Белва Плейн
Звездно небе (27)

Двадесет и шеста глава

Той бе написал:

„Ема направи нещо много хубаво. Купи ни куче. Пуделите ни починаха отдавна, а в живота ни имаше толкова събития, че така и не ги заменихме с други. Но сега, когато всички си заминаха, къщата изглежда празна. Вчера Ема минала покрай някакви хора, които водели едно голямо куче в приюта, и понеже си е такава по природа, спряла и се поинтересувала от него. Животното е кръстоска между ирландски сетер и нещо друго, червено е като сетер, но е по-дребно. Стопаните му починали и никой не го искал. Затова тя го купила и го доведе вкъщи, заедно с рецептата от ветеринаря, топла завивка, нови купички и красива кошница. Казва се Ръсти. Тя не знае, защото не съм й казвал, но големите му тромави лапи и влажният му поглед ми напомнят за моето старо куче Артър.

Никога не съм бил по-доволен и по-трогнат от друг подарък.“

Кучето, както и фактът, че Адам вече нямаше толкова задължения в магазина, внесоха голяма промяна в живота им. Ема също вече нямаше много ученици. Следобедите можеха да излизат на дълги разходки с Ръсти и понякога стигаха чак до онова далечно кътче край реката, което вече им се струваше като тяхна лична собственост.

— Помниш ли първия път, когато дойдохме тук? — попита един ден Ема, докато изваждаха храната от кошницата за пикник. — Носехме понички от Риа. Вече няма такива понички, каквито правеше тя.

Естествено помнеше. Спомняше си водните кокошки, които още плаваха по течението на реката, както в онзи ден, сякаш светът не се беше променил изобщо, а и за тях той наистина бе същият. Спомняше си, че Ема бе искала да се любят, а той се притесняваше да си позволи каквито и да е волности с племенницата на Сабин Ротхирш. Сега я погледна. В косите й имаше само няколко посребрели кичура, както и в неговите. Времето бе милостиво към тях. Наведе се и я целуна.

Изядоха сандвичите си. Ръсти шляпаше във водата, после излезе, изтръска се и легна да дъвче кокала, който бяха взели специално за негово развлечение.

— Тази седмица чух нещо интересно — каза Ема. — Един човек, който скоро посетил Париж, разбрал какво е станало с Бланш. Явно си е живеела добре в красив апартамент на остров Сен Луи, но после нацистите я арестували.

— Много хора са били арестувани.

Не искаше да слуша за Бланш, но все пак не се сдържа и попита Ема кой й е казал.

— Една жена в музикалното училище. Слабо я познавам. Чула го от възрастна жена, която работела в отдела на Бланш. А старицата го разбрала от онзи човек, който бил в Париж и решил, че приятелка на Бланш може да иска да узнае какво е станало с нея.

— Тези хора нямат ли какво друго да правят, освен да се ровят в разни стари истории, до които могат да се докопат?

— Защо не? Никой не е искал да стори нищо лошо. Защо се ядосваш толкова?

— Не съм ядосан, само се подразних. Трябва ли да ти обяснявам, че темата е… да кажем, „неприятна“?

— Не и за мен, Адам. Вече не. Това е отдавна минало. Както каза сам, стара история.

Умилостивен от тона й, той продължи тихо:

— Добре. Може би просто не обичам старите истории.

Тя не беше свършила:

— Знам. Освен това не обичаш да приключваш старите вражди.

— Какво искаш да кажеш?

— Говоря за брат ти Лео.

Нямаше ли най-сетне да престанат с тази тема? Ако не Райли, то Ема я подхващаше.

— Ти се примири с толкова други неща в живота си, Адам. Защо не го направиш и с брат си, преди да е станало прекалено късно? Кой знае колко ще живее всеки от нас?

— Иска ми се повече да не повдигаш този въпрос, Ема. Знам, че имаш добри намерения, но не можеш да четеш мислите ми и затова не знаеш какво изпитвам. Защо непрекъснато ми напомняш?

— Не знам. Просто защото има прошка на този свят.

— И какво по-точно означава „прошка“? Не му желая злото. Наистина. Но не искам да се тревожа за него. Не желая да се появи на прага ни.

— Заради мен ли? Не ме е грижа какво ще каже. Наистина не може да ме засегне.

Само Господ знае какво би могъл да измисли…

— Не искам да звуча като проповедник или като светица, Адам, но ми се струва… голямо тесногръдие от твоя страна, задето не можеш да приемеш, че наистина ти е сторил нещо лошо, но всичко е свършило. Нека го оставим зад гърба си.

— Тесногръдие? Как можа да ме наречеш тесногръд — точно мен? При всичките ми недостатъци, трябва да признаеш, че приемам с отворено сърце всички. Дори в собственото ни семейство ние… аз… приемаме и обичаме всички. Внукът ми Реймънд изповядва юдаизъм, жената на сина ми Анди е методистка, дъщеря ми Луиз е омъжена за католик, а в магазина работят както бели, така и чернокожи. За какво говориш изобщо?

— Нямах предвид подобно тесногръдие, макар че има и много такива предразсъдъци по света. Говорех за „прошка“. Да отвориш сърцето си. Ще се почувстваш по-добре, ако го направиш. Лео ще престане да те преследва. Направи го за много други хора. За Тео Браун и за…

— Те не са ми братя.

— Той те нарани жестоко, горкичкият.

— „Горкичкият“? Кой? Лео или аз?

— И двамата — отвърна Ема.

Същата вечер Ема си легна с температура и настинка. На сутринта не се чувстваше по-добре и Адам извика стария им приятел доктор Басет, който й предписа антибиотик. На третия ден тя не бе нито по-добре, нито по-зле. На петия ден почина.

Сякаш някъде отдалеч Адам чуваше думи, които не означаваха нищо за него. Какъв смисъл имаше в тези обяснения, тези неутрални, внимателни гласове, които изричаха термини като „ендокардит“, „бактериален“ или „сърдечни клапи“?

Осъзна, че в другия край на стаята Анди говори по телефона.

— Мама ни напусна преди час — каза той, значи говореше с Джеймс. — Ендокардит и сърдечен инфаркт. Да, старият ни приятел доктор Басет беше тук. Да. Много е тих. Вероятно още не го е осъзнал. Двамата с Бърнис ще останем тази вечер, а може би и още няколко нощи. Да. Момиче ли? Три килограма? По същото време, когато мама почина. Ще му кажа после. Утре ли? В колко часа? Само ми кажи, за да изпратя кола на летището за всички.

Един си отива, друг се ражда. Когато Адам стана от мястото си и излезе навън, кучето го последва. Май животното разбираше мъката му. Наистина ли беше мъка? Струваше му се, че не усеща абсолютно нищо. Светът му бе спрял да се върти, но това нямаше значение и черното небе бе все така обсипано със звезди, а неговата малка планета изглеждаше като трошица между тях.

След известно време се върна в къщата, където Анди и Бърнис седяха в гостната. В погледите им усети неизречения им въпрос: с какво да му помогнат. Но той само мина покрай тях, отиде до бюрото в малкия си кабинет и извади дневника си.

Какво да напише? Изпитваше нужда да отбележи този ден с поема, нещо, което се запомня, или с прочувствена молитва. Но не можа да измисли нищо подобно, затова просто написа датата и четири думи: Ема почина тази нощ.

После сведе глава върху листовете и затвори пресъхналите си очи. Седеше така, със сърце, блъскащо се в гърдите му, когато Анди дойде и го поведе към горния етаж.

— Живея прекалено дълго — каза Адам един ден през втория месец от траура. — Боя се от идването на пролетта без Ема. Знаете ли, всяка година, щом дървесните жаби подхванеха концерта си, тя все казваше колко е щастлива, че е доживяла да види още една пролет. Да, живея прекалено дълго.

Бърнис нежно го укори:

— Тя не би искала да говориш така, нито да се чувстваш по този начин, татко. Ема приемаше онова, което трябваше да се приеме.

— Знам. Но тази къща е непоносима. Навсякъде, където вляза, виждам нея. Тишината е непоносима. Трябва да се махна.

— Къде ще отидеш? — попита Анди.

— Не знам. Някъде в града например. Ще си намеря апартамент, две стаи близо до магазина, както започнах навремето.

Синът му се усмихна.

— Няма как да вземеш Ръсти с теб, затова по-добре остани тук.

— Ти се шегуваш, но аз говоря сериозно. Ще ви дам тази къща. Продайте вашата и се преместете тук. Много по-хубава е от вашия дом. Знаете, че е така. Ще ви подаря къщата и всичко в нея.

— И Ръсти ли?

— Не се шегувам. Ще я приемете ли или не?

Бърнис побърза да отвърне:

— Ако Анди е съгласен, аз ще кажа да. Но при едно условие. Само ако и ти останеш тук, татко.

— С цялата ни тайфа ли? — възкликна Анди. — Две момичета и двама младежи с приятелките им? Врявата ще му проглуши ушите.

— Татко не може да понася тишината, Анди. Мисля, че ще се зарадва на малко глъчка и весела врява.

И така животът на Адам Арнинг навлезе в нов етап, какъвто никога не си бе представял.