Белва Плейн
Звездно небе (23)

Двадесет и втора глава

Времето лети. Покарват нови зелени листа; когато станат кафяви и опадат, сезонът им е свършил; внезапно е изминала цяла година.

Това бе хубав град, особено добър за Адам Арнинг. Понякога имаше усещането, че се носи по гладките води на океана и никакво вълнение не нарушава спокойствието на плаването му. Бизнесът му, въпреки Голямата депресия, оцеляваше. Децата му бяха здрави и ако понякога му причиняваха тревоги, те бяха незначителни.

Би било лесно човек да приеме за даденост тази благодат. Но покоят и благоденствието не бяха дадени всекиму и онези, които ги имаха, трябваше да се отплащат за тях. Затова Ема обучаваше безплатно талантливи деца, които нямаха достатъчно средства; Адам добави нови декари и площадки за игра към парка, който вече бе направил в града; двамата превърнаха старото кино в концертна зала и канеха оркестри да свирят там; освен това правеха малки подаръци на хора като сина на Арчър, който искаше да се запише в училището на прочут майстор готвач в Ню Йорк.

Годините се нижеха. После внезапно дойде неделя, седми декември хиляда деветстотин четиридесет и първа, и животът на всички рязко се промени след бомбардировката над Пърл Харбър.

През следващия май, в деня след завършването на колежа, без дори да го обсъди с родителите си и без да чака да го мобилизират, Джонатан направо се записа доброволец във военновъздушните сили. После двамата с Елизабет Даниълс отидоха до Градския съвет и сключиха граждански брак. А след това позвъниха на вратите на родителите си и заедно им съобщиха новината.

Какво да направи или да каже един родител в случая? Нямаше абсолютно нищо, което можеха да направят; този двадесет и две годишен момък не бе чакал да го подтикват или принуждават; беше се втурнал да изпълни дълга си към родината. Какво да каже един родител, освен да покаже радостта и гордостта си, докато храбро прикрива страховете си?

— Женени! — извика Ема и прегърна младоженката. — Направо ни смаяхте. Но се радваме, че си именно ти, Лизи. Сигурна съм, че стотици пъти си чувала как двете с майка ти ви разхождахме заедно в бебешките колички. Хайде, казвайте, какви са плановете ви? Кога заминавате?

— Отивам във военновъздушно училище — обясни Джон. — Искам да пилотирам бомбардировач. Затова другата седмица заминаваме на юг. Лизи ще остане с мен, докато замина зад океана. Може да си намери някаква работа, докато аз се обучавам.

Изглеждаше горд, толкова млад и толкова уязвим. Адам преглътна с мъка, преди да проговори:

— Трябва да се съберем с родителите ти, Лизи, и да ви направим тържествено изпращане.

— Така казаха и мама и татко.

— Тогава ще имаме две тържествени изпращания — категорично заяви Ема. — Можем да седнем на отрупана с храна маса два пъти в една седмица, нали?

Стояха на входната врата и гледаха как колата на Елизабет изчезва в далечината. Когато се спогледаха, осъзнаха, че никой от двамата няма думи да изрази чувствата си, затова всеки се зае със своите си задачи.

Ръката на Адам трепереше и той се срамуваше. Кой беше той, че да се различава от стотиците хиляди бащи, чиито синове щяха да посрещнат вражеския огън? Но нима и техните ръце не трепереха? Ала в мислите му бе първият Джонатан. Една подобна загуба в семейството сигурно бе достатъчна за всеки. Срамуваше се, макар винаги да се бе гордял с оптимизма, с увереността си, че ако запазиш разума си и посрещаш всичко спокойно, то нещата ще се наредят. Сега, когато трябваше да бъде уверен, нямаше и грам спокойствие. Докато седеше на сигурно място в малкия си кабинет, си представяше как синът му пада със самолета си, обвит в пламъци.

А ако войната продължеше, тогава и Джеймс щеше да замине…

Стана от стола и излезе навън в пролетния ден, където птичките се бяха скупчили около хранилката си, а жълтите главици на нарцисите бяха изпъстрили моравата. В кинопрегледите напоследък бяха показвали такава пролетна картина, сякаш разпокъсана на парчета, с изровена от бомбите земя, срутени къщи и убити млади мъже. Ако той можеше да стори нещо, за да спре ужаса, би го направил, но нямаше какво.

Анди люлееше Айлийн на люлката в двора. Беше добро дете, много мило, но не отличен ученик като Джон и Джеймс, у него липсваше тяхната амбиция за успех. Въпреки това успяваше да постигне каквото желае. Понякога на Адам му се струваше, че всички в града познават Анди Арнинг, както и че той — дружелюбен, енергичен и дори малко прекалено любопитен — познава всички.

Беше само на четиринадесет. С Божията воля тази война щеше да свърши, преди да се наложи да последва братята си отвъд океана…

Адам стоеше на двора, наблюдаваше децата си и се питаше какво ли им е приготвил животът и какво те ще направят с живота си, ако имат късмет. Определени способности и умения бяха вродени. Преди години първият Джонатан добре знаеше какъв иска да стане, а сега Джеймс май вървеше по неговите стъпки. Джонатан щеше да наследи мястото на баща си в бизнеса. Момичетата, разбира се, щяха да се омъжат. И двете бяха красавици и щяха да станат още по-хубави след няколко години. Никоя нямаше да прилича на майка си, но пък колко жени притежаваха красотата и таланта на Ема?

Изглежда, музикалният талант се бе изгубил в това поколение. Айлийн, на единадесет, от три години вземаше уроци по пиано и вече започваше да се бунтува. Тя си бе бунтарка. Сега крещеше от удоволствие и полите й се вдигаха високо, докато летеше на люлката, а Луиз кротко чакаше реда си отстрани. Три години по-малка от сестра си, тя сякаш вечно чакаше реда си, и то доста дълго. Беше прекалено срамежлива и притеснителна.

Много лесно бе да създадеш деца и те да се появят на бял свят. Адам си мислеше, че сложното е какво да направи с тях и за тях след това. Струваше му се, че напоследък има много повече неща, за които един родител трябва да се тревожи, отколкото по-рано. Саймън със сигурност никога не бе стоял да наблюдава децата си и да планира бъдещето им. Сега възможностите бяха неограничени. Всеки можеше да стане какъвто пожелае. Днес родителите се притесняваха и за психическото равновесие; Фройд имаше вина за това.

Адам извика на Анди:

— Виж плачещите върби. Трябва да се полеят. Вземи маркуча, Анди, моля те, а аз ще се погрижа за люлката. Хайде, Айлийн, слизай, ред е на Луиз.

— Още малко. Не ми е свършило времето, татко.

— Напротив, свърши. Гледам ви от десет минути. Хайде, слизай!

— Луиз е такова бебе. Иска всичко, защото е по-малка.

— Не е вярно. Не е казала и думичка. Качвай се, Луиз.

Понякога Адам се ядосваше на Айлийн. Не беше достатъчно женствена. Вече изобщо не си играеше с кукли, а се мотаеше покрай братята си, които съвсем не я искаха, докато тренират футбол. Но много се стараеше да не показва раздразнението си. И отново си спомни за баща си, който никога не бе крил факта, че Лео го дразни — не че изобщо можеше да има сравнение между някое от децата му и Лео.

Доста време не се беше сещал за брат си. Лео сякаш бе изчезнал от лицето на земята. Какъв смисъл да си спомня за човек, който вече не съществува? А и как да се занимава с миналото, когато светът — или поне голяма част от него — бе пламнал?

— Хубаво е — подхвана Ема, докато слушаха новините по радиото по-късно същата вечер, — че Джон поема пътя си в живота с прекрасно и сериозно момиче, на което може да се разчита, а е и от добро семейство. Ще е чудесно да имаме общи внуци с тях. Помисли за това, Адам.

Тя се стараеше с обичайния си оптимизъм да го утеши. Но докато лежеше до нея в спалнята, той сънуваше кошмари и не успяваше да ги спре: най-напред виждаше усмихнатото лице на Джон под козирката на униформената му шапка, а след това самолетът му се разбиваше в пламъци. После се появяваше лицето на първия Джонатан, съвсем ясно различимо, чак до бледите бръчици от тревога по челото му, а после Лео… Наговорих му ужасни неща, които навярно не биваше да изричам, макар да ги заслужаваше… Чуваше и гласа на баща си, който му казваше, че понякога хората просто се мразят един друг… Лица, лица…