Тери Пратчет
Тъмната страна на слънцето (7)

7

„На Опакото беше дошла Прасоновогодишната нощ, която по големия садхимистки календар съвпадаше с Малките богове. Тя обикновено означаваше голямо събрание на клача или пък няколко клача се събираха да празнуват заедно, но към полунощ всяка група се разцепваше, така че всеки неин член да посрещне зората сам. Но, както мрачно отбелязваха някои, през Прасоновогодишната нощ никой не е съвсем сам. Призори някои ставаха поети или пророци или пък се сдобиваха с някой нов по-дребен талант като например умението да свириш на палцова флейта. А един-двама откачаха.“

Земята под него беше топла.

Дом лежа в хладката вода известно време, преди да го осъзнае. Беше се пльоснал насред голяма локва, от която се вдигаше пара. Под нея започваха снежните преспи.

Чу как нейде далеч въздухът изпищя. Нещо се метна през звездите, влачейки подире си звуков бум. То се превърна в стегнат, притискащ гравитацията кръг, бавно се върна и се тресна чистичко о земята на ръба на локвата. Само дето номерът не мина. Водата отново започваше да замръзва. Корабът се залюля като пиян между преспите и се върна след няколко минути, но на много ниска мощност.

Айзък отвори люка.

— Е, какво, махаме ли се оттук или не? — извика той.

— Ментова сода, шефе?

Дом пое чашата. Ледчетата в нея иззвънтяха. По стените й се образуваше скреж. Вкусът беше като на гмуркане в снегохранилище.

Зелената кожа по ръцете, краката и врата му — там, където гугуто се бе оформило според телесната му памет — беше нова-новеничка.

Айзък натисна копчето за запаметяване на корабната работилница и залепи подметките обратно на сандалите. После ги подхвърли на Дом.

— Станало е късо от горещината — обясни той. — Но сега вече трябва да са като нови.

Дом се втренчи навън, в осветената от звездите повърхност на Банката. Топлата локва вече бе замръзнала — блещукащ кръг сред снега. Беше извадил късмет. На слънчевата страна на Банката водата вреше на сянка. Повика Банката по корабното радио.

Хрш-Хгн го бяха отвели на борда на „Пияният“, цел на полета — неизвестна. Банката не знаеше нищо за мъжа със златната якичка, нито пък къде се намира Иг в момента. Бе затоплил повърхността и бе пратил Айзък навън, защото… защото смъртта в Банката беше рядкост и свързаните с нея разследвания никак не му допадаха.

Дом изключи връзката и забарабани с пръсти по таблото. Лицето му се отразяваше в празния екран.

Беше тъмнозелено, тук-таме изпъстрено с тревнозелено, защото телесната памет не вземаше загара под внимание. При стабилната температура в кораба се бе съблякъл гол. Споменът за скорошната болка още личеше в погледа му, но той си мислеше за мъжа със златна якичка, усмихнатия мъж, който идваше в сънищата му.

— Никой не го забелязва — рече той на глас. — Той е просто лице сред тълпата. Опитва се да ме убие.

Небрежно вдигна подаръка на Кородор. Вече бе експериментирал с него, бе минал целия репертоар на паметомеча и сега наблюдаваше как атомите се препрограмират. Трепване — и ето ви меч игла… къс нож… автомат, който замразява куршуми от атмосферната вода и с тях може да пробие стоманен корпус… друг автомат — звуков…

— Не знам как баба е надушила, че съм тук — рече той. — Макар че е логично да дойда точно тук. Но знам накъде се е запътил „Пияният“.

— Към Опакото ли? — предположи Айзък.

— Към Банда. Тя ще измъкне информацията от Хрш. Представям си как го заплашва с репатриране на Фнобис.

— Това не ми звучи като заплаха, шефе.

— За един фноб си е жива заплаха. Ако се върне на Фнобис, каквото и да стане, той бързо-бързо ще влезе в допир с обредния тшури! Не, всичко ще си каже.

Айзък се настани в пилотското кресло.

— Можеш да се върнеш обратно на Опакото. Баба ти знае кое е най-добро за теб.

— Трябва да продължа. Не мога да ти го опиша, просто нямам друг избор. Разбираш ли ме?

— Не, шефе. Значи към Банда? Калибровах матричния компютър. Трябва да работи.

— Хубаво би било това, дето го каза, да излезе вярно. Той претегли на длан паметомеча. Ако някой го чакаше на Банда…

 

 

Светещи стени. Призрачни, полуразтапящи се видения. Миниатюрните звезди и онова клаустробично чувство — като на кораб в интерпространството. И виденията.

— Чел, това пък какво беше?!

— Приличаше на динозавър, шефе. На райенца.

 

 

Той попипа яката около врата си и не прояви никакъв гняв. Гневът замъгляваше способностите и затова той живееше в състояние на постоянен разпад. Но понякога си мислеше — не ядни мисли, а дребни студени констатации — какво ли ще направи, ако махнат яката.

И в частност какво точно ще направи на Асман. И на онзи гений, дето нещо се беше объркал и бе измислил електрическите вериги на яката.

Вратата се отвори.

Асман вдигна поглед и замръзна на място. Дългата стая зад него млъкна само за секунда. Обикновено ставаше така. А Асман насочваше дулото…

Асман насочи дулото и кимна към трите зарчета в купичката. Оръжието беше стрипер — всички предпазители бяха махнати, а спусъкът беше като косъм. Знаеше, че при нужда Асман би стрелял по рефлекс.

Хвърли три шестици.

— Пак. — И пак три шестици.

— Пак ли? — попита тихо той.

Асман се усмихна немощно, стана и стисна ръката му.

— Съжалявам — рече той. — Знаеш как е.

— Един ден ще сбъркам. Мислил ли си за това?

— Уейс, в деня, когато направиш подобна грешка, ти вече няма да си Уейс и знаеш, че ще стрелям, защото ти ще си измамник.

Асман излезе иззад масата и го потупа по рамото.

— Добре се справи — рече той.

— А как иначе?

Уейс бе виждал собствената си спецификация — само веднъж. Тогава беше слязъл до половината на инспекционната шахта — онази, дето я пълнеха с хлоров газ, когато не се използваше официално, а нелегалният достъп до личните досиета никак не беше официален. Така и не си направи труда да си спомни точната цел на своето посещение — беше просто една от многото поръчки, които се процеждаха до него през офиса на Асман, — но докато малкият екран за прегледи загряваше, сред всички случайни образи се мярна и неговата спецификация. Бе я запаметил на мига, дори и през хлорната мараня.

Беше стандартен документ за робот клас пети с определени модификации във връзка със скрити оръжия, комуникатори и външен вид. Проектирането на напълно човекоподобен робот беше два пъти по-сложно от направата на третостепенен клас пети. Беше свързано със сложни механизми за слъзните канали, растежа на косми по лицето и в случай че роботът бе проектиран за шпионин и можеше да се изправи лице в лице с какво ли не, също и с интригуващ набор от друга приспособления…

Но по-голямата част от спецификациите на Уейс бяха свързани с вероятностната математика. Доста време му отне, докато осъзнае защо. Роботите клас пети по закон бяха човеци. Бяха проектирани така, че да бъдат всичко, което би могъл да бъде един човек, а Уейс беше проектиран за късметлия.

Асман го поведе към стенописа, покрил една от дългите стени на голямата стая с нисък таван. Самата стая беше съвсем безлична, както и хората, които се грижеха за машините. Можеше да е стая на охраната на всеки свят, управляван от Съвет. Но имаше нещо в качеството на въздуха и дори на светлината, което предполагаше подземно помещение — Уейс всъщност усещаше многобройните пластове от екрани около себе си, а и имаше нещо в уверения начин, по който землянинът Асман се движеше, без да се замисли, което подсказваше в коя част на планетната кора е закопана стаята.

Стенописът представляваше ярко осветена плетеница от цветни линии, кръгове и блокове в-математика, които леко променяха положението си, докато ги гледаше.

— Добре се справи — повтори Асман. — Той премина към правилното уравнение.

— Що се отнася до това, как да знам? Аз просто отново и отново се опитвам да го убия, също както и другите. Искаш ли да се пробвам на Банда?

— Не, следващата ти точка на намеса ще е… — той погледна дъгоцветните линии — … о, не и преди да отиде при онзи крип. Затова имаме планове на случайността. Както и да е, всичко това го има в уравнението. Тогава ще ги следваме по петите, стига да имат пети. Така казват изчисленията. Още една намеса, когато стигне на Лаот, и ще се озовем във вселената на шегаджиите.

Уейс бавно примига.

— Нужно ли е да знам тази информация?

Асман се втренчи в него на свой ред.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж сега — Уейс седна. — Ти си ме създал. Не точно ти, но някой на Лаот или Лунен. Те са ме създали. Аз съм робот.

— Никой не ти го връзва на кусур. Ако бяхме крипии, просто щяхме да си отгледаме крип с нужните характеристики в някоя вана. Но човек не можеш да стъкмиш и затова ти…

— Добре, но аз съм си робот, макар и особен. Имам си всичко — от пръсти на краката до гаден мирис под мишниците, — но всичко това е фалшиво. Така че какво значение има, ако някакъв си робот знае нещо?

— Каза каквото имаше за казване. А сега интересува ли те? — Асман започваше да губи търпение.

— Естествено. Защо той не умира, като го убивам?

— Вселената се променя.

— Застреляй един човек от упор, така че твоят лъч да размести всяка органична молекулка от главата до петите му. Според всички правила изходът ще е, да кажем, мономолекулярна мъгла, няколко ципове и джаджи на пода и лек мирис на изгоряло. Но винаги има и външен шанс. Стриперът незабележимо се разсинхронизира. Или пък си халюцинирал, че си натиснал копчето, а не си. В една променяща се вселена не съществува такова нещо като сигурност, твърда като скала — само локални въртопчета в потока на пълната случайност. Само от време на време монетата пада на ръба си или изобщо не пада.

— Вероятно е Дом Сабалос да открие Света на шегаджиите след… — Асман погледна далечния край на стенописа — двайсет дни, стандартни. Не можем да го спрем. Той е първият ни провал от… о, сигурно вече са станали няколко хиляди души.

— Две хиляди триста и девет — уведоми го Уейс. — Аз съм ги убил.

— Всички те имаха правилни уравнения на живота. Всеки от тях можеше да направи това откритие. Баща му например.

— А сега не става — рече Уейс. — Открихме история, която не можем да променим. И ни подозират, знаеш ли. Виж младия Сабалос. Всички тези предпазни мерки — в такъв безобиден свят! Семейство Сабалос е популярно. След смъртта на баща му сигурно са се почувствали в опасност, и то заплашени не от опаковец. Според мен на него дори не са му и споменавали за шегаджиите, преди да порасне. Още нещо. Ние го тикаме към Света на шегаджиите.

Асман замислено потри ръце.

— Мислили сме за това — рече той.

— Ако ние не бяхме направили тези опити за покушение, сигурно още щеше да си е на Опакото. Вместо това той се разкарва из космоса заедно с робот и със специалист по шегаджиите — при това доста добър, доколкото съм чувал.

Асман кимна.

— Разбира се, за да открие нещо човек, не му се налага да пътува — рече той. — Обаче онова, което казваш, е истина. Работихме по план, отчитащ случайността. Ако всичко друго се провали, можем да го проследим.

Последва тежко мълчание. Уейс се обади тихичко:

— До тъмната страна на слънцето?

— Ако няма друг избор, да. Където и да се намира тя. Според последните ни уравнения тъкмо така ще направим.

— Значи се подготвяш за това?

— О, да. Понякога, роботе, ме обзема ужасното чувство, че живеем в голям, постоянно повтарящ се кръг, където правим това или онова, защото е предсказано, че ще го направим — всичко е причина и няма никакви последствия. Както и да е, ще отидем там, при това въоръжени.

Уейс погледна мъжа, после се огледа из дългата схлупена стая. За миг се замисли над възможността за вселена, уловена в кръга на предсказанието и следствието, върховния затворен кръг, и се зачуди дали обитателите биха разбрали какво са направили.

— Това не е достатъчно — рече той. — Защо той не умира?

Асман сви рамене.

— Ще повярваш ли, че шегаджиите променят вселената така, че той да остава жив? Той е сегашният им любимец. Може би искат той да открие техния свят. Може би — а това е основната ни хипотеза — те чакат да бъдат открити. Може би всичко това е необходимо, за да го прехвърлят през леко различаващите се алтернативни вселени в онази, където шегаджиите съществуват. Тази е най-аутсайдерската, но си струва да се замислим и над нея.

Уейс мълчеше.

— Има над какво да се замислиш, а?

Той кимна. После дръпна мантията си настрани и направи няколко паса над гърдите си. Една преграда се плъзна назад и той измъкна отвътре малка клетка, набързо стъкмена от кабели. Вътре едно дребно плъхоподобно същество, шестокрако и розово, се въртеше, скимтеше и накрая наплю Асман.

— Животинчето му — рече Асман.

— Предполагам, че си знаел за това — рече роботът.

— Пишеше си го — призна той. — Не си направихме труда да навлизаме в подробности. Та значи, това бил Иг. Странно животинче е той, а?

— То — поправи го Уейс. — Питай ме да ти кажа как точно се размножават и ще ти отговоря на висок глас и с голям кеф. Ядат всичко, дори и изкуствен епидермис, както излиза — той вдигна пръста си, ухапан до сплав. — Аз съм последният спец по тях. Рибарите на Опакото казват, че те били душите на удавници, с които може да имат известна прилика. Те са третото по големина дишащо въздух същество, възникнало на планетата. Фнобите смятат, че носят късмет, а рибарите твърдят, че ако вземеш да си гледаш такова нещо, смъртта никога няма да е смъртоносна за тебе. Може да имат рудиментарно шесто чувство като кучетата или драконите от Третото око. Трудно е да се каже защо, тъй като нямат естествени врагове и са нещо като планетен тотем. Бомбата трябва да бъде поставена в гръдния кош, предлагам.

— Бомба ли?

— Според твоя план, след като открием къде се намира Светът на шегаджиите, Дом трябва да бъде убит. Не си го казал, но предполагам, че това си наумил. Това нещо тук се е лепнало за него. Направо го виждам как ще се върне при него.

Асман покри клетката.

— Ако става въпрос, мислехме си нещо подобно. Чудесно — додаде той с почти незабележим намек за нервност в гласа.

Докато някакъв дребен подчинен отнасяше клетката, той добави:

— Обичаш ли да ядеш?

— До някаква степен калориите са полезен допълнителен енергиен източник, както знаеш.

Така че отидоха в Тъмната страна на Слънцето — ниска постройка, имитация на фнобско обиталище, сливаща се с пясъчните хълмове между Института по шегаджиите и море Минесота. Тя беше една от многото постройки. Около Института бе изникнал бая големичък град, чиято основна промишленост бяха шегаджиите, а също и ограничено количество туризъм и посетители пришълци. Повечето туристи от Земята идваха да видят извънземните и да се почувстват космополити. Управлението на „Тъмната страна“ се стараеше да им угоди. Стените бяха украсени с изобретателни стенописи холограми — крипииски слънчеви салове, които се носят през Лутиен 789–6, осемчленен отряд дроски на погребално пиршество, градинари с мрачни лица, борещи се с дърво-калпазанин на Патладжан, лъжичници, занимаващи се с нещо не чак дотам ясно за проумяване на някаква неизвестна ледена планета.

Имаше и скулптури. Фнобската експозиция беше неубедителна, вероятно менте, макар снежната скулптура от някакъв безименен Тка-полуостровен дроск да бе почти със сигурност истинска, както и… нещото си там, трудно за описване и за проумяване, което се въртеше бавно по тавана и сегиз-тогиз се блъскаше в стените. Покритието на пода беше жив, полуразумен боудлър, служител на заплата, а роботите сервитьори бяха истински лаотяни. „Тъмната страна“ всъщност беше доста тачена от по-адаптивните извънземни, които ценяха тукашната кухня и се възторгваха от уникално земната й атмосфера.

Девизът, изписан върху медна табличка на менюто, гласеше: „Сервираме всичко на всичко.“

— Има една история за дроска вождка, дето влязла тук и си поръчала мозъка на баба си на препечена филийка — започна Асман, щом седнаха.

— И те й казали: „Извинявайте, ама хлябът ни свърши“ — довърши Уейс. — Тая история е доста популярна, чувал съм я на Нова. Ще ям, каквото и ти, стига да съдържа достатъчно скорбяла.

— Тогава да хапнем нещо от шишарковидната кухня. Кускус „Бърз късмет“.

Зад главата на Асман имаше още един стенопис. Той беше специален, затова и масата беше доста специална. Отведоха го до нея с големи церемонии. Директорът на Института си беше голяма атракция.

На стенописа бяха изобразени към двайсетина от по-разпознаваемите раси, групирани в очевидно подчинена позиция около трон, на който седеше мъж. Човешки мъж, макар и мършав като шишарковиден, с костюм на арлекин и шапка със звънчета. Усмихваше се. Зад него имаше слънце — едното му полукълбо беше потънало в сянка, а другото от този ъгъл се виждаше само като тънък сърп.

— Има ли някаква по-особена причина шегаджията да е човек? — попита Уейс. После сграбчи шепа кускус от димящото гърне, смачка я умело и я глътна наведнъж.

— Всъщност не. „Шегаджия“, „шут“ — това си е чисто човешки превод. Ако трябва да се опише представително, той трябва да е човек или човекоподобен — отвърна Асман и пусна коса усмивка към Уейс. — Съгласен ли си с останалата символика?

— Шутът като господар на Сътворението? Това е в съзвучие с идеята, че по тия краища те са помогнали на живота. В този израз има нещо, което предполага, че не е било от алтруистични подбуди. Раси роби?

— Възможно е. Човечеството — имам предвид истинското човечество, от онова, което свършва с Лунен — не може да си позволи среща с шегаджиите, каквито и да са те. Те ни водят с поне пет милиона години. Още по-важно: галактиката е била само тяхна. Не им се е налагало да учат как да се разбират. Тъкмо затова ги търсим. Не можем да си позволим те да ни намерят първи.

— Значи предполагаш, че са още живи?

— Какво ли би могло да ги убие? В богове или в дяволи са се превърнали? Според мен се крият. И чакат.

— Какво ще стане с мен? — попита тихо Уейс.

Асман като че ли се стресна, после си навлече безизразна физиономия секунда по-рано, отколкото трябваше.

— Искаш да напуснеш Института?

— Това — Уейс опипа златната яка — е единственото нещо, което ме спира. Да, искам да напусна. Знам колко струвам. Това е предимството да бъдеш робот — не си задаваш големи въпроси, на които не е намерен отговор. Знам си цената, знам защо съм бил създаден. Ще върна всичко до последния пикостандарт. Човекоподобните труфила си ги задръжте. Не ми трябват.

Той направи задно салто, катурна стола и се приземи, вече приклекнал, готов за следващия скок. Следващият скок го отнесе през една маса към бягащ човек. Уейс го повали, железните му ръце стиснаха китките на мъжа, колкото да го вкарат в агония. На земята тупна малък звуков пистолет. Килимът се загърчи.

Ръката на робота се стрелна, пръстът му се заби в шията на мъжа. Той се строполи спретнато, без дори да гъкне. Уейс се поклони извинително на един клиент от Целоирландия, който се блещеше срещу разсипаното си ядене, и се върна на масата на Асман.

— Съжалявам — рече директорът. — Убийците са риск на професията ми.

— Твърде шумно фокусираше звуковия пистолет — обясни Уейс. — Надявам се, че са ти връчили уведомителното писмо?

— О, да — три дена и редовен договор на Обединените шпиони. Но тук нищо такова не съм очаквал — имаме уговорка с ръководството. Вярвам, че ще регистрират оплакване.

— В договора споменаваше ли се кой стои зад него?

— Не. Беше старият формуляр за Изстрелване на енергиен заряд. Според мен беше един от моите… проблемът е мой. Благодаря ти.

Двама стражи от охраната на Института тактично влязоха и изнесоха трупа. Уейс огледа помещението. Двама низши чиновници от Съвета на Земята се оплакваха на главния келнер, но не-земните клиенти вече се бяха успокоили. Някои от тях може би смятаха, че и това е било част от шоуто. По време на обреда Старвеал в Целоирландия имаше танцьори, които… Уейс спря неисканата информация и погледна двамата клиенти, полускрити от великолепната растителност на задрямалото калинково растение от Патладжан — едър мъж, целият в белези, облечен в прости, но добре отгледани дрехи, и първобитен робот сервитьор. По време на опита за убийство те дори и не погледнаха. Играеха някаква игра с малки роботчета на шахматна дъска.

Той се обърна към Асман.

— Ще тръгвам. Като приключи и тази последна афера, ще прекъсна връзката си с Института заради Седемнайстия подзакон на роботиката. Благодаря ти за вечерята. Много енергизираща беше. Лека нощ.

Когато роботът си отиде, Асман се облегна назад и се втренчи замислено в стената отсреща. Във вътрешното му ухо звънна, а после се обади познат глас. Два познати гласа. Само дето не бяха гласовете заобикаляха тягостните слухови процеси и пристигаха пресни-пресни в съзнанието му.

— Интересно.

— Възможно е, но аз ви предлагам веднага да го разглобите — обади се вторият глас.

— Господин председателю, колко хора се занимават с това? — помисли си Асман.

— Само аз и лейди Ладкин. Това по никой начин не е официално съвещание на Съвета. Наблюдавахме с интерес хода на нещата, но, боя се, без да стигнем до единодушно заключение — обади се първият глас.

Асман кимна на келнера и тръгна в нощта. Пое по вита, посипана с пясък пътека обратно към Института.

— На Уейс ще му мине — помисли си той.

Тонът на лейди Ладкин стана сприхав:

— Защо ни е да се занимаваме с този робот? Познавам дузина кандидати, притежаващи необходимата комбинация от вярност и склонност към убийства.

— Милейди, пропускате предсказанието, че ние ще използваме тъкмо робот като Уейс — припряно замисли Асман, преди тя да успее да се намеси, — той без съмнение се е доказал в подобни убийства. Например той започна разгрома на Съвета на Нова. Милорд Пан, ще ме изслушате ли?

— Давай — разнесе се тътнещият тон на председателя. — В момента съм на премиерен концерт на Тактилния оркестър от Трето око. Искрицата им липсва.

— Милорд и милейди, уредих тази вечер така, както вие желаехте, като самият аз рискувах. Убиецът можеше и да успее. Отнесоха се с разбиране към молбата ми, но се наложи да подпиша отказ от претенции и се осмелявам да твърдя, че изпратиха най-добрия си човек. Вижте, знаете, че следим робота. Той мрази Института, разбира се, и до някаква степен изпитва съчувствие към Сабалос…

— Както и аз, ако си говорим истината — вметна Пан и този път Асман долови и далечното ехо на оркестър. — Според мен сме се срещали веднъж. Ние с баба му навремето бяхме много близки. Сега тя трябва да е вече стара, много стара. Прекрасна жена. Ах, чухме часовника да бие 2400 часа, господарю Шалоу.

— Трябва да смятаме момчето за инструмент — заразмишлява търпеливо Асман, крачейки през дюните. — Уейс го жали, но смятам, че съм доказал задоволително, че в действията си той няма друг избор, освен да бъде лоялен към нас. Както каза сам, той е робот, а дори и в клас пети могат да се вграждат определени императиви.

— Онази яка… — започна лейди Ладкин.

— Тя ще се активира при доста невероятния случай, ако Уейс се отклони от предписания курс — помисли си успокоително Асман.

Тя изсумтя и млъкна.

— Мога ли тогава да продължа? Отново се чу ехо на музика.

— Това никак не е оригинално. О, да, давай. Сигурни сме в предсказанията си, нали? Не съм чак толкова зарадван, че сте хванали животинчето му — и аз гледам няколко котки, които си обичам, — но трябва да бъдем практични. Продължавай нататък. Нямам търпение да получа пълния ти доклад.

Изведнъж Асман остана сам сред дюните.

 

 

Дом се събуди. Известно време плаваше и си събираше мислите. После се оттласна напред с палеца на крака си и се понесе през кабината.

Денят бе дошъл от тази страна на Банда, макар и вечерният терминатор видимо да препускаше през планетата и Лента-връз-Банда да се виждаше съвсем ясно.

Това беше три хиляди мили широка екваториална ивица, опасала дебелата планета като корсет. Дори и тук, отгоре, Банда видимо се въртеше толкова бързо за планета, че един наблюдател с въображение би очаквал да чуе слабо жужене. Издуваше се. Банда представляваше сиво-кафяв планински район с продълговата форма, прострял се на цели двайсет и пет хиляди мили, опасан от две ленти синьо-зелени пасища. Те на свой ред бяха опасани от две ивици по-тъмно море, които се срещаха на сплесканите полюси с белия лед.

— Може да се обясни чрез движението на континентите, високата скорост на въртене и древни вулканични процеси, шефе — обади се Айзък, вдигнал поглед от автоготвача. — Или не ти е интересно?

— Тук за живеене сигурно е пълен ад — забеляза Дом. — Слънцето препуска из небето и изобщо…

— Слънчевите кучета го харесват.

Дом кимна. Това си беше техният свят. Бяха произлезли на Патладжан, но преди шестстотин години приели сума в брой и документите за собственост на Банда в замяна на вакантно притежание. Слънчевите кучета бяха добри, макар че в периода на разгонване беше опасно да живееш с тях. Засега огледът с телескопи, проведен от Дом, не бе разкрил нищо, освен цели стада слънчеви кутренца. От космоса приличаха на големи точки в единия край на хиляда мили дългите откоси, прорязващи вездесъщата сладка трева на Банда.

Имаше и две тесни ивици мочурища и планински реки. И едно малко езеро. И абсолютно никакви следи от обитатели.

Дом бе проверил как стоят нещата в този свят. Подкрепяният от крипиите Фонд за опазване на дивата природа поддържаше на планетата малка наблюдателна станция робот като част от договор, който забраняваше и кацането без разрешение. От щаба на Фонда изказваха предположение, че някакво същество, известно като Чатогастер, обитава планетата, отреди да се заселят тук слънчевите кучета, макар че растителният свят на планетата бе мижав, а животински изобщо липсваше. На Банда нямаше по-висши форми на живот и тъкмо затова слънчевите кучета я бяха избрали. Чатогастерът бе смятан за легенда на слънчевите кучета или за планетен дух. Не, напоследък никой не беше кацал тук. Много рядко се налагаше някой кораб да кацне в съгласие с члена за спешни случаи, но станцията робот беше екипирана да се справя и с това. Благодаря за запитването.

Слънчевите кучета, с които Дом бе успял да се свърже, отказваха да коментират темата. Много от тях обикаляха на орбита около планетата.

Докато Банда се въртеше под кораба, те отново влязоха в радиообхвата на „Пиян от безкрайност“. Радиото изпука и се разнесе гласът на Джоун:

— Все още ли не искаш да се върнеш, Дом? Бъди разумен. Според мен ти не проявяваш никаква проницателност.

Гласът й още се носеше, когато Дом отново извади телескопа и се взря в планетата.

Гледан от няколко хиляди мили височина, „Пияният“ представляваше дебело мехурче в края на дълга сянка, която — Дом беше готов да се закълне — се скъси, докато я наблюдаваше. Намираше се по средата на ширнала се континентална равнина, обрасла с трева, по средата между планините и морето и само на горе-долу десет мили от единственото езеро. Тук-таме по кораба проблясваха жълти светлини. Роботи.

— Както и да е — там, горе, си вече от часове. Скоро ще ти се наложи да се приземиш за въздух, а аз случайно знам, че вече нямаш достатъчно гориво, че да можеш да излетиш обратно. Не съм ти враг. Моля те, върни се на Опакото; не знаеш каква опасност те заплашва.

Дом погледна показателя на горивото за стотен път. Съвсем права беше.

Отчаяно запрелиства корабния пътеводител на планетите, който бе намерил в библиотеката сред някакви сериозно подтикващи към размисъл книги по икономика.

„Макар и красив, гледан от космоса, това е свят на оскъдицата — прочете той. — Това е най-близкото нещо до газов гигант, в което може да се превърне скална планета.“ Банда е била открита и обявена за тяхна собственост от крипиите през 5356 г. сл. С, но е взета на лизинг от слънчевите кучета, с цел да отглеждат кученцата си. Кацането без разрешение е забранено — и оттук много подходящото име на планетата — освен в извънредни случаи. Дори и тогава по очевидни причини не бива да се каца в края на орбиталната пролет.

Очевидни причини, помисли си Дом. Беше готов да се хване на бас, че в момента там, долу, е късна пролет. Но Хрш-Хгн също беше там, както и несъществуващото създание, известно като Чатогастер.

— Е — рече той. — Ето какво ще направим…

 

 

— Кацат, мадам.

Джоун се метна през кабината и помете робота от командното кресло.

Екранът показваше тънка линия, пълзяща над планетата. Тя описа дъга надолу и не след дълго наблюдателните екрани показаха „Скок“ — летеше ниско над равнините, като изпълняваше впечатляващи каскади.

— Проява на дързост. Сабалос до мозъка на костите си — гордо отбеляза тя. — Няма нищо срамно в това да се предадеш, когато нямаш абсолютно никакъв избор.

Малкият кораб описа кръг и се приземи на миля от „Пияният“, като разпръсна едно стадо слънчеви кутренца великанчета, които със скимтене се помъкнаха тромаво нанякъде.

— Осем, Три, излизайте и го доведете вътре. Двамата роботи се размърдаха и се запромъкваха през високата до колене трева.

— Значи това се уреди — рече Джоун. Тя се завъртя на креслото и поръча кана горчиво вино от Шишарките. Единственият обитател на каютата, освен нея я погледна жално.

На Фнобис съществуваха три пола, но за фнобите съществуваше и още една, не по-малко значителна разлика: между живеещи на Фнобис и неживеещи там. Тези два вида не можеха да се разменят помежду си. Билети за връщане нямаше. Фнобската религия беше твърда като диамант по въпроса, че вселената свършва с плътната облачна пелена, и завръщащите се фноби й вършеха много лоша работа — оттук и огромните и изкуствено заоблачени буруку по всички останали планети.

— Излиза, че в края на краищата няма да ми се наложи да те пращам обратно.

— Което е голямо облекчение за мен и сссъм ви много благодарен — Хрш-Хгн смръщи лице и започна да разтрива продълговатия си гръден кош. — Роботите ви са много невнимателни, мадам.

— Убедена съм, че едва-едва са надвишили необходимия силов минимум. — Тя се наведе напред. — Кажи ми — питам те от чист интерес — какво точно се случва на фнобите, които се завръщат?

— Корабите трябва да ссе приземят на сссвещена земя. Ссслизащите фноби ги заколват с нож — така казват. Не е разумно! Аз иссспращам цялата сси заплата на сссвещените ковчежници, както знаете. Ах… както и да е. Както казва поговорката, Фрсксс шхс гхс гхннг-гхннгс.

Джоун вдигна вежди.

— Наистина ли? Хрсксс-гнг, драги ми друже, и още мнозина.

Хрш-Хгн посивя от неудобство.

— Извинете ме, мадам, не подозирах, че говорите… — той я погледна с уважение.

— Не го говоря. Но има някои думи, които човек научава, дори да му се размине запознанството с даден език. Всъщност за жена землянка това е комплимент, макар и малко прям.

Тя отново се обърна към екрана.

Роботи Осем и Три се домъкнаха до кораба, от който се разнасяха акордите на опаковата балада „Ти за тъпчо ли ме мислиш?“, изпълнявана несръчно на палцов орган. Щом се приближиха, едно кутре се дръпна тромаво встрани.

Люкът беше отворен. Три влезе вътре.

Айзък го погледна дружелюбно.

— Виждам, че човека го няма тук — отбеляза Три.

— Съвсем вярно — отвърна Айзък.

Три го огледа предпазливо. Най-накрая издекламира:

— Аз съм робот от клас три. Моля ви да останете тук, докато търся инструкции.

— От друга страна, аз съм робот клас пети с допълнителни електрически вериги от типа Човек Петкан.

Лявата очна ябълка на Три трепна. Айзък бе награбил един гаечен ключ.

— Забелязвам възможност за непосредствена хронологична последователност от събития, включваща насилие — изрече Три и отстъпи назад. — Изразявам предпочитание към хронологична последователност от събития, изключваща насилие.

Осем подаде глава иззад ръба на люка и добави:

— И аз изразявам предпочитание към хронологична последователност от събития, изключваща насилие.

Айзък замислено претегли ключа на длан.

— Доста сте напреднали за клас трети. Тук сме само вие и аз и никой от нас не е неметален човек. Да не би да имате намерение да ми досаждате?

— Заповядано ни е да отведем съдържанието на тази машина при нашата господарка — заяви Три. Не изпускаше от очи гаечния ключ.

— Можете да не се подчините.

— Клас пети могат да не се подчиняват. Клас четвърти могат да не се подчиняват при специални обстоятелства. Ние не сме клас пети. Не сме и клас четвърти. За съжаление.

— Тогава временно ще ви извадя от строя — твърдо заяви Айзък.

— Макар и да си по-интелигентен от мен, ще окажа съпротива — заяви Три и нервно пристъпи от крак на крак.

— При „три“ прибягваме до насилие — обяви Айзък. — Едно. Две.

Гаечният ключ издрънча по копчето за изключване на Три.

— Три — произнесе Айзък и се обърна към Осем, който се беше втренчил в поваления си другар и изглеждаше объркан.

— Виждам нелогична последователност от събития, в която се включи и насилие — заяви той.

Айзък го фрасна.

Отне му известно време да свали лицевата си маска и аеродинамичната обшивка и да прикрепи към оголения си корпус на гърдите голяма табела „Три“. После тръгна към другия кораб с въодушевлението на човек, дочул далечни ловджийски рогове.

Стигна до командната зала, без никой да му досажда. Джоун вдигна поглед.

— Доста се позабавихте — рече тя. — Те къде са? А Осем къде е?

— Неотдавна се случи хронологична последователност от събития, която включваше насилие — заяви Айзък. С едно движение той подбра Хрш-Хгн от табуретката, метна го на рамо и побягна. Изскочи през въздушния шлюз секунди преди той да се затвори.

След като се измъкна от кораба, той постави фноба на крака и му посочи на изток.

— Бягай. Там има езеро. След малко идвам. — И додаде: — В момента виждам предстоящо неизбежно насилие в големи размери.

Двадесет роботи стражи се изтърколиха навън по подсилена заповед на Джоун и запрепускаха към него.

Той остана на място и това сякаш ги разтревожи. На първия, който приближи, той рече:

— Вие всичките ли сте клас трети?

Роботът на име Дванайсет отвърна:

— Някои от нас са клас втори, но повечето са клас трети. Аз самият съм клас трети.

Айзък погледна към небето. Почувства се много щастлив. Което никак не беше редно.

— Поправка — рече той. — Отсега нататък сте полегнали по корем водоплаващи птици от рода Scipidae.

Дванайсет се спря.

— Аз самият съм робот клас трети — заяви той неуверено.

— Поправка — рече Айзък. — Повтарям, вие сте наклякали патки. А сега ще броя до три…

Той тръгна напред, а атомното му сърце пееше лиричен химн за превъзходството на разума.

Дом скочи от набиращата скорост яхта, преди да е влязла в зрителния обхват на „Пияният“, и се завъртя шеметно в дирята й, докато сандалите не го стабилизираха.

Спусна се на няколко стъпки над ниско окосената равнина и хукна в бърз тръс на изток.

Десет минути се плъзга над сладката трева, която освен известен брой бурени, няколко вида лишеи и две-три водорасли беше единствената растителност на планетата. На Банда природата се придържаше към няколко изпитани и изпробвани линии.

На няколко пъти подмина ята от кутренца — големи, тромави създания, които от космоса изглеждаха така, сякаш се носят на талази над континента. Тук-там някое по-голямо се мотлявеше встрани от основното стадо, приседнало на издутото си дупе и втренчило в небето жални очи с нездравия блед цвят на кожата на слънчево куче, на което скоро му предстои пубертет. Обикновено миришеха на ферментираща сладка трева.

Когато Дом подмина едно, то изхленчи немощно и измина със залитане няколко метра на подобните си на трупчета крака, а после отново зае копнееща поза.

82 Ерандини бързо се заиздига към зенита си.

Станцията робот се намираше от другата страна на езерото, вероятно защото езерото беше една от малкото отличителни точки на Банда. Дом бе решил да опита там. Тоя Чатогастер все трябваше да е някъде.

Спря да пийне вода и да хапне студения печен крак на някаква птица с любезното съдействие на автоготвача. Въздухът беше топъл и пролетен. Вечният звук от хрупане, докато слънчевите кутрета безмилостно си проправяха път с пасене през света, беше доста приятен фон.

Въздухът пред Дом изпращя. Малка метална сфера бръмна, спря и увисна на антигравите си. Тя огледа Дом и изкара навън говорно устройство.

— Виждам, че си амбулаторен разум тип Б — заяви тя. — След десет минути в този район се предвижда пукотевица. Облечи си защитните дрехи или потърси хтонична безопасност.

Сферата се издигна нагоре и се юрна на север с писъци:

— Пукотевица! Пукотевица! Пазете се от яйцата!

— Ей! — кресна Дом.

Сферата бързо се върна обратно.

— Е?

— Не разбирам!

Сферата се замисли.

— Аз съм ум клас първи — заяви тя най-накрая. — Ще потърся допълнителни инструкции.

И отново изчезна. Изчезването й бе белязано с далечен вик:

— Пазете се от яйцата!

Дом я сподири с поглед и сви рамене. Огледа се предпазливо и извади паметомеча от колана си. Повечето слънчеви кутрета — всъщност всички без онези, които зяпаха небето — бяха полегнали и мирно и кротко преживяха. Пълна идилия.

 

 

На половин свят оттам и над сияйните вълнички на атмосферата започваше пукотевицата. Слънчевите кучета бяха на орбита. Бяха снесли яйцата си. А сега инкубацията навлизаше в последния си период.

Водещото яйце се втурна с рев в нажежения въздух, а предният топлинен щит остави след себе си обгаряща диря. Най-накрая яйцето се пропука в острия край и първият парашут се отвори с гръм. Около яйцето небето се изпълни с още разцъфнали бели мембрани.

Първото яйце за десет години напред се удари в земята на сто мили северно от Дом. Прегрятата черупка избухна и се пръсна на хиляди парченца, които окосиха тревата на метри наоколо…

Второто се приземи на запад от езерото. Черупката избухна яростно и нажежените до червено чирепи се изсипаха върху стадо кутренца, които, откликнали на древния инстинкт, бяха легнали по очи, закрили главите си с меки лапи.

Иззад едно от тях някой запроклина на фнобски.