Белва Плейн
Звездно небе (19)

Осемнадесета глава

Когато изпаднеше в мрачно настроение, Сабин често цитираше Библията, особено предупреждението за седемте добри и седемте лоши години.

— Това не се отнася само за реколтата или общото благоденствие, да знаете. А за живота въобще, за всичко, което може да се случи на човек, за здравето, за духа — за всичко.

Именно за тези думи се сети Адам в онази сутрин, когато Риа се обади, за да каже, че госпожа Р. е зле.

— Чух я към три часа сутринта. Падна в коридора пред вратата на стаята си и аз й помогнах да се върне в леглото. Исках да извикам лекар или линейка, но тя не ми позволи. Развика ми се. Дори не ми даваше да ви се обадя, но Руди настоя да го направя. Затова сега съм на долния етаж, откъдето не може да ме чуе.

— Идваме веднага — каза Адам.

Облечена в сатенен халат, Сабин седеше в леглото си, когато пристигнаха в дома й. Тъкмо закусваше и се подразни от посещението им.

— Толкова шум за нищо! Подхлъзнах се в коридора, понеже кашлях ужасно и не гледах къде стъпвам. Но Риа винаги е била мрънкало. Ами да, веднъж, когато ти беше на шест годинки, Ема, помня, че тя…

Ема я прекъсна:

— Имаш ли температура?

— Откъде да знам? Никога не си я меря.

— А би трябвало. Къде е термометърът?

— Нямам. О, вървете си у дома. Благодаря ви, че наминахте, но наистина си вървете.

Въпреки това, те извикаха лекар и от него разбраха, че Сабин просто е настинала и както се очаква, има температура и възпалено гърло.

След като получи обичайното лечение и състоянието й се подобри, тя ги повика в дома си. Макар и все още в леглото, бе все така многословна.

— Помолих и двама ви да дойдете тази вечер, защото искам да си уредя нещата. Време е. Не желая никакви недоразумения, след като си отида.

— Никъде няма да ходиш — започна Ема, но Сабин я прекъсна.

— Не ставай глупава. Нямам предвид веднага. Здрава съм като кон, но на моята възраст е добре човек да гледа напред. Първо, става дума за тази къща. Бяхте много внимателни и пазехте мнението си за себе си, но едва ли вярвате, че аз не съм наясно какво мислите за дома ми, нали? Искам да я дадете за временно убежище на деца, които си нямат дом или са избягали от дома. Разбирате ли? — попита Сабин, без да поглежда към Ема.

— Разбирам — тихо отвърна тя.

— След това идва твой ред, Адам. Ако нещо се случи с теб, а аз се моля всеки ден това да не стане, защото ти направи моята Ема толкова щастлива, помолила съм Спенсър Лорънс да се погрижи за нея и децата.

— Скъпа лельо — възмути се Ема, — дано ни пази Господ да не загубя Адам, но и аз бих могла да се грижа за децата също толкова добре, колкото и той, ако изгуби мен. А и Лорънс е толкова… твърд като камък.

— Но солиден — защити го Адам. — Ако човек има нужда от опора, той не би се огънал.

— Не спорете! — гласът на Сабин прозвуча рязко. — Никакви възражения за нищо, Ема, защото вече съм взела решение. Сега следващият въпрос. По-голямата част от собствеността ми, разбира се, са акции в компанията. Но имам също и държавни облигации, понеже никога не съм вярвала на стоковата борса, въпреки съветите на Тео Браун. Проклет мошеник, такъв се оказа той.

Сабин никога не ругаеше, така че последните й думи ги изненадаха.

— Оставила съм голям дял — почти една четвърт от всичко, на теб, Адам, защото ти имам пълно доверие, и защото животът ти не е бил лек, след като единият ти брат загина, а другият е толкова мрачен и негоден за нищо. Останалото е за Ема, освен една доста прилична сума за всяко от децата. Трябва да получат най-доброто образование, но също да бъдат щедри и пестеливи и да ценят всеки спечелен долар. Преди всичко не бива да бъдат разглезени.

Видимо развълнувана от тези думи и усещането за наближаващия край, сякаш гръмкият глас на леля й идваше от отвъдното, Ема се опита да разведри атмосферата.

— Разглезени ли? — извика тя. — И това го казваш ти? А кой ги отрупва с играчки, книги и дрехи, достатъчни за цяла армия хлапета?

— Не съм свършила — продължи Сабин, като че ли изобщо не бе чула племенницата си. — Имаш нужда от помощ в дома си с тези три деца и уроците, които даваш. Затова помолих Руди и Риа да дойдат при вас и да бъдат за вас това, което бяха и за мен през всички тези години.

— О, нали не говориш сериозно? — възкликна Ема. — Защо?

— Те може да имат собствени планове — внимателно изтъкна Адам.

— Нямат. Те ви обичат и харесват къщата ви. Откровено казано, не знам какво намират в нея. Няма нищо особено. Дори и Райли ми го спомена последния път, когато бях в магазина. „Няма никаква украса — каза той. — Нищо декоративно или стилно. Прекалено е обикновена“.

Разговорът за щастие минаваше на по-весели теми и Адам с готовност се отзова:

— И на мен ми го казва винаги, когато ме види. Страшно се забавлявам с него, а сетне и с Арчър, който го уверява много сериозно, че не разбира абсолютно нищо от архитектура. „Къщата е построена в стар провинциален стил“, казва Арчър и разбира се, е прав.

Адам си мислеше как, ако не беше Райли, както и господин Шипър, а и Спенсър Лорънс, изобщо нямаше да живеят сега в тази къща. Или пък можеше и да живее в подобна, ако бе отишъл другаде да си потърси късмета или бе спечелил на конни надбягвания например.

— Мога да ви поуспокоя и двамата — обади се Сабин. — Има и друг, който се възхищава на вашия вкус. Бланш. Отби се вчера след работа. Казах й, че според мен не е било особено любезно от нейна страна, че не дойде на празненството ви, когато се нанесохте там.

— Много дълга памет имаш, лельо. Това беше преди година.

— Няма значение. Нямаше право. След като намери такъв шанс за себе си тук. Добри пари изкарва от бизнеса си.

— Както и за всички нас — напомни й Адам.

— Вярно е, но въпреки това не я харесвам. Никога не ми е била приятна. Не мога да кажа защо, но е така.

— Горката Бланш — обади се Ема. — Въпреки целия й успех, сигурно животът й е доста празен. Няма си Адам, Джон, Джеймс или Анди…

Адам реши да я подразни:

— Ти не би ли предпочела да обикаляш света и да изнасяш концерти?

— О, нарочно ме дразните — намеси се Сабин. — Къде е Риа? Бях я помолила да донесе кафе и шоколадов кейк. Направи го днес следобед… О, ето те и теб, Риа.

— Никой не може да си тръгне от тази къща, без да е хапнал нещо преди това — каза Риа. — Ще оставя таблата на масата до вас. Нека само да оправя най-напред възглавничките ви.

Адам бе искрено развълнуван. Въпреки всичките й капризи и избухлив нрав, в тази стара жена имаше нещо, което караше хората да се грижат за нея. Докато я гледаше, си помисли, че му напомня на светлинка, която потрепва, пламва ярко, отново потрепва и скоро ще угасне. Знаеше, че ще им липсва много.

 

 

Една седмица по-късно, под ясното априлско небе, след като и последните тържествени думи бяха изречени над гроба, тази мисъл отново го споходи.

— Ще ни липсва много — каза той на Ема, която бършеше сълзите си. — А в известен смисъл не я познавахме истински.

Спенсър Лорънс, който чу думите му, отвърна:

— А можем ли изобщо да опознаем някого истински?

 

 

През тази година лятото бе изключително красиво, с подходящо количество дъжд и слънце, така че зеленината да избуява, а на хората да им е приятно.

— Мислех си — подхвана Ема в един неделен августовски следобед, — че другото лято можем да натоварим багажа си в пикапа и да си направим екскурзия до Гран каньон и парка Йосемити. Дотогава Анди ще е достатъчно голям, за да запомни пътуването.

Адам, погълнат от вестника си, отвърна разсеяно:

— Чудесна идея. Да поговорим пак догодина по този въпрос.

— Май нещо те тревожи. Какво има?

— Честно казано, мисля, че страната ни е на ръба на страшна катастрофа и още не го знае. Виж какво пише — потупа вестника той, — акциите са стигнали най-високата си цена досега и има най-голям обем на търгуване в историята. Някакъв професор по икономика твърди, че така ще продължи вечно. Според него икономиката никога не е била толкова благоденстваща.

— Вярно е, нали? Виж само как пазаруват хората. Погледни търговците на коли. Или вземи собствения си магазин за пример.

— Акциите се окрупняват. Чувам да говорят за това. Онази нощ, по време на вечерното парти, няколко брокери се договаряха да съберат акциите си. Да вдигнат цената им много нависоко, а после да ги продават на горките нещастници, които теглят заеми, за да си купуват акции. Казвам ти, ще дойде ден на равносметка. Непременно. Онова, което се издига, винаги слиза надолу.

— Е, ти самият нямаш акции, освен в собствения си бизнес. Така че няма за какво да се притесняваш.

— Но баща ми има. При всяко обаждане по телефона ми казва с колко са се качили акциите му. Руди и Риа имат акции. Трябва да ги продадат. На всички го казвам, но те смятат, че не знам какво говоря. Виж, още през хиляда деветстотин двадесет и шеста година Хувър, който тогава бе държавен секретар, каза, че има прекалено много спекулативни сделки.

— О, денят е прекалено хубав за подобни приказки. Нека попеем — Ема се засмя и на шега започна да имитира оперно сопрано: — „Мили Боже, как валят парите!“.

Беше много забавна и мила, но точно сега Адам нямаше настроение за шеги. Стана и отиде до антрето, за да се обади на баща си.

— Как вървят нещата, татко?

— Добре, добре. Бях на плажа с новите ни съседи. Хубави хора, дружелюбни, но май беше прекалено горещо за мен. Наложи се да взема хапче нитроглицерин и да се прибера у дома. Заради жегата, предполагам.

— Не е заради жегата, а заради сърцето ти. Най-добре извикай лекаря на сутринта.

— Няма какво да направи, освен да ми даде хапчето. Но все пак ще ида да ме прегледа само за да си доволен ти.

— Има и още нещо, което ще ме направи много щастлив. Продай акциите си още утре.

— Да продам акциите! Да не си полудял? Акциите ми в „Ей Ти енд Ти“ и „Дженерал Електрик“? Та те удвоиха и утроиха цената си, откакто съм ги купил.

— На „Уолстрийт“ има прекалено много спекулативни сделки. Не ми харесва това, което чувам. Вземи си печалбата и я прибери на сигурно място.

— Лео ще си помисли, че съвсем съм откачил, ако му кажа да го направи.

— Лео да върви по дяволите. Какво изобщо е направил през живота си?

— Добре, добре, Адам. Знам, че ни мислиш доброто. Ще си помисля.

Изобщо нямаше и да го обмисли, какво остава да го направи, осъзна Адам и затвори телефона.

 

 

Настъпи октомври. По витрините на магазините се появиха тикви и скелети за Празника на Вси светии. На трапезата Джон изрецитира стихотворение, което бяха учили в училище: „Сезон на влажните мъгли и пищно изобилие“.

— Мамо, а какви са тези влажни мъгли?

— Това е английско стихотворение. В Англия вали много повече, отколкото при нас, затова… Какво има, Адам?

— Стоковата борса. Цените са спаднали рязко само през последния час от вчерашния работен ден.

— Утре пак ще се вдигнат. Искаш ли да се обзаложим на пет долара?

На другия ден — вторник, двадесет и трети, Адам даде на Ема пет долара.

— Видя ли? Права бях. Отново скочиха нагоре. Знаех си. Дори не бива да ти вземам парите. Беше прекалено лесно.

— Почакай — отвърна само той.

Същата вечер той отново се обади на баща си.

— Продавай! — развика му се. — Вече получи предупреждение.

— Защо си мислиш, че можеш да предсказваш бъдещето?

— Не мога да ти отговоря. Просто имам предчувствие. А също и здрав разум.

Докато се унасяше в сън по-късно, си призна, че имаше и известна доза егоизъм в тези обаждания. Нали именно той, а не някой друг, трябваше да се погрижи за баща си и за Лео, ако се стигнеше до най-лошото?

Най-лошото се случи на етапи. Черният четвъртък — така нарекоха после двадесет и четвърти октомври. През останалите дни от седмицата имаше известни колебания — леко покачване, после спадане. И тогава във вторник, на двадесет и девети, всичко се срина. Новината за краха се разнесе по радиото; човек можеше да чуе със собствените си уши паниката пред Стоковата борса, полицаите, които обграждаха банките, и истеричните тълпи, докато мнозина просто бяха като поразени и мълчаливо съзерцаваха собственото си разорение.

От Източния бряг баща му се вайкаше по телефона:

— Защо не те послушах? Имахме най-добрия брокер в града. Имах му доверие. Всичко беше купено срещу гаранция. Сега телефонът не спира да звъни и ни търсят гаранции, които не можем да покрием. Лео се е заключил в стаята си. Казва, че той е виновен. Иска да се самоубие.

— Няма — заяви Адам. — Успокой се, татко. Вземи нитроглицерин. Още утре се качвам на влака. Дръж се, докато пристигна.

 

 

„Не става дума само за реколти — казваше Сабин. — Отнася се за всичко, което се случва с хората, със здравето и духа им, с надеждите им. За всичко, малко или голямо“.

Нямаше никакво съмнение за това каква е била годината, която приключи с идването на Саймън и Лео в Чатахучи. През двуседмичното си пребиваване на Източния бряг Адам се бе погрижил за всичко, което можеше да уреди. Тъй като Саймън бе собственик на акциите, а единствената му друга собственост бе старата къща, налагаше се, както им обясни адвокатът, просто да прехвърлят къщата на брокера, което бе изплащане на дълга в съотношение един долар към петстотин дължими. Магазинът отдавна бе на името на Лео, така че той щеше да има малък приход от наема. Това означаваше, че все пак разполага с някакво скромно препитание, но баща му бе изгубил всичко — освен Адам.

Въпреки усилията да разведрят обстановката, настроението на събралите се в дома на Адам в онзи първи ден бе доста унило. Може би заради вида на Саймън — съсухрен и приведен, блед като платно — в мислите им витаеше смъртта. Или може би навъсеното лице на Лео, който негодуваше, че трябва да приема услуги от брат си, потискаше околните.

Но все пак лицето на възрастния човек грейна, когато видя внуците си. Прегърна здраво всяко от децата.

— Трима! Хей, Адам, явно следваш моя пример. Никакви момичета в семейството! Няма нищо, аз обичам повече момчетата — с изключение на теб, Ема, прекрасна моя, както и на теб, Бланш, също така прекрасна, а също и стара моя приятелка. Знаеш ли, Бланш, още пия редовно топло мляко, както винаги ме съветваше.

Беше очарован от стаята си.

— Собствена баня! С плочки на цветя — направо кралски покои.

— Виж каква гледка има, татко — обади се Ема. — Разбира се, сега е януари. Почакай само да дойде пролетта! О, Лео, приготвили сме също толкова хубава стая и за теб с два големи гардероба и полици за книгите ти.

— Благодаря, но няма да остана тук — беше сухият му отговор. — Мисля да си наема стая някъде в града, където сигурно има библиотека. А близо до столицата има и университет, нали?

Адам усети как го обзема гняв. Можеше да остане поне ден-два и да прояви малко любезност, преди да продължи нататък. Но пък Лео никога не се бе държал любезно.

Бланш подхвърли на Лео да си потърси апартамент в нейния квартал и му предложи да го закара с колата си.

— Можеш да останеш при мен тази вечер, а утре ще те разведа наоколо.

— Благодаря ти, Бланш. Отлична идея.

Щеше да остане у Бланш, но не и у брат си? Е, все едно. Защо ли трябваше да се преструват?

— Имам два големи куфара с книги — продължи Лео, без да се обръща специално към някого. — Щом пристигнат, ще съм благодарен, ако ги изпратите до мястото, където съм се настанил. Разбира се, ще ви уведомя за адреса веднага щом си намеря квартира. Искаш ли да тръгваме, Бланш? Аз съм готов, когато кажеш.

— Ама че особняк — възмути се Адам, след като Лео и Бланш си тръгнаха, а момчетата се качиха горе със Саймън. — Мислех, че дори и той ще покаже малко смиреност след всичко, което е причинил на баща ни. Цял живот непосилен труд и лишения, а накрая — нищо. Нищичко. Татко се е доверил на този глупак да работи с брокера, който на свой ред изобщо не се е замислял за риска, докато накрая не се обади, за да си поиска дължимото, и разбра, че не може да го получи, понеже са останали без пукната пара. Човек очаква Лео да прояви поне известна смиреност — повтори той.

— Хиляди хора са сторили същото — внимателно изтъкна Ема. — Но ти нямаше да си толкова ядосан, ако беше някой друг, а не Лео.

— Може ли да те попитам защо толкова го защитаваш?

— Защото усещам, че зад цялата тази грубост той се страхува от собствената си сянка.

След кратко мълчание Адам отвърна:

— Вероятно си права. Слушай, трябва да поговорим с Джеймс. Прошепна ми, че чичо му Лео изглеждал „ужасно смешен“.

— Ще поговоря с момчетата утре. Нека вечеряме и поседим пред камината. Татко ще се чувства неудобно да си легне на непознато място.

— Мислиш ли?

— Нямаше ли да е така и с теб, ако беше зависим от домакините и си дошъл тук, за да прекараш последните си дни?

След дълъг миг тишина Адам отвърна много сериозно:

— Толкова добре разбираш хората, Ема — после се усмихна и добави: — Дори и мен.

 

 

Върху полицата над камината стоеше красив старинен часовник от махагон между две вази с разцъфнали рози. Над тях бе окачена голяма акварелна картина на рибарски лодки, окъпани от лунната светлина. Отдолу пропукваше и пращеше огънят.

— Истински дворец — тихичко каза Саймън, докато оглеждаше стаята. — Дворец — въздъхна. — Виж само какво пропуска Лео.

Това бе втората му седмица в дома им, а той все още изпитваше някакво страхопочитание към къщата, още оплакваше изгубеното, още бе разстроен.

— Помниш ли какво ми разказваше господин Шипър за хиляда деветстотин и седма? — започна Адам. — Било е истинска катастрофа. Банките са фалирали и акциите са паднали до дъното, но страната се съвзе. И отново ще го направи, татко.

— Едва ли ще го доживея. Виж само какво става с „АТ&Т“. Бяха стигнали триста и десет пункта. Сега са сто деветдесет и три. „Дженерал Електрик“ бяха четиристотин и три. Сега са сто шестдесет у осем. „RCA“ бяха сто и четиринадесет. Сега — двадесет и шест. О, животът е пълен с тревоги. Тъкмо потръгне добре за известно време и докато се усетиш, колата се преобърнала. Всичко е една случайност, също като това, че намери това място на картата. Никога не беше чувал за него. Като нищо можеше да мръзнеш някъде в Аляска тази вечер. Трябваше само да затвориш очи и да забодеш пръста си на картата.

— Не е съвсем така — внимателно възрази Адам.

— Точно така е. Погледни горката Бланш. Един куршум, нещо по-дребно и от малкия ти пръст, а виж само какво й причини. Съсипа живота й. Между тях имаше истинска голяма любов. Опитва се да помогне на Лео, защото си мисли за Джонатан и че той би искал тя да постъпи така. Никога няма да забрави случилото се с него. Никой от нас няма да го забрави.

— Книгите на Лео пристигнаха днес — обади се Ема, — препратих ги към апартамента му. В онези каси сигурно имаше стотици томове. Какви ли са?

— Не знам — Саймън явно леко се подразни от въпроса, който сигурно често му бяха задавали. — Занимава се с тях от години, само това мога да кажа.

— Татко — подхвана Адам, — знам, че си мислиш за големия ни магазин тук и бих искал да е възможно да предложа някаква работа на Лео. Но аз съвсем не съм най-важният човек там, татко, и Лео ще трябва сам да кандидатства за работа и да се пребори за нея.

— Не се извинявай, Адам. Всичко е ясно като бял ден. Няма да го вземат. А и той не би приел работата — дори и да го молят за това.

По-късно Адам предложи преди лягане да излязат навън и да погледат звездите. На терасата Саймън вдигна очи и остана смаян.

— Това е най-обширното небе, което съм виждал. Беше една от онези нощи, огрени от безчет звезди.

Ема отбеляза, че дори и след като е прочела някои от дебелите книги по астрономия на Адам, все още не знае почти нищо за тях.

— Нищо, освен имената им, но не и какво представляват. Какво мислиш ти, татко?

Възрастният мъж се замисли, преди да отговори:

— Както се казва в Светото писание, моля се някой ден да ни бъде дадено да разберем.

 

 

Изглеждаше странно, че Сабин, толкова здрава физически, бе починала съвсем внезапно и само за десетина дни, докато баща му, който боледуваше от години, все още бе с тях и според лекаря можеше да се държи още няколко години.

Вече дори бе посвикнал с живота в къщата. Наричаше Ема „съкровище“ и повтаряше на Адам да се грижи добре за нея, защото била „една на милион“. Хвалеше удобствата на стаята си и се кълнеше, че никога не се е хранил толкова вкусно, както с гозбите на Риа. Беше влюбен във внуците си, особено в Анди, когото наричаше „червенокос разбойник“. Когато Ема имаше урок у дома, сядаше във всекидневната на отворена врата, за да се наслаждава на музиката. Щом дойде пролетта, започна да се разхожда навън и пръв откри нежните стръкчета на нарцисите, които надигаха главички към слънцето.

Дойдеха ли гости, той много се радваше, ако се качат и при него. На Адам също му бе приятно, когато Райли и Арчър идваха в неделя сутрин, когато Бланш понякога прекарваше с него вечерта си, когато изпълнителният директор на „Кейс-Арнинг“ оставаше половин час със Саймън Арнинг или когато някоя стара дама — от приятелките на Сабин, пристигаше с курабийки за бащата на Адам. Лео също го посещаваше от време на време — следобед, когато Адам не си е у дома.

 

 

Един ден всичко се промени. В една дъждовна и ветровита неделя Саймън остана в леглото си. Влизайки в стаята, Адам веднага разбра, че това е един от редките моменти, когато баща му нарушава обичайната си сдържаност и иска да поговорят.

— В най-долното чекмедже на онзи шкаф — започна Саймън — има неща, които сигурно ще искаш да запазиш. Виждал си ги всички — албумите от времето, когато и тримата бяхте малки.

Да, разбира се, че помнеше снимките, на които носеха черни памучни чорапи и големи обувки, а Лео стоеше между двамата си по-високи братя.

— Направих копие на снимката на майка ти. Може би ще искаш да направиш и други за децата си.

Последва дълго мълчание. Адам извърна очи към прозореца, където дъждът барабанеше по стъклото.

Една снимка и нищо друго. Ако я бе обичал, нямаше ли да има и още нещо? Нямаше ли да се ожени за нея — поне за да й спести срама? Колко ли пъти си бе задавал този въпрос мислено?

Баща му подхвана отново, сякаш отмяташе нещата по списък:

— Там е и дипломата на Джонатан от колежа, както и онази кутия с нещата му, които върнаха от армията: часовник, бръснарски ножчета, негова снимка с униформа сред другарите му — все неща, които си виждал. Има и една снимка на Бланш. Върни й я.

— А не трябва ли да й дам и другото?

— Не. Кръвта е по-гъста от водата. Те са за теб и твоите деца. Освен това имам и писма от братовчедите в Европа. Разбира се, никога не съм виждал тези жени. Все жените са тези, които пишат. Мъжете не намират време, нали? Но им отговарям, макар че едва си спомням как се пише на немски. Един от братовчедите почина по време на грипната епидемия през хиляда деветстотин и осемнадесета. И те преживяха трудни времена. Помоли Лео да им пише за мен, когато си отида. Мисля, че той може да пише малко на немски.

— Татко — подкани го Адам, — извика ме, за да поговорим и за Лео. Знам, че е така. Какво искаш да ми кажеш?

Саймън отново помълча, преди да му отговори:

— Ще ми се да знам какво си мисли.

— И аз бих искал същото. Той поддържа ли все още връзка с Боби Нишикава?

— Май не. Не и след като Боби се ожени и се премести да живее другаде. Струва ми се, че всички онези книги са заели мястото му.

— Кажи ми още нещо, татко. Защо той обичаше Джонатан, а мен никога не е харесвал?

Отговорът бе толкова тих и измъчен, че Адам едва го чу:

— Защото Джонатан беше слаб, а ти не си. Различен си.

— И ти ли смяташ, че Джонатан е бил слаб, татко?

— Да, в известен смисъл беше такъв. Това нямаше нищо общо с блестящия му ум. Нищо.

— Не разбирам. Аз никога не съм забелязвал слабост у него.

— Ти не го познаваше толкова. Прекалено дълго беше далеч от него и не го разбираше така добре, както аз. Ти си много силен, Адам. Решаваш проблемите. Успяваш. Мисля, че точно това не харесва у теб Лео. Както и факта, че имаш друга майка.

— Това основателна причина ли е да ме мрази? Защото вярвам, че наистина ме мрази.

— Не е основателна причина, но когато хората искат да намразят някого, си измислят причини. Омразата, Адам, е част от живота, особено между роднини. А сега съм уморен. Мисля да поспя.

Адам излезе тихичко и затвори вратата.

Явно баща им, претоварен с грижите по всекидневието и често откъснат от семейството, всъщност ги бе наблюдавал внимателно и си бе правил собствени изводи. Саймън Арнинг — психолог!

 

 

Няколко дни по-късно Саймън почина спокойно в съня си. Отначало мислеха да го погребат недалеч от мястото, където Сабин лежеше до съпруга си, когото не бе обичала. Но в крайна сметка решиха да го погребат на изток, близо до съпругата му, която бе обичал.

Съседите от целия квартал дойдоха на гробищата, заедно с равина и протестантския свещеник, които живееха в другия край на улицата.

— Той беше скромен човек — казваха всички. — Добър, скромен и обикновен. „Наистина бе добър, макар и не съвсем обикновен“, мислеше си Адам, а сърцето го болеше толкова силно, колкото не си бе представял, че е възможно.