Белва Плейн
Звездно небе (22)

Двадесет и първа глава

Когато вдигнеше очи от бюрото си, Адам всеки път виждаше насреща си снимката. Тя го разведряваше в тежки дни и правеше радостта му още по-голяма в приятни моменти, разсмиваше го с веселието на сценката или — ако бе в по-сериозно настроение — му напомняше какво е най-важното в живота.

Всички бяха там: той бе в единия край на редичката, Ема — в другия, децата — между тях, а зад гърба им — палмите на плажа в Южна Калифорния.

В онзи ден тъкмо се бяха върнали от разходка с платноходка и някакви непознати хора, развеселени от гледката на три силни момчета, едното — почти на възраст за гимназия, които изпълняваха прищевките на двегодишната си сестра, бяха направили тази снимка.

По време на ваканцията си бяха привличали вниманието на много и различни места. Една вечер в хотела им пианистът от музикалния квартет се бе разболял и Ема го замести под горещите аплодисменти на публиката. Друг път, в един ресторант, Айлийн съвсем спокойно излезе на дансинга и изпълни самостоятелен танцов номер. Имаше безброй случки в магазините, когато момчетата се караха какви сувенири да вземат за любимите си хора — за Руди и Риа, за господин Райли и господин Арчър, както и за някои учители, неколцина приятели и разбира се, за баскетболния треньор…

Но сега таблите с входяща и изходяща поща стояха пълни догоре. Тъкмо остави телефонната слушалка и се канеше да проведе нов разговор, когато госпожица Фиц, секретарката, надникна през вратата и прошепна:

— Дошъл е един мъж, който казва, че ви е брат. Иска да се срещне с вас.

Брат? Лео? Какво ли търсеше тук?

— Изобщо не прилича на вас, господин Арнинг, затова не бях съвсем сигурна. Човек никога не знае.

Горкият човек, той не приличаше на никого.

— Поканете го да влезе, моля… Лео! Как си? Не сме те виждали от месеци. Поне от три месеца — бодро подхвана Адам. — Момчетата все питат за теб, липсваш им. Трябва да се отбиваш по-често!

Насреща му стоеше Лео с набразденото чело на старец и с неуверения и плах поглед на младеж. Адам усети как го обзема познатото съчувствие към брат му, примесено с неприязън.

— Какво те води насам тази сутрин? — попита той, все така приветливо.

— Лични дела — отвърна Лео с леко, нервно намръщване.

— Лични? Тогава защо не дойде у дома? Можем да си поговорим много по-спокойно на закуска, обяд или вечеря. Ти избери.

— Няма нужда да ме придумваш, Адам. Много добре знам, че си зает човек, и че губя от ценното ти време.

Ето че отново се започваше със стария сарказъм и все същата враждебност. Адам въздъхна и предложи на Лео да седне и да обясни какъв проблем има.

— Много е просто. Ще ти го кажа с три думи. Трябват ми пари.

— Така ли? Мислех, че получаваш наема от магазина. Хората плащат много повече, отколкото някога съм си представял, че ще можеш да получиш.

— И що за доход, мислиш, е това? Имам нужда от истински доходи.

— Съжалявам, но не те разбирам — каза Адам.

Лео се усмихна с типичната си крива усмивка.

— Хайде стига, Адам. Досега вече си разбрал какво значи да имаш пари. За това става дума, за истинското богатство.

— Струва ми се, че би могъл да се хванеш на работа — отвърна брат му, търпеливо прикривайки раздразнението си. — Хората така правят. Аз също.

— Чуй ме, Адам. Време е да стъпиш на земята. Много добре ти е известно, че не мога да направя като теб. Погледни ме! Ти дори не ми предложи работа в „Кейс-Арнинг“, нали? Не. Може би ако имах някакво образование, нямаше да седя сега тук и да ти искам пари. Никога не съм бил в колеж; работех в бакалията и мъкнех кашони със зеленчуци…

— И аз също, но се измъкнах с труд оттам.

— Погледни ме! За какво, по дяволите, говориш? Само ме погледни за миг и ми спести надутите си проповеди.

Свит в големия кожен фотьойл, Лео приличаше на зло джудже от някоя приказка. И Адам, поставил се за един болезнен миг на мястото му, се обърна към него внимателно:

— Ще ти помогна, Лео. От какво имаш нужда?

— Ами хайде да си поприказваме. Кажи ми, твоята компания не пусна ли преди време акции на борсата на цена от двадесет и шест долара за дял? И ти като вицепрезидент не получи ли хиляди дялове на преференциални цени? Сигурно си получил. Чета пресата и знам колко получават такива като теб.

Сега вече Адам се намръщи.

— Нямаш право да се месиш в личните ми дела, Лео.

— Може и да е така, може и да не е. Но когато човек се нуждае от пари, прибягва до отчаяни мерки. А на мен ми трябват пари. Ето ти накратко и цялата история: искам да се оженя и да водя приличен живот. Дамата произхожда от прочут стар род; свикнала е на стилен живот; у нея няма никаква показност или претенциозност на новозабогатяло парвеню, само изискан и изтънчен вкус. Освен това е много красива жена и не мога да застана до нея с празни ръце. Това е.

Красива жена. Затова ли носеше хубав костюм, чиста риза и дори ръкавели, макар никога досега да не се бе обличал по този начин? Нямаше никаква логика.

Адам гледаше втренчено брат си. Лео явно не говореше свързано, вероятно бе някакво заболяване и Адам силно се притесни, понеже не знаеше как да се справи с това. Останаха загледани един в друг сред напрегната тишина.

И тогава, спомнил си за спокойствието и похвата на Джонатан, Адам измисли нещо:

— Добре, ще ти направя щедър сватбен подарък: ще обзаведа къщата ти и ще ви подаря прекрасен меден месец. Виж какво ще ти предложа, ела вкъщи на вечеря утре. Тримата с Ема ще седнем, ще обсъдим всичко и ще ти дадем съвети. Все пак вече имаме опит в сватбите и обзавеждането на дома. Какво ще кажеш?

Лео тръсна рязко плешивата си глава, за да му покаже, че изобщо не е съгласен, и продължи:

— Половин милион долара и нито цент по-малко, Адам.

— Това е нелепо! Престани да говориш глупости и да се излагаш.

— Много ще се изненадаш кой от двама ни ще се изложи, ако не ми дадеш онова, което искам. Нещата се обърнаха, Адам. Цял живот съм бил в позицията на губещия и вече ми е дошло до гуша — пискливият му глас се извиси и Лео продължи с обвинителен и едновременно хленчещ тон: — Погледни ме! Добре, не ме гледай. Цял живот се стараете да ме отбягвате. Висок съм метър и петдесет и два…

— Не е честно, особено спрямо татко. Той беше добър с теб. Остана с теб до края…

— Остана, защото не знаеше какво да прави с мен. А аз останах, защото беше безопасно и сигурно. Но сега вече се събудих от онзи сън, разбираш ли?

— Позволил си негодуванието от ръста ти да съсипе живота ти — опита се да го успокои някак Адам. — Но помисли само, Наполеон е бил нисък, обаче…

— Да, затова е излял яростта си върху света.

— Добре, примерът беше лош. Но вместо да изливаш яростта си, опитай се да я превъзмогнеш. Яростта може да съсипе човек.

— Лесно ти е да приказваш! Макар да имаше баща, който никога не превъзмогна чувството си за вина, задето не се е оженил за майка ти.

— Това е ужасно жестоко от твоя страна. Винаги го изтъкваш пред мен, нали?

— А колкото до Джонатан, той щеше да стане лекар — нима всеки бедняк, всеки неграмотен имигрант не мечтае синът му да стане лекар? Горкият Джон, добър човек беше, но и глупак, след като се самоуби заради една никаквица — да, никаквица и ти го знаеш.

— Нищо такова не знам, Лео.

— О, мисля, че добре ти е известно, Адам.

— Чуй ме, имам много работа. Нямам време за подобни глупости. Трябва да те помоля да си тръгнеш.

— Тогава да се върнем към същината на въпроса и с удоволствие ще си тръгна. Просто ми дай онова, за което съм дошъл.

Как да изгони този човек — брат си, този негов невъзможен брат — от кабинета си? Да извика някой от служителите си? Не, щеше да се вдигне страшна врява. Трябваше да опита пак.

— Лео, бъди разумен. Каня те в дома си. Ще поговорим насаме за делата ти. Ема те харесва, тя е една от най-разбраните жени, които можеш да си представиш. Ще те изслуша и ще ти даде практични съвети…

— Но никак няма да й хареса онова, което ще кажа, ако не ми дадеш каквото искам. Колко пъти трябва да ти го повторя? Дай ми онова, за което съм дошъл, Адам, иначе ще си отворя устата. Ще разбия сърцето на Ема, а нямам желание да го правя, защото никога не ми е сторила зло и има прекрасни деца…

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че ще разбиеш сърцето й? За какво говориш, за Бога?

— За Бланш, Адам. И за съпругата, която обичаш, а си унизил с долната си любовна афера.

Както човек усеща кипването на кръвта, когато е разгневен, така усеща и смразяващия страх, когато кръвта се оттича от сърцето му, или поне така му се струва.

Адам седна на мястото си, два чифта очи се впериха едни в други и никой не продума. Отвън в коридора се смееха някакви жени, гласовете им отекваха в тишината; някой наду клаксон на улицата, а едно куче излая.

С много тих глас Адам попита:

— Какво за нея?

— Неделни следобеди, късни вечери в службата. Много глупаво си постъпил. Гледах те да минаваш през квартала, където живея, и се чудех какво правиш там, така разбрах.

— За Бога, та тя беше важна за бизнеса! Веднъж или два пъти — да, точно два пъти и нито веднъж повече — съм ходил в апартамента й, за да говорим по работа.

— Хайде, стига! Не си хаби силите да се оправдаваш. Били сте любовници от години. Ти — идеалният съпруг и баща. Забавно, нали? Ами малкото ви забавление в „Уолдорф-Астория“ в Ню Йорк? И не отричай, защото тя сама ми го каза.

— Тя… ти е казала? Това е лъжа! Беше изпълнена с омраза, излъгала те е…

— Беше изпълнена с омраза, защото си се възползвал от нея и после си се отнесъл с нея като с прокажена. Ти, когото всички смятат за идеален! Знам, че е било отдавна. Никога не би напуснал Ема, но все пак… искаш ли да й го кажа? Жена като нея — тя направо ще бъде съсипана. Няма да остане с теб. Всичко зависи от теб, Адам.

Адам стисна здраво ръба на бюрото си, сякаш искаше да го разкъса с голи ръце. Ако имаше нож или пистолет, знаеше какво щеше да направи, навярно нямаше да успее да се възпре!

Ще разбие сърцето й. Тя ще бъде съсипана.

— Изнудване — прошепна той. — Ти си истинска отрепка, братко. Отрепка.

— Не, не съм. Знаеш, че не съм такъв. Отчаян съм. Ти имаше всичко. Теб обичаше татко, ти бе преуспелият, благодетелят ни и това ти носеше удоволствие! Но се оказва, че идеалният съпруг е изневерил на жена си, нали така? Пак можеш да имаш всичко — освен половин милион долара, които ще дадеш на мен. След като ги получа, ще изчезна от живота ти. Ще изчезна от живота на Ема. Никога повече няма да ме видиш. Дори няма да знаеш къде съм, Бог ми е свидетел.

Стаята сякаш се олюля пред очите на Адам, таванът се наклони и той усети, че е прекалено замаян, за да остане на крака. Но все още имаше сили да говори.

— Ти си един противен грозник! Винаги си изливал омразата си към света върху семейството си. Когато влезеш в някоя стая, денят помръква от злия ти език. Направи кошмарен живота на баща ни. А що се отнася до отношението ти към мен, колкото по-малко говорим за това, толкова по-добре.

 

 

Процедурата не отне много време. Адам подписа банковия чек — касиерът видимо се стресна от размера на сумата — и двамата братя излязоха на тротоара, където хората вървяха по пътя си, както всеки делничен ден.

— Не се чувствам виновен, че приемам тези пари — каза Лео. — Щом можеш да си позволиш да предоставиш за благотворителност огромния палат на онази нейна леля или да платиш за детската стая в библиотеката, както чух миналата седмица, значи можеш да протегнеш ръка и на собствения си брат. Благодаря ти, Адам.

— Аз ще съм ти благодарен, ако изчезнеш от очите ми и не се появиш никога повече. И наистина се надявам да изчезнеш завинаги. Ти си противен, с отровена душа, мърсиш въздуха с вонята си. Бъди проклет! И се махни от живота ми.

— С удоволствие. Никога повече няма да чуеш за мен — и Лео направи лек поклон.

За миг Адам остана загледан след него, докато той вървеше по улицата със смешната си походка, а две малки момичета го зяпнаха и се засмяха, когато ги отмина. О, той щеше да вземе тези пари, които Адам иначе би вложил в някоя добра кауза или би спестил за децата си, и щеше да ги пропилее, както бе изгубил и спестяванията на баща си. Ама че нелепа история — красива жена от стар и известен род. Лудост! Горкият нещастник! Дали Бланш наистина му бе казала, че са били любовници за по-дълго, а не само онези две нощи в Ню Йорк? Защо ли го мразеше толкова?

Спомни си думите на баща си: Понякога хората се мразят, без да съзнават защо го правят. Особено между роднини се случва често. Такъв е животът. И въпреки това сърцето го болеше, като гледаше как онези жестоки момичета се присмиват на брат му…

Тръгна в обратната посока, към магазина. На един завой забеляза старата си приятелка Дорис, която тъкмо се качваше в една прашна кола с две малки деца и някакъв мъж, очевидно съпругът й. От години не се бе сещал за нея, но някой му бе казал, че тя живее някъде в провинцията. Сега си помисли, че където и да живее, със сигурност има по-добър живот, отколкото ако се бе омъжила за него, както бе искала навремето.

Сърцето му се бе свило. Когато е загубил битка, човек заслужава малко почивка, затова реши да се прибере у дома. На билото на хълма, където колата винаги спираше за почивка преди спускането, той се загледа в дома си. Струваше му се, че гледа към опустошена къща, съсипана от огън или наводнение, или някаква друга стихия, която е минала оттам и е оставила след себе си ужасна разруха.

— Рано се прибираш — отбеляза Ема.

— Страшно ме боли глава. Ще се кача горе да полегна.

По стената пробягваха сенки от листата на дърветата.

Отдолу едва доловимо долиташе звукът на пианото; Ема бе започнала урок. Колата на пощальона мина по застланата с чакъл алея.

Ами ако Лео се върне и поиска още пари или просто се разприказва от злоба? Знаеше, че с радост би наранил него, но нима би причинил това на Ема?

Моля те, Господи, дръж Лео далеч от този дом и семейството ми. Моля те!

 

 

Годината се изтърколи безмилостно, накъсвана от обичайните събития: рождени дни, ваканции, училищни пиеси и мачове, наред с все повече концерти на квартета на Ема. Но тежкият товар върху плещите на Адам си оставаше.

Неизбежно щеше да се наложи да каже истината за Лео.

Никой роднина, макар и такъв като него, когото рядко бяха виждали, не би могъл просто да изчезне без следа и да не предизвика куп въпроси. И той обясни на Ема, възможно най-просто и безпристрастно, че Лео е поискал от него пари за някакво свое начинание, неизвестно какво, и че той, Адам, му ги е дал, за да се отърве от него.

— Както винаги, се държа противно. Какво друго да ти кажа? Виждала си го. И наистина не ме интересува дали някога ще се върне пак, но му желая всичко най-добро.

— Разбира се. Чудя се с какво ли би могъл да се захване. Сигурна съм, че ще се окаже нещо, което страшно ще ни изненада. Нали знаеш, той е много, много интелигентен.

— „Много, много“? Не, не знам.

— Дори само речта му, начинът, по който се изразява, и подборът на думи би трябвало да ти подскаже, че е така.

— Светът е пълен с красноречиви идиоти.

— Не, не. Говоря за нещо съвсем различно от красноречието. Дори и двамата ни по-големи синове са го забелязали. Анди не казва нищо, но той сигурно почти не си спомня Лео. Но преди няколко дни Джон ме попита защо чичо му вече не е тук.

— Ще му кажа, че е заминал по работа, върнал се е на изток. Липсвали са му приятелите, не се е чувствал добре, нещо такова. И ти можеш да отвърнеш по същия начин, ако отново спомене за него.

— Така и ще направя. Но знаеш ли, мисля, че той всъщност е заминал, за да преобрази живота си, да започне на чисто. Разбирам, че се тревожиш за него, Адам, но подозирам, че той ще подреди живота си и тогава ще се върне тук, за да ни покаже какво е постигнал.

Колко беше проницателна жена му! Независима, талантлива и способна — и все пак така крехка, най-деликатният човек, когото бе познавал. А онова жестоко човече — Лео, което изливаше яростта си към света върху брат си, също крачеше по тази земя.

 

 

По време на коледните празници Райли, застанал под гирляндите, пищните венци и червените кадифени панделки, поздрави Адам, който тъкмо минаваше оттам.

— Чух една новина. Разбрали са къде е Мадам Бланш! Живее в Париж, така казва госпожа Маккуин. Шивачките са получили коледна картичка от нея.

— Интересно. Споменава ли нещо за връщане тук?

— Не. Пишело само нещо за Ноел, както наричат там Коледа. Ти нямаш ли вести?

— Господи, не. Тази жена е сърдита на „Кейс-Арнинг“. Сигурно парите не са й били достатъчно. Е, желая й късмет.

Адам усети как му призлява. Въпроси без отговор караха главата му да пулсира. Ами ако реши да се върне? Ако двамата с Лео заговорничат? Но защо да го правят? Дали не го обземаше параноя? Едва ли. Все пак не си бе измислил всичко, което му се бе случило досега…

След вечеря у дома Адам седна пред огъня с книга в ръка. Беше нова — „Погледни към дома, ангеле“ от Томас Улф. Беше чувал да я хвалят много, а и заглавието му се струваше интригуващо. Сега, обръщайки страницата, попадна на думи, които сякаш изскочиха от листа и го блъснаха в лицето: „Кой от нас познава брат си? Кой от нас не е навеки странник и самотен?“

Но той, Адам, не бе самотен! Имаше Ема, другата половинка от съществото му. Ала ако някой дойдеше — може би не днес, но някога, след няколко години или още другия месец — и й кажеше, че той е бил любовник на Бланш, само Бог знае какво биха могли да й кажат… тогава… тогава наистина щеше да остане сам.

А как щеше да се отрази това на Ема? Тя му вярваше. Бяха създали четири деца заедно.

Адам остави книгата, стана и излезе навън. Беше топло за декември и още не се бе стъмнило съвсем, а тревата изглеждаше приветливо зелена. Много далеч, отвъд обширното поле, в една ферма блесна светлинка. Запита се дали човекът, който я е запалил, който и да е той, би могъл някога да узнае за агонията, която Адам изпитваше в този миг.

След малко влезе обратно вкъщи и завари Ема, която бе слязла да послуша радио. Щеше да му е приятно да поприказва с момчетата, но те бяха по стаите си и си пишеха домашните. Затова поседна при жена си и се заслуша в радиото — чу всяка дума, която прозвуча от апарата, но не разбра нищичко.

Хрумна му, че най-мъдрото и най-смелото решение ще е да каже на Ема, защото, ако преди това чуе лъжите от други уста, неговата истина би прозвучала просто като оправдание. Но минаха няколко дни, после седмица и дойде време за големия бал на компанията — официално коледно парти с вечерни тоалети за висшите ръководители и съпругите им.

Ема, с рокля от тъмночервено кадифе, в тон с коледните украси, похвали тоалета:

— Това е последното творение на Бланш и сигурно ще го нося през следващите десет години. Тоалетите й са направо вечни.

Това бе достатъчен повод седящите на масата им да заговорят за Бланш.

— Не мога да разбера защо трябваше да замине толкова набързо. Много добре работеше тук, беше известна във всички модни списания…

— Освен това изкарваше цяло състояние.

— Чух, че имала прекрасен апартамент. Получила е най-доброто от вещите на госпожа Ротхирш — повечето бяха напълно безполезни и безвкусни, разбира се, но Бланш е наследила най-хубавите.

— Жените в нейния отдел смятат, че е имала любовна връзка, която не е потръгнала добре.

— Ама че шега! Една връзка ли? Тя имаше безброй такива.

— Не, говори се, че имало една по-специална връзка, с някакъв мъж, по когото била луда.

Всеки нерв в тялото на Адам бе опънат до скъсване. Накрая той се намеси в разговора и попита един от присъстващите какво мисли за предстоящите избори.

Ден-два по-късно успя уж случайно да се натъкне на Райли в складовите помещения. Подхвана разговор, като го попита за новата му внучка, прие благодарностите му за парите, които бе вложил в банкова сметка на името на детето, и постепенно мина на друга тема:

— Наистина ли има много клюки за Мадам Бланш? С изненада чух да приказват за нея на партито онази вечер.

— Където има жени, винаги има клюки — Райли сви рамене. Това би могло да не означава нищо, но ако Адам искаше да търси някакъв смисъл в бързия му поглед към вратата, можеше да означава какво ли не.

И той взе решение. Най-късно до месец щеше да говори с жена си.

 

 

Не можеше да го направи у дома, където всеки — особено децата или дори Руди и Риа — щеше да стане свидетел на неизбежната сцена. Опитваше се да си представи реакцията на Ема. Отначало щеше да се слиса и нямаше да иска да повярва… а после дали щеше да избухне в ярост, или да бъде погълната от тъга? Или пък много вероятно смесица и от двете, унило си помисли той.

Онзи завой на речния бряг щеше да е най-подходящото място. Там рядко имаше някой друг, освен водните кокошки. И спомняйки си за следобеда преди толкова години, когато бяха лежали един до друг и той се бе отдръпнал от нея, докато още можеше да се контролира, Адам се прокле, че не е направил същото и в онези проклети вечери в Ню Йорк; та той дори не желаеше онази жена!

В един мек и необичайно топъл за сезона следобед двамата с Ема се качиха в колата. Преборил изкушението да отложи за пореден път изповедта си, Адам бе предложил заедно да свършат някои задачи в един от малкото дни, когато не работеше в кабинета си следобед.

— Да се отбием до реката по път — предложи той.

Дърветата и храстите бяха голи, но сигурно бяха останали дребни плодове по клоните им, защото имаше доста птици, отбеляза Адам, когато спря колата.

— Има много сойки и чинки — посочи той. — Сега няма листа и сигурно лесно ще мога да видя къде гнездят. Често съм се питал къде се крият.

Наблизо не се виждаха никакви гнезда и той измина доста голямо разстояние по речния бряг, отчаяно търсещ думи. В същото време се чувстваше и леко глупаво, защото Ема вероятно се чудеше защо е направил такова голямо отклонение от пътя си, за да търси птичи гнезда. Точно с тези думи го посрещна, когато се върна при нея:

— Не си се отклонил толкова встрани от пътя само за да търсиш птичи гнезда! Вече и бездруго закъсняваме, затова тръгвай, освен ако нямаш и нещо друго наум. Така ли е? Май има и друго.

Той сведе очи към земята, където дребен черен бръмбар се мъчеше да се покатери върху излъсканата му английска обувка. После погледна Ема и призна, че има и друго.

— Става дума за една много объркана история, която пазех в тайна, защото знаех, че ще те заболи. А ако мога да ти спестя болката, бих дал да ми отрежат и дясната ръка, Ема.

Толкова добре я познаваше, че почти можеше да предугади шеговития й отговор още преди да го е чул.

— Какво има? Да не би отново да си купил някакъв екстравагантен подарък за мен или за децата, както обичаш да правиш? Като онази гривна, която обожавам, макар да струва цяло състояние?

— Ще ми се да беше така. Не, става дума за една история, в която са замесени Лео и Бланш — помълча за миг. — И аз.

Търсеше подходящите думи, помълча известно време и след като намери няколко, с които да започне, зададе въпрос:

— Помниш ли, че наскоро дадох доста пари на Лео? Но не беше точно така, както ти го описах. Той ме заплаши, затова се наложи да му ги дам.

— Заплашил те е?

— Да. Каза, че ще дойде при теб и ще ти разкаже нещо за мен, което щеше да ти причини голяма болка. И понеже това… или поне по-голямата част от него… е лъжа… Толкова се борих със себе си… но трябва да ти призная истината.

Бе стигнал далеч, до самия ръб на пропастта, и бе късно да се върне назад. Затова скочи напред.

— Нещо се случи онзи път, когато заминах за Ню Йорк. Бланш се намираше в същия хотел. И се случи нещо, което никога не биваше да става. Не може да се обясни. Направо ми се гади, щом се сетя. Казвам си, че е било заради шампанското, макар да не бях пил много. Както знаеш, не държа на пиене. Имаше някаква кукичка или копче, което се бе закачило за роклята й и тя не можела да я свали, без да я разкъса. Затова ме помоли да й помогна, а аз не исках, но как да й откажа? Затова отидох…

Бе започнал да говори несвързано, да губи нишката и да трепери под втренчения поглед на Ема.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че си се любил с Бланш?

— Не съм се любил! — извика той. — Нямаше нищо общо с любовта. Но се случи и всичко свърши… Беше истинска лудост. Не мога да го обясня. Едва ли някой някога е могъл.

Сега Ема се извърна от него, залитна и щеше да падне, ако не я бе подхванал.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя. — Махни ръцете си от мен, копеле!

За втори път в живота му някой го наричаше с тази дума право в лицето. Разликата бе, че сега си го заслужаваше.

— Мисля, че полудявам — заплака Ема. — Толкова години… четири деца… и половин съпруг. Делила съм съпруга си!

— Не, Ема, не! За Бога, чуй ме. Моля те! Повярвай ми, беше един-единствен път.

— Да ти вярвам? И защо?

— Кълна се в живота на четирите ни деца. Погледни ме, Ема, погледни ме!

— Не ме интересува в какво се кълнеш. Как си могъл… с нея… през цялото това време съм се срещала с нея, говорила съм и не съм знаела! Но тя е знаела. Как ще се почувстваш, ако разбереш нещо за новия челист в квартета ми? Той е много привлекателен мъж. Искаш ли да ме делиш с него?

— Ема, Ема, изслушай ме! Казах ти, че беше само една безумна нощ. Как бих могъл да обичам онази жена? Та аз дори не я харесвах особено. Изпитвах съжаление към нея, ако искаш да знаеш.

Тя се извърна рязко към него и се развика:

— Къде е тази вещица? Къде е?

— Казаха ми, че е в Париж. Райли ми каза.

— Иска ми се да умра — разплака се тя и сълзите се търкулнаха по бузите й. — В какво да вярвам вече? Някоя сутрин слънцето няма да изгрее, но дори и това няма да ме изненада. Някой ден пет плюс пет вече няма да е десет, но и това няма да ме изненада. Всичко е възможно. Да, всичко. О, такава жена… която уби невинния ти брат. Не, не невинен, а наивен. Да не види що за човек е тя. А ти… ти…

Ема се отпусна тежко на един камък и скри лице в дланите си. Пред очите на Адам проблесна спомен: на същия голям камък някога седяха двамата, велосипедите лежаха на тревата, а наблизо бе кошницата с обяда и поничките на Риа. Искаше му се да я прегърне, да я утеши по някакъв начин или дори да поплаче с нея, затова се приближи и се наведе.

— Стой далеч от мен — рече тя, изведнъж притихнала. — Говоря сериозно. А сега искам да се върна у дома. Закарай ме вкъщи.

— Недей, нека постоим тук, да поговорим още, докато се почувстваш малко по-добре. Искам да ти помогна. Искам двамата да преодолеем това. Обичам те, Ема.

— Само се притесняваш, че някой ще ме види в това състояние. Да не мислиш, че искам да изплаша децата? Ще се прибера в спалнята си. Имам треска, може да съм болна от грип и никой не бива да се доближава до мен. Това е обяснението. Толкова.

Щом се върнаха в къщата, тя хукна нагоре по стълбите. Когато я последва след няколко минути, Адам я завари до килера със спалното бельо, откъдето бе извадила одеяла, чаршафи и възглавница.

— За кого е това, Ема? — попита той спокойно, сякаш искаше спокойствието да е заразно и да се предаде и на нея.

— За мен. Ще спя тук — тя посочи към стаята, където бе живял Саймън, и добави: — Утре ще преместя и някои от дрехите си, но сега съм прекалено уморена, за да свърша всичко.

Дали сгреши, че й каза? Ето какво бе постигнал с признанието си. От друга страна — насреща му стоеше Лео, сякаш го виждаше на живо пред себе си, Лео с неговата крива усмивка и заплахите му. Каза си, че трябва да се успокои. Че всичко ще се оправи накрая.

— Ами когато се върнат децата, Ема? Ами вечерята днес?

— Тази вечер няма да се храня с вас, защото очите ми са много подпухнали. Но утре всичко ще е нормално. Ще имам уроци и ще живея, както досега. С единствената разлика, че няма да деля леглото си с теб. Би било прекалено.

 

 

На сутринта вратата й се оказа заключена. Отвори му, загърната в плътен халат, след като Адам почука тихичко.

— Изглеждаш по-добре тази сутрин — каза той. — Надявам се, че и се чувстваш по-добре.

— Много добре се чувствам, благодаря. Сърцето ми е разбито, но иначе съм съвсем наред.

— Какво да направя за теб? Само ми кажи.

— Обясни на Риа, че съм се успала днес, но иначе съм по-добре. Погрижи се момчетата да се качат на училищния автобус. После заведи Айлийн на детска градина. Аз ще я прибера оттам. Дотогава ще съм се стегнала съвсем.

— Ема, знам, че това е много болезнено за една жена…

— Нищо не знаеш. Какво ли знае един мъж за чувствата на жените? До неотдавна дори смятахте, че не сме достатъчно умни, за да гласуваме. Но аз се замислих за доста неща, лежах будна снощи и мислих, и изведнъж доста случки ми се изясниха. Онази жена почти винаги си намираше някакво извинение, когато я канехме на гости. Веднъж отидох на проба за една от роклите с безумно високите й цени и усетих някаква хладина от нейна страна. Беше много учтива, разбира се, но студена. Сега разбирам защо.

Да, той също разбираше. Тя и богатата й леля, Париж, Лондон, музиката и, нейната къща, децата й…

— Трябваше да се сетя. Подсъзнателно вероятно съм се досещала. Все пак не съм чак толкова наивна.

— Ема, казах ти цялата истина. Беше само един кратък и противен епизод, който изобщо не биваше да се случва. Но жените умеят да прощават. Могат да простят и много повече от това. Във Франция съпругите се примиряват с любовниците на мъжете си. Дори и президентите им…

— Тук не е Франция. Но въпреки всичко, може би така им е по-добре. Тогава и съпругите могат да правят каквото си искат.

— Не искаш да кажеш това.

От долния етаж долетяха звуците на сутрешното оживление в дома им; момчетата се боричкаха весело в коридора, Айлийн викаше майка си, а Риа крещеше, че всички ще закъснеят за автобуса.

Ема затвори и заключи вратата под носа на Адам; той изтича надолу да укроти децата; после щеше да се опита да успокои и бурята в душата си.

 

 

Всичко изглеждаше в идеален ред. Айлийн, която още на три години бе решила, че е твърде голяма за високото столче, сега седеше удобно върху куп телефонни указатели. Адам ги подкани с обичайното:

— Нека се редуваме и всеки да разкаже как е минал денят му в училище.

След като всяко дете споделеше преживяното, разговорът обикновено се подхващаше от родителите: новини, спорт, политика, приятели, сметката от водопроводчика, някой нов филм, книга или какво е казал ветеринарят за зъбите на малкия бял пудел.

Но напоследък този обичаен модел се бе променил. Реплики и бележки се разменяха между всички около масата, освен между майката и бащата. И един ден Джонатан се поинтересува от това:

— Какво има между теб и татко? Двамата не си говорите.

— Няма нищо — отвърна Ема. — Говорим си.

— Татко — настоятелно продължи Джон, — с мама скарани ли сте?

— Изобщо не съм скаран с никого — увери го Адам. — Но хората понякога не са в особено разговорливо настроение.

И той погледна многозначително към Ема. Тя разбра какво има предвид. Казваше й, че няма смисъл да се крият от интелигентно момче като Джон. Тогава се намеси Айлийн:

— Трябва ми чиния за сервиза на Сузи. А също и още една кукла като нея, само че с червена рокля.

— Помоли Бланш да ти донесе. Тази ти е подарък от нея — посъветва я Анди.

— Тя замина някъде, нали? — намеси се Джеймс. А когато Ема го попита откъде знае, той обясни:

— Бях на обяд при приятеля ми Пол и чух майка му да го казва.

Ема седеше сковано, сякаш напрегната до краен предел. Никога нямаше да се отърве от това видение, от представата за онази противна жена с Адам, как дантелената й рокля се смъква надолу и той… и тя…

Ден след ден седеше на масата с изправен гръб и привидно весела заради децата, но нито с дума, нито с жест показваше, че забелязва присъствието на Адам.

— Мина повече от месец — отбеляза той, докато се разминаваха по стълбите. — Колко дълго ще продължаваме така? Няма ли прошка? Нима ще бъда наказан и обречен завинаги заради едно прегрешение?

— Не си наказан. И не си обречен. Заобиколен си с чудесни грижи. Домът ти е подреден. Храната е сервирана навреме, дрехите ти са изгладени, децата ти имат грижовна майка — няма от какво да се оплакваш, освен че не искам и няма да споделям леглото ти.

Тя се прибра в стаята, където снимката на Саймън още стоеше върху една ракла, седна на леглото и се загледа в остарялото му лице. Може би беше „вкарал в беля“ майката на Адам, а после я бе изоставил, защото е срещнал друга. Напоследък таеше в мислите си подобни грозни предположения, нехарактерни за нея. Те не бяха в съзвучие с любовта към музиката. И все пак много композитори на едни от най-възвишените музикални творби в световната история бяха вършили доста грозни неща. Ако се е случило само веднъж, тогава навярно — независимо колко я болеше — можеше да приеме, че е било заради изпитото вино.

Предния ден Адам я бе попитал какво да обясняват на децата за чичо Лео. Бяха разговаряли по телефона, което за Ема бе по-лесно, отколкото лице в лице.

— Децата задават много въпроси — каза тя, — затова отговорите ни трябва да съвпадат. Джон се чуди къде е чичо му. Отново му казах, че е заминал на изток.

— Обяснението едва ли го е задоволило. Смята, че има нещо нередно, и иска да знае какво е. Почти е невъзможно да го заблуди човек.

— Тогава да не го заблуждаваме. Кажи му, че е имало спор помежду ви, но е много личен — и толкова.

— И е забелязал, че не говориш с мен. Всички знаят, че не спиш в общата ни спалня.

— Вече не ми е удобно в старото легло.

— Това са глупости и те го знаят. Момчетата на тяхната възраст мислят за секс по седем дни в седмицата. Спомням си собствените си мисли за майка ми и баща ми. Има моменти, дори и сега, когато онази стара история, тъжната истина или по-скоро неистина, ме преследва.

— Съжалявам за тези твои спомени, но не мога да ти помогна.

— Не те моля да помогнеш на мен. Помисли за децата.

— Значи смяташ, че ще останат белязани за цял живот, защото не спя с теб?

— Що за въпрос? Ема, моля те… Искам да се върнеш при мен. Толкова много съжалявам, че те нараних.

— Трябва да изляза да взема Айлийн. Ще затварям.

Телефонната линия прекъсна и в къщата настана пълна тишина. Човек можеше да се удави в подобна самота. Отиде до кухнята, за да каже нещо на Риа, макар и само за да чуе човешки глас.

— Надявам се, че се чувстваш по-добре тази сутрин — каза Риа.

— Малко по-добре, да. Благодаря ти, Риа.

Тя знае. Разбира се, че знае, макар че едва ли се досеща за причината.

Скоро цялата околия, целият им малък свят — приятелите им, родителите на приятелите на децата им и всички в „Кейс-Арнинг“ щяха да разберат, че не всичко е наред в дома им. Нека знаят. Тя няма от какво да се срамува, казваше си Ема. Имаше си гордост. Пък и вината не беше нейна.

Но сякаш дяволът си нямаше друга работа и дори и в най-невинните разговори тази тема все изникваше. Една вечер, на концерт в училището, една съседка описваше роклята, която щяла да облече на някаква сватба:

— Минали са седем години, а сякаш е ушита вчера. Но е модел на Мадам Бланш, от най-прекрасния шифон на цветя. Мисля да я нося вечно. Тоалетите й са истински произведения на изкуството.

Друг път се шегуваха в дома на Джордж Кейс. Покана от семейство Кейс не биваше да се отказва, освен ако нямаха спешен медицински случай. Там една дама с ужасно чувство за хумор намеси и Бланш в разговора:

— Една от шивачките — май беше госпожа Маккуин — е била много добра приятелка с нея. Тя смята, че Бланш е била влюбена в съпруга ти, Ема, и че всички са знаели за това. И как не? Такъв красавец като него… Сигурно е било така.

— Що за бръщолевене! — възкликна Адам. — Та аз съм разменял не повече от десет думи на месец с тази жена.

В колата на връщане не си казаха нищо. У дома Ема отиде направо до дрешника, където бяха окачени най-хубавите й рокли, всяка в специална предпазна торба. Тя ги измъкна навън: бродирана бяла коприна, синьо кадифе, летни ленени рокли на цветя — бедните семейства щяха да получат всичко. Ако никоя жена не искаше да ги облече, тогава децата можеха да ги използват като карнавални костюми за Вси светии.

А следващите три вечери, оправдавайки се с тежка заразна настинка, Ема не се появи на масата за вечеря.

Главата й щеше да се пръсне. Искаше й се да заспи рано и да се събуди късно на другия ден, макар че дори това не й носеше облекчение заради сънищата. Имаше един особено неприятен кошмар, в който се чувстваше напълно безсилна. Сънуваше, че шофира към пристанището, където — както много често бе правила в живота си — трябваше да се качи на кораб за Европа. Вече можеше да го види — огромен тъмен силует до кея, с пушек, издигащ се от комините. Беше готов да отплава. Но колата попадна в задръстване и тя трябваше да излезе от нея и да се затича. Тичаше с всички сили, но сякаш не помръдваше изобщо. Краката й се движеха нагоре-надолу, но на едно и също място. А корабът отплава бавно без нея, докато тя продължаваше да тича.

 

 

Вечер двамата винаги се бяха разхождали заедно. Беше тяхното лично време, когато момчетата се занимаваха с домашните си или вече си бяха легнали. Повечето пъти си приказваха, но понякога поспираха, за да послушат хора на щурчетата или вика на совата, или просто шумоленето на вятъра в клоните на дърветата.

Адам го наричаше „вслушване в звуците на света, на истинския свят“. Тя го разбираше. Градът, магазинът, парите — тези неща щяха да преживеят периоди на възход и падение, както много пъти преди, но щурчетата, птиците и вятърът щяха да останат тук. Както винаги.

Застанала до вратата на терасата откъм гърба на къщата, Ема гледаше как Адам се изкачва обратно нагоре по хълма и знаеше откъде е минал. Големият черен пудел полегна на земята до краката му, когато той се обърна да се полюбува отново на гледката. Носеше по-малкото бяло куче и галеше гърба му.

Ема сякаш можеше да надникне в главата му. Сега той си мислеше колко кратък е животът — животът на това любящо дребно животинче, както и на всяко друго живо същество. Подобни моменти бяха почти като религиозно изживяване. Ема добре знаеше, че макар и не често, Адам имаше такива мигове и това бе известно единствено на нея. За другите той бе просто онзи умен човек, „който умее да постига всичко“.

Но някои неща никой друг не знаеше. Съпругът й не понасяше някой разгневено да удари дете и почти винаги се намесваше, дори и на публично място; не носеше други вратовръзки, освен раирани; обичаше сутрешното си кафе хладко; спеше без възглавница и гол през лятото; мразеше да ходи на работа в официален костюм и с колосана риза; винаги даваше много голям бакшиш, където и да ходят, защото: Ако Бог бе решил друго, на мястото на този човек можех да съм аз.

Ема се разплака и се дръпна от вратата, а после изтича бързо горе в стаята, която бе станала нейна. Там, застанала до прозореца, отново се загледа навън. Адам още галеше кучето и се взираше в равните поля. А тя продължаваше да плаче.

Върна се назад във времето: спомни си за онзи ден във вагон-ресторанта на влака, за разходката с любимия край речния бряг, за брачното им ложе, за бебето Джон и останалите бебчета, а после времето отново се изниза пред очите й, за да не се върне никога повече. Ние сме двете половинки на едно цяло, казваше Адам. След като се бе стъмнило съвсем, тя чу стъпките му по стълбището. Сигурно носеше на ръце стария бял пудел, който вече не можеше да се катери нагоре. От тихите звуци в коридора разбра, че той проверява стаите на децата, за да види дали всички спят и лампите са угасени. После щеше да нагласи постелките на кучетата в коридора. Чу го как отива до голямата спалня и затваря вратата.

Изведнъж усети, че страхът я кара да трепери от глава до пети. Когато човек изгуби нещо ценно в тъмнината, се моли да го намери отново.

Тя почука на вратата:

— Адам? Аз съм твоята Ема. Моля те, искам да вляза.

 

 

Десет месеца по-късно семейството стоеше събрано около бебешка люлка, украсена с розови панделки, и гледаше малкото розово вързопче, увито в одеялце.

— Хубаво е, че е момиче — каза Анди. — Ще си играе с Айлийн и така няма да ни се пречкат.

По-големите момчета се засмяха. Адам се запита какво ли си мислят всъщност; повечето момчета в юношеска възраст не се сдобиваха внезапно с още една сестричка. Но всички изглеждаха много доволни и силно заинтригувани от бебето.

— Мисля, че ще е с червена коса като мен и теб, мамо — обади се отново Анди. — Виждаш ли мъхчето по главицата й?

— Големият въпрос сега — подхвана Ема — е името й. Двамата с баща ви искахме вие да дадете предложения.

— Не може да се казва Сузи — обади се Айлийн, — защото това е името на куклата ми, а тя си е моя.

— Разбира се — успокои я Адам. — Не може да е Сузи. Какво ще кажете за Емили? Момчетата бяха на мнение, че твърде много прилича на Ема.

— Ами Вирджиния, като гаджето на Джон? — предложи Джеймс, което естествено предизвика бурните възражения на брат му.

— Вече не я харесвам и ти го знаеш. Пък и никога не съм я харесвал чак толкова.

Анди се засмя:

— Ами Кейт, като Кейт Смит? Ти харесваш дебеланки.

Така продължиха сред смях и спорове, докато Джон не даде сериозно предложение:

— Какво ще кажете да я наречете на твоята майка, мамо? Айлийн е кръстена на майката на татко, значи сега е твой ред.

Адам бързо се намеси:

— Луиз. Това име харесваме и двамата, а щом никой от вас не успя да измисли по-хубаво, значи така ще се казва. Сега, момчета, вече имате две сестри, за които да се грижите, и знам, че ще го правите.

— Тези две момичета може да пораснат достатъчно силни, за да се погрижат те за братята си — засмя се Ема. — Ние, жените, сме много издръжливи.

 

 

Адам не предполагаше, че тази нейна шеговита реплика, изречена пред всичките деца, събрани около бебешката люлка, ще го притесни. Но тя го прониза като стрела право в сърцето или в главата, или където там се съхраняват спомените, които никога не изчезват от съзнанието на човек. Преди десет месеца Ема бе почукала на вратата му и сега имаха това бебче. Преди дванадесет месеца той бе лежал в леглото си, отправяйки молитви към Бога: Моля те, Господи, нему позволявай да се върне. Моля те! Това му бе причинил Лео. Братът, към когото винаги се беше държал добре.

Ти си с отровена душа, противен си и мърсиш въздуха с вонята си. Бъди проклет!

Лео бе извадил на показ чувства, които Адам не знаеше, че притежава, бе предизвикал разяждаща омраза, на каквато не знаеше, че е способен.

Погледна двамата си по-големи синове — на тринадесет и на петнадесет, все още далеч от възмъжаването. Но някак му напомняха за един друг млад мъж: за брат му Джонатан, възмъжал още като дете. Истински и верен бяха думите, които го описваха. Почтен и човечен.

Същата вечер той повика двамата си синове, за да ги помоли нещо насаме.

— Много е важно да ми дадете дума и да спазите обещанието си. Отнася се за брат ми Лео. Ще ми обещаете ли никога да не говорите за него, нито дори да споменавате името му, пред когото и да е? Моля ви за нещо много сериозно и зряло. Що се отнася до мен, той не съществува и така би трябвало да е и за вас — дори когато някой ден се ожените, та чак до края на живота ви. Ще го направите ли?

Два чифта стреснати очи срещнаха погледа му. Бяха много сериозни. Видя в тях мъжете, в които щяха да се превърнат само след няколко години: почтени, отговорни и силни. Видя също, че разбират молбата му, че знаят и са знаели от самото начало, че нещо важно се е случило в семейството им — вероятно нещо, свързано с жена. Да, момчетата на техните години знаят всичко за това, освен болката, която то носи.

Те разбираха, че се отнася с тях като с мъже, и отговориха като такива. Всеки стисна ръката му.

— Обещавам най-тържествено — каза Джон.

— Честна скаутска — заяви Джеймс.

Адам целуна синовете си, благодари им и се върна горе при Ема.