Артър Конан Дойл
Етюд в червено (3)

Трета глава
Загадката в „Лористън гардън“

Признавам, бях много изненадан от това ново доказателство за практическата стойност на теориите на моя съквартирант. Уважението ми към анализаторските му способности нарасна неимоверно. В мен все още се таеше смътно подозрение, че цялата работа е била нагласена предварително, за да бъда слисан, но пък не виждах какво целеше. Когато го погледнах, беше привършил с четенето на писмото, погледът му беше празен и безизразен.

— Как, по дяволите, успя да направиш такова умозаключение? — попитах.

— Какво умозаключение? — попита раздразнено той.

— Ами че е флотски сержант в оставка.

— Нямам време за дреболии — отвърна Шерлок Холмс, после добави с усмивка: — Извини ме за грубостта. Прекъсна нишката на мислите ми, но така може би е по-добре. Наистина ли не успя да забележиш, че този човек е бил флотски сержант?

— Не, наистина.

— По-лесно ми беше да разбера това, отколкото да обяснявам как съм го разбрал. Ако те накарат да докажеш, че две и две прави четири, може да ти се види малко трудно, въпреки че си напълно сигурен. Още докато беше на отсрещната страна на улицата, забелязах голяма синя котва, татуирана на обратната страна на ръката му. Това миришеше на море. От друга страна, имаше военна стойка и уставни бакенбарди. Значи ставаше дума за военния флот. Личеше, че притежава известно самомнение, и имаше вид на човек, свикнал да командва. Трябва да си забелязал начина, по който държеше изправена главата си и размахваше бастуна. Улегнал, почтен на вид човек на средна възраст — с една дума, всички факти водеха до заключението, че е бил флотски сержант.

— Великолепно! — възкликнах аз.

— Банално — каза Холмс, но на мен ми се стори, че беше доволен от изписаната на лицето ми изненада и възхищение. — Току-що казах, че в наше време няма престъпници. Оказа се, че съм грешал. Погледни — подхвърли ми той донесената от разсилния бележка.

— Как! — извиках, след като я погледнах бегло. — Но това е ужасно!

— Наистина изглежда малко по-различно от обикновено — отбеляза спокойно той. — Ще бъдеш ли така любезен да я прочетеш на глас.

Писмото гласеше:

Драги господин Шерлок Холмс,

На „Лористън гардън“ 3, недалеч от „Брикстън роуд“, е извършено тежко злодеяние. Нашият дежурен полицай забелязал светлина към два часа след полунощ и понеже къщата била празна, помислил, че нещо не е наред, вратата била отворена, а в предната стая, където нямало никакви мебели, намерил трупа на добре облечен джентълмен, в чийто джоб имало визитна картичка на името на Инок Дж. Дребър от град Кливланд, щата Охайо, САЩ. Не са били открити доказателства за грабеж, нито пък улики за начина, по който е бил убит. В стаята има следи от кръв, но по трупа няма рани. Не можем да разберем как се е озовал в празната къща, и изобщо цялата работа е доста загадъчна. Ако имате възможност да дойдете в къщата до 12 часа днес, ще ме намерите там. Оставям всичко така, както е било заварено, докато получа известие от вас. Ако нямате възможност да дойдете лично, ще ви дам пълни подробности и ще смятам за голяма чест, ако ме удостоите с мнението си.

Искрено ваш:

Тобайъс Грегсън

— Грегсън е най-способният детектив в Скотланд ярд — обясни Холмс. — Двамата с Лестрейд са единствените достойни за уважение хора сред некадърниците там. И двамата са бързи и енергични, но много консервативни. Отчайващо консервативни. При това са на нож. Ревнуват се един друг като две професионални хубавици. Случаят ще стане наистина много забавен, ако им се наложи да работят заедно върху него.

Бях поразен от спокойствието, с което ми обясняваше.

— Сигурно не бива да се губи нито миг — извиках. — Да отида ли да потърся файтон?

— Не зная дали да ходя там. Доста съм ленив по природа, макар че, когато се наложи, мога да бъда и чевръст.

— Но как така? Нали това е случай, за какъвто копнееше.

— Скъпи приятелю, какво ме засяга всичко това? Да предположим, че успея да го разнищя. Можеш да бъдеш уверен, че Грегсън, Лестрейд и сие ще си присвоят цялата заслуга. Такова е положението, когато не си официален представител.

— Но той те моли да му помогнеш.

— Да. Знае, че съм по-способен от него, и сам го признава, но по-скоро би си отрязал езика, отколкото да го каже пред трето лице. Както и да е. Можем да идем да хвърлим един поглед. Ще разреша случая с моите средства. Ако нямам друга полза, поне ще се посмея за тяхна сметка. Да вървим!

Той започна бързо да облича палтото си и да се приготвя, показвайки, че състоянието на апатия е отстъпило на енергичност.

— Сложи си шапката — каза той.

— Искаш и аз да дойда?

— Да, ако нямаш по-интересно занимание.

След минута и двамата бяхме в един файтон, който ни понесе към „Брикстън роуд“.

Беше мъгливо облачно утро, над къщите висеше кафеникав воал, сякаш отражение на покритите с кал улици долу. Съквартирантът ми изглеждаше в отлично настроение и през цялото време говореше за цигулките „Кремона“ и за разликите между „Страдивариус“ и „Амати“. Аз мълчах, защото лошото време и мрачната работа, с която се бяхме заели, потискаха духа ми.

— Сякаш не се замисляш много над работата, която ти предстои — казах най-сетне, прекъсвайки музикалния трактат на Холмс.

— Все още не разполагам с никакви данни. Голяма грешка е да започнеш да теоретизираш, преди да си се запознал с всички подробности. Това създава предварителни предубеждения.

— Скоро ще имаш данните — посочих с пръст. — Ето го и „Брикстън роуд“, а онова, ако не се лъжа, е къщата.

— Точно така. Спрете! — нареди той на файтонджията. Бяхме на стотина метра от къщата, но той настоя да слезем и да стигнем дотам пеша.

Къщата на „Лористън гардън“ 3 изглеждаше неприветлива и малко зловеща. Беше в група от четири постройки, изградени малко навътре в улицата, две обитаеми и две празни. Последните две бяха особено мрачни с празните си мръсни прозорци, на някои от които се четеше „Дава се под наем“. Градинка с избуяли бурени отделяше четирите къщи от улицата и беше пресечена от тясна пътека с жълтеникав цвят, настлана очевидно със смес от глина и дребен чакъл. Навред се виждаха локви от падналия през нощта дъжд. Градината бе оградена с еднометров тухлен зид с тараба над него. На тарабата се бе облегнал снажен полицай, заобиколен от групичка зяпачи, които точеха шия и напрягаха очи с напразната надежда да зърнат нещо от ставащото вътре.

Мислех си, че Шерлок Холмс ще се втурне веднага в къщата и ще се впусне в разследването. Но той направи съвсем друго. С безгрижен вид, който при дадените обстоятелства ми заприлича на преструвка, се заразхожда напред-назад по паважа, поглеждайки разсеяно към земята, небето, съседните къщи и дървената тараба. След като завърши огледа, продължи бавно надолу по пътеката, или, по-точно казано, по ивицата трева, граничеща с пътеката, приковал очи в земята. На два пъти се поспря, а веднъж се усмихна и със задоволство промърмори нещо. По влажната глинеста почва имаше много следи, но как моят съквартирант ще успее да разбере нещо, след като полицаите бяха минали по няколко пъти, не можех да си представя. При все това бях получил такива необикновени доказателства за способността му да наблюдава и не се съмнявах, че различава много неща, които за мен остават незабелязани.

На вратата ни посрещна висок белолик рус мъж с бележник в ръка, който се затече към съквартиранта ми и му стисна здраво ръката.

— Наистина е много любезно от ваша страна, че дойдохте — каза той. — Оставил съм всичко непокътнато.

— С изключение на онова! — посочи с ръка към пътеката моят приятел. — И стадо биволи да бе минало оттам, едва ли кашата щеше да е по-голяма. Несъмнено вие вече сте си направили заключенията, Грегсън, преди да позволите това.

— Имах толкова много работа вътре в къщата — избягна прекия отговор детективът. — Колегата ми Лестрейд е тук. Разчитах, че той ще се заеме с това.

Холмс ме погледна и повдигна язвително вежди.

— При наличието на капацитети като вас и Лестрейд на това място едва ли за трети човек е останало кой знае колко за разкриване — каза той.

Грегсън потри самодоволно ръце.

— Мисля, че направихме всичко, което можеше да бъде направено — отвърна той. — Но случаят наистина е много особен, а аз зная вашата слабост към подобни неща.

— Не дойдохте с файтон, нали? — попита Шерлок Холмс.

— Не.

— Както и Лестрейд?

— И той не.

— Да отидем тогава да разгледаме стаята.

След този малко странен диалог той влезе в къщата, следван от Грегсън, на чието лице бе изписано учудване. Много прашно коридорче с под от дебели дъски водеше към кухнята и сервизните помещения. От лявата и от дясната му страна имаше по една врата. Едната очевидно не беше отваряна от дълго време. Другата бе на трапезарията — мястото на трагедията. Холмс влезе и аз го последвах с унилото усещане, което обикновено предизвиква присъствието на смъртта.

Стаята беше голяма и квадратна и изглеждаше още по-голяма, защото нямаше никакви мебели. По ярките безвкусни тапети тук-там бяха избили петна от плесен, на места хартията беше разлепена и висяха големи парчета, зад които се виждаше жълтата мазилка. Срещу вратата се мъдреше претенциозна камина с рамка, имитираща бял мрамор. В единия ъгъл на камината имаше остатък от червена восъчна свещ. Мътна светлина се процеждаше през единствения, изключително мръсен прозорец и придаваше на всичко пепелявосив цвят, подсилен от дебелия слой прах, покрил цялото помещение.

Всички тези подробности забелязах по-късно. В момента, когато влязохме в стаята, цялото ми внимание се насочи към самотната, мрачна и неподвижна фигура, просната върху дъсчения под, с празни невиждащи очи, втренчени в загубилия цвета си таван. Трупът беше на човек на около 43–44 години, с къдрава коса и къса четинеста брада. Беше облечен с жилетка и палто от тежко сукно, светли панталони и безукорна яка и ръкавели. На пода до него лежеше спретнат и добре изчеткан цилиндър. Пестниците му бяха стиснати, ръцете широко разперени, а краката сключени така, сякаш агонията му е била много мъчителна. На застиналото му лице бяха изписани ужас и омраза, каквито, струва ми се, дотогава не бях виждал.

Това злобно и ужасно изкривено изражение заедно с ниското чело, тънкия нос и издадените челюсти придаваше на мъртвеца особено отблъскващ маймуноподобен вид, подсилен от неестествената му сгърчена поза. Бях виждал смъртта в най-различни форми, но никога не ми се е струвала толкова страшна, както в онова мрачно и мръсно помещение, чиито прозорци гледаха към основната артерия на едно от лондонските предградия. Мършав и душещ като копой, на вратата се появи Лестрейд и ни поздрави.

— Този случай ще предизвика сензация, сър — отбеляза той. — Надминава всичко, което съм виждал досега, а аз не съм новак.

— Няма никаква нишка — каза Грегсън.

— Абсолютно никаква — обади се Лестрейд.

Шерлок Холмс пристъпи до трупа, като коленичи до него и го разгледа внимателно.

— Сигурно ли е, че няма никаква рана? — попита той, сочейки многобройните капки и съсиреци от кръв наоколо.

— Напълно сигурно! — извикаха и двамата детективи.

— В такъв случай, разбира се, кръвта принадлежи на някой друг, вероятно на убиеца, ако е било убийство. Това ми напомня за обстоятелствата, свързани със смъртта на Ван Янсен в Утрехт през 1834 година. Спомняте ли си този случай, Грегсън?

— Не, сър.

— Припомнете си го, необходимо е. Нищо ново няма под слънцето. Всичко вече е било правено.

Докато говореше, чевръстите му пръсти се движеха във всички посоки, опипваха, натискаха, откопчаваха и проверяваха, а в очите му личеше онзи блуждаещ израз, за който споменах вече. Проверката му приключи извънредно бързо, като ни най-малко не беше бегла или претупана. Накрая подуши устните на мъртвеца и след това погледна подметките на лачените му обувки.

— Не е бил преместван, нали?

— Само колкото бе необходимо за целите на нашия оглед.

— Можете да го отнесете в моргата — каза Холмс. — Повече нищо не може да се разбере.

Грегсън държеше в готовност четири души с носилка. По негов знак те влязоха в стаята, вдигнаха трупа и го изнесоха. Когато го вдигнаха, на пода се изтърколи един пръстен. Лестрейд го сграбчи и впи очи в него.

— Тук е имало жена — каза той, — това е женски венчален пръстен.

Той протегна ръката си, на чиято длан лежеше пръстенът. Всички го заобиколихме и вперихме очи в него. Не можеше да има съмнение, че тази халка от чисто злато някога е красяла пръста на младоженка.

— Това усложнява нещата — каза Грегсън, — а те и без това са си достатъчно сложни, дявол да ги вземе.

— Не мислите ли, че ги опростява? — отбеляза Холмс. — Колкото и да го гледаме, нищо няма да научим от него. Какво намерихте в джобовете му?

— Всичко е тук — каза Грегсън, като посочи с пръст купчина предмети, струпани върху едно от долните стъпала на стълбата. — Златен часовник с №97163 от „Баро“ в Лондон; златна верижка „Албърт“, много тежка и масивна, златен пръстен с масонски знак, златна игла във формата на глава на булдог с очи от рубини, калъф за визитни картички от руска кожа с визитки на името на Инок Дж. Дребър от Кливланд, отговарящо на инициалите И. Дж. Д. на бельото. Портфейл не намерихме, но в джобовете имаше дребни пари на обща сума седем лири и тринайсет шилинга; джобно издание на „Декамерон“ от Бокачо с надпис Джоузеф Стангърсън на форзаца, две писма — едното адресирано до И. Дж. Дребър, другото до Джоузеф Стангърсън.

— На какъв адрес?

— Американската борса на „Странд“, до поискване. И двете писма са от параходната компания „Гийон“ с разписание на заминаващите от Ливърпул кораби. Ясно е, че нещастникът се е готвел да се върне в Ню Йорк.

— Направихте ли опит да научите нещо за другия човек, за Стангърсън?

— Незабавно, сър — каза Грегсън. — Изпратих обявления до всички вестници, а един от моите хора отиде в Американската борса, но още не се е върнал.

— Изпратихте ли известие в Кливланд?

— Телеграфирахме тази сутрин.

— Как формулирахте запитването си?

— Просто съобщихме подробно всички обстоятелства и писахме, че ще бъдем благодарни, ако ни изпратят някаква информация, която би могла да ни помогне.

— И не поискахте подробности по някой въпрос, който ви се струва решаващ?

— Попитах за Стангърсън.

— И нищо повече? А няма ли някое обстоятелство, от чието разясняване да зависи целият случай? Бихте ли телеграфирали отново?

— Съобщих всичко, което имах да кажа — засегнато отвърна Грегсън.

Шерлок Холмс се усмихна под мустак и тъкмо се готвеше да каже нещо, когато Лестрейд, който бе излязъл, докато ние водехме този разговор в хола, се върна, потривайки самодоволно ръце.

— Мистър Грегсън — каза той, — току-що направих много важно откритие, което нямаше да бъде забелязано, ако не бях проверил внимателно стените.

Докато говореше, очите на дребния човечец блестяха от удоволствие. Очевидно едва сдържаше чувството на триумф от това, че е отбелязал точка срещу колегата си.

— Елате — каза той и тръгна към стаята, където въздухът сякаш бе станал по-чист след изнасянето на трупа. — Застанете тук!

Запали клечка кибрит и я вдигна високо до стената.

— Погледнете! — каза той победоносно.

Споменах, че на места тапетите бяха разлепени и изпокъсани. В този ъгъл на стаята липсваше голямо парче, виждаше се жълтеникав квадрат от груба мазилка. Там с кървавочервени букви бе изписана една-единствена дума:

RACHE

— Какво ще кажете! — извика детективът с вид на панаирджия, който показва своето зрелище. — То остана незабелязано, защото се намира в най-тъмния ъгъл на стаята и никой не се сети да погледне натам. Убиецът го е написал със собствената си кръв. Вижте този съсирек, където кръвта е започнала да се стича надолу по стената. Това поне опровергава предположението за самоубийство. А защо е избран именно този ъгъл като място? Ще ви кажа. Виждате ли свещта на камината? Тогава тя е била запалена, значи този ъгъл е бил най-светлата част от стената, а не най-тъмната, както е сега.

— А какво значение има всичко това сега, след като го открихте? — попита пренебрежително Грегсън.

— Значение ли? Ами това означава, че пишещият се е готвел да напише женското име Рашел, но нещо му е попречило, преди той или тя да успее да го довърши. Запомнете ми думата, когато този случай се разкрие, ще стане ясно, че е замесена жена на име Рашел. Можете да се смеете колкото си искате, мистър Шерлок Холмс. Може да сте много умен и хитър, но старият копой върши най-добра работа, отидат ли нещата в задънена улица.

— Аз наистина ви моля да ме извините — каза моят съквартирант, който беше разсърдил дребния човечец, внезапно избухвайки в силен смях. — Няма съмнение, че заслугата за откриването на този надпис изцяло е ваша, и както казахте, по всичко изглежда, той е написан от другия участник в снощната загадка. Досега нямах време да огледам стаята, но с ваше разрешение ще направя това сега.

Докато говореше, той измъкна от джоба си рулетка и лупа. С тези два инструмента в ръка се понесе безшумно из стаята, като понякога спираше, понякога коленичеше, а веднъж дори легна по очи на пода. Беше толкова погълнат от заниманието си, че сякаш бе забравил за присъствието ни, мърмореше си през цялото време нещо под нос и непрекъснато издаваше възклицания, пъшкания, подсвирквания и кратки, насърчителни и обнадеждаващи призиви. Неволно го оприличих на чистокръвно, добре обучено ловно куче, което тича насам-натам из гората и скимти нетърпеливо, докато попадне на диря. Огледът му продължи двайсетина минути. Грижливо измерваше разстоянието между съвсем невидими за мен следи, понякога измерваше нещо и по стените по същия непонятен начин. На едно място събра внимателно купчина сив прах от пода и го прибра в плик. Най-накрая разгледа с лупата си думата върху стената, като се взираше най-внимателно във всяка буква. Накрая, докато прибираше обратно рулетката и лупата в джоба си, изглеждаше доволен.

— Казват, че гениалността е безкрайна способност да полагаш старание — отбеляза усмихнат той. — Лоша дефиниция, но добра за детективската работа.

Грегсън и Лестрейд наблюдаваха маневрите на своя колега аматьор с голям интерес и леко презрение. Очевидно още не бяха разбрали онова, което аз вече започвах да осъзнавам: и най-незначителните действия на Шерлок Холмс бяха насочени към определена и практическа крайна цел.

— Какво мислите, сър? — попитаха и двамата.

— Ако се опитам да ви помогна, ще бъде равносилно на това да ви лиша от почестите за разкриването на този случай — каза приятелят ми. — Дотук вие напредвахте така добре, че ще бъде жалко да се намеся — докато говореше, в гласа му се чувстваше явен сарказъм. — Ще се радвам, ако мога да ви помогна с нещо. Междувременно ми се иска да поприказвам с полицая, намерил трупа. Можете ли да ми дадете името и адреса му?

Лестрейд погледна в бележника си:

— Джон Ранс. В момента не е на служба. Ще го намерите на „Одли корт“ 46 в Кенингтън парк гейт.

Холмс си записа адреса, после се обърна към мен:

— Хайде, докторе, да отидем да го потърсим. А на вас ще кажа нещо, което може да ви помогне — добави той към двамата детективи. — Тук е било извършено убийство и убиецът е мъж. Висок е над 1,80 метра, в разцвета на силите си, стъпалата на краката му са малки за ръцете му, носил е груби тъпи обувки и е пушил пура „Тричинополи“. Пристигнал е тук заедно с жертвата си с файтон, теглен от кон с три стари подкови и една нова на левия преден крак. По всяка вероятност убиецът има червендалесто лице и ноктите на дясната му ръка са много дълги. Това са само няколко белега, но може би ще ви бъдат от полза.

Лестрейд и Грегсън се спогледаха, усмихвайки се недоверчиво.

— Ако е имало убийство, как е станало? — попита единият.

— Отрова — каза рязко Шерлок Холмс и тръгна. — Още нещо, Лестрейд — добави той, като се обърна на вратата. — Rache е немска дума и означава „отмъщение“. Така че не си губете времето да търсите госпожица Рашел.

И след като пусна тази последна стрела, той си тръгна, оставяйки съперниците си зяпнали от изумление.