Артър Конан Дойл
Етюд в червено (13)

Тринайсета глава
Продължение на спомените на Джон Уотсън, доктор по медицина

Яростната съпротива на нашия пленник не се дължеше на някаква омраза към нас, защото, когато разбра, че е безсилен, той се усмихна добродушно и изрази надеждата, че не е наранил някого по време на спречкването.

— Предполагам, че ще ме закарате в полицейския участък — обърна се той към Шерлок Холмс. — Файтонът ми е долу пред вратата и ако развържете краката ми, сам ще сляза до него. Защото вече не съм толкова лек за носене както някога.

Грегсън и Лестрейд размениха погледи, които недвусмислено показваха, че смятат това предложение за доста дръзко, но Холмс послуша затворника и махна пешкира, с който беше вързал глезените му. Той стана и протегна крака, сякаш за да се убеди, че отново са свободни. Спомням си, че докато го гледах, си мислех, че рядко съм виждал толкова снажен и силен човек и че изписаната на лицето му решителност и енергичност са не по-малко забележителни от физическата му сила.

— Ако има вакантно място за шеф на полицията, мисля, че точно вие сте човекът за тази работа — каза той, гледайки с нескрито възхищение моя съквартирант. — Как само ме проследихте и пипнахте!

— Най-добре ще е да ме придружите — обърна се Холмс към двамата детективи.

— Аз ще карам файтона — каза Лестрейд.

— Отлично! А пък Грегсън ще влезе вътре при мен. Ти също, докторе. Ти прояви такъв интерес към случая, че най-добре ще е да дойдеш с нас.

Съгласих се с удоволствие и всички слязохме. Пленникът ни не направи никакъв опит за бягство, а спокойно влезе във файтона, който всъщност беше негов, и ние го последвахме. Лестрейд се качи на капрата, удари коня с камшика и скоро ни закара до мястото, за което се бяхме запътили. Въведоха ни в малка зала, където полицейски инспектор записа името на нашия затворник и имената на хората, в чието убийство бе обвинен. Служителят беше белолик апатичен човек и извърши всички формалности бавно и механично.

— Затворникът ще бъде изправен пред съда още тази седмица — каза той. — Междувременно, Джеферсън Хоуп, искате ли да кажете нещо? Длъжен съм да ви предупредя, че думите ви ще бъдат записани и могат да бъдат използвани срещу вас.

— Имам да кажа доста неща — рече бавно нашият затворник. — Искам да ви разкажа всичко, господа.

— Няма ли да бъде по-добре да оставите всичко това за делото в съда? — попита инспекторът.

— Може да не се стигне до съда — отвърна той. — Не се бойте. Нямам предвид самоубийство. Вие доктор ли сте?

Докато задаваше този въпрос, той обърна свирепите си очи към мен.

— Да, лекар съм — отвърнах.

— Тогава сложете ръката си тук — усмихна се той и посочи към гърдите си.

Поставих ръката си там и веднага усетих някакво неестествено туптене. Цялата му гръд се тресеше и люлееше като сграда, в която работи мощна машина. В тишината на стаята можах да чуя някакво глухо хриптене и бучене, които идваха от един източник.

— Ха — извиках аз, — та вие имате аневризма на аортата.

— Така я наричат — отвърна той. — Заради нея ходих на лекар миналата седмица и той ми каза, че не след дълго ме очаква спукване на кръвоносен съд. Тази аневризма с течение на годините се влошаваше все повече. Сигурно съм я получил от продължителното гладуване и живота на открито в планините край Солт Лейк Сити. Но аз вече свърших делото си и ми е все едно кога ще си замина. Само че много ми се иска да обясня онова, което оставям след себе си. Не бих желал да ме запомнят просто като обикновен главорез.

Инспекторът и двамата детективи се консултираха набързо, доколко щеше да бъде целесъобразно да му позволят да разкаже историята си.

— Вярвате ли, докторе, че има някаква непосредствена опасност? — попита ме първият.

— Напълно съм убеден — отвърнах.

— В такъв случай наш дълг е очевидно в интерес на справедливостта да вземем показанията му — каза инспекторът. — Свободен сте, сър, да дадете своите показания, които, предупреждавам ви отново, ще бъдат записани.

— С ваше позволение, ще седна — каза затворникът и се отпусна на един стол. — Тази моя аневризма лесно ме уморява, а стълкновението, което имахме преди половин час, усложнява нещата. Намирам се пред прага на смъртта и няма да започна да ви лъжа. Всяка дума, която изричам, е абсолютна истина и как ще я използвате, изобщо не ме интересува.

С тези думи Джеферсън Хоуп се облегна на стола и започна необикновения си разказ. Говореше бавно и методично, сякаш събитията, за които разказваше, бяха съвсем банални. Мога да гарантирам за точността на приложения разказ, защото имах възможност да сверя записките си с бележника на Лестрейд, където думите на затворника бяха записани така, както са били произнесени.

— Едва ли ви интересува особено защо мразех тези хора — започна той. — Достатъчно е да знаете, че те бяха виновни за смъртта на две скъпи за мен същества — баща и дъщеря — и трябваше да заплатят с живота си за това. Тъй като от извършването на престъплението бе изминало доста време, нямах възможност да осигуря необходимите доказателства срещу тях, за да бъдат изправени пред съда. Но знаех за вината им и реших да бъда и съдия, и съдебен заседател, и изпълнител на присъдата едновременно. Вие бихте направили същото, ако у вас има капчица мъжество и ако бяхте на мое място. Девойката, за която говоря, трябваше да се омъжи за мен преди двайсет години. Принудена е била да се омъжи за същия този Дребър и това разби сърцето й. Взех венчалната халка от пръста на покойната и се заклех, че последното, което ще видят умиращите му очи, ще е същият този пръстен и че последната му мисъл ще бъде за престъплението, за което е наказан. Носех пръстена непрекъснато в мен и преследвах Дребър и съучастника му през два континента, преди да ги хвана. Искаха да ме уморят, да ме накарат да се откажа от преследването, но не успяха. Сега, дори да умра утре, което е напълно възможно, ще умра със съзнанието, че делото ми е завършено. Те загинаха от ръката ми! Няма какво да желая и на какво повече да се надявам. Те бяха богати, а аз — беден, затова не беше никак лесно да ги следвам по петите. Когато пристигнах в Лондон, джобовете ми бяха почти празни. Разбрах, че трябва да започна някаква работа, за да преживея. Карането и язденето на коне са ми като втора природа, затова станах файтонджия. Всяка седмица трябваше да предавам на собственика определена сума, останалото беше за мен. С парите над определената сума успявах някак да свържа двата края. Най-трудно ми беше да се науча да се оправям из града, защото, струва ми се, това е най-обърканият лабиринт, създаден от хора. Винаги носех картата на града със себе си и след като понаучих главните хотели и гари, започнах да се оправям сравнително добре. Мина време преди да открия къде живеят моите двама джентълмени, но аз питах и разпитвах и накрая попаднах на тях. Живееха в един пансион в Камбъруел, на другия бряг на реката. Щом ги открих, разбрах, че са вече в ръцете ми и че няма къде да избягат. Бях пуснал брада и нямаше опасност да ме познаят. Щях да ги преследвам и да ги гоня, докато ми паднеше удобен случай. Бях решил твърдо, че този път няма да ми се изплъзнат. И все пак те насмалко щяха да ми избягат. Където и да отидеха в Лондон, следвах ги по петите. Понякога с файтона, друг път пеша. Но с файтона беше по-сигурно, защото не можеха да се измъкнат. Припечелвах по нещо само рано сутрин или късно вечер и почнах да задлъжнявам на моя господар. Но това нямаше значение за мен, стига да можех да ги пипна. Бяха много хитри и предпазливи. Изглежда, са допускали, че може да ги преследват, и никога не излизаха сами, както и след залез-слънце. През двете седмици нито веднъж не ги видях разделени. Дребър почти винаги беше пиян, но Стангърсън сякаш изобщо не мигваше. Наблюдавах го непрекъснато, но нито веднъж не ми се удаде удобен случай. Не се отчайвах обаче, защото нещо ми подсказваше, че часът на разплатата наближава. Страх ме беше само, че това тук в гърдите ми може да се пръсне по-рано, отколкото трябва, и че делото ми ще остане незавършено. Най-сетне една вечер, докато карах напред-назад по „Торки теръс“ (улицата, на която живееха), видях как пред вратата им спря файтон. След малко изнесоха някакъв багаж, после излязоха Дребър и Стангърсън и файтонът замина. Тръгнах след тях и не ги изпусках от поглед — предположих, че се готвят да сменят квартирата. На гара Юстън слязоха, а аз оставих едно момче да пази коня и ги последвах до перона. Чух да питат за влака за Ливърпул. Кондукторът им каза, че един току-що бил заминал, а другият е след няколко часа. Стангърсън сякаш се посмути, когато чу това, но Дребър, обратно, като че се зарадва. В тълпата се приближих съвсем близо до тях и можех да чуя всяка дума. Дребър спомена за някаква работа и каза, че ако го почака, ще се върне след малко. Стангърсън не беше съгласен и му напомни, че са решили да не се разделят и да бъдат винаги заедно. Дребър рече, че работата е деликатна и че трябва да отиде сам. Не успях да чуя какво каза Стангърсън след това, но другият започна да ругае и му напомни, че е само един платен слуга и не бива да си въобразява, че диктува какво да правят. Тук секретарят отстъпи и без да спори повече, започна да се уговаря с него, че ако Дребър случайно изпусне последния влак, ще го чака в частния хотел „Холидей“. Дребър отговори, че ще се върне на перона преди единайсет, и се отправи към изхода на гарата.

Моментът, който очаквах толкова отдавна, най-после бе дошъл. Моите враговете бяха в ръцете ми. Заедно можеха да се защитят, но поотделно бяха безпомощни пред мен. Не исках да действам прибързано. Планът ми беше вече готов. В отмъщението няма никакво удоволствие, ако виновният не получи достатъчно време, за да разбере кой го поразява и защо се стоварва отгоре му възмездието. Предварително бях изработил план, за да накарам този човек да разбере, че най-сетне е дошло време да плати за стария си грях. Няколко дни преди това един джентълмен, тръгнал да разглежда едни къщи на „Брикстън роуд“, бе изпуснал ключа за една от тях във файтона ми. Същата вечер го потърсих и му го върнах, но междувременно бях извадил един и за мен. Така имах достъп поне до едно място в този огромен град, където можех да разчитам на свобода на действие. Но проблемът беше как да заведа Дребър в тази къща. Той тръгна и по пътя се отби в две пивници. В последната се забави около половин час. Когато излезе, леко се олюляваше, явно доста пийнал. Точно пред мен се движеше друг файтон и той се качи в него. Следвах го толкова отблизо, че муцуната на моя кон беше само на метър през цялото време. Минахме по моста Ватерло и дълго обикаляхме по улиците, докато най-сетне спряхме отново пред старата му квартира. Нямах представа, защо се връщаше там, но продължих напред и спрях файтона си на стотина метра. Той влезе вътре, а файтонът му си тръгна. Моля ви, дайте ми чаша вода. Устата ми пресъхна от говорене.

Подадох му чашата и той я изпи цялата.

— Така е по-добре — каза той. — Значи почаках петнайсетина минути или може би малко повече, когато изведнъж откъм къщата се чу шум от сбиване. След малко вратата се отвори широко и излязоха двама души. Единият беше Дребър, другият — някакъв непознат младеж. Той беше хванал Дребър за яката и когато стигнаха до площадката на стълбата, го блъсна с ръка и с един ритник го изпрати чак на средата на улицата. „Куче такова! — извика младежът, размахвайки тоягата си към него. — Ще те науча как се оскърбява едно честно момиче!“ Беше толкова ядосан, че сигурно щеше да наложи здраво Дребър с тоягата си, но той хукна с все сила по улицата. Стигна до ъгъла, видя файтона ми, махна с ръка и скочи в него. „Карай в частния хотел «Холидей»“ — каза той. Когато го видях седнал в моя файтон, сърцето ми заби толкова силно от радост, че се уплаших да не би в последния момент моята аневризма да ми изиграе номер. Карах бавно, претегляйки наум как да постъпя. Можех да го закарам направо извън града и там, на някое скрито място, да проведа последния си разговор с него. Почти бях решил да постъпя точно така, но той сам ме улесни. Пиеше му се още и ми заповяда да спра пред една кръчма. Каза ми да го чакам и се намъкна вътре. Стоя там, докато затворят, и като излезе, беше вече съвсем пиян. Разбрах, че е изцяло в ръцете ми. Не мислете, че смятах да го убия ей така, без да ми мигне окото. Макар че това щеше да бъде съвсем справедливо, не можех да го направя. Отдавна бях решил да му дам някаква възможност да си спаси живота, ако рече да се възползва от нея. Сред многото служби, които бях изпълнявал в Америка през дългия си скитнически живот, беше и метач в лабораторията на Йоркския колеж. Веднъж професорът изнасяше лекции за отровите пред студентите и им показа един алкалоид, както му каза, който бил извлякъл от някаква южноамериканска отрова за намазване на стрели. Толкова силна била, че и най-малкото парченце от нея причинявало моментална смърт. Запомних стъкленицата, в която се пазеше препаратът, и взех малко. Разбирах това-онова и лесно направих малки разтворими хапчета от отровата, а всяко хапче поставих в кутийка с друго подобно на него, но напълно безвредно. Още тогава бях решил, че когато дойде този момент, всеки от моите джентълмени ще има възможност да избере едно от тези хапчета, а аз ще глътна онова, което остане. Това щеше да бъде не по-малко смъртоносно, но за сметка на това много по-безшумно, отколкото изстрел през кърпа. От този ден нататък винаги носех със себе си кутийките с моите хапчета и сега бе дошъл моментът да ги използвам. Наближаваше един часа, нощта беше бурна, духаше много силен вятър и валеше като из ведро. Но колкото и мрачно да беше, аз ликувах, бях толкова радостен, че можех да запея от радост. Ако някой от вас, господа, някога е жадувал и копнял за нещо в продължение на двайсет дълги години и изведнъж се е озовал съвсем близо до него, ще може да разбере чувствата ми. Запалих пура и засмуках жадно, за да успокоя нервите си, но ръцете ми трепереха, а слепоочията ми пулсираха лудо от вълнение. Докато карах, виждах стария Джон Фериър и малката Люси, които ме гледаха и ми се усмихваха в мрака, виждах ги така ясно, както ви виждам вас сега в тази стая. През цялото време бяха заедно с мен, по един от всяка страна на коня, докато най-после спрях пред къщата на „Брикстън роуд“. Не се виждаше жива душа и не се чуваше нищо освен плющенето на дъжда. Когато надникнах в купето, видях, че Дребър се е свил в пиянски сън. Дръпнах го за ръката. „Време е да слизате“ — казах. „Добре де“ — изръмжа той. Сигурно мислеше, че сме стигнали до хотела, защото стана, без да каже думица, и ме последва в градината. Трябваше да вървя до него и да го подкрепям, защото се олюляваше. Отворих вратата и го вкарах в предната стая. Давам ви честната си дума, през цялото време бащата и дъщерята вървяха пред нас. „Тук е тъмно като в ада“ — каза той, докато се препъваше в тъмното. „Скоро ще стане светло — отвърнах, драснах клечка кибрит и запалих свещта, която носех. — А сега, Инок Дребър — продължих, като се обърнах към него и вдигнах светлината до лицето му, — кой съм аз?“ В първия момент ме погледна тъпо, с невиждащи пиянски очи, а след това в тях се появи ужас и всичките черти на лицето му се изкривиха от страх. Позна ме. Отстъпи назад с посивяло лице, по челото му изби пот, зъбите му затракаха. При тази гледка се облегнах на вратата и дълго и силно се смях. Винаги съм знаел, че отмъщението е сладко нещо, но никога не съм се надявал да получа онова душевно задоволство, което изпитах тогава. „Ти, мръсно куче! — извиках. — Гоня те от Солт Лейк Сити до Петербург и досега винаги ми се изплъзваше. Най-сетне твоите скитания са към края си, защото единият от нас няма вече да види слънцето.“ Той се сви още по-далеч, докато казвах това, а по израза на лицето му личеше, че ме смята за луд. И аз наистина бях луд. Кръвта биеше лудешки в слепоочията ми и сигурно щях да получа припадък, ако не бе рукнала през носа ми. Поолекна ми. „Какво мислиш за Люси Фериър сега? — извиках, като заключих вратата и размахах ключа пред лицето му. — Възмездието се забави много, но все пак те настигна!“ Докато говорех, видях как устните на този страхливец се разтрепераха. Готов беше на колене да моли за пощада, но знаеше, че е безполезно. „Ще ме убиеш ли?“ — попита, заеквайки. „Какво ти убийство — отвърнах аз. — Кой говори за убийство, когато става дума за бясно куче? Каква милост прояви към моята мила Люси, когато я откъсна от трупа на убития й баща и я заведе в своя проклет и позорен харем?“ „Не съм убил аз баща й!“ — извика той. „Но ти разби невинното й сърце! — креснах аз, завирайки кутийката пред лицето му. — Нека Господ отсъди. Избирай и гълтай! Едното хапче е смърт, другото живот! Аз ще глътна онова, което оставиш. Нека да видим дали на земята има справедливост, или сме подвластни на случайността!“ Той се сви, отстъпи още по-назад и отчаяно замоли за пощада, но аз измъкнах ножа си и го опрях на гърлото му, докато изпълни нареждането ми. Тогава глътнах другото хапче и ние стояхме мълчаливо един срещу друг около минута, очаквайки да видим кой от нас щеше да живее и кой — да умре. Мога ли някога да забравя дивия израз, който се появи на лицето му, когато усети отровата в тялото си? Засмях се, когато видях това, и му показах венчалния пръстен на Люси. Продължи един миг, отровата действаше бързо. Лицето му се сгърчи от болка, той протегна ръце, олюля се и рухна на пода с дрезгав вик. С крак го обърнах по гръб и сложих ръка на сърцето му. Не се долавяше никакво туптене. Беше умрял!

Кръвта от носа ми все така шуртеше, без да й обръщам внимание. Не зная какво ме накара да започна да пиша с нея на стената. Може би ей така, на шега ми се прииска да насоча полицията по погрешна следа, а и ми беше леко и радостно на сърцето. Спомних си, че в Ню Йорк бяха намерили трупа на някакъв германец с думата Rache, изписана над него. Тогава вестниците съобщиха, че било дело на тайни дружества. Смятах, че онова, което толкова бе затруднило и объркало нюйоркската полиция, щеше да затрудни и да обърка не по-малко и лондонската, затова потопих пръст в собствената си кръв и написах същото на подходящо място на стената. След това отидох до файтона и видях, че наоколо няма никой и че нощната буря продължава все така. Бях изминал известно разстояние, когато пъхнах ръка в джоба си, където обикновено държах пръстена на Люси, и открих, че го няма. Все едно гръм ме удари, защото това бе единственото нещо, което ми бе останало от нея. Реших, че може би съм го изтървал, докато съм стоял наведен над тялото на Дребър. Върнах се, спрях файтона в една странична уличка и се запътих смело към къщата, защото бях готов на всякакъв риск, само и само да не загубя пръстена. Когато стигнах, там налетях право в прегръдките на един полицай, който тъкмо излизаше, и успях да разсея подозренията му, като започнах да се преструвам на мъртвопиян. Така намери смъртта си Инок Дребър. Оставаше Стангърсън. Възнамерявах да постъпя и с него по същия начин и така да изплатя дълга си към Джон Фериър. Вече знаех, че се е настанил в частния хотел „Холидей“. През целия ден обикалях край него, но той не се показа. Предполагам, че е започнал да подозира нещо, след като Дребър не се бе върнал. Стангърсън беше много хитър, винаги нащрек. Но ако е смятал, че може да се отърве от мен, като се вре в този хотел, много се е заблуждавал. Бързо разбрах кой е прозорецът на стаята му, и рано на следващата сутрин се възползвах от една от стълбите, оставени в уличката зад хотела. Така се промъкнах в стаята му още в тъмни зори. Събудих го и му казах, че е настъпил часът, в който трябва да заплати за отнетия от него живот преди много години. Описах му смъртта на Дребър и отново му дадох възможност да избере едното от двете хапчета. Вместо да се възползва от предоставената му възможност, той се хвърли върху мен и ме хвана за гърлото. За да се защитя, забих ножа си в сърцето му. Резултатът във всеки случай щеше да бъде същият, защото провидението никога не би позволило престъпната му ръка да избере друго освен отровата. Остава ми малко за разказване, а пък и съвсем се уморих. Продължих да работя с файтона още няколко дни, като възнамерявах да карам така, докато събера достатъчно пари, за да се върна в Америка. Днес, както си стоях до файтона, се приближи един малчуган и ме попита дали има файтонджия на име Джеферсън Хоуп и че един джентълмен го чака на улица „Бейкър“ 221-Б. Тръгнах, без да подозирам каквото и да било, и следващото нещо, което разбрах, бе, че този млад човек е поставил белезници на ръцете ми и че съм извънредно ловко окован. Това е цялата ми история, господа. Може би ме мислите за убиец, но аз се смятам за служител на правосъдието, като вас.

Разказът беше толкова вълнуващ, поднесен по толкова смайващ начин, че всички останахме смълчани. Дори и професионалните детективи, колкото и привикнали да бяха с всякакви подробности на престъпленията, изглеждаха развълнувани. Продължихме да стоим още няколко минути в тишина, нарушавана само от дращенето на молива на Лестрейд, който довършваше стенографския си запис.

— Има само един въпрос, по който бих желал да получа малко повече информация — каза най-сетне Шерлок Холмс. — Кой беше съучастникът ви, който дойде за пръстена, когато дадох обявата?

Затворникът намигна дяволито на приятеля ми.

— Мога да разкажа собствените си тайни — каза той, — но не искам да вкарвам други хора в беда. Видях вашето обявление и си помислих, че може да е капан, но че може и наистина да си получа пръстена. Приятелят ми предложи сам да дойде и да разбере. Сигурно ще признаете, че го направи много фино.

— Несъмнено — усмихна се сърдечно Холмс.

— А сега, господа — каза важно инспекторът, — трябва да спазим предвидените от закона формалности. В четвъртък затворникът ще бъде изправен пред съда и тогава вашето присъствие ще бъде необходимо. Дотогава за него отговарям аз.

Той натисна звънеца и двама пазачи отведоха Джеферсън Хоуп, а ние двамата с приятеля ми излязохме от участъка и тръгнахме към улица „Бейкър“.