Тери Пратчет
Тъмната страна на слънцето (11)

11

„Ние сме стара раса. Радвали сме се на всичко, което галактиката може да предложи — самият аз съм виждал черната уста в центъра на галактиката и ярките мъртви звезди отвъд нея, — и затова като раса трябва да бъдем обречени. Ти търсиш нови преживявания като псевдочовек; аз изучавам раждането на водорода в междузвездната бездна заедно с расата, наречена шушулка. Ние сублимираме нашата крипииност, защото тя ни задушава. Накъде ще вървим оттук нататък?“

Лично писмо от негово пещейшество КРабИ + 687° до негово пещейшество КРийгИ + 690°, препечатано в антологията „Постшегаджия“

— Влез.

Дом бутна вратата.

Тарли лежеше по корем и четеше. Вдигна поглед и му се ухили.

— Влизай де!

Дом влезе плахо и пусна грависандалите на леглото.

— Твои са — рече той.

Тарли ги докосна замислено.

— Мдаа — рече той неуверено и изключи куба.

— Гравитацията беше на моя страна и мамих, и такова… — рече нещастно Дом.

— Целият си подгизнал — и Тарли плесна с ръце. От единия ъгъл на стаята лъхна въздух, появи се млада дроска, прие заповед да донесе дрехи и хавлия и изчезна. Миг по-късно тя се върна.

— Вашият народ има ли строги правила относно, хм, излагане на тялото на показ? — попита Тарли. — Ако е така, банята е ей там.

Дом измъкна презглава подгизналата си риза и изсумтя.

— Щото, нали разбираш, тука при нас идват всякакви. Добре. Чакуадук — той плесна отново с ръце и наведената фигура изчезна. Дом погледна нагоре.

— Хитро. Пренос на поле? Баба ми не би позволила това вкъщи. Разправя, че така ужасно се хабял ток.

Тарли вдигна ръка.

— Индукционни повърхности под кожата, да. При нас е традиция. Впечатлява гостите. Дръж.

Дом хвана един колан от драконска кожа и го закопча върху широката риза, сложно изтъкана от жълта и сива коприна. Лаотското момче отвори един емайлиран шкаф и му подаде по-малка версия на меча.

— Хей!

— Това е само кото. Чисто обреден. Моля те, приеми го. Освен всичко друго според обичая, ако не го приемеш, това е смъртна обида. Ще трябва пак да се бия с тебе с мечове и без броня. А преди това ще трябва да те науча как се използва — той хвърли кос поглед към врата на Дом. — Подочух, че вече си взел някой и друг урок.

Ръката на Дом се стрелна към врата му и лицето му се сгърчи — не само заради охлузеното.

— Мислех си, че лаотските момичета повече си падат по подреждане на цветя — смънка той.

Тарли се ухили.

— О, така ли? Най-близките до нас цветя се намират на Буундок, съседната планета. Най-големите са рози убийци — за да ги подкастриш, първо трябва да им приложиш душене.

— Бас ловя, че нея много ще я бива в това.

— Сигурно ще е доста добра. Тя е първа в класациите по ужким-меч — това ще рече, по-добра от около петстотин истински ужкимури. За да попаднеш в тия списъци, трябва да си голям спец.

Дом прокара пръст по острието на когото и изсумтя.

— Що се отнася до лъка, мен по ме бива. На нея не й достига търпение. Шарли е едва около тридесета в списъка.

— Има ли нещо, в което да не е добра?

— Третото ни по значимост национално развлечение.

— Какво е това? Преследване на прасета с копия? Мачкане на камъни с голи ръце?

— Не. Дизайн на микровериги. Това е изкуство. Хайде, време е за вечеря.

Дом се изненада, докато вървяха към главната зала. Намираше се на Лаот — свят, който произвеждаше най-доброто корабно оборудване и умове клас пети, класирани сред човеците, — а не бе видял роботи, освен коня и механизмите в градината. Лаотяните очевидно не обичаха да се обкръжават с творенията си.

Докато вървяха по коридор, обграден с лакирани паравани, Тарли рече бавно:

— Татко е много ядосан.

— На мен ли?

— Непряко да. Не заради идването ти тук — той обича гости. Но просто идват и разни неканени. Колко дена останаха, докато откриеш Света на шегаджиите?

— Три дена без днес.

— Имаш ли някакви идеи?

— Някакви — рече неубедено Дом.

— Надявам се — рече Тарли. — Из системата ни в момента се мотаят петдесетина кораба и те чакат да предприемеш някакъв ход. А някои от тях са наблъскани с оръжия. Тера нова е пратила цяла флотилия. Има дори и една страшна черупка от Целоирландия, дето сигурно им е едничка. И като ги поведеш към Света на шегаджиите, ще настане истинска пукотевица. И, хм, онова, което тревожи баща ми…

— Можеш да го успокоиш. Според мен шегаджиите нямат нищо общо с Лаот — побърза да каже Дом.

Тарли въздъхна с облекчение.

— В какви бели ни вкарват само! — продължи той. — Налага се всекичасно да пращаме отряди да чистят тия буболечки на Обединените шпиони из двореца. Във всяка пукнатинка пропълзяват — ей на, виж оная!

Нещо подобно на богомолка, инкрустирана със скъпоценни камъни, пълзеше по ръба на един от шарените паравани. Щом се приближиха, то опита да избяга, но Тарли го събори на пода с върха на меча си и го смачка.

— Прилича на стандартен земен модел — отбеляза той. — Разбираш ли какво искам да кажа?

— Посланието зад всичко това е, че много се радваш, че ме виждаш, но още повече ще се радваш, като ме видиш да си тръгвам — рече Дом.

Тарли заговори припряно:

— Моля те, не го разбирай погрешно. Едно ще ти кажа: ние ще се погрижим да излетиш вертикално и добре защитен. И все пак ти не си ни единствената тревога. Чу ли за изчезването на Банката?

Дом поклати глава.

— Такова нещо досега не се е случвало.

Вратите на залата се отвориха пред тях. В трапезарията имаше само осем души. Кръглата маса беше прибрана обратно в паметосклада и на нейно място бяха опънали проста лаотянска трапезна рогозка. Освен Тарли и Дом тук бяха Джоун, Кеджа, императорът, Шарли, Хрш-Хгн и един дребен напет лаотянец. Дроските слуги на децата стояха зад тях, а Айзък се приближи и застана зад Дом. Държеше Иг в ръце.

— Благодаря — пое Дом създанието. — Къде беше той? Ами ти?

— Просто разглеждах добрата стара родина, шефе. Иг е един вид неофициален талисман на екипа за прочистване на буболечки — направо ги изравя отвсякъде.

Щом Дом погледна Шарли, тя сведе очи и се изчерви.

Основното ястие — мида кай — беше изядено в мълчание, ако не броим усилията на трио фноби, което свиреше на члонг в другия край на стаята.

Хладен нощен бриз довя в стаята звънтенето на листата в робота градина.

Императорът с голяма церемонност разля прозрачна, подобна на сироп течност, която бе измамно лека на езика, а изгаряше гърлото. Слугите изчезнаха с едно плясване с ръце. Триото припряно завърши една фраза, свали струните от инструментите и бързо-бързо си тръгна.

— А сега — рече императорът — да поговорим.

— Шпиони? — измърмори Джоун в чашата си.

Императорът вдигна вежди.

— Но разбира се, драга моя — рече той. — Ето там онзи от триото, който свиреше на инк, сложи Ухо, преди да си тръгне, дроскът слуга на сина ми най-редовно докладва на непроизносимата си планета, а пък стаята гъмжи от буболечки и карфици. Джентълменът от лявата ми страна — напетият момък се усмихна, — е завършен шпионин. Казва се Маган. Една от многото му професии е да ме шпионира. Докладва ми най-редовно в случаите, когато действам, както не е редно. Къде се намира Светът на шегаджиите? — рязко завърши той.

Дом прокара пръст по ръба на чашата си.

— Имаш някакви си седемдесет и два часа да го откриеш — подсказа му Птармиган.

— Не е честно! — възкликна Кеджа.

— Не е длъжен да ми казва.

— Струва ми се, че схванах идеята — рече тихо Дом. — Усещам очертанията на концепция. Тъмната страна на слънцето… това е малко уклончиво. Може би става въпрос за друг набор от измерения?

— Не го вярваш — рече Императорът. — Нито пък аз. Светът на шегаджиите е чудатост в този континуум. Вероятността предполага, че това е единствената вселена, в която те са съществували, макар и да не можем да установим местонахождението им чрез математика. Моето убеждение е, че те са имали шанс едно на милиард, изникнал тъкмо в нашето пространство и време.

— И аз мисля така — заяви Дом. — Съществуват само четири-пет примера за живот извън расите от мехура на живота и те са големи и… ами не точно онова, което ние смятаме за живот. Като например Банката или Чатогастера. При тях животът е просто един от атрибутите им, също като масата и възрастта. Не, според мен шегаджиите са били първият живот — така, както ние го разбираме — в галактиката и съм съгласен с идеята, че вероятно те са започнали и нашето шоу по трасето. Не зная защо съм съгласен. Просто ми се струва правилно.

— За тази идея не знам — рече Кеджа.

Императорът се усмихна.

— Нали разбираш, драга моя, вселената няма време за живот. По право той не би трябвало да съществува. Не разбираме как така е станало.

Дом кимна.

— Толкова сме свикнали с идеята за живота като съществена част от вселената — рече той. — Дори в предсадхимистките времена сме заселвали другите звезди с въображаеми същества и сме се залъгвали, че животът извън Земята е много вероятен. Не сме искали да сме сами.

— Нито пък шшшегаджиите са исскали — наведе се напред Хрш-Хгн. — Затова и са променили шансссовете…

— И са заселили звездите, само че трябва да са били гении в биологията. Изпълнили са и всяка екологична ниша — от студените слънца до замръзналия космос… — заговори Дом. После млъкна.

Беше разбрал за шегаджиите. И други изречения се тълпяха в главата му, плаваха в ума му като айсберги. Бяха влезли самички — или някой ги бе сложил там.

Той знаеше всичко за шегаджиите. Спомни си как са се чувствали, докато са оглеждали празните планети, познали вградения блок, в който се блъскаше в един момент всяка раса — ограниченията на еволюционните им възгледи…

Видя Света на шегаджиите и остана поразен. Другите продължаваха да говорят. Разговорът се виеше около него, без той да му обръща внимание.

— „Тъмната страна на слънцето“ звучи поетично — рече ведро Кеджа. — Ами Ревльото и Хленчото?

— Вътрешшшните планети на Протозвезда пет? — обади се Хрш-Хгн. — Твърде сса горещи и ссса отссскоро. Преди дессет хиляди години не ссса сссъществували. Пък ссса и толкова радиоактивни.

— Говориш така, сякаш шегаджиите са човеци — рече му Кеджа. — Това така и не е доказано. Не биха ли могли организмите им да са на силициева основа? Я виж крипиите.

— Ами плъховете?

Беше Тарли. Той изгледа лицата им и сви рамене.

— Ами ние знаем как стоят нещата на тази планета. А ситуацията с обърнатата ентропия може да отговаря на поговорката за Тъмната страна на слънцето.

— Крипиите твърдят, че не е възможно, което и да е създание на Теналп да бъде разумно — сряза го Птармиган. — И в тази стая повече няма да говорим за тази планета.

— Според мен е Земята — твърдо рече Джоун.

Императорът се обърна.

— Много хомоцентрично твърдение. Можеш ли да го подкрепиш?

Тя кимна.

— В крайна сметка това е стара теория. Шегаджиите са били човеци, при това искам да кажа, човешки човеци — извинявай, Хрш-Хгн, но разбираш какво искам да кажа — и най-накрая се установили на Земята далеч преди да сме били нещо повече от маймуни. И после се кръстосали с нас. Обстоятелствените доказателства го сочат. Много пришълци смятат, че шегаджиите са били човеци. Земята е била единствената планета, освен родния свят на крипиите, създала раса, способна да достигне дори спътника на планетата… Трето, земляните са тъкмо от онзи вид хора, които биха построили Звездните вериги или Центъра на вселената, ей тъй на. И последно, на Земята се намира Институтът по шегаджиите. Той практически управлява планетата. Половината директори от Съвета на Земята са и членове на ръководния комитет на Института. А теорията твърди, че цялата стрелба се командва от клика чистокръвни шегаджии като хитър начин за изопачаване на изследванията върху шегаджиите. Те предприеха няколко опита да убият Дом по свои абсурдни съображения. Не искат никой, освен самите тях да открие Света на шегаджиите. Хрш-Хгн се прокашля.

— Бих иссскал да изтъкна, че подобни теории сссе наблюдават и при фнобите, дроските, крипиите, таркините, лъжичниците и сссума ти други. Всссяка рассса сссе сссмята за шшшегаджиите. Крипиите казват: кой осссвен крипиите би могъл да натрупа необходимите знания, за да плени Центъра на вссселената? Фнобите казват: кой осссвен фнобите би могъл така да проникне в Тоталноссстта, че да оформи толкова сссъвършшшено Звездните вериги? Лъжичниците казват: кой, ако не такива като насс, би притежавал реимтол в грамепа, за да посстрои Лабиринта? Таркините излъчват: кой, ако не…?

— Схванах — рече императорът.

— Във вселената има само едно Слънце — рече Дом.

Наблюдаваха го как се бори с мислите си.

— Просто е — каза той и погледна объркано лицата им. — Има много звезди, но истинското Слънце, червеното греещо нещо, е разумният живот.

Беше дразнещо близо. Виждаше през тях и отвъд стаята в космополитния свят на петдесет и двете известни раси и там, вътре, скатан като жълтък в яйце, се намираше Светът на шегаджиите — на тъмната страна на слънцето.

Зачуди се дали това знание е било налято в ума му и реши, че не е така. Веригата на разсъжденията му беше твърде ясна. Всички свободни краища спретнато се вързаха също като в добро уравнение от вероятностната математика.

Бе мислил, че баща му е знаел, че отива на смърт, както би трябвало да знае всеки добър вероятностен математик. Но освен това баща му бе отишъл и на…

Чу влажно цвъртене. Някой каза:

— Това наистина е твърде лошо. Някой бе застанал на вратата.

Уейс се намръщи срещу дулото на молекулярния си стрипер и пристъпи в стаята.

— Добър вечер, ваше благородие и събрани благородници. А сега, точно в този момент, обикновено някой безстрастно повиква стражата.

Стените изчезнаха. Трима стражи едновременно стреляха по Уейс и изчезнаха сред облаци лек прах.

— Същността на молекулярния стрипер е малкият матричен мотор, който при много редки обстоятелства може да образува дъга и да обърне полето — отбеляза Уейс. — Мисля, че току-що стана точно това.

Императорът се съвзе пръв. Той наля още една чаша вино, протегна я на Уейс и се усмихна кисело.

— Бихте ли обяснили как влязохте? — попита той. — Трябва да прегледам алармената ни система.

— Разбира се. Кацнах с кораба на терасата. Предполагам, че повечето от алармите ви не са сработили.

— Късметлия си — рече тихо Птармиган.

— Така съм построен. Всъщност вие ме направихте.

— А, да. Късметът като електронна способност. Спомням си, че сам надзиравах плановете. Жалко, че не се сетихме да вградим някакъв ключ.

— Нямаше да свърши работа — рече Уейс. — Но стига сме си приказвали приказки. Как мога да убия Дом Сабалос, който е неуязвим? Ако му пусна скала върху главата, Брауновото движение ще потече така, че да отклони курса й.

Шарли замахна със своя кото. Той проблесна към гръдта на Уейс и се сгърчи като станиол. Тя се втренчи невярващо в него.

— Не се тревожи — рече той. — Статистически възможният шанс може да сполети всеки. Извинете ме. — Той извади проста официална пушка за убиване на Обединените шпиони и пак стреля по Дом.

Куршумът спря насред въздуха и се стопи.

Лек тремор пробягна по вселената.

— Молекулярна съпротива — отбеляза Уейс. — Мътните го взели. — Той седна на рогозката и вдигна чашата с вино. Усмихна им се и посочи със стрипера.

— Там, горе, трябва да има още стотина кораба — рече той — фнобски, дроски, крипииски, лъжичникови, шушулкови. Всичките следят това място и се следят помежду си. Колко планети има в тази система, ваше благородие?

— Тъй като Първа сириуска банка се изстреля от орбитата си в интерпространството, очаквам, че сега са шест — отвърна Птармиган.

— Правилно. Банката сега е на орбита на над четирийсет милиона мили оттук — как се нарича най-външната ви планета?

— Там Далеч — обади се Тарли.

— Така че, виждате, всеки изпитва изгарящ интерес към ходовете на Дом през следващите няколко дена. И аз също. Уговорките бяха леко видоизменени. Ние всички отиваме в Света на шегаджиите.

Махна им да замълчат.

— Ние с Дом имаме късмет. Той е закрилян — както се вярва, от шегаджиите, — докато моят късмет е сигурен, защото представлява истински силициев чип. Обаче се боя, че вие, останалите, нямате късмет. Ясен ли съм? Термините „заложници“ и „убивам“ са незадоволителни и поради това няма да ги употребявам…

 

 

Механичен прилеп кръжеше в мрака, когато прекосиха терасата. Корабчето на Уейс беше там. Беше малко, достатъчно малко, че формата му да бъде диктувана от единствения матричен мотор, който съдържаше. Седло за пилота и рамка за допълнителното оборудване бяха увити около предния край на намотката, а апаратурата за приземяване просто беше заварена за обшивката на двигателя. Това беше машина за местене от място на място с минимум комфорт и максимум ефикасност — и беше бърза. Име си нямаше.

Дом се качи в седлото, затвори прозрачния капак и огледа командното табло. Гласът на Уейс, който даваше последни наставления, беше заглушен от пластмасата:

— Да сме си наясно. Изгубя ли контакт с тебе, предприемеш ли някакъв погрешен ход, ще бъда принуден да взема мерки. Чакай ни на орбита.

Корабът се издигна гладко. След като излезе от атмосферата, Дом можеше да наблюдава по-голямата част от системата на Тау Кит на малък сканиращ екран. Корабите се виждаха като сини светещи точки. Далеч от тях имаше нещо друго — скенерът постоянно примигваше от червено до синьо, докато вграденият в него мозък клас две се мъчеше да реши това кораб ли е, планета ли е. Докато Дом гледаше, мигането изчезна. Банката се бе шмугнала в интерпространството. Дом си спомни видяната от него огромна матрична машина в една от пещерите. Не би струвало особени усилия да подкараш планета.

След десет минути „Пияният от безкрайността“ се бе превърнал в ярка звезда върху терминатора на Лаот. Уейс бе избрал добър кораб. Дом въведе в матричния компютър дадените му координати и въздъхна.

Скокът беше кратък. Продължи едва половин час субективно време и завърши насред флотилия.

— Отвори комуникаторните вериги — нареди Уейс.

Той видя главната кабина на „Пияният“ — заложниците стояха безмълвно в средата й. Или поне повечето. Джоун I я крепяха, а Айзък беше проснат на пода.

Уейс влезе в зрителното поле.

— Натъкнах се на мъничко съпротивление — осведоми го той. — Ти не се тревожи.

— За какво ти е тая флотилия? — попита Дом.

— За компания. Кой да знае, може да се наложи да се бием, да правим оглед или просто да се приземим на мъртва планета?

Дом се разхили истерично в малката кабинка и престана едва когато забеляза как Иг се е свил от страх върху командното табло, втренчил в него опулени от ужас очи.

— Вие сте глупаци — каза той на комуникатора. — Мислите си, че ще ви водя към планета, така ли?

Сцената от „Пияният“ примигна и се изгуби и от екрана го погледна ново лице. Беше мършаво, увенчано с туфа черна коса и не можеше да се сбърка — бе родено на Земята.

— Съжалявам за това — рече то. — Казвам се Франц Асман от Института по шегаджиите. Това е нашата флотилия. Уейс е наше оръдие.

— Землянин, а? — рече Дом. — Това означава, че всъщност не мислите, че заплахата от наказателни мерки е достатъчна, че да ме спре да не избягам. Един землянин би оставил да опържат баба му, стига да вижда в това някаква лична изгода.

— Опазил ни Садхим от междупланетна враждебност — рече уморено Асман. — Всъщност знаеш ли, от известно време те изучавам. В Института има екип от двеста души, които също от известно време те изучават. Знаем точно какво би направил във всяка ситуация, а в тази няма да избягаш.

— Изучават ме? — зад главата на Асман се виждаха смътни фигури пред дълго командно табло, покрито със сложни завъртулки от разноцветни линии.

— Това ни е работата. Знаеш ли какво е било това астролог?

— Естествено — отвърна Дом. — Аз съм роден по времето на О’Брайън Ловеца.

— Ние сме новите астролози. Ние оценяваме…

… чрез математиката на вероятностите и пресяваме населението на галактиката, за да намерим онези, чийто профил на вероятностите съвпада най-добре с теоретичния профил на откривателите на Света на шегаджиите. Този конкретен профил от известно време съществува. По неизвестни причини въпросите, свързани със Света на шегаджиите, обикновено са се превръщали в безсмислици, след като им се приложи в-математика, но е било възможно, чисто и просто възможно да се изведе уравнение от линиите, заобикалящи логическите дупки.

Това означавало ново пресяване. Не е било трудно. Тази година е имало само трима потенциални откриватели. Единият — фноб монах, вторият — тримесечно момиченце от Третото око. И двамата ги убиха лесно.

Но ти се оказа различен. Институтът се намери в небрано лозе, докато се опитваше да разбере защо. Баща ти също е бил откривател с висока степен на вероятност и при него не е имало трудности. И все пак нещо пречеше да бъдеш удобно премахнат. Късметът ти е твърде голям.

Нещо иска ти да откриеш Света на шегаджиите.

— Да — рече Дом. — Самите шегаджии.

— И ние така смятаме — рече Асман. — Знаеш ли защо не можем да ти го позволим?

— Мисля, че мога да проследя разсъжденията ви — рече Дом. — Вие се боите от шегаджиите. Защото не ги познавате. Смятате, че контактът дори с останките от тяхната култура ще ни унищожи. Предполагам, че изповядвате някаква идея, че хората са си много по-добре без богове.

— Ти ни се присмиваш. О, не можем да отречем, че артефактите на шегаджиите са направили нещо за стимулиране на междурасовото сътрудничество.

Дом се чу да крещи:

— Те са го предизвикали! Крипиите са изобретили матричната машина, за да могат да намерят други форми на живот, които да им помогнат да разгадаят тайните на шегаджиите!

— Така е. Но, Дом, чуй ни. Знаеш ли, че преди Садхим и дори преди междузвездното пътуване хората са вярвали в някакъв всеприсъстващ бог? Не Малките богове на садхимистите, които отговарят на природните сили, ами истински Директор на вселената? Но ако излезело, че Той съществувал наистина, на планетата щял да настане пълен хаос. Той щял да престане да бъде успокоителна Вяра и щял да се превърне във факт — в Слънцето също не се вярва. А хората щели да изгинат от космически комплекс за малоценност. Не можеш да живееш, след като знаеш, че съществува подобно величие.

Ние имаме нужда от идеята за шегаджиите, защото те са обединяваща сила сред расите, но не можем да си позволим да намерим техния свят. Да предположим, че е мъртъв — това ли е краят дори и на най-великите раси? А ако са още живи, дали ще ни поробят, или изобщо няма да ни обърнат внимание? Или още по-зле, ще ни станат приятели?

Сега можем само да те оставим да отидеш на тъмната страна на слънцето. Но трябва да разбереш, че не можем да ти позволим да се върнеш.

— Знам какво е Светът на шегаджиите — заговори бавно Дом. — От известно време според мен съм го знаел, без да го съзнавам. И мисля, че започвам да разбирам къде се намира. Във вселената — нашата вселена — съществува само едно Слънце и то ни е дадено от шегаджиите. Бихте ли вързали вашата флотилия за този кораб?

Асман кимна.

— Тогава следвайте ме.

Интерпространството засия около него. Дом изключи комуникатора и се опита да не обръща внимание на златистооранжевото сияние, което изпълни кораба и сред което плаваше той.

И каза, без да се обръща към никого:

— Защо сега? И защо аз?

Иг сви рамене и обърна към него острия си като на плъх нос. И заговори. Думите идваха в главата на Дом, без да има нужда да минават по тромавия физически път:

— Проблемът беше, че така и никога не намерихме начин да развием емпатия. Телепатията — това е просто по-висша форма на речта. Но да знаем как и какво чувства друго същество, друго създание — това е невъзможно.

— Били сте самотни — рече Дом. — Всички тези празни години…

— Айзък би казал: топло, ама не чак жега. Претърсихме дори и алтернативните вселени, вярно е, та чак до тъмните и невъзможни вселени, които са съвсем истински кошмари. Живот имаше. Банката и Чатогастерът са дребни риби. В някои вселени самите слънца са живи. Съществува галактика, която пее. В една вселена хей там — лапичка посочи и нокътят й за миг изчезна в друг континуум — не съществува нищо друго, освен мисъл, която обгръща всичко. И не само мисъл, а и разбиране. Но ни е чужда. Колко нехайно използвате вие думата чужд — представа нямате колко чуждо може да ти бъде едно нещо.

Открихме — както в момента откриват крипиите, — че крайната бариера е гледната ти точка. Те смътно осъзнават, че дори и най-обективните им твърдения за вселената не могат да бъдат освободени от петното на крипииството, защото в крайна сметка те са плод на крипииски умове и емоции. Тъкмо затова те са великите посланици на междурасовата хармония и толкова упорито се опитват да бъдат всичко друго, освен крипии.

— Значи вие сте ни измислили — рече Дом. — Поне тази теория вярна ли е? Искали сте да получите… ъ-ъ… различни гледни точки?

— Пак си доста близо. Всичко, което трябваше да направим, бе да улесним възникването на разумния живот. Това поне не е трудно — и вашите науки вече го могат. Макар че беше страшно мъчно да уцелим точната комбинация за живота на основата на студен хелий. Между другото, вътре в мен има имплантирана по хирургичен път бомба. Земляните го направиха. Много внимателно. Но няма защо да се тревожа — дезактивирах я.

Иг млъкна и се почеса по ухото.

— Оставихме артефакти, за да ви дразним — продължи той. — Боя се, че ви измамихме. Бъди сигурен, че преди да се махнем, почистихме галактиката направо идеално. На някои светове се наложи да правим съвсем нова кора чак до вкаменелостите. Наложи се да заменим металите в земята с руди, да напълним петролни залежи, да сложим наново въглищни находища — искахме да сме сигурни, че има с какво да си започнете живота. Дадохме ви приспособени светове, но ви оставихме Кулите, Звездните вериги и тъй нататък. Боя се, че всички те са културни ментета. Направени по-скоро да вдъхват благоговение, отколкото да информират. Но трябваше да оставим ключ. От артистична гледна точка това беше правилно.

— Тъмната страна на слънцето — обади се Дом. — Ключовете бяха два. Ако вие не искахте да го преведем, така и нямаше да го преведем. Това беше ключ номер едно. В края на краищата ние и от фнобски нямаше да можем да превеждаме, ако не бяха фнобите да ни помагат. А слънцето — вие сте обърнали гръб на разума и сте станали тъпоумни животни.

— Ама моля ти се! Блатните игове са си доста умнички, като се има предвид обкръжаващата ги среда. Ние много внимателно избирахме новото си „аз“. Повярвай ми, приятно е да нямаш врагове и да си лежиш в топлата кал. Трябваше да си вградим и гаранция — генетичен номер, — така че да станем животни късметлии и по-скоро да ни почитат, отколкото да ни преследват. И аларма — така че когато дойде моментът, да си спомним. Тези мънички телца се оказаха добри скривалища.

— Само ще те питам пак; защо аз? — повтори Дом.

— Живееш точно в нужното време. Ти си естествен космополит. Идваш от Опакото. Това някога беше нашият свят. Много отдавна, разбира се. Богат си и на положението ти е присъщо известно количество блясък. Да кажем, че е било съдба.

Той присви очи и се загледа през капака в сияйните, непарещи огньове на интерпространството.

— Извинявай — рече Дом, — ама вие хич не приличате на свръхраса.

Лапите на Иг се застрелкаха по клавиатурата на матричния компютър. Той вдигна поглед и се втренчи в Дом…

… Дом разтърка очи.

— Съжалявам — каза той. След няколко секунди се опита да си спомни какво е видял в този момент на контакт, но образът беше изчезнал и бе оставил след себе си само впечатлението за величие и разбиране.

— Благодаря ти — тихо рече Иг. — Нали разбираш, хората очакват една напреднала раса да кацне със златни кораби и да каже: „Хвърлете оръжията, престанете да се карате помежду си и се присъединете към великото галактическо братство.“ Ама то не е така. Това го правят младите раси.

— А сега какво?

— Сега ли?

… ще се срещнем с вас — дойде мисълта. И може би заедно ще видим вселената такава, каквато е. И когато се срещнем с вас, ще се срещнем като равни. В крайна сметка всички ние сме чисто и просто подвидове на една-единствена раса на умните обитатели на слънцето. А цялото е безкрайно по-голямо от сумата на отделните части. Сега…

— Сега — каза Иг — ще си поговорим.

Флотилията увисна на фона на сияйната грамада на Опакото. И други кораби проблясваха и изникваха из цялата система — онези, които ги следваха, излизаха от сянката на интерпространството. Радиото ломотеше на многобройни езици.

— Ще има битка! — изстена Джоун. — О, Боже мили, те ще се бият!

Над командната палуба на земния кораб флагман висеше огромен кръгов екран, последна дума на космическата техника. Гледаха как прииждащите кораби образуват груба фигура. Командирите им осъществяваха някаква страшно скоростна дипломация.

Асман се отдалечи от един команден пулт и се приближи, като клатеше глава.

— Съжалявам — започна той. — Опакото, значи? Тогава вие, опаковците, ли сте шегаджиите? Да започнем с това, че вие сте били само някаква си там колонийка и е немислимо…

Корабът се разтрепери. Нещо се издигаше от интерпространството, огромна грамада с глас, който прокънтя по резонаторната система:

— ЕЙ, ЗДРАСТИ! ЩЕ ПРЕДПРИЕМА ИКОНОМИЧЕСКИ САНКЦИИ СПРЯМО ПЪРВАТА РАСА, КОЯТО ИЗВЪРШИ АКТ НА АГРЕСИЯ!

И Банката застана на стражева орбита по-близо до Виж-Що.

Дом отвори люка на малкия кораб и пристъпи навън, в космоса.

Вървеше внимателно, стъпваше неуверено и спря на десетина метра от кораба.

Обкръжаваше го едва забележимо сияние. В протегнатите си ръце държеше нещо.

Иг се изправи на абсурдните си задни крака и заговори.

Светлините на флагманските кораби помръкнаха, електрическите инсталации гръмнаха и стените се разтрепериха от мощния рев.

Последва кратка пауза. После мъничкият шегаджия сниши гласа си. Посланието вече беше по-ясно, но бе почти също толкова опустошително. То гласеше:

Кацнете. Ние, шегаджиите, крачещите през галактиката, ви молим.

Има на много да ни учите.

 

 

След голяма борба Дом усмири дивата ветромида и я подкара към брега.

На пет мили нататък, покрай шегичката, каквато се бе оказала Кулата на шегаджиите, се приземяваха повечето кораби. Тихо, като се опитваха да не привличат към себе си зрителните апарати на другите, петдесет и двете раси се отправяха към блатото.

Дом бе оставил Иг да клечи в калта — фокус на широк и все по-разширяващ се кръг от слушатели. А по водните алеи плуваха кучешката още игове. Във вселената предстоеше да се случи нещо ново. То щеше да ангажира всички раси. В края на краищата те бяха просто разновидности на единствената велика раса на мислещите същества — обитателите на светлата страна на слънцето. Щеше да отнеме време, но един ден нещо щеше да дойде на Опакото, в мокрото блато ей тъй, от интерес, и да каже: — Оттук се започна.

Но само за мъничко Дом изкръшка. Защото трябваше да изпълни още един дълг. Като балансираше върху разлюляната мида, той извади тапата от бутилчицата и изля съдържанието й в морето. После внимателно, за да не закачи жилата на мидата, топна главата си във водата и чу далече-далече и едва-едва думата „благодаря!“ сред шума на морето.

Погледна далечния бряг. Една фигурка бе слязла при вълните — обвиваше я златисто сияние. Момичето го гледаше замислено.

Дом пришпори мидата през вълните.

„А сега — помисли си той, — да слушаме.“