Тери Пратчет
Тъмната страна на слънцето (10)

10

„На Лаот земеделската работа се върши с отвертка.“

„Галактически спектър“

Чуйте как хрясват

листите есенни, хрупат

кристални листа.

Чарлз Суб-Лунен, „Планетно хайку“

Леглото беше реликва — пищно и черно, сподобено с отличителните белези на династията Таминик-Пинг. Дом се вглеждаше през изтъняващите сини мъгли към останалата част на стаята.

Намираше се в съкровищница. Или пък в музей. Някой беше прекарал цял товар мебели и украшения през галактиката и ги бе стоварил тук, без да го е грижа за стил или епоха. На двете стени висяха памето-гоблени, на които забравени герои пресъздаваха страници от историята като непрекъснато повтарящ се запис. Комплект от хора фигури за цтейм в церемониални одежди стояха вдървено в стойка мирно върху дъска, вградена в гигантски култивиран рубин. Имаше и водна скулптура в бездействие, която стоеше на дъното на голям басейн, а също и витрина от Ранния хром, в която бяха изложени няколко контрабандно пренесени фнобски храмови грънци. Там, където по стените не висяха гоблени, се стелеха пурпурни драперии.

Дом си представи домовете куполи на Опакото, обзаведени с фанатична практичност. Единственото украшение, чието присъствие бе насърчително, беше садхимисткият запазен знак, както и Единствената заповед, поместена в подходяща рамка. Дори и токът не си позволяваше да протича по-далеч от кухнята. А семейство Сабалос беше богато — всъщност толкова богато, че можеше да си позволи простичък живот. Който и да беше собственикът на тази стая, беше или победен от тях, или пред него те си бяха живи голтаци.

Усети до ухото си нещо топло, обърна се и видя Иг, сгушен вътре в спалното поле. Животинчето отвори едното си око и измърка.

Дом се измъкна тромаво от полето и също толкова тромаво се приземи. Гравитацията беше една идея по-силна от тази на Опакото.

Той дръпна една завеса и видя слънце, сплескано от рефракцията, което се спускаше зад парцалив хоризонт. Беше анемично червено. А покрай прозореца прехвръкна на пресекулки нещо дребно, намери си отвор и изпърха вътре. Дом забеляза металните отблясъци по крилете му, докато то пърхаше около лампата, и маранята около мъничкото му въздушно витло. Беше лаотски молец. Слънцето отвън беше Тау Кит и залезът бе блед, защото атмосферата бе почти свободна от прах. Почувства се доволен от себе си.

Бронзовите врати в дъното на стаята се отвориха и влезе Айзък.

— Здрасти, шефе — рече той уморено. — Как си?

— Чувствам гръдния си кош така, сякаш някой е забивал в него ръжени — оплака се Дом. — Последното нещо, което си спомням, е, че бях на Минос.

— Точно така. Намерихме те на входа на Лабиринта, а половината ти гръд беше издълбана. Пък оня, Иг, цивреше на поразия.

Дом седна.

— На входа на Лабиринта? Как съм попаднал там? Хей… вие видяхте ли центъра?

Роботът кимна.

— То се знае, но нашите центрове, ако ме разбираш. Пак опит за убийство, а?

Дом му разказа.

— Баба ти пристигна малко след това — уведоми го Айзък. — Ние с Хрш-Хгн си рекохме: „Добре сме, той умира, а «Пияният» е доста бърз кораб.“

— Да, хубаво. Обаче това тук не е Опакото.

— Отби се тук, да те полекуват. Тия гугу-тела не могат да се възстановяват самички до безкрайност.

— Разбира се, това е твоят дом, нали?

Айзък се вдърви.

— Аз съм гражданин на галактиката, шефе. Да, това тук ми е добрата стара родина. Работен кораб три, Фабричен комплекс девет — тук съм се пръкнал. — Той се огледа из стаята. — Ама да ти кажа, така и не сме видели това място отвътре. Между нас казано, не ми харесва. Имаш ли представа дали аз съм единственото желязо тука?

— Я зарежи. Все трябва да има слуги! — отвърна Дом, докато си търсеше дрехите.

— Много ясно, че има. Човеци са. Няма лъжа, няма измама, шефе.

Дом зяпна насреща му.

— А един от тях ме нарече „сър“! В моя куб всеки човек, който нарече робот „сър“, направо си е изпросил тупаника!

— Я се успокой и ми намери някакви дрехи. Искам да поразгледам това място, преди да е изчезнало — рече Дом.

Излязоха от стаята и тръгнаха по широк коридор, застлан с дебел килим. Айзък го преведе през няколко големи, претъпкани с мебели зали и най-накрая стигнаха до двойна сребърна порта. Двама мъже, облечени в ливреи в кафяво и златно, припряно отвориха портите и се изопнаха в стойка мирно, докато двамината минаваха през тях. Дом чу механично ръмжене — идеше от гърлото на Айзък.

Кръгла маса с кладенец в центъра изпълваше стаята. Погледът на Дом улови първо Джоун; тя господстваше над стаята, както винаги облечена в дълга рокля в полунощно пурпурен цвят и с черна перука, която отиваше на кожата й. Тя се усмихна едва-едва. До нея седеше висок, дебел мъж с почти дросково телосложение — Дом го разпозна: беше император Птармиган. До него пък седеше Кеджа — тъкмо се надигаше от стола си, за да се втурне покрай масата и да го прегърне. А до нея бе седнало момче горе-долу на възрастта на Дом, което го оглеждаше замислено. Останалата част от масата се състоеше от обичайния набор директори — членове на Съвета и висше планетарно ръководство.

Кеджа прегърна Дом и го целуна.

— Знаех си, че ще се появиш тук! Дом, ама ти си зелен… — ахна тя. — Да не би да си ходил за риба?

— И така може да се каже — отвърна той.

— Ела и седни, тъкмо се канехме да вечеряме. Тарли, ще мръднеш ли малко? Ако се посместиш още малко, и Айзък ще може да си намери място — добави тя ведро.

— Естествено — момчето се усмихна на Дом.

— Аз ли, мадам? Да вечерям с човеци? — студено произнесе Айзък, втренчил неподвижен поглед в мъжете с ливреи, застанали зад вечерящите.

— Не се срамувай — ние тук всички сме една голяма интегрирана верига — рече Кеджа.

Дом се наведе към робота и промърмори:

— Сядай веднага и си докарай любезен вид, защото иначе лично ще те разглобя посредством нокти, зъби и крака.

Дом се оказа настанен между императора, който го поздрави учтиво и отново се обърна към Джоун, и Кеджа. Мнозина от вечерящите гледаха Дом с откровена невяра. На масата седяха и няколко фноба, а Хрш-Хгн дружелюбно съскаше на някакъв алфа-мъжкар с много важен вид.

— Винаги ли вечеряте така? — попита той.

— О, да — отвърна Кеджа. — Птармиган предпочита да настанява хората така, че да ги вижда. — Тя вдигна пръст и келнерите се приближиха.

— Ъъ, Кеджа… откога съм тук?

— От снощи. Ти си прочут, братчето ми. Според Птармиган половин галактика се е юрнала да те търси. Предполага се, че ти си повел всички ни към Света на шегаджиите. Според теб какво ще намерим там?

— Според както сочат последните събития, една тъпа огромна бомба. — Забеляза как тя трепна. — Извинявай, без да искам. Прочут, казваш, а?

— На орбита обикалят около дузина кораби, повечето от Тера нова и Целоирландия. И с всеки час стават все повече. Птармиган е много ядосан. Не го разбрах достатъчно, но доколкото схванах, всеки се опитва да те отвлече. Вярно ли е, че ще откриеш Света на шегаджиите до пет дни, независимо какво ще стане?

— Така очаквам. Ама как така всички го знаят?

— Ами ти не си го пазил в тайна, нали? А и Обединените шпиони са замесени. Налага се Птармиган на всеки час да изпраща специални отряди да метат ония дребни буболечици роботи, с които ония постоянно обсипват двореца. Една се промъкнала в кухнята и отворила фурната тъкмо когато се печало суфле, а това противоречи на всякакви правила!

— Единият от корабите крипииски ли е?

— Не знам.

Тарли се наведе зад младата си мащеха и кимна.

— Моите извинения, драги Дом, но случайно подочух за какво си говорите…

— Подслушваше — сряза го Кеджа.

— … и тъй като стана въпрос, единият от корабите е крипииски квадратен кораб VMFTL с регистрация от Звездната верига.

— Звездната верига?! Леле, Божке! — Една мисъл мина през ума му и ръката му отхвръкна към колана. — Кеджа, там имаше ли бутилка…

— Нищо й няма. Прислужницата ми каза, че един от стражите й казал, че тя съдържа водата на живота. Не че искам да си пъхам гагата, където не трябва, разбира се.

— Разбира се, че не си я пъхаш. През последните няколко дена едва не ме убиха, превишиха ми кредита в Банката, цял час дишах под вода издигнах се на орбита с помощта на крайно неприличен метод и си поплувах по повърхността на звезда. А, да. Излязох от Лабиринта на Минос, въпреки че ми бяха смазали гръдния кош. Животът е едно безкрайно весело пътуване. Някой трябва да започва да ми пише биографията сега, веднага, преди да е станало късно!

— Ами защо не хванеш него? — Кеджа посочи един човек на отсрещната страна на масата. Дом позна човека с белезите и очукания му робот.

— Това е Чарлз Суб-Лунен, нали? Онзи, когото наричат Ренесансовия човек?

Кеджа забеляза, че мъжът и роботът ги гледат, вдигна чаша в наздравица и се усмихна. Под прикритието на чашата тя сподели:

— Да, и освен това е специалист по шегаджиите. И историк. Пък и поезията му си я бива. Знаеше ли, че той е онзи, който е дешифрирал езика на шегаджиите?

— Поетът и смахнатият компютър — цитира Дом.

— Да, макар че той не е наистина смахнат. Не знам кой е бил поетът. Слугата му също е доста чаровен — не мислиш ли, че изглежда привлекателен с всички тези белези, Дом? Дом?

— Ъъ, мда — произнесе бавно Дом, въртейки замислено чашата си в ръце. — Смешна работа, а? Създаваш си впечатление за хората… мисля, че искам да разменя няколко думи с него. Извини ме.

Дом се промъкна покрай масата, но не беше достатъчно внимателен. Джоун го улови леко за лакътя — леко наглед, но зад този захват стояха солидни анатомични познания.

— Добър вечер. Любимото ми внуче напоследък май се е събирало с лоша компания. Уейс е главното торпедо на Института по шегаджиите.

Дом въздъхна.

— Добре де, бабо. Предполагам, че бая си поровичкала в мозъка ми?

— Ами ти беше в безсъзнание и това, естествено, ми се стори най-логичното нещо.

— О, естествено.

— Не се докачай — такъв е животът. Уейс го знае всеки страж в Галактиката. Навремето е убил заместник-шефа на Обединените шпиони, да знаеш. Той е робот, който притежава инстинкт за убийство. Виждам, че още си държиш оная блатна гад?

— Прекарал известно време с Уейс. Предполагам, че е бил хванат в капан — рече Дом. — Аз не бих се притеснявал твърде много.

— Мислиш се за неуязвим. Не залагай на това. — Тросна се Джоун и метна кръвнишки поглед на Иг.

Императорът бавно се изправи на крака и дрънна с малка черна камбанка. Хората започнаха да стават от масата. Дом видя как Суб-Лунен и слугата му човек се изгубиха в тълпата.

— А сега какво? — попита той. — Доколкото разбирам, всеки ме чака да предприема нещо.

— Ще откриваш ли Света на шегаджиите?

Повечето от вечерящите си бяха тръгнали. Императорът им се поклони и ги остави да седят. В другия край на стаята Хрш-Хгн и Айзък си приказваха с Тарли.

— Така мисля — отвърна Дом. — Вече… вече ми се очертава. Не е планета — искам да кажа, може да бъде и планета, но… ами Опакото е планета, която си има орбита, хидросфера, магнитно поле и тъй нататък, но Опакото, освен това е свят, култура.

— Разбирам — рече Джоун. — Чудя се къде ли може да е?

— Имам още пет дни, вече дори по-малко, което изключва повечето места извън мехура на живота… — Дом млъкна. — Ти не измъкваш ли информация от мен?

— В името на Опакото. Не искам да откриеш Света на шегаджиите и да го хвърлиш на тълпата, да го пропилееш. Тебе не те е грижа за политиката. Казвам ти, ако го използваме както трябва, това може да стане великото дело на фамилия Сабалос.

— Сериозно ли ми го казваш?

— Съвсем сериозно. — Тя се надигна. — Ще поговорим по-късно. Идваш ли да видиш Маската?

— Непременно трябва да я видиш! — възкликна Тарли и притича покрай масата. — Това е специална продукция. Суб-Лунен я е написал на кораба на идване насам. Татко обича да се развлича след вечеря.

 

 

Дом реши, че е умерено забавно. Беше пародия на актуалната политика между Земята и Другите светове — нещо, на което човек винаги можеше да се посмее, — написана в ранногръцки стил. Всички герои носеха грамадански маски, целите в скъпоценни камъни. Хорът беше роботски.

После пиесата прикова Дом към стола.

Главният герой беше председателят Пан с кози крака, рога и флейта. Той се появи след сцената на бизнес с Първа сириуска банка — издуто сребърно кълбо на пружинени крака. Банката рече:

— МИСЛИШ ЛИ ТОГАВА, ЧЕ ЧОВЕКЪТ МОЖЕ ДА ПРЕДОТВРАТИ ТОВА, ДА БЪДЕ ИЗТИКАН ОТ РОБОТИТЕ?

Пан припна през сцената:

— Разбира се. Кой робот би могъл да върши мойта работа? Тяхното може да хареса само на Първокласниците, нали знаеш.

Хор: Брекекекекс-коакс-коаксиал!

Пан: Но чуй! Кой е тоз пътник уморен?

На сцената се промъкна още един актьор. Беше ярко, искрящо зелен. Залиташе под обединената тежест на чифт крилати сандали, които оставяха диря от пера, и огромен меч от гума, а на рамото му клечеше кошмарът на препаратора — стъклени очи, пера, туфи косми и зле подбран набор от нокти.

Пан: Майчице?! Какво правиш ти с таз странна, зле сглобена твар?

Пътник: Туй не е странна твар, а мой другар.

Пан: На твоя другар говорех. Какво дириш, пътниче? Казвай, че да продължаваме нататък със скеча.

Пътникът се опули късогледо, огледа сцената, а после се вторачи в публиката.

— Търся свят на шегаджиите — смънка той.

Пан рече:

— Пробвай Земята. И на Тера нова са с доста добър нрав. Ох, тези шегаджии. Хайде, къш оттук! Те не съществуват, нали?

— Да и не. Което ще рече, не и да.

Банката: ВСЕКИ ЗНАЕ, ЧЕ СА СЕ ПРЕМЕСТИЛИ В СЪСЕДНАТА ВСЕЛЕНА…

Пан: Така че защо не погледнеш на тъмната страна на слънцето?

Пътникът: Да бе, да му се не види! Тъмната страна на слънцето ли казахте? Право там отивам! И се затътри нанякъде.

 

 

На другата сутрин Дом се събуди в спалня, която почти го потискаше с богатството си, изми се в златен умивалник и се запъти към трапезарията. Беше закъснял за закуска. По-голямата част от нощта бе прекарал в безплоден спор с Джоун. Когато замъкнаха Иг в лаборатория и го пребърникаха за всяко мислимо оръжие, за злощастие на животинчето се надигна кавга. Не намериха нищо, но Иг, увил се около раменете на Дом, днес беше странно мълчалив.

Суб-Лунен си бе тръгнал след края на „Маската“ — след спешен разговор със Земята.

В дъното на залата имаше плаващ плот, отрупан с огромни покрити блюда. Дом се понесе безшумно по килима, като експериментално повдигаше ту един, ту друг капак. Единият покриваше блюдо с пушена червена риба, друг — доста нещастна на вид глиганска глава. Трети криеше просто плодове. Като опаковец най-накрая той се спря на рибата и се настани в края на празната маса. Ей тъй, от любопитство, вдигна капака на огромен супник и веднага побърза да го захлопне с трясък — императорът бе угодил и на гостите си дроски.

След няколко минути една вратичка отсреща се отвори и вътре на пръсти влезе едно момиче. Беше дребничка и мургава като Тарли. Дом се усмихна. Тя се изчерви и се промъкна до плота, приковала поглед в него.

Тя струпа в една чинийка дребни рибки и седна на отсрещната страна на масата. Дом се загледа в нея. В светлината на утрото тя сякаш излъчваше сияние. Беше тайнствено и притеснително. Сиянието я следваше, тъй че мръднеше ли с ръка, във въздуха увисваше едва доловимо златно призраче. Електрофизичен ефект — но все пак си беше впечатляващ.

Ядоха в мълчание, нарушавано само от жуженето на голям, старинен Стандартен часовник. Най-накрая той се стегна и продума:

— Говориш ли джанглийски? Линака комеркс диуак? А дроскски тогава? Упакуадук… ъъ… лапидикуак нункуакук куипадукуадикуакак?

Тя си наля кафе в мъничка чашка и му се усмихна. Дом изстена вътрешно. Дроскският си беше достатъчно зло, но все пак можеше да се справи. Той подготви епиглотиса и синусите си за върховното изпитание.

— Ффбасшш сФФшс — фрс Сфгхн Гсс?

Втората й усмивка го порази — беше ненужно официална. Тя плесна с ръце. Миг по-късно той усети някакво присъствие до лакътя си.

Зад стола му бе застанал великан. Чифт очни процепи го оглеждаха безстрастно от малка глава, набучена върху тяло колкото високо, толкова и широко, което ще рече приблизително два на два метра. Беше облечено с кожена жилетка, покрита с познати ръбести орнаменти в червено и синьо. В пояса му бяха затъкнати най-разнообразни ръчни оръжия. Беше дроск — стар, така че, естествено, беше женски. Ако наоколо се навъртаха някакви мъжки, вероятно вече се место нахождаха в нейния фризер.

Момичето изпя глисандова нота, която прозвуча като звънче. Червените очи примигаха.

— Императрица казва ти какво казва?

— Просто се опитах да завържа разговор — отвърна Дом. — Вие коя сте?

Великанът си размени накратко няколко думи с момичето и рече:

— Аз неин телохранител и камериерка.

— Икономично.

— Лейди Шарли казва елате да поязди?

Без да чака отговора му, дрсскът го вдигна от стола с една ръка. Иг се събуди и се озъби, а после захленчи, щом великанката го вдигна леко с другата си огромна лапа и му загука. Блатният иг примигна, после притича по ръката с железни мускули и се насади на главата на дроска.

Шарли вече вървеше през широката веранда пред залата. Тя погледна съчувствено Дом, когато го стовариха в краката й като чувал, тропна с крак — за смайване на Дом, защото дори и майка му не беше прибягвала до това, а тя беше голям спец по цупенето — и се закани с малкото си пръстче на великанката, която й се поклони. Тя помогна на Дом да се изправи на крака.

Един робот държеше поводите на две същества. Дом не беше виждал коне досега, освен онзи чифт, който за жалост бе върнат на рождения му ден. Но тези коне тук бяха лаотийски. И поради това бяха роботи.

Помогнаха на Шарли да яхне първия с обшивка от анодизиран алуминий. Поводите бяха изплетени от някакъв метал и окичени със скъпоценни камъни и звънчета.

Конят на Дом беше с цвят на мед. Щом той седна в командното седло, животното се обърна, погледна го с многофасетните си очи и рече:

— Можеш ли да яздиш, мой човек?

— Не знам, никога не съм пробвал.

— Добре, тогава остави ме аз да върша работата, а? — рече конят и зарови земята.

— Защо са сложили мозък клас пети в кон? — попита Дом, докато се отдалечаваха от двореца, а дроскът припкаше отзад.

— Държат ме за гости. Понякога с тях се налага да проявяваш интелигентност — непринудено рече конят. — Ти ли си оня тип, дето ще открие Голямата работа в небето?

— Да. Срещал ли си някога клас пети с регистрация TR-3B4-5? — попита Дом.

— Ох, тоя ли? Програмираха ни заедно. Той отиде да служи на краля на някаква забутана планета, пък на мен ми натресоха това.

— Помислих си, че може и да познаваш моя Айзък. Имате еднакъв стил на изразяване — рече Дом.

— Да си кон, не е чак толкова зле — вдигна глава конят. — Трябва да ме гледат добре, щото нали ние, петокласниците, официално сме хора. Редовно мъкнене на товар и три раздрусвания дневно… Каза ли нещо?

— Мисля — рече Дом. После прехапа устна и се загледа в пейзажа.

На Лаот не вирееше нищо. Планетата беше стерилна. Кацащите кораби минаваха през строго обеззаразяване, а на гостите им махаха всичко, освен нужните им колонии от бактерии. Атмосферата на Лаот беше вносна. Свят, чиято икономика се основаваше на производството на електронни чудеса, не можеше да си позволи и едно мъничко вирусче на погрешното място.

Но един гол свят е нечовешки. И затова около двореца си един друг император Птармиган, първият от династията, бе започнал да прави градина…

Вкоренени в яловия прах, задвижвани от слънчевата светлина, роботските акри бяха по-мъртви и от труп, но също като труп направо гъмжаха от миниатюрен живот.

Електронните човеци си бяха житейски факт. Една пета от човешкото население беше от метал. Електронната природа пък си беше друго нещо.

Стройните медни дървета въпреки всичко бяха дебели и чворести като дъбове и крепяха листата си със селениеви клетки, които звъняха от ветреца. Електронно пойни птички пърхаха сред цветята от сребърни нишки, а златни пчелички смучеха ток в малките си батерийки и политаха обратно към тайните си клетки за съхранение. В малко, богато на минерали поточе, което се виеше през градината, тръстиките изсмукваха металите и разцъфваха с крехки серни цветя. В дълбините играеха цинкови пъстърви. А в хладните вирове алуминиеви водни лилии се разтваряха като длани.

Конете припкаха сред дърветата и по чакълени пътечки, покрай които кимаха цветя. Шарли го поведе към малък хълм, където от земята бликаше ручейче и се стичаше по една гола скала в дълбок син вир. Сред златните лилии на медни пръски беше построена малка пагода.

Момичето седна и потупа седалката до себе си, после каза нещо на великана.

— Лейди Шарли казва ти разкаже за себе — рече дроската. Тя подхвърляше два фута дълъг нож във въздуха и го ловеше за острието.

И той разказа. Когато великанът превеждаше, той млъкваше задълго и имаше много време да наблюдава малкото месингово паяче, което изскочи от една пукнатина на няколко фута над главата му, зае позиция на една стоманена клонка и се залюля целенасочено навън.

 

 

Шарли беше добър слушател, а вероятно и великанката беше добър преводач. Момичето ахна при разказа за боя в Банката и се засмя и запляска с ръце, плетейки златна мараня във въздуха, щом той й разказа как са избягали със слънчевите кутрета.

Паячето се изкачи на друга клонка и пак се залюля.

— Императрица казва тебе не било страх?

Дом се опита да обясни предсказанията, а паякът извърши още няколко скока. Не беше свършил още, а паякът изтъка мрежа от фина медна жица и се настани на една клонка, влачейки подире си два мънички кабела за захранване.

Дом си рече, че е бил твърде експанзивен и самоуверен. Но Шарли го гледаше с разширени очи. Твърде много му идваше, не можеше да устои. А освен това парфюмът й му бе замаял главата. Усещаше остро присъствието на великанката прислужница зад гърба си, а и конят се бе изкикотил веднъж-дваж.

Докато демонстрираше грависандалите си, като описваше осморки във въздуха над главата й, една малка механична мушица се заплете в паяжината. Веднага проблесна синя светкавица.

Докато обясняваше каква юначност се изисква, за да хванеш и управляваш ветромиди, паякът бавно разглоби протестиращата муха с две крачета като гаечни ключове.

Сред дърветата изгалопира още един кон. Командваше го Тарли, почти цял скрит в доспехи, направени от кожени плочки, които се застъпваха сложно. Той махна страховития си шлем, избърса чело с рицарска ръкавица и се усмихна лъчезарно на Дом.

— Поздравявам те, чичо по мащеха. Помислих си, че може да си тук. Надявам се, че не ти е твърде досадно?

— Съвсем не — отвърна ведро Дом. — Ъъ, костюмът ти…

Тарли вдигна вежди.

— Бих се наужким. Вие на Опакото не се ли биете наужким?

Дом се сети за един-два боя, които беше наблюдавал по кейовете и в които се използваха ножове за дагони по метър и нещо дълги.

— На Опакото обикновено го правят наистина — рече той. — Наужким ли?

Тарли откопча от коня си продълговат вързоп и измъкна от него меч, висок колкото самия него. Дръжката беше обвита с кожа без излишни украшения. Острието бе невидимо, освен в случаите, когато улавяше някой лъч и тогава за миг проблясваше тънко и зелено.

— Ужким-меч — обясни Тарли. — Острието, разбира се, е дебело само няколко микрона и закалено като молекула в специалната светлина за мечове на зората. И е яко. Може би си добър на фехтовка?

— Мога да използвам паметомеч — обясни Дом, извади своя и демонстрира. Тарли плахо го пое.

— Как работи?

— В дръжката има малък проектор с матрично поле, който може да генерира дузина форми.

Тарли му го подаде обратно.

— Това не е достойно оръжие — рече той със съжаление. — Вероятно би искал да се побием наужким?

Той се засмя, щом забеляза изражението на Дом, и извади от бохчата две дървени летви.

— За упражнения — обясни той. — Тъй че новаците да не губят твърде много придатъци, докато се учат. Аз съм вторият най-добър ужкимури на Лаот.

Дом усети погледа на Шарли върху себе си.

— Добре — рече нещастно той. В крайна сметка на дъската за цтейм той се оправяше с меча посредством фигурата, макар и да беше само трисантиметрова шпага, размахвана от кукличка. А пък и това бяха само някакви си дървени пръти.

Тарли извади още един шлем и кожени доспехи и Шарли помогна на Дом да ги навлече.

— По-добре ми обясни правилата.

Тарли се усмихна.

— Това е просто ужким-бой с пръти. Всичко върви, но трябва да използваш пръта. Шарли ще ни даде сигнал.

Момичето, което ги наблюдаваше с интерес, поклати глава и каза нещо на брат си с остър тон.

— Тя казва, че трябва да се бием за някаква награда. Моят меч — срещу твоите грависандали. Според мен това не е честно.

— Не се безпокой — рече Дом, наведе се и започна да откопчава сандалите си. Тарли въздъхна и положи ужким-меча си на съседната седалка.

Прътите се сблъскаха във въздуха — веднъж — и двамата започнаха предпазливо да обикалят в кръг.

Дом усети прилив на дързост и пробва да атакува веднъж-дваж, но прътът му се плъзна по пръта на другия, без изобщо да му навреди. Тарли се усмихна и завъртя пръта на пръста си. Прътът продължи да се върти, трясна гърба му, беше уловен отново и се стовари с тътен върху шлема на Дом. Тарли направи няколко финта и завърши движението с още един нежен удар по главата.

Дом се метна встрани и замахна надолу с пръта. Тарли го прескочи и се извъртя. Уловен от допълнителното лостово действие, Дом се плъзна по корем по чакъла два-три метра.

Шарли закри уста с длан и се извърна. Раменете й се тресяха.

Прътът на Дом се стовари с трясък върху незащитените крака на Тарли. После той се промъкна напред и описа с пръта свистяща дъга, която завърши върху лакътя на момчето.

Тарли залитна назад, размахал отчаяно ръце, за да запази равновесие. Дом отново го удари в гърдите.

Тарли изчезна.

Дом се втурна напред тъкмо навреме, за да види как бялото му лице потъва под водата във вира под водопада. Той се измъкна от доспехите, гмурна се подире му и цопна във водата сред дрънченето на водните лилии.

Далеч под него в дълбините потъваше тъмен силует, Дом го хвана, сграбчи го за ръката и зарита, за да се оттласне към повърхността. Щом се показаха над нея, гравитацията отново докопа тежката броня и двамата потънаха пак.

Дом зарита отново, като се опитваше да напипа закопчалките на доспехите. После една дебела ръка разпори вълните и той се вкопчи в нея.

Веднага щом улови здраво отпуснатото тяло на Тарли, великанката блъсна Дом обратно във водата, преметна момчето на рамо и се юрна да бяга между дърветата.

Дом се измъкна от водата на скалите от другата страна на вира — болезнено, със засрамено лице. Закашля се, изплю вода и зачака тътенът в главата му да спре.

Чу свистенето на острие и се метна обратно. Под водата се заплете в гъсталак от кабели, дебели колкото пръст, и отново изплува сред туфа водни лилии. Шарли го погледна и остави върха на острието да клъцне нов метър дебел резен от черната скала, където току-що бяха пръстите му.

— Той само си играеше! — изсъска тя на идеален джанглийски. — Той е вторият най-добър ужкимури в галактиката и само си играеше! Но ти трябваше да победиш, нали?!

— Аз не си играя — додаде тя. Мечът изцвърча покрай главата й и отсече дебел меден клон от съседното дърво, без да се забави забележимо.

Дом се гмурна и се показа от другата страна на вира, изпълзя на брега, а тя го погна. Хвърлените му доспехи все още бяха прострени на чакъла. Той трескаво започна да ги надява. Но те не можеха да устоят на ужким-меч, който режеше скали. Можеха само да поемат силата на удара — за да се отклони това невъзможно остро острие, трябваше статично поле…

Не видя удара. Не усети нищо, освен лек зелен проблясък. Гръдната пластина, която държеше в ръце, изведнъж стана на две и толкова. Потникът стана на жилетка. И това, че на земята се посипаха срязани полеви компоненти, не беше никакво утешение.

— Ще те накълцам! — заяви тя. — Парченце по парченце. Като започна с израстъците!

Върхът на меча очерта тънка линия по ръката му — само защото Дом бе успял да отскочи с похвална скорост.

— Казваш, че е рано да умреш — каза тя. — Откъде си толкова сигурен, хей?

Дом смръщи лице и затвори очи. Мечът се стовари върху врата му. Отвори очи и усети презрителния й поглед, когато плахо посегна към шията си.

— Само чакай да кимнеш с глава. С тъпото те ударих, глупако! — рече тя, приближи се до него, изправи се на пръсти и му нанесе жилещ саблен удар. — Самохвалко, грубиян, варварин!

Краката му се бореха за равновесие на ръба, той се олюля над вира, после за трети път цопна във водата и се показа над нея, разтреперан и задъхан. Шарли, също разтреперана, насочи меча към него.

— Само да е мъртъв, момченце, само да е мъртъв… — тя вдигна един камък и го замери несръчно по главата с него. Щом той отново се показа над водата, тя вече беше само малка фигурка, която се носеше на кон сред дърветата.

Дом остави водата да се оттече от него, легна върху чакъла и се загледа в мравките. Бяха изпълзели отвсякъде и се бяха струпали около отсечения от нея клон. Докато ги гледаше, той се разцепи чисто на две и Дом видя мъничката синя точица на електронна резачка. По-малкото парче бързо бе помъкнато през чакъла към люк, който се появи в дървото.

Дом взе грависандалите и ужким-меча и се върна при коня. Конят го погледна съчувствено и не каза нищичко. Той го яхна и потегли замислен.

Високо горе до отрязания клон наместваха товароподемен кран — последна дума на техниката. Беше се появило и скеле. Мирмидонският екип за реконструкция вече се беше хванал на работа. По-нагоре — там, където листата със силициеви чипове пиеха слънце и звъняха от ветреца — още едно насекомо ги наблюдаваше безстрастно. Имаше очи камери, които определено не бяха лаотийска направа.

Един паяк го видя и си помисли за ток.