Аманда Браун, Джанис Уебър
Училище за един милиард долара (12)

12

На летището тя си купи нормални слънчеви очила. Влезе в дамската тоалетна и изми последните остатъци от шоколад по лицето си. След като се огледа внимателно в огледалото, стигна до заключението, че смачканото привидение с черна коса, облекло тип Мао Дзедун и безвкусни зелени джапанки никак не прилича на Пипа Уокър: значи беше в безопасност. На щанда за вестници избра десет списания, вариращи от диети за намаляване на тегло до градинарство. Докато чакаше на опашката, за да плати, видя, че хората пред нея се смеят на някаква механична кукла на щанда. Беше булка. Блондинка. Тя я огледа по-внимателно през слънчевите си очила — това проклето нещо не само носеше същата булчинска рокля като нейната, но й се усмихваше особено познато. Касиерката нави механизма на гърба на куклата с ключе. Вместо да тръгне напред, куклата тръгна назад, като писукаше: „Няма да се омъжа! Няма пък!“

На етикета пишеше „“Кукла Бокър Уокър" Цена 12.99."

Докато в стомаха й се надигаше познатото чувство за гадене, Пипа плати списанията и потъна в най-близкия бар. Седна с лице към стената в най-отдалечения ъгъл, поръча си коктейл и започна да чете обявите и рекламите на задната страница. Беше наложително бързо, ама много бързо да открие нещо друго, което да учи. Готварско училище? В кухнята беше безнадеждна, като слон в стъкларски магазин. Училище за мажоретки? Не, никога вече. Градинарство? Щеше да унищожи маникюра си. Дърводелство? Обущарство? Туристически агент? Училище за кучета?

— Долу! Дръж! — промърмори тя.

В това училище даваха дипломи за кучета.

Боже, как хората успяваха да открият своя път в живота? Щастливците виждаха пожарна или самолет, когато бяха само на три годинки, и вече знаеха, че искат да станат пожарникари или астронавти. Прекалено заета с пазаруване, контене и купони, Пипа не бе изпитала подобен проблясък на прозрение. Всъщност идеята да се работи, за да се живее, никога не бе минавала през ума й; тя винаги бе смятала, че основната цел и работа в живота й бе да преразпредели богатството на фамилията Уокър — за предпочитане в заведения и покупки. Благодаря ти, мамо, за прекрасния пример. Пипа преглътна питието си и обърна страницата.

Не видя нищо интересно до края на последното списание в купчината — „Покер Тудей“. Три страници реклами за компаньонки. Какво пък толкоз? Колко ли е трудно да правиш компания на мъже по време на вечеря или в театъра? Пипа знаеше как да влезе в петзвезден ресторант.

Тя телефонира на рекламата с най-красивите момичета.

— Бих искала да стана професионална компаньонка. Можете ли да ми препоръчате някое училище?

— Училище? — изсмя се някакъв мъж. — Вие сте наистина бърза.

— Не се опитвам да бъда бърза. Опитвам се да получа телефона на училището — той затвори. — Скапаняк!

Сервитьорката й донесе още един коктейл.

— Да не би нещо да не е наред?

Пипа посочи рекламата.

— Опитвам се да отида в училище за компаньонки.

— Можеш да правиш нещо по-добро от това, скъпа.

Че какво? Като шефка на компаньонките? Пипа винаги с удоволствие уреждаше срещи между приятелките си от клуба Капа Капа Гама и съотборниците на Ланс от отбора.

Рекламата просто изскочи от страницата.

„Научете се да сватосвате! Моят тридневен курс ще ви осигури кариера!“

Може би все пак силата беше с нея. Силно развълнувана, Пипа набра номера.

— Марви Мейтс^[1] — произнесе сладникав глас. — Не оставяйте нищо на съдбата, вашата сродна душа ви очаква. Говори Марла Марбъл.

На Пипа й трябваше един миг, за да смели всички „м“-та, които чу.

— Бих искала да се запиша във вашия курс. Къде се намирате?

— В слънчевия топъл Финикс.

— Мога да започна утре. Бихте ли ме записали?

— Със сигурност ще опитаме. Как се казвате?

Името Пердита Рика беше загубено. Повече не можеше да го използва. Тя шумно отвори списанието за покер по средата и плъзна очи по статията.

— Чип… Чипа… Флош… Чипа Флошовиц.

— Много необикновено име.

— Аз съм полякиня.

— Обаче нямате акцент.

— Израснах при чичо ми в Оклахома. Давате ли диплома за завършен курс?

— Абсолютно. Таксата е две хиляди долара.

— Боже мой, това е доста соленичко.

— Дребно възнаграждение за това, че правя хората щастливи. Моля плащането да е в брой — Марла даде на Пипа адреса. — И донесете автобиографията си.

Пипа се намръщи.

— А не трябва ли и аз да ви поискам автобиография? — настъпи дълга ледена тишина и тя осъзна грешката си. — Така правят в Полша.

— Финикс не е Полша — гласът на Марла преливаше от сироп. — Ще се видим утре, Чипа.

Молейки се да не е компанията за теглене на буксир, застрахователни агенти, полицията или Теън, която звънеше за стотен път, Шелдън Еделщайн вдигна телефона. Пипа звучеше бодро като чучулига.

— Как вървят работите, Шелдън?

— Ами не се оплаквам. Не се случва всеки ден да ме молят да извадя мазерати от плувен басейн. Или да доказвам, че не е откраднато от нелегална емигрантка от Латинска Америка. Или да обяснявам защо си се записала в шофьорско училище под чуждо име.

— Съжалявам. Просто се опитах да избягам от онзи ужасен човек с фолксвагена.

— Ланс няма да бъде особено щастлив за колата. Застрахователите ще му я възстановят, но…

— Той ми я подари. Можеш ли да ми направиш една услуга. Дай новата кола на офицер Пиърс.

— Той ти спести големи неприятности.

— Ако не беше онзи папарак, дето си пъхаше носа, където не му е работата, сега щях да имам диплома. Защо всичко е така несправедливо! Майка ми невредима ли се е прибрала от „Дейс Ин“?

Шелдън само се прокашля.

— Да изпратя ли в апартамента на Джини доклад от инцидента по куриер? Можеш да го подпишеш довечера и да оставим тази случка зад гърба си.

— Вече не съм у Джини. Това е едната причина, поради която ти се обаждам. Очевидно с шофьорското училище е свършено, така че се записах в училище за сватосване — тишина. — Във Финикс — още тишина. — Утре започвам. След три дни ще свърша.

— Надявам се. Заради дядо ти.

— Можеш ли да ми намериш свестен хотел? Нещо с добро осветление в стаите, така че да мога да уча вечер. И кола. И малко налични пари за храна и няколко костюма. Наложи се да напусна Далас с празно портмоне. О, да не забравя и две хиляди долара за таксата. Можеш ли да ми пратиш и нов мобилен телефон заедно с доклада за инцидента? Моят потъна в басейна. Също и дебитната ми карта.

— Не ти ли изпратих достатъчно пари в брой?

— Билетът за самолет беше скъп.

— Надявам се, че все още имаш шофьорската книжка на името на Пердита Рика.

— Разбира се. Нали с нея се качих на самолета. И още нещо, последно. Трябва ми някакъв полско изглеждащ документ на името на Чипа Флошовиц. Това е новият ми псевдоним — Пипа произнесе името по букви. — Не е необходимо да е законен.

— Това е най-прекрасното нещо, което човек може да каже на адвоката си — Шелдън затвори.

 

 

В едно интернет кафене Пипа скалъпи автобиография за новата си самоличност. Това й отне повече време, отколкото бе очаквала, и за малко да изпусне самолета. Когато се тръшна на последната седалка, дребната възрастна дама до нея й се усмихна. О, не! Дано само не е някоя бъбривка! — помоли се Пипа. И тогава видя механичната кукла в скута на жената.

Бабичката бе по-наблюдателна, отколкото изглеждаше. За един миг успя да направи връзка между момичето, което седеше до нея, и навиващата се кукла.

— Би трябвало да се срамувате от себе си, млада госпожице.

Когато Пипа не й отговори, тя я нападна с обидни думи.

— Проститутка! Мръсница!

— Gezundheit!^[2] — излая Пипа в лицето на жената.

Старата жена така се стресна, че слуховият апарат падна от ухото й. Пипа се усмихна, доволна от контраатаката може би вече успяваше да се съвземе и да стъпи на краката си. Сега беше с два псевдонима раздалечена от жената, позната преди като Пипа Уокър. Пердита Рика и Чипа Флошовиц никога не бяха срещали тази обречена булка, нито щяха да я срещнат. В известен смисъл самата Пипа също не искаше да се върне в предишното си аз. Тя нахлупи шапката върху лицето си, докато пластмасовата кукла писукаше „Няма да се омъжа! Не искам пък!“. След половин час евтината играчка се счупи и куклата онемя. Старата жена прекара остатъка от пътуването, удряйки главата й в таблата за храна, докато Пипа се бе отдала на нещо като полумедитиране с няколко малки бутилчици водка.

На летището във Финикс тя намери фризьорски салон.

— Имам шестстотин долара. Можете ли да ме отървете от черното?

Момичето огледа кичурите по главата й с такава погнуса, сякаш бяха прикачени към някой скункс.

— Кой ви стори тази поразия?

— Аз самата. Никога повече няма да правя така.

— Седнете. Откъде ви е тази цицина?

— Сутринта претърпях дребна катастрофа.

Момичето не спря да говори за някаква голяма испанска сватба, която щеше да прави през уикенда. Не знаеше дали ще успее да направи косите на шест шаферки, две майки, една мащеха, булката и младоженеца за три дни. Пипа вдигна шалтера и изключи слуха си, като се опита да пресметне колко нули има в един милиард. Дори успя да задреме под каската. Накрая момичето застана пред нея с едно огледало.

— Е, какво мислите?

Косата й имаше цвят на пластмасов банан. И беше твърда като лико.

— Това ли е най-доброто, което можахте да направите?

— Като се има предвид онова, което вие бяхте направила — да.

— Но аз се опитвам да изглеждам като сватовница!

— Какво е това?

— Една стъпка по-долу от брачен терапевт. За ваше сведение!

— Малко подстригване ще оправи нещата. Ще го направя безплатно.

Десетина сантиметра коса паднаха на пода. Вместо да се успокои, сега косата на Пипа стърчеше във всички посоки. Фризьорката не бе виждала подобно нещо.

— Хм. Това е странно!

— Странно ли? — извика Пипа, извън себе си. — Приличам на риба балон!

Тя изтича до един телефон в другия край на летището и се обади на Шелдън. Той й бе резервирал стая в „Риц-Карлтън“, Бог да го поживи и благослови, и бе изпълнил всичките й желания.

— Добре ли си, Пипа? Май си стресирана.

— Току-що направих косата си. Сега е с цвят на яйчен жълтък — в комбинация с червената риза и зелените джапанки приличаше на сериозно повредено платно на Ван Гог.

— Много полско — и той затвори.

Пипа взе совалката до хотела. Като не обръщаше внимание на погледите на останалите гости, отиде до рецепцията.

— Казвам се Чипа Флошовиц. Господи Шелдън Еделщайн е резервирал стая за мен.

Слава богу, старият глупак вече бе изсипал рога на изобилието тук.

— Някакъв багаж, госпожо?

— Нямам.

Чиновникът й подаде ключа.

— Ще се нуждаете ли от нещо друго?

Пипа се замисли за миг.

— Имате ли нещо, с което да изтрия водоустойчив маркер?

— Откъде?

— От кожата.

— Ще се погрижа. Приятен престой.

Опитай се да не смъркаш по време на моята смяна…

Настроението на Пипа леко се повиши, когато видя, че от „Прада“ са й доставили три костюма, по един за всеки ден училище, плюс необходимите аксесоари и грим. В апартамента й бяха инсталирани допълнителни халогенни лампи, дори и в банята. Нов компютър и няколко популярни брошури за Полша лежаха на бюрото, както и плик с шест хиляди долара. За да не разчита само на щастлива случайност Пипа да не разбие още коли, Шелдън бе уредил денонощно обслужване през цялата седмица с шофьор на име Майк, който беше поляк. Имаше карта АТМ за Чипа Флошовиц върху масичката. Ако и сега не успееш да се справиш — сякаш крещеше всичко — значи си безнадежден случай.

 

 

Майк Стребизвинкивиц едва не изтърва сандвича си, когато много привлекателна млада жена приближи към лимузината му в осем и половина сутринта. Костюмът й беше с цвят на сладолед с боровинки. Ослепителните й руси плитки му напомняха за трите му сестри, които работеха като изпълнителни секретарки в престижни превозвачески фирми. Сянка, която се виждаше под слънчевите очила, означаваше, че е била замесена в сблъсък. Изглеждаше малко махмурлия. Каква жена, боже!

— Госпожица Флошовиц? Аз съм Майк. На вашите услуги.

— Здрасти — поздрави Пипа и видя, че на задната седалка на линкълна на Майк има бюро с DSL^[3] връзка. — В девет часа трябва да бъда в „Марви Мейтс“.

— Тогава да тръгваме.

Майк се чудеше какво му е толкова сложното на сватосването, че да ходиш на училище, за да го изучиш. Хайде де! Вземаш парче дърво, правиш от него зарчета, рисуваш червени точки върху тях. Може би трябва малко практика, за да изрежеш всички зарчета с еднакъв размер. Той погледна в огледалото за обратно виждане. Чипа държеше кубче лед до насиненото си око.

— Торбичка замразен грах върши по-добра работа — извика той. — Имаме достатъчно време да спрем в Албертсън^[4].

— Може ли да вземете и едно хлебче и студено кафе, докато сте вътре?

Майк й подаде другата половина от сандвича си.

— Ето от това се нуждаете. Майка ми го е правила.

Майка му вярваше безрезервно и пламенно в лечебната сила на чесъна.

Прегладняла, Пипа изяде цялото парче, докато чакаше шофьорът да се върне със замразения грах. Тя положи повече грим върху обезцветеното си око, преди да отпие от кафето.

— Беше много вкусно. Благодаря.

— Това училище има ли обедна почивка или ще се учите цял ден?

— Не знам. Нямам представа. Можете ли да ме изчакате?

— Разбира се. Наели сте ме за двадесет и четири часа седем дни в седмицата.

Майк спря в паркинга на изоставен търговски магазин. Навсякъде висяха надписи: „Дава се под наем“.

Изключение правеше „Марви Мейтс“, магазин за оръжие.

— Пристигнахме.

Пипа излезе и се потопи в унищожителната топлина на паркинга.

— Пожелайте ми успех.

Когато вратата на „Марви Мейтс“ се затвори зад нея, зазвъняха малки камбанки. Тя се огледа из стаята, чудейки се дали червените велурени дивани, розовите стени и килимчетата с форма на сърца бяха добра индикация за онова, което я очакваше. Купидони украсяваха всяка лампа, възглавница, статуетка, плакат и часовник. По стереоуредбата гърмеше: „Не можеш да ми купиш любов“.

Празни опаковки от въглехидрати във всякакви форми бяха пръснати по масата под надписа: „Марви Мейтс — всички можете да си сервирате закуска на бюфета“.

Една четиридесетгодишна жена, с бял бизнес костюм, пишеше на компютъра си. Пипа от пръв поглед забеляза, че бе изразходвала всяка възможна стотинка, за да се опита да изглежда с двадесет и пет години по-млада, отколкото природата би позволила, но успехът бе под въпрос.

— Вие трябва да сте Чипа! — извика жената, ставайки от стола. — Аз съм Марла!

Цялата тази възклицателност накара Пипа да отстъпи две крачки назад.

— Здравейте.

— Днес е горещо, нали! Но поне горещината е суха!

Една пещ също създава суха горещина. Това обаче не значеше, че Пипа иска да прекара времето си в такава. Тя издърпа ръката си от хватката на Марла.

— Много се вълнувам, че съм тук. Да получа диплома за сватовничество означава всичко за мен.

Вероятно трябваше да провери зелената карта на жената.

— Моля! Седнете! Носите ли автобиографията си?

Пипа се съсредоточи върху една картичка валентинка на Норман Рокуел, докато Марла прочете автобиографията й три пъти.

— Значи имате диплома за мажоретка от университета в Краков?

— Техните курсове са световноизвестни — това не направи голямо впечатление, така че Пипа добави: — Винаги съм харесвала да гледам двойки на спортни състезания, които викат заедно.

— Тогава защо не сте професионална мажоретка?

— Счупих си бедрото, докато правех тройно завъртане на последния изпит.

— И освен това имате диплома за правене на туршия от Университета във Варшава? — продължи Марла.

— Точно така — Пипа нямаше никакъв спомен да е писала тази автобиография. Сега обаче трябваше да живее с нея. — За много народи и култури храна и любов са едно и също нещо. А поляците обичат туршията. Така че си помислих, че ще мога да помагам на хората да се срещат и събират чрез храненето.

— Какво се случи?

— Цяла източна Европа пострада от болест по краставиците.

— Къде насинихте окото си?

— В автомобилна катастрофа.

— Пияна ли карахте?

— Беше в девет сутринта — Марла все още изглеждаше скептична. — Не, не бях пияна.

— Аха. Имате ли си любовник?

Бързото като живак остроумие на Пипа зацикли и спря.

— Извинете, но какво общо има това с дипломата по сватовничество?

Марла свали своите очила за четене с формата на сърца и се фокусира върху Пипа.

— Хората, които търсят партньор в живота, въпиещо се нуждаят от вашата помощ. Те са тъжни. Те не се нуждаят от допълнителна конкуренция.

На Пипа и трябваха няколко минути, за да проумее какво означава казаното.

— Не съм дошла тук, за да си търся любовник или гадже, ако за това се тревожите.

— Много жени идват точно за това.

През розовата завеса от воал Пипа случайно забеляза как нейният шофьор разкопча панталоните си и се облекчи тайно върху близката гума.

— Ако искате да знаете, аз съм сгодена за моя шофьор — как беше името му, по дяволите? — Майк.

Успокоена Марла плъзна автобиографията в скута й.

— Как ни открихте?

— В едно списание за покер. Доста необичайно място за реклама.

— Играете ли покер?

Разконцентрирана от ястребовия поглед на Марла, Пипа изтърва:

— Майк играе. Той е шампион на Полша. Всъщност и в момента, докато си говорим, играе едновременно шест игри. В мрежата.

— Разбирам — нещо не й се връзваше тук. Чипа вонеше на чесън, пък имаше шофьор. И защо е трябвало да ходи чак в Краков, за да учи за мажоретка? А туршиите? Косата? Ако не се нуждаеше отчаяно от две хиляди долара за лазерна хирургия за корекция на зависимост от очила и лещи, щеше да се откаже, веднага от тази съмнителна работа. — Носите ли таксата?

Пипа подаде двете хиляди долара, за които получи табелка с име и учебна програма от една страница, отпечатана върху червена хартия. Курсът изглеждаше удивително повърхностен.

— Нямам търпение да започнем.

Докато Марла прибираше парите в сейфа си, камбанките на вратата зазвъняха. Влезе пълна жена с минипола от змийска кожа. Тя носеше почти водевилен слой грим и перука, ала Доли Партън. Пухкавата й бяла блузка вероятно щеше да изглежда по-подходящо върху пода на банята.

— Добрууутро! — извика бодро тя, запътвайки се направо към бюфета за закуска. След като напълни хартиената си чиния с храна, тя се настани до Пипа.

— Чипа? — прочете с пълна уста между два залъка. — Много интересно. Аз съм Пати.

Камбанките зазвъняха и един мъж, явно стигнал до последния стадий на оплешивяване, влезе в стаята. Носеше карирани панталони, риза на ситни точици и зелени чорапи под сандалите.

— Здрасти, момичета. Аз съм Сал. Ерген. На вашите услуги.

Буквално по петите му се материализира една баба еврейка. Червените полиестерни панталони, които носеше, подхождаха перфектно на купидоновия декор.

— Какво? Няма повече кифлички? — извика тя, оглеждайки масата. — Искам намаление в цената. Шконто!

— Я тихо! — скастри я Пати. В чинията й имаше цели три кифлички. — Утре ела навреме.

Последен влезе дребен, дързък на вид мъж с тъмен вълнен костюм. Той си наля три чаши кафе, преди да се настани на възглавниците.

— Здрасти.

— Всички вече са тук — изчурулика Марла, раздавайки табелките с имена. Хелън. Арам. Това са Чипа, Пати и Сал. Бих искала всеки да се представи и да обясни какво го е довело в училището за сватовници. Арам, моля, започни пръв.

Дребният мъж с тъмния костюм каза:

— Аз съм от Армения. Работя като портиер в една престижна сграда с апартаменти на Пето авеню в Ню Йорк. В моята сграда има много банкери, в това число жени. Тъй като познавам всички, а те вече са минали през проверката за произход, ми дойде идеята да започна да уреждам срещи помежду им. Ще им бъде много по-лесно да се приберат вкъщи, вместо да ходят по заведения и да карат пийнали. Хората прекарват повече от свободното си време в сградата, понеже в нея има фитнес център и градини. Тогава защо един готин човек като мен да не получава по-високо заплащане в замяна на това, че ще им осигури качествени срещи?

— Дошъл си на правилното място — усмихна се Марла, макар че тя лично никога не би взела съвет от портиер с подобен произход. — А ти, Хелън? — обърна се тя към бабата еврейка.

— Когато дъщеря ми Сади навърши тридесет и все още си нямаше приятел, реших да взема нещата в свои ръце. Влязох в интернет и се престорих на Сади. Почти веднага й намерих един хубав адвокат — евреин, само на крачка от нас в Лос Анджелис.

— Браво! Поздравления — възкликна Марла.

— Ще повярвате ли, че дъщеря ми се обърна срещу мен и ме осъди, защото съм се представила под чужда самоличност? А сетне се омъжи за него. Така разбрах, че имам талант. Знам кой с кого си подхожда.

Пати отлепи и размота една дъвка от рунтавата си блуза.

— Тя спечели ли?

— Ами да! Да не съм я родила с половин мозък! Струваше ми четирийсет хиляди долара!

— А ти, Сал?

Сал се изправи като олицетворение на истински разгул от карета и точки.

— Аз съм продавач на употребявани коли от Литъл Рок. Никога не съм бил женен. Вероятно защото не знам как да си потърся жена. Когато започнах да губя косата си, клиентите ми престанаха да купуват коли.

— Предполагам, че не е заради външния ти вид — попита Хелън.

— Не. Беше заради отрицателното ми отношение. Сега съм приел плешивостта си. Смятам да основа национална агенция за срещи на плешивци — той погледна многозначително към Хелън. — Между другото, в нея могат да членуват и жени.

— Какво ме гледаш? Аз съм на седемдесет и две години! Ти какво очакваш, Рапунцел^[5]?

— Пати! — прекъсна я Марла. — Разкажи ни за себе си.

— Туй гадно копеле — моичкият, не ми плаща достатъчно издръжка, за да поддържам стила на живот, с който съм свикнала. Тъй че ми трябват пари. Идеята ми е следната — чета некролозите и изпращам на оцелелия партньор бележка, че знам как да си намери бързо и ефективно заместник на умрелия.

— И ще го правиш още преди погребението? — ахна Хелън. — Не е много почтено.

— А да се преструваш на дъщеря си почтено ли е?

— Бъдете учтиви! Чипа, какво ще ни кажеш ти? — попита любезно Марла.

Осъзнавайки, че лъжите й за мажоретство и туршии няма да минат пред Хелън, Пипа каза:

— Аз идвам от Полша, където повечето хора са католици. А това значи, че могат да се оженят само веднъж. Така изборът трябва да е правилен още първия път.

Всички мълчаха и чакаха.

— И ти наричаш това интересна история — попита най-накрая Хелън.

— Да продължим нататък — Марла отиде до черната дъска, поставена на статив близо до стол с форма на сърце. — Какъв вид човек може да стане сватовник?

Ексцентрик, който обича да се бърка в работите на хората — помислиха всички, но никой не посмя да го каже.

— Човек, който прави щастието възможно — написа със ситни печатни букви Марла. — А какъв тип човек се нуждае от сватовник?

Задръстен загубеняк — си помислиха всички, но отново не посмяха да го изкажат на глас.

— Човек, който търси щастието! — изписа на дъската Марла и отстъпи назад, за да се наслади на работата си. — Ето го на, черно на бяло!

Всички гледаха думите, пресмятайки наум, че ако две хиляди долара се разделят на двадесет и четири часа обучение, първите сто долара току-що отидоха. Това не изглеждаше смислена сделка, дори и с цената на закуската. Приемайки погрешно, че замислените физиономии означават висока оценка, Марла продължи.

— Колко души трябват, за да се подбере идеалната двойка?

— Един — предположи Хелън. — Сватовникът.

— Двама — добави Пати. — Сватовникът и този, които си търси партньор.

— Трима — намеси се Арам. Сватовникът, единият и другият партньор.

Сал продължи.

— Четирима — сватовникът, единият, другият партньор й свекървата.

— Петима — рече накрая и Пипа. — Сватовникът, единият, другият партньор, свекървата и тъщата.

— Май се сгорещихме, а? — заключи Марла. — Виждате ли колко е сложно? Подборът е само върхът на айсберга за вечното щастие.

— Е, какъв е правилният отговор? — Хелън бе сигурна, че е нейният.

— Десет — изкукурига Марла, подреждайки думите в списък. — Сватовникът, единият партньор, другият партньор, свекървата, тъщата, домашните животни, автомобилите, работата на единия, работата на другия и религията. Десет!

— Вие казахте хора, а не предмети и вещи — изрази недоволство Хелън. — В противен случай можех да изрецитирам целия този списък. Бях женена шейсет години. Би трябвало да знам.

Сал беше слисан.

— Да не си се омъжила на дванадесет, Рапунцел?

— Моите и неговите родители се договориха още в старата ни родина. Бяхме много щастливи.

— Според законите на вероятността дори уговорените бракове между малолетни могат да бъдат успешни — увери класа Марла. — Помнете, че ако седемдесет процента от брачните двойки завършват с развод, то тридесет процента не се развеждат! Чипа, може ли да попитам какво правиш?

— Записвам си десетте върха на айсберга на щастието — беше сигурна, че това ще бъде основен въпрос на изпита. — Какво казахте след секса?

— Не съм казвала секс — отвърна ледено Марла.

Пати беше смаяна.

— Хората трябва да си допадат в леглото, нали така? Искам да кажа, че повечето съпрузи искат да правят секс седем пъти седмично. Повечето съпруги ще изтърпят едва седем пъти в година. Не трябва ли сватовникът да се опита да събере нимфоманките със сексманиаците и фригидните жени с вкочанясалите задръстеняци?

Марла завинти капачката на маркера си.

— Това ще бъде безполезно. Жените, крито си търсят съпруг, винаги преувеличават сексуалните си възможности. А мъжете винаги ги омаловажават.

— Мислех, че като отидеш при сватовник, най-важното е да представиш правилна картина за нещата.

— Тази концепция е толкова сбъркана, че дори няма да се занимавам с нея — разсмя се Марла. — Ето как стоят нещата. В Съединените щати има сто милиона неженени хора и всички те търсят идеалния партньор, който не съществува.

— Не съществува ли? — Пипа беше слисана. — Аз имах идеален партньор.

— Така ли? И какво стана с него?

— Той… умря — запъна се Пипа.

— Смятай се за голяма късметлийка. Изпарил се е, преди да ти светне в главата.

— Какво отношение! — възмути се Хелън. — Аз имах „чудесен другар“ цели шейсет години, госпожице! Това не е измислица.

— Добре. Ще ревизирам становището си: в страната има повече от сто милиона души, които търсят игла в купа сено. Аз смятам да ви науча как да напълните джобовете си, докато им помагате в това непосилно дело — Марла раздаде снопче листи.

— Първо подпишете това.

Арам не можа да прочете първия ред.

— Може ли да го преведете на английски?

— Това е клауза за неконкуренция. Аз ще споделя с вас моите търговски тайни. Вие ще обещаете, че няма да учите на сватовничество никого в границите на континенталните Съединени щати — Марла изтри всяка дума от дъската, докато студентите подписваха договорите. — А сега да се хващаме направо за техниките за интервюиране. Вашият път към богатите започва с интервю на тема „Поставяне на стръвта“, Пати, би ли отишла до съседната врата да поканиш някой доброволец?

— От магазина за оръжие ли?

— Да. Там сигурно е пълно с ергени.

Марла си пееше: „Ти си моят слънчев лъч^[6]“.

Пати се върна, придружена от мъж с карирана фланелена риза. — Това е Брад.

— Добро утро, Брад. Вземи си закуска, а после седни по-близо — Марла оглеждаше доброволеца от горе до долу, докато той ядеше поничка с бананов крем.

— Чипа! Какво забелязваш за този човек?

— Ами… че е мъж — отвърна предпазливо Пипа.

— Възраст?

— В най-хубавата част от живота.

— Как е облечен?

— Като ловец.

— Физическо състояние?

О, божичко!

— И?

— Много добре, Чипа. Ти се опита да направиш положителна характеристика на клиент, който е отпуснат, затлъстял и вероятно неграмотен.

— Това вече е прекалено злобно — промърмори Сал.

— Добрият сватовник е обективен — Марла надраска думата на дъската. — Той е в състояние да прецени бързо и точно суровия материал. Седни, Брад.

Мъжът се разположи върху стола с форма на сърце, усмихвайки се на Пати. В неговите очи тя бе гореща мацка.

— Какво ви говори езикът на тялото му? — попита Марла. Никой не искаше да докосне тази тема, така че тя продължи. — Забележете, че колената му са раздалечени, гениталиите са на показ. Това означава сексуална несигурност. Вероятно не е особено надарен. Жалката поза означава ниска самооценка, ниско самочувствие. Ръцете се простират извън стола — не с чувства комфортно в корпоративния свят. Вероятно в бедствено положение. Търси жена с пари. Какво трябва да направи сватовникът в този случай?

— Аз ще му кажа да си върви вкъщи, да отслабне двайсет кила, да се подстриже и да се върне, когато изглежда по-добре — отвърна старата Хелън. — В противен случай не мога да направя нищо за него.

— Съжалявам, но това е грешен отговор. Неудачникът е вашият най-добър клиент. Той ще се връща още десет пъти, за да му уредите среща. По сто долара на сеанс, това са хиляда кинта във вашия джоб. Сега наблюдавайте внимателно — Марла дружелюбно потупа своя образец по ръката. — Благодаря ви, че дойдохте, Брад. Радвам се, че ще работим заедно. Разкажете ми за себе си — тя дръпна един стол и се наведе напред, цялата в слух. — Курсисти, забележете моята поза. Аз искам да изпратя съобщение, че съм загрижена и заинтригувана от него, но на професионално ниво. Искам да му кажа, че намирам тази торба свинска мас за привлекателна, очарователна и уникална.

Най-неочаквано Брад сложи край на интервюто за изненада на Марла, но не и на останалите.

— Аз пък предпочитам да се срещам с воден плъх, отколкото с кучка като теб.

Той излезе от стаята, като тръшна толкова силно вратата, че камбанките паднаха.

— Ще се върне — сви рамене Марла. — А аз ще му взема сто долара такса за повторно записване. Чипа, имаш ли нещо против да заемеш мястото на Брад на горещия стол?

Пипа не особено ентусиазирано седна на наистина горещата възглавница.

— Госпожице Флошовиц — продължи любезно Марла, преди да намеря най-подходящия жених за вас, трябва да научим няколко неща. Номер едно — имате ли нарушения, за които са ви съставени полицейски доклади, от какъвто и да е вид? Например арести, обвинения, текущи или минали инциденти, като шофиране в нетрезво състояние, съпружеско насилие, педофилия, заповеди за ограничаване на достъп, отвличане на деца или просто плюене на обществено място.

— Не, госпожо.

— Мисля, че ме лъжеш, Чипа.

— Просто се опитвах да възприема този списък от криминални престъпления — Пипа разбра, че това не бе правилният отговор. — Преди няколко седмици ме глобиха за превишена скорост.

— Ето на! Знаех си! — Марла се обърна към класа. — Превишената скорост показва агресивно поведение.

— Нищо подобно! Не съм се държала агресивно. Просто слушах музика и не гледах скоростомера.

— Значи си била невнимателна! Размечтала си се, отдала си се на фантазии. Доказателство за забавен пубертет — изчурулика Марла и се усмихна сладко.

— Чипа, страдаш ли от болести, предавани по полов път?

— Моля?

— Но това е оскърбителен въпрос! — възмути се Пати.

— Не можете да разпитвате хората за такива неща.

— Защо да не мога? Това е законен въпрос, нали? След въпроса „Богат ли си?“ това е вторият поред в мислите на хората, ако трябва да бъдем честни.

— Не мисля, че е позволено да се задават въпроси от медицинско естество — намеси се Сал. — Ако хората се харесват, те скоро ще открият достатъчно информация един за друг.

— Чипа, каква сексуална ориентация имаш?

— За човек, който остави секса извън айсберга на щастието, ти със сигурност си доста любопитна кучка — изсумтя Хелън.

— Един сватовник трябва да знае сексуалните наклонности на клиента си, иначе може да настъпи катастрофа. Вижте какво се случи с онези двамата в Тексас. Тя го заряза пред олтара. Милиони долари бяха прахосани, защото младоженецът така и не разбрал, че годеницата му е серийна прелюбодейка.

— Глупости! Момчето беше гей — изсумтя Пати. — Всеки може да го види от пръв поглед.

— Тя го подведе — намеси се Арам. — Търсачка на богатство!

— Това не е вярно! — извика възмутено Пипа, не издържайки да слуша подобни глупости по свой адрес и по адрес на Ланс. — Тя има толкова много пари, колкото и той!

— Достатъчно! Не сме тук, за да обсъждаме онази двойка клоуни от Тексас — прекъсна ги Марла, размахвайки ръце. — Чипа, просто отговори на въпроса. Каква е сексуалната ти ориентация?

— Мисля, че изясних това преди малко.

— А, да. Шофьорът — провлече думите Марла. — Добре. Значи няма да те сватосвам с професор от колежа. Какъв е годишният ти доход?

В стаята настъпи пълна тишина, докато Пипа правеше няколко изчисления, основани върху желанието й да завърши успешно курса за сватовници.

— Осемдесет милиона долара.

В стаята избухна взрив от смях.

— Това само ни показва как преувеличават отчаяните хора — поучително рече Марла.

— Ако щете вярвайте — сви рамене Пипа.

Марла продължи лекцията.

— Чипа, какви качества искаш да има евентуалният ти партньор?

— Характер, амбиции, интелигентност, ум, дисциплина, талант, търпение…

— Уха! Ти не си търсиш партньор, а супермен! — Марла поклати глава. — Забелязахте ли какво пропусна Чипа? Много пари и добър секс. Това са първите две изисквания в списъка на всеки човек. Този клиент е проблемен. Смяташ ли, че си добра в леглото, Чипа?

— Вие сериозно ли говорите?

— Напълно. Как бих могла да те сватосам с някого, ако не знам каква си?

Пипа въздъхна. Още два дни и щеше да е свободна. Щеше да се махне оттук.

— Мисля, че съм добра.

Арам вдигна ръка.

— Нима очаквате аз, един портиер, да разпитвам хората в сградата — банкерки и други подобни, дали са добри в духането, преди да ги свържа със съседите им, също банкери като тях?

Марла покри лицето си с ръце, чиито нокти бяха с перфектен маникюр. Може би просто искаше да покаже своите осем пръстена с тюркоази от индианците навахо.

— Опитвам се да ви науча как да проведете едно смислено интервю. Когато се провежда интервю на живо, се задават много по-обидни въпроси и хората отговарят, без да им мигне окото.

Вратата се отвори с трясък: Брад наистина се върна, но с пушка. Той простреля всички балони с форма на сърце и часовника с кукувичка, който стана на парчета. Когато курсистите се проснаха на пода и скриха главите си, той стреля и потроши всички блюда върху масата.

— Е, как ви се струва изпълнението на един загубеняк? — извика той, преди да обърне масата и да излезе.

Марла гледаше как камионът му напуска паркинга.

— Нямах представа, че ловците били толкова несигурни. Станете, той си отиде.

— А ако се върне с подкрепления? — извика Арам.

— Няма да посмее. Познавам този тип. Оженила съм пет такива.

Сал се прокашля.

— Ако нямате нищо против, Марла, може ли да ми върнете парите обратно.

— Съжалявам — отвърна тя, докато проверяваше сладкишите за дупки от куршуми. — Таксата не се връща.

— Как така? Откога?

— Да сте чели! Написано е най-отдолу в клаузата за неконкурентни действия със ситен шрифт. Ще ми помогне ли някой да почистим тази бъркотия?

 

 

Първият ден от училището по сватосване свърши чак в шест вечерта главно защото много ценно време бе загубено за почистването на масата. Освен изключително важните лекции и обяснения за правни и законови рискове при сватосване, анализ на почерка, за и против да спиш с клиентите, как да повишим таксата, без да ни мигне окото, създаване на зависимост у клиентите, декорация на офиса и печеливша усмивка, Марла им даде домашна работа, която щеше да се смята за тридесет процента от крайната оценка. Тя бе свързана с търсенето на клиенти — област, за която тя опяваше целия следобед, защото един добър сватовник, постигайки успехи, естествено губи дойните си крави с ужасяващо бързо темпо. Всеки курсист трябваше да отиде по свой избор в някой бар и да завърже разговор с първия човек, който седи сам. С помощта на „листовка за разговор“, както Марла наричаше един списък с насочващи въпроси, от тях се очакваше до края на вечерта да съберат ново попълнение от кандидати за сватосване, които да доведат при Марла.

За да се подготви за тази задача, Пипа си легна във ваната с мехурчета, пиейки шампанско и разучавайки списъка с въпроси на Марла. След като се почувства достатъчно уверена, тя облече един чисто нов костюм „Прада“ и се пръсна с парфюма „Теън“. Надявайки се да компенсира негативните представи от посиненото око и жълтата коса, тя обу високи обувки, сложи си шапчица като кутийка за хапчета^[7] и дълги ръкавици, подхождащи по цвят на розовия й костюм. Нямаше бижута, поради което се чувстваше като гола, затова намаза устните си с допълнителен блясък и почерни миглите си с още туш. Точно в десет слезе в бара на „Риц-Карлтън“.

Сред двойките на бара имаше само един самотен мъж. Пипа бързо зае празното място до него, забелязвайки прекалено късно, че той е изключително висок, мургав и красив мъжки екземпляр, който би се нуждаел от сватосване толкова, колкото и от трети тестис. „Не ставай глупава — убеди я гласът на Марла. Всеки мъж, който седи сам в бара след десет, се нуждае от помощ“.

— Здравейте! — усмихна му се Пипа. — Какво пиете?

— Ром „Плантейшън“ — той се опитваше да не я зяпа. Тя изглеждаше така, сякаш току-що идеше от парада за Деня на благодарността в Ню Йорк през 1960-а, с изключение на косата и удареното око. Хубав парфюм. — Искате ли да се присъедините към мен?

— Аз ще си поръчам „Ръсти нейл“^[8] — обърна се към бармана Пипа, слагайки петдесетачка на плота. При никакви обстоятелства и в никакъв случай не биваше да се позволи на перспективен клиент да плати пиенето.

— Хубава шапка.

— Това старо нещо? Благодаря — той беше неприлично красив. Носеше великолепна риза и часовник Breguet с много допълнения. За неин ужас мозъкът й отказа да работи. Изобщо не можеше да си спомни първото изречение от урока на Марла, дори ако от това зависеше един милиард. За да мине времето, Пипа много съсредоточено оправяше дългите си ръкавици.

— Какво ви води във Финикс? — попита красавецът след цял век мълчание.

Какво трябваше да каже сватовницата? Какво, какво, какво?

— Сватосвам хората.

— Наистина? И колко сте сватосала досега?

Ако клиентите започнат да задават лични въпроси, смени темата. В този момент пристигна питието й и Пипа най-сетне си спомни първото изречение от наръчника на Марла.

— Казвам се Марла — по дяволите! — Искам да кажа Чипа.

— Сигурна ли сте? — тя бе прекалено заета да разбърква питието, че да отговори. — Аз съм сигурен, че се казвам Кол.

Пипа си спомни второто изречение на Марла.

— Как върви любовният ви живот?

— Ето на това му викам директен подход. Чудесно. А вашият?

По лицето й изби ярка червенина.

— Вие трябва да отговорите нещо от рода на „Може да бъде и по-добре“.

— Така да бъде. Може да бъде и по-добре. А вашият?

Като давещ се плъх Пипа се хвана за третия въпрос от сценария на Марла.

— Женен ли сте?

— Не. А вие?

— Ще престанете ли да ми задавате лични въпроси? — ядоса се тя. — И без това имах тежък ден.

Кол я наблюдаваше как си поръчва втори коктейл. Мъжете в бара започнаха да забелязват малката й шапчица и дългите ръкавици. С тази коса и посинено око комбинацията бе силно възбуждаща. Той седеше до нея и просто вдъхваше парфюма й. На всеки десет секунди гореща червенина избиваше по бузите й. Кол наблюдаваше как плътните й бляскави устни обгръщат сламката, когато донесоха коктейл.

— Днес времето беше хубаво — рече накрая той.

Времето ли? Досега трябваше да му е задала въпросите, отнасящи се до десетте точки от айсберга на щастието! Докато се чудеше как да спаси това интервю, което щеше да й струва тридесет процента от оценката, сламката й започна да смуче само въздух от дъното на чашата. Мисли като Уокър, идиотско такава! Какво би направила майка й, ако се окажеше в подобен капан? Ах, да!

Пипа събра цялото си самообладание.

— Имам едно предложение за вас — рече делово тя, като надраска върху салфетката телефона на Марла. — Обадете се утре в девет сутринта на този номер и помолете за десет сеанса с Марла. Аз ще ви платя хиляда долара.

Да не би да обичаше тройки? Или си падаше по воайорство? Макар че девет сутринта бе доста ранен и извратен час.

— Предпочитам десет сеанса с теб — отвърна Кол. — Още сега, тази вечер. На съответната цена, разбира се.

— Какво? Как смееш! — Пипа го фрасна с чантата си „Прада“ и излетя като фурия от бара.

 

 

На следващата сутрин точно в 8:45 шофьорът Майк чакаше пред „Риц-Карлтън“ с домашно направен сандвич, ледено кафе и пакет замразен грах. Температурата вече бе почти трийсет и пет градуса. Къде беше госпожица Флошовиц? Той никак не обичаше да доставя хората по предназначението им със закъснение. Тъкмо бе решил да позвъни в стаята й, когато Пипа излетя през въртящата се врата и скочи на задната седалка на лимузината.

— Скрий ме! На земята!

Майк направи най-доброто, което можеше, тъй като ръцете му бяха пълни.

— Всичко наред ли е?

Абсолютно не. Нищо не беше наред. След безсънната нощ, пропита от унижение, последното й желание бе да види Кол във фоайето. Той дори имаше безочието да й изпрати въздушна целувка.

— Не може да бъде по-добре.

— Направихте ли домашното?

— Точно то ме довърши.

— Донесох ви нещо за закуска.

— Благодаря — Пипа дъвчеше мълчаливо, докато пристигнаха в „Марви Мейтс“. — Нищо няма да излезе.

— Ще се справите!

Съкурсистите й, също като нея, въобще не горяха от нетърпение да започнат втория ден от обучението си. С бюфета бе приключено, тъй като нямаше храна за предлагане; на нейно място Марла бе надула няколко дузини балони с форма на сърце и бе напълнила една купа с черешови близалки. Облечена в тюркоазнозелен панталон и сако на дебели розови райета, които бяха хоризонтални по сакото и вертикални по панталоните, тя изглеждаше забележително свежа.

— Е, да чуем какво е свършил всеки от вас снощи!

За своите усилия Сал бе получил пет шева на челюстта, а Арам прекарал няколко часа в затвора. Старата Хелън отишла в „Макдоналдс“ и намерила четиридесет нетърпеливи клиенти, всички на възраст дванадесет години, които сега чакаха строени в редица да бъдат сватосани. Пати бе преспала и с двамата си клиенти, но не нарочно. Просто едното неизбежно водело до другото. От дума на дума, от лаф на лаф и…

Марла бе извън себе си от недоволство и отвращение.

— А какво ще каже полското чудо?

Преди Пипа да успее да отговори иззвъня телефонът. Марла отиде до бюрото си.

— Марви Мейтс! Не оставяйте нищо на съдбата, вашата сродна душа ви очаква! Говори Марла Марбъл! — тя слуша един миг, натисна бутона за изчакване и обяви: — Сега слушайте внимателно, клас! Минавам на високоговорител — сетне прочисти гърлото си и продължи. — Десет сеанса, казахте? Очарована съм. Това ще ви струва хиляда долара. Нищожна инвестиция за вашето щастие!

— Пък аз си мислех, че е празно дърдорене — произнесе приятен мъжки глас.

— Моля?

— Препоръча ви Чипа Флошовиц. Знаете ли как бих могъл да я намеря? Тя е много убедителен посредник.

Марла знаеше точно накъде клони и какво иска.

— За ваша информация, любовникът на госпожица Флошовиц е полски шампион по покер. Тя е в бизнеса със саламури и туршии. Ако не сте фризьор, тя няма да има никаква полза от вас.

— Нека да обсъдим това на обяд — предложи мъжът.

— Две хиляди долара.

— Много яко се пазарите, Марла. Къде да се срещнем?

— В „Куц де Тарт“. Вие плащате — Марла затвори. — Това е! Добра работа, Чипа! Готин ли е?

Пипа цяла нощ бе мислила за очите му, за гласа, за устата, за косата и за ръцете.

— Може да е гей.

Марла отиде до черната дъска.

— Докъде бяхме стигнали?

— До техниките за уреждане на среща — прочете беззвучно учебната програма Арам.

— Страшно обичам тази глава! След като сте изтощили мозъците си, за да намерите подходящ партньор за клиента, ще трябва да му дадете няколко указания по етикет. Трябват ми доброволци — никой не помръдна. — Сал и Хелън! Да си представим, че това е вашата първа среща. И двамата сте малко нервни. Какво е първото нещо, което ще направите?

— Ще си поръчам един силен „Манхатън“ — отговори Сал.

— Да не си си загубил ума? Така ще кажеш на целия свят, че си една несигурна нула, преди още да си отворил устата си?

— Но аз бих направила същото! — протестира Хелън.

— Както и да е. Да речем, че вие двамата вече сте изгълтали по няколко коктейла, за да отпуснете нервите си. За какво ще си говорите?

— За мъжа ми Джером — засия като стоватова крушка Хелън. — Той беше истински принц.

— Не, не и не! Не бива да говорите за своите съпрузи и съпруги, живи или мъртви! Не бива да се връщате в миналото! На първата среща не бива да дискутирате деца, семейство, религия, секс, приходи, политика, операция на бедрото или други горещи теми!

— Че то какво остана? — искаше да знае Хелън.

— О, мили боже! Времето. Спортът. Ваканциите. Храната. Леки, неангажиращи разговори. И докато дискутирате любимата си паста за зъби и лепило за тупето, какво всъщност правите?

Сал изглеждаше объркан.

— Огладняваме?

— Наблюдавате езика на тялото! Четете между редовете.

— Това ще бъде доста трудно след няколко коктейла „Манхатън“ — отбеляза Сал.

— Което е причината да не ги изпиете. Чипа, как беше името на този младеж?

Кол. Очите му бяха черни, нежни и горещи като въглени.

— Забравих.

— Богат ли изглеждаше?

Арам подскочи от дивана.

— Ние курсисти ли сме или сводници? Този курс е загуба на безценното ми време и на две хиляди долара! Вие сте покъртителна, госпожице.

— Съгласна съм — обади се Пати. — Не се обиждай, Марви Марла, но този тоалет би уплашил дори зебра.

Долната устна на Марла потръпна.

— Така ли мислите всички? — всички глави, с изключение на една кимнаха в яростно съгласие. — Добре тогава! Чудесно!

Тя отвори сейфа и извади парче пергаментова хартия. Подписа го, разтопи малко восък, запечата го със сърце и го върза с червена панделка. Сетне го хвърли в скута на Пипа.

— Курсът официално приключи. Всички сте скъсани, с изключение на Чипа.

Пипа разтвори дипломата си. Всичко изглеждаше напълно официално, с изключение на едно нещо.

— Къде е името ми?

— Попълни си го сама! — Марла тръгна към вратата. — Отивам на разходка.

— Искам си парите обратно! — изкрещя Арам. — Или парите или диплома!

Марла спокойно взе голяма червена шапка от червената закачалка.

— Повтарям: всички сте скъсани. Нямате фундаментална човечност, за да станете сватовници.

— Ще те съдя! — развика се Пати.

— Заповядай, моля. След пет развода, познавам всички адвокати убийци.

Малката стара Хелън неочаквано се просна на предната врата, препречвайки пътя на Марла.

— Да сключим сделка, госпожице. Да разиграем нашите дипломи. Едно бързо покерче?

Пипа почувства как косъмчетата по врата й настръхват, когато лицето на Марла застина в усмивка на пристрастен наркоман.

— Покерче? — повтори като ехо тя.

— Чу ме добре. Покер.

Неочаквано всичко си дойде на мястото. Пипа почти се разсмя на собствената си глупост.

— Страхувам се, че не знам нищо за покера — обяви с привлекателна усмивка тя. — Но мога просто да си тръгна и да ви оставя да си разигравате парите.

Марла грабна дипломата й обратно.

— Искаш ли си дипломата, ще играеш за нея.

— Но аз съм играла само веднъж в живота си!

С Андре в Прага. При това играха на събличане.

— Тогава доведи полското си гадже да играе вместо теб. Винаги съм искала да седна на масата срещу някой шампион.

— Може ли да си взема дипломата?

— Не! — Марла я избута навън през вратата.

Пипа стоеше като парализирана в ослепителната слънчева светлина и гледаше празните си ръце. Само преди няколко минути те държаха подписаната диплома, паспортът й към новия живот. Сега бе направо ограбена! Как бе могла да стои там като пън, докато събитията стремглаво и катастрофално се сгромолясваха около нея?!

Вратата на лимузината се отвори.

— В обедна почивка ли излизате, госпожице Флошовиц? — Майк откопча бутилка вода, вързана към пищяла му. — Добре ли сте? Ето, пийнете малко водичка.

— Кажете ми нещо, Майк. Играете ли покер?

— Понякога, от време на време, на семейни празници. Не съм пристрастен играч.

— А добър ли сте?

Досега не бе печелил нито една игра. Всички онези комбинации, които трябваше да помни, плюс дима, уискито, трудно смилаемата храна, футбола…

— Зависи от картите. Защо?

— Ще ви помоля за една голяма услуга. Пет души започват да играят. Трябва да играя или ще загубя дипломата си. Бих искала вие да играете вместо мен.

Той изчовърка малко пясък от ухото си.

— Мислех си, че всички вътре се сватосвате.

— Просто не стана. Казах една съвсем безобидна лъжа, Майк. Излъгах, че сте шампион на покер в Полша. Сега всички искат да играят. Срещу вас, естествено. Ако успеете да спечелите моята диплома, със сигурност ще направя така, че трудът ви да бъде възнаграден.

Той помисли за миг.

— Ще бъда щастлив да го направя за вас! Не помните ли, аз съм изцяло на ваше разположение?

Пипа извади две хиляди долара от чантата си.

— Ето за залагането. Това е всичко, което знам за покера. Че трябват пари.

— Уха! Това наистина са пари!

Тя го гледаше как сгъва дебелата пачка и я пъха в джоба си.

— Жената с райетата е малко неуравновесена. Смята, че пишете книга и играете едновременно шест игри в интернет.

— Значи ще трябва да я стабилизирам веднага.

— Моля ви, не го правете — Пипа се вкопчи в ръкава на Майк. — Просто се съгласявайте с всичко, което казва. Това е добра стратегия при покера. И аз няма да говоря много. Мълчанието е заплашително изнервящо.

Майк не разбра какво точно му казва да прави, но не искаше да я разочарова. Тя изглежда спешно се нуждаеше от дипломата.

— Дайте да уточним нещата. Значи няма да играем за пари.

— Така е. Но вие ще можете да задържите всичко, което успеете да спечелите.

— Това е справедливо.

Те влязоха вътре. Капаците бяха спуснати. Всички седяха около малката масичка с форма на сърце пред всеки играч имаше малка купчинка пари в брой и пластмасова чаша с уиски. Арам ловко разбърка картите.

— Значи ти си полският шампион? — извика той.

Понеже не искаше да лъже, Майк просто не отговори.

— Той не обича да говори много — обясни Пипа, като седна зад него.

В опита си да разсее концентрацията на съперниците си и да свършат играта преди обяд Марла сериозно бе разкопчала копчетата на зеленото си сако.

— Здрасти — поздрави тя. Той беше сладък, макар и с малко дървеняшки маниери. — Обичам униформите. Това шапка за мислене ли е?

— Стига разговорчета — Арам сръчно раздаде по пет карти на всеки играч. — Двайсет долара за влизане. Без ограничение — след като всеки сложи миза от двадесет, той видя как Хелън с благоговение поставя на масата малка пластмасова статуйка на Дева Мария и търка главата й.

— Какво е туй?

— Талисман за късмет.

Пати се намръщи.

— Мислех, че си еврейка.

— Е, да не искаш да сложа Тората на масата?

Марла отиде до бюрото си и отвори едно чекмедже. Извади оттам два кадифени еленови рога, сложи ги на главата си и се върна на масата.

— Щом тя може да има талисман, аз също мога.

Арам поклати глава с неодобрение.

— Е, всички ли си имате глупави играчки? Като децата сте. Да започваме!

Хелън вдигна петте си карти и изрече една грозна ругатня към своята Дева Мария.

— Сменям.

Сал мълчаливо сложи двадесет долара. Пати плъзна двадесет и добави още двадесет.

Майк гледаше картите в ръцете си. Ако има картинка, май е добре, спомни си той. Имаше само една карта с картинка, така че сложи хиляда долара на масата. Поради неизвестна за него причина всички ахнаха.

— Ти какво, да ни убиеш ли искаш? — извика Марла.

— Неслучайно е шампион на Полша — намеси се Пипа. — Къде е дипломата?

— В сутиена ми — Марла сложи хиляда долара на масата и добави още сто.

Арам се отказа. Сал и Пати поискаха по още две карти, така че Майк също вдигна два пръста. Видя, че те размениха двете карти с две от онези, които държаха, и той направи същото. Сал се отказа. Пати също. Майк сложи още хиляда долара на масата. Отново всички въздъхнаха.

— Ти да не си ограбил някоя банка? — подозрително попита Марла, а еленовите рога на главата й подскочиха нагоре. — Мисля, че блъфираш.

Майк отвърна с мълчание, докато се опитваше да си спомни какво означаваше блъфиране. Марла остави хиляда долара на масата плюс един долар. След няколко минути тишина Арам попита:

— Ще вдигаш ли, Майк? Няма цял ден да те чакаме, я!

Да я вдигне ли? Да не е луд! Майк поклати глава за „не“.

Арам обяви:

— Добре, да видим какво имаш.

Цялата маса се втренчи в ръката му. Накрая Пати въздъхна.

— Заложи две хилядарки само с тази мижава двойка валета?

Те обаче бяха достатъчно да бият двойката десетки на Марла.

— Вземи парите — прошепна в ухото му Пипа. — Ти спечели.

Майк бавно овладяваше тънкостите на играта, макар че за голямо неудоволствие на Пипа загуби почти хиляда долара. Хелън забеляза, че всеки път, когато наругаеше Дева Мария, той ставаше червен и губеше. Марла забеляза, че всеки път, когато докоснеше свенливо лосовите рога, Майк се изчервяваше и губеше. Пати забеляза, че всеки път, когато подръпнеше извивката на деколтето си, Майк се изчервяваше и губеше.

— Да починем десет минути — предложи след един час Арам. — Искам да изпуша една цигара.

Пипа страдаше от непоносимо главоболие. Дипломата й все още стоеше, завряна в сутиена на Марла. Тя отведе Майк в лимузината, за да поговорят насаме.

— Съжалявам, госпожице Флошовиц — каза той. — Започнах добре, но след това загубих.

— Няма нищо. Знам, че правиш всичко възможно — Пипа вече бе включила компютъра на задната седалка и четеше за стратегията в покера. — Трябва да накараме Марла да загуби всичките си пари, така че да заложи дипломата. Тогава трябва да спечелим. Знаеш ли какво е кент флош роял? — тя прочете от екрана. — Асо, поп, дама, вале и десетка от един и същи цвят. Това е най-добрата ръка в покера. Знаеш ли какво е обикновен флош! Не. Пет поредни карти, всички от един цвят. Това е следващата най-добра ръка след кент флош роял — Пипа прегледа всяка възможна комбинация, както и основните правила на играта. Майк сякаш разбра и запомни всичко, с изключение на блъфирането.

— Това е нещо като лъжа, нали? Не съм сигурен, че на моя свещеник ще му хареса. Няма да му хареса и че съм играл на комар.

— Блъфирането е все едно куотърбекът да припадне по време на мача. И не е комар, когато играеш за нещо друго, а не за пари. Ако имаш добра ръка, направо ги хващай за врата.

— Как да позная добрата ръка? Фул ли трябва да имам?

Пипа почувства как зад очите й проблясват светкавици. Не трябваше да въвлича бедния шофьор в този басейн с акули. Какво щеше да направи Теън в подобен случай? Щеше да мами, разбира се.

— Имам идея. Ако ме чуеш да се прокашлям, вдигаш залога — Майк изглежда не бе сигурен дали това е почтено. — Щом всички останали си имат някакъв талисман, ти също имаш право да имаш мен — Пипа му даде още две хиляди долара. В чантата й останаха само двадесет. — Мисля, че Марла блъфира. Също и Хелън. Не им позволявай да те уплашат, като вдигат мизата. Когато Сал има добра ръка, дърпа ухото си. Когато Арам има добра ръка, хапе устните си. Когато Пати е пипнала хубави карти, играе с деколтето на блузата си.

— Как си забелязала всичко това? — в главата му бе пълна каша, не можеше да си спомни дали флош роял бе по-добро от хващане за гърлото.

Влязоха вътре. Никой не говореше. Когато зае мястото си, той погледна Марла, която тъкмо си слагаше очила с формата на сърца. Те изглеждаха доста заплашително в комбинация с препарираните рога.

Марла се усмихна.

— Сега смятам да те убия, полак^[9].

Потръпвайки, Майк наблюдаваше как Арам цепи картите. Що ли не вземе да се върне в лимузината! Трябваше още от самото начало да признае, че не разбира нищо от покер! Полак ще му викат!

Пипа разгада мислите му и леко стисна рамото му.

— Не можеш да го направиш! Стой и не мърдай.

Всички сложиха по двадесетачка. Майк имаше двойка деветки. Това му изглеждаше много добре, така че на свой ред сложи хиляда долара.

Марла измъкна дванадесет стотачки от снопчето в сутиена си в съседство с дипломата. За международен шампион по покер шофьорът играеше противоречиво и нецелесъобразно. Понякога залагаше високо, а имаше слаби карти. Друг път залагаше ниско, а имаше хубави карти. Когато пък имаше средни карти, пасваше. Имаше ли някакъв метод в лудостта му, или просто си беше идиот?

— Качвам с двеста отгоре, полак?

Сал, Арам и Хелън пасуваха. Пати сложи дванадесет стотачки и още десет долара отгоре. Тя и Марла поискаха по две карти. Майк взе три карти и получи три осмици. Масата чакаше в напрегнато мълчание да направи своя ход.

— Е, ще плащаш ли, полак? — не издържа и попита Арам.

През последните две минути го нарекоха три пъти полак. Налагайки си нечовешко самообладание и сдържаност, Майк сложи хиляда и двадесет долара. Марла не отговори, нито Пати. Така той спечели с тройка осмици.

Хелън изля поток от обиди и ругатни към своята Дева Мария.

— Пфу, мамицата му! Никога не съм виждала някой да спечели толкова много пари с толкова калпави карти!

— Полак — промърмори под носа си Сал. — Направи си суфле от замразени пирожки.

— Опитват се да те ядосат и раздразнят, Майк — прошепна му Пипа, когато забеляза, че ушите му почервеняха. Не можеше да го изгуби точно сега: по някакво чудо той бе спечелил последната игра. Марла нямаше повече пари в брой. Пипа почти можеше да помирише дипломата си.

— Ти печелиш. Дръж се.

— Май ще спечелиш тази диплома, мадамче — рече Сал.

Марла гаврътна още една пластмасова чаша със скоч. Досега бе загубила двете хиляди долара, предназначени за операцията си. Полак бе по-предпазлив, отколкото бе предположила първоначално, така че се нуждаеше от още един талисман за късмет. Тя отиде до гардероба, изрови стара пелерина навахо и се върна на масата.

— Какъв е този парцал? — попита Пати, докато Арам раздаваше картите. — Отдалеч мирише на конска пикня!

— Да не би да имаш нещо против? Стана ми студено — Марла измъкна дипломата от сутиена си и откъсна ъгълчето й. — На, това са двадесет долара!

Пипа скочи на крака.

— А, не! Не е честно!

Всички я подкрепиха.

— Добре де, добре — нацупи се Марла. — Тогава ми дай двадесет назаем, за да вляза в играта.

Пипа извади последните си двадесет долара на масата. Хелън, Сал и Арам също хвърлиха своите последни двайсетачки. След като огледаха картите си, те изсипаха ругатни като огън и жупел и се отказаха.

Марла остави дипломата на масата.

— Това е две хиляди долара — тя гледаше с отворена уста как Пати се разделя с петдесет долара в брой, часовника си „Сейко“, пръстен с аквамарин и две обици. — За какво са ни тези боклуци?

— Това са две хиляди и петдесет. Щом ти можеш да залагаш дипломата, аз мога да заложа бижутата си. Само този диамант струва три хилядарки.

— Чист цирконий! — извика Пипа.

— Я млъкни! Дори не си в играта!

След мрачно мълчание Марла изчурулика:

— Добре, добре. Подслади мизата, сладурче.

Пати сложи върху сейкото и два билета.

— Две места в ложа за следващия мач на Даймънд-бекс^[10]. Твой ред е, полак.

Всяка клетка в тялото на Пипа пищеше да грабне дипломата от масата и да побегне. Това бе раздаване, което Майк на всяка цена трябваше да спечели. Като събра и последната си капчица кураж, тя надникна над рамото му и почти щеше да припадне: беше получил най-лошите карти досега. Нищичко! Прокле се, че му бе дала сигнал да заложи, а не да се откаже. Откажи се, идиот! Откажи се! Чувстваше как напрежението около масата расте, докато всички очакваха полският шампион да разкрие картите си. Беше силно замаяна от алкохолните пари откъм Марла, от силния дезодорант на Пати и от отвратителната миризма, носеща се от пелерината. Носът започна да я сърби, беше алергична към вълна.

Сякаш прочела мислите на Пипа, Марла тръсна мръсната материя, вдигайки истински облак от прах и пърхот във въздуха. Две секунди по-късно Пипа кихна. След това се изкашля.

Майк наостри уши. Дали Чипа прочисти гърлото си? Кашляше ли, или кихаше? Определено бе издала някакви странни носови звуци. Точно навреме, защото беше готов да се откаже.

Сърцата на всички прескочиха, когато той побутна всичките пари в центъра на масата. Заета да издуха носа си, Пипа не осъзна какво се случи, докато Хелън не попита Марла:

— Ще вдигнеш ли отгоре?

Марла погали своите кадифени лосови рога. През алкохолната мъгла тя осъзна, че никой няма повече пари. Усмихна се доволно: нищо не бе по-вълнуващо от това да докараш шест човешки същества до прага на отчаянието.

— Не, няма.

— Пати?

Пати премисли бързо дали да преотстъпи писмено своята пенсионна сметка и двете си деца.

— Не.

— Значи това е — рече Арам. — Победителят взема всичко.

Марла имаше двойка петици. Майк нямаше нищо. Пати имаше чифт шестици.

— Яхууу — изкрещя тя, заграби парите, бижутата си и дипломата и ги изсипа в пазвата си. — Аз спечелих!

Пипа гледаше като от далечна галактика как грабва дипломата й и отива в банята. Сетне чу водата на тоалетната да тече. И Пати се появи на вратата.

— Къде е дипломата ми?

— Използвах я вместо тоалетна хартия. Това беше най-доброто, за което можеше да послужи. Страхотна игра, момчета! Весело сватосване! — малките камбанки над вратата тържествено издрънчаха, когато Пати излезе.

Трепереща, Пипа се заклати навън. Очите й бяха подути и почти затворени. Последното нещо, което видя, преди да излезе, беше Марла Марбъл, жестоко царствена в своята пелерина навахо, с очила с форма на сърца и велурени лосови рога на главата.

— Ама и ти се оказа голям шампион, полак! — изсумтя презрително тя.