максимум.

Розамънд пребледня. И стъпи в езерото.

— Свирете най-силното парче от репертоара си! — заповяда на диригента. — Ланс, ти си изтощен. Слез оттам!

— Ако посмееш да изсвириш и една нота, ще ти счупя ръката — изръмжа Ланс. Диригентът реши да послуша него, а не майка му. — Мамо, престани да заповядваш на хората какво да правят. Ти си по-лоша дори от Том Ландри^[11] — той неочаквано се разплака. — Пипа, заслужаваш нещо по-добро от мен. Аз съм един прост спортист.

— Ланс, достатъчно! — извика Розамънд. — Престани! Пил си прекалено много.

— Утре ще получа в наследство тъщата на всички тъщи. Можете ли да си представите какъв ще бъде животът ми, когато Розамънд и Теън дойдат на вечеря? Все едно да играя срещу Райдърите^[12] без шлем!

С тези думи Ланс се хвърли в басейна със златните рибки. Приятелите му скочиха след него. Докато го изнасяха от павилиона, Розамънд хвана микрофона.

— Момчетата си остават момчета — обяви тя с някаква гримаса на лицето, което трябваше да мине за „възхитителна“ усмивка.

Пипа изслуша монолога на Ланс от полето за крокет. Пиян или не, той изглеждаше на края на разума си.

— Трябва да проверя дали е добре — пошушна на дядо си и тръгна сред тълпата.

Теън я пресрещна на половината път.

— Връщаме се в хотела.

— Остави ме! Трябва да видя Ланс.

През ума й мина мисълта, че има вероятност 50:50 тази сватба да се провали.

— Скъпа, трябва да се прибереш. Той е под влияние на алкохола. Помни ми думата, утре ще се хвърли в краката ти — Теън потупа ръката на дъщеря си. — В навечерието на моята сватба аз бях в абсолютно същото положение. Баща ти никога не го е споменал и аз никога няма да забравя неговата галантност — Теън изведе със здрава ръка Пипа на свежия нощен въздух. — Преди да тръгнем ела да хвърлим поглед и на последната палатка.

Четвъртият павилион на Розамънд бе изпълнен тематично като хвалебствен химн на есента. Балдахинът бе от оранжева коприна, избродирана с ябълки. В центъра на палатката бе издигната буквата Х, висока шест метра, конструирана изцяло от боядисан със спрей есенен листак и класове пшеница. Зад нея стоеше буквата У, висока пет метра, конструирана от кратунки и черни пластмасови бухалки. Гостите можеха да се разхождат по пътеката, която се виеше около двете издигнати букви. Хиляда тикви, докарани със самолет от някое място по света, където в момента им бе сезонът да зреят, бяха издълбани като фенери. И подредени във формата на гигантско скеле — петдесет реда напряко и двадесет реда във височина. Шестима мъже се качиха по стълби и запалиха свещите в тиквите миг преди гостите да се преселят тук. Сервитьорите вече бяха подредили бюфет със закуски. Рок музиканти, облечени като плашила, вампири и караконджули, загряваха в автентичен селски хамбар, който бе демонтиран във Върмонт и пренесен и издигнат тук.

— Това вече преля чашата. Тя надмина, себе си — изсумтя Теън и отведе Пипа навън. — Розамънд трябва да се засрами.