Артър Конан Дойл
Етюд в червено (8)

Осма глава
Голямата солена равнина

В централната част на обширния Северноамерикански континент се простира безводна отблъскваща пустиня, която много години е издигала бариера срещу настъплението на цивилизацията. От Сиера Невада до Небраска и от река Йелоустоун на север до Колорадо на юг е разположена една необитаема, потънала в безмълвие област. Но природата на тази навъсена пустиня съвсем не е еднообразна. Тук има високи, покрити със сняг планини и тъмни мрачни долини. Има бързотечни реки, втурнали се всред озъбените канари на каньоните, и необятни равнини, заснежени през зимата и посивели от примесения с много соли прах през лятото. И навсякъде неизменните черти на тази земя остават безплодието, негостоприемността и мизерията.

Тази земя на отчаянието няма свои обитатели. Понякога я прекосяват групи индианци от племената паони или чернокраки в търсене на нови ловни полета, но и най-смелите са доволни, когато загубят от погледа си тези зловещи равнини и се озоват отново в родните си прерии. Койотът дебне сред шубрака, мишеловът кръжи тежко във въздуха, мечката се движи тромаво през тъмните долини, омитайки всичко годно за ядене сред скалите. Това са единствените обитатели на тази пустош.

В целия свят едва ли има по-отчайваща гледка от северните склонове на Сиера Бланка. Докъдето стига погледът, се шири огромната равна пустиня, покрита със солен прах и осеяна с кичури от най-ниските пустинни храсти. На хоризонта се издига дълга верига от планински върхове с назъбени скали и снежни шапки. В тази обширна област няма никакъв признак на живот, нито на нещо, напомнящо за живи същества. В стоманеносиньото небе не се виждат птици, а по мрачната сива земя не се забелязва движение. Цари пълна тишина. Колкото и да се вслушва човек в тази пустош, не се чува звук — само тишина, пълна и сломяваща сърцето.

Вече споменахме, че в тази обширна равнина няма нищо, напомнящо за живот. И все пак това не е съвсем вярно. Ако погледне надолу от Сиера Бланка, човек може да забележи една пътека, която пресича пустинята и с лъкатушене се губи в далечината. Тя е изровена от колела и отъпкана от краката на много авантюристи. Тук-там на фона на соления сив прах белеят и блестят на слънцето някакви предмети. Приближете се и ги разгледайте! Това са кости, някои по-големи и груби, други по-малки и фини. Първите са на говеда, а вторите на хора. В продължение на около 1500 мили човек може да проследи зловещия път на кервана по пръснатите останки на онези, които са паднали край него.

На 4 май 1847 година на тази сцена се появи един самотен пътник. Външността му беше такава, че би могъл да бъде взет за самия добър дух или пък за демона на този район. Трудно можеше да се каже до 40-те години ли е по-близо или до 60-те. Лицето му бе мършаво и изтерзано, кафявата му, суха като пергамент кожа — силно опъната над изпъкналите кости. А дългите му кестеняви коси и брада бяха изпъстрени с бели косми. Хлътналите дълбоко в черепа очи горяха с неестествен блясък, стискащата карабина ръка беше безплътна като на скелет. Когато спираше, той се подпираше на оръжието си, и все пак високата му фигура и масивното телосложение говореха за як и жилав организъм. Но пък мършавото лице и висящите като торби дрехи ясно подсказваха защо изглеждаше толкова грохнал и немощен. Човекът умираше — умираше от глад и жажда.

Беше се спускал с мъка надолу по долината, докато се добере до това възвишение, с празната надежда, че ще открие вода. Пред очите му се простираше само огромната солена пустиня с пояса от диви планини в далечината без следа от дърво или растение, което да подсказва наличието на влага. В целия ширнал се пред очите му пейзаж нямаше дори и лъч на надежда. Той се взираше изпитателно с обезумели от отчаяние очи на север, на запад и на изток, докато най-после разбра, че дългите му скитания са към своя край и че тук, на тази гола скала, го очаква смъртта.

— А не е ли все едно дали ще се мре сега тук или в пухено легло след 20 години? — промърмори той, докато се отпускаше в сянката на един голям камък.

Преди да седне, остави на земята безполезната си вече пушка и един голям вързоп, увит в сив шал, който до този момент бе носил на дясното си рамо. Изглежда, вързопът му тежеше доста, защото го пусна рязко на земята. Чу се тихо охкане и отвътре надникна дребно уплашено личице с бляскави кафяви очи, показаха се две малки луничави пестничета.

— Удари ме — обади се укорително детски глас.

— Така ли — отвърна с разкаяние мъжът. — Не съм искал.

Той размота сивия шал и освободи хубаво момиченце на около пет години, чиито фини обувки и елегантна розова рокличка с красива престилчица говореха за нежни майчини грижи. Детето бе бледо и изнурено, но заоблените му ръчички и нозе показваха, че не е страдало колкото спътникът му.

— Как е сега? — попита загрижено мъжът, защото детето продължаваше да разтрива с ръка разрошените златни къдрици, които покриваха главата му отзад.

— Целуни го, за да мине — каза сериозно детето и му посочи пострадалото място. — Така правеше мама. А къде е мама?

— Мама я няма. Скоро ще я видиш.

— Няма я, няма я, а? — каза малкото момиченце. — А защо не ми каза довиждане? Винаги ми казваше довиждане, когато отиваше да пие чай при леля. Няма я от три дни. О, ама тука е ужасно сухо, нали? Няма ли вода или нещо за ядене?

— Не, миличко. Няма нищо. Потърпи още малко и всичко ще се оправи. Облегни си главичката на мен. Ей така, ще ти бъде по-добре. Не е лесно да се говори, когато устните ти са изсъхнали като каиш, но май че ще е най-добре, ако ти обясня как стоят нещата. Какво държиш?

— Хубави неща! Красиви неща — извика радостно момиченцето и показа две бляскави парчета слюда. — Когато се върнем вкъщи, ще ги дам на моето братче Боб.

— Скоро ще видиш много по-хубави неща — каза уверено мъжът. — Само потърпи още малко. Канех се да ти кажа… помниш ли кога тръгнахме от реката.

— О, да!

— Тогава си мислехме, че скоро ще стигнем до някоя друга река, нали разбираш? Но нещо ни обърка — картата ли, компасът ли — не зная, но реката я няма. Водата свърши. Останаха само няколко глътки за такива като теб иии…

— И ти не си могъл да се измиеш — прекъсна го сериозно неговата спътничка, впила очи в мръсното му лице.

— Не, нито пък да пия. И господин Биндър — той си отиде пръв, после индианецът Пит, после госпожа Макгрегър, след това Джон Хоунс, а после, миличко, твоята майка.

— Значи мама също е умряла? — извика малкото момиченце и като скри лице в престилчицата, зарида горчиво.

— Да, всички си отидоха освен ние двамата. Помислих си, че може да открием вода, ако тръгнем насам, затова те метнах на рамо и потеглихме. Но, изглежда, не това е бил пътят. Сега шансът за нас е дяволски малък.

— Да не искаш да кажеш, че и ние ще умрем скоро? — попита детето, като спря да ридае и повдигна изцапаното си със сълзи личице.

— Май натам вървят работите.

— Ама защо не ми каза по-рано? — усмихна се тя щастливо. — Толкова ме изплаши. Ами, разбира се, ще умрем и отново ще бъдем с мама.

— Да, миличко, ще бъдеш.

— И ти, нали? Ще й разкажа колко добър беше към мен. Ще ни посрещне на райските врати с кана вода и много сладки от елда, горещи и препечени от двете страни, много ги обичаме с Боб. А кога ще стане това?

— Не знам, сигурно скоро.

Очите на мъжа се впиха в хоризонта на север. В синия свод на небето се появиха три малки точки, чиито размери се увеличаваха с всеки изминал момент, толкова бързо се приближаваха. Скоро се превърнаха в три огромни кафяви птици, които закръжиха над главите на двамата скитници, а после се настаниха на една скала над тях. Бяха мишелови, лешоядите на Дивия запад, чиято поява е предвестник на смъртта.

— Петли и кокошки — извика радостно малкото момиченце, сочейки зловещите им форми, и запляска с ръце, за да ги накара да литнат отново. — Господ ли е направил тази страна?

— Разбира се, че той — отвърна спътникът й, малко стреснат от неочаквания въпрос.

— Той е направил земята в Илиной, направил е и Мисури — продължи детето. — Но тук май земята е правена от друг, защото не е направена много добре. Забравили са водата и дърветата.

— А защо не се помолиш на Господ? — попита плахо мъжът.

— Вечерта още не е дошла — отвърна тя.

— Няма значение. Вярно, че това не е съвсем както си му е редът, но той няма да има нищо против. Кажи онези молитви, дето ги казваше всяка вечер във фургона, когато бяхме в равнината.

— А защо и ти не кажеш някоя молитва? — попита учудено детето.

— Не ги помня много добре — отвърна той. — Пък и не съм казвал молитва, откакто бях дете. Но никога не е късно. Ти ще ги изричаш на глас, а аз ще те подкрепям там, където трябва да пее хорът.

— Тогава трябва да коленичиш и аз също — каза тя и простря на земята шала си. — Вдигни сега нагоре ръце, ей така. Така човек се чувства по-добре.

Беше странна гледка, ако някой друг освен мишеловите можеше да я види. Един до друг на тесния шал бяха коленичили двамата скитници — непрекъснато бъбрещото дете и дръзкият закоравял авантюрист. Кръглата й главица и неговото изпито ъгловато лице бяха вдигнати към безоблачното небе, отправяйки молитва, в която двата гласа — единият тънък и ясен, другият дълбок и дрезгав — се сливаха в молба за милост и прошка. Когато молитвата свърши, двамата отново седнаха в сянката на скалата, докато най-после детето заспа, сгушено, до широката гръд на своя покровител. Известно време той наблюдава съня му, но природата се оказа по-силна от него. Три дни и нощи не си бе позволил нито сън, нито почивка. Уморените му клепачи скоро се склопиха, главата му клюмаше все по-ниско на гърдите, докато най-сетне прошарената му брада се сля със златните плитки на неговата спътничка и двамата заспаха дълбок непробуден сън.

Ако скитникът беше останал буден само още половин час, очите му щяха да видят неочаквана гледка. В най-отдалечения край на солената равнина се вдигна облаче прах, отначало съвсем леко и едва отличаващо се от маранята. Постепенно то ставаше по-високо и по-широко, докато най-после се превърна в гъст, добре очертан облак. Облакът продължи да расте и вече бе ясно, че само движещи се същества могат да го вдигнат. Ако бе станало в по-плодородни райони, човек би помислил, че се приближава едно от огромните стада бизони, които пасат из прерията. Но това очевидно бе невъзможно в тези безплодни пущинаци. Когато облакът прах наближи самотната скала, на която спяха двамата нещастни пътници, сред него започнаха да се очертават покрити с брезент фургони и фигурите на въоръжени конници. Привидението бе огромен керван, тръгнал на Запад. Но какъв керван! Когато челната му част стигна до подножието на планината, опашката му все още не се виждаше на хоризонта. По цялата огромна равнина се бе проточила разпокъсана колона от фургони и каруци, конници и пешаци. Безброй жени пъшкаха под тежкия товар на гърба си, деца подтичваха покрай полите им или надничаха изпод чергилата на каруците. Това очевидно не беше обикновена група емигранти, а по-скоро приличаше на керван от номади, принудени от обстоятелствата да си потърсят друго кътче на земята. Въздухът се огласи от гълчавата на това множество от хора, коли и животни. Но колкото и силен да беше, шумът не бе достатъчен да пробуди двамата пътници, заспали на скалата.

Начело на колоната яздеха група мъже с лица като от желязо, облечени в скромно облекло от домашно тъкано платно, с карабини на рамо. Когато стигнаха до подножието на скалата, спряха и започнаха да се съвещават.

— Кладенците са вдясно, братко — каза един от тях, човек със здраво стиснати устни, гладко избръснато лице и прошарена брада.

— Надясно от Сиера Бланка. Така ще стигнем до Рио Гранде — обади се друг.

— Не бойте се за вода — извика трети. — Онзи, който я вади от скалите, няма да изостави своите избраници.

— Амин! — отвърнаха в хор всички.

Те се готвеха да отминат, когато един от най-младите и с най-зорките очи извика и посочи към назъбената канара над тях. От върха се ветрееше нещо розово и ярко изпъкваше на фона отзад. При тази гледка всички задърпаха юздите на конете си и започнаха да смъкват пушките си, докато напред с галоп се втурнаха нови конници, за да подсилят авангарда. Думата „червенокожи“ беше на устните на всички.

— Тук не може да има много индианци — каза възрастен мъж, изглежда, бе главният. — Вече преминахме земите на паоните, а докато пресечем планината, други племена няма.

— Да отида ли да проверя, братко Стангърсън — предложи един от мъжете.

— Идвам и аз! И аз! — обадиха се още няколко гласа.

— Идете без коне, ще ви чакаме тук — каза възрастният.

Само след миг младежите започнаха да се изкачват по стръмния склон. Напредваха бързо и безшумно със самочувствието и пъргавината на опитни следотърсачи. Останалите долу наблюдатели виждаха как се прехвърлят от скала на скала, докато най-после фигурите им се очертаха съвсем ясно на фона на небето. Водеше ги младежът, който пръв бе вдигнал тревога. Изведнъж онези, които го следваха, видяха как той вдигна ръце нагоре, като че ли изумен от нещо неочаквано, а когато стигнаха до него, самите те реагираха по същия начин.

Сред малкото плато, увенчаващо големия хълм, стърчеше огромен кръгъл камък. Облегнат на този камък, лежеше висок човек с дълга брада и сурови черти на лицето, но крайно изтощен. Спокойното му лице и равномерното му дишане показваха, че спи дълбоко. До него лежеше малко дете, обвило с пухкавите си бели ръчички загорялата шия на мъжа и положило на гърдите му златокосата си главица. Розовите устнички бяха открехнати и показваха снежнобели правилни зъбки. На детското личице играеше закачлива усмивка. Пълните бели крачета, обути в бели чорапки и спретнати обувки с лъскави катарами, контрастираха с дългите набръчкани крайници на спътника на детето. На една скала над тази странна двойка стояха неподвижно три мишелова, които при вида на новодошлите нададоха хрипливи писъци на разочарование и отлетяха, шумно пляскайки с крила.

Писъците на зловещите птици събудиха спящите, които се огледаха объркано. Мъжът се изправи с мъка на краката си и погледна надолу към равнината, толкова пуста, когато сънят го бе повалил, а сега прекосявана от огромно множество хора и животни. В очите му се появи израз на недоверие и той прокара костеливите си ръце по лицето си.

— Сигурно ми се привижда — промърмори той.

Детето се държеше мълчаливо за полата на палтото му, но очите му се взираха внимателно във всичко наоколо с учудения въпросителен поглед, присъщ на децата.

Спасителната команда успя да убеди двамата изпаднали в беда пътници, че не са мираж. Един вдигна момиченцето и го качи на рамената си, докато други двама подхванаха мършавия мъж и го поведоха към фургона.

— Казвам се Джон Фериър — обясни мъжът. — Само ние двамата с това дете оживяхме. Двайсет и един човека бяхме. Другите измряха от глад и жажда някъде далеч на юг.

— Твоя дъщеря ли е? — попита някой.

— Мисля, че вече е моя — отвърна предизвикателно другият, — защото я спасих. От днес нататък тя е Люси Фериър. Но кои сте вие? — продължи той, гледайки с любопитство своите юначни, обгорели от слънцето спасители. — Толкова много…

— Почти десет хиляди — каза един от младежите. — Ние сме преследваните Божии чада, избраници на ангела Мерона.

— Не съм чувал за него — призна скитникът. — Май доста народ си е избрал.

— Не се шегувай със святи неща — отвърна другият сурово. — Ние сме от тези, които вярват в свещените книги, написани с египетски букви върху плочки от ковано злато, предадени на блажения Джоузеф Смит в Палмира. Идваме от Науву, в Илиной, където бяхме издигнали своя храм. Сега сме тръгнали да търсим убежище от жестоките и безбожните хора дори ако трябва да го намерим в сърцето на пустинята.

Името Науву очевидно напомни нещо на Джон Фериър.

— Аха, ясно — каза той, — вие сте мормони.

— Да, мормони сме — отвърнаха в един глас спътниците му.

— А къде отивате?

— Не знаем. Води ни Божията ръка в лицето на нашия пророк. Ти трябва да се явиш пред него. Той ще каже какво да правим с теб.

Вече бяха стигнали до подножието на хълма и около тях се скупчиха цяла тълпа поклонници — бледолики, кротки на вид жени, яки, смеещи се деца и угрижени мъже със сериозни очи. Когато забелязаха детето и изнурения странник, нададоха викове на изумление и съчувствие. Но двамата не спряха, а продължиха, следвани от огромна тълпа мормони, докато стигнаха до един фургон, който се отличаваше както с размерите, така и с пищността си. В него бяха впрегнати шест коня, докато всички останали бяха теглени от два, най-много от четири коня. До коларя седеше мъж на не повече от 30 години. Масивната му глава и решителният вид показваха, че това е водачът. Мъжът четеше книга с кафява подвързия, но когато тълпата се приближи, я остави до себе си и изслуша внимателно разказа за епизода. После се обърна към двамата пътници.

— Можем да ви вземем с нас — каза важно — само ако приемете нашата вяра. Не ни трябват вълци в кошарата. По-добре костите ви да изгният в този пущинак, отколкото да се окажете онова малко като точица развалено място, от което след време загнива целият плод. Ще тръгнете ли с нас при тези условия?

— Мисля, че ще тръгна с вас при каквито и да е условия — каза Фериър толкова натъртено, че дори сериозните старейшини не можаха да сдържат смеха си.

Само лицето на вожда остана все така безизразно и сурово.

— Заеми се с него, братко Стангърсън — каза той, — дай му храна и вода, на детето също. На теб се пада задължението да го посветиш в нашата свята вяра. Достатъчно се забавихме. Напред! Да вървим към Цион!

— Да вървим към Цион — извика тълпата мормони и възгласът премина като вълна през целия дълъг керван, предаван от уста на уста, докато най-после замря в приглушен шепот в далечината. С плющене на камшици и скрибуцане големият фургон потегли. Скоро целият керван продължи своя лъкатушещ път. Старейшината, на чиито грижи бяха поверени двамата нещастници, ги бе завел до своя фургон, където ги чакаше вече приготвеното за тях ядене.

— Засега ще останете тук — каза Стангърсън. — След няколко дни ще се съвземете от умората си. А през това време трябва да запомните веднъж завинаги, че вече принадлежите към нашата вяра. Брайъм Юнг каза така, а той говори с гласа на Джоузеф Смит, чийто глас пък е гласът на Бога.