Аманда Браун, Джанис Уебър
Училище за един милиард долара (3)

3

Розамънд Хендерсън не бе свикнала да заема второ място никога, в нищо и никъде. На родната си почва в превъзходния град Хюстън тя беше смятана за кралица. Семейното й богатство датираше от най-ранните дни, когато в Тексас се е добивал нефт и нейният прапрапрадядо Енок Хайкс е произвеждал по 90 000 барела на ден от бликащото черно злато. Розамънд беше продукт на четири поколения отлично възпитание и бе запазила фамилната традиция, омъжвайки се за Лаймън Хендерсън — потомък на също толкова знатен хюстънски род. Розамънд и Лаймън на свой ред произведоха Ланс, а осемнадесет години по-късно и една изненада, която нарекоха Арабела.

Ланс беше мамино синче. Тя го пазеше като зеницата на окото си и трепереше над него. Първите дванадесет години преди той да отиде в пансион двамата бяха неразделни. Розамънд възпита у сина си рицарско отношение към жените, уважение към по-възрастните, светски обноски и чувство за гражданска отговорност. Сърцето й бе изпълнено с гордост, когато той порасна и се превърна в млад мъж, който редовно присъстваше в списъка на декана^[1] и в университетския отбор. Въпреки че можеше да продължи в университета, Ланс предпочете да играе футбол, след като стана първи при избора на аматьори за професионалната лига и влезе в отбора на „Даласките каубои“. Розамънд не бе особено щастлива, че избра Далас, но после осъзна, че след като момчето й изведеше отбора си до победа в Суперкупата, лесно можеше да стане губернатор, а от тази позиция — и президент на Съединените щати. Тя имаше грандиозни планове за бъдещето на сина си и Ланс подсъзнателно беше наясно с това.

Розамънд бе убедена, че във всяко отношение синът й не би могъл да си избере по-добра и по-подходяща жена от Пипа Уокър. Тя му беше равна в социален и финансов аспект и не бе някоя търсачка на наследство. Пипа щеше да роди великолепни деца. Момичето беше вярно до безумие: достатъчно бе да се види предаността й към Теън. На Розамънд само й се искаше да бе завършила колежа и да бе започнала някаква кариера, която да жертва заради Ланс. Синът й обаче не обсъждаше факта, че годеницата му не е завършила. Мълвата гласеше, че била последвала някакъв актьор с марксистки уклони в Прага. Ланс увери майка си, че този жалък епизод от живота на Пипа отдавна е минал и е забравен. Дори й каза, че и в неговия собствен живот има няколко неща, от които тя силно би се развълнувала. Розамънд обаче подмина темата.

Когато се замисли, трябваше да признае, че с Пипа няма никакви проблеми. Всъщност майка й беше тази, която сериозно застрашаваше душевния мир на Розамънд. Не съществуваше такава сума пари в банката, която да изтрие петното Далас от фамилията Уокър. Тя завинаги щеше да си остане втора категория след Хюстън. Макар че родът Уокър бе започнало да вади нефт само някакви си двадесет години след рода Хендерсън, Розамънд смяташе Теън за nouveau riche^[2]. Фактически Розамънд откри симптомите на по-долната класа веднага след като миналата Коледа Ланс обяви годежа си. Тя телефонира, за да се осведоми дискретно за апартаментите в най-елегантния хотел на Далас — „Меншън он Търтъл Крийк“ и научи, че само преди половин час Теън е резервирала последните четири етажа! Розамънд моментално призова Ланс в покоите си и го попита дали държи абсолютно твърдо на този брак. Истината бе, че той бе предложил на Пипа има-няма месец след нейното позорно завръщане от Прага. За миг на Розамънд й се стори, че в очите на сина й се мярна ужас.

Тогава Ланс й каза:

— Майко, бракът с Пипа е нещото, което искам най-много на този свят.

През следващите шест месеца Розамънд можеше само безпомощно да наблюдава как Теън прави всичко възможно, дори с екстравагантни средства, да заблуди хората от Хюстън, че хората от Далас са еднакви с тях. Само заради Ланс тя поддържаше ледено сърдечни отношения със своята бъдеща „сватя“. Обаче не пропускаше възможността дискретно да й попречи или да я прецака винаги когато това бе възможно.

Също като своя идол Нанси Рейгън, Розамънд се обличаше само в червено. Обичаше астрологията и след като с ужас осъзна, че след сватбата си с Пипа Ланс ще бъде напълно загубен за нея, тя потърси утеха в нумерологията. Не щеш ли, няма и седмица след като пророкът я посъветва да избягва всичко свързано с числото десет, Теън обяви, че на сватбата ще има десет шаферки, и ехидно изрази надежда, че Розамънд ще бъде в състояние да намери десет шафери. Все още страдаща от подлото отмъкване на онези хотелски стаи под носа й, Розамънд категорично отказа. Синът й щеше да бъде придружен от девет шафери и двама пажове. Малката Арабела щеше да носи цветята. Така войната беше официално обявена.

Шест месеца по-късно Розамънд продължаваше да отстоява на своето и нямаше никакво намерение да присъства на обяд с десет шаферки — все едно сама да помоли върху главата й да падне гръм. Затова бе намислила в последния момент да се оправдае, че е болна и дори бе репетирала сериозна кашлица, която влезе в употреба щом Теън се обади да й каже, че ще закъснее.

— Колко по-точно ще закъснееш?

Теън не можеше да отговори със сигурност: диарията е бедствие, което се подчинява на собствената си програма.

— Надявам се не повече от петнадесет минути. Зависи от трафика.

Розамънд направи дълга пауза.

— Моля те, придържай се към програмата, доколкото ти е възможно. Както може би си спомняш, тази вечер трябва да надзиравам един бал.

— Нима не си наела организатор? — попита с ликуващ глас Теън. — Мили Боже! Искаш да кажеш, че си свършила цялата слугинска работа сама?

— Скъпа моя, събитие, което е толкова важно за мен като генералната репетиция на вечерята за сватбата на моя син, е нещо, за което не бих се доверила на чужда помощ. Между другото, чете ли вестниците тази сутрин? — там имаше обстойна статия, в която се казваше, че генералната репетиция на Розамънд струва колкото цялата сватба на Теън.

— Не. Робърт ми каза, че няма нищо интересно — Теън затвори телефона.

Раздразнена, че последната дума не беше нейната, Розамънд се върна до леглото в своя апартамент, изпълняващ функцията на приемна. Това бе най-голямата стая, която можеше да намери в хотела, след като Теън бе узурпирала президентския и всички луксозни апартаменти на последния етаж. Върху чаршафите на леглото бе наредила четиридесет диска с размерите на чиния за вечеря, всеки от които представляваше маса от предстоящата генерална репетиция. Опитваше се да разпредели четиристотин етикетчета с имената на гостите. На маса трябваше да има по десет такива. Червените бяха нейните приятели, сините бяха гостите на Теън, зелените бяха приятелите на Пипа и Ланс. Розамънд бе работила върху плана за разполагане на гостите месеци наред и трябваше да бъде сигурна, че червените са подредени на по-добра позиция от сините. Потънала в тази важна работа, тя не забеляза как се изниза един час. Телефонът й отново зазвъня.

— Вече съм на път — Теън дори не намери за нужно да се извини.

— Няма нужда да бързаш. Имам други планове за обяд.

Този път Розамънд затвори първа. Туше!

След два часа най-накрая успя да завърши окончателното подреждане на гостите за „Бала на Хендерсън“, както наричаше предстоящата вечеря. Телефонира на иконома си, когото бе взела със себе си от Хюстън заедно с цялата си домашна прислуга.

— Хари? Всичко готово ли е там?

— Под пълен контрол, мадам.

В пълно съответствие с напътствията на своя нумеролог, че четири е щастливото й число, балът на Розамънд щеше да се проведе в четири разкошни отоплени павилиона, които бяха издигнати на Тексаския стадион — домът на „Даласките каубои“. Семейство Хендерсън вече смяташе стадиона за „семеен“, след като от идния септември Ланс щеше да играе там.

— Изпрати някого в стаята ми, за да вземе разпределението на местата. Най-сетне го приключих.

— Веднага, мадам.

След като внимателно натрупа дисковете с етикетчетата върху бюрото си, Розамънд си поръча кралски скариди със салата от глухарчета. Беше гладна и малко изтощена. Личната й камериерка щеше да дойде в четири, за да й помогне с банята и обличането. Дотогава се нуждаеше от почивка. Докато се увиваше в червена копринена роба, тя чу леко почукване на вратата.

— Пипа! — не очакваше това посещение. Мислеше, че е рум-сървиз или дори (де този късмет!) безценният й син. — Моля те, влез.

— По-добре ли се чувстваш? Донесох ти малко гореща кисела супа^[3] — Джини бе накарала Пипа да изяде още един обяд, докато бяха в мола.

— Колко мило от твоя страна! — халатът се развя около дългите тънки крака, докато Розамънд внесе таблата в дневната. Движеше се с грацията на чистокръвен жребец; всъщност дори лицето й под известен ъгъл приличаше на конско. Без съмнение Ланс беше наследил атлетичните качества от майка си.

— Съжалявам, че пропуснах обяда, Пипа. Може би в Далас е прието да карат една уважавана дама да чака повече от час. Но в Хюстън се смята за скандално да настояваш за срещата след подобна неделикатност.

— Разбирам — Пипа складира поредната забележка в своята банка от важни спомени относно нравите и светския етикет в Хюстън. — Опасявам се, че майка ми страда от нервна възбуда.

— Теън е отхапала залък, който не е за нейните уста, скъпа моя — Розамънд вдигна салфетката от супника. — Това мирише божествено. Кажи ми как мина обядът?

Пипа спомена няколко невинни случки, докато Розамънд поглъщаше супата.

— Момичетата са силно възбудени от срещата си с толкова знатни ергени.

Ах, тези невъзпитани даласки пикли! Само за мъже мислеха!

— Надявам се, че ще бъдат в час тази вечер. Опасявам се, че ще бъде изключително трудно да се координира тази репетиция.

 

 

Сватбата на Пипа щеше да се състои в Симфоничния център Мейерсън. Работници бяха построили покрито с мрамор удължение на сцената, за да се поберат Далаският симфоничен оркестър и хорът, камбанната секция, двата духови квинтета, близките на младоженците и накрая, но не на последно място, сватбеният шлейф на Пипа — една конфекция украсена с релефен монограм, за което Теън твърдеше, че бил семейният й герб. При пълно разгъване шлейфът заемаше място за цял окръг. Преди генералната репетиция Теън и Уит на два пъти наеха зала Мейерсън, музикантите, тридесет и един актьори, които да играят ролята на шафери, шаферки и родители, и направиха няколко сухи тренировки. Уит стигна до върха на раздразнението си, когато дори на петия опит хорът, който трябваше да изпее „Алилуя!“, не дочакваше малката армия от съпровождащи лица да се изнесе от залата. Най-накрая той изчисли, че всеки трябва да се движи със скорост петдесет сантиметра в секунда, за да се оттеглят навреме преди духовите квинтети да открият огън.

— Шаферките упражняват стъпките си вече месеци наред — успокои я Пипа. — Мисля, че могат да влязат и да излязат дори насън.

Розамънд се усмихна хитро. Отлично знаеше, че в мига, в който момичетата спрат поглед върху Ланс, всичките им тренировки щяха да отидат на кино.

— Ще видим. Ще видим.

Появи се сервитьорът от рум-сървиз и донесе скаридите и салатата от глухарчета. Тя изяде и тях с удоволствие — до вечерята щяха да минат светлинни години, а сутринта бе изиграла два изтощителни сета с Ланс.

— Харесаха ли момичетата моя подарък? — попита, като сипа в чашата си вода.

— Направо се влюбиха в шнолите. Благодаря ти много.

— А подаръка на Теън? Надявам се, че не са забелязали разликата в перлите. Нейните са по-малки от моите?

— Не видях на масата измервателни уреди — Пипа изчака, докато Розамънд довърши скаридите, и попита. — А как е Ланс? Знаеш ли?

Двете с Джини така и не го откриха.

— Закусихме заедно след тениса. Мисля, че играе ръгби. Надявам се, ще ми простиш, че ще ти го отнема днес, скъпа. Това е последният ми шанс да го имам за себе си.

— Всичко е наред — всъщност нищо не беше наред и това силно я дразнеше, но се опитваше да се прави на спокойна и щастлива, както желаеше Розамънд. — Сигурна съм, че ще го отегча с моите бури в чаша вода — тя стана да си върви. — Но ще бъда наистина щастлива, когато тази сватба свърши.

И в този миг Пипа избухна в сълзи, с което изненада повече себе си, отколкото бъдещата си свекърва. Розамънд я прегърна.

— Спокойно, скъпа. Кураж! — тя прокле наум Теън, че бе превърнала сватбата на дъщеря си в кошмар, вместо в празник.

— Искаш ли да се обадя на моята астроложка! Тя прави отлични китайски масажи.

— Няма нужда, ще се оправя — подсмръкна нещастно Пипа. Нуждаеше се от Ланс, а не от масаж. — Съжалявам, че се разциврих.

— И аз бях същата в деня преди сватбата си — нейният съпруг и неговите шафери бяха прекарали деня на конни надбягвания. — Но направих каквото трябваше. Утре ти ще направиш същото.

— Не съм се чула с Ланс от дни!

— Скъпа моя, това е нещо напълно нормално. Между нас да си остане, представата на всеки мъж за брака е като за полузатвор. Няма смисъл да се преструваш. Трябва да го оставиш да дойде при теб. Най-добре не му се мяркай пред очите една седмица, иначе ще те презира цял живот.

Това звучеше доста тъпо.

— Кой е този шафер Уди?

— Докторът на сина ми. Има огромна клиентела на Пето авеню. Защо питаш?

— Той и Ланс са отишли да пазаруват пояси днес следобед. Това е доста странно, като се има предвид, че шаферите вече си имат пояси.

В очите на Розамънд лумнаха пламъци, които бързо бяха потушени.

— Аз ги помолих да купят един за Хари, моя иконом — излъга тя.

— О, какво облекчение! Ти наистина ме успокои. Мислех си много по-мрачни неща.

— Как не те е срам, скъпа! — Розамънд се изправи с цялата си височина. — А сега върви да се направиш красива за моето момче. Благодаря ти за супата.

Пипа взе асансьора нагоре. Стресът и напрежението я бяха превърнали в параноичка. Разбира се, че Розамънд би искала пояса на нейния иконом да бъде подобен на поясите на шаферите. Разбира се, че Ланс би пожелал да не пазарува сам, а с някой приятел. Разбира се, че Уди, който бе нюйоркчанин, има добър вкус и щеше да направи най-добрия, най-подходящия и отговарящ на модните тенденции избор.

Тя моментално се успокои. В мига, в който отвори вратата на президентския апартамент обаче, чу Брент да крещи.

— Ах, ти, повлекано такава! Как да направя от този лалугерски пух френско кокче! Как, как, КАК?

Пипа разтревожена изтича вътре. Там седеше Джини, със скръстени ръце, спокойна като Чеширски котарак^[4], докато Брент се пенеше около нея и остатъците от косата й. Горкият фризьор бе имал изнурителен и непоносим следобед. Загуби цял час, за да поправя цъфтящите краища на Кимбърли. Не бе очаквал, че след нея ще последват още шест шаферки с дълги руси коси, които обаче (о, ужас!) бяха като миналогодишна слама. Ама какво им ставаше на тези тексаски момичета и на дългата руса коса? Фара Фосет и Линдзи Еванс^[5] от две десетилетия бяха изхвърлени на боклука в историята на фризьорството. И каква беше тази мода гърдите им да са големи колкото главите? Физически и умствено тези жени бяха само на една стъпки от мученето. Сигурно си бе загубил акъла да дойде в Далас! А като си помислеше само, че утре трябваше да разреши всички тези френски кокчета и да започне отначало!

— Това да не би да е някаква лоша шега? — развика се той на Пипа. — Майка ви ще ме разпръсне на атоми, ако не направя десет кокчета тази вечер!

Вратата се отвори широко. В стаята влезе Теън, облечена в светлосин кашмирен костюм с тъмносини като нощта маншети от норка. Сапфирите й проблясваха като звезди в лятно небе. Косата и гримът й бяха безупречни. Въпреки маниакалния блясък в очите тя изглеждаше привлекателна и неотразима.

— Готов ли си да ме срешеш, Брент? — в този миг видя Джини. — В името на Бога, какво е това?

— Не съм го направил аз! — извика изтощеният фризьор.

Теън въздъхна: днес боговете бяха безмилостни към нея и й поднасяха катастрофа след катастрофа.

— С тази прическа ще привличаш прекалено много внимание върху себе си, Джини. Косата ти ще изглежда смешна с голямата шнола — никой дори не се опита да я опровергае. — Уволнена си.

— Не! — извика Пипа, като грабна мобилния телефон от ръката на майка си, преди да успее да се обади на заместничката. — Не можеш да направиш това!

— Мога и още как. Няма да търпим в редиците си една неонацистка!

— Ако Джини си отиде, аз също си отивам! — изпищя Пипа. — Това е моята сватба, а не твоята!

Теън втренчено гледаше дъщеря си. Беше искрено объркана от избухването й.

— Скъпа, какво ти става? Да не би да си имала лош ден?

— Да, имах много лош ден — Пипа се срути на дивана. — Трябваше да си остана в Прага.

Брент се втурна към нея с кутия шоколадови бонбони с вишни.

— Вземи си три, скъпа — последното, което искаше, бе булката да изчезне яко дим: Теън му бе платила само петдесет процента от хонорара. — Имам перуки — обяви той, като измъкна една от куфара си. — Ще я оправя за нула време.

Джини не беше чак толкова ентусиазирана.

— Сякаш ще ме стерилизира.

— Много смешно — просъска Теън.

Имаше ли избор? Джини покорно седна на стола.

— Правя го само заради теб, Пипа.

— Благодаря ти — дочу се сред хълцанията, които се носеха откъм възглавниците.

След като Джини си тръгна, зашеметена и с перука, Теън приближи до дивана.

— Какъв е проблемът, скъпа?

Това беше сложен въпрос.

— Подозирам, че днес Ланс е ходил на публичен дом.

— Но това е смешно! Та той може да има всяка жена, която си поиска, само с едно щракване на пръстите — осъзнавайки със закъснение, че казаното бе всичко друго, но не и успокояващо, Теън добави: — А дори да го е направил, няма причина да си разстроена. Повярвай ми, след една година направо ще го молиш да отиде на проститутка, когато е особено настоятелен.

Някой почука. Въоръжен с кутия гел в ръката Брент отиде до вратата.

— Госпожа Хендерсън изпраща украшение за прическата на Пипа — обяви икономът Хари. — Ще бъдем особено поласкани, ако го носи тази вечер.

Брент се върна с малка кутийка. Вътре имаше наследствен клипс за коса с инкрустиран четирикаратови диаманти, изкопани от стара диамантена мина.

— Красота! — прошепна Пипа, знаейки отлично, че шнолата бе по-скоро камък в градината на майка й, отколкото подарък за нея.

— Не е ли вълнуващо? — извика Брент.

— Правоъгълните форми са толкова старомодни — информира го Теън. — Аз бих поставила диамантите в платинен овал. Предполагам, че ще трябва да го носиш, скъпа, иначе Розамънд ще бъде съкрушена — за нейна изненада Пипа дори не помръдна. — Край на лошото настроение, детето ми. Моля те! Хората разчитат на теб.

Това свърши работа. Пипа стана от дивана. Докато Брент навиваше косата й, тя наблюдаваше как майка й пуши до прозореца.

— Да не би да си нервна, мамо?

— Ни най-малко.

Всъщност Теън бе изненадана, че все още не лежи по гръб в кардиологичното отделение на Университетския медицински център. Уит пръв провали деня й със своето напускане. Шаферките бяха на ръба на гладната си диета: шансовете да се натъпчат на Бала на Хендерсън бяха огромни, а това щеше да бъде катастрофално, тъй като повече проби за роклите нямаше да има. Заместникът на Уит — Седрик — беше ужасно ексцентричен човек. Теън изобщо не бе сигурна, че ще успее да овладее ситуацията. Най-лошото от всичко бе, че нейната звезда Пипа всеки момент щеше да се срути. Ланс в бордей? Много вероятно. Също така беше много вероятно Розамънд от чиста злоба да му е позволила един цял свободен ден.

— Плакала ли си, скъпа? Очите ти са червени.

— Ядох гореща кисела супа. Това винаги кара очите ми да сълзят.

— Надявам се, че в нея не е имало глутамин! Това ще те дължи будна цяла нощ — Теън погледна часовника си „Картие“. — Върви в стаята си и сложи резенчета краставица на очите си. Искам да изглеждаш перфектно.

Същото искаше и Розамънд. Всички искаха това. Пипа целуна майка си по бузата.

— Ще се постарая, мамо.

Теън вече набираше по мобилния си телефон нечий телефонен номер.

— Седрик? Обади се на камбанната секция. Голямата камбана трябва отново да се лъсне и полира. Видях по нея отпечатъци от пръсти — след което затвори.

Пипа спря на вратата.

— Кой е Седрик?

— Не ти ли споменах, че днес сутринта освободих Уит?

— Не, не си — значи това беше причината Теън да закъснее цял час за обяда: обаждаше се от летището.

— Къде намери заместник?

— Препоръчаха ми го. Седрик е ветеран, организирал е три кралски сватби. Трябваше още в самото начало да наема него.

— Какво стана с Уит?

Теън нямаше намерение да признава на дъщеря си, че предчувствие за лоша карма бе накарала Уит да скъса чек за двеста и петдесет хиляди долара.

— Не можа да издържи на напрежението, скъпа. А сега тичай.

Пипа моментално се обади на Уит, който не отговаряше. Позвъни и на Ланс, който също не отговаряше. Докато се бореше да преглътне сълзите, объркването и надигащия се гняв, рум-сервизът й донесе една прекрасно охладена краставица. Тя сложи няколко резенчета на очите си, но не успя да си почине. На всеки две минути някоя шаферка долиташе в стаята с някакви идиотски изисквания по отношение на дрехата или тена си. За да станат нещата още по-зле, до ушите на пресата бе изтекла информация, че гостите на Теън са разделени на два списъка — А и Б. Всеки от списък А бе получил лакирана кутийка с гравирани със злато покани и карти за множество барбекюта, приеми и самото сватбено тържество в Симфоничния център Мейерсън, последвано от вечеря и танци под звуците на шест различни банди в имението на семейство Уокър. Другите от списък Б бяха получили само обикновена покана за сватба, последвана от бюфет в служебните помещения на центъра в подземието, където по-късно вечерта щеше да се състои сватбеното парти. Не е необходимо да казваме, че няколко видни даласки персони бяха разярени, когато осъзнаха, че не са сред гостите от списък А. След около дузина устни обяснения Пипа помоли главната рецепция да не я свързва с никакви външни повиквания. Тя реши един труден пъзел судоку и изяде половината шоколад, който Кимбърли й бе подарила. Когато мигрената й се задълбочи, изяде и нарязаната краставица.

 

 

Точно в пет целият антураж от шаферки се събра пред хотела. Тъй като Теън бе забранила на репетицията да носят костюми с панталон всяка млада дама се бе издокарала в наистина оскъдна рокля за коктейл и много високи обувки. Облеклото им забавляваше минувачите и тълпата, която се изсипа от верандата. Докато те подвикваха и святкаха с фотоапаратите си, момичетата се скупчиха и напъхаха в първата от трите лимузини, чакащи до тротоара.

— Деби Бънц ми предложи четири хиляди долара за покана от списък А — похвали се Шардоне, като пусна в обръщение едно плоско шише с водка. — Казах й, че нищо не мога да направя. Тази стара чанта дори не ме покани на танците на Сади Хокинс^[6] миналата есен.

— Рокси Хупър ми предложи десет хиляди и една седмица в „Каньон Ранч“^[7] — Франческа почука на стъклото, отделящо лимузината от шофьора. — Имате ли случайно ножица? Спешно е.

Една космата ръка подаде ножичка за нокти през отвора. Франческа клъцна тънките колкото спагети презрамки на светлозелената си рокля за коктейл.

— Къде е Пипа? А Кимбърли? В петък вечер трафикът е ужасен.

Хейзъл не можеше да откъсне очи от Джини, която изглеждаше като кралица в рокля от тафта, очертаваща всяка извивка.

— Това перука ли е? — попита накрая тя.

— Не, пих „Рогейн“^[8] — отвърна любезно Джини.

Най-накрая пристигна и Пипа, облечена в рокля на принцеса от шифон с цвят на жълто грозде. Изглеждаше бледа, но прекрасна.

— Благодаря ви, че ме изчакахте.

— Откъде изкопа тази великолепна рокля?

— На майка ми е — това прозвуча като плесница, все едно хвърли торта, в лицата им.

— А тази огърлица? — попита Стефани почти като обвинение. Тя винаги бе искала огърлица от подредени по големина диаманти. — Ланс ли ти я подари?

— Не, на баба ми е — Пипа огледа белите кожени седалки. — Къде е Кимбърли? Беше в стаята ми преди пет минути, готова за излизане.

— О, Боже мой! Ето ги и семейство Хендерсън! — изписка Кора.

Лимузината почти щеше да се обърне, когато деветте шаферки се скупчиха от едната й страната да огледат по-добре Ланс, родителите му и малката му сестричка Арабела, които се качваха в лимузината зад тях.

— Ощипи ме! Сигурно сънувам — Лиа бе залепила носа си в стъклото и остави петно.

Навън няколко оскъдно облечени жени счупиха ограничителните прегради, когато Ланс мина покрай тях.

— И ти смяташ да прекараш остатъка от живота си по този начин? — попита укорително Джини, когато той спря, за да им даде автографи.

Виждайки презрение в усмивката на бъдещия си съпруг, докато се подписваше в техните футболни програми, Пипа се почувства определено по-добре.

— Щом той може, и аз ще мога.

Тъкмо свитата на Хендерсън се качи във втората лимузина, когато на входа на хотела се появи Теън с телефон, долепен до ухото й. Тя бе придружена от съпруга си Робърт, който се бе върнал от последните дупки на голф игрището. Робърт държеше чантата на жена си „Джудит Лебър“, втори мобилен телефон и една голяма торба „Ферагамо“, пълна с неща от първа необходимост и за първа помощ. Кимбърли вървеше от дясната страна на Теън.

— Тя да не се опитва да вкара някой в списък А? — намръщи се Шарлът.

Всъщност преместването на треторазреден гост от списък Б в списък А бе безкрайно далеч от приоритетите на Кимбърли. Преди пет минути Пипа бе споделила с нея, че Уит Макой е бил сменен. В този съдбовен миг тя моментално видя своя шанс да извърши съдбоносни промени в процесията на шаферките. Успя да се вмъкне в приемната на Теън и търпеливо зачака да свали телефона от ухото си. Накрая Теън все пак го стори.

— Какви хубава рокля, Кимбърли! — похвали я тя. — Обаче е ужасно къса.

— Сигурно се е свила от химическото чистене — роклята беше чисто нова. — Може ли да поговоря с вас за процесията, госпожо Уокър?

— Какъв е проблемът?

— Просто исках да знаете, че мога да се движа с петдесет сантиметра в секунда като по часовник. Предполагам, че това е така, защото центърът на тежестта ми е по-ниско, отколкото при останалите момичета.

— Да, всички съвсем ясно виждаме това — ниският ръст на Кимбърли едва не бе я лишил от участие в сватбеното тържество. Теън издърпа другия телефон от ръката на мъжа си. На тази линия я очакваха още четири пропуснати разговора. — Моля те, казвай каквото имаш да казваш.

— Според мен е особено важно аз да водя процесията. Чувството на Джини за координация може би не е така точно и изострено след днешния обяд.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами тя може и да успее да върви по права линия, след като е изпила бутилка черешова водка, но знам, че аз не мога.

Телефонът на Теън иззвъня.

Беше Седрик, който докладва, че органистът току-що паднал от сцената и си навехнал китката. Бяха се обадили за заместник, но успели да се свържат само с телефонен секретар.

— Качвай се в лимузината, Кимбърли — извика Теън. — Ще мисля за това после.

— Няколко от останалите шаферки също са пияни — добави Кимбърли за по-сигурно. Теън щеше да има тридесет минути до центъра Мейерсън, за да предъвче и смели тази гадна и депресираща информация.

— Само Пипа и аз сме напълно трезви, но Пипа със сигурност не може да е първа.

След като мисията й бе изпълнена, Кимбърли се, вмъкна в лимузината на шаферките.

— Извинявайте, момичета! Забравих да се напарфюмирам с „О дьо Теън“ — разви капачката на шишенцето си и глътна малко водка.

Докато лимузината ги возеше през Далас, шаферките оправяха грима си, пиха водка и въртяха на бавен огън Пипа относно мястото, където щеше да прекара медения месец. Първата, която снесеше тази информация на вестниците, щеше да спечели няколко хиляди долара. Пипа не разкри нищо, не заради друго, а защото и тя самата не знаеше къде ще го прекара. Двамата с Ланс щяха да се качат на самолета на семейство Хендерсън и да отпътуват в неизвестна посока. Подарък от Розамънд.

Потънали в разговори и дискусии, те не забелязаха, че лимузината на Теън ги изпревари. Когато пристигнаха в центъра Мейерсън, тя беше там от десет минути. Младите дами бяха посрещнати във фоайето от висок мрачен мъж с фрак, който им се представи като Седрик — новият координатор на церемонията. Четиридесетгодишният ветеран с безбрежен опит в пиянските оргии моментално забеляза, че шаферките са по-пияни дори и от шаферите.

— Къде са момчетата, Седрик? — попита Лиа, поклащайки се леко (или поне тя така си мислеше) на високите си токчета.

— В задното фоайе, мадам. Пият кафе с възможно най-високата скорост, с която могат да преглъщат — Седрик огледа най-ниското момиче от свитата. — Кимбърли?

— Да, сър!

— Моля минете от тук до там със скорост петдесет сантиметра в секунда! — Седрик оцени стъпката. — Внимание! Госпожа Уокър поиска смяна в реда на процесията. Сега шаферките ще влизат от най-ниската към най-високата. Моля ви най-любезно да размените местата си, когато доведа господата. Ще се групираме и ще репетираме церемонията.

Седрик изчезна за цели десет минути. Причината бе напълно основателна — той не бе предвидил, че една трета от приятелите на Ланс ще припаднат или ще повръщат.

Междувременно нещата в залата не вървяха добре. Замененият органист бе пристигнал, но в бързината бе забравил очилата си. Теън бе наредила светлините отзад да бъдат толкова намалени, че оркестрантите не можеха да четат нотите си. Преподобният Марк Алкот, който притежаваше две евангелски телевизионни станции и се считаше за протестантския еквивалент на кардинал, бе настинал жестоко и можеше да докара медения си баритон единствено до шепот. Беше пристигнал само единият духов квинтет, но всички бяха облечени в джинси и тениски, вместо с тъмни официални костюми, както изискваше Теън. Докато двамата пажове играеха грубо на гоненица, носителят на пръстените пълзеше ужасен под столовете в залата, опитвайки се да намери пръстена, който току-що се бе търкулнал от копринената му възглавничка. Камбанната секция репетираше, при това ужасно зле, двадесетсекундното интермецо от Джон Уилямс^[9], когото Теън специално бе наела да го напише за вълшебния миг, когато Ланс щеше да целуне булката.

Самата Теън се луташе между злополуките и викаше по мегафона, докато Розамънд и Лаймън Хендерсън минаха по пътеката към предната пейка на залата. Секунди след като седна Розамънд вдигна ръка.

— Теън! О, Теън, скъпа! Ела насам!

Теън приближи към нея. Беше ужасена и слисана да открие, че Розамънд носи тиара, както и червен костюм с панталон.

— Да, Розамънд? Какво мога да направя за теб?

— Страхувам се, че това място е неприемливо за мен. Прекалено близо съм до сцената и до края на церемонията вратът ми ще се схване.

— Предпочитате ли да седнете по средата на залата?

Розамънд посочи към първата редица ложи, където обикновено сядаха членовете на кралската династия Уиндзор или Рос Перо^[10].

— Мисля, че ето там би било подходящо място за майката на младоженеца.

— Съжалявам. Там съм настанила духовата музика.

— Нима? А кои са онези петима главорези с тръби в края на сцената?

— Единият от квинтетите. Има два.

В този момент страхотен трясък стресна Теън и тя изтърва мегафона си. Подиумът, на който стоеше хорът, се срути, като изсипа и смеси перкусионната секция със сопраните. Диригентът на оркестъра изфуча извън сцената, за да уведоми Теън, че според правилата на синдикатите задната част трябва да бъде изтеглена, докато се възстановят и поправят подиумите. Всичко щяло да бъде направено и върнато на място за петнадесет минути.

— Вие не разбирате — викаше Теън в мегафона, въпреки че мъжът бе само на една ръка разстояние от нея. — Вече закъсняваме с тридесет минути. След един час цялото сватбено тържество трябва да бъде на стадиона, за да бъде предадено на живо по телевизията.

Диригентът само сви рамене; никой не спореше със синдикатите.

Навън във фоайето Седрик най-накрая бе успял да измъкне шаферите от тоалетната и да ги подкара нагоре по стълбите. Той ги чифтоса с шаферките според списъка, който Уит му бе завещал. Еуфорията на Кимбърли, че ще бъде първа в процесията, направо се срина след откритието, че трябваше да върви по пътеката с най-грозния на вид мъж — един пуяк на средна възраст с редки мустаци и шкембе. Името му бе Уди и изглеждаше съвършено и отвратително трезвен.

— И каква е вашата връзка с младоженеца? — попита го подозрително тя.

Уди изгледа с презрително съжаление цепката на деколтето й. Това момиче имаше заплашително големи гърди за ръста си.

— Аз съм докторът на Ланс — отвърна важно той.

— Значи си го виждал гол? Ах, ти, мръсен късметлия!

Той се престори, че не я чу.

— Не съм виждал толкова много френски кокчета от времето на Джиджи^[11].

Кимбърли се огледа отчаяно из залата. Джини, която сега бе десета в процесията, вместо първа, щеше да мине сама по пътеката, тъй като Розамънд бе осигурила само девет шафери. Прекалено късно Кимбърли осъзна, че ако беше влязла последна и напълно сама, в разкошно уединение, за нея щеше да бъде безкрайно по-печелившо, отколкото да върви по пътеката рамо до рамо с този мухльо Уди. Още по-лошото бе, че всички останали двойки вече си говореха подозрително приятелски, като се държаха за ръце. Половината от тях изглеждаха така, сякаш ходеха най-сериозно. На Кимбърли й се прииска да убие някого.

— Извини ме, Уди.

Тя отиде в дамската тоалетна и допи последната капка водка от плоското си шишенце.