Белва Плейн
Звездно небе (10)

Девета глава

— Адам, измина повече от година, близо две, нали, откакто за пръв път ти споменах за „Кейс Клотиърс“? — попита го Тео Браун.

— Горе-долу. Но пък май няма никакво развитие по въпроса.

На бюрото на Браун лежаха обичайните картонени папки с купища сметки, фактури и различни документи, които Адам носеше веднъж месечно на счетоводителя на компанията.

— Госпожа Р. не се интересуваше, нали помниш? Определено не я интересуваше. А и бездруго предложението им бе по-скоро пробно, а не сериозно заявено намерение. Но сега май са готови да действат.

— Не ме изненадва. Всеки артикул, който продаваме, е част от онова, което по-рано те продаваха.

— Справяш се отлично с работата, Адам. Витрините, смяната на декора всеки сезон, рекламата — всичко е чудесно. А и всеки път, когато Джеф Хорас успее да вмъкне нещо във вестника — например онази статия миналата седмица за певеца, който бил облечен от магазина на Ротхирш, — е, това определено не вреди. И знам, че и ти си доволен.

Адам бе страшно доволен.

— Джеф Хорас е мой много добър приятел. Искрено вярвам, че заради него въобще получих работата преди години. Именно неговата статия във вестника ми осигури мястото тук още на следващия ден.

— Може и така да е. Но именно твоите усилия и постоянна работа ти гарантираха оставането тук. Също като лекар, който взема едно осакатено дете, вдига го на крака и му помага да печели състезания. Това направи ти.

Адам естествено бе дълбоко трогнат от похвалата. Но пък в този кабинет винаги се бе чувствал съвсем комфортно. По природа бе подреден човек и много му допадаше прецизността на Тео, харесваше му да гледа спретнатите папки по рафтовете, радваше го точността на цифрите всеки път, както и фактът, че Тео очевидно го харесваше.

Вероятно бе на възрастта на баща му, прецени Адам, след като набързо огледа окачените по стените дипломи, но изглеждаше с двадесет години по-млад от него. Лицето му бе открито и дружелюбно, за разлика от това на баща му, на което бе изписана явна умора и тревога.

— Да се върнем на темата. Познаваш ли Спенсър Лорънс, адвоката на госпожа Р.?

Дали някой го бе представял на господин Лорънс? Не. Как би могъл един служител от средно ниво — съвсем средно ниво — в местен магазин да бъде представен по някакъв повод на човек като Лорънс, съветник на политически фигури и консултант на най-заможните хора?

Но често го бе виждал и слушал в онези вечери в дома на Франсин. Лорънс бе много елегантен джентълмен, строг и малко скован; а също и изключително начетен. Около него винаги се събираха много хора, когато говореше за войната в Европа и федералния данък върху дохода, тъй като бе предвидил и двете събития. Адам неведнъж бе стоял в периферията на подобен кръг слушатели.

— Не, не се познаваме — отвърна сега той.

— Наскоро ме помоли да му представя всички финансови документи на магазина още от времето на господин Ротхирш. Кейс имал предложение да преместите вашия магазин до техния в града и двата да се обединят, което би означавало голямо и доста скъпо преустройство. В обратния случай можело да се закупи онази стара сграда зад ъгъла до вашия магазин, да се събори и да се построи наново, което също ще струва скъпо. Не мога да кажа кое от двете ще струва повече, но разбираш за какво става дума. И в двата случая ще са нужни много пари. Но пък резултатът ще е най-важният, най-престижният търговски център в целия щат.

— Какво мисли госпожа Р. по въпроса?

— Явно не може да вземе решение. Знаеш каква е.

— Всъщност не знам. Двамата просто се поздравяваме любезно, когато тя идва в магазина.

— В крайна сметка всичко се свежда до парите. Тя е възрастна, а старите хора се страхуват да харчат пари.

Адам се сети за баща си. „Всяко спестено пени е едно спечелено пени“.

— Предполагам — продължи Тео, — че вече не изпитва нужда да печели повече. В момента разполага с предостатъчно за стила на живот, който водят, за обучението и пътуванията… Момичето е много красиво, нали?

— Изключително — кратко отвърна Адам, защото не искаше да обсъжда Ема Ротхирш.

— Въпреки това — върна се на темата Браун, — заради този нов данък върху дохода човек не може да е сигурен. Щом веднъж въведат някакъв данък, непременно ще го повишат някой ден. Затова ми се струва логично, като проява на здрав разум и като изпълнение на дълга ми на съветник, да насърча сливането.

Адам се питаше как ли ще се отрази това на неговата работа, ако сделката стане, когато Тео продължи:

— Разказвам ти всичко това, защото, ако чуеш да се обсъжда сделката, да се споменава за различни планове, не искам да се тревожиш. Никой няма да ти отнеме работата, докато аз съм наоколо. Когато бях на твоята възраст и в началото на кариерата си, и аз се тревожех, че някой може да ме измести, затова те разбирам.

Адам бе трогнат, както би се трогнал всеки син от загрижеността на баща си.

— Благодаря ти, Тео — простичко каза той. — Не мога да изразя с думи колко съм ти благодарен.

— Познавам те от доста време, Адам, и много те харесвам. Ако имах син, бих искал да е като теб, умен, трудолюбив и почтен — отвърна Тео, стана и се зае да разчиства бюрото си. — Между другото, на шега казано, надявам се горката стара дама да не остане без сили след цялото това обикаляне из Нова Англия през лятото.

— Предполагам, че гостува на племенницата си, нали? — попита Адам.

— Че на кого другиго? Ема е единствената причина за всичките й пътувания.

— Не съм виждал Ема, откакто се върнаха от Европа миналата година.

— Ще дойде време, когато изобщо няма да я видим вече. Щом защити магистърската си степен, ще намери някой важен човек, за когото ще се омъжи, и ще заживее в Ню Йорк, Лондон или Париж, ако е свършила войната. Където и да е, но далеч оттук, можеш да се обзаложиш. Всъщност госпожа Р. подхвърли нещичко за някакъв мъж в Лондон. Е, аз излизам да обядвам. Всичко добро на теб.

 

 

Навън бе прелестен майски ден. Люляците, лалетата и шапките на дамите, както и момчетата, които играеха бейзбол в училищния двор, ясно подсказваха кой е сезонът. Беше хубав ден и Адам се чувстваше щастлив, докато минаваше по познатите улици, кимаше и поздравяваше минувачите и приемаше техните поздрави. Тази вечер имаше среща с ново момиче. Мейбъл Муньос, тъмнокоса полуиспанска с екзотичен вид. Може би щеше да иска мексиканска вечеря с много люти чушлета; от друга страна, понеже майка й бе американка, подправките може да са й толкова чужди, колкото и на него. Щяха да отскочат с колата до столицата: старата междуградска железница, със строгото й разписание, вече не се използваше. Сега човек сам можеше да реши кога да тръгне.

Такива мисли го вълнуваха, когато влезе през въртящите се врати на магазина на Ротхирш, след като бе спрял за миг да се полюбува на пъстрите лалета, внос от Холандия, които бяха разцъфтели в новите сандъчета на витрината. Влезе и отново поспря, за да огледа приглушените цветове и блясъка на скъпите стоки наоколо, и усети да го изпълва чувство на удовлетворение.

Тази година нямаше да има нужда от много дни за разпродажба. Стоката се изкупуваше веднага и на редовни цени.

— Здравейте, господин Арнинг. Пак се срещаме — весело го поздрави Ема Ротхирш. — Помните ли ме?

— Разбира се. Не ви ли обслужва някой? — побърза да попита той, тъй като тя се бе натоварила с куп дрехи.

— О, аз обичам сама да си избирам.

Докато младата жена се отдалечаваше, той забеляза какво си е избрала. Всички дрехи бяха от отдела с по-ниски цени, където полите за каране на колело струваха по три долара, ленените поли — по четири, а ръкавиците от ярешка кожа — по деветдесет и осем цента за чифт. Стори му се странна в сравнение с леля й, купуваща си двадесет метра вносен сатен за всекидневна рокля, която личната й шивачка щеше да ушие.

Когато Ема плати за покупките си в брой и парите се понесоха по пневматичната тръба към касиера на горния етаж, той отново се изненада: госпожа Р. имаше открита сметка.

— Виждам, че оглеждате покупките ми — обади се Ема. — Май няма да спечелите много пари от хора като мен, нали?

— Напротив. По света има повече хора, които си купуват евтини дрехи, отколкото такива, които плащат за дизайнерски тоалети.

— Смятам за прекрасна идеята ви да откриете отдел с по-ниски цени. Преди години се чувствах страшно неловко в училище, когато бях малка и носех много елегантни дрехи. Никой друг не бе облечен така. Предполагам, идеята е била ваша, нали?

— След като питате — да, моя беше.

Вятърът сигурно бе разпилял косата й и няколко непокорни кичура падаха свободно край врата й. Струваше му се — вероятно заради цвета им, — че ще ги усети топли, ако ги докосне. Веднага след като мисълта мина през ума му, се почувства страшно глупаво.

— Обядвахте ли вече? Ако не сте, би било интересно да продължим прекъснатия си разговор.

„Господи, колко е смела!“, възкликна мислено Адам, а после реши, че това не е смелост, а по-скоро признак на неопитност — или наивност — след като не можеше да види разликата между това място и влака или шофьорската седалка на колата им.

— Казват, че има много добър ресторант зад съда. Всички адвокати обядвали там напоследък.

Той се поколеба. Последния път, когато я бе видял, тя стоеше на прага на къщата и явно се оглеждаше за него. А той? Той бе обърнал колата си и бе избягал. Защо? Защото се страхуваше от старата дама. Трепереше от страх, това бе истината. Нима нямаше никакво самоуважение? И то след всички похвали от устата на Тео Браун само преди половин час? Момичето беше очарователно; той остана поразен от чара й, както и всеки друг мъж, от първия миг. За Бога, та нали не се канеше да я съблазни! Тогава какво нередно имаше в един обяд? Всички тези мисли преминаха през главата му само за няколко секунди, докато стоеше до щанда и чакаше рестото на Ема да се върне по пневматичната тръба. Погледна часовника си.

— Дванадесет и половина е. Трябва да се обадя по телефона, така че ако нямате нищо против да изчакате няколко минути…

— Господин Арнинг — обади се Райли, който се бе появил зад гърба им, — имате среща в един часа с онези хора за обувките. О, как сте, госпожице Ротхирш? Върнали сте се за малко у дома, така ли? Много се радвам да ви видя.

— Грешите, господин Райли. Тази среща е за следващата седмица. Следващият вторник, а не днес.

Райли се усмихна.

— Опасявам се, че грешите, господин Арнинг. Наистина е за днес, седми.

— Сигурен ли сте? Имам доста добра памет.

— Сигурен съм, господин Арнинг.

Нещо във вторачения поглед на Райли и разширените му очи говореше, че трябва да го послуша.

— Ами — примири се Адам, — предполагам, че се налага, госпожице Ротхирш. Няма да обядваме заедно днес. Много съжалявам.

Ема се усмихна и взе пакетите си.

— Някой друг път.

Райли хукна напред да задържи въртящите се врати, докато тя излиза, и после се върна.

— Какво, по дяволите, правиш? — настоятелно попита Адам. — Тази среща е за следващата седмица и ти много добре го знаеш.

Двамата се усамотиха в дъното на отдела за обувки и там, сред рафтовете с кутии, Райли обясни поведението си:

— Адам, не бива да си играеш с това момиче. Добре че случайно минах наблизо и ви чух.

— Кой си играе? За какво, по дяволите, говориш? — Адам кипеше от гняв, какъвто много рядко бе изпитвал.

— Как изобщо може да ти мине през ум да се покажеш публично с момичето на госпожа Р.? Да се появиш на мястото, където всеки — например онзи Лорънс, адвокатът им — ходи. Миналата седмица в колонката с новини за известни личности във вестника бяха писали за някакво събрание там, на което присъствал дори човек от кабинета на губернатора. „О, онзи ден видях Адам Арнинг да обядва с вашата Ема, госпожо Р.“ — представяш ли си? Боже, най-добре сам да си подадеш оставката, преди тя да те е изритала оттук.

Сега гневът на Адам бликна с пълна сила:

— Нямаш никакво право да ми говориш по този начин, Райли. С теб сме добри приятели, но това не ти дава основание да се месиш в личния ми живот и да ми държиш такъв тон. За кого ме мислиш, да не съм ти син или съседското хлапе, което е разляло боя по тротоара пред дома ти? Все още съм мениджърът тук, забрави ли?

Райли отвърна спокойно:

— Не, не съм забравил. Разбирам всичко, което казваш. Не съм забравил и никога няма да забравя, че ти си шефът в този бизнес. Засега. Знам добре какъв е редът в магазина и никога не съм прекрачвал границите. Постъпих така само защото все още нямаш и тридесет години, а аз бих могъл да съм ти баща. Не искам да гледам как захвърляш всичко, което си постигнал, заради това момиче.

— Нямам никакво намерение да го правя — сковано отвърна Адам.

— Хората обикновено нямат намерение да се влюбят. То просто се случва. Не го ли предотврати човек от самото начало… ако разбираш какво имам предвид. Това момиче те харесва прекалено много. Ясно е като бял ден.

— Глупости! Тя едва ме познава.

— Не е нужно да познаваш някого, за да се влюбиш в него. Всичко може да стане за десет минути. Там е целият проблем. Погледни само каква беля си е навлякъл горкият Арчър с онази негова жена. Веднъж да се подхлъзнеш — и повече не можеш да се измъкнеш. Само за миг си представи, че съм баща ти, и ме послушай. Ако той беше тук, щеше да ти каже същото.

„Може би щеше. Може би това се е случило с него и аз съм резултатът“.

— Не съм увлечен по нея. Нямам намерение да се женя за госпожица Ема Ротхирш, а само да обядвам с нея.

— Адам, не ставай глупав. Старата дама има големи планове за Ема. А ти имаш нужда от пари! Запомни, че на света няма незаменим човек. Когато застреляха Маккинли, само след пет минути вече имахме нов президент, нали?

Адам замълча. Чувстваше се леко засрамен. Гордостта му бе засегната, и то от кого? От Джим Райли, който дори нямаше сега да е тук, ако не беше той, Адам Арнинг. Но пък, от друга страна… Дали не бе станал прекалено самоуверен за мястото си? И докато гледаше внимателно сериозното лице на този добър човек, застанал сега между него и рафтовете с обувки, този човек, който никога не бе достигал и нямаше да стигне дори толкова ниска позиция в йерархията като неговата, Адам усети как го залива вълна на разкаяние.

— Съжалявам — каза той. — Избухнах и се държах много глупаво. Знам, че ми мислиш само най-доброто. Винаги е било така.

— Ти се отнасяш по същия начин към мен, Адам.

— Да, да, прав си. Напомни ми за всичко, което ми е нужно. За баща ми… Здравето му не е добро. Освен това брат ми е в колежа… А имам и още един, разказвал съм ти за него, толкова е странен, горкото момче… Да, наистина са ми нужни пари.

Райли въздъхна.

— На всички ни трябват. Но ти си се нагърбил с големи отговорности, Адам.

— Как да не се нагърбя?

— Много младежи в твоето положение щяха да се измъкнат. Е, това е. Имам клиенти, които чакат да си купят обувки.

За миг останаха загледани в приятната суетня на клиентите, които разглеждаха ярките витрини и щандове. После всеки пое по своя път.