Артър Конан Дойл
Етюд в червено (6)

Шеста глава
Тобайъс Грегсън показва способностите си

На другия ден всички вестници пишеха за „Брикстънската мистерия“, както я нарекоха. Навсякъде подробно се описваше случаят, имаше дори уводни статии, посветени на него. Тук-там прочетох нови за мен подробности. И до днес пазя папката с изрезки и откъси, отнасящи се до този случай, затова ще спомена накратко някои:

„Дейли телеграф“ отбелязваше, че в историята на престъпленията рядко се е срещала трагедия с толкова странни белези. Немското име на жертвата, липсата на мотив и зловещият надпис на стената, всичко подсказвало, че убийството е извършено от политически бежанци и революционери. Социалистите имали много сдружения в Америка и покойният несъмнено бил нарушил някои от неписаните им закони, а после бил проследен и наказан. Пътьом се споменаваха Vehmgericht^[1], карбонарите, Дарвиновата теория, принципите на Малтус, анархизмът, социализмът, всичко това се свързваше с други неотдавнашни убийства, за да се свърши с предупреждение към правителството и с настояване да се установи по-строг контрол върху чужденците в Англия.

Вестник „Стандарт“ коментираше, че подобен вид престъпления се вършели обикновено, когато на власт били либералите. Били плод на неустановените възгледи на масите и произтичащото от това отслабване на всякаква власт. Покойният бил американски гражданин, пребиваващ в метрополията. В Лондон живеел в пансиона на мадам Шарпантие на „Торки теръс“, Камбъруел. По време на пътуването си бил придружаван от своя частен секретар Джоузеф Стангърсън. Двамата се били сбогували с хазяйката си във вторник, 4-ти този месец, и заминали за гара Юстън с намерението да вземат експреса за Ливърпул. По-късно били видени на перона на гарата. Нищо повече не било известно за тях, освен че, както вече знаели всички, Дребър бил открит в една празна къща на „Брикстън роуд“ на няколко мили от Юстън. Как се е озовал там и как е загинал покойникът — това били въпроси, все още обгърнати в тайнственост. Не се знаело нищо и за местонахождението на Стангърсън. „Научихме с радост, че със случая са се заели господата Лестрейд и Грегсън от Скотланд ярд, и може да се твърди с увереност, че тези добре известни детективи скоро ще хвърлят обилна светлина върху него.“

„Дейли нюз“ отбелязваше, че без съмнение престъплението било политическо. Деспотизмът и омразата към либерализма, присъщи на повечето континентални правителства, били причина на нашия бряг да пристигнат хора, които биха могли да бъдат чудесни граждани, ако не ги тровел горчивият спомен за преживяното в родните им страни. Тези хора живеели по строгите закони на честта и всяко отклонение от тях се наказвало със смърт. Трябвало да се положат всички усилия да бъде намерен Стангърсън и да се научат от него повече подробности за обичаите и привичките на покойника. С откриването на адреса, на който е живял, била направена голяма крачка напред. Откритието било резултат, постигнат само благодарение на проницателността и енергичността на мистър Грегсън от Скотланд ярд.

Двамата с Шерлок Холмс прочетохме писанията на закуска и, както изглежда, те много го забавляваха.

— Казах ти, че каквото и да се случи, Лестрейд и Грегсън ще оберат лаврите.

— Зависи как ще се развият нещата.

— Това няма никакво значение. Хванат ли убиеца, ще бъде благодарение на техните усилия, а ако избяга, ще стане въпреки техните усилия. Така или иначе, все аз ще съм губещият. Каквото и да направят те, ще ги похвалят. Всеки глупак винаги намира друг, по-голям глупак, който да го хвали.

— Какво, по дяволите, е това? — извиках аз, защото точно в този момент откъм стълбището се чу тропането на много крака, а заедно с това възмутените възклицания на нашата хазяйка.

— Това е подразделението „Бейкър“ на детективските полицейски сили — сериозно изрече моят съквартирант и още докато говореше, в стаята се втурнаха шест изключително мръсни и парцаливи гаменчета.

— Мирно! — извика остро Холмс и шестимата мърляви нехранимайковци застанаха в една редица. — Занапред ще изпращате само Уигинс да докладва, а останалите ще чакате долу на улицата. Открихте ли го, Уигинс?

— Не, сър — отвърна едно от момчетата.

— Не съм и очаквал да стане толкова скоро. Продължавайте. Ето ви надниците — той даде на всеки по един шилинг. — А сега вървете и искам следващия път, като дойдете, рапортът ви да е по-добър.

Той махна с ръка и те хукнаха надолу по стълбището като множество плъхове и само след миг чухме пронизителните им гласове откъм улицата.

— Едно от тези просячета може да свърши по-добра работа от десет полицаи — каза Холмс. — При появата на служебно лице устите на хората се запечатват. А тия хлапета ходят навсякъде и чуват всичко. Единственото, което им липсва, е организираност.

— Във връзка със случая „Брикстън“ ли си ги наел?

— Да, има едно нещо, което искам да проверя. Просто въпрос на време. Охо! Предстои ни да чуем някакви новини за отмъщение! Задава се сияещият Грегсън. Уверен съм, че идва при нас. Да, спира се. Ето го и него.

Звънецът се обади и след няколко секунди русокосият детектив, след като изкачи стълбата по три стъпала наведнъж, се втурна в стаята.

— Драги приятелю — извика той, стискайки отпуснатата ръка на Холмс, — трябва да ме поздравите. Изясних целия случай.

По изразителното лице на Холмс премина сянка на загриженост.

— Искате да кажете, че вече държите вярната следа? — попита той.

— Вярната следа! Държим самия човек под ключ, сър!

— И името му е?

— Артър Шарпантие, младши лейтенант от флота на Нейно величество — извика Грегсън, изпъчил гърди и потривайки важно ръце.

Шерлок Холмс въздъхна с облекчение и лицето му се отпусна в усмивка.

— Седнете и опитайте от тези пури — каза той. — Много бихме искали да ви чуем. Искате ли малко уиски със сода?

— Нямам нищо против — отвърна детективът. — Големите изпитания, на които бях подложен през последните два дни, напълно ме изтощиха. Не толкова физическите усилия, както сам разбирате, колкото умственото напрежение. Вие можете да прецените това, Холмс, защото и двамата сме хора на умствения труд.

— Оказвате ми голяма чест — каза Холмс със сериозен тон. — Нека чуем как стигнахте до този така благоприятен резултат.

Детективът се настани в креслото, подръпвайки самодоволно от пурата си. След това, внезапно развеселен от нещо, се плесна по бедрата.

— Най-смешното е, че оня глупак Лестрейд, който се смята за толкова умен, тръгна по съвсем погрешна диря. Той преследва секретаря Стангърсън, който е толкова свързан с това престъпление, колкото и едно неродено бебе. Но се съмнявам, че вече го е хванал.

Тази мисъл така го развесели, че чак се задави от смях.

— А как открихте вашата нишка?

— О, ще ви разкажа всичко. Разбира се, доктор Уотсън, всичко трябва да си остане между нас. Първата трудност, която се наложи да преодолеем, бе да разберем нещо за миналото на този американец. Някои хора биха чакали, докато отговорят на дадените от тях обявления или докато някой дойде лично да предложи доброволна информация. Но това не е начинът, по който Тобайъс Грегсън подхваща една работа. Спомняте ли си шапката до мъртвеца?

— Да — каза Холмс, — от фирмата „Джон Ъндъруд и син“, „Камбъруел роуд“ 229.

Грегсън сякаш се оклюма.

— Нямах представа, че сте забелязали и това — каза той. — Бяхте ли вече там?

— Не.

— Ха! — извика облекчено Грегсън. — Никога не трябва да пренебрегвате шансовете, колкото и малки да изглеждат.

— За големия ум няма нищо дребно — забеляза поучително Холмс.

— И така, отидох при Ъндъруд и го попитах на кого е продал такава шапка. Той провери в книгата си и веднага я откри. Изпратил такава шапка на мистър Дребър, пребиваващ в пансиона на мадам Шарпантие, „Торки теръс“. Така научих адреса.

— Умно, много умно — промърмори Шерлок Холмс.

— След това посетих мадам Шарпантие — продължи детективът. — Намерих я съвсем бледа и разтревожена. Дъщеря й също беше в стаята, необикновено красива девойка. Очите й бяха позачервени и устните й трепереха, когато я заговорих. Това не убягна от погледа ми. Започнах да подозирам нещо. Вие знаете, мистър Холмс, какво изпитва човек, когато попадне на вярната следа — една трепетна възбуда на нервите. „Чухте ли вече за смъртта на вашия бивш наемател мистър Инок Дребър от Кливланд?“ — попитах ги аз. Майката кимна. Тя, изглежда, не можеше да произнесе нито дума. Дъщерята се разплака. Бях вече сигурен, че тези хора знаят нещо за случая. „В колко часа излезе мистър Дребър от къщата ви, за да вземе влака?“ — попитах. „В осем — каза тя, преглъщайки, за да уталожи възбудата си. — Неговият секретар, мистър Стангърсън, каза, че имало два влака — един в 9 и 15 и друг в 11 часа. Той трябваше да хване първия.“ „Тогава ли го видяхте за последен път?“ Когато зададох този въпрос, лицето на жената се промени ужасно. Цялото посиня. Изминаха няколко минути преди да успее да произнесе едно просто „да“, а гласът й беше неестествен и дрезгав. За момент настъпи тишина, после дъщерята заговори спокойно и ясно. „Лъжата не води до нищо добро, мамо — каза тя. — Нека да бъдем откровени с този джентълмен. Ние видяхме мистър Дребър още веднъж.“ „Бог да ти прости! — извика мадам Шарпантие, като вдигна ръце и се отпусна на стола си. — Ти погуби брат си!“ „Артър би предпочел да кажем истината“ — отвърна твърдо момичето. „Най-добре ще бъде, ако ми разкажете всичко още сега — казах аз. — Половинчатите признания са по-лоши и от мълчанието. Освен това дори нямате представа, колко неща са ни известни.“ „Това ще тежи на твоята съвест, Алис! — извика майката и се обърна към мен: — Ще ви разкажа всичко, сър. Не смятайте, че моето вълнение заради сина ми се дължи на някакъв страх, че той може да е замесен в това ужасно деяние. Той е напълно невинен. Опасявам се обаче, че във вашите очи и в очите на други хора той може да изглежда напълно компрометиран. Но това е невъзможно. Почтеният му характер, професията му, миналото му изключват това.“ „Най-доброто, което можете да направите, е да разкажете чистосърдечно всичко, което знаете — казах аз. — Бъдете сигурни, че ако синът ви е невинен, това няма да му навреди.“ „Може би ще бъде по-добре да ни оставиш сами, Алис — каза тя и дъщеря й излезе от стаята. — Не възнамерявах да ви разказвам всичко това, сър, но щом дъщеря ми започна, нямам друг избор. След като вече съм решила да говоря, ще ви разкажа всичко, без да пропусна и най-малката подробност.“ „Това е най-разумното, което можете да направите“ — казах аз. „Мистър Дребър живя у нас около три седмици. Той и секретарят му Стангърсън пътуваха из Европа. На всичките им куфари имаше етикет от Копенхаген, значи от там пристигаха. Стангърсън беше кротък и затворен човек, но господарят му за съжаление напълно се различаваше от него. Навиците му бяха груби, а маниерите — брутални. Още вечерта, когато пристигна, се напи и оттогава много рядко беше трезвен след 12 часа на обед. Държането му към слугините бе отвратително, фамилиарно и разпуснато. Най-лошото е, че много скоро започна да се отнася така и към дъщеря ми Алис и неведнъж е разговарял с нея по начин, който за щастие тя е твърде невинна да разбере. Веднъж дори я сграбчи в ръцете си и я прегърна — нещо, което накара дори собствения му секретар да го упрекне за некоректното му държане.“ „Но защо сте понасяли всичко това? — попитах аз. — Предполагам, че сте могли да се освободите от наемателите си, когато поискате.“ Мисис Шарпантие се изчерви при този уместен въпрос. „Ох, Боже, защо не го предупредих да напусне още същия ден, когато дойде — каза тя. — Но това беше голямо изкушение. Те плащаха по една лира на ден — това са 14 лири седмично, а през този сезон клиентите са малко. Аз съм вдовица, а настаняването на сина ми във флота струваше доста скъпо. Не ми се искаше да изпусна тези пари. За добро го правех. Но последната му постъпка преля чашата и тогава вече го предупредих да напусне. Това стана и причина за заминаването му.“ „Е, и!“ „Щом си тръгна, ми олекна на сърцето. Синът ми тъкмо сега е в отпуск, но не му казах нищо, защото е доста буен и много обича сестра си. Когато затворих вратата след тях, като че ли камък ми падна от сърцето. Уви! След по-малко от час на вратата се позвъни и ми казаха, че мистър Дребър се е върнал. Беше доста възбуден и очевидно много пиян. Със сила си проби път до стаята, в която седяхме двете с дъщеря ми, и промърмори нещо — бил изпуснал влака. После се обърна към Алис и в мое присъствие й предложи да избяга с него. «Ти си пълнолетна — каза той, — няма закон, който да те спре. Имам достатъчно пари. Не обръщай внимание на твоята старица, ами тръгвай веднага с мен. Ще живееш като принцеса.» Клетата Алис така се бе уплашила от него, че се дръпна по-далеч, но той я хвана за китката и я затегли към вратата. Изпищях и в този момент влезе синът ми Артър. Какво е станало по-нататък, не зная. До ушите ми долитаха ругатни и неясен шум от сбиване. Бях твърде изплашена и не смеех да погледна. Когато най-после вдигнах очи, видях Артър застанал на вратата, усмихнат, с пръчка в ръка. «Не мисля, че този хубавец ще ни безпокои повече — каза той. — Ще изляза за малко след него да го видя какво ще направи.» С тези думи си взе шапката и изхвърча на улицата. На другата сутрин научихме за загадъчната смърт на мистър Дребър.“ Госпожа Шарпантие разказа всичко това с много паузи и хълцания. Понякога говореше толкова тихо, че едва долавях думите й. Стенографирах всичко, за да се изключи възможността от грешки.

— Много интересно — каза Шерлок Холмс, прозявайки се. — Какво стана по-нататък?

— Когато госпожа Шарпантие свърши — продължи детективът, — разбрах, че целият случай зависи от изясняването на един въпрос. Изгледах я право в очите, което винаги много помага при жените, и я попитах в колко часа се е върнал синът й. „Не зная“ — отвърна тя. „Не знаете?“ „Не. Той си има ключ, сам си е отворил.“ „След като сте си легнали?“ „Да.“ „А кога си легнахте?“ „Към 11 часа.“ „Значи вашият син е бил навън поне 2 часа?“ „Да.“ „А може би четири или пет?“ „Не е изключено.“ „А какво е правил през това време?“ „Не зная“ — отвърна тя, цялата пребледняла. Разбира се, след това не оставаше друго, освен да открия къде се намира лейтенант Шарпантие. Взех двама полицаи със себе си и го арестувах. Когато го докоснах по рамото и го предупредих да ни последва спокойно, той ни отвърна самонадеяно: „Предполагам, че ме арестувате по подозрение, че съм замесен в убийството на онзи мръсник Дребър.“ Ние не му бяхме споменали нищо по този въпрос и самият факт, че сам заговори за това, вече е доста подозрителен.

— Дори много — каза Холмс.

— Все още носеше със себе си пръчката, за която майка му спомена, че я държал, когато тръгнал след Дребър. Една яка дъбова тояга.

— В такъв случай каква е теорията ви?

— Ами моята теория е, че той е последвал Дребър и е вървял след него до „Брикстън роуд“. Когато са стигнали там, свадата между тях отново е избухнала и Дребър е получил удар с тоягата вероятно под лъжичката, който го е убил, без да останат следи. Нощта е била дъждовна, наоколо не е имало хора и Шарпантие е завлякъл трупа в празната къща, без да бъде забелязан. А свещта, кръвта, надписът на стената и пръстенът са може би само трикове, за да се отклони вниманието на полицията в погрешна посока.

— Браво, Грегсън! — каза окуражително Холмс — Наистина напредвате. От вас ще излезе нещо.

— Лаская се от мисълта, че успях да се справя доста добре — отвърна гордо детективът. — Младежът поиска да даде показания и каза, че след известно време Дребър го забелязал и взел файтон, за да избяга от него. После Шарпантие срещнал един стар приятел от флота и с него направили дълга разходка. На въпроса, къде живее този приятел, не даде задоволителен отговор. Мисля, че всичко в този случай съвпада много добре. И затова ми става много смешно, когато си помисля за Лестрейд, който тръгна по съвсем погрешен път. Боя се, че едва ли ще успее да разкрие много неща. Ха, по дяволите, но ето го и самия него!

Наистина беше Лестрейд — потънали в разговора, не бяхме го чули да се качва по стълбите. От обичайната му самоувереност и напереност нямаше и следа. Лицето му беше объркано и разтревожено, дрехите — измачкани и раздърпани. Очевидно бе дошъл да се посъветва с Шерлок Холмс и когато забеляза колегата си, явно се смути. Стоеше в средата на стаята, мачкаше нервно шапката си и се чудеше какво да прави.

— Изключително странен случай — промълви той най-сетне, — съвсем необясним случай.

— Така ли смятате, мистър Лестрейд! — каза тържествуващо Грегсън. — Мислех си, че ще стигнете до този извод. Успяхте ли да намерите секретаря Стангърсън?

— Секретарят, господин Джоузеф Стангърсън — каза мрачно Лестрейд, — е бил убит около шест часа тази сутрин в частния хотел „Холидей“.